Партньори

ОСМА ГЛАВА

Мат паркира колата си в сянката на стената, която обграждаше имението на Трулейнови. В момента, в който изгаси мотора, настъпи мъртва тишина. Почувства, въпреки че Лоръл мълчаливо слезе от автомобила, нейното съжаление и неодобрение за единственото нещо, което избягваха да споменат. Нахлуването без разрешение в собствеността, принадлежаща на Луис. Също така знаеше, че за това нямаше да говорят и в бъдеще. Той напипа фенерчето в задния си джоб.

— Ще те пусна пред мен.

Тя кимна, постави крак в сплетените му ръце и се хвана за горния ръб на стената. Прехвърли се леко, подпря се на корем и му подаде едната си ръка. Мат я хвана здраво. Хватката му беше суха и силна и той задържа ръката й, докато и двамата не се приземиха от другата страна на стената.

— Защо ми се струва, че това упражнение си го правил и друг път — прошепна Лоръл, докато бършеше ръце в джинсите си.

Мат се засмя в тъмнината.

— Ами да речем, че ми се е налагало да преодолея някоя и друга стена в кариерата си.

— Не говориш само метафорично, нали?

— Е, хайде сега, не издребнявай. И аз мога да кажа за теб, че я прехвърли като ветеран но прескачане на стени.

Тя хвърли бегъл поглед наоколо. Беше тъмно, но контурите на къщата се забелязваха в далечината.

— Предполагам, че няма да окажеш съпротива, ако ни хванат. Това е федерално престъпление.

О, Боже мили, толкова е близо до мен, помисли си, а седим и си говорим за Луис и неговата собственост Той взе ръката й и я отведе встрани от стената.

— Няма да ни хванат — увери я тихо.

Движеха се безшумно, като сенки. Прекосиха северната морава. Не им бяха необходими фенерчета. Светлината от луната беше призрачна, ала достатъчна, за да виждат посоката и пътя си. Въздухът беше спокоен, но в никакъв случай тих. Нощните птици пърхаха в дърветата, шепотът им се сливаше е шума на листата. Над всичко преобладаваше хорът на щурците.

Светулки се щураха в нощта с малките си фенерчета. Миришеше упоително на летни цветя и свежа зелена трева.

Лоръл видя началото на блатото. Отвращението и неохотата й бяха така неочаквани и дълбоки, че се наложи да се насили, за да продължи да върви. Ала ръцете й инстинктивно стиснаха пръстите на Мат. Неговата длан беше студена и суха.

Дали и той чувства същото, запита се тя, докато по гръбнака й преминаха тръпки. Дали чувства студа и заплахата, които излъчваше това място? То съдържаше своите тайни и ги пазеше ревниво. Тайните, който изпаренията и гнилите му треви хранеха и поддържаха. Лоръл потръпна, когато пътеката тръгна надолу.

— Това е мястото — рече тихо Мат. — Точно тук, Лоръл. Излъчва нещо лошо — прошепна смразена тя и потръпна. После пристъпи под дърветата.

Определението я накара да потисне страха си. Въпреки че продължи да държи ръката му, пръстите й отслабиха хватката си.

— Трудно ми е да повярвам — подзе тихо Лоръл, — че дори подтиквана от любовта или страстта, една жена би избрала подобно място, за да изневери на мъжа си. Доколкото си спомням, името й е било Друзила.

Мат неочаквано се засмя и извади фенерчето си.

— Може би Друзила е имала лек срещу комарите. — Той не запали светлината, но погледна зад тях, където очертанията на къщата все още можеха да се видят сред дърветата. — Бих казал, че това е най-прекият път от къщата дотук и е точно мястото, където някой би навлязъл в блатото, ако реши да дойде насам. — Тя наведе глава.

— Съгласна съм с теб.

— Тогава следва, че Ан е дошла с някой от обитателите на къщата.

— Така изглежда.

— Добре, хайде да видим какво може да намерим. Стой близо до мен.

— Излишно предупреждение, Мат — отвърна Лоръл и извади своето фенерче. — Ако усетиш нещо да пълзи по гърба ти, да знаеш, че съм аз.

Не бяха изминали и три метра, когато завеса от дебели и плътни листа скри светлината на луната. Сянката на къщата остана далеч зад тях. Наоколо се извисяваха само диви тръстики и напълно закриваха от очите им както всичко извън блатото, така и всичко вътре в него. Двата лъча на фенерчетата разсипаха мрака и проправяха пътечка в него.

Тук беше светът на влагата, на сенките и на шепнещите нощни звуци, които караха кожата да настръхва. Въздухът беше влажен, изпълнен с гнилото ухание на блатни растения. Мат започна да разбира защо Ан Трулейн се бе страхувала от това място. Той не би могъл да се изгуби в тъмнината. Ала се чудеше защо тя бе продължила да върви навътре, вместо да се върне обратно. Защото е била обзета от сляпа паника? Или е била принудена? Кой знае.

И не е могла да намери пътя обратно.

— Нещо не се връзва — промърмори Мат.

Лоръл освети пътеката пред тях, където нещо шавна. Пръстите й стиснаха ръката на Мат.

— Какво?

— Чудя се защо не се е върнала.

Тя бързо обърна фенерчето си обратно. Може би беше плод на въображението й. Можеше да е опосум, не всеки шум означаваше появата на змия. Спомни си, че черни мечки често идваха насам, на север, в по-залесената част на блатата.

— Каквато и теория да следваме, Мат, Ан се е страхувала от това място. Уплашила се е и е загубила чувството си за ориентация.

— Ти уплашена ли си? — попита я той и погледна пръстите й, които стискаше в ръката си.

— Не — усмихна му се Лоръл и пусна ръката му. — Отдавна не се страхувам от подобни неща.

— Тогава можеш ли да си излезеш сама оттук?

— Ами — тя спря и потърси ръката му отново. Имаше си време и място за гордост. И то не беше сега. — Ти няма да ме оставиш тук, нали, Мат?

— Какво ще направиш, ако те оставя?

— Ще те убия в мига, в който изляза.

Топ се усмихна, прегърна я през рамо и тръгна с нея.

— Как?

— С отрова, може би. Това е най-бавният и най-мъчителният начин.

— Не. Питам те как ще излезеш оттук?

— Аз ще — Лоръл преглътна, като си помисли, че трябва да намери пътя обратно сама и се завъртя. Сенки, които се движеха, лепкава миризма на гнило и влага, вода и мокра земя, мазни треви и растения, които се увиваха около краката. Има и подвижни пясъци, сети се тя, на изток и на югозапад. — Ще тръгна ей натам — посочи тя с ръка. — Ще завия надясно покрай оня пън и ще продължа направо.

— Браво. След пет минути ще излезеш навън — промърмори Мат и обърна лице към нея. Луната се отразяваше в очите й. — Защо няма да продължиш да влизаш още по-навътре? Като Ан?

Ако се опиташе да мисли и реагира като Ан, осъзна Лоръл, сигурно куражът й вече щеше да се е свършил и тя щеше да се върне. Прокара ръка през косата си и си каза, че трябва да мисли като самата себе си.

— Сигурно вече е била ухапана от змията. Може би не е била добре, изпаднала е в нещо като делириум.

— Чудя се колко бързо действа отровата на тези змии. Едва ли е светкавично — сви рамене той и остави въпроса да се върти в главата му. Според мен е имала време да излезе или да стигне поне до началото на блатото.

— Намерили са я до реката, нали?

— Да. — Мат отново я погледна. — В центъра на блатото, на най-непроходимото място. Когато претърсвахме, минахме няколко пъти покрай него, дотам, докъдето калта бе достатъчно издръжлива, че да не ни погълне. Нямаше никакви следи. Всъщност не би могло да има.

Сляпа паника, помисли отново той. И все пак не е била толкова паникьосана, колкото беше Лоръл днес следобед. Тичала е към нещо, което я е привличало като магнит, все по-дълбоко и по-навътре в това, от което се е страхувала. Или е тичала по-далеч от нещо, което я е ужасявало.

Лоръл подскочи, когато храстите до тях се размърдаха. Мат насочи светлината на фенерчето си и освети едно миещо се мече, което се скри в сенките.

— Не обичам да изпадам в глупави положения — промърмори тя, а сърцето й продължаваше да бие в гърлото. — Хайде да вървим. — И сама изненадана от смелостта си, тръгна напред.

Те продължиха да се движат в мълчание, навлизайки все по-навътре. Лоръл държеше фенерчето си насочено към земята, за да осветява пътя пред краката си, докато Мат шареше с лъча на своето встрани, търсейки нещо, което и двамата не можеха да назоват. Но и двамата следваха нюха си.

— Не се смей — нареди тихо тя и неочаквано спря.

— Добре — отговори сериозно той.

Лоръл се поколеба и прехапа долната си устна.

— Казах ти да не се смееш.

— Да ти се закълна ли? — попита искрено Мат.

— Имам чувството, че някой ни следи.

— Някоя друга миеща се мечка, може би?

— Мат! Сериозно говоря!

— Добре, отпусни се. Спокойно.

Той обхвана с ръка врата й и го разтри, като чувстваше, че зад гърба му, между сенките, нещо проблясва. Историите за духовете в блатото, мина през ума му. Беше позволил приказките на Лоръл да му повлияят и да повярва в тях. Ако изобщо вярваше на подобни неща, то тогава трябваше да признае, че наистина имаше нещо зло, което витаеше в преплетените сенки, нещо, което бягаше и се криеше от слънчевата светлина. Ала Мат не вярваше. Злото, когато го имаше, беше причинено от човека.

— Прекалено много хора са умрели тук — промълви тя и потръпна.

Той отново докосна врата и ръката й нежно.

— Искаш ли да се връщаме?

О, Господи, да! Идеше й да изкрещи, но преглътна вика си.

— Не, да продължим. Чувстваш ли, реката е наблизо. Подушвам я.

Когато приближиха бреговете й, наистина се долавяше дъха на мокри листа, на гнило, на разлагаща се трева. Ала самата река не издаваше никакъв звук. Няколко сребърни лъча лунна светлина се преплитаха в клоните на надвесените над водата дървета и падаха като пречупени мечове във водата. От това обаче тя изглеждаше още по-тъмна. При звука от стъпките им във водата наскачаха жаби и прекъснаха нощния си хор.

Тук май имаше алигатори, спомни си Лоръл и смръщи носа си. При това големи.

— Ето, това беше мястото. — Мат насочи светлината на фенерчето към земята. — Лоръл, би ли могла да се върнеш оттук сама?

Тя проследи лъча на фенерчето му и си спомни снимката от полицейския доклад. Прехапа устни и се опита да прогони образа на мъртвата Ан от мисълта си.

— Да, пътят, по който дойдохме, е най-лесният. Предполагам, че която и посока да хванеш оттук, би те извела от блатото. Евентуално.

— Точно така. — Той се разкърши и зашари с фенерчето наоколо. — Странно, че е успяла да стигне до центъра на блатото и едва тук се е предала. — Мат изруга. Нищо нямаше, помисли си ядно, нищо нямаше да намерят. Но всъщност какво, по дяволите, търсеха? И какво бе очаквал? — Много ми се иска да бях прочел онези писма. Само да ми паднат!

— Който и да ги е взел, сигурно веднага ги е унищожил, ако в тях е имало нещо важно.

— Чудя се дали Сюзан — той спря насред думата, защото в светлината на фенерчето му проблесна нещо. Наведе се и вдигна малко парче метал от земята.

— Какво е това?

— Изглежда като парченце от накит. Ще го видим по-добре през деня. — Мат се изправи и го завъртя между пръстите си. — На Ан ли е?

Лоръл го взе и го поизчисти от полепналата кал.

— Не знам. Цял месец в калта — тя го освети със своето фенерче, а в паметта й се опита да изплува някакъв смътен спомен. — Прилича ми на част от медальон. Скъп е, виж колко сложен механизъм има. — Споменът се промъкна, сякаш се поизбистри, сетне изчезна. Лоръл тръсна глава нетърпеливо. — Познат ми е — промърмори тя. — Като че ли беше на леля Елен. Луис може би го е подарил на Ан след сватбата.

— Можем да проверим колко струва. — Мат го взе от нея и го мушна в джоба си. После зашари с фенерчето си по двата бряга на реката. — Стой тук. Искам да отида по-наблизо и да поогледам.

— Какво?

— Ако знаех какво, нямаше да имам чувството, че съм тръгнал да гоня дивото.

— Ще дойда с теб.

— Лоръл, долу е голяма кал и мръсотия, като джунгла е. Направо си щастлива, че все още не сме попаднали на някое змийско гнездо. Не предизвиквай съдбата.

Тя си спомни отровните водни змии, които плуваха из реката, и потръпна от ужас.

— Добре, ала имаш само две минути, Бейтс. Ако се забавиш повече, идвам след теб.

— Две минути. — той я целуна леко. — Ти стой тук.

— Няма да мърдам.

Тя загледа лъча на фенерчето, който играеше в тъмнината и се отдалечаваше, после тръгна надолу към реката. Мат не знаеше какво търси, но Лоръл разбираше желанието му да прави нещо. Всичко, което бяха намерили досега, бяха нови въпроси и едно счупено парченце от накит.

Тя се намръщи се замисли за него. Детските й спомени се завърнаха. Не беше ли виждала този медальон, чист и сияйно златен, върху една бяла дантелена рокля? Натисна с пръсти слепоочията си сякаш да помогне на спомена да се избистри и фокусира. Една от дантелените бели рокли на леля Елен за следобедно парти? Объркана и озадачена, отпусна ръце.

Още една минута, Бейтс, каза си наум Лоръл. Защо тихите нощни шумове сега звучаха по-високо, когато той не беше до нея? Тя се размърда, а по гърба й потече струйка пот, оставяйки студена диря.

Точно това е мястото, беше й казал Мат. Лоръл с мъка потисна желанието да се обърне и да погледне зад себе си. След час щеше да си бъде в къщи и сигурно щеше да се смее на спомена как бе стояла и треперила от страх и студ в горещата нощ и си бе представяла зли духове зад гърба си. След час.

Едва доловимо шумолене я накара да застине. Проклети опосуми, помисли си тя. Отвори уста да извика Мат, ала в този момент една ръка я хвана за гърлото.

Първо се скова от шок и страх, след секунда обаче тялото й реагира на липсата на въздух. С инстинктивно движение на самозащита Лоръл удари силно назад с лакът, но срещна празно пространство, след което политна напред от неочакван удар в гърба. Фенерчето падна от ръката й, докато тялото й се пльосна сред дивите тръстики. Удари се силно. Главата й направо се блъсна в дънера на един кипарис.

От брега на реката Мат следеше светлината на фенерчето й. Изведнъж тя изчезна. Той затича сред тревите, като викаше името й. Когато я видя на земята, сгърчена и свита, сърцето му спря да бие. Спомни си съвсем ясно гледката на мъртвата Ан Трулейн. Грабна я, изправи я и я притисна към себе си. Лоръл простена и той задиша по-спокойно.

— Какво правиш, до дяволите? — попита Мат, като се бореше да надвие обзелия го страх.

— Някой ме удари отзад — продума тя и тръсна глава, за да си спомни по-добре. Ала това само още повече замъгли съзнанието си. — Някой ме блъсна силно в гърба. — Лоръл попипа цицината на главата си, сетне сграбчи ризата на Мат с такава сила, че щеше да я скъса, докато той се опитваше да се изправи. — О, не! Ти няма да ме оставиш отново сама!

Треперещ и объркан, Мат седна до нея.

— Добре, чакай само една минутка. — Прекара пръсти през косата й и вдигна лицето й към себе си. — Лошо ли се удари?

Тя видя в очите му гняв, грижа, ярост.

— Не чак толкова — усмихна се измъчено Лоръл. Главата я наболяваше, но това беше всичко. — Само една цицина. Нищо ми няма. Видях звезди, но не като онези, които видях, когато ти ме целуна за пръв път.

Това явно помогна, защото почувства как хватката на ръката му се поотпусна. Ала погледът в очите му не се промени, докато разглеждаше тревожно лицето й.

— Не биваше да те оставям сама.

— Мат, ако ще ми се правиш на виновен, аз ще стана много капризна. — Тя се наведе и го целуна. — Да видим дали мога да стана.

С ръце на раменете й, той я изправи внимателно на крака. Изобщо не съм замаяна, помисли си Лоръл, като изчака един момент права. Само леко я наболяваше мястото, където беше ударила главата си.

— Наистина съм добре — рече тя, когато Мат продължи да я наблюдава. — Падала съм много по-лошо.

Но никога повече няма да падаш, докато аз съм с теб, закле се Мат.

— Е, няма да казвам нищо за коравите глави, ала понякога е много здравословно човек да има такава. Какво друго видя, освен звезди?

— Нищо — Лоръл си пое дълбоко въздух. — Бях ужасно заета да си повтарям, че не бива да се държа като глупачка и да се оглеждам страхливо наоколо, когато чух нещо да шумоли в храстите. Следващото, което си спомням, беше някаква ръка около врата ми. Не успях дори да приложа отбранителна хватка номер 21 А, когато ме блъснаха към дърветата. А когато звездите престанаха да се въртят пред очите ми, ти вече беше тук.

Каквито и страшни мисли за отмъщение да минаваха през главата му, Мат се усмихна и докосването му беше нежно.

— Ще носиш, цицината няколко дни — рече тихо той — но кожата не е разцепена, няма кръв. Главата ти е здрава.

— Благодаря. Това са добри новини.

Като наведе назад главата й, Мат я целуна дълго. Ръцете му бяха спокойни, ала все още беше възбуден.

— Сигурна ли си, че можеш да вървиш?

— Ако имаш пред вид да се измъкваме оттук, да. Обаче загубих фенерчето си.

— Ще ти купя ново — успокои я той и й подаде своето. — Твоето отиде в реката.

— О, беше съвсем ново, купих го само преди месец — ядосано извика тя, като тръгнаха обратно през тревите. — Е, мисля, че все пак открихме нещо — промърмори Лоръл.

— Да, дори много. Някой, който знае за какво сме дошли, и това не му харесва. Добрите духове не блъскат хората на земята, нали, Лоръл?

— Така е. — И тя си мислеше също като него, че къщата бе прекалено близо. И че хората в нея познаваха отлично блатото като петте си пръста.

Двамата вървяха в пълно мълчание, по-внимателно от преди, като се ослушваха за всеки шум, оглеждаха всяка сянка. Мат държеше Лоръл плътно до себе си, с ръка около кръста й, докато излязоха на чисто. Откъм къщата не идеше нито лъч светлина, никакви признаци на живот.

Неприятното усещане остана дори когато се прехвърлиха обратно през стената. Искаше да вземе един душ, един дълъг горещ душ.

Лоръл не продума, докато Херитидж Оук не остана далеч зад тях.

— Ще трябва да поговорим още веднъж с Луис и Мариън.

— Знам. — Мат се загледа в нощта, осветена от фаровете на колата. После натисна запалката, Може би ако напълнеше дробовете си с дим, щеше да престане да усеща неприятния дъх на блато в тях. — Утре.

Тя се облегна на седалката и затвори очи. Утре беше много близко, за да мисли за него.

— Не знам ти как се чувстваш, но аз умирам от глад.

Той обърна глава и я погледна. Беше все още малко бледа, ала това може би се дължеше на лунната светлина. Гласът й бе спокоен, а дишането равномерно. Не се долавяше страх, дори когато лежеше на земята. Объркване да, изненада от това, че е била хваната неподготвена. Но не и страх.

Така, с облегната назад глава и сенките, танцуващи по лицето й, Мат си помисли колко много му прилича на Оливия. Уникална, забавна, неповторима. Усмихна се, взе ръката й в своята и я целуна.

— Ще поръчаме пица и ще си я вземем у дома.

Макар че не разбра какво промени толкова бързо настроението му, Лоръл се съгласи с него.

— Искам я с всички подправки и сосове нареди тя.

Минаваше два след полунощ, когато Лоръл се отдръпна от масата на Мат от опушено стъкло. Не можеше да каже, че апартаментът му бе точно това, което бе очаквала, защото просто нямаше идея какво бе очаквала. Забеляза само, че той води прост и естествен начин на живот. Огромни пухени възглавници, дебел мек килим, успокояващи цветове и всичко това съчетано стилно и с определено желание за удобство.

На стените нямаше стари вестници в рамки, нито Пикасо, а две маслени картини от неизвестен художник. И двете бяха изгледи от Ню Йорк. Едната показваше елегантността и блясъка на града, другата представяше тясна крива уличка с грозни мръсни сгради, олющени фасади и мътни прозорци. И двете бяха отлично изпълнени, а контрастите я заинтригуваха. Тя си помисли, че той сигурно познава града и живота в него и от двете му страни.

— Не мога повече, ще се пръсна — рече Лоръл, когато Мат отряза още едно парче пица и го постави в чинията й.

— Хайде, хайде. Няма да преядеш.

Тя стана, взе чашата вино в ръка и тръгна из стаята. Краката й потънаха в килима.

— Харесва ми тук. Ти явно обичаш — Лоръл размърда босия си крак в пухкавия килим — да се чувстваш комфортно.

— Като всички хора. — Той я наблюдаваше, докато приближи стерео уредбата и започна да избира музика.

— М-м-м-м. Така е, ала не всеки прави изкуство от това. — Тя остави плочата встрани и загледа картините по-внимателно. — Много са добри — изкоментира след малко. — Не познавам художника, но имам чувството, че ще видя и други негови работи.

— Той ще се зарадва да го чуе. — Мат вдигна чашата си и загледа над ръба й. Виното беше тежко и сладко. — Израснали сме заедно от деца.

— Наистина ли? — Лоръл поклати глава заинтригувана.

— Липсва ли ти? Ню Йорк имам пред вид? — Погледът му премина от картините обратно към чашата с вино.

— Не.

— Обаче си ги взел със себе си.

— Ние непрекъснато влачим нещо със себе си — промърмори той, после стана и прибра остатъка от пицата в хладилника.

Тя се намръщи след него. Какво ли означаваше това, помисли си, докато отново гледаше картините. Израснали заедно, съседи, сред мръсните улички и грозните сгради. Когато Мат се върна от кухнята, Лоръл все още стоеше пред картините.

— Значи си израснал тук.

Той не можеше да види коя от двете картини гледа, за да разбере какво мисли и за какво говори.

— Да. — Мат измъкна ризата през главата си и се упъти към банята. — Искам да си взема един душ.

— Мат! — Тя тръгна след него и хвана ръката му чак на вратата на банята. Видя нетърпение в очите му, ала го пренебрегна. — Беше ти тежко, нали?

— Оцелях — отвърна безизразно той. — Не всеки оцелява. — Съчувствието й пролича машинално в очите й, в докосването на ръката й, в гласа й.

— Разкажи ми.

— О, моля те, остави.

Лоръл го загледа изненадана. Не очакваше резкия и груб тон. Отстъпи крачка назад и това беше отбой.

— Добре. Извинявай. Благодаря за пицата. Ще се видим утре.

Мат я хвана за раменете, за да я спре.

— Лоръл, не можеш да си идеш в апартамента, защото вратата ти е разбита и не се затваря.

Тя посрещна погледа му спокойно.

— Не всички от нас се нуждаят от ключалки и катинари, Мат.

— По дяволите — изтърва се той и направи опит да потисне гнева си. Знаеше, че все още бе под напрежение заради случката в блатото и че все още бе объркан заради това, което се случи помежду им в леглото. Чувствата го изпълваха и се променяха и Мат не можеше да се справи с тях. — Слушай, израснах в отвратително, бедно предградие на Ийст Сайд. Това няма нищо общо е теб. Нищо!

Значи беше сипала сол в раната, помисли си Лоръл, като го погледна.

— Достатъчно, всичко е наред — рече тихо тя. — Нека да го наречем само професионално любопитство и толкоз.

— По дяволите, Лоръл! — Той я сграбчи за раменете, когато тя отново се упъти към вратата. — Не можеш да спиш сама тази нощ там!

— Не ми казвай какво мога и какво не мога да правя.

— Казвам ти! — отвърна яростно Мат. — И ти ще направиш точно това, което ти казвам!

Лоръл го изгледа високомерно.

— Махни ръцете си.

Той почувства, че кипва, ала свали ръце от раменете й.

— Извинявай.

— Не ми дължиш никакви извинения — рече тихо тя.

— Дължа ти. — Мат вдигна глава, очите му бяха тъмни и замислени. — Обидих те, без да го искам.

— Не, всичко е наред. — Изведнъж гневът я напусна и от него не остана дори и следа. — Заслужавах си го.

— Не, аз… — той се поколеба, но реши да продължи. Не беше готов да протака. — Не искам да споря с теб, Лоръл. Виж, много е късно вече, а и двамата имаме достатъчно работа утре. Няма да мога да си вдигна главата. Не ми се ще да се ровя в миналото точно тази вечер.

Тя обви ръце около него. Въпреки че ядът все още бе някъде в нея, просто не можеше да се възпре.

— Никакви въпроси тази вечер.

— Лоръл! — Мат покри устните и със своите. Напрежението отслабна и той почувства как желанието прониква в него, милиметър по милиметър. — Остани тук — прошепна. — Моля те, остани с мен.

С въздишка, изпълнена със задоволство и радост, тя постави глава на рамото му.

— А ще ме пуснеш ли първа в банята? — Чу тихия му смях.

— Разбира се. Ала ние можем да се изкъпем заедно. Чувала ли си за воден режим и икономии на водата?

— Не, никога.

— Наистина ли? — Той я задърпа за ръката към банята. — Това е, когато има криза за вода. Ще ти разкажа.

Лоръл се смееше, докато Мат сваляше блузата през главата й.

Когато излезе от банята, цялата беше пламнала и трепереща. И не знаеше дали от студената вода или от целувките на Мат. Обви плътно с хавлия гърдите си и го погледна.

— Направо съм впечатлена. — Когато усмивката му се разшири, тя продължи. — Не си мисли нищо особено. Впечатлена съм от факта, че си такъв спестовник, та да правиш икономии дори на водата.

— Това е смисълът на живота ми. — Той дръпна хавлията от нея и се усмихна. Трябва да правим икономии и с пералнята. Знаеш ли колко вода използва една перална машина? — Очите му я обгърнаха. — Я отивай в леглото, че ще настинеш!

Лоръл се упъти към спалнята, като го остави да се наслаждава на голотата й.

— Предполагам, че трябва да изгася и лампата, за да правя икономия на ток. Или да ти спестя разходите.

— Единствено и само поради силно развито гражданско чувство — поправи я Мат, сетне неочаквано я сграбчи през кръста и скочи в леглото заедно с нея.

— Слушай какво, Бейтс…

Но той я прекъсна и задуши с прегръдката си. Искаше да я дразни, да продължи закачливата и възбуждаща игра, която започна под студените струи на душа. Ала краката й се обвиха около него, тялото й бе готово, а устните…

— О, Господи! Лоръл, искам те.

Мат забрави търпението, а тя необходимостта от него. Той забрави учтивостта, а Лоръл необходимостта от нея. Езикът му търсеше из устата й някакъв вкус, който може би бе пропуснал. Нетърпението им растеше, а устните й допринасяха за това, защото бяха настоятелни и търсещи.

Този път тя нямаше да бъде изкушена, нито прелъстена, а щеше да вземе и получи това, което искаше.

Преди не бе знаела, че страстта може да изтрие всички уроци на възпитанието и следи на цивилизацията. Вече го бе научила. Потънала в забрава, Лоръл галеше с ръце и устни всичко, което можеше да се гали. Мат миришеше на сапун и лекият му аромат замайваше главата й.

Бяха две сенки в леглото. Две преплетени, слети сенки, но страстта им имаше форма. Беше нещо материално. Може би изминалите часове бяха дали своето отражение и ги караха да вземат с настървение това, което може да бъде намерено между един мъж и една жена. Влажна кожа, забързано дишане, учестен пулс. И за двамата това беше моментът. Настоящето, което единствено съществуваше и имаше значение. Всичко от вчера и утре беше забравено.

Мат знаеше, че бе бърз и груб ала не можеше да се овладее. Тялото й бе същото като преди няколко часа. О, Господи, нима това се бе случило само преди няколко часа? Тънко, гладко и живо. Но той чувстваше промяната и тя идеше отвътре. В нея имаше едно ново нетърпение и настойчивост, които го подлудяваха.

Устните му се откъснаха от нейните, тръгнаха по гърдите й, стигнаха до стомаха и покриха кожата й с гладни целувки. Необходимостта да я вкуси вече беше така силна, както желанието да експериментира. Лоръл искаше всички онези неща които вече и беше дал но искаше и онези неща които още не бе. Тайните които бяха останали. Тя искаше да научи за него всичко, което можеше да бъде научено.

Вълна след вълна от сладко удоволствие се разливаха по тялото й докато той продължаваше да я целува и гали. Не можеше да има нещо по-върховно от това, което изпитваше в момента. И въпреки, че тази мисъл се въртеше в главата и Лоръл продължаваше да изпитва все повече и повече. Сърцето му биеше в ритъм с нейното. От тялото й се излъчваше нетърпение, което преливаше в него и се връщаше два пъти по-силно обратно в нея.

— Мат — прошепна името му Лоръл. — Искам те. — Устата му се завърна по познатия път. Всеки негов дъх се сливаше с всеки неин. Тя видя в очите му да проблясва светлина и отново вдъхна аромата на сапун и сол.

— Искам те — прошепнаха едновременно те.

Лоръл се надигна и го прие.