Партньори

ДЕВЕТА ГЛАВА

Небето беше ниско и прихлупено. Плътни, метално сиви облаци бяха хванали горещината и влагата в капана си, така че дъждът, който щеше да се излее, нямаше да бъде заплаха, а благословено облекчение. Листата на дърветата не помръдваха, а напротив, висяха безпомощно отпуснати в очакване.

Лоръл се наведе и позволи на лепкавия въздух да навлезе през прозореца на колата. От двете страни на пътя се извисяваха дървета и хвърляха немощна сянка, която предлагаше само слабо прикритие от невероятната жега. Като ги гледаше, тя си помисли, че би желала да седне под някое от тях, близо до студената вода на реката, върху влажната мека трева.

Пътуваха към Херитидж Оук за трети път пред последните два дни. И всеки път сякаш ставаше все по-трудно да намерят отговорите, които искаха да открият.

Луис щеше да бъде сърдит, в това нямаше съмнение, помисли си Лоръл. Мъжът, когото бе видяла вчера, днес щеше да бъде бесен, че отново го безпокоят. А Мариън, тя щеше да е обидена, помисли си с леко чувство за вина. Обидена, че бе принудена да говори и обсъжда неща, които смяташе за неприятни и непристойни както за нея, така и за брат си.

Не бива да мисля за това, рече си Лоръл и завъртя глава да погледне през прозореца. Защото всъщност какъв друг избор имам? Въпросите трябваше да бъдат зададени, думите трябваше да бъдат изречени и отговорите произнесени. Вече бе много късно да се връща назад. Ако наистина имаше нещо, то по-добре въпросите да бъдат зададени от мен.

Знаеше защо Мат мълчи. Беше й предоставил време да се съвземе, да подреди мислите и чувствата си, преди да пристигнат в имението. Деликатен. Странно, помисли си с лека усмивка тя. Преди седмица можеше да се закълне, че Матю Бейтс изобщо не знаеше какво е деликатност. И никога не бе чувал тази дума. Но през последните няколко дни беше научила нещичко за него. Е, не всичко, намуси се Лоръл, спомнила си картините в апартамента му. Ала все пак няколко, и то важни неща. Най важното от които бе, че го обича.

Все още не бяха говорили за това, което се случи помежду им. По някакъв необясним начин тя чувстваше, че и двамата продължават да изучават чувствата на другия. Леко, спокойно, внимателно, не бързай, не настъпвай. Ето, това бяха думите, които се въртяха в главата й. И Лоръл се чудеше дали същите думи не се въртят и в неговата.

Всичко стана толкова бързо.

Една година беше минала. Толкова бързо, помисли си тя с усмивка. Каквото и да се бе зародило помежду им през тези месеци, то бе до такава степен пренебрегвано, че внезапният изблик на страст бе напълно неочакван. Но това ли бе всичко, което искаха? Щеше й се да има смелостта или увереността да го попита.

Лоръл се обърна и загледа профила му. Силен, красив, с лесно появяваща се усмивка и засмени очи. И все пак това не бе всичко. От статиите му вече знаеше, че можеше да бъде ироничен, интуитивен или добър. Беше открила също така, че можеше да бъде и нападателен, когато трябваше. Ала това не бе истинската му природа. Беше нетърпелив, неуморен мъж, който просто водеше играта по свой собствен начин. И през призмата на любовта, коя то осъзна, че изпитва към него, за свое собствено учудване ти откри, че той й харесваше точно такъв.

Партньори, помисли си Лоръл и усмивката й се разшири. Най-добре ще е да свикнеш с това положение, Бейтс, защото имам намерение да останем такива още дълго време.

— Какво видя, че ти хареса толкова? — попита Мат. Тя отметна глава и продължи да го наблюдава. Играй играта, повтори си наум.

— В интерес на истината, видях нещо хубаво и то все още ме изненадва.

Той се засмя и, без да изпуска пътя от очи, посегна и я погали по косата.

— Луд съм по твоите комплименти, Лоръл. Човек никога не знае дали го хвалиш, или смачкваш. И къде ще го натикаш.

— Не си вири носа, момче.

— Веднъж ми каза, че имам хубави очи.

— Нима? — вдигна учудено вежди тя.

— Е, тогава беше на четири мартинита.

Лоръл се разсмя, докато преминаваха под портата на имението Херитидж Оук.

— Че то знае ли човек какви глупости може да наговори в подобно състояние! Всъщност какъв цвят са очите ти?

Мат ги присви и се обърна към нея.

— Сини — промълви тихо тя и прехапа езика си. — Сини очи и руса коса. Най-обикновеното съчетание. Но ти си постигнал най-доброто от него.

— Аха. Жалко за брадичката ти. — Лоръл машинално вирна брадичка.

— Моята брадичка няма нищо общо с това — подметна тя, докато колата спря.

— Не съм забелязал. — Той извади ключовете от колата и излезе. Беше я раздразнил. Сега, като я наблюдаваше как гледа към къщата, веднага забеляза разразилата се в нея вътрешна борба между чувствата и професионалния дълг. Щеше да победи професията, ала не и без Лоръл да плати цената.

— Мат, Мариън ще ни приеме, защото възпитанието не й позволява друго но… — тя се поколеба, докато изкачваха стълбите към вратата. — Съмнявам се, че Луис ще иска да говори с нас.

— Ще трябва да го убедим все пак — рече Мат и остави чукчето да хлопне силно по вратата.

— Не ми се ще да го насилвам точно сега. — Но начинът, по който той завъртя глава и я погледна, я накара да млъкне.

— А кога?

Лоръл отвори уста, ала раздразнението, изписано на лицето му, я спря.

— Добре — промърмори тя и обърна очи към вратата.

— Добре.

Вина. Мат чувстваше, че я измъчва чувство за вина и не бе съвсем сигурен какво да направи и как да постъпи.

— Лоръл — подзе той, но в този миг вратата се отвори и прекъсна думите му.

Бини ги изгледа, като в очите й първо се появи изненада, а сетне нещо друго, което много бързо изчезна.

— Госпожице Лоръл, не очаквахме да ви видим отново толкова скоро.

— Здравей Бини. Надявам се, че не звучи нахално, ала трябва да говорим с Луис и Мариън.

Очите на Бини се спряха на Мат, после се върнаха обратно върху Лоръл.

— Господин Луис е в лошо настроение. Мисля, че моментът не е подходящ.

— Лошо настроение ли? — повтори Лоръл. — Да не е болен?

— Не. — Тя поклати глава, но се поколеба, сякаш не знаеше какво точно да каже и търсеше подходящата фраза. — Той не е добре — рече икономката и сплете дългите си пръсти.

— О, съжалявам. — Лоръл й се усмихна безгрижно и се намрази за това. — Няма да му отнемем много време. Важно е, Бини.

И без да изчака да бъде поканена, тя влезе в къщата.

— Добре. — Лоръл почувства дългия поглед, който Бини й отправи, докато затваряше вратата. — Влезте в приемната. Аз ще съобщя на госпожица Мариън за вас.

— Благодаря ти, Бини — Лоръл взе ръката й. — Луис често ли не е добре?

— От време на време.

Тя сложи и другата си ръка върху тънката твърда длан на икономката, сякаш искаше да я накара да разбере.

— Той откога изпада в лоши настроения, откакто я няма Ан ли? Или откакто се ожени за нея?

Устните на Бини се свиха в тънка линия. Като жена, свикнала с къщата, в която живее, и с хората в нея, тя обгърна с поглед стаята, стълбите и направи бърз и почти незабележим жест. Сетне проговори, ала думите бяха забързани и на френски.

— Вие го познавате, госпожице Лоръл. Но тук толкова неща се промениха. Имаше толкова много мъка. Нищо не е останало от времето, когато идвахте за своя следобеден чай и за уроците по езда.

— Разбирам, Бини. Искам да му помогна.

Погледът на жената отново обходи приемната.

— Преди — започна тя, — след като господин Чарлз избяга, ала преди господин Луис да доведе тук момичето той изпадаше много често в лошо настроение. Бродеше из къщата като призрак и си говореше сам. Или се заключваше в библиотеката часове наред. Ние се притеснявахме, но — Бини сви безпомощно рамене. — След това започна да излиза по работа и сякаш се пооправи. Минаха години. Не бяха лесни, ала поне бяха спокойни. После доведе момичето, неговата нова жена.

— И нещата отново се промениха? — попита Лоръл.

— Да, към по-добро. — Икономката се поколеба. Лоръл си помисли, че отлично разбира борбата, която жената води между своята лоялност към господарите и истината. — Бяхме изненадани. Тя си приличаше като две капки вода с първата. Дори гласът й беше същият. Много ни беше странно да я срещаме в къщата. Но господин Луис беше щастлив. Отново беше млад. Само понякога ставаше замислен и се затваряше сам в библиотеката.

Като се опита да не обръща внимание на топката в стомаха си, Лоръл продължи да разпитва.

— Бини, страхуваше ли се Ан, когато Луис ставаше замислен?

Икономката отново сви устни.

— По-скоро бе изненадана.

— Тя беше ли щастлива тук? — Кафявите очи на жената потъмняха.

— Казваше, че къщата й се струва като излязла от приказките.

— А блатото?

— От него се боеше. Стоеше далеч. Онова, което е там — продума тихо Бини, — е най-добре да си остане там. И да бъде оставено на мира.

— А какво има там? — попита бързо Лоръл.

— Духове — отговори така просто Бини, че Лоръл потръпна. Нямаше начин да се пребори със старите легенди и поверия. Затова се съгласи.

— Ан виждаше ли често Нейтън Брюстър?

— Тя беше предана съпруга. — Тонът на икономката леко се промени, ала достатъчно, че да се усети. Чувството на лоялност към господарите беше надделяло.

Лоръл реши да зададе последния си въпрос.

— Знаеше ли Луис, че Брюстър с влюбен в жена му?

— Това не е моя работа — отговори твърдо Бини и поклати глава с неодобрение, сякаш искаше да каже „нито пък ваша“. Лоръл чу неизречените думи много ясно.

— Ще съобщя на госпожица Мариън че сте тук. — Икономката се обърна и излезе.

— По дяволите — изруга Лоръл. — Ето че загубих и нея.

— Седни — посъветва я Мат като й поднесе стол — и ми кажи за какво си говорехте.

Лоръл седна и започна тихо да му разказва.

— Каза ми, че Луис често изпадал в мрачни настроения след бягството на Чарлз и Елиз. Необясними настроения — добави тя. — Прислугата се тревожела за него. След това започнал да излиза, да пътува по работа. Не очаквали да доведе Ан и нейната прилика с Елиз предизвикала учудване и приказки, но Бини явно е харесвала Ан. Каза, че Луис бил щастлив с нея и че Ан също била щастлива.

Лоръл въздъхна, облегна се назад на стола, ала пръстите й барабаняха по рамката.

— Спомена за местните предания за блатото.

— Отново духовете ли?

— Престани да бъдеш толкова критичен — прекъсна го нетърпеливо тя. — То си е естествено и освен това придава особена прелест на мястото — довърши Лоръл.

— Струва ми се, че чух да споменавате името на Брюстър — продължи той, без да спори с нея.

— Да. Бини каза, че Ан е била много предана съпруга. Опитах се да я притисна — тя вдигна очи към него. — Тогава Бини си отиде.

— Забрави за малко чувствата си и се опитай да мислиш трезво — предложи рязко Мат, защото предпочиташе да я гледа ядосана, отколкото уязвима. — Ако икономката знае за Брюстър, а от начина по който реагира, явно знае, кой друг би могъл да знае?

— От прислугата нищо не остава скрито, Мат. Те винаги знаят всичко.

— Но нито един от тях не спомена името му, когато ги разпитваха в полицията.

Лоръл скръсти ръце, за да спре да тропа с пръсти по стола.

— Ако го бяха споменали, значи щяха да хвърлят сянка на съмнение върху репутацията на Ан и следователно върху тази на Луис. Освен това си спомни, че разследването бе предприето, за да се установи причината за смъртта й и се стигна до заключението „нещастен случай“.

— А сега?

— Прислугата е лоялна към Луис — отвърна уморено тя. — Те никога няма да клюкарстват по негов адрес с разни непознати за нещо, което ще му причини още повече болка.

— Имам връзки — намуси се Мат. — Бих могъл да накарам някой да ги пораздруса.

— Недей все още. Още няколко дни. — Тя взе ръцете му в своите, когато той застана до нея. — Не искам полицията да притисне Луис, не и докато все още има и други възможности. Нямаме достатъчно основание да поискаме възобновяване на разследването. Знаеш го, нали?

— Може би да, може би не. — Мат се усмихна и въздъхна. — Само няколко дни, Лоръл. Това ти обещавам.

— Лоръл, господин Бейтс. — Мариън влезе в приемната и протегна ръце към Лоръл. — Моля, седнете. Извинете, че ви накарах да почакате, ала ние не ви очаквахме.

Лоръл долови лекото неодобрение в тона й.

— И ние се извиняваме, Мариън. Надявам се, че не сме ви попречили много.

— Е, имам малко работа — тя стисна ръцете на Лоръл, преди да седне на любимото си кресло срещу нея. — Ще пиете ли кафе? Или може би нещо разхладително? Днес е много мрачен ден.

— Не, благодаря. Няма да ви отнемем много време. — Говорим си като на парти, помисли си тъжно Лоръл. Колко е лесно да прикриеш неприятностите с любезен, светски разговор. — Трябваше да поговорим с теб и Луис отново. Важно е.

— О! — Мариън премести очи от Лоръл към Мат и обратно. Боя се, че Луис го няма.

— Ще се върне ли? — попита Мат, без да приеме поканата й да седне.

— Не мога да отговоря. Тоест, не зная кога. Извинете. — Изражението й се промени. Веждите й се събраха, сякаш се насили да каже нещо неприятно. — Истината е, че не съм сигурна дали ще се съгласи да говори с вас.

Това я огорчи, но би трябвало да го очаква. Лоръл успя да запази спокойствие.

— Мариън, Мат и аз вчера се срещнахме с Нейтън Брюстър.

И двамата внимателно наблюдаваха лицето на жената и забелязаха всяка промяна в неговото изражение. Вълнение, раздразнение, съмнение. Всичко премина като облак и много бързо изчезна.

— Така ли? И защо?

— Защото е бил влюбен в Ан — отговори Лоръл. — И това е било неговата малка тайна.

Очите на Мариън бяха леденостудени. Сега в тях се четеше само раздразнение.

— Ан беше хубаво дете. Всеки мъж би бил привлечен от нея.

— Не казах, че е бил привлечен — поправи я Лоръл. — Той е бил влюбен в нея. По свой начин. Искал е тя да напусне Луис.

Лоръл видя как гърлото на Мариън затрепери, преди за заговори. Тънката златна верижка на шията й се движеше нагоре, надолу.

— Какво е искал господин Брюстър не означава нищо. Ан обичаше Луис.

— Значи си знаела? — Лоръл погледна внимателно и настойчиво Мариън в очите, светлосиви като очите на брат й.

За миг Мариън не отговори, после въздъхна.

— Да — рече тихо тя. — Знаех. Беше невъзможно да не разбера от начина, по който я гледаше. Ан беше силно притеснена. — Вдигна ръце, после ги отпусна. — Тя сподели с мен, защото не знаеше как да постъпи. Ан никога нямаше да напусне Луис — прошепна Мариън, докато пръстите й приглаждаха някакви невидими гънки по полата. Въпреки нервните движения, очите й оставаха спокойни и студени, сякаш ръцете бяха част от друг организъм, неконтролиран от мозъка, който направляваше очите. — Тя го обичаше.

— А Луис знаеше ли?

— Нямаше какво да знае — отвърна остро Мариън, след което се опита да възвърне спокойствието си. — Ан говори само с мен, защото този мъж я беше разстроил. Беше споделила и със сестра си, че той я притеснява. Ан обичаше Луис — натърти тя. — Ала какво значение би могло да има това сега? — Погледна и двамата с измъчени очи и пръстите й смачкаха тънката материя на полата. — Горкото дете е мъртво, а слуховете, подобни гнусни слухове ще направят живота на Луис още по-труден. Лоръл, не можеш ли да ги спреш? Трябва да разбереш, че това само ще усили натиска върху Луис.

— Ако нещата бяха толкова прости — започна Мат, преди Лоръл да успее да отговори. — Вие как мислите, защо някой би изпратил предупреждение на Лоръл?

— Предупреждение ли? — Мариън вдигна сепнато глава, а пръстите й спряха нервната си игра с полата. — Какво предупреждение?

— Някой беше оставил кутия пред прага на вратата ми — рече доста спокойно Лоръл. — Вътре имаше мъртва змия.

— О, Господи! Господи, Лоръл! — Мариън протегна ръце да я прегърне. Ръцете й очевидно трепереха. — Защо е направил такова гнусно нещо? Кога? Кога стана това?

— Вчера в късния следобед. Няколко часа, след като напуснахме Херитидж Оук.

— О, скъпа, ти сигурно си — Ан беше ухапана от змия — прошепна Мариън, сякаш току-що се бе сетила за това. — Ти си мислиш, Не, Лоръл, ти не можеш да мислиш, че Луис би направил такова нещо! Не вярваш, нали?

— Аз не бих желала да мисля, че е Луис — поправи я Лоръл. — Ние решихме, че ще е най-добре, ако знаете за този инцидент.

С малко поуспокоено дишане, Мариън отпусна ръце.

— Сигурно много си се уплашила. Моите нерви а и нервите на Луис — тя спря и поклати глава. — Аз, разбира се, ще му кажа, но…

— Госпожице Мариън?

Стресната, тя обърна глава към вратата.

— Да, Бини?

— Извинете, но госпожа Холистър ви търси по телефона. Относно благотворителната дейност за болницата. Много настоява да говори с вас.

— Да, да, разбира се, кажи й, че ей сега ще дойда. — Мариън се обърна и оправи яката си. — Извинявай, Лоръл, за всичко. Ако искаш да почакаш тук, ще приключа разговора и се връщам веднага. Ала не зная какво още бих могла да ти кажа.

— Всичко е наред, Мариън. Върви. Ние ще си ходим.

— Браво, малката! След като веднъж я захапа — изкоментира Мат, когато останаха сами, — не я изпусна от зъбите си.

— Така ли? — Без да го погледне, Лоръл взе чантата си и стана. — Професионален навик, предполагам.

— Лоръл! — той я хвана за раменете, а тя го погледна. — Престани да се измъчваш. Не го прави повече.

— Бих те послушала с удоволствие, ако можех — прошепна Лоръл, обърна се и се загледа през прозореца. — Не ми хареса начина, но който тя реагира, когато споменах името на Брюстър.

— Знае повече, отколкото казва. — Мат докосна косата й. Искаше да я придърпа и притисне към себе си.

— Луис е навън — рече тихо Лоръл. — Искам да говоря с него. Сама, Мат.

Той отстъпи, изненадан, че една толкова обикновена молба можеше да го засегне така дълбоко.

— Добре.

Когато тя излезе през голямата врата, пъхна ръце в джобовете си и приближи към прозореца. И без ни най-малко угризение на съвестта изпрати Луис Трулейн по дяволите.

Горещината навън беше още по-потискаща след прохладата вътре. Въздухът бе натежал от предчувствие за дъжд, но дъждът така и не идеше. Песните на птиците звучаха глухо. Лоръл вдъхна аромата на розите, когато премина сред тях, ала той беше горещ и прекалено сладникав. Когато намери Луис, видя по ризата му следи от пот и прах.

— Луис.

Главата му трепна, когато тя произнесе името му, и той спря. На лицето му не бе изписано нито приветливо изражение за поздрав, нито студеното безразличие от предишния ден. Беше бесен.

— Какво правиш тук?

— Трябва да говоря с теб.

— Няма какво да говорим.

— Луис! — Лоръл взе ръката му, когато той се опита да тръгне. Макар и да спря, Луис я изгледа така, че тя отпусна ръка.

— Остави на мира спомените, Лоръл. И стой далеч от мен.

— Аз наистина все още имам спомени, Луис. Но имам и работа да върша. — Тя гледаше лицето му, надявайки се там да намери нещо, което да предотврати разрушаването на последния мост помежду им. — Не вярвам, че Ан е отишла доброволно в блатото.

— Пет пари не давам в какво вярваш и какво не. Тя е мъртва. — Той погледна встрани, над главата й, към края на северната морава, откъдето започваше мочурището. — Ан е мъртва — повтори отново и затвори очи. Това е краят на всичко.

— Така ли мислиш? — не се предаваше Лоръл. — Ако има и най-малката възможност някой да е накарал Ан насила да иде там, не би ли искал да го знаеш?

Луис счупи тънкото връхче на една мирта. Тя си спомни как Брюстър счупи молива.

— Това, което казваш, е абсурдно. Никой не би имал причина да го прави. Никой нямаше причина.

— Никой? — Чуваше как чупи клончето между пръстите си. — Знаеш ли, че на някой не му харесва, дето продължаваме да се ровим в тази история?

— Например на мен — извика ядосан той и захвърли клончето на земята. — Оттук следва ли, че аз съм убил жена си? — Луис се обърна и отново загледа северната морава. — В името на Бога! Защо се месиш в тази работа? Всичко е свършено. Нищо не може да я върне.

— Моята намеса толкова ли те дразни, че си оставил мъртвата змия пред вратата ми?

— Какво? — Той се обърна рязко. — Какво каза?

— Снощи някой ми изпрати една мъртва змия, същата, от която умря Ан, опакована в красива кутия, пред прага на апартамента ми.

— Отровна змия, същата която ухапа Ан — думите му заглъхнаха, докато се взираше невярващо в очите на Лоръл. — Що за отвратителна шега! — изрече смаян Луис и отметна косата си от челото с движение, което тя много добре помнеше. — Боя се, че не съм в състояние да си правя шеги напоследък, въпреки че не мога да видя — изведнъж спря и я загледа втренчено. Изражението му се промени, ала тя не можа да разгадае какво вижда на лицето му. — О, спомням си. Ти се страхуваше ужасно от змиите. Почти щях да удуша онзи мой братовчед, който навря една под носа ти по време на едно от партитата на Мариън. На колко години беше тогава? На девет, десет? Спомняш ли си?

— Спомням си.

Изражението му омекна.

— Успя ли да преодолееш страха си?

— Не — мъчително преглътна Лоръл.

— Съжалявам. — Той докосна лицето й и това беше първият приятелски жест от толкова много години. Но тя установи, че от него я заболя повече, отколкото от гневните думи или безразличието. — Ти не обичаше блатото най-вече заради змиите.

— Да, никога не съм обичала блатото.

— А Ан го мразеше. — Очите му се обърнаха отново към блатото. — Опитах се да я отуча, също както се опитах да отуча и теб. Господи, тя беше толкова сладка!

— Ти не ми позволи да я видя — прошепна Лоръл. — Защо не позволи на никого да я види, Луис?

— Защото приличаше много на Елиз. — Ръката му все още бе на лицето й, ала тя знаеше, че той бе забравил за това. — Когато я видях за пръв път, направо бях зашеметен. Но тя не беше като Елиз. — Очите му потъмняха и станаха тъмносиви, като небето над тях. — Хората не биха забелязали разликата само с едно виждане. Аз не исках да започнат сравнения, слухове, клюки.

— И ти се ожени за нея само защото приличаше па Елиз и ти напомняше за нея?

В този момент яростта му избухна така неочаквана и силна, че Лоръл почти се уплаши.

— Ожених се за нея, защото я обичах! Нуждаех се от нея. Ожених се, защото беше млада и имаше нужда от мен. Защото зависеше от мен. Никога не би погледнала другаде, към друг. Не искаше и не търсеше нищо друго. Бяхме заедно цяла година и тя нито веднъж не се отегчи, не се почувства самотна или тъжна, както Елиз беше написала в онази проклета бележка.

— Луис, зная как се чувстваш.

— Знаеш ли? — прекъсна я тихо той и думите му увиснаха в спарения въздух. — Нима можеш да разбереш загубата, Лоръл? Изоставянето? Предателството? Не! — отговори Луис, преди тя да успее да каже нещо. — Първо трябва да ги преживееш.

— Ако имаше някой друг — започна Лоръл, като навлажни устни, защото устата й беше пресъхнала. — Ако съществуваше някой друг мъж, Луис, какво би направил?

Той я погледна ледено.

— Ще го убия. Един Юда стига в живота на всеки човек. — Обърна се и се отдалечи от нея и от къщата.

Лоръл потръпна в горещата, задушна и влажна утрин.

Беше видял достатъчно. Мат се отдалечи от прозореца и, като надви желанието си да тръгне след Луис и да даде воля на раздразнението си, отиде при Лоръл, която стоеше неподвижна, загледана след отдалечаващата се фигура.

— Да вървим — рече кратко той.

Тя кимна. Настроението нейното, на Луис, на Мат, съответстваха на напрежението, което тежеше във въздуха. Бурята беше съвсем близо и всеки миг щеше да се разрази с пълна сила. Може би от това на всички щеше да стане по-леко.

Те тръгнаха през поляната към колата на Мат и отпътуваха от Херитидж Оук в пълно мълчание.

— Е? — Мат включи запалката, извади цигара и зачака.

— Бини беше права за настроението му — отговори след минута Лоръл. — Той е на ръба на криза. Нервен, без да има за какво да се хване. Все още смята смъртта на Ан за нещастен случай. Начинът, по който гледа към блатото — тя погледна към Мат, профилът му беше така различен от изражението на Луис. — Мога да се закълна, че я обича. Може първоначално да е бил привлечен от приликата й с Елиз, дори да се е оженил за нея с мисълта да има втори шанс. Но Луис наистина е обичал Ан.

— Мислиш ли, че винаги е правил разлика между двете?

— Казах ти и преди, че не съм психиатър. — Отговорът й беше по-остър, отколкото бе необходимо, затова тя прехапа език. Нямаше да има никаква полза, ако двамата се джафкаха. — Мога да ти кажа единствено собствените си наблюдения — продължи по-спокойно Лоръл. — А те са, че Луис е обичал и обича Ан и че все още страда за нея. Част от тази скръб може да е породена от чувство за вина. Затова, че й се е подигравал, дето се страхува от блатото — обясни тя, когато Мат я погледна учудено. — Затова, че не е приел страховете й на сериозно.

— Каза ли му за кутията?

— Да. — Защо не завали, запита се Лоръл и свали презрамките на тънката си блуза. Може би дъждът щеше да измие всичко и светът отново да стане чист и свеж. — Отначало не направи връзка. После, когато това стана, бих казала, че беше по-отвратен от когото и да било друг. Сетне си спомни, че винаги съм се страхувала от змии. Дори за няколко минути стана такъв, какъвто го помня мил, добър, внимателен. — Тя преглътна и погледна през прозореца, а Мат изруга наум.

— Попитах го защо не позволи на никой да види Ан. Каза, че не искал да правят сравнения между нея и Елиз, което било неизбежно. Държал я в уединение, защото не искал да й досаждат.

— И тя да се огледа наоколо и да си хареса някой друг — довърши той.

— Точно така. Няма ли поне малко състрадание у теб. Мат? Малко разбиране за това, какво му е на този човек?

Той обърна глава и я изгледа.

— Ти имаш достатъчно и за двама ни.

— Върви по дяволите, Матю Бейтс! — прошепна Лоръл. — Толкова си самодоволен, толкова самоуверено раздаваш присъди. Имаш голям късмет, че никога не си губил любим човек.

Той изхвърли цигарата през прозореца.

— Говорим за Трулейн, не за мен. Ако отново започнеш милосърдния си поход, моля те, прави си го сама. Не и когато работиш с мен. За мен са важни само фактите.

Тя почувства как в нея се надига вълна от възмущение и се опита да я преглътне. Тонът й беше леден.

— Добре. Тогава има още един факт, който сигурно ще те заинтересува. Луис каза, че би убил всеки човек, с когото Ан би имала връзка. Каза го съвсем хладнокръвно и с такава увереност, която би те задоволила. Нейтън Брюстър все още работи за него.

— А пък аз ще ти кажа нещо друго. — Мат зави към паркинга на „Хералд“, спря колата и се обърна към нея. — Ти толкова си обсебена от Луис Трулейн, че правиш от него герой на сестрите Бронте. А той е един безмилостен, огорчен мъж, способен на хладнокръвно отмъщение. Първата му жена е избрала по-малкия му брат и е избягала с него. Запитвала ли си се някога защо?

Лоръл сви рамене.

— Ти не знаеш нищо за любовта и верността, Мат.

— А ти сигурно много знаеш — отговори й ядосано той. — Когато пораснеш достатъчно, ще осъзнаеш, че не си обичала Луис Трулейн, а своята романтична представа за него, която не те е пуснала и до днес.

Тя пребледня, кръвта се отдръпна от лицето й, а очите й потъмняха и охладняха.

— Да, още го обичам — промълви с тих, разтреперан глас Лоръл. — Ала ти не можеш да го разбереш. За теб има само черно и бяло. Стига, достатъчно! Остави ме сама!

Излезе бързо от колата, но Мат я хвана за раменете, преди да влезе в сградата.

— Никъде няма да ходиш без мен. — В гласа му имаше гняв, ала и още нещо, което приличаше повече на страх. Омръзна ми да слушам за Луис Трулейн. И проклет да съм, ако му позволя да ми диша във врата всеки път, когато те докосна.

Тя го погледна. Очите й бяха спокойни и сухи.

— Ти си глупак. Може би ще е най-добре да погледнеш още веднъж фактите. Сега наистина ме остави сама. — Гласът й сякаш се скъса и двамата ядосано изругаха. — Просто ме остави за малко на мира.

Този път, когато Лоръл се обърна и тръгна, Мат не я спря. Изчака я, докато се скри в сградата, после се облегна на покрива на колата. Горещината го обърна на вълни и попи в тялото му. Извади цигара и се опита да се съвземе.

Какво, по дяволите, ставаше с него? Направо я беше атакувал. Прекара ръка през косата си. Едно емоционално нападение не е по-добро от физическото. Горещината ли бе виновна? Той разкърши раменете си под почти мократа, лепкава риза. Може би беше достатъчна да извади всеки човек извън релси.

Кого се опитваше да заблуждава? Себе си? Мат издиша дълбоко и загледа дима, който се виеше лениво във въздуха. Проблемът бе, че бе прекарала нощта с него, бе му се отдала, подарила му бе всичко, за което бе мечтал и сетне бе видял как онова копеле Луис Трулейн я погалва по бузата.

Идиот! Лоръл дори не можеше да го проклина така, както той сам себе си. Беше позволил на ревността да го захапе и да отрови душата му. А Мат на свой ред бе захапал Лоръл. И не можеше да спре. Не, поправи се той. Не беше се опитал да спре. Защото беше по-лесно, да бъде сърдит, отколкото да позволи на страха да го превземе. Оня страх, който изпита за нея, когато отвори кутията и видя в нея мъртвата змия. Страхът, който изпита, когато откри, че бе безнадеждно влюбен в нея. Не искаше да я загуби. Нямаше да го преживее.

Може би я дразнеше инстинктивно с надеждата да я разсърди и тя да го остави да води разследването сам. Ако беше намерил начин да й попречи да отиде е него в блатото, нямаше да бъде нападната.

Може би използваше Луис като оправдание, защото се страхуваше да й признае какво чувства към нея! Беше планирал нещата така внимателно. Винаги го бе правил. Но те бяха излезли извън контрол в момента, в който започна да работи с нея върху този случай.

Как можеше да й признае, че я обича? Може би трябваше да започне от мига, в който бе зърнал снимката й на бюрото на брат й? Лоръл сигурно щеше да го помисли за луд.

Мат хвърли цигарата и я смачка с тока на обувката си. А може би наистина си беше луд.

Ала все още беше репортер, а репортерите знаят как да вървят по следата. Стъпка по стъпка. Настойчиво и неотклонно. Първото нещо, което трябваше да направи, бе да даде на Лоръл жизненото пространство, от което се нуждаеше. Дължеше й го. А и така щеше да може да се порови сам в някои други тъмни ъгли. Второто нещо бе да намери начин да й се извини, без да намесва отново Луис Трулейн.

А последното, което трябваше да направи, помисли си той, докато пресичаше паркинга, бе да накара дебелата й глава да разбере, че я обича. Независимо дали това щеше да й хареса, или не.