Партньори

ВТОРА ГЛАВА

Тъй като все още кипеше от възбуда заради предната вечер, Лоръл реши да отиде до работата си пеша. Щеше да повърви половин час сред хората, да се поразходи покрай витрините на магазините, да се заслушва в откъслечните фрази и разговори, достигащи до ушите й от минувачите, и да се поуспокои. Градът, както и плантаторската им къща, бяха нейната стара, неувяхваща любов. Тя не виждаше никакво противоречие в това, че харесваше както елегантното безвремие на „Промес д’амур“, така и шума на градския транспорт в най-натоварените часове. Откакто се помнеше, беше приемала и двата свята, чувствайки се еднакво удобно във всеки от тях. Лоръл беше романтична. Беше също така амбициозна. Практичността и мечтателността й бяха присъщи, но тя никога не ги противопоставяше. Тези две толкова различни черти на характера й не се биеха. В момента се чувстваше по-спокойна сред шума и блъскането на тълпата наоколо, отколкото със спомена за романтичната здрачна градина.

Какво се беше случило, помисли си Лоръл, като пъхна ръце в джобовете си. Беше убедена, че познава Матю Бейтс достатъчно добре, за да знае, че той рядко прави нещо без цел. Никога досега не беше я докосвал по този начин. Като се огледа във витрината на един магазин, тя си каза, че всъщност Мат рядко я беше докосвал през цялата година. И изведнъж снощи, снощи имаше нещо интимно в начина, по който пръстите му се плъзнаха по врата й и после обхванаха китката й. Почти интимно, повтори си Лоръл. Слава богу, че в нейния отговор нямаше нищо интимно. Явно беше я извадил от равновесие.

Тя се намуси. Онова, което бе почувствала снощи, не беше възбуда или неприятно чувство, а просто изненада. Сега обаче бе напълно обзета от снощното преживяване. Градината беше пълна с настроение. Винаги бе била чувствителна към настроенията. Сигурно затова му бе наговорила куп глупости. И сигурно затова, само за миг, си бе пожелала той да я прегърне. Бе поискала да почувства ръцете му около себе си.

Цветя и залез. Една жена може да открие страшно привлекателни неща в подобно съчетание. И да бъде изкушена. Временно. Добре, че се осъзна навреме, преди да направи нещо, за което след това да се презира, напомни си Лоръл.

После приказките на баба й. Тя стисна зъби и зачака смяната на светофара. Обикновено забележките на Оливия не я притесняваха и Лоръл се опитваше да не им обръща внимание. Ала баба й отиде твърде далеч, когато небрежно подметка, че Матю Бейтс е точно мъжът, от който се нуждае нейната скъпа внучка.

А той… Той беше направо невъзможен, също като добрата й стара баба. Ако не се смяташе чара й, ще не ще, призна пред себе си Лоръл. Вдъхна дълбоко ароматите на града. Газове, шум, човешки миризми, топлина. Изведнъж си даде сметка какво всъщност представляваше Матю Бейтс. Той беше истински. Но тя нямаше да позволи на един абсурдна случка от света на фантазиите да развали деня й.

Твърдо решена да забрави случката, както и мъжа, който я бе предизвикал, Лоръл понечи да слезе от тротоара.

— Добро утро, Лорилай!

Изненадана, тя едва не се спъна, когато една ръка хвана рамото й. Мили Боже, нямаше ли място в целия Ню Орлийнс, където да избяга от него? Лоръл обърна глава и го изгледа с дълъг, леденостуден поглед.

— Да не би колата ти да е повредена?

Високомерието й отива, мина през ума му, както и самообладанието.

— Денят е хубав за разходка. — отвърна спокойно тя, докато пресичаха улицата.

Мат не беше глупав и нямаше никакво намерение да й признае, че я зърна още когато излезе от апартамента си и нарочно тръгна след нея.

Лоръл се опита да издърпа ръката си, когато стигнаха другата страна на улицата. Защо ли не се качи в колата, както всяка друга сутрин? Със сигурност щеше да избегне тази среща. Но не искаше да прави сцени на улицата, затова го погледна. И забеляза развеселения му поглед, което означаваше, че отново бе разгадал мислите й. Тя бързо отхвърли мисълта да го халоса по главата с чантата и студено му се усмихна.

— Е, Мат, струва ми се, че прекара добре снощи.

— Много харесвам баба ти. Великолепна е — отвърна просто той. Когато веждите й се събраха. Мат се усмихна и прекара пръст по носа й. — Това забранено ли е?

Лоръл сви рязко рамене и тръгна отново. Как можеше да го мрази, когато беше толкова сладък и искрен? Въпреки това не промени тона си.

— Ти я насърчаваш.

— Тя няма нужда от насърчение — отвърна Мат. — А и на мен тази игра също ми харесва.

Лоръл едва потисна напиращата усмивка. Хората наоколо бяха много и това ги караше да вървят близо един до друг, с почти допрени рамене.

— Надявам се, не си въобразяваш, че баба ми има някакви амбиции към теб като мой…

— Любовник? — предложи той с отвратителния си навик да разгадава и довършва мислите й. — Мисля, че Оливия с цялото си свободомислие има нещо повече, нещо по-голямо на ум. Тя умее да наддава. Не случайно ни прати да разглеждаме градината.

Засрамена, Лоръл почти го зяпна. Мат се усмихна.

— Трябва да те предупредя, че е много непостоянна. Никога не можеш да бъдеш сигурен дали в следващата минута няма да се отметне.

— Допускам го. И сигурно е така, защото е темпераментна. Той докосна с пръсти косата й. — Ала къщата и семейството — продължи Мат, когато тя вдигна към него очи, — са неща, които един мъж не отхвърля лесно.

Лоръл му хвърли поглед, какъвто никога досега не беше му отправяла. Леко премрежен и учуден.

— Мат — промълви тихо тя, — ще ме накараш да променя отношението си към Джери и да погледна по-сериозно на връзката си с него.

Тогава, помисли си той, докато желанието сви стомаха му, просто ще се наложи да го убия.

— И Оливия веднага ще те лиши от наследство.

Лоръл се засмя и, без да мисли, мушна ръката си в неговата.

— Аха, значи това е изборът, който трябва да направя. Наследството или чувствата. Предполагам, и за двама ни е много неприятно, че не си моят тип.

Мат допря ръка върху стъклената врата на „Хералд“, преди Лоръл да успее да я отвори.

— Поставяш ме в положение да направя всичко възможно, за да променя мнението ти, Лорилай.

Тя вдигна вежди, не съвсем сигурна в себе си, както беше преди минута. Защо не бе забелязала досега тези бързи смени на настроението му? Причината бе, призна си Лоръл, че си бе наумила да не забелязва нищо, свързано с него. Поне дотолкова, доколкото това беше възможно. От мига, в който бе прекрачил прага на редакцията на вестника, се беше зарекла, че това ще е най-безопасното поведение. Твърдо решена да не му остава длъжна този път, тя се усмихна и отвори вратата.

— Няма начин, Бейтс. Нямаш никакви шансове.

Той я пусна да влезе, но проследи с очи движението й през пълната зала. Дори ако не беше така силно привлечен и очарован от нея, последните й думи сигурно щяха да го накарат да го направи. Лоръл просто го предизвикваше. Със странна усмивка на лицето Мат се отправи към асансьора.

Цяла сутрин Лоръл беше заета да интервюира директора на голяма фирма за ремонт на магистрали. В никакъв случай не можеше да се каже, че една статия за ремонти на пътищата и разполагане на пътните знаци бе изпълнена с огън и пламък, ала занаятът си беше занаят. Нейната работа бе да го изслуша, да осмисли фактите, колкото и сухи да бяха те, и да направи от тях репортаж. С повече късмет най-много да стигне до втора страница на вестника. Може би следобедът щеше да й донесе нещо повече.

Коридорите бяха почти празни и спокойни в късните утринни часове. Повечето репортери или бяха на път към своите задачи, или вече бяха на мястото на събитието, или пишеха по бюрата си. Като махна с ръка на един колега, който хапваше на крак някакво шоколадче, Лоръл започна да нахвърля началните изречения на статията в ума си. Заета с това, тя се обърна и тръгна към бюрото си, като в рязкото си движение блъсна някаква жена. Съдържанието на чантата на непознатата се разпиля по земята.

— По дяволите! — Без да се замисли, Лоръл се наведе и започна да събира вещите. — Извинете, изобщо не гледах къде вървя.

— Няма нищо.

Видя една много малка и нежна ръка, която посегна към обикновен плик. Ръката леко трепереше. Лоръл вдигна очи. До нея бе клекнала бледа блондинка с приятни черти и зачервени очи. Устните й трепереха почти колкото ръката.

— Ударих ли ви? — Лоръл инстинктивно взе ръцете й в своите. Безпризорно дете, сираче, ранена птица, изпаднал в беда непознат, тя никога не бе способна да устои на същество в нужда.

Жената отвори уста да каже нещо, сетне я затвори и поклати глава. Пръстите й безпомощно трепереха. Когато по бледото й лице закапаха сълзи, Лоръл забрави шума в залата, както и бележките, които я чакаха в чантата. Тя помогна на жената да стане, поведе я сред бюрата и я въведе в остъкления кабинет на главния редактор.

— Седнете — рече Лоръл и настани блондинката в леко протрития кожен фотьойл. — Ще ви донеса малко вода.

И без да дочака съгласието й, излезе. Когато се върна, забеляза, че жената успешно бе преглътнала сълзите си, но лицето й продължаваше да бъде объркано и уплашено.

— Хайде, изпийте това.

След като й подаде картонената чаша, Лоръл седна на страничната облегалка на стола и зачака.

Дори в кабинета на главния редактор можеше да се чуе приглушеното ехо от гласовете и тропането на машините. Все пак голямата суматоха още не бе настъпила. Паниката, която обикновено се надигаше в края на деня, малко преди предаване на броя за печат, беше още далеч. Единственото напрежение идеше от усилията, които русокосата полагаше, за да успокои дишането си. В ума на Лоръл се въртяха стотици въпроси, ала тя мълчаливо остави жената да се съвземе.

— Извинете ме. — Непознатата смачка празната чаша, преди да я погледне отново. — Обикновено не се разкисвам толкова лесно.

— Всичко е наред — отвърна Лоръл, като си отбеляза наум, че жената започна бавно и систематично да къса чашата на парченца. — Аз съм Лоръл Армънд.

— Сюзън Фишър — отговори жената и заби поглед в скута си.

— Мога ли да ви помогна с нещо Сюзън?

Този въпрос отново изпълни очите й със сълзи. Защо, запита се Лоръл. Та тя бе казала нещо съвсем обикновено, а то бе предизвикало такава реакция. Такова чувство на безпомощност и безнадеждност.

— Не зная защо дойдох тук започна жената Не можех да мисля за нищо. Полицията…

Репортерският инстинкт на Лоръл надделя над желанието й да помогне. И двете чувства бяха така естествени за нея, че тя дори не им обръщаше внимание. Внимателно сложи ръка върху рамото на Сюзан.

— Аз работя тук. Можете да говорите с мен. Искате ли да започнете от самото начало?

Сюзан я изгледа. Вече не знаеше на кого да вярва и на кого не. И изобщо думата вяра означаваше ли нещо? Тази жена изглеждаше толкова спокойна, толкова самоуверена. Нейният живот никога не е бил разбиван на парчета. Нима би могла да я изслуша или да й повярва?

Очите на Сюзан бяха сини, светли и уплашени. Лоръл не знаеше защо й напомниха за очите на Мат. Мъжът, за когото мислеше, че е безчувствен като дърво. По принцип. Тя сложи длан върху ръката на Сюзан.

— Ще ви помогна, ако мога.

— Сестра ми — думите излязоха от устните й, после тя спря и махна с ръка. Преглътна и подзе отново. — Сестра ми, Ан, срещна Луис Трулейн преди една година.

Луис? Името се заби в съзнанието на Лоръл, докато ръката й стисна ръката на Сюзан. Какво общо можеше да има тази уплашена, трепереща жена с Луис?

— Продължавайте — успя да се овладее Лоръл и отпусна пръстите си.

— Те се ожениха по-малко от месец, след като се запознаха. Ан беше толкова влюбена в него. Ние имахме, по-точно живеехме в един апартамент под наем. И тя непрекъснато ми говореше само за Луис и за неговата прекрасна старинна къща, където щяха да отидат да живеят. Херитидж Оук. — Знаете ли я?

Лоръл кимна, като се завърна назад в спомените си.

— Да, зная я.

— Изпрати ми снимка. Не можех да си представя, че Ан живее там. Че е господарката. В писмата си тя говореше само за къщата. И за Луис, разбира се. — Сюзан спря, сякаш не й достигаше въздух. — Беше толкова щастлива, истински щастлива. Те искаха да създадат семейство. Канех се да ги посетя, когато получих писмото на Луис.

Лоръл пое ръката на жената в своята.

— Сюзан, знам.

— Тя беше мъртва.

Изречението беше равно, безчувствено, безцветно. Сякаш не я засягаше, не я интересуваше.

— Ан беше мъртва. Луис пишеше, че излязла сама по тъмно, и се загубила сред блатата. Ухапала я змия, пишеше той. Ако са я намерили един час по-рано, но това станало чак на следващата сутрин и било много късно.

Сюзан стисна устни, като си каза, че няма да плаче. Просто не биваше повече до плаче. Времето на сълзите беше отминало. Ан беше само на двадесет и една години. И беше толкова хубава.

— Сюзан, сигурно е било ужасно за теб. Това е страшно неприятен инцидент.

— Убийство — отговори спокойно и ясно Сюзан. — Беше убийство.

Лоръл я изгледа стреснато и удивено цели десетина секунди. Първоначалното й усещане за спокойствие изчезна и беше заменено от съмнение, сетне от любопитство.

— Ан Трулейн умря от ухапване на отровна змия. Защо смяташ, че е било убийство?

Сюзан стана и отиде до прозореца. Тази жена не я бе потупала покровителствено по ръката, нито бе направила някакъв глупав коментар. Беше я изслушала и Сюзан почувства слаб лъч на надежда.

— Ще ви кажа това, което казах и на Луис — това, което казах и в полицията. Тя си пое бавно дъх, вдиша дълбоко и после издиша. — Ан и аз бяхме много близки. Тя беше нежна м чувствителна. Беше сладка като дете, без да бъде инфантилна. Искам да разберете, че познавах Ан така, както познавам себе си.

Лоръл се сети за брат си Кърт и кимна.

— Разбирам.

Сюзан отвърна с въздишка.

— Още от малка Ан се страхуваше от тъмнината. Изпитваше истински ужас от мрака. Ако влезеше например в тъмна стая, първо светваше всички лампи. Това й бе станало повече от навик. Беше един от онези страхове, които всеки от нас има и не може да преодолее. — Разбирате ли какво искам да кажа?

Като помисли за собствения си страх от змии, Лоръл отново кимна.

— Да, разбирам.

Сюзан отстъпи от прозореца.

— Въпреки че много харесваше къщата, блатото, което бе толкова наблизо, я плашеше. Беше ми писала, че е като тъмен, страшен килер. Нещо, което избягвала дори денем. Ан обичаше Луис, искаше да му достави удоволствие, ала никога не бе ходила в блатото дори и с него, дори и през деня.

Обърна се към Лоръл и очите й бяха изпълнени с молба.

— Опитайте се да ме разберете. Тя го обожаваше, но нямаше да отиде в блатото дори и заради него. Това бе нещо като фикс идея. Ан вярваше, че блатото е свърталище на духове. Когато се е разхождала, е отивала само дотам, докъдето се е виждала светлината на къщата. Никога не би отишла сама по-навътре, и то през нощта.

Лоръл изчака за миг, докато фактите се наместиха в главата й.

— Ала тялото й беше намерено в блатото.

— Защото някой я е завлякъл насила.

Лоръл мълчаливо изгледа жената, която стоеше пред нея. Безпомощният поглед беше изчезнал. Въпреки че очите бяха все още зачервени и объркани, в тях светеше някаква увереност. А може би това бяха шокът и любовта на по-голямата сестра, помисли си Лоръл, но остави парченцата от мозайката да се подредят в мисълта й и ги сравни с онова, което знаеше за смъртта на Ан Трулейн.

Така и не стана ясно защо младата жена се бе разхождала сред блатата сама. Самата Лоръл беше израснала сред блата и заливи и знаеше, че са опасни места, особено нощем, и особено за човек, който не ги познава. Насекоми, дупки, жаби. И змии.

Спомни си също как бе реагирал Луис Трулейн след трагедията. Никакви интервюта, никакви коментари. Той се затвори в себе си. Оттегли се в имението си Херитидж Оук и не допусна никой до себе си.

При мисълта за Луис, Лоръл погледна Сюзан. Репортерският й инстинкт пак надделя. Зададените въпроси винаги изискват отговори.

— Защо дойде тук, в „Хералд“, Сюзан?

— Снощи отидох да говоря с Луис, веднага след като пристигнах в града. Той дори не ме изслуша. Днес сутринта отидох в полицията — тя вдигна ръка в жест на безпомощност — Случаят бил приключен. И преди да се замисля защо, се озовах тук. Може би трябваше да наема частен детектив — но жената поклати глава. — Дори това да е най-правилното, нямам толкова пари. Знам, че Трулейнови са старо и влиятелно семейство. Но сигурно има, не може да няма начин да се открие истината. Сестра ми беше убита. Този път гласът й трепна, а по лицето й пропълзя червенина.

Не е толкова силна, колкото й се иска да бъде, осъзна Лоръл и стана.

— Сюзан, имаш ли ми достатъчно доверие? Ще ми позволиш ли да се заема с тази работа?

Жената прекара пръсти през косата си. Не биваше да се предава сега, когато бе намерила някой, който й предлагаше помощ. Помощта, от която толкова много се нуждаеше.

— Искам да вярвам на някого.

— Има няколко неща, които трябва да свърша — рече Лоръл неспокойно и забързано. Ако тук беше скрита някаква сензация, а тя почти я подушваше, не можеше да мисли за старите връзки, за старите приятели и спомени. — Вън има машина за кафе. Вземи си едно и ме почакай. Когато свърша, ще си вземем нещо за хапване й ще си поговорим по-подробно.

Без да задава въпроси, Сюзан си взе чантата и погледна останките от картонената чаша в полата си, които паднаха на пода.

— Благодаря ти.

— Не ми благодари — отвърна Лоръл. — Все още не съм направила нищо.

Сюзан поспря на вратата и я погледна през рамо.

— Напротив, направи.

Замислена, Лоръл я проследи с поглед как заобикаля бюрата на колегите й. Ан Трулейн, помисли си тя и въздъхна. Господи, в какво ли гнездо на оси се беше напъхала?

Преди да успее да формулира отговора, главният редактор влезе в кабинета си. Тясното му лице се изкриви в гримаса, а уморените му очи бяха изненадани.

— По дяволите, Лоръл! Това е вестник, а не клуб „Самотни сърца“. Когато някоя от твоите приятелки се скара с гаджето си, намери друго място да я утешаваш. Сега изчезвай! — Той се стовари върху бюрото си. — Отивай да пишеш статията си.

Лоръл заобиколи бюрото и спря в ъгъла. Дон Балинджър беше неин кръстник, мъжът, който я беше дундуркал на коленете си като малка много често. Ала когато станеше дума за личните му отношения и за новия брой на вестника, вестникът беше с предимство.

— Това е сестрата на Ан Трулейн — отвърна тя в мига, в който той отвори уста да я наругае.

— Трулейн ли? — повтори Балинджър и веждите му се събраха изненадано на челото. — И за какво е дошла? — Какво иска?

Лоръл вдигна корпуса на стария кораб, който Дон използваше като тежест да подпира хартиите по бюрото си, и го прехвърли от ръка в ръка.

— Да докажа, че сестра й е била убита.

Той издаде кратък звук, който можеше да бъде както смях, така и подигравка. Взе една цигара от чекмеджето и я завъртя между пръстите си. Мачкаше я, потупваше я, галеше я, но не я запали. Не беше палил цигара от шестнадесет дни, десет часа и двадесет и две минути…

— Официалната версия за причината на смъртта бе: „Ухапване, от отровна змия и загубване през нощта сред блатата“. Не звучи като убийство. А какво става със статията за магистралната компания?

— Сестрата ми разказа, че Ан е имала ужас от тъмнината — продължи Лоръл. — Споменавала е в писмата си за блатото, където е умряла. Не е стъпвала там нито веднъж и не е имала намерение да го прави.

— Явно е променила решението си.

— Или някой го е сторил вместо нея.

— Лоръл!

— Дон, нека да се поровя малко тук-там — тя въртеше преспапието из ръцете си. — Нещата никога не са такива, каквито изглеждат. И ти много добре го знаеш. Почти винаги нещо остава скрито от погледа. Няма да навреди на никого. Ако нищо не излезе, поне ще привлека интереса на публиката.

— На Трулейн няма да му хареса — Дон погали цигарата от единия до другия край.

— Мисля, че мога да се оправя с Луис — отвърна уверено Лоръл. Всъщност знаеше го много добре. — Тук има нещо гнило, Дон. Ако си спомняш, нямаше представена никаква причина, поради която Ан Трулейн да е излязла сама на разходка по тъмно. Била се е приготвила за лягане. Дори е била по нощница.

И двамата бяха чували клюките че излязла за тайна среща с любовник, че Луис я бил заключил в къщата, ала тя успяла да се измъкне, после се загубила. Дон сложи цигарата в устата си и задъвка филтъра.

— Добре, подуши малко — каза той. — Но внимателно. Все пак това е доста сензационно. — Преди Лоръл да успее да се зарадва, че бе спечелила първата си победа, той хвърли бомбата със закъснител. — Бейтс се занимаваше с този случай. Свържи се с него и работете заедно.

— Какво? С Бейтс? — повтори тя. — Да работя с Бейтс? Не се нуждая от него. Това е мое откритие, моя история.

— Ала е в неговата област — контрира я Дон — и никой не може да му вземе случая.

— По дяволите, Дон! Той е непоносим. Не съм някое начинаещо репортерче, което се нуждае от наставник и освен това…

— Бейтс има връзки, източници и познава целия случай. — Дон стана, докато Лоръл фучеше. — Ние не си играем лични игрички тук, в „Хералд“, скъпа. Работим заедно.

След като издържа убийствения й поглед, той подаде глава от вратата и извика:

— Бейтс!

— Да, не може да си играеш личните игрички с някой, който е никой промърмори Лоръл. Аз съм тази, която познава Трулейнови. Той само ще ми се пречка.

— Цупенето винаги е бил един от най-лошите ти навици — изкоментира Дон и се върна зад бюрото си.

— Не се цупя — възмути се Лоръл, докато Мат влизаше в стаята.

Той хвърли бегъл поглед към ядосаното й лице, вдигна вежди и се усмихна.

— Някакви проблеми ли имаш?

Тя успя да потисне гнева си и седна. Когато Матю Бейтс беше наблизо, винаги имаше проблеми.

— Горе глава! — посъветва я няколко минути по-късно той, на излизане от кабинета на Дон. — Всяко зло за добро, нали знаеш. Може да научиш нещо полезно от съвместната си работа с мен.

— Няма какво да уча от теб! Нямам нужда! — Лоръл тръгна към асансьора.

— Охо! Много си серт! — прошепна Мат, като се любуваше на формата на устните й. — Ще видим!

— Ти не си взимаш чирак, Бейтс, а партньор. — Тя тикна палци в джобовете си. — Няма да ти позволя да ми отмъкнеш случая, само защото вече си го отразявал. И ще направиш най-добре, ако ми предоставиш бележките си.

— Последното нещо, което правя — рече кротко Мат — е да дам бележките си на някой друг.

— А последното нещо, от което аз се нуждая, е някой да ми диша във врата, докато работя. Това е мой случай!

— Значи такава била работата, а? — Той натисна копчето на асансьора и се обърна към нея. — Баща ти не те ли е учил, че споделеното добро е полезно за душата на човека?

Лоръл влезе в кабината вбесена и натисна бутона за първия етаж.

— Върви по дяволите!

Не знаеше, че има толкова светкавична реакция. Преди да осъзнае какво става, Мат натисна бутона за аварийно спиране и асансьорът замря между етажите. Лоръл отвори уста от изненада, а той я притисна към стената.

— Внимавай колко далеч ме пращаш по дяволите! Да не съжаляваш после за това.

Гърлото й пресъхна. Никога не бе виждала очите му толкова ледени. Това я стресна и уплаши. Бяха очарователни. Странно, винаги си бе мислила, че е безчувствен, но сега сякаш беше готов да я хване за гърлото. И кой знае защо, не беше никак изненадана. Не, не беше изненадата причината, поради която по гръбнака й запълзяха студени тръпки.

Тя се уплаши, отбеляза Мат. Ала някакво вътрешно чувство му подсказа да не се отдръпва и да не спира дотук. Една година беше много време, помисли си той. Трябваше да й даде един урок. По-добре да го направя още сега. Трябва да го направя, преди да сме започнали да работим заедно, каза си Мат.

Очите й се разшириха, когато устните му се наведоха към нейните. Той пое дъха й и прошепна:

— Изненадана ли си, Лорилай?

Защо не се отдръпна? Тялото й просто не се подчиняваше на заповедите на мозъка. Беше почти сигурна, че заповяда на ръцете си да го отблъснат. Господи, какви хубави очи имаше! Невероятно сини очи. Дъхът му галеше кожата й през устните му, които бяха на милиметър от нейните. Те пък се бяха разтворили, без сама да знае. Миришеше на нещо, освен на сапун. Нещо силно. И невероятно упойващо.

В усилието си да проясни главата си, Лоръл се подпря на стената.

— Да не си посмял.

Думите се удариха и спряха, заглушени от удоволствието, което устните му вляха в нейните. Не, това не беше целувка. Никой не можеше да нарече това целувка. Докосване, дъх без натиск. Беше повече от намек. Или заплаха.

Лоръл се зачуди дали някой не е отразял въжета на асансьора, защото имаше чувството, че полита в бездна.

Тя не помръдна. Нито мускулче от нея. Очите й бяха широко отворени, а мисълта абсолютно празна, когато той долепи тялото си към нейното. Неговото бе твърдо, силно, стегнато и стройно. Въпреки че всичко в нея избухна като вулкан, Лоръл не помръдна. Устните му отново шепнеха нещо в нейните. Нещо така сладко и леко, че не бе в състояние да го възприеме. После почувства влагата на езика му върху своя. Езикът му влезе навътре, докосна нейния и дишането й спря.

Тихият, неволен пораженчески звук, който тя издаде, едва не го извади извън контрол. Ако беше скочила и се бе нахвърлила върху него, лесно щеше да се справи. Беше достатъчно сърдит за това. Не беше очаквал покорство или подчинение. Не и от нея. Над гнева му надделя изкушаващото чувство за надмощие, а сетне болка. Сладката и всеобхващаща болка да я притежава. Дори когато захапа със зъби долната й устна, си помисли Господи, искаше я толкова много! Искаше да смъкне леката блуза от раменете й и да обходи бавно, с ръце и устни, сантиметър по сантиметър, кожата й. Тази нежна кожа, бледа като магнолия, мека като дъждовна вода, го подлудяваше вече месеци наред. Можеше да я има сега, помисли си Мат, докато целуваше нежно устните й. Беше достатъчно опитен, а Лоръл достатъчно отпусната, че да я вземе още тук, на пода на асансьора, преди който и да било от двамата да бе дошъл на себе си. Това щеше да е лудост, една прекрасна лудост. Въпреки че Лоръл все още стоеше, без да помръдне, той чувстваше как под изненадата й се надига страст. Но Мат имаше други планове за прелъстяването на Лоръл Армънд.

Затова се отдръпна леко назад.

През изминалите две минути тя не откъсна очи от него. Не ги откъсна и когато отново натисна бутона на асансьора за първия етаж. Той тръгна с поклащане.

— Жалко че нямаме повече време — рече Мат и огледа кабината. — И място.

Пласт след пласт мъглата, която бе обхванала мозъка й, се разсея и Лоръл ясно осъзна случилото се. Очите й се свиха и заприличаха на две зелени цепки, а бледата й кожа пламна, когато започна да го ругае.

— Знаеш ли, че леко фъфлиш, когато си ядосана — забеляза любезно Мат. — Сигурно ти е останало от детските години. Примирие, Лоръл! — вдигна ръка той, докато тя си поемаше дъх, за да продължи да го проклина. — Поне в професионален план, докато се занимаваме с този случай. Ако искаш, ще продължим личната си война, след като приключим и в извънработно време.

Лоръл замълча. Асансьорът спря и тя се опита да се успокои. Нямаше да спечелят много доверието на Сюзан Фишър, ако застанеха пред нея вбесени и си разменяха остри реплики като врагове.

— Добре, примирие, Бейтс — ала въоръжено отсече тя, докато излизаше от асансьора. — Опитай само още веднъж и ще останеш с няколко зъба по-малко.

Мат прекара език по зъбите си, сякаш да провери дали всички си бяха на мястото.

— Звучи убедително. — Той й подаде ръка и въпреки че не вярваше на изражението му, Лоръл я пое. — Мисля да те черпя един обяд все пак.

Лоръл издърпа ръката си и метна чантата си на рамо.

— Голям си хитрец. Важна информация почти без пари, нали? Искаш да измъкнеш от мен всичко, което знам за Трулейнови, срещу един хотдог.

Мат се засмя и преметна приятелски ръка през рамото й, докато прекосяваха залата.

— Не бъди капризна, Лорилай. Все пак това е нашата първа официална среща.

Тя изръмжа нещо и тръсна глава. Но не махна ръката му от рамото си.