Партньори

ШЕСТА ГЛАВА

Можеха ли десет години да бъдат толкова много време, помисли си Лоръл с тъга. Мислеше, че е подготвена. Или поне така й се искаше да бъде. Надяваше се. Косата му беше леко посребрена, особено около слепоочията. Това можеше да приеме. Бръчките по лицето му бяха по-дълбоки, особено около устата и очите. И това можеше да приеме. Но в очите му нямаше топлина, нито смях. Нещата, които помнеше и обичаше.

Беше слаб, много слаб. Това го правеше да изглежда по-възрастен от тридесет и шест години.

Тя стана и със смесено чувство на болка и състрадание се приближи към него.

— Здравей, Луис.

Той пое ръката й и нещо като усмивка се плъзна по устните му.

— Пораснала си, Лоръл. Защо ли очаквах да видя дете? — Много нежно, с върха на пръстите си, докосна брадичката й. Тя всеки миг щеше да се разплаче. — Още като малка обещаваше да станеш красавица.

Лоръл се усмихна с надеждата топлинката да се завърне в очите му.

— Липсваше ми.

Ала очите му останаха празни, а ръката му се отпусна някак си безнадеждно и отчаяно. Лоръл почувства напрежението му преди своето собствено.

— Луис, това е мой колега и партньор, Матю Бейтс. — Очите на Луис се плъзнаха по лицето на Мат и сякаш още повече охладняха.

— Струва ми се, че съм ви виждал и преди.

— Малко чай, Луис? — Мариън посегна към чайника.

— Не. — Гласът му беше груб, но Мариън не издаде нито звук, не направи дори гримаса, а само леко стисна устни. Никой от двамата мъже не забеляза, че тя не откъсва очи от Лоръл. — Не сме тук да пием чай и да ядем кейк, нали, Лоръл? — промърмори Луис, преди да прекоси стаята и да застане пред празната камина. Над нея висеше портрет на майка му, изпълнен с маслени бои. Лоръл помнеше много добре тази картина. Висеше там от години, освен за краткия период, когато портретът на Елиз Трулейн беше на негово място.

— Защо не преминем направо към въпроса? — предложи Луис. Съгласих се да се срещна с теб и господин Бейтс, за да сложа край на слуховете, които разпространява Сюзан. — Той изгледа дълго Лоръл. — Хайде, задавай въпросите си. Имам отговор за всички.

— Луис — подзе тя, с намерението да каже нещо успокоително, ала погледът на Мат я възпря, — Извинявай, че нахлухме по този начин. Наистина извинявай.

— Не е необходимо да се извиняваш. — Луис извади тънка пура, огледа я за миг и я запали. — Нищо не остава такова, каквото е било. Прави това, което трябва да правиш.

Лоръл почувства как стомахът й се свива от мъка и съжаление. В него все още имаше много сила. Онази сила, която бе почувствала като дете. Тя го бе накарала да поеме управлението на многомилионната фирма на баща си още преди да бе завършил колежа. Това му бе дало възможност да очарова младото момиче, така че жената все още не можеше да го забрави. Но сега тази сила беше много студена. Ледена. Лоръл стоеше в средата на приемната, а пропастта между спомените и днешния ден ставаше все по-голяма.

— Сюзан е сигурна, че Ан никога не би излязла и отишла в блатото сама — започна тя, като предварително знаеше, че началото бе лошо. — Сюзан твърди, че Ан е изпитвала ужас от тъмнината, и в писмата, които е писала на сестра си, се е чувствал страх от това място.

— И смята, че Ан е била накарана насила да отиде там — довърши Луис. — Вече знам всичко това, Лоръл.

Тя беше журналистка, имаше задача. Трябваше да не го забравя.

— Страхуваше ли се Ан от блатото, Луис?

Той дръпна от пурата си и я погледна през дима.

— Да. Ала явно е отишла, защото умря там.

— Защо е отишла?

— Може би, за да ми угоди. — Луис изтръска пурата в камината. — Започна да се чувства глупаво поради страха, който я измъчваше от детството й. Когато аз бях с нея — продължи тихо той, — тя дори се съгласяваше лампата в хола да не свети през нощта. — Неочаквано вдигна глава по оня предизвикателен начин, който Лоръл помнеше от дете. — Историите за духове в блатото я караха да си въобразява какво ли не. Аз се дразнех — дръпна още веднъж от пурата. — А тя имаше нужда от моето одобрение.

— Значи мислиш, че е станала посред нощ и е отишла в блатото по нощница само и само за да ти достави удоволствие? — попита Лоръл и приближи една стъпка.

— Да, защото в това има повече смисъл, отколкото в твърдението, че някой е влязъл, хванал я и я завлякъл насила в блатото, без аз или прислугата да чуем нито звук. — Луис отново я погледна хладно и строго. — Предполагам, че си чела полицейското досие.

— Да. — Лоръл навлажни устни, спомнила си снимката в него. — Да.

— Значи няма смисъл да ти разказвам.

— Жена ви имаше ли проблеми със съня? — неочаквано се намеси Мат и забеляза как един мускул трепна в челюстта на Луис.

— Понякога. Всъщност винаги, когато работех. — Той погледна над главата на Мат през прозореца навън. — Мислеше, че вижда светлинки в блатото.

— Друг някой виждал ли ги е?

Устните на Луис се разтегнаха в нещо като усмивка.

— Много хора твърдят подобно нещо от години. Обикновено когато са били по-дълго време в компанията на бутилка уиски.

— Господин Бейтс — прекъсна го Мариън, — Ан се страхуваше от блатото, но в същото време беше очарована и привлечена от него. Не е необикновено човек да бъде очарован от нещо, от което се страхува. Тя беше очарована от легендата. Проблемът или по-точно нашата грешка — поправи се бавно тя, — бе, че никой от нас не го приемаше сериозно. Ан беше толкова млада. Вероятно ако бяхме настояли да отиде през деня, тя нямаше да реши да отиде през нощта.

— Мислиш ли, че е била в състояние да отиде там сама и през нощта? — попита я Лоръл.

— Това е единственото обяснение. Лоръл, ние я обичахме. — Тя хвърли бърз, премрежен поглед на брат си. — Ан беше толкова сладка и нежна, ала също така изключително напрегната. Мислех си, че е нервна поради планираното предстоящо парти.

— Какво значение има това сега? — попита Луис и смачка цигарата си в камината. — Ан я няма и нито Сюзан, нито писмата й могат да променят нещо.

— Писмата на Ан бяха откраднати от стаята на Сюзан — каза бързо Лоръл.

— Но това е смешно! Кой ще ги открадне? Тя ги е преместила и е забравила къде. — Луис сви ядосано рамене.

— Били сте женени почти година — невъзмутимо продължи Мат. — И никой от най-близките ви съседи не е виждал Ан. Защо?

— Това си е моя работа.

— Луис, моля те. — Лоръл пристъпи още една крачка към него. — Ако можем да разберем…

— Да разберете ли? — повтори той и я спря само с поглед. — Как бихте могли? Та тя беше почти дете, каквото беше и ти, когато те видях за последен път. Ала нямаше твоята самоувереност, нито твоята дързост. Пазих я за себе си, защото така исках. Разделяше ни цяло поколение.

— Ти не си й вярвал — прошепна Лоръл.

— Вярата е за глупаците.

— Не е ли странно — намеси се Мат, привличайки яростта на Луис от Лоръл към себе си, — че Ан толкова много е приличала на първата ви жена?

Единственият звук който се чу в стаята, бе рязкото вдишване на Мариън. Въпреки че ръцете му се свиха в юмруци, Луис запази спокойствие и с нищо не издаде яростта си. Без да каже нито дума и без да погледне никой, той излезе.

— Моля ви, Луис не е на себе си. — Мариън поклати нервно чашата си. — И е много чувствителен, когато се правят сравнения между Ан и Елиз.

— Хората не могат да не ги правят — отвърна Мат, след като физическата прилика е толкова очебийна.

— Повече от физическата — прошепна Мариън. — Може да е естествено чувство за самосъхранение, господин Бейтс, но Луис никога не споменава имената на Елиз и Чарлз. Ако няма какво друго да питате…

— Познаваш ли Нейтън Брюстър? — неочаквано запита Лоръл.

Очите на Мариън се разшириха, преди да сведе клепачи.

— Да, разбира се. Той е един от счетоводителите на Луис. — Мат вдигна вежди и размени поглед с Лоръл.

— Ан го споменава в писмата си.

— Това е естествено, предполагам. Идвал е в къщата няколко пъти по работа. В интерес на истината, Ан не виждаше много хора. Е — стана Мариън и им се усмихна. — Извинете, че не мога да ви бъда от полза, ала се надявам, че сега вече ще можете да разберете колко са неоснователни съмненията на Сюзан. — Тя подаде ръката си на Лоръл. — Ела пак някой път, че да си побъбрим както преди.

— Непременно. Кажи на Луис — Лоръл въздъхна и пусна ръката на Мариън. — Кажи му, че му се извинявам.

Двамата излязоха мълчаливо от къщата. Качиха се в колата и потеглиха в мълчание. Мат беше много ядосан и се проклинаше, че не каза нищо. Това, което чувстваше Лоръл, си беше нейна работа. Ако позволяваше на емоциите си да надделеят, той нямаше какво повече да направи.

Когато излязоха на пътя, завъртя волана, отби и спря на банкета.

— По дяволите, Лоръл, престани!

Тя продължаваше да стиска ръцете си в скута и да гледа неподвижно право напред.

— Какво да престана?

— Да тъгуваш.

Лоръл обърна глава и макар очите й да бяха сухи, личеше, че бе много развълнувана.

— О, Мат — прошепна тя, — той изглеждаше толкова нещастен. Напълно съкрушен.

— Лоръл…

— Не, няма нужда да ми казваш. Наистина се е променил. Очаквах го, но не бях готова за това. — Тя си пое дълбоко въздух, после го издиша, разтреперана. — Не бях готова да го видя толкова съсипан.

Като проклинаше Луис Трулейн и всичко, което беше преживял, Мат я привлече към себе си. Лоръл не възрази, когато я прегърна. Слънцето светеше в колата. Птици пееха в дървото над главите им. Когато погали косата й, тя затвори очи и си позволи да се отдаде на спокойствието, което се излъчваше от него.

— Тъжно ми е — прошепна Лоръл. — Не знам дали можеш да разбереш колко важен беше Луис за моето детство, за моето юношество, да го видя днес в това състояние — тя сложи с въздишка глава на рамото му и загледа фигурите, които слънцето и сенките чертаеха по пътя.

— Ти мислиш за него като за жертва, Лоръл. Всички сме жертви на живота. Важното е как успяваме да се преборим с него.

— Когато си обичал някого и го загубиш, това убива нещо и в теб. Нещо в теб също умира.

— Не. — Той вдъхна аромата на косите й. — Трябва да се борим със загубите по един или друг начин.

Мат беше прав, разбира се. Ала все още я болеше. Лоръл не каза нищо, а остана с буза, подпряна на рамото му, докато ръцете му галеха косите й. Тялото му беше твърдо и силно, а сърцето му биеше спокойно. Можеше да се отпусне сега, ето тук, на предната седалка на колата, където слънцето грееше и птиците пееха волно, прелитайки от дърво на дърво.

— Не ти ли казах да не бъдеш мил с мен? — прошепна Лоръл.

Той вдигна главата й и я погледна. Сега очите му бяха напрегнати. Пръстите му обхванаха лицето й. Когато тя отвори устни, Мат се наведе над тях.

— Мълчи — прошепна той, преди да притисне своите устни към нейните.

Този път целувката му не беше нито лека, нито внимателна. Лоръл почувства разочарование и се зачуди защо. Не го разбра. Но изпита желание, на което не можеше да устои. Тялото й сякаш се втечни. Всяка кост, всеки мускул в него се предадоха на това, от което се нуждаеха и двамата. Желанието да се притежават, осъзна тя. То просто ги изгаряше. И винаги е било. Колкото повече му се противопоставяше, колкото повече го отхвърляше, толкова по-силно ставаше то, докато не я победи. Необходимостта от храна, въздух, топлина беше просто незначителна в сравнение с нуждата, която я изпълваше в момента. Ако беше изкушена, то не бе от целувки или думи, а от чувства, които се бяха освободили и излезли на воля преди да успее да се пребори с тях.

— Мат! — Тя отпусна глава на рамото му и се опита да успокои дишането си. — Това не е, не съм готова за това.

Изгарящ от желание и нетърпение, той отново придърпа главата й.

— Ще бъдеш.

— Не знам. — Лоръл притисна ръце към кръста му, в желанието си да я разбере. — Казах ти, че ме притесняваш. Никога преди не съм желала толкова мъж, ала не очаквах, че това ще бъдеш ти.

— Но ето че съм. — Мат отново я притисна към себе си. — Ще трябва да свикнеш с мисълта. — Изражението му бавно се промени. — Никога не си искала мъж? — повтори той. — Никого? Не си ли била никога с мъж?

— Казах, че не съм искала никого. Аз не правя неща, които не искам.

Девствена? Мили Боже! Ами сега, помисли си Мат. Защо не беше го почувствал, нито предположил? Постепенно отпусна прегръдката си. Лоръл се освободи.

— Това променя нещата, нали? — прошепна той. Извади цигара от пакета, докато тя смутено се наместваше на седалката до него. — Да, това наистина променя нещата — повтори тихо Мат. — Ала аз ще бъда твой любовник, Лорилай. Рано или късно.

— От всички лоши черти нахалството…

— За него ще говорим по-късно — прекъсна я той и издуха дима. Тя сякаш се чувства по-уверена, помисли си разсеяно Мат. А той се почувства като вързан. Най-добре щеше да бъде, ако оставеше време и на двамата, за да помислят. — Нека да ти изложа няколко свои теории за Ан Трулейн.

Запали колата, докато Лоръл се мъчеше да превъзмогне възбудата си и да си спомни приоритетите. Историята, разбира се, каза си тя. Случаят на първо място. За онова Другото, щяха да говорят по-късно.

— Хайде, казвай.

Мат караше бързо, като потискаше с усилие желанието, което стягаше стомаха му.

— Луис се оженва за Ан Трулейн, защото прилича страшно много на първата му жена.

— О, моля те.

— Остави ме да свърша. Дали я е обичал или не, не е важно. След като се оженват, той я завежда в Херитидж Оук и я затваря там, далеч от хората. И по-точно от мъжете. Луис не й е вярвал.

— Бил е излъган и наранен преди. И то по възможно най-жестокия начин.

— Именно. — Мат изхвърли цигарата през прозореца. — Бил е обзет от маниакалната идея, че тя може да си намери някой по-млад от него мъж. Бил е много ревнив. Ами ако Ан се е възпротивила? Или ако наистина му е дала причина да се съмнява в нейната вярност?

— Предполагаш, че Луис е убил Ан, защото е мислил, че е излъгала доверието му? — Не й хареса тръпката, която премина по кожата й. Лоръл се обърна към него. — Това е смешно. Той не може да убие никого.

— Откъде знаеш какво може и какво не? — отвърна ядосано Мат. Ти не познаваш мъжа, който днес дойде в приемната.

Да, така беше. Тя не познаваше този Луис и от това я заболя.

— Теорията ти куца — не се предаде Лоръл. — Припомни си часовете. Ан е умряла между два и четири, а Луис е събудил персонала в къщата между два и три.

— Имал е достатъчно време да я завлече в блатото преди два — забеляза Мат. — Може би не е възнамерявал да я убие. Може да е искал само да я наплаши, като я закара там и я остави сама в тъмното.

— Тогава защо е трябвало да вика полиция и да я търси? — Той обърна глава, погледна Лоръл и после отново загледа пътя пред себе си.

— Може да е забравил какво е направил.

Тя отвори уста да отговори и я затвори. Сети се какво им каза Мариън бил разсеян, забравял. Бил сърдит, тъжен. Не й хареса картината, която се оформи в главата й.

Лоръл остана мълчалива, докато Мат въртеше волана из натовареното градско движение. Никой мъж не забравя, че е оставил жена си сама в блатото. Никой нормален мъж. Той отби до бордюра и спря.

— Къде отиваме?

— Да се срещнем с Нейтън Брюстър.

Тя вдигна поглед и видя, че бяха спрели пред една от най-старите и красиви сгради в града, принадлежащи на фамилия Трулейн. Може би щяха да открият тук нещо, което да отмести подозрението, паднало като сянка върху Луис.

— Мариън не искаше да говори за Нейтън Брюстър.

— Забелязах. — Мат излезе от колата. — Ами хайде да открием защо.

— Знам какво си мислиш — промърмори Лоръл, докато вървяха към входната врата.

— М-м-м, я да чуем колко си проницателна.

Тя му хвърли един бърз поглед, докато влизаха в сградата.

— Според теб Ан е харесала Нейтън Брюстър и Луис е открил това. Вместо да се разправя с нея или да се развежда, той просто я завлича в блатото посред нощ и я хвърля там.

Мат прегледа таблото на стената, където бяха изписани стаите и длъжностите и откри счетоводството.

— Няма да излъжа, ако кажа, че ми мина нещо подобно през главата — съгласи се той.

— Ти имаш предубеждения към Луис.

— Дяволски си права — съгласи се отново Мат, хвана я за ръката и я поведе към асансьора. — Слушай подзе той, преди Лоръл да се опита да му възрази. — Хайде да говорим с човека и да видим какво ще стане. Може би е нещо съвсем друго. Например, присвоил незаконно средства или пък имал нещо с Мариън.

— Идеите ти стават все по-абсурдни. — Тя влезе в асансьора и скръсти ръце.

— А ти пък се цупиш.

— Не се цупя! — изгледа го възмутено Лоръл. — Просто не съм съгласна с теорията ти. Това е всичко.

— Предложи ми твоята в замяна — не й остана длъжен Мат.

Тя погледна как номерата на етажите се сменят над вратата.

— След като говорим с Брюстър.

Излязоха в коридора и стъпиха върху дебел, мек килим. Без да погледне Мат, Лоръл приближи към секретарката.

— Аз съм Лоръл Армънд, това е Матю Бейтс, от „Хералд“ — рече отривисто тя. Искаме да се срещнем с Нейтън Брюстър.

Секретарката отвори бележника си.

— Имате ли определена среща?

— Не. Кажете па господин Брюстър, че искаме да говорим с него за Ан Трулейн.

— Седнете, моля. Ще проверя дали господин Брюстър е свободен.

— Браво, Лорилай — кимна одобрително Мат, докато сядаха на дивана. — Мислила ли си някога да постъпиш във войската?

— Помага ми, когато трябва да се добера до някой важен началник. — Тя седна под една палма и кръстоса крака.

Той я загледа с възхищение. Нямаше и следа от тъжната, уязвима жена, която преди час беше сложила глава на рамото му и оплакваше приятеля си.

— Имаш добър подход — реши Мат, после сведе поглед и плъзна очи по краката й. — И страхотни крака.

Лоръл го погледна, без да се усмихне.

— Така си е.

— Господин Брюстър ще ви приеме веднага. Секретарката ги въведе в дълъг коридор, от двете страни на който се редяха врати. След като отвори една от тях, тя се върна на бюрото си.

Първото впечатление на Лоръл от Нейтън Брюстър бе, че той просто излъчваше някаква неудържима сексуалност. Беше мургав и макар да не бе висок, притежаваше мъжественост, на която нито една жена не можеше да устои. Въпреки че бе физически доста привлекателен, това просто нямаше значение. Онова, което привличаше или отблъскваше у него, бе първичното мъжкарство.

— Госпожо Армънд, Господин Бейтс! Добър ден! — Брюстър посочи два малки кожени стола, преди да седне на своя зад бюрото си. — Искали сте да говорите с мен за Ан Трулейн.

— Точно така. — Лоръл се настани до Мат, като се опитваше да проумее каква би била реакцията на жена като Ан спрямо мъж като Нейтън Брюстър.

— Тя е мъртва — рече равно Брюстър. — Какво общо има пресата с нейната смърт?

— Вие сте се срещали с Ан Трулейн в Херитидж Оук — подзе Лоръл. — Не са много хората, които са я виждали.

— Ходих там по работа. — Той взе един молив и го завъртя между пръстите си.

— Ще ни разкажете ли за впечатленията си от нея?

— Беше млада, срамежлива, като кокиче. Моята работа беше с господин Трулейн, така че почти не съм говорил с нея.

— Странно. — Мат наблюдаваше как Брюстър върти молива между пръстите си. — Вашето име е едно от малкото имена, споменати от Ан в писмата до сестра й.

В този миг се чу звук. Брюстър счупи молива.

— Не разбирам за какво говорите.

— Ан е писала на сестра си за вас. — Мат не сваляше очи от него. Наблюдаваше го с очакване, дебнеше го като хрътка. — А сестра й не вярва, че смъртта на Ан е била нещастен случай.

Мат забеляза как адамовата ябълка на Брюстър подскочи нервно, когато преглътна.

— Тя умря от ухапване на змия.

— В блатото — добави Лоръл, заинтригувана от явното му объркване и от обзелата го ярост. — Знаехте ли, че се страхува до смърт от блатото, господин Брюстър?

Той я погледна сърдито. Мускулите на Мат се напрегнаха.

— Откъде мога да знам? — попита Брюстър. — Как бих могъл да знам?

— Как мислите, защо е отишла на място, от което толкова много се е страхувала?

— Може би не е могла да издържа повече да я държат заключена — извика той. — Може би е искала да избяга, без значение къде и как.

— Заключена ли? — повтори изненадано Лоръл, като пренебрегна мъчителното свиване па стомаха си. — Искате да кажете, че Луис е държал Ан заключена като затворничка?

— А как другояче бихте го нарекли вие? — отвърна яростно Брюстър. Ръцете му въртяха двете счупени парчета от молива. — Ден след ден, месец след месец, без да види никого освен прислугата и мъжа, който следи всяка нейна стъпка и движение. Не е правила нищо, без предварително да го попита. Не е излизала нито крачка извън вратата без него.

— Беше ли нещастна? — попита Лоръл. — Каза ли ви, че е нещастна?

— Би трябвало да е. — Нейтън се облегна на стола. — Трулейн я третираше като дъщеря, а не като жена. Тя се нуждаеше от някой, който да се отнася с нея като с жена.

— Например вие? — попита тихо Мат.

Лоръл преглътна. Брюстър взе да диша тежко. Темпераментът, за който Мат само предполагаше, че съществува, просто излезе на воля. Сигурно полагаше много усилия, за да се сдържа. И според Мат не винаги успяваше.

— Аз я желаех — отговори грубо Брюстър. — Още от първия път, когато я видях на моравата, обляна от слънцето. Тя принадлежеше на слънцето. Исках я, обичах я по начин, който Трулейн трудно би разбрал.

— А тя обичаше ли ви?

Краткият въпрос на Мат предизвика червенина по лицето на Брюстър.

— Тя щеше да го напусне. Не можеше да остане вечно там, заключена в онзи паметник.

— И да дойде при вас?

— Рано или късно. — Очите, с които погледна Лоръл, бяха проникващи, изпълнени със страстни чувства. — Казах й, че не може да остане вечно затворена там. Че ще й помогна да се измъкне. Казах й, че ще бъде по-добре да е мъртва, отколкото…

— По-добре мъртва, отколкото да живее с Луис — довърши Лоръл вместо него. В стаята се чуваше само учестеното дишане на Брюстър.

— Сигурно ви е било много трудно — продължи невъзмутимо Мат. — Да обичате съпругата на работодателя си. Да не можете да я виждате и да й кажете какво чувствате.

— Ан знаеше какво чувствам — отвърна Брюстър. Но какво значение има това сега? Тя с мъртва. Къщата я уби. Той я уби. — Мъжът ги погледна с пламтящи очи. — Напишете го във вашия вестник.

— Вие смятате, че Луис Трулейн е убил жена си? — Мат погледна как Брюстър хвърли остатъците от молива върху бюрото си.

— Все едно, че е държал пушката до главата й. Тя си отиде — прошепна той. — Най-накрая си отиде от него, ала не дойде при мен. — Ръцете му се свиха в юмруци. — А сега ме оставете сам.

Лоръл не можа да се отпусне дори когато излязоха навън, на слънце.

— Това е един тъжен човек — прошепна тя.

— И който изобщо не го крие.

Лоръл потръпна, после се намести удобно на седалката.

— Мога да разбера защо Ан се е чувствала нервна в негово присъствие.

Мат сви ръцете си в шепа, за да запази огънчето от клечката кибрит, докато палеше цигара.

— Я ми обясни някои типично женски основни реакции.

— Ами той е страстен, жизнен и достатъчно първичен, за да очарова. — Тя тръсна глава, като се загледа през прозореца. — За някои жени това може да бъде неустоимо, защото крие опасности. Жена като Ан сигурно е видяла в него един от своите тъмни затвори и е решила да стои далеч. — С кратък смях Лоръл оправи косата си с ръка. — Не съм психиатър, Мат, но мисля, че определени жени биха били привлечени от мъж като Брюстър. Ан Трулейн обаче не е била от тях. — Лоръл въздъхна и се обърна към него. — Сега е мой ред да напиша сценария.

— Моля, нека го чуем.

— Брюстър е влюбен в нея. Или поне си мисли, че е. Това няма значение за мъж като него. Той признава на Ан и я моли да напусне Луис заради него. Как се е почувствала тя? Изплашена, объркана, ужасена. И поласкана, може би.

— Поласкана ли?

— Тя е жена — обясни Лоръл. — Млада, невинна, без опит — погледна пак през прозореца, мислейки си за Брюстър. — Да, вероятно е почувствала и трите. Това я потискало, а и той настоявал. Не забеляза ли колко е драматичен, напорист? Ан обича съпруга си, ала не знае как да се справи с чувствата на Брюстър. Не може дори да пише на сестра си за това.

Мат кимна, докато я наблюдаваше.

— Продължавай.

— Може би Брюстър се е свързал с нея и е настоял да се видят. Може би дори е заплашил, че ще говори с Луис. Тя едва ли е искала подобно нещо. Одобрението и доверието на мъжа й са били по-важни за нея. Сигурно е знаела историята с първата му жена. Така че — очите на Лоръл се присвиха, докато се опитваше да си представи какво е станало. — Ан се съгласила да се срещне с него някъде навън, късно, когато Луис работи. Те са спорили, защото тя не искала да напусне Луис. Брюстър е физически силен мъж. Спомни си силните му пръсти, които счупиха молива на две. Той си внушавал, че тя го иска, но се бои да напусне Луис. Завлякъл я далеч от къщата, далеч от светлината. Ан, освен от него, се страхувала и от тъмнината. Отскубнала се и побягнала, но било тъмно и се озовала в блатото, преди да се осъзнае. Загубила се. Брюстър може да се е опитал да я намери, а може би не. И тогава…

— Интересно — промърмори Мат под нос, докато изхвърляше цигарата си през прозореца — и предполагам доста правдоподобно. Щеше ми се да имам тези проклети писма — рече неочаквано той. — Трябва да пише нещо в тях, иначе не биха изчезнали.

— Каквото и да е пишело, вече го няма. — Мат кимна и я погледна замислено.

— Знаеш ли, ще отида в това блато. Искам да го поогледам.

Лоръл усети как по гърба й преминават студени тръпки.

— Тази нощ ли?

— Ъхъ.

Би трябвало да предположи, че в края на краищата ще стигнат до там. Като отметна косата си назад, тя предложи:

— Тогава да отидем да купим някакъв препарат против комари.

Мат се засмя и чукна носа й с пръст.

— Само един от нас ще отиде, скъпа. Ти ще си останеш в къщи и ще оставиш лампата да свети.

Лоръл се намръщи.

— Случаят е мой, Бейтс, забрави ли? Ще дойда. Ти можеш да се присъединиш към мен, ако искаш.

— Случаят е наш — поправи я отново той. — Един Господ знае дали там има нещо друго освен гадни насекоми и кал.

И змии, помисли си тя и едва преглътна от ужас.

— Ала трябва да видим, нали? Мат. — Те се загледаха, намръщени. Като факти имаха само една смърт и толкова. Засега само толкова.

— Хайде пътьом да хапнем нещо — предложи Лоръл и влезе в колата. — И да се върнем в редакцията преди и двамата да са ни уволнили от работа.