Партньори

ДЕСЕТА ГЛАВА

Лоръл реши, че си бе чист късмет да влезе в редакцията и веднага да я изпратят на нова задача. Грабна бележника, взе фотографа със себе си и излезе, преди още Мат да бе изминал и половината път от асансьора.

Не искаше да го вижда, не и докато беше толкова ядосана и обидена. Трябваше да й мине поне малко. Катастрофа с три коли в града при цялата жега, шум и бъркотия сигурно щяха да я откъснат за малко от личните й проблеми. Временно.

Той не беше прав, каза си тя през стиснати зъби, докато фотографът премина на жълто и се вля в потока от коли. Не разбираше и не възприемаше. Как можеше някой да бъде толкова напълно лишен от състрадание и съчувствие? Как можеше мъжът, който я бе поддържал безрезервно и я бе успокоил, когато бе уплашена до смърт, да не чувстваше нищо към човек като Луис Трулейн, който бе преживял такава трагедия? Нима не можеше да познае болката? Как можеше да обича някого, който и тук спря, защото нямаше значение нито как, нито защо. Лоръл обичаше Мат. Беше толкова просто.

Именно защото го обичаше. Затова липсата на съчувствие и думите му толкова много я засегнаха. Да я обвини, че имала фикс идея за Луис! О, това вече беше прекалено! Всеки разумен човек можеше да разбере, че Луис бе нейната юношеска любов. Нейният герой. Беше го обичала безкористно, с цялото си чисто детско сърце. С времето тази любов се бе променила, но не защото Луис се бе променил, а защото тя самата се бе променила.

Тя все още обичаше Луис, може би не съвсем обективно. Обичаше го по начина, по който една жена обича спомена за първото момче, което я е целунало, за първото момче, което й е поднесло букет. Това беше невинна любов, лишена от страст, ала много сладка. А Мат искаше от нея да обърне гръб на всичко, на спомена. Или да го забули и оцапа с подозрения.

За жена като Лоръл споменът за младия мъж, който се бе отнасял към детето и неговото сляпо увлечение внимателно и благородно, не биваше да бъде засенчван. Но Мат се опитваше да я обвини в нещо, което тя не можеше да разбере. Дори намекваше, че мисли за Луис, когато са заедно. Как можеше да вярва, как можеше изобщо да му минава през ума, че — и тук една мисъл премина през главата й и издуха всички останали. О, Боже Господи! Толкова беше просто! Той беше такъв, защото я ревнуваше.

— Ха! — извика Лоръл на глас и се облегна на седалката. Фотографът й хвърли един поглед, ала не каза нищо.

Ревност, ами добре, това беше наистина нещо интересно, въпреки че бе неразумно, неоснователно и смешно. Но ако Мат я ревнуваше, не означаваше ли това, че чувствата му към нея бяха по-сериозни и дълбоки, отколкото тя си мислеше? Може би. Или може би той винаги си е бил един безчувствен тип, а Лоръл почти го бе забравила след първите вълни на любов, които я бяха залели. Е, това беше нещо, за което заслужаваше да помисли.

Трябваше да спрат поради голямото задръстване. Наоколо се носеше лудият хор на клаксоните и виковете на хората.

— Ще изляза и ще повървя пеша — предложи тя на фотографа. — Ела колкото е възможно по-скоро. — Лоръл излезе и тръгна.

Мат също беше на улицата. Шумът на стария град му бе приятен, ала горещината беше все така непоносима. Подушваше реката и цветята. Едно съчетание, което за него винаги бе свързано с Ню Орлийнс. В този момент обаче той изобщо не мислеше за него. През последния час беше прекалено зает, за да се разсейва.

Едно посещение в полицейския участък и няколко подходящи въпроси му осигуриха информацията, че всъщност изобщо не бе издавано официално нареждане за издирването на Елиз или Чарлз Трулейн.

За нито един от двамата не бе подавана молба за издирване нещо, което се правеше за всеки изчезнал човек. Бележката, която бе оставена, и липсващите дрехи и художнически принадлежности изглежда бяха задоволили всички. Но Мат не беше доволен.

Когато продължи да разпитва, се сблъска с истинска стена от безразличие. Че какво значение имаше как са напуснали града или дали някой ги е виждал? Те си бяха отишли преди цели десет години. А това бе много дълъг срок. Полицията в Ню Орлийнс си имаше достатъчно работа, за да се занимава с някакво си прелюбодеяние, станало преди десет години! Е, момчетата от лабораторията щяха да си поиграят с малкото метално парченце, когато имаха време, и на какво толкова разчиташе той?

Мат излезе с по-малко отговори, отколкото въпроси имаше, когато влезе. Може би щеше да научи нещо от Кърт.

Той зави зад ъгъла и влезе в малък тъмен бар, където трио джаз музиканти свиреше популярна мелодия. Веднага зърна Кърт, седнал в ъгловото сепаре, с разпръснати листове по масата. До ръката му стоеше чаша недокосната бира. Мат бе виждал много пъти Кърт точно в тази поза по време па колежанските им дни. Усмихна се за пръв път от няколко часа насам.

— Е, как е, съветнико!

— Какво? — Стреснат, Кърт вдигна глава. — А, здрасти! — Прибра листовете с едно движение и ги мушна в чантата си. — Какво става, Мат?

— Същото — поръча на сервитьорката Мат, посочвайки бирата на Кърт. — Искам от теб един малък юридически съвет — обърна се към приятеля си той.

— О-хо. — Усмихнат, Кърт поглади брадичката си, която бе единствената прилика със сестра му.

— Съвет — повтори Мат.

— Добре, де. — Когато сервитьорката остави бирата на масата, Кърт си спомни за своята собствена.

— Ако реша да инвестирам капитали, смяташ ли че „Трулейн Шипинг“ е подходяща компания?

Кърт го погледна над чашата си, а изражението му се изостри.

— Бих казал, че ще е по-подходящо да зададеш този въпрос на своя брокер, а не на адвоката си. Във всеки случай и двамата знаем, че капиталът ти е солиден. Ти си този, който все ме черпиш, нали?

— Тогава го приеми като хипотетичен въпрос. Ако реша да инвестирам в някоя фирма в Ню Орлийнс, ще бъде ли „Трулейн“ подходящо място за парите ми?

— Добре. Ще ти кажа, че Трулейн е една от най-солидните компании в страната.

— Аха — промърмори замислено Мат. Значи това беше задънена улица. — Защо мислиш, че никой не е потърсил наследството на Елиз Трулейн?

Кърт остави бирата и хвърли на приятеля си един дълъг поглед.

— Откъде знаеш за това?

— Не мога да разкрия източниците си. Става дума за петдесет хиляди долара — напомни той и замислено прекара пръст по изпотената си чаша. — Лихвите за десет години сигурно представляват една солидна сумичка. Мисля си, че дори на богаташ като Трулейн биха свършили работа.

— Той няма право на тези пари. Това е наследство само на името на Елиз — отговори на незададения въпрос Кърт. — Моята фирма го управлява.

— И дамата го е оставила просто така да си стои? — Мат вдигна вежди. — Странно. Твоята фирма не се ли опита да я открие?

— Знаеш, че не мога да ти отговоря — отвърна Кърт.

— Добре, тогава още един хипотетичен въпрос. — Когато някой наследи голяма сума пари и не си ги потърси, какви стъпки предприема изпълнителят на завещанието, за да открие наследниците?

— Обикновените процедури — подзе неохотно Кърт. — Дава обява във вестниците. В повечето случаи наема детектив.

— Ако наследницата има съпруг, от когото иска да се скрие?

— Разследването и цялата свързана с него кореспонденция остават поверителни.

— Ъхъ. — Мат отпи от бирата си, докато пианистът подхвана ново парче. — Направила ли е Елиз Трулейн завещание?

— Мат.

— Това може да бъде много важно, Кърт.

Ако беше някой друг, Кърт сигурно щеше да намери правдоподобно оправдание и да избегне отговора. Ала той познаваше Матю Бейтс прекалено добре и от много дълго време.

— Не — отговори кратко. — Двамата с Луис бяха направили общо завещание, но тя изчезна преди да го подпише.

— Разбирам. А кои бяха лицата, които трябваше да получат наследството?

— Беше стандартно завещание на съпрузи без наследници. Мариън и Чарлз си имаха свои пари.

— Достатъчно много ли?

— Повече от достатъчно. Мариън е много богата жена. — И понеже предчувстваше следващия въпрос, а той никак не му харесваше, продължи. — Инвестициите и спестяванията на Чарлз също събират лихви като тези на Елиз.

— Интересно.

Кърт притвори очи. Не бяха толкова зелени като тези на сестра му. Бяха като спокойно море.

— Ще ми кажеш ли за какво е всичко това?

— Просто събирам информация, за да осветля всички неясни моменти.

— Според мен има нещо общо е това, което правите двамата с Лоръл. И нещо общо със Сюзан.

— Да. — Мат изпи бирата си, без да откъсва очи от приятеля си. — Ти видя ли я вече?

— Да. При баба ми. — По бузите на Кърт изби лека червенина, която напомни на Мат, че преди доста години приятелят му беше влюбен в една студентка по медицина.

— Тя ми разказа за Ан и за писмата. — Погледът на Кърт пък му напомни, че срещу него вече не седеше някогашният влюбчив колежанин, а солиден юрист с остър ум, въпреки мечтателната си природа. — Можеш ли да й помогнеш?

— Правим, каквото можем. След като я познаваш и след като тя ти се е доверила, можеш да я успокоиш поне докато открием нещо.

— Вече мислех за това — отговори чистосърдечно Кърт. — А ти грижиш ли се за Лоръл?

Мат се намръщи, като си спомни как се разделиха преди няколко часа.

— Никой не може да се грижи за Лоръл — промърмори той.

— И аз така мисля. — Кърт започна да прибира чантата си. — Сега имам среща, ала когато разполагам с повече време, ще ми разкажеш подробно за това.

— Добре. И ти благодаря за съветите.

След като остана сам, Мат си поръча още бира. Прекалено много задънени улици, помисли си той. Двама души може да обърнат гръб на всичките си близки, приятели и роднини заради една любов, но не и на толкова много пари. Пари, които повечето хора не виждат през целия си живот. Не и за десет години.

Или любовта ги бе направила невменяеми, или бяха мъртви. Според него мъртви беше по-вероятно и имаше повече смисъл.

Мат се облегна и запали цигара. Ако са катастрофирали, след като са напуснали Херитидж Оук, нима не са били идентифицирани? Тръсна глава, докато в мислите му се раждаха предположения и теории, които отхвърляше една по една. Всички бяха свързани по някакъв начин с Ан Трулейн. И ако една от тези теории беше вярна, тази, която натрапчиво се връщаше в главата му, значи някой бе извършил убийство. И то не един, а цели три пъти.

Той се загледа в тънката струйка синкав дим, виеща се от цигарата му, и измърмори едно проклятие. Беше вече много късно да проследи къде е бил Луис Трулейн в деня, в който са изчезнали Елиз и брат му. А утре беше неделя, което значеше, че няма да може да получи информацията, от която се нуждаеше, преди понеделника. Значи в понеделник, реши Мат и загаси цигарата в пепелника. В понеделник, въпреки неохотата на Лоръл, щяха да започнат отново да ровят и да дълбаят в миналото.

Той стана, остави банкнота на масата и излезе от бара. Беше време да поговори с нея.

Лоръл бе напълно потънала в статията, която пишеше, когато Мат влезе в редакцията. Той се упъти право към нея, погледна часовника си и седна на своето бюро. В редакцията крайният срок за предаване на статия беше свещен. Когато седна, забеляза изражението на лицето й. Нескрита радост, определи го Мат.

Всъщност тя едва не подскачаше от вълнение, докато дописваше статията си. Верижна катастрофа на три коли, цяла планина от огънати ламарини. Е, не беше повод за особена радост, ала нали нямаше нито един ранен! И освен това във втората кола беше жената на кмета.

По-добро от туй, здраве му кажи, помисли си отново Лоръл, като чукаше по клавишите на машината. Жената на кмета бе зарязала цялото си достолепие и добро възпитание и се бе нахвърлила върху нещастния шофьор, който я бе ударил отзад и забил колата й в предния автомобил, спрял на светофара.

Въздухът трептеше от емоции, когато пристигна там. Може би поради горещината или заради напрежението, на което бе подложена през последните дни, но на Лоръл ситуацията й се стори доста комична. Едва се удържа да не се разсмее при вида на издокараната, спретната женичка, с разрошена прическа и поразкъсано сако, която бе сграбчила за реверите един мъж като канара и се канеше да разбие носа му. Това беше преди радиаторът на колата й да гръмне и да бликне като фонтан.

Е, помисли си Лоръл, като довършваше материала си, щеше да бъде добре всеки в този град да научи, че дори и на хората с високо положение им се случваше да им блъскат колите и да им късат нервите. На първа страница, разбира се.

— Готово — извика тя и погледна часовника си. Точно навреме. Не беше изпуснала срока. Усмивката й обаче повехна, когато зърна Мат. Лавина от противоречиви емоции премина през нея и едно-единствено чувство изхвърли всички останали встрани. Лоръл обичаше Матю Бейтс.

— Не те видях да влизаш — рече тихо тя и се зае да подрежда бюрото си.

— Дойдох преди няколко минути. Ала ти работеше. Не исках да те безпокоя.

Редакционната суматоха, която се вихреше покрай тях, сякаш не ги засягаше. Чуваха се викове, тичащи стъпки, тракане на машини.

— Тръгваш ли си вече?

— Веднага щом Дон одобри материала.

— Трябва да говоря с теб. Може ли да вечеряме заедно? — Не бе очаквала този внимателен, дори леко официален тон от него и не беше сигурна какво да отговори.

— Добре, Мат — Телефонът на бюрото й иззвъня. Все още замислена какво да му отговори, Лоръл вдигна слушалката и каза: — Редакцията на „Хералд“, Лоръл Армънд слуша.

Той забеляза, че изражението на лицето й се промени, цветът му също, а тя обърна очи към него.

— Извинете — започна Лоръл и му посочи с очи апарата на неговото бюро в мига, в който Мат вече бе посегнал към слушалката. — Ще трябва да повторите, нищо не чувам, тук е много шумно. — Чу леко щракане, когато Мат вдигна слушалката.

— Вече два пъти беше предупредена. — Беше шепот, беззвучен, безполов, гъгнещ. Лоръл обаче знаеше, че страхът, който долови в него, не бе плод па въображението й. — Престани да се ровиш в смъртта на Ан Трулейн.

— Вие ли ми изпратихте змията? — Лоръл погледна как Мат смени линията и започна да набира някакъв номер.

— Това беше само предупреждение. Следващата няма да бъде мъртва.

Не можа да потисне ужаса, който пробяга като студена тръпка по гърба й, но успя да запази гласа си спокоен.

— А снощи вие бяхте в блатото.

— Нямаш работа там. Ако отново отидеш, няма да излезеш.

Лоръл чу като насън как някой поиска кафе без захар. Струваше й се, че сънува.

— От какво се страхувате? Какво мислите, че ще открия?

— Ан трябваше да стои далеч от блатото. Помни това. — Последва щракане, сетне звукът на свободната линия.

След няколко секунди Мат ядосано изруга и остави своята слушалка.

— Дявол го взел, не ни стигна времето да проследим откъде звъни. Разпозна ли гласа? Нещо да усети?

— Нищо.

Той взе бележника, в който тя машинално бе записала целия разговор.

— И така — промърмори Мат, — ние двамата с теб наистина много изнервяме някого.

Някой, помисли си той, като се върна към теорията, която се въртеше в главата му от известно време, някой, който вече беше убил три пъти.

— Ти отново мислиш за полицията — реши Лоръл.

— Да знаеш само колко си права!

Тя прекара ръка през косите си и стана.

— Слушай, Мат. Не казвам, че грешиш, само искам известно време, за да помисля. Изслушай ме — повтори Лоръл, когато той се опита да я прекъсне. — Някой иска да ни отстрани. Добре, през уикенда ще обсъдим всичките си предположения и намерения. Искам малко време да прегледам записките си, да ги свържа с твоите и да видя какво ще излезе. Ако съвпадат, ще отидем в полицията. В понеделник — натърти тя. — Ще е най-добре, ако отидем добре подковани и въоръжени.

Беше права, каза си Мат, ала не му харесваше. През ума му преминаха няколко идеи как да я отстрани от разследването. Имаше на разположение два дни, за да избере една от тях.

— Свържи се с Дон. Аз ще взема моите бележки.

Вместо вечерята на свещи, както си го бе представял, двамата ядоха хамбургери и студени пържени картофки на масичката в апартамента на Лоръл. Бяха разпръснали всичките си бележки. Тези на Мат приличаха на египетски йероглифи, докато записките на Лоръл бяха като изящно калиграфско писмо. Изобщо не се върнаха към предишните си спорове или причините за тях. Всеки за себе си реши, че е излишно да си губят времето с подобни дреболии. Сега бяха само професионалисти, които трябваше да разгледат историята от всичките й страни.

— Бих казала, че имаме достатъчно основания да приемем, че смъртта на Ан Трулейн е нещо повече от нещастен случай — каза Лоръл и го записа в бележника си, за да подреди думите и фразите, които се въртяха безразборно в главата й.

— Много добре — промърмори Мат. — Това звучи почти като изречението, които Кърт би трябвало да каже на съдебните заседатели. На делото.

— Не се прави на много умен, Бейтс — рече уморено тя. — Подай ми содата. — Взе бутилката и отпи направо от нея. — Имаме твърдението на Сюзан, че Ан се е страхувала от тъмнината. А още повече от блатото, което се потвърждава от показанията на Луис, Мариън и Бини. Имаме откраднатите писма от хотелската стая на Сюзан, моята отвратителна малка кутийка, ударът в гърба в блатото и анонимното телефонно обаждане.

Тъй като пишеше, Лоръл не забеляза, че Мат нервно откъсна филтъра на цигарата, която държеше.

— Първият ни разговор с Луис и Мариън. Никакъв резултат, освен проява на емоции, които никак не ти харесаха.

— Но понякога могат да бъдат полезни — вметна неочаквано той, когато гледаш на тях обективно.

Тя отвори уста да му отговори нещо, ала премълча.

— Извинявай, нямах предвид да стрелям от засада. Брюстър — продължи тя. — Знаем, че е влюбен в Ан и че е искал тя да напусне Луис. Никакви други предположения, освен това, което сам каза за себе си. — Лоръл подчерта името на Брюстър с дебела линия и продължи. — Имаме още потвърждението на Мариън и реакцията на Ан. Вторият ми разговор с Луис ме кара да мисля, че той или не е знаел за чувствата на Брюстър, или не ги е смятал за достатъчно важни, че да се тревожи за тях. Защото Брюстър продължава да работи за него.

Тя разтри с ръка задната част на врата си, първият и единствен явен засега знак, че бе изморена.

— И така, в крайна сметка стигнахме до заключението, че Ан не е отишла доброволно в блатото, без някакъв вид външен натиск, и че най-вероятно е продължила да навлиза все по-навътре в него поради липсата на каквато и да било друга възможност. Според моето мнение, Брюстър е най-вероятният кандидат за обвиняем.

Мат побутна леко своя бележник.

— Днес говорих с Кърт.

— Така ли? — Лоръл го погледна и се опита да схване връзката между думите му и нейното последно изречение.

— Поисках от него известно сътрудничество по отношение на теорията, която имам.

— Какво общо има Кърт с това?

— Той е адвокат. — Мат запали цигара. — Както се оказа, имах по-голям късмет, отколкото очаквах. Защото Кърт работи за фирмата, която управлява наследството на Елиз Трулейн.

Тя остави бутилката, коя го бе надигнала.

— И какво общо пък има това с всичко останало?

— Започнах да мисля, че има страшно много общо. Слушай! — Той погледна бележките си. — Петдесет хиляди долара, плюс десет годишни лихви върху тях, не са пипнати. Все още. Парите на Чарлз Трулейн също стоят непипнати. Би трябвало да е направено много дискретно, и сигурен съм, много основно разследване от страна на банката, за да открие двамата бегълци. — Мат прелисти няколко страници, сетне вдигна очи и погледна Лоръл. — Ала в полицията няма постъпила молба за издирването на Елиз или Чарлз Трулейн.

— За какво намекваш?

Той бавно остави бележника си на масата.

— Знаеш за какво намеквам.

Тъй като се нуждаеше от движение, тя стана.

— Мислиш, че са мъртви — рече тихо Лоръл. — Може би. Може да са катастрофирали, или — тя спря насред изречението и Мат разбра, че мислите й протекоха по същия начин, както неговите днес следобед. Лоръл се обърна към него, очите й бяха напрегнати. — Мислиш, че са били мъртви още преди да напуснат Херитидж Оук.

— Това е твърде вероятно, нали? И е повече от възможно.

— Не знам. — Тя притисна с пръсти слепоочията си и се опита да мисли логично. Може да са променили имената си, дори външността си, да са заминали за Европа, или за Ориента, или Бог знае за къде.

— Може — съгласи се той. — Но има много място за съмнение, нали?

— Да, прав си. — Лоръл си пое дълбоко дъх. — И ако тръгнем по тази нишка, предполагайки, че тя с свързана и със смъртта на Ан по някакъв начин, Брюстър остава чист. Невинен. Кой друг тогава би имал мотив? Освен Луис? Ала той е бил извън града.

— Дали наистина е бил? — Мат стана с пълното съзнание, че разговорите, засягащи Луис Трулейн, трябва да бъдат водени много внимателно. Темата беше чувствителна.

— Той има собствен самолет, нали? Може да лети с него когато си поиска. Представи си какви възможности предлага това, а, Лоръл?

Да, тя си представяше. Луис се връща неочаквано, заварва двамата любовници, изпада в шок. В моментно умопомрачение, лудост. С малкия частен самолет телата могат да бъдат закарани където си поиска.

Пребледняла, Лоръл се обърна към Мат. Той очакваше аргументите й или пълно отхвърляне на хипотезата. Но тя не направи нито едното, нито другото.

— Не би било лесно, а може би дори ще е невъзможно — забеляза Лоръл с професионален и спокоен тон, — да проверим пристигащите и излитащи самолети в една нощ преди десет години.

— Ще започна проверката още в понеделник.

— Тя кимна.

— А аз ще се заема с Кърт. Може да успеем да научим името на детективската фирма, която е търсила Елиз и Чарлз.

— Не.

— Защо не? — попита неразбиращо Лоръл. — Струва си да опитаме, ако приемем тази версия.

— Защото искам ти да се оттеглиш. — Мат произнесе думите равнодушно и стана. — Не искам повече да задаваш каквито и да било въпроси.

— Какви ги говориш, по дяволите? Няма да стигнем доникъде, ако не задавам въпроси!

— Каквото сме постигнали досега, това е. Струва ми се, че сме стигнали до средата. Ала оттук нататък продължавам сам.

Тя вирна брадичка.

— Ти си луд!

Това може би беше последната капка, която преля чашата.

— Да, луд съм! — отговори яростно той и тръгна нервно из стаята, колкото можеше по-далече от нея, за да не я сграбчи за яката и да я разтърси здравата. — Това не е игра. По дяволите! Не се надпреварваме кой ще успее да излезе на първа страница!

— Никога не съм възприемала професията си като игра.

— Не те искам на пътя си.

Очите й се присвиха и станаха като на котка в тъмна нощ.

— Тогава ще стоя настрани. Но и аз не те искам на моя път.

— Ти не разбираш ли, че е опасно! — извика ядосано Мат. — Мисли с главата си! Беше предупредена, и то не веднъж, а цели три пъти. Който и да стои зад смъртта на Ан, няма да се поколебае да убие още веднъж.

Лоръл вдигна вежди. Прекрасните си, изящно извити вежди, които го подлудяваха.

— Значи ще внимавам.

— Не се прави на идиот! Мен никой не ме заплашва, нито ми се обажда по телефона. Никой! — В гласа му имаше паника, истинска паника, ала Лоръл бе прекалено заета със своите мисли, че да я забележи и проумее.

— А искаш ли да знаеш защо, Бейтс? — обърна се тя към него. — Защото аз съм жена и очевидно по-лесно ще се уплаша и ще се предам. По същия начин ти си мислиш, че ако крещиш, ще ме накараш да направя същото.

— Престани да бъдеш по-глупава, отколкото си!

— Но те са забравили едно нещо — продължи, без да му обръща внимание, Лоръл. — И ти си забравил нещо много важно. Че съм журналистка. И за да стигне до истината, до същината на историята, един журналист прави това, което е необходимо. Повечето от нас работят в истинска джунгла, под една или друга форма. Това ни е работата.

— Ала аз не съм влюбен в повечето от вас, журналистките! — извика Мат. — Влюбен съм в теб! — Премина покрай нея, без да я докосне, стигна до масата и грабна една цигара.

Тя го загледа стреснато, докато той ровеше из хартиите за кибрит. Чувстваше се опустошена, сякаш бе тичала по стълби, вземайки но две стъпала наведнъж. Сега, когато бе стигнала до върха, просто бе забравила защо толкова много бе бързала и закъде. Мат ругаеше и чупеше клечка след клечка. Когато успя да запали и се обърна към нея, Лоръл почувства топлина, блясък, удоволствие.

Той седна и я загледа. Какво, по дяволите, беше казал? О, Господи, беше избълвал всичко! Беше поставил всичките си карти на масата, преди да направи залозите! И сега как щеше да играе занапред? Реши да й даде възможност за отстъпление, ако иска.

— Казах ли току-що онова, което мисля, че казах?

Тя не се усмихна, но скръсти ръце пред гърдите си.

— Да. Имам свидетел. — Мат вдигна вежди.

— Тук няма никой.

— Ще подкупя някой да потвърди думите ти.

Той пъхна ръце в джобовете си, защото изпитваше непоносимо желание да отиде до нея и да я докосне.

— Това ли искаш?

Лоръл го изгледа дълго и направи една крачка към него.

— Чудя се защо винаги съм мислела, че си проницателен, интуитивен и наблюдателен. Основно правило е, скъпи Мат, че когато една жена е влюбена в един мъж, много по-добре е, ако и той е влюбен в нея.

Сърцето му биеше леко и забързано. Не си спомняше някога през живота си да се бе чувствал толкова безтегловен.

— Кажи ми — прошепна Мат. — Не ме карай да те моля.

— Мат — леко объркана, че той все още не вижда какво бе изписано на лицето й, Лоръл посегна с ръка към него. — Ти си единственият мъж, с когото съм правила любов, защото си единственият, когото обичам. Нито едно от тези неща няма да се промени.

— Лоръл! — Ала Мат не можа да произнесе нито дума повече, защото устните й намериха неговите. Ръцете му я обгърнаха и притиснаха към него в обръч. О, Господи! Откога беше чакал този миг. Толкова дълго! Не можеше дори да си спомни времето, когато не беше го искал. Времето, когато бе искал да чуе тези думи, все още висящи във въздуха край тях.

— Още веднъж — прошепна той. — Кажи ми го още веднъж.

— Обичам те. Само теб. — Ръцете й обгърнаха раменете му. — Мисля, че ти казах, струва ми се преди час, че сигурно съм луда. Кога? — Тя се притисна към него — Кога започна всичко?

— Няма да ми повярваш. — Преди да изрече още нещо, устните му отново намериха нейните.

Целуваше я дълбоко и страстно, все по-дълбоко и бездиханно. Ако си беше мислил преди, че я обича до точката на лудостта, то нямаше нищо общо с това, което бушуваше в него сега. Любовта му бе споделена и взаимна. И нищо друго не съществуваше в живота му освен Лоръл.

Можеше напълно да се забрави в тази прегръдка, в целувките му, в топлата и мека нежност, която й даваше. Мисълта, че я желае, беше побъркваща. Да знае, че я обича, беше повече от славно! Думи, о, колко много думи искаше да му каже. Но те щяха да почакат, докато преминеше първата вълна на удовлетворение. Почувства как костите й се размекват и се свлече с него на пода.

Бързо! Бързо! Никой от двамата не произнасяше нито дума, ала всеки от тях знаеше какво мисли другият. По-бързо! Дрехите хвърчаха на всички страни, чуваше се пукот на шевове и скъсани копчета. Лоръл усещаше мириса на горещия ден, на мъжка пот от тялото му заедно със сладкия аромат на сапун. Тя се потопи в него и допря устни до шията му. Там биеше пулсът му, бърз и жив.

Мат прошепна нещо в ухото й, само нейното име, а звукът на гласа му я издигна нагоре, лека като перце. Всички удоволствия, които бе изпитвала досега, избледняха. После езикът му последва името й.

Дълги ласки, прошепнати нежни слова, гальовни думи. Нямаше нужда, нито смисъл да се бърза. Вече. Нетърпението бе заменено от удивление. Той ме обича! Аз съм обичана! Чувстваше как любовта му извира от него така, както чувстваше биенето на сърцето му. Когато желанието е подплатено с подобна чувство, то става неудържимо. Придобива необикновена сила и страст. Те имаха и от двете предостатъчно.

Устните му се плъзнаха по рамото й, още по-надолу, където пулсът й биеше точно под свивката на лакътя. Ръката му премина през косите й, а нейните пръсти обгърнаха врата му. Мат вдигна глава и я обгърна с дълъг, мълчалив, усмихнат поглед, изпълнен с любов, докато устните им отново не се съединиха.

Промяната настъпи незабелязано. Не нетърпеливо, не отчаяно, желанието им нарастваше и ставаше все по-неудържимо. Постепенно въздишките прераснаха в стонове. Устните му бяха върху гърдите й. Усещанията му бяха замъглени ароматът й, вкусът й, кожата й, мека като коприна.

Обзе го нетърпелив глад и възбудата, че този глад скоро ще бъде задоволен. Ръцете му продължиха да я галят.

Бедрата й бяха меки като кадифе. Лоръл позволи пръстите му, а сетне и устните му да ги изследват. Тялото й потръпваш при всяко докосване, докато съзнанието й не бе обзето единствено от мисълта за него. Лоръл се завъртя и полетя върху Мат, защото искаше да му даде всичкото удоволствие, което бе получила.

Колко гореща бе кожата му! Колко стегнато и силно бе тялото му! Ръцете и преминаваха по здравите мускули на бедрата и тя почувства чара им под пръстите си.

Сякаш плуваше във въздуха а самия въздух бе гъст и лепкав като сироп. Крайниците и натежаха, но Лоръл се чувстваше лека и безтегловна. Усети как той я сграбчи в ръцете си и дочу името си от устните му. Сетне вече беше в нея и експлозиите следваха една след друга. Остана й единствената мисъл да се помоли това никога да не свършва.

Мат я наблюдаваше и се мъчеше да запази завинаги образа й в съзнанието си. Светлината падаше върху нея. С отметната назад глава, косите й стигаха чак до кръста. В момента нейното единствено удоволствие беше и негово. Той я задържа така за миг, сетне го завладяха тъмнината и всички диви сладости, които извираха от нея.