Партньори

СЕДМА ГЛАВА

Лоръл прекара повече от час с Мат в хранилището на вестника и преглеждаха папки, докато я заболя вратът. С повече късмет до една година вестникът щеше да бъде качен на компютри. Може би щеше да й липсва хранилището с неговата миризма на прах и стара хартия, но едва ли щеше да й липсва неудобството. Някой от екипа на вестника от сега мърмореха, че ще трябва да се учат да работят с терминали, кодове и трикове, с едно натискане на копчето да вкараш или да извадиш информацията, която ти трябва. Тя обаче си бе обещала, и сега докато изправяше и разкършваше схванатия си гръб, си го повтори, че няма да бъде от тях.

— Брюстър е заел втора страница благодарение на юмруците си — промърмори Лоръл, докато прехвърляше статията. — Преди две години, през април — тя вдигна очи. — Никой не може да се похвали с памет като баба ми. Помни като слон.

— Да, нали спомена за някакъв побой заради сестра му.

— Точно така. Неговата сестра се виждала с някой, който явно обичал чашката повече от нея. Видял я в някакъв бар с друг мъж и вдигнал скандал. Брюстър също бил там и се намесил. Цели десет души се опитали да го спрат. Когато успели, той вече бил счупил няколко маси, огледалото, три ребра, носа и челюстта на човека, както и собствената си ръка.

Мат вдигна вежди при изброяването на щетите.

— Я какъв юнак! Подведен ли е под отговорност?

— Отървал се само с глоба — отговори Лоръл. — Опонентът не предявил иск. — Тя отбеляза нещо в бележника си. — Явно, когато Брюстър загуби контрол, положението става напечено. Мисля да потърся сестра му. Може да е говорил с нея за Ан.

— Ъхъ.

Лоръл вдигна очи и го видя да преглежда трескаво бележника си.

— Какво търсиш?

— Мисля — промърмори той и стана. — Отивам да се обадя на няколко места.

— Матю — подзе тя, като тръгна с него по коридора. — Не беше ли ти този, който държеше да споделяме информацията си и да не крием от партньора си нищо?

Той се усмихна и натисна копчето на асансьора.

— Да, ала след като се обадя по телефона.

— Значи променяш собствените си правила според ситуацията? — продължи Лоръл, щом влязоха в асансьора.

Мат я погледна, спомнил си страстта й, когато я държеше в прегръдките си, и уязвимостта в очите й. Нейната невинност.

— Когато се налага — прошепна двусмислено.

Тя почувства как по гръбнака й премина студена тръпка и погледна право напред.

— Да говорим за случая, Бейтс.

— Съгласен. — Той се усмихна и я прегърна през рамо, докато асансьорът спря. Двамата излязоха и се разделиха.

Репортерите обикновено са свикнали на груби отговори, на никакви отговори, на мълчание или на ругатни. Лоръл получи от всичко по малко, докато се опитваше да открие следите на Кейт Брюстър и въртеше номер след номер. Когато най-накрая успя, трябваше да се справи с всички видове реакции.

Сестрата на Брюстър отказа да обсъжда скандала в бара и сподели много малко за брат си. Когато спомена името на Ан Трулейн, Лоръл почувства колебание и сякаш долови лек страх в гласа на Кейт, която заяви, че не познава никой с това име.

Вдигна глава и видя Мат, който държеше слушалката, подпряна на рамото си, и пишеше нещо в бележника. Е, поне един от двамата бе успял да открие нещо, помисли си тя, макар и с неудоволствие, като стана и отиде към бюрото му. Въпреки че се опита, не успя да прочете нищо от записките в бележника му. Разсеяно взе пластмасовата чаша с изстиналото кафе и отпи. Когато го чу да споменава името Елиз Трулейн, се намръщи.

Накъде, по дяволите, биеше, зачуди се Лоръл, докато той, напълно забравил за нея, продължи да пише забързано в бележника си. Защо проверяваше Елиз? Сигурно е заложил на приликата между двете жени, реши тя. Какво общо можеше да има между избягалата първа съпруга и мъртвата втора? През главата й премина една ужасна мисъл и Лоръл спря очи върху Мат. Отмъщение? Та това беше чиста лудост! Луис не беше, Луис не можеше. — От начина, по който я изгледа, тя разбра, че Мат просто бе прочел и отгатнал мислите й, докато Лоръл не можеше да проникне по никакъв начин в неговите. Обърна се и погледна към кабинета на Дон Балинждър. Информацията, която му бяха дали, може да беше кратка, но им даваше достатъчно право да продължат разследването си.

Мат остави телефона и молива върху бюрото си.

— Е какво откри?

— Нищо, ако не се смята усещането ми че щом споменах името на Ан Трулейн, сестрата на Брюстър стана нервна. И още едно усещане. Че е много внимателна, когато става дума за брат й. А ти?

Той завъртя молива между пръстите си, ала тона не беше нервния и енергичен жест, с който Брюстър счупи своя преди няколко часа. Ръцете на Мат бяха тънки и жилави, а не елегантни като тези на Луис, нито хищни като тези на Брюстър, помисли си тя. Това бяха умели, силни и способни ръце. Като него самия. Лоръл бързо премести очи от ръцете към лицето му. Започваше да й става навик, когато мисли за него, да прави неочаквани и странни връзки.

— Мат! — повтори тя настоятелно.

— Изглежда и двете госпожи Трулейн освен еднаквия си външен вид, са имали и други общи неща — започна той. Остави молива и си взе цигара от кутията. — И двете са имали само по един жив роднина. В случая с Елиз това е леля й. Току що говорих с вея.

— Защо?

— От любопитство. — Мат издуха дима. В същото време репортерът зад тях изруга на глас и вдигна своя телефон.

— Тя ми описа племенницата си като срамежливо и тихо момиче. Елиз Трулейн явно харесвала Херитидж Оук и за разлика от Ан била готова да заеме положението на господарка на имението. Имала планове и идеи за промяна, за реконструкция и ново обзавеждане. Лелята била напълно зашеметена, когато узнала за бягството й с Чарлз. Никога преди това не била чула дори и намек от нея за връзка или нещо подобно. Мислела, че Елиз е предана и вярна до смърт на съпруга си.

— Така са мислели всички — забеляза Лоръл. — Тези неща стават без никой друг да има ни най-малко понятие. Не мога да си представя, че Елиз би споделила с леля си, че има любовен роман с Чарлз.

— Може би не. Но има друго интересно нещо — промърмори той, без да откъсва очи от Лоръл. — Елиз щяла да наследи петдесет хиляди долара на своя двадесет и първи рожден ден. Навършила ги двадесет и един месеца, след като напуснала Херитидж Оук. Ала парите до ден-днешен — тихо продължи Мат, — така си и стоят непокътнати. Никой не е предявил права към тях.

Тя го загледа, докато в главата й се въртяха идеи, въпроси и отговори.

— Може би не иска да се разкрие, за да не надуши Луис следите й.

— Петдесет хиляди долара си заслужават куража да го направиш.

— Не мога да видя връзката. Какво ще постигнеш по случая на Ан, като се ровиш в работите на Елиз?

Очите му бяха спокойни и ясни.

— Напротив, опитай Лоръл — изглежда много бледа, като сутринта, помисли си той. — Я поразмърдай мозъчето си — предложи рязко Мат. — Засега най-добре да се съсредоточим и да помислим какво имаме да правим довечера. Хайде да отидем вкъщи. Може да си починем малко, преди да предприемем каквито и да било действия.

— Добре. — Не искаше да спори и въпреки че беше проява на страхливост, не искаше и да мисли за това, което й беше предложил. Достатъчно й се събра за днес. Ако трябваше да се пребори с емоциите си, то за това й трябваше време.

По пътя към къщи Мат говори за най-различни неща, които нямаха нищо общо със случая. Това я разтовари. Той много умееше да води лек, неангажиращ разговор, за да прикрие мислите и чувствата си. Това бе едно от най-добрите му професионални оръжия и защитни средства. Ако беше ядосан от факта, че Лоръл машинално защити Луис, не го показа. Ако се опитваше да я накара да мисли за съвсем други неща, несвързани с Луис Трулейн, правеше го ловко и ненатрапчиво. Гласът му бе спокоен, успокояващ. Мат караше плавно, но мускулите му бяха напрегнати.

— Да си подремна малко ми звучи като музика небесна — забеляза Лоръл, когато оставиха колата на паркинга. — Последните два дни бяха много дълги и изморителни.

Цялата година беше такава, помисли си той, ала отвърна на глас:

— Очертава се същата нощ.

Тя му се усмихна за пръв път, откакто напуснаха сградата на вестника.

— Кога предлагаш да тръгнем за нашето сафари?

— Според мен полунощ с най-подходящия час. — Мат докосна косата й, докато изкачваха стълбите.

— Доколкото знам, чесънът не действа срещу духове, нали? — усмихна се Лоръл. — Нито сребърни куршуми, нито дървени колове. Какво действа тогава?

— Здравият разум. — Тя въздъхна.

— Колко прозаично! Никаква романтика! — На края на стълбата Мат спря и се усмихна.

— Да се обзаложим ли?

Лоръл се засмя, наведе се и вдигна от пода пред вратата си увита в луксозна хартия кутия.

— Не си спомням да съм поръчвала нещо.

— От Джери е, без съмнение. — Тя се опита да не го гледа.

— В полунощ, Бейтс — напомни му Лоръл, потърси ключовете в чантата си и отвори вратата на апартамента си. Обърна се и го погледна, след което затвори под носа му.

Усмивката му повехна, когато тръгна към своя апартамент. Тази жена го подлудяваше. И сигурно беше сляпа да не го види, помисли си той, докато пъхаше ключа в ключалката. Може би беше прекалено предпазлив. Когато влезе в кухнята, измъкна ризата през главата си и я захвърли. И отново си помисли, че му бяха трябвали цели седмици, за да осъзнае факта, че се бе влюбил още в мига, в който тя вдигна зелените си очи и го погледна.

Всъщност, каза си Мат, това беше невъзможно. Така, както бе невъзможно да загуби ума си пред малката снимка в рамка, която Кърт държеше на общото им бюро в стаята в колежа.

— Това е сестра ми — беше казал Кърт по своя особен замечтан начин. — През лятото чете коректури във вестника на баща ми. Иска да става журналистка. Ти знаеш повече за тези неща от мен, нали?

Мат изобщо не го чу какво казва, тъй като се опитваше да успокои дишането си. Той беше в по-горен курс в колежа, вече бе видял и преодолял повече неща, отколкото някои хора през целия си живот. А ето че стоеше като онемял с риза, наполовина измъкната през главата му, а самата му глава се въртеше от снимката на едно момиченце на не повече от петнадесет години. Невъзможно!

Мат отвори хладилника, взе бутилката портокалов сок и отпи направо от нея.

Беше се справил или поне си мислеше, че се бе справил с това. Ала когато след години Уилям Армънд му писа, споменавайки старото приятелство на сина си с него и тяхната колежанска дружба, и му предложи работа в „Хералд“, Мат нито за секунда не се поколеба. Събра багажа си и тръгна за Ню Орлийнс. И нямаше смисъл да се запитва защо.

Може би щеше да му бъде от полза, помисли си той, докато хвърляше празната бутилка в коша за смет, ако беше открил, че зад красивото лице се, криеше една празноглавка. Или пък кокетна, сладникава и разглезена мацка. Може би щеше да бъде по-добре, ако не бе седял цяла година на бюрото срещу нейното с мисълта, че тя бе всичко, което искаше на света.

Възнамеряваше да я притежава, макар че нейната невинност го караше да предприеме по-традиционно ухажване покана за вечеря, свещи, нежна музика, ласки. Мат почувства как кръвта му кипна и изруга. Надяваше се да запази самообладание, когато трябваше. Да, смяташе да я има, въпреки разликата в произхода им. Вече беше проправил пътя си, преминал бе през много врати и препятствия. Сега искаше да бъде сигурен, че късметът няма да му изневери.

Той щеше да я има.

Пъхна ръце в джобовете и се запъти към банята да вземе един душ. И тогава я чу да вика.

Много по-късно щеше да се връща към този момент и да се опитва да си спомни какво точно се беше случило. Не си спомняше как бе изхвърчал от своя апартамент и бе хукнал към нейния. Спомняше си само, че я чува да пищи отново и отново, но не си спомняше, че бе чукал на вратата й и накрая я бе разбил. Това, което винаги щеше да си спомня, беше Лоръл, замръзнала с ръце на гърлото, с лице като порцеланова статуетка и с ужасени очи.

— Лоръл! — Мат я сграбчи, завъртя я и я притисна в ръцете си, докато тя стоеше неподвижна като статуя. — Какво има? Защо пищиш?

Чувстваше лудия пулс на сърцето й. Нима беше възможно едно сърце да бие толкова бързо? Кожата й бе леденостудена и влажна, ала Лоръл не трепереше. Все още не.

— Кутията — прошепна едва чуто тя. — В кутията.

Като я държеше с една ръка, той се обърна и видя кутията, отворена върху масата. От устата му се изплъзна проклятие, когато видя какво лежи вътре в нея.

— Всичко е наред, Лоръл, спокойно. Мъртва е, няма да ти направи нищо. — Тялото му се напрегна от ярост, когато вдигна мъртвата змия от кутията. — Нищо не може да ти стори — повтори Мат, като се обърна към нея. Лоръл стоеше като закована и без да мигне, гледаше тялото на змията в ръката му. По челото й блестяха капчици пот. Можеше да чуе затрудненото й дишане през полуотворените й устни.

— Мат, моля те.

Без да каже нито дума, той затвори кутията и я изнесе от апартамента. Върна се след двадесет секунди и я намери да хлипа седнала, с ръце върху масата и наведена глава. Не каза нищо, само я взе на ръце и я занесе до дивана, люлеейки я като бебе. После тя започна неудържимо да трепери.

Пет минути, десет минути Мат я държа на ръце, без да продума. Само я притискаше нежно, докато Лоръл хълцаше на рамото му. Изглеждаше така мъничка и нежна. Дори когато бе видял онази уязвимост в очите й, не беше си представял, че може да бъде така беззащитна, без никакъв намек за защита срещу каквото й да било и когото и да било. Докато я държеше, той си обеща, че когато открие кой бе изпратил кутията, щеше да го накара да си плати за това.

В безопасност. Лоръл знаеше, че е в безопасност, въпреки че страхът продължаваше да сковава крайниците й и да свива сърцето й. Този ужасен, безумен страх, който не можеше да бъде описан с думи, а само преживян. Чувстваше ударите на сърцето му до ухото си. Усещаше топлата му плът. Мат я държеше здраво и светът повече не беше враждебен. Всичко си бе дошло отново на мястото.

— Извинявай — успя да продума тя, ала продължи да се притиска към него.

— Няма за какво — той целуна косата й и я погали.

— Винаги става така. Веднъж ме е хапала змия. Дори не си спомням какво точно е станало, но не мога, просто не мога…

— Всичко е наред. Забрави, не мисли повече за това. — Треперенето й почти беше спряло. Можеше да почувства само редки спазми, които преминаваха по тялото й. Кожата й беше влажна от сълзите. Мат искаше да й помогне да забрави. Искаше също така да пипне този, който си бе направил тази лоша шега. Или може би не беше шега, а нещо по-сериозно?

— Ще ти сипя малко бренди.

— Не. — Каза го много бързо, а ръцете й, които бяха на гърдите му, се свиха в юмруци. — Подръж ме още малко така — прошепна Лоръл, като ненавиждаше слабостта си. Нуждаеше се от неговата сила.

— Колкото искаш — отговори той и чу въздишката й. Минутите минаваха, дълги и тихи, и Мат си помисли, че е заспала. Дишането й се успокои, пулсът й се изравни и забави, а кожата й възвърна топлината си. Знаеше, че ако се нуждае от него, би могъл да я държи така дни наред.

— Мат — произнесе името му с въздишка и отдръпна малко глава, за да го погледне. Очите й все още бяха уплашени, а кожата бледа. Той с усилие потисна вълната от чувства, която го обзе, и се пребори със себе си, да не я притисне още по-силно към гърдите си. — Не си отивай.

— Няма. — Усмихна се и прокара пръст по брадичката й. Лицето й още беше влажно от сълзите. — Няма да си ходя.

Тя взе ръката му и я притисна към устните си. Мат почувства нещо силно и горещо да го залива, топло и сладко. Все още не знаеше, че това бе нежността. Лоръл я видя в очите му.

Ето това беше очаквала — помисли си. От това се нуждаеше, това искаше. Ако сега я помолеше ала той нямаше да го направи. Затова тя трябваше да го предложи. Тя трябваше да го помоли.

— Люби ме — прошепна Лоръл.

— Лоръл — думите й го объркаха. Как можеше да го направи сега, когато бе така безпомощна, без всякакви защитни сили, без съпротива! О, Господи! Колко пъти в живота си досега бе готов да даде всичко, само да чуе тези думи! А сега!

— Трябва да си починеш — отвърна почти неадекватно Мат.

Не е сигурен в себе си, помисли си тя. Странно, винаги бе мислила, че бе абсолютно сигурен в себе си. За всичко. А може би чувствата му към нея бяха така объркани, както нейните към него!

— Мат, знам какво искам — гласът й все още не беше твърд, но беше ясен. — Искам теб. И те искам много отдавна. — Лоръл плъзна ръка по гърдите му, после по шията и докосна лицето му. — Обичай ме! Сега. — И като вдигна устни, намери неговите така естествено, все едно винаги го бе целувала.

Може би беше в състояние да се противопостави на собственото си желание. Може би. Ала на нейното не можеше да устои. Той я притисна още по-близо към себе си със стенание и въздишка, докато устните му казваха всичко без думи.

Тя се чувстваше като без кости, така разтопена, че можеше да се слее и съедини с него. Мат си мислеше, че това, което ставаше, бе като мираж, към който бе вървял безкрайни дни и нощи, само за да осъзнае, че не съществува и изчезва пред очите му.

Той задълбочи целувката и осъзна, че тя нито се стопяваше, нито изчезваше, а оставаше топла и истинска до него.

Устните й миришеха на жена, а не на видение. Беше гореща и сладка и Мат трябваше да се пребори с желанието да я захапе със зъби. Малката й ръка лежеше на бузата му, ароматът й замайваше обонянието му и под затворените му клепачи всичко плуваше в някаква омайна мъгла. Не можеше да се съпротивлява. Не и този път.

Той зарови глава в шията й, опита се да спре за миг, но това беше невъзможно. Трябваше да я вкусва и да й се наслаждава. Ръцете му преминаха по тялото й. Трябваше да я докосва.

— Лоръл — смъкна блузата, от едното й рамо, докато устните му изследваха кожата й. — Искам те и ме боли от това.

Въпреки че си повтаряше да не бърза, свали блузата й за секунди. Тя се притисна към него, като шепнеше нещо, после замълча.

— Не тук. — Мат затвори очи, когато устните й минаха по шията му. — Не тук — повтори отново и стана, като я държеше на ръце. Лоръл се остави да я носи. Сложи глава на рамото му, докато отидоха в спалнята. Светлината се процеждаше през дървените щори. Очите му имаха странен цвят, когато я сложи на леглото. — Няма да те нараня.

С широко отворените си очи тя виждаше играта на светлината, докато устните му галеха кожата й. Беше толкова лесно. Би трябвало да знае, че с него щеше да бъде лесно. Като прекара пръсти по гърба му, Лоръл усети мускулите, които играеха под кожата, и силата им. Това я бе привличало от самото начало, а тя се беше борила да не му обръща внимание. Сега искаше да му се наслаждава напълно.

Той я галеше с устни. Досега не бе знаела, че подобно нещо бе възможно. Че единствено устните могат да предизвикат такъв трепет. А Мат й го показа. Кожата й омекна, мозъкът също.

Спокойно. Бавно. Не бързай.

Устните му се движеха по раменете й, докато ръцете му ровеха в косата й. Езикът му правеше чудеса и Лоръл имаше чувството, че плува или лети.

Някъде отвън долетя звукът на тромпет, който свиреше блус. Влезе в стаята и се сля с мислите в главата й и шепота на Мат. Тя обърна глава към него, за да му предостави свобода и той вдъхна парфюма й, примесен с ваниловата миризма на свещите. Лоръл издаде някакъв звук. Беше дълга тиха въздишка, ала не знаеше, че само тя бе достатъчна да накара сърцето му да подскочи. Устните му не се отлепяха от нейните, а целувката му бе на границата на хищната, безкомпромисна целувка. Лоръл го почувства, но това й хареса и затова се притисна още по-плътно към него.

Когато я докосна, когато твърдата му, хладна ръка премина под блузата й, въздишката се превърна в стон. Тя се надигна, почувствала как гърдите й се изпълват с нещо непоносимо и никога неизпитвано досега. Цялата беше погълната и залята от желание и то пулсираше в нея с всеки удар на сърцето й. Ала Мат не биваше да бърза. Пръстите му тръгнаха и спряха, защото искаше Лоръл да му подскаже какво желае.

Бавно, милиметър по милиметър, той свали копринената дреха и откри, че кожата й бе не по-малко нежна и прекрасна. С отворени устни започна да я целува, усещайки сърцето й, което биеше все по-ускорено. Искаше това, както за нея, така и за себе си.

А под него тя напълно полудя. Ласките му замъглиха напълно съзнанието й и Лоръл загуби контрол над себе си.

Мат продължи надолу. Повече нямаше мисли, нито задръжки. Пламъкът на удоволствието бе така силен, че я изгори и по тялото й се разляха огнени езици. Движението на телата им бе инстинктивно, но толкова синхронно, сякаш бяха родени един за друг и се познаваха от сто години. Сякаш винаги са били заедно. Устните му продължаваха да изтръгват стонове от душата й, докато сваляше последните остатъци от дрехите й. Чувството на гореща кожа, изгаряща с температурата си друга гореща кожа, бе непоносимо като пожар. С всеки дъх, с всяко свое мускулче, тя поглъщаше неочакваната и неподозирана радост да бъде притежавана, обичана. Щастлива.

Тялото й беше като разтопено. Горещо, разливащо се и сякаш не нейното. Всичко, което той поискаше, щеше да му бъде дадено, независимо по какъв начин. Решенията, които бе взела първо да му се противопостави, сетне да му принадлежи, повече нямаха значение. Не ставаха, не важаха. Просто нямаше друго решение в този свят на мътна светлина и пулсираща топлина. Решението бе да бъде негова. Тялото й вече го беше избрало. Духът й бе съгласен. Лоръл беше негова.

Мат го знаеше. И заедно с това постоянно си напомняше за нейната девственост, когато страстта надделяваше и стигаше до границата да изгуби самообладание. Тя беше тънка и крехка, а в момента бе объркана като малко животинче. Ръцете й го прегръщаха без колебание, а устните й искаха да получат всичко, което неговите предлагаха. Кръвта му кипеше. Дишането му бе затруднено и той продължаваше да се бори срещу ритъма, който го тресеше. По-бавно, Мат, по-бавно. Спокойно.

Когато се притисна към нея, Лоръл трепна уплашена, удивена, стресната. Въпреки желанието, което го измъчваше, той усети как тя се стегна и вцепени. Никой досега не бе правил това с нея, никой не бе вземал това от нея. Никой.

Мат зарови лице в гърдите й и простена. Беше толкова сладка. Беше готова. Вдигна очи и я погледна.

— Лоръл…

Тя отвори очи и го погледна. Ако тялото й бе безтегловно и почти като втечнено, неговото бе твърдо и напрегнато като стоманена струна. През вълните на страстта се промъкна една мисъл. Той мислеше само за нея. Лоръл не можеше да говори, защото мозъкът й бе зает единствено с любовта, която откриваше. Единственото, което можеше да стори, бе да намери устните му.

При докосването им тя му отдаде своята невинност така естествено, така просто и красиво, както малкото поточе се слива с огромната разляла се река.

Лоръл спеше. А той лежеше до нея и наблюдаваше светлината през прозореца, която от бяла премина в розова, после поаленя и посивя, докато настъпи нощта. Тялото му беше изтощено от емоции, от опитите му да запази самообладание и да се контролира, ала съзнанието му нито за миг не се замъгли.

Имаше моменти през изминалите месеци, когато си бе втълпявал, че след като веднъж я има, неистовото желание, което го измъчваше, щеше да премине. Сега, когато лежеше в леглото й и луната осветяваше през прозореца тялото й, а главата й лежеше на рамото му, Мат знаеше, че желанието щеше да остане. Непроменено, силно и естествено като въздуха, който дишаше.

Знаеше, че физически тя му принадлежи. Можеше да я докосне, да вземе страстта й и да я запази. Но това не беше достатъчно. Чудеше се дали би могъл да притежава чувствата и любовта й така, както притежаваше желанието й. Чудеше се дали щеше да има търпението, от което се нуждаеше.

Той обърна глава и я загледа, спяща до него. Кожата й беше като порцелан, а миглите хвърляха сенки върху лицето й. Деликатна. Изящна. Мат прокара леко пръст по скулата й. Да, Лоръл притежаваше тази деликатност, която го караше да се чувства като гладно момче пред витрината на съблазнителна сладкарница. Ала в същото време беше жива, енергична и амбициозна. Ето това бяха неща, които разбираше и те му допадаха. По това си приличаха.

Партньори, помисли си той. Бяха партньори. По дяволите, така си беше. Мат се наведе и докосна леко устните й с устни.

Със замаяна глава и тръпнещо тяло, тя се събуди. Кожата й настръхна под пръстите му, които минаваха, искаха, и даваха, и я оставяха без дъх и сили. Лоръл простена и от съня премина към копнежа, на който не можеше да устои. Той отново започна да я гали, но това нямаше нищо общо с онова, което се случи преди няколко часа. Тя откриваше нови и нови върхове, изкачваше се и падаше в бездни, докато Мат я облада отново с всичката страст и жар, които бе сдържал първия път.

Изпълнена, изтощена и останала без мисъл, Лоръл лежеше и чакаше да възвърне дишането си, докато той бе заровил глава в косите й. Предполага ли бе, че ще бъде така? Можеше ли да си го представи изобщо? Нима можеше да знае какво е любовта? Повече от всичко друго. Едва сега осъзна колко внимателен, колко нежен и търпелив е бил първия път.

Обичам го, помисли си тя, като обви ръце около него. Дали щеше да се шокира, ако научеше? С лукава усмивка Лоръл се заигра с косата му, която стигаше до врата му. Матю Бейтс, имам намерение да изиграя една много сериозна игричка с теб и имам намерение да я спечеля.

Въздъхна доволно. Това ли беше любовта? Затова ли тялото й се чувстваше така леко и безтегловно и толкова прекрасно нехаещо за всичко наоколо? Мързеливо, лениво, доволно.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че е време да ставам? — прошепна тя.

Мат вдигна глава и я погледна.

— Не мисля.

— Това не беше предвидено.

— Напротив, беше. — Той я целуна леко. Непредвиденото е, че изпреварихме малко разписанието.

Веждите й се вдигнаха въпросително, а кожата й леко почервеня.

— Чие разписание?

— Нашето — отвърна спокойно Мат — Нашето, Лоръл.

Беше й трудно да спори с някой, който изглежда така самоуверен. Тя сложи ръце на врата му и повдигна главата му.

— Много си хубав, Бейтс.

В очите му блесна изненада.

— Така ли?

— Така. — Прокара език по зъбите си. — Предполагам, че вече свикнах на хлапашкия ти външен вид и северняшкия ти акцент. Или може би — Лоръл прехапа долната си устна, ала в очите й преливаше смях. — Може би харесвам тялото ти. Тренираш ли нещо?

Той се подпря на лакът.

— Понякога.

— Какво, вдигане на тежести? — Тя хвана бицепса му и го стисна.

— Не.

— Е никога не съм си падала по големите мускули. — Лоръл прокара ръка по китката му, после отново я върна нагоре. — Изглеждаш в много добра форма, за да осъществим плановете си за тази вечер.

Мат захапа долната й устна.

— Кои планове?

— Нашата малка разходка из блатата.

Той прекара устни по нейните, докато мозъкът му бързо пресмяташе. Можеше да я заблуди, да я изчака да заспи дълбоко и да отиде в блатото без нея.

— Мислех да отложим разходката.

— Нима? — Въпреки че тялото й се отпускаше, мозъкът й оставаше буден и работеше бързо. — За да се измъкнеш и да отидеш сам?

Би трябвало да я познава по-добре.

— Лоръл, — Мат прокара ръка по гърдите й.

— О, без тия. — Тя бързо се отдръпна и седна върху него. — Забрави мисълта да излезеш оттук без мен, Бейтс. Ние сме партньори. От един отбор сме.

— Слушай! — Той я хвана за раменете и я наведе към себе си, докато косата й не се разля по гърдите му. — Няма никаква необходимост да идваш с мен. Просто ще наобиколя за малко. Ще стане по-бързо и по-лесно, ако съм сам.

— Тогава оставаш тук. — Лоръл го целуна бързо и седна.

— По дяволите, Лоръл, помисли!

— За какво? — отвърна тя, като стана от леглото и се упъти гола към гардероба.

— Пред моята врата нямаше никаква отвратителна малка кутия.

Лоръл промърмори нещо, после се обърна с тениска и джинси в ръце.

— Така е — отвърна достатъчно спокойно. — Оставиха я на мен, явно поради определени причини. Ние предизвикваме някого, Мат. Правим го нервен и нетърпелив. И той много иска да ме уплаши.

Мат я загледа. Беше малка и тъничка, с дрехите в ръце, притиснати към голото й тяло, обляно от луната. В този момент изглеждаше готова да отмъсти за себе си.

— Добре, партньоре — отговори той, като свали крака от леглото. — Когато открием кой го е направил, ще ти позволя няколко рунда. Междувременно, можеш да си припомниш, че в блатото има змии. И те не са мъртви като тази в кутията.

Знаеше, че е жесток, но трябваше. Това беше целта му. Ала когато видя как тя стисна с пръсти тениската, прокле идеята си да я сплаши.

— Няма да гледам. Ти по-добре се облечи — подхвърли Лоръл, стисна зъби и започна да се облича.

— Упорита, твърдоглава и инатлива — започна ядосано Мат.

— Точно така — съгласи се тя и нахлузи тениската през глава. — Но не и глупава. Който е сложил тази кутия пред вратата ми, е имал за цел да ме откаже. Това е работа или на Брюстър Или на Трулейн — добави след секунда Лоръл. — Ако някой иска аз да се откажа, значи има причини. А причините могат да бъдат само в блатото.

— Напълно съм съгласен с теб — отвърна Мат. — Ала това не означава, че се налага да дойдеш с мен.

— Ако позволя някой да ме уплаши по този начин, ще трябва да захвърля значката си на репортер. Никой и нищо не е в състояние да ме постави в подобно положение. — Тя го изгледа дълго, след което повтори натъртено. — Никой.

Той едва се сдържа да не се развика, но успя да потисне гнева си. Всъщност Лоръл беше права. Затова посегна и взе джинсите си.

— Ще отида да си сменя ризата и да взема фенерче. Бъди готова след десет минути — отвърна кратко той.

— Добре. — Тя се направи, че рови из чекмеджетата, докато Мат излезе.

След това притисна с пръсти слепоочието си и позволи на страха да я превземе. То беше нещо лепкаво и неприятно, нещо което пълзеше и се разливаше по тялото й, обвиваше главата и мозъка й в мъгла. Лоръл се облегна на гардероба и се съсредоточи единствено върху дишането си. Трябваше да го преодолее. Трябваше да отиде в блатото. Сега просто беше задължително, особено след като видя какво има в кутията. Ако не отговореше на заплахата, значи се бе предала. Ако някой я заплашваше, значи се страхува от нещо. И от нея.

Ан Трулейн се е страхувала от блатото. Лоръл оправи изтърканите си джинси и се почувства готова. Разбираше страха й. Той нямаше обяснение. Ан просто се беше страхувала. Лоръл не вярваше, че доброволно бе отишла в тъмното и страшно за нея място. До тази вечер, докато не видя кутията с мъртвата змия, тя не осъзнаваше така ясно този факт. Сега, когато сама беше уплашена, си даваше точна сметка за всичко. И въпреки това щеше да отиде.

Лоръл светна нощната лампа и започна да търси обувките си. Той беше загрижен за нея. Можеше да го разбере, ала не можеше да го приеме. Любовта може би я бе накарала да му позволи да я превземе, но колко други неща можеше да му даде, след като веднъж вече бе започнала? Каквото и да чувстваше към нея, помисли си тя, докато завързваше високата си обувка, то беше, защото бе такава. И най-доброто, което можеше да направи и за двамата, бе да си остане такава, каквато беше.

Ядосана на собственото си объркване, Лоръл се обърна и взе другата обувка.

Когато се върна, Мат я намери седнала на пода на стаята, бореща се с връзките. Беше се облякъл и екипирал подобно на нея. Беше се поуспокоил дори просто си даде сметка, че докато беше с него, щеше да бъде в по-голяма безопасност. Беше си обещал, че ще я наглежда и следи като ястреб всеки миг от пребиваването им в блатата на Херитидж Оук.

— Проблеми ли имаш?

— Не знам какво е станало и изобщо как е могло да стане — промърмори та, като продължаваше да се бори с връзките. — Сякаш някой е дошъл, нарочно е вързал връзките на възли и е скрил обувките ми на две различни места.

Той я изгледа изненадано.

— Не може да бъде. Винаги съм мислел, че си много подредена и организирана.

— Аз съм. Когато съм на работа. По дяволите! — изруга тя, защото счупи един от ноктите си и продължи да се бори с връзките. — Имам нужда от фенерче, нищо не виждам на тази светлина. — Като се поизправи на крака, Лоръл тръгна към кухнята.

— Знаеш ли, Лорилай — последва я Мат. Ако имаше само няколко молекули повече, нямаше да можеш да влезеш в тези панталони.

— В блатото ще бъде тъмно.

Той я потупа по дупето.

— Не чак толкова, че да не виждам това.

Тя се усмихна, извади фенерче от чекмеджето в кухнята и го запали.

— Тогава ще вървиш пред мен, за да не се разсейваш с анатомията ми.

— Предпочитам да гледам движението на задните ти джобове. Гледката е зашеметяваща. — Мат я прегърна с ръка през раменете и тръгна към вратата.

— Те не се движат. — Лоръл беше готова да спори, ала спря и загледа вратата. — Защо тази врата е счупена?

— Ти беше прекалено заета да пищиш, за да ми отвориш — обясни Мат. — Дължа ти една вечеря заради щетите.

— Ти си счупил вратата? — обърна се Лоръл към него и го загледа удивено.

Той се засмя на физиономията й преди да я притегли към себе си.

— Нали трябваше да вляза по някакъв начин. Е, хайде сега, много важно! Една счупена врата.

Счупил е вратата, за да влезе при мен! Мисълта я зашемети и удиви. В началото на стълбите тя спря и обви с ръце кръста му.

— Знаеш ли, Мат, винаги съм имала особена слабост към рицарите на бели коне, които спасяват девици, изпаднали в беда.

Той обгърна лицето й с две ръце, преди да го целуне.

— Дори и към изцапаните с кал?

— Особено към тях.