Пазителят на Портите

ПЪРВА ГЛАВА

Никълъс и Скейтлок се облегнаха на столовете си пред огъня. Бяха свалили ботушите си и отпиваха от кларета, който Катрин им беше наляла Тя беше на втория етаж и се опитваше да задържи децата в леглото, докато Джон се оправяше със сметките си. Никълъс се бореше със съня и размишляваше върху онова, което бяха научили. Понякога хвърляше поглед към Скейтлок и се чудеше за какво ли мисли той.

— Скейтлок — започна той, подтикнат от внезапен порив, — за какво мислиш?

Лицето на Скейтлок се изкриви от раздразнение. Той тъкмо щеше да отговори, когато на вратата силно се почука Прислужникът въздъхна с облекчение, стана и тръгна по плочите.

— Тук ли е мастър Чърк? — прозвуча глас от тъмнината.

— Влизай, Крабтрий — извика Никълъс. — Изтрий си краката и дръж ръцете си далече от всичко скъпо. — Той протегна крак и придърпа един стол по-наблизо. — Седни тук. Ако се държиш както трябва, ще получиш нещо за ядене и пиене.

— Много си щедър, господарю, много си щедър — отвърна Крабтрий, като седна на стола между Никълъс и Скейтлок.

— Не съм ти господар! — отсече Никълъс.

— Напротив — отвърна Крабтрий и протегна ръце към пламъците. — Моля те, бъди ми господар поне до празника на архангел Михаил19. Умирам от глад.

Никълъс хвърли поглед към Скейтлок, който сви рамене.

— Защо не искаш да те виждат с нас? — попита правникът. Лицето на Крабтрий цъфна в усмивка и той заприлича на пакостлив елф.

— Имам основателни причини. Но ми дай шилинг и четвърт, няколко пенита за храна и легло, и съм изцяло твой.

— И защо да те наемам? Крабтрий протегна ръце към огъня.

— За чаша вино и парче хляб, господарю, мога да ти кажа всичко, или поне нещо за мистерията, срещу която си се изправил.

Никълъс кимна към Скейтлок, който се изправи на крака и се отправи към килера.

— Вино — извика след него Крабтрий, — най-хубавият хляб, мек и пухкав, и парче сушен бекон. Може би и ябълка?…

Скейтлок промърмори нещо неразбираемо, но се върна с всичко поръчано, освен бекона. Пъхна чинията в ръката на Крабтрий и постави пред него чаша.

— Няма бекон — изстена Крабтрий.

Никълъс вдигна изненадано очи. Катрин имаше поне три свински бута, провесени от гредите да се сушат. Скейтлок не обърна внимание на погледа му и седна, загледан в огъня.

— Разказвай, Крабтрий — заповяда Никълъс.

Но Крабтрий съсредоточено тъпчеше храната в устата си. Никълъс гледаше как чинията беше почистена и от последната троха. Крабтрий се оригна, взе чашата вино, погледна към огъня и се усмихна.

— Няма да ти разказвам история — каза той, — но ще отговоря на въпросите ти.

— Кой е Пазителят на Портите? Крабтрий отпи от чашата си.

— Един Господ знае, господарю. Всички, от бандите на юг от реката, до мошениците от Хаунслоу и Кларкънуел, се боят от него, но не знаят кой е.

— Мислех, че е кралят на подземния свят? Кралят на крадците.

— Не, не — отвърна Крабтрий. — Той е, както се описва сам, Пазител на Портите. Нито един крадец не може да влезе в Лондон без негово разрешение. Нито едно престъпление в града не се извършва без негово знание. Пазителят е много опасен човек. Ако го обидиш, съдебните пристави ще те хванат и ще те вкарат в Нюгейт. Той е като фермер, позволява реколтата от крадци да бъде изобилна, а когато реши, праща жетварите. Много хора, които са се опълчили срещу него, съжаляват за това, когато застанат на ешафода в Смитфийлд.

Скейтлок издаде неприличен звук.

— Ако не ми вярваш — каза Крабтрий — излез навън и говори с джебчиите от Алсейша или крадците край „Уайтфрайърз“.

— Но как ги контролира? — недоверчиво попита Скейтлок.

— Как се разпространяват слуховете? — отвърна му Крабтрий. — Присъствието му се усеща. И той, като Бога, има свои неведоми пътища. Не бих желал да стана обект на омразата му. — Той направи гримаса. — Вече ме предупреди да не ти помагам.

— И защо го е направил? — попита Никълъс.

— Стига, господарю, всички знаем за убийството на съдията Берисфорд, за смъртта на Валанс, както и за внезапната кончина на Фромлих.

Никълъс измъкна камата от ножницата и леко одраска бузата на Крабтрий.

— Мастър Крабтрий, предлагам ти да ми кажеш всичко, което знаеш.

Крабтрий отпи от чашата, облиза мазните си устни и дълбоко си пое дъх.

— По-бавно! — предупреди го Никълъс.

— Старата кралица умира — започна Крабтрий. — Предава Богу дух в замъка Райзинг в Норфък. Всички скърбят и тялото е пренесено по Майл Енд Роуд, за да бъде положено близо до олтара на францисканската черква. — Той погледна Никълъс въпросително. — Знаеш ли къде е заровен любовникът и Роджър Мортимър, граф на Марч? Вратът му бил счупен в Тайбърн, защото спял с майката на краля, както и защото наредил бащата на краля, содомитът, да бъде пронизан с нажежен ръжен.

— Продължавай, Крабтрий.

— Един млад оръженосец на име Валанс, изпратен от старата кралица, се опитва да се качи на една венецианска галера. Залавят го, но той се съпротивлява и го раняват. Водят го в болницата „Сейнт Бартолъмю“ в Смитфийлд, където го посещава нашият шериф, сър Еймиъс Петри, и двама съветници. Но Валанс е тежко ранен. Кръвта му изтича и той умира. Не му дават нищо срещу болките, а само просяшки гроб под тисовете край „Сейнт Бартолъмю“.

— И какво друго? — попита Никълъс.

— Кралските военни кораби завардват Темза. Галерата е спряна и претърсена, но й е позволено да продължи. Кеят също е претърсен основно, защото пакетът на Валанс или каквото там е носел, е изгубен. Съдия Стивън Берисфорд също посещава Валанс — било му е наредено от шерифа да разкрие каква тайна пази френският оръженосец. Няколко дни по-късно Берисфорд е открит мъртъв на Примроуз Хил и никой не знае кой го е убил. Смъртта му прилича на самоубийство, но как може човек да се съблече, да падне върху сабята си и отново да се облече, а после да отиде и да легне в канавката на Примроуз Хил?

Никълъс кимна, спомняйки си доклада на кралския следовател.

— Съдия Берисфорд е бил бит преди да го убият, а смъртта му е трябвало да прилича на самоубийство. Кажи ми, Крабтрий, кой би го направил?

— Господарю, мога да се сетя за стотина алчни типа, които в момента гуляят в кръчмите на Съдърк и на съответната цена могат да причинят същото и на собствените си майки.

— Не, ти ми кажи, кой би го направил? — настоя Никълъс. — Някой се е наслаждавал на това — има и други начини да убиеш човек, освен да го пребиеш до смърт.

Крабтрий облиза устни.

— Знаеш кой е, нали? — Скейтлок го стисна за рамото. Крабтрий протегна мръсната си ръка.

— Мастър, дай ми шилинг.

— Никълъс притисна камата по-силно до врата му.

— Не хленчи — каза той тихо, — не ти подхожда. Наяде се и се напи. Сега ми кажи.

— Ами обещанието ти?

— Кажи ми! Крабтрий подсмъркна.

— Уормууд!

— Кой?

— Уормууд. Професионален убиец. Един от биячите на Пазителя. Ходеше в кръчмата „Заключено сърце“ на Улицата на прасетата, близо до Улицата на пилетата. Обичаше да измъчва хората. Беше хитър и подъл. Някога е бил щавач — имал е малък магазин и изба до Олдъргейт, докато не започнал да използва ножа си по-често върху хора, отколкото върху животински кожи.

— Откъде знаеш всичко това? — Никълъс се загледа в хитреца, който може би му разказваше измислици.

Крабтрий се усмихна и потупа носа си.

— Крабтрий се движи като вятъра, мастър. Той е свободен и безгрижен. Никой не ме забелязва. Но аз чувам и помня.

— Може би трябва да говорим с този Уормууд — намеси се Скейтлок.

— Едва ли — промърмори Крабтрий. — Уормууд е заминал там, където е и Синята кожа. Преди няколко нощи имал късмета да спечели благоразположението на една нощна пеперуда. Наели специална стая и тя наистина му разбила сърцето, макар и с кама. — Крабтрий се засмя на собствената си шега.

Никълъс прибра камата и пусна главата му. Той се загледа в гредите.

— Значи Уормууд е бил убит от жена. Красива млада жена ме пресрещна пред Нюгейт, твърдейки че е родственица на Фромлих.

— Той нямаше такава роднина — каза Крабтрий.

— Сега го знам! — отсече Никълъс. — Но коя, за Бога, е тя? Крабтрий плесна с ръце и се разсмя.

— Нощната сянка! — прошепна той и се усмихна на Никълъс. — Така я наричаме. Кралица на нощта, скъпоплатена куртизанка. За нейните услуги си плащаш. Плати й малко повече и тя ще се постарае този, който спи с нея, да заспи завинаги. Много ревниви жени и любовници са я наемали. Никога служител на закона не е залавял нашата Нощна сянка.

Никълъс лекичко се залюля на стола.

— Само един човек, господарю — продължи Крабтрий, — може да си купи услугите на хора като Уормууд и Нощната сянка. Пазителят!

— Нека се опитаме да подредим сведенията, за да ги обсъдим — каза Никълъс. — Causa disputandi, в името на спора. Валанс е убит или по-скоро умира в „Сейнт Бартолъмю“. Каквато и тайна да е носел, тя е изгубена. Съдия Берисфорд има заповед да я разкрие. Градските власти са ангажирани с това, съдът им го нарежда. Пазителят на Портите усеща, че ще има печалба, затова нарежда на Уормууд да убие Берисфорд. Уормууд го прави по обичайния си жесток начин, но след това Нощната сянка го убива, за да държи устата му затворена.

— Звучи убедително — обади се Скейтлок. — Но какво е станало с тялото на Берисфорд? Очевидно е бил мъртъв от дни. Много хора са минали покрай онази канавка на Примроуз Хил, но нито един не е видял трупа, докато двамата работници не го открили.

Никълъс потропа с пръсти на облегалката на стола.

— Съгласен съм — отсече той. — Всичко това е загадка.

— Освен това — настояваше Скейтлок — следва историята с Фромлих и странните съобщения за Берисфорд, когото уж виждали из различни части на града.

— Това е лесно — отвърна Никълъс. — Пазителят нарочно е разпространявал слухове, за да обвини Фромлих и така да размъти водата, че да е трудно да се отличи истината от лъжата. — Той се приведе и хвърли един пън в огъня. — Притеснява ме защо Берисфорд е бил толкова уплашен. Какво е имал предвид, когато е обявил, че трябва да го обесят или изгорят? В деня, когато е умрял, трябва да е отишъл на среща с убиеца си, злодея Уормууд. Но защо един почтен съдия и търговец се е съгласил да се приближи до Уормууд дори на километър разстояние?

— Има и други въпроси — изграчи Крабтрий, нетърпелив да покаже знанията си.

— Например какви? — подразни го Скейтлок.

— Какво е носел Валанс, че е било толкова важно? И къде го е скрил?

— Каквото и да е било — каза Никълъс, — било е свързано със старата кралица. Съобщение? Венецианската галера, на която Валанс искал да се качи, трябвало да отплава за едно френско пристанище. Но какво толкова е знаела вдовстващата кралица, което е можело да навреди на интересите на кралството?

— Какво е пък това сега? Никълъс се извърна.

Катрин застана на вратата, загледана с присвити очи в Крабтрий, който скочи на крака и нервно се почеса по чатала, докато пристъпваше от крак на крак. Катрин хвърли поглед на леко изкривения нос, лукавите очи и ухилената уста на мошеника и се изчерви.

— Не знаех, че имаш посетители, Никълъс.

— Един стар приятел. — Никълъс се изправи и застана до сестра си. — Катрин, може ли той да остане тук? Имам нужда от него.

Катрин кимна, без да сваля поглед от Крабтрий.

— Има свободна стая в края на коридора — каза тя. — Как се казваш?

— Крабтрий, госпожо.

— Добре — лицето на Катрин се отпусна, — а аз съм френската кралица. Ще приготвя стаята ти, мастър Крабтрий. — Тя поклати пръст. — Ти си гост на брат ми и докато не пипаш тук и там, си добре дошъл.

И тя излезе. Крабтрий почеса тавата си и въздъхна с облекчение. После протегна ръка.

— Мастър, шилингът ми?

Никълъс потърси в кесията си и му връчи една от скъпоценните си монети.

— Запомни думите на сестра ми, Крабтрий. Твоите знания са ценни, но сестра ми — също.

— И запомни, Крабтрий — намеси се Скейтлок, — малкото знание може да се окаже опасно нещо.

— Така е — отвърна му Крабтрий. — И ти го помни, мастър Скейтлок, следващия път, когато поискам парче бекон.

И усмихнат, Крабтрий забърза след Катрин, докато Скейтлок, мърморейки под носа си, изскочи от стаята.

На другата сутрин Никълъс събуди Скейтлок и Крабтрий рано. Пристъпвайки на пръсти из кухнята, той пренебрегна стоновете на прислужника си, че стомахът му е празен. Взеха малко ейл и хляб от килера и се отправиха към речния бряг. Гъстата мъгла се стелеше по тесните алеи и приглушаваше тропота на каруците. Само светлината на свещите от някой случаен прозорец и факлите на стражата пронизваха мрака. И все пак градът се пробуждаше. На рибарския кей шестима крадци вече бяха на мястото, където се изпълняваха присъдите, и няколко пристава стягаха пръстите им в менгемета. Съблякоха двама пияници и ги потопиха в мръсната речна вода, а после ги сложиха в бурета със същата вода, където трябваше да стоят до обяд.

Пристанището беше оживено от завърналите се току-що рибарски лодки. Уловът им, още сребрист на цвят, трепкаше, струпан върху доковете, където дрипави хлапаци с потънали в кръв ръце, отсичаха главите на рибите, преди да ги хвърлят във ведра със саламура. Кораб се приготвяше да отплава с утринния прилив. Въоръжени мъже в брони и шлемове се сблъскаха с облечени в кожа стрелци, докато сержантите се опитваха да въведат ред. В един ъгъл, точно до вратата на склада, мъже се нареждаха на опашка, за да се изповядат и бъдат опростени от облечения в расо с качулка монах. Две проститутки с яркочервени коси преминаха бързо по кея. Стрелците започнаха да подсвиркват и подвикват. Една от жените повдигна полата си и им показа мръсния си задник, а после хукна по една уличка, преди някой от приставите да се намеси.

Чърк и спътниците му си пробиха път през тълпата, слязоха по мокрите, хлъзгави стъпала и наеха лодка. Лодкарят стигна до средата на реката, достатъчно далеч от останалите плавателни съдове, които се пускаха по прилива и пое надолу към Уестминстър. Никълъс имаше чувството, че Харон го превозва през реката Стикс, защото, докато гребеше, лодкарят седеше с нахлупена над очите качулка срещу студа. Плъзгаха се по реката покрай мястото, където най-големият лондонски канал се вливаше в Темза, обвити в облак воня; покрай Темпъл, чиято красива кула тайнствено белееше, надолу по завоя на реката, и към Уестминстър. Скейтлок и Крабтрий останаха мълчаливи — мъглата беше жилещо студена и когато стигнаха Кралското стълбище при Уестминстър, бузите им бяха посинели, а зъбите им тракаха. Поеха по пътеката около двореца и през малкото селце, което се беше оформило край абатството. Едно момче с факла ги заведе срещу едно пени до къщата на Берисфорд. Никълъс вдигна очи, видя, че прозорците светят и изпусна въздишка на облекчение, че пътуването им не е било напразно. Оплешивяващ слуга с мътни очи отговори на енергичното им чукане. — Никълъс Чърк. Тук съм, за да видя Мозби, писарят на съдия Берисфорд.

Старецът потърка кръвясалите си очи и ги въведе в малка, уютна приемна, където намръщена прислужница палеше огъня. Никълъс и спътниците му потрепваха по покрития с рогозки под. Крабтрий беше толкова измръзнал, че отпъди момичето, хвана духалото и започна да раздухва яростно пламъците. Скоро пъновете, покрити с въглищен прах, се подпалиха и тримата се събраха наоколо, за да раздвижат пръстите си и да се стоплят.

— Кой от вас е мастър Чърк?

Никълъс се обърна. Старият слуга отново се беше появил и водеше слаб човек с крив нос, сълзливи очи и уста като на моруна. Той стоеше на вратата и нервно опипваше вълнения шал, метнат на раменете му.

— Аз съм Матю Мозби.

Той мина през стаята и посочи към столовете край огъня.

— Моля, седнете. — Писарят щракна с пръсти към слугата. — Осуалд, донеси на гостите ни греяно вино.

Старият слуга закуцука навън, докато те сядаха.

— Беше слуга на господаря ми — обясни Мозби. — Той и прислужницата все още идват за по няколко часа всяка сутрин.

Никълъс показа на Мозби препоръчителното писмо от сър Еймиъс. Наведен напред, за да усети топлината на огъня, Мозби го изучи внимателно, преди да му го върне.

— Не мога да хвърля светлина върху този въпрос — каза той, като шумно цъкаше с език. — Ужасна история! Ужасна история! — Писарят протегна треперещи ръце към огъня и погледна с просълзени очи към Никълъс. — Лорд Стивън беше добър човек, водеше почтен живот, заслужаваше по-благородна смърт.

— Кажи ни какво стана от самото начало — настоя Никълъс, после направи пауза, докато Осуалд се върна с греяното вино. Всички отпиха от него, наслаждавайки се на топлината му.

Старият писар облиза устни.

— В края на август — каза той — в града имаше голяма суматоха. Пратеник от сър Еймиъс Петри, шерифа, пристигна вкъщи с настояване за присъствието на господаря ми. Един беглец се опитал да се качи на борда на венецианска галера и когато му попречили, нападнал кралските стрелци. Бил ранен и отведен в болницата „Сейнт Бартолъмю“ в Смитфийлд. Господарят ми трябваше да отиде там и да се срещне със сър Еймиъс и двама съветници, сър Амброуз Венър и сър Осуалд Купър. — Старецът сви рамене и се загърна още по-плътно с шала. — Случаят изглеждаше съвсем прост. Лорд Стивън беше съдия и присъствието му беше необходимо, за да разпитат затворника. — Мозби млъкна и премигна към огъня. — Но когато се върна, изглеждаше объркан и разтревожен.

— Каза ли ти причината?

— Не веднага. Каза само, че затворникът, млад човек, е умрял от ужасни рани. Отиде в кабинета си и часове седя там на бюрото си, изучававайки някакъв пергамент. Отидох да го попитам какво има. Той прошепна: „Бог да прости горкия Валанс!“

— Значи е познавал умрелия?

— Да — отвърна Мозби. — Тогава ми каза какво е станало в „Сейнт Бартолъмю“. — Мозби си пое дълбоко дъх. — Добрите братя отвели Валанс в една малка стая и го сложили да легне. Било явно, че умира от ужасната рана в корема. Кръвта се просмуквана в леглото. Лицето му било бяло като платно и на устните му имало кръв. Сър Еймиъс и двамата съветници били надвесени над него. — Писарят облиза сухите си устни. — Според лорд Стивън, всички били много ядосани, особено сър Еймиъс. Дрехите на Валанс били разхвърляни из стаята и било очевидно, че са били претърсвани.

— Защо сър Еймиъс е бил толкова ядосан?

— Не знам. Според лорд Стивън крещял на Валанс понякога на френски, понякога на английски, но винаги едни и същи въпроси — „Къде е?“ „Какво носеше?“ „Какво ти даде кралица Изабела?“

Никълъс погледна към Скейтлок и вдигна вежди. Сър Еймиъс Петри и двамата съветници са били много пестеливи в доклада си. Никълъс се приведе напред.

— Каза ли лорд Стивън какво е отговорил Валанс на разпитващите го?

— Само клател глава и ги молел за свещеник. Сър Еймиъс му отвърнал, че ще му изпрати свещеник, веднага щом отговори на въпросите им.

— А господарят ти?

— Каза, че бил много нервен и стоял близо до вратата. Валанс го видял и го повикал. Прошепнал нещо, после главата му клюмнала. Очите му още били отворени, но от ъгълчето на устата му капела кръв. Бил мъртъв.

Никълъс беше очарован.

— Сигурно другите са разпитвали господаря ти?

— Разбира се. Лорд Стивън познавал младежа, защото продавал въглища и дърва за домакинството на старата кралица. Сър Еймиъс бил най-настойчив. „Какво ти прошепна младежът“ — питал той. „Нищо — отвърнал господарят ми, само промърмори нещо за свети Дени.“

— Господарят ти добре ли познаваше Валанс?

— Идвал е тук понякога, но само, за да направи поръчка. Мозби сви рамене. — Беше един от многото клиенти. И преди да ме попитате, не знам защо е споменал свети Дени, както не знаеше и лорд Стивън.

Писарят изтегли една скъсана нишка от дебелия си вълнен чорап.

— По-късно, доста по-късно, сър Еймиъс нареди на господаря ми да разследва обстоятелствата около смъртта на Валанс.

Никълъс остави чашата си. Намръщи се на Крабтрий, който се люлееше полузаспал на стола. Скейтлок беше издърпал стола си в сенките и ръката му прикриваше лицето.

„Защо — чудеше се Никълъс раздразнено — този човек е толкова потаен?“

— И откри ли лорд Стивън нещо? — попита той рязко. Мозби поклати скръбно глава.

— Посети францисканската черква и кея, където е бил ранен Валанс. Кралските стрелци на стража там твърдели, че спрели Валанс преди да стигне до галерата. Валанс извадил сабята си, започнал бой и младежът бил ранен.

Никълъс се размърда в стола си.

— Значи нищо необичайно не се е случило до петъка, когато лорд Стивън изчезна? Сър Еймиъс каза, че в къщата идвал някакъв непознат.

— Да — отвърна Мозби. — Лорд Стивън седеше тук. От няколко дни беше умислен, отказваше да яде и пие. От време на време промърморваше: „Трябва да ме обесят“ или „Трябва да ме изгорят“. Както и да е, пристигна куриерът. — Мозби махна с мършавата си ръка. — Не, не съм го видял, беше с наметка и качулка и остана до вратата. Лорд Стивън взе съобщението, донесе го тук, прочете го, после го хвърли в огъня. После ми каза да освободя пратеника, като викаше: „Ще направя каквото иска! Ще направя каквото иска!“

— Който и да е бил пратеникът — намеси се Никълъс, писмото, което е донесъл, е разстроило сър Стивън.

— О, да — каза писарят. — Същата вечер сър Стивън присъства на енорийски съвет в „Сейнт Мартин ин дъ фийлдс“. Беше тъжен и когато го попитах защо, той ми каза: „Всеки, на когото предстои да бъде изгорен, би бил тъжен.“ На другата сутрин той стана рано, отключи тайното си ковчеже и изгори куп документи. После излезе, все още много тъжен.

Никълъс потърка с пръсти около устата си.

— И нямаш представа кой е бил пратеникът или какво съобщение е донесъл?

Мозби отвори и затвори уста.

— Моля те — настоя Никълъс. — Колкото и глупаво да ти се вижда. Каквото и да е! Писарят прехапа устни.

— Мислил съм за това, разбира се! Когато отворих вратата, мъжът само попита за господаря ми, който го посрещна в коридора. Лорд Стивън изчака, докато реши, че вече не ги чувам. Чух само една фраза. Мисля, че куриерът каза: „На никого не съм казвал за това, но аз съм приятел на Патриций.“

— На Патриций? — повтори Никълъс.

— Да, да, мисля, че беше това. Чух „пат…“ и от края на думата заключих, че е латинска.

Никълъс погледна двамата си спътници и побутна Крабтрий с ботуша си, за да го събуди.

— Не бях заспал — протестира той, като триеше очи. Просто се наслаждавах на топлината.

— Всички ръкописи ли изгори сър Стивън? — попита рязко Скейтлок.

— Да, проверих всичко.

— И не намери нищо за човек, наречен Патриций или Патрик? — попита Никълъс?

— Абсолютно нищо.

— Бил ли е лорд Стивън замесен в нещо? Бил ли е… — Никълъс млъкна, за да подбере по-внимателно думите си.

— За какво намекваш? — отсече Мозби.

„Прекалено настоятелен съм“ — помисли си Никълъс. Беше сигурен, че писарят крие нещо, макар и да е само неоснователно подозрение.

— Господарят ми беше чудесен човек — обяви Мозби, разумен търговец, справедлив съдия, обичан и уважаван. Обичаше книгите и ръкописите и редовно посещаваше библиотеките на доминиканците и Темпъл. Обичаше и да се разхожда — добави той. — Лорд Стивън вървеше с мили из града. Казваше, че това му помага да мисли по-ясно.

Никълъс кимна. Щеше да попита дали може да претърси кабинета на лорд Стивън, но знаеше, че това ще е загуба на време. Съдията беше изгорил по-голямата част от ръкописите си по някаква причина, а верният писар Мозби ги бе прегледал още веднъж, за да изхвърли всичко компрометиращо. Той се изправи и протегна ръка, която Мозби вяло пое.

— Благодаря ти, сър, за добрината и гостоприемството. Надявам се, че убийците на господаря ти ще получат възмездие.

Намусеният писар ги поведе към вратата. Навън мъглата беше започнала да се вдига, макар че беше още достатъчно плътна, за да скрие една фигура в съседния вход, която наблюдаваше къщата от пристигането им. Крабтрий, още полузаспал, се подхлъзна на замръзналия паваж и ако Скейтлок не го беше хванал, щеше да падне в канавката. Едва се беше изправил, когато приземният прозорец се отвори и гърне с димящи изпражнения и урина за малко не го улучи. Като подскачаше нагоре-надолу Крабтрий размаха юмрук и руга, докато смеещите се Никълъс и Скейтлок не го преведоха внимателно по улицата. Спряха в магазин за сладкиши до портата на Уестминстърския дворец. Крабтрий яде като умиращ от глад. Скейтлок отказа да яде. Гладът на Никълъс скоро беше притъпен от огромно парче кост в пая, затова той го хвърли по помияра, който ги следваше и поведе спътниците си към кръчмата „Епископът и бурето“, за да се нахранят с пилешко задушено и ейл. Както изтъкна Скейтлок, яденето беше силно подправено, за да се прикрие факта, че същото това пиле е било много старо, още когато той е бил момче. Все пак кръчмата беше чиста и миришеше приятно. Ейлът беше достатъчно силен, за да се пребори със студа, който нахлуваше през цепнатините в дървените капаци на прозорците.

— Е, добре! — Крабтрий се облегна назад, като облизваше оловната лъжица. — Едно нещо е сигурно, господарю. Лорд Стивън Берисфорд не е бил убит от писаря си. Мозби няма сила да духне и свещ. — Никълъс се усмихна, после любопитно се загледа в един калайджия, който влезе в кръчмата седна срещу тях.

— Ако ми кажеш нещо, Крабтрий, и аз ще ти кажа друго. Ако открием Патриций, или каквото му е името, ще разберем защо Берисфорд е бил така уплашен.

— Защо — попита Скейтлок — изобщо Берисфорд е бил замесен в тази работа? Ако сър Еймиъс е искал да пази тайна.

Никълъс направи гримаса.

— Вероятно е грешка. Сигурно са помислили, че Валанс може да проговори пред съдията, когото познава, макар и бегло. Или, по-вероятно, сър Еймиъс Петри е искал да придаде на смъртта на Валанс някакъв законен вид. Помислил, че ще е лесно да открие тайната на кралица Изабела и това заключи мрачно Никълъс — се оказало скъпа и фатална грешка.

ВТОРА ГЛАВА

Те напуснаха кръчмата и наеха кола, която пое по Флийт Стрийт. Денят беше студен, но улицата беше пълна с каруци, които се опитваха да излязат или да влязат в града. Амбулантни търговци с товарни коне и понита, скитащи свещеници и студенти се блъскаха около тях. Просяци-инвалиди, стиснали импровизирани колички, бързаха към града, за да заемат обичайните си места за деня. В затвора „Флийт“, точно до вонящата градска канавка, колата за екзекуция се подготвяше да откара осъдените през Фарингтън до Уест Смитфийлд. Затворниците бяха с вързани ръце и крака, а някои имаха на вратовете си табели, които описваха престъпленията им — жена, осъдена да бъде сварена, задето отровила съпруга си с изгорени паяци; разбойник, обвинен, че е откраднал сребърно разпятие от една черква в Кларкънуел; един речен пират и двама фалшификатори. Палачът с червената маска се опитваше да прогони минувачите и зяпачите с камшика си, подпомаган от хората на шерифа със заострените си тояги. Пиян гайдар трябваше да бъде вдигнат на крака с чужда помощ, за да може да съпровожда с музика колата на осъдените до мястото на екзекуцията. Най-накрая колата тръгна, следвана от тълпата, и Никълъс и неговите спътници успяха да преминат през портата на стария град и поеха по Бауърс Роу.

— Къде ни водиш, господарю? — попита Крабтрий.

— Почакай и ще видиш — отсече Никълъс.

Те тръгнаха по Патерностер Роу, покрай двореца на лондонския епископ и край тъмната маса на катедралата „Сейнт Пол’с“. Никълъс погледна към нея и се усмихна замислено.

Ако не беше получил сегашната си работа, щеше да се разхожда из централната част на катедралата в търсене на клиенти. Той се усмихна на собственото си самосъжаление.

— Но още щях да роптая — успокои се той, — че не мога да спечеля тлъст хонорар.

Насочиха се през една от вратите, която водеше към гробището до църквата. Никълъс спря и се озърна.

— Има ли много от приятелите ти тук, Крабтрий? Усмихнат, Крабтрий мина през вратата. Никълъс и Скейтлок го последваха. Те се взряха в малките колиби и набързо струпаните бараки край стената. Крабтрий веднага беше разпознат от някои от престъпниците, които се криеха тук от пазителите на закона, защитени от закона за убежище. Последва поток от добросърдечни обиди, на които Крабтрий отговори с цветист език. Внезапно един мъж с остри уши и белязано от шарка лице скочи напред. Беше облечен от глава до пети в кафява кожа, а на главата си имаше шапка на шут с пришити малки звънчета.

— Познавам те! — изкрещя мъжът, сочейки с мръсния си показалец към Скейтлок.

— Разкарай се! — изсъска прислужникът. — Ти не би познал и собствената си майка.

Ръката на скитника се плъзна към острия нож, пъхнат в парцаливия му пояс. Тесните му, сближени очи проблеснаха.

— Сигурен съм, че те познавам — повтори той и устата му се разтвори в хищна усмивка.

Никълъс примигна при вида на жълтите гнили зъби, които стърчаха от възпалените му венци. Той видя буквата „Ф“, жигосана на бузата му — знак, че е фалшификатор.

Но мъжът беше видял робата на Никълъс и разбрал, че е адвокат. Той отстъпи, направи неприличен жест с пръсти и изчезна в тълпата.

Скейтлок излезе през вратата на улицата. Крабтрий стоеше и се опиваше от гледката и звуците.

— Чудя се — каза му Никълъс — дали някой тук знае нещо за наскоро починалия, макар и не много оплакван Уормууд.

Веселата усмивка на Крабтрий се стопи.

— За Бога, господарю, никога не питай! В името на всичко свято, най-много да получиш нож в корема. И откъде знаеш, че няма да те излъжат! Знам къде живееше Уормууд. Да отидем там!

Никълъс кимна в знак на одобрение. Те се присъединиха към Скейтлок и тръгнаха из Уестчийп. В кланицата цареше оживена работа. Мускулести касапи с кожени престилки режеха труповете на овце, говеда и прасета. Въздухът беше напоен с отблъскващи миризми, а паважът — хлъзгав от кръв. На стъпалата на колежа „Свети Мартин Велики“ двама продавачи на реликви и индулгенции крещяха към малка група развеселени зяпачи. Когато Никълъс премина край тях, те спряха да се карат и решиха да разрешат спора си с помощта на зарове. Пред Гилдията на златарите Крабтрий рязко спря и погледна през рамо. Загледа се по тясната улица, като изучаваше минувачите.

— Какво има? — попита Скейтлок. — Позна ли някого?

— Следят ни — каза Крабтрий. — Мисля, че са двама. Редуват се. Единият води, другият го следва. Ако имат нещо лошо наум, ще си проличи.

Пресякоха Сейнт Мартин’с Лейн и влязоха през Олдърсгейт. Едно хлапе, което продаваше изсушени котешки кожи, ги упъти към къщата на Уормууд, която представляваше тясно двуетажно жилище, сякаш притиснато от къщите от двете му страни. Дървото се ронеше, мазилката беше мръсна и небоядисвана от години. Тесните прозорци бяха със затворени капаци. Скейтлок опита вратата, но тя беше заключена. Крабтрий му каза да се отдръпне и извади от джоба си парче тел, извито в двата края.

— Уормууд може да не се е грижил за къщата си — каза той, като се навеждаше, — но съм сигурен, че е купил най-хубавата ключалка, а те са най-лесни за отваряне. — Пъхна телта в ключалката, докато Никълъс и Скейтлок стояха между него и минувачите, като се опитваха да скрият онова, което той правеше.

— Побързай! — промърмори Скейтлок.

— Правя всичко възможно — отвърна Крабтрий. — Което е повече, отколкото може да се каже за теб, Одран.

Никълъс погледна Скейтлок.

— За какво говори той? Прислужникът се изчерви и сведе поглед.

— Той знае за какво говоря — продължи Крабтрий. — Старият Крабтрий знае всичко. Аха…

Никълъс погледна — вратата беше отворена.

— Малко са нещата, които не знам за ключалките — изфука се мошеникът. — Всеки ден благодаря на милостивия Бог за мизерните години, които прекарах като помощник-ковач.

Те минаха по покрития с каменни плочи коридор. На долния етаж имаше три стаи — кухня, килер и малък салон. Изглеждаха необитавани от години. Стените бяха мръсни, рогозките — сухи и изгнили, а Никълъс забеляза миши изпражнения по овехтелите, мръсни мебели. Качиха се по стълбите, бърчейки носове от неприятната миризма, плашейки плъховете, които се криеха в многото дупки на стените. Горните стаи съдържаха разнебитени легла с мръсни чаршафи, очуканите мебели бяха покрити с лой от свещи. Крабтрий огледа онова, което явно е било стаята на Уормууд.

— Когато се разчуе за смъртта на Уормууд, това място, пълно с боклуци и мръсотия, ще бъде почистено — каза той. — Крадци ще вземат всичко, което могат да изнесат, и ще унищожат останалото. Какво очакваш да намериш тук, господарю?

Никълъс запуши носа си и се облегна на стената.

— Уормууд несъмнено е убил Берисфорд по нареждане на Пазителя на Портите. Берисфорд е бил видян близо до „Сейнт Пол’с“. Сигурен съм, че Уормууд го е убил тук. Би трябвало да има някакви следи от насилието. Берисфорд беше стар, но носеше сабя и не би предал живота си лесно. Да започнем отдолу. Едва ли са се качили тук.

Те слязоха по стълбите. Никълъс влезе в мръсната кухня. Огледа се и видя онова, което преди не беше забелязал — капак на пода в далечния ъгъл. Когато го отвори, откри дървени стълби, които водеха надолу в мрака. Нареди на Крабтрий да намери свещ и ги поведе по стъпалата. Най-долу спря и вдигна свещта. Избата беше малка и прашна. На стените имаше прикрепени факли и Скейтлок ги запали от свещта. Помещението се обля в светлина. Никълъс видя малко сгъваемо легло, стол, пукната кана, пълна с жабунясала вода, и чаша. По леглото имаше петна от кръв, а на мястото над главата в стената бяха вградени окови.

— Изглежда съм прав — каза Никълъс. — Сигурен съм, че ако огледаме внимателно избата, ще намерим следи от нещастния Берисфорд. — Вдигна угарката от восъчната свещ и си припомни доклада на следователя. „Сбъркал съм за това — промърмори си той. — Мислех, че само богаташите използват восъчни свещи.“ — Той хвърли угарката на пода. — Очевидно Уормууд е използвал само най-доброто, когато е упражнявал занаята си на убиец.

Крабтрий се наведе и започна да рови между рогозките. След няколко мига извика със задоволство и вдигна окървавено шалче.

— Вижте! — каза той. — От хубав плат е. Никълъс внимателно го огледа.

— На Берисфорд е. Според доклада на следователя липсвало от трупа му. — Той се огледа и тихичко подсвирна. — За Бога, да се махаме оттук.

Излязоха от мазето. Крабтрий каза, че е забравил нещо на горния етаж, но Никълъс знаеше, че иска да претърси къщата още веднъж и да вземе всичко ценно, което намери. Събраха се на улицата. Леденият дъжд продължаваше да вали, затова те се върнаха на Сейнт Мартин’с Лейн и влязоха в една кръчма зад сградата на търговските гилдии. Известно време Никълъс седя мрачно. Крабтрий нервно промърмори, че още ги следят. Правникът му каза да млъкне, после се облегна и се загледа в гредите на покрива. Скейтлок се извини и преди Никълъс да успее да каже нещо, пресуши халбата си и се измъкна от кръчмата по някоя от своите тайнствени работи.

— Крабтрий, какво знаеш за Скейтлок? — попита Никълъс. Лукавият разбойник се почеса по носа.

— Не сега, мастър. Не мога да се бъркам в живота на другите хора. Скейтлок сигурно ще ти каже сам.

Никълъс потропа с пръсти по масата.

— Какво открихме, Крабтрий?

Кръчмарят се върна с мастилницата, перото и пергамента, които Никълъс беше поръчал.

— Е?

— Не знам, господарю. Освен че Уормууд е убил Берисфорд. Измъчвал го е в мазето, после изнесъл трупа и го хвърлил в канавката на Примроуз Хил.

— Но как и защо?

Крабтрий поклати печално глава.

— Господарю, ти си правникът.

Никълъс въздъхна, взе перото и започна да подрежда мислите си.

В една кръчма малко по-нагоре по улицата двама френски търговци също обсъждаха какво са открили. И двамата бяха с наметки и качулки, приведени близо един към друг на покритата с мазни петна маса.

— Мислиш ли — попита по-старият, който имаше сива брада, — че нашият правник ще открие нещо?

— Той е само пионка — отвърна другият. — Но кой знае? Може случайно да открие онова, което ни е нужно.

По-младият сви рамене философски.

— Не знаем дали изобщо е носел писмо. Сивата брада изтри уста с опакото на ръката си.

— Валанс е знаел някаква ужасна тайна. Но каква е била тя?

По-младият довърши виното си и се изправи.

— Стой тук — каза той. — Ще отида да почистя двора на кръчмата, като се изпикая на калдъръма.

Той мина с бързи крачки през коридора и излезе в двора на конюшнята. Разкопча панталоните си и се облекчи сред облак пара. Щом свърши, се обърна, закопча се и тръгна към помпата, за да си измие ръцете. Млада жена стоеше там с ведро в ръка. Тя се обърна, когато той наближи. Златни къдрици ограждаха ангелско лице и сърцето на мъжа подскочи при вида й. Той посочи ведрото.

— Мога ли да взема малко вода?

Младата жена се усмихна и му предложи ведрото. Мъжът й благодари с поглед и го взе. Жената го заобиколи. Той се обърна.

— Не, само малко…

Гласът му секна. Младата жена се приближи и все така усмихната, заби дългата кама, която криеше в ръката си, между ребрата му.

Мъжът изстена, залитна назад, изпусна ведрото и хвана дръжката на камата, която стърчеше от гърдите му. Жената не помръдна, само леко се усмихна, когато мъжът се запрепъва към нея, преди да рухне на калдъръма. После се обърна, промъкна се тихичко през двора и се върна в кръчмата.

В салона възрастният мъж довършваше питието си и потропваше с пръсти по масата. Огледа се и си спомни поговорката „Ловецът трябва да бъде предпазлив, за да не се превърне в плячка“. Заедно с приятеля си бяха следвали правника, откакто беше напуснал къщата си рано сутринта — по реката до Уестминстър и после обратно в града. Но през цялото време имаха чувството, че някой следи самите тях.

Французинът загледа одобрително златокосата млада жена, която премина през салона и се спря да поговори с кръчмаря. Тя излезе, а собственикът с мазна престилка дойде при него.

— Онази жена ме помоли да ти предам нещо, сър — каза той. — Скоро щяла да дойде при теб. Междувременно ти праща това.

Той остави чаша, препълнена с кларет, пред стария търговец, който одобрително я подуши. Вдигна я и бавно отпи от нея, без да предполага за отровата, която Нощната сянка беше сложила във виното.

Никълъс и Крабтрий още се мъчеха да разберат какво бяха открили в мазето на Уормууд. От време на време Никълъс записваше някое заключение, но после го зачеркваше.

— Няма смисъл — промърмори той. — Берисфорд изчезва. Уормууд го докарва в мазето, измъчва го, пребива го и накрая го убива. Но после по някакъв начин пренася тялото до Примроуз Хил. — Той вдигна очи, когато Скейтлок влезе в кръчмата.

— Добре дошъл отново! — пропя Крабтрий. — Ти си като мъглата, Скейтлок, ходиш където си искаш.

Слугата го погледна и седна. Бръкна в жакета си и сложи парче изцапано зелено платно на масата.

— Къде беше? — попита Никълъс.

— Върнах се обратно и влязох в къщата на Уормууд. Знам как е бил пренесен трупът на Берисфорд. Уормууд е бил щавач, нали? — Той вдигна парчето платно. — Отрязах това от едно руло, скрито в ъгъла на мазето. Когато го развих, замириса на костница. По него имаше кървави петна.

Скейтлок погледна нагоре и щракна с пръсти за бира. Изчака, докато прислужникът му я донесе и после продължи.

— Уормууд е увил тялото на Берисфорд в платнището, занесъл го на Примроуз Хил и го скрил в канавката. Платнището предпазвало трупа от стихиите и дивите животни. По някое време в четвъртък следобед Уормууд отишъл и махнал платнището. Така трябвало да създаде впечатление, че тялото е било току-що оставено там.

— Как е възможно? — попита Крабтрий. Скейтлок тържествуващо се усмихна.

— От другата страна на платнището има следи от кал, трева и къпини. Сигурен съм, че ако отидем на Примроуз Хил, ще открием, че канавката, в която е лежал трупът на Берисфорд, е доста дълбока.

— Но защо му е била тази хитрина? — попита Крабтрий.

— Аз ще ти кажа — намеси се Никълъс. — Виновниците за смъртта на Берисфорд искали да объркат всички като пуснали слухове из града, скрили трупа и обвинили бедния Фромлих. Укриването на тялото дало на Пазителя и повече време. Знаел, че властите ще са твърде заети да търсят Берисфорд, за да продължат разследването на тайните, които Валанс може да е носел.

Скейтлок посочи пергамента, върху който пишеше Никълъс.

— Това помага ли на умозаключенията ти, господарю? Никълъс се усмихна.

— Да, помага ми. Още едно парче от мозайката. През август кралица Изабела умира в замъка Райзинг. Валанс напуска крепостта и идва в Лондон, вероятно като придружител на тялото й. Но истинската му цел е била венецианската галера. Той е знаел някаква голяма тайна, до която властите искали да се доберат. Арестували го на кея, той се сбил с войниците, бил тежко ранен и откаран в болницата „Сейнт Бартолъмю“. Разпитали го шерифът и двамата съветници. Берисфорд присъствал. Умирайки, Валанс прошепнал нещо за свети Дени на Берисфорд, когото очевидно познал. Малко по-късно Берисфорд бил назначен да води разследването и прекарал следващите десет дни в доста тревожно състояние. В петъка, преди да изчезне, той имал загадъчен посетител и унинието му се задълбочило. Възкликнал, че трябва да бъде обесен или изгорен, но очевидно се съгласил да се срещне с някого в града. Знаем, че този някой бил Уормууд, който го убил, но държал тялото му скрито една седмица и предизвикал объркване в града, преди да остави трупа на Примроуз Хил.

Никълъс се потупа с перото по лицето.

— Кралят на лондонския подземен свят, Пазителят на Портите, е отговорен за смъртта на Берисфорд, както и за тази на наемния убиец Уормууд. Той разпространява слухове из града, обвинява горкия Фромлих и кара да го убият. — Никълъс прочисти гърлото си, преди да продължи. — Има и други убийства, свързани със случая. Синята кожа изчезва — изгубихме още време, докато го намерим. Родственицата на Фромлих е убита, за да бъде предпазена Нощната сянка, като предупреждение към мен или защото Фромлих може да и е казал нещо. — Никълъс погледна двамата си спътници. — Е, къде са пропуските?

— Първо — отвърна Скейтлок, — защо Валанс е дошъл в Лондон? Замъкът Райзинг е на брега на Норфък. Можеше да вземе кораб от Бишъпс Лин или някое от източните пристанища.

— Аз знам защо — каза Крабтрий. — Преди да умре, старата кралица вероятно е казала на Валанс да не действа прибързано, да не предизвиква подозрения. — Той се усмихна лукаво. — Сигурен съм, че ако прегледаме архивите за погребението на старата кучка, ще открием, че Валанс е присътвал. Щом погребалната литургия е свършила, проблемът бил само да се промъкне по страничните улички към дока Куинзхайт.

— Заради тайната на кралица Изабела — каза Никълъс. — Затова властите са го очаквали. Знаели са, че старата кралица е имала някаква тайна и сметнали, че щом погребението свърши, верният й васал ще се опита да се измъкне в чужбина.

— Съгласен съм — Крабтрий се облегна на масата. — Сигурен съм, че ще открием, че всички източни пристанища са били наблюдавани през последните дни на кралицата, както и известно време след смъртта й. Валанс се е надявал да се измъкне от Лондон.

Чърк потри очи.

— Какви други пропуски има? Защо Валанс е познал Берисфорд?

Двамата му спътници го гледаха въпросително. Чърк въздъхна.

— И най-важното, каква тайна е носел Валанс?

Той млъкна, защото извън кръчмата се чуха шум от тичащи крака и викове. Виковете „нещастие“ показваха, че се е случило нещо лошо. Крабтрий стана и отиде да разбере какво става. Върна се след няколко минути.

— Две убийства — възкликна той. — В една близка кръчма. Двама души. Единият е пронизан с нож, другият — отровен.

Никълъс потръпна и скръсти ръце.

— In media vitae sumus in morte — прошепна той. — „Смъртта ни покосява насред живота.“ Безмилостният косач ни причаква отвсякъде.

— Къде отиваме сега? — попита Крабтрий. — Какво можем да направим, мастър?

Никълъс се усмихна прикрито на начина, по който Крабтрий се беше промъкнал в компанията им и беше превърнал задачата на Чърк в своя. Хвърли перото на масата.

— Нямаме гаранции, че Пазителят на Портите вече не е разбрал какво е носел Валанс. — Той погледна към вратата, където шумът беше утихнал. — Какви нишки още можем да следваме? Фромлих е мъртъв. Берисфорд е мъртъв. Валанс гние в безименен гроб. Единственото доказателство, което имаме, е онова, което научихме от писаря на Берисфорд. Кой е Патриций? Защо е ужасявал Берисфорд? — Никълъс се изправи. — Сигурно има нещо, което Мозби е забравил. Той погледна към спътниците си. — Няма нужда да идвате, ако не искате, но аз се връщам в Уестминстър.

Скейтлок и Крабтрий простенаха.

— Какво друго можем да направим? Къде можем да отидем?

— Аз си имам друга работа — обяви Скейтлок.

— Аз мога да дойда — каза Крабтрий.

Когато излизаха, трябваше да изчакат пред вратата преминаването на катафалката. В нея имаше два трупа, покрити с груб конски чул. Чърк видя ботушите на мъртъвците да стърчат и се зачуди какво ли е станало.

— Смъртта настига всекиго — промърмори Крабтрий. — Никой не знае дали това не е последният му ден на този грешен свят.

Никълъс му каза да не бъде толкова мрачен и те тръгнаха по улицата през Олд Фиш Стрийт и Винтри и наеха лодкар, който да ги откара до Уестминстър, където дворецът гъмжеше от правници с раирани роби, съдии в алено, разсилни, ищци и подсъдими. Множество разбойници и търговци се блъскаха наоколо, като се надяваха да припечелят нещо от работата на върховния, гражданския, извънредния или финансовия съд. Никълъс и Крабтрий продължиха, докато стигнаха къщата на Берисфорд. Никълъс почука силно на вратата.

— Да не би Мозби да си е тръгнал — чудеше се Крабтрий.

— Слугите със сигурност вече са си отишли — каза Чърк. Извади камата от пояса си и още веднъж почука по вратата с дръжката й. Никакъв отговор.

— Има заден вход — забеляза Крабтрий.

Минаха по една тясна уличка и откриха разнебитената порта в края й леко открехната. Бутнаха я и влязоха в продълговата градина, обградена от висока каменна стена. Зад цветните лехи проблясваше вода. Никълъс се качи на по-високо, за да види.

— Какво има? — попита Крабтрий. Никълъс присви очи.

— Басейн с рибки.

Тогава забеляза цветното петно, което плуваше в езерцето, скочи долу и затича с всички сили по тясната, извита пътека. Езерцето беше широко, водата — леденостудена, а в средата, между лилиите, плаваше по лице Мозби. Следван от Крабтрий, Никълъс нагази във водата и заедно извадиха трупа, натежал от подгизналите си дрехи. Оставиха го на ръба на езерцето и се вгледаха в синкавото лице, изскочилите очи и отворената уста. Въженцето още беше около врата на стареца, впито в кожата на гърлото. Крабтрий погледна подутия език, чийто връх се подаваше между пожълтелите зъби и се обърна, за да повърне в замръзналата трева.

— По дяволите! — възкликна той.

Никълъс също се чувстваше замаян. Той издърпа трупа от ръба на езерото и започна да оглежда градината. Не виждаше нищо нередно, никакъв знак от борба или насилие. И градината, и къщата бяха злокобно тихи. Той коленичи и обърна лицето на мъртвия Мозби към себе си. Кожата беше ледена, имаше чувството, че пипа мъртва риба. Взря се в слабите, изцапани с мастило пръсти на писаря.

— Откога е мъртъв?

— Бог знае. — Никълъс се загледа в панталона над ботушите си. — Водата замръзва. — Той потри крачолите си. — Нищо не можем да направим.

Върнаха се през градината и задния вход на къщата. Недопита чаша с греяно вино стоеше на кухненската маса. Беше топла на пипане. Огънят все още весело искреше. Следван от Крабтрий, Никълъс тръгна из стаите. Не намери следи от насилие — нито един от шкафовете или скриновете не беше пипан. В малкия кабинет късове пергамент, изтънели от възрастта, бяха затрупали масата, на която имаше и мастилница, и нож за острене на пера. Никълъс вдигна ножа и внимателно го огледа. Каза на Крабтрий да запали свещ, после вдигна парчетата пергамент срещу огъня.

— Какво има, господарю?

Никълъс присви очи, като си мечтаеше светлината да е по-силна. На всяко от парчетата имаше по една дума, вероятно написана от Мозби.

— Патриций — прочете на глас Никълъс и взе друго парче. — Тук е променено на Патрокъл. — Той хвърли листчетата. — Да се убедим, че няма нищо друго.

Претърсиха къщата, прегледаха документите, като търсеха тайни скривалища. Мръкна се и запалиха повече свещи, но след малко Никълъс призна, че няма да намерят нищо и каза, че трябва да тръгват. Угасиха свещите, заключиха добре вратата и се върнаха пеша в града. Никълъс спря в общината, за да съобщи за смъртта на Мозби, после се прибра.

В къщата цареше оживление. Близнаците пищяха и се гонеха с дървени мечове. Джон и Катрин бяха потънали в задълбочен разговор, седнали един до друг, със сплетени ръце и сведени една до друга глави. Никълъс изпита пристъп на нервност. Беше измръзнал, гладен и самотен и започваше да съжалява, че изобщо е приел поканата на сър Еймиъс Петри. Крабтрий също беше се наситил на „обикалянето из града“, както го нарече той, и изчезна през вратата, насочвайки се като стрела към най-близката кръчма.

— Виждала ли си Скейтлок? — попита Никълъс сестра си. Катрин се усмихна и поклати глава.

— Искаш ли да ядеш?

Никълъс си спомни замръзналото синьо-бяло лице на Мозби и поклати глава.

— Ще изпия само чаша вино.

Той отиде до бюфета, напълни чашата си до ръба и забърза нагоре по стълбите, без да обръща внимание на замислените погледи на Джон, нито на съвета на Катрин да си смени дрехите и да хапне нещо топло.

Щом се прибра в стаята си, той глътна виното, събу ботушите си и легна на леглото, втренчил поглед в тавана. Завивките отдолу бяха топли. Никълъс се наслаждаваше на топлината от грейката, която Катрин предвидливо беше пъхнала между чаршафите в края на леглото — съд, пълен с тлеещи въглени. Чуваше шумове отдолу — крясъците на децата, гласовете на Катрин и Джон, които се опитваха да ги успокоят. Умът му скачаше от мисъл на мисъл, докато се опитваше да обмисли случките от деня. Очите му се затваряха и той потъна в сън, накъсан от кошмари. Стоеше на дивите пусти поля край Норфък, но тревата беше покрита с фин бял пясък, а над него небето беше кървавочервено. В центъра на тази пустош се намираше огромна, черна къща, сякаш построена от стомана. Прозорците й бяха без стъкла. Отвъд пълния с тиня ров, където плъхове и мишки скачаха и плуваха между стъблата на черните лилии, огромната врата се отваряше и затваряше.

В съня си Никълъс премина през рова и вратата, тръгна по тъмни коридори и се озова в широка стая. Помисли си, че стените са покрити с кадифе, но когато погледна по-отблизо, видя, че са тела на плъхове. Приседна край една маса, толкова дълга, че сякаш краят й изчезваше в безкрайността. В средата й имаше огромна стъклена кана, пълна с вода, достатъчно голяма да побере мъжки труп. Мозби плуваше в нея, с лице, притиснато към стъклото, отворени очи, а кичурите коса плаваха край него като някакъв овехтял ореол. Устните на мъртвия писар — тънки и безкръвни — се отваряха и затваряха като на шаран. Той викаше нещо, но Никълъс не можеше да го чуе. Опита се да го освободи, но откри, че не може да помръдне. Ръцете на Мозби сега удряха по стъклото, а лицето му стана на петна. Никълъс имаше чувството, че всяко вдишване на давещия се човек е негово. Събуди се и се изправи, облян в пот. Беше открил какво е пропуснал.

— Греяното вино! — каза той на глас. — Греяното вино!

Седна на ръба на леглото с кръстосани ръце. Дали Мозби е пиел виното, когато убиецът е дошъл? Или го е приготвил за убиеца си? Никълъс затвори очи и се опита да си представи сцената. Мозби е драскал по онези парченца пергамент. На вратата се е почукало. Мозби е отворил и е пуснал убиеца си. Предложил на посетителя чаша греяно вино. Но защо са отишли в градината? Може би посетителят е искал да покаже нещо на Мозби? Или да обсъди нещо там, където никой не би могъл да ги подслуша? Каквато и да беше причината, Мозби е излязъл навън, убиецът след него, извадил въжето и Мозби бил убит.

ТРЕТА ГЛАВА

Никълъс се канеше да измие ръцете и лицето си, когато чу стъпки по стълбите и чукане на вратата. Отвори я и откри Скейтлок да се усмихва отвън. Прислужникът тикна парче пожълтял пергамент в ръцете му.

— Едно момче ми го даде — каза Скейтлок. — Чакаше ме навън на улицата. Какво е това, господарю? Любовно писмо ли?

Никълъс влезе в стаята си, за да използва светлината на свещите, и внимателно разви пергамента. Посланието, изписано със синьозелено мастило, изглеждаше странно. Пергаментът, груб и доста дебел, беше от онези, които използваха общинските писари пред „Сейнт Пол’с“. На него беше написано името му и няколко думи: „Радостта на Йерусалим, Съдърк, по обяд. Валанс.“

— Не е любовно писмо — каза той на Скейтлок, — а покана за кръчмата „Радостта на Йерусалим“.

Скейтлок подсвирна тихичко.

— Ако на този свят съществуваше ад, господарю, тази мръсна кръчма щеше да е част от него. Ще дойда с теб.

Никълъс поклати глава.

— Не, ако дойдеш, онзи, който чака, може просто да изчезне. Скейтлок се опита да протестира, но Чърк поклати глава и прислужникът се качи в собствената си спалня, като мърмореше под носа си. Никълъс си спомни греяното вино, слезе долу и помоли Катрин да му приготви една чаша.

— Разбира се. — Тя избърса потта от челото си с опакото на ръката — беше пекла хляба за утре. После погледна Никълъс, със загрижено присвити очи и отиде при него. — Какво има, братко? — Докосна лицето му. — Изглеждаш уморен и изтощен.

Никълъс се усмихна и сви рамене.

— Чаша вино ще оправи всичко.

— Не бива да пиеш вино на празен стомах — отсече Катрин, но отиде до огъня и го стъкна.

После наля вино в калаена чаша, сложи я на малък камък до огнището и пъхна два тънки ръжена в огъня.

Никълъс седя и ги гледа, докато се нагряха до червено, после ги извади и ги пъхна в чашата. Катрин му предложи помощ, но той поклати глава. Изчака, докато машите отново почервеняха и пак ги потопи във виното. Чашата се загря. Той я уви с кърпа и я отнесе в спалнята си. Намигна на Катрин, като я помоли да извини прищевките на брат си и да угаси огъня.

Щом се качи горе, той остави греяното вино на масата. Взе пясъчен часовник за един час и го обърна. После седна, загледан в падащия пясък, като от време на време проверяваше температурата на чашата, докато изстиваше. Когато стана толкова топла, колкото оставената от Мозби в къщата на Берисфорд, провери внимателно часовника. Само четвърт от пясъка беше изтекла.

— Боже, помогни ни! — прошепна той. — Ако бяхме пристигнали петнадесет минути по-рано, можех да спася Мозби и да заловя убиеца му!

Спомни си предпазливия стар писар. Кого би пуснал в къщата, без да се усъмни? За кого би приготвил греяно вино? А после да излезе с него в градината, нищо неподозиращ? Сър Еймиъс Петри, шерифът? Някой от прислугата? Никълъс поклати глава. Не, Мозби не би направил това. От предишния им разговор беше станало ясно, че писарят не харесва градските първенци, чиито тайни дела бяха довели до убийството на господаря му. Кой тогава? Някой, изпратен от Пазителя на Портите? Човек като Уормууд? Никълъс отново поклати глава. Чу Катрин да вика отдолу. Той се усмихна, взе чашата и отпи от нея. Разбира се, жена. Нощната сянка, красивата убийца с невинни очи и плашещо име. Но защо Пазителят е искал Мозби да умре?

Никълъс се отпусна на леглото. След няколко минути вече спеше. Скейтлок влезе на пръсти, угаси свещта, зави господаря си с одеяло и тихичко излезе от стаята.

Никълъс се размърда. Видя, че Скейтлок излиза с наметка и ботуши и сънено се зачуди накъде ли е тръгнал сега загадъчният му прислужник. Спомни си враждебността на сър Еймиъс към него и преди отново да заспи, му мина през ума ужасна мисъл. Възможно бе Скейтлок да служи на Пазителя на Портите? Да не би да бе преоблечен разбойник? Затова ли го бяха разпознали на гробището, а той напусна така бързо? Какво знаеше Крабтрий? Никълъс се зарече, че щом приключи с тази работа, ще притисне Скейтлок да му даде обяснение — или щеше да отговори на всичките му въпроси, или да бъде уволнен.

Никълъс спа до късно следващата сутрин. Когато се пробуди, отпочинал и много гладен, улиците бяха вече шумни и претъпкани, а слабото слънце беше започнало да топи мъглата. Като си спомни срещата в Съдърк, той бързо се съблече, изми, обръсна и отново облече. Грабна нещо за ядене от килера, пресуши една малка кана ейл и въоръжен със сабя и кама, забърза към Лондонския мост. Павираната улица беше задръстена с каруци, които се движеха в различни посоки, затова слезе по стълбите под моста до кея и нае лодка. Човекът взе монетите и докато гребеше през Темза, не спря да разказва истории за весели монаси, развратни калугери и палави монахини. Никълъс слушаше с половин ухо, като се усмихваше от време на време от учтивост. Водата беше неспокойна и бърза, а студената, лепкава мъгла се просмукваше през всичките му дрехи. Той слезе на Рибарския кей в Съдърк и отметна мантията си, въпреки студа, за да се виждат сабята и камата, препасани в колана му.

Съдърк беше истинска адска дупка. Тесните му улици бяха претъпкани с всякакви обитатели на подземния свят — фалшиви просяци, продавачи на реликви, разбойници, проститутки, сводници, апаши, фалшификатори, измамници и убийци. Много от тях биха убили за една кана ейл. Щом се отдалечи от кея, Никълъс спря и се огледа. Чувстваше се напрегнат, убеден, че някой го наблюдава. Въпреки това не виждаше непосредствена опасност, освен от случаен крадец или побойник, стаен във входа на някоя кръчма. Той тръгна по тесните алеи, почти непроходими заради многобройните сергии и палатки от двете им страни, където се продаваха най-различни джунджурии, евтина храна и предмети, обикновено откраднати от магазините на другия бряг на реката. Проститутките се трупаха нагъсто като скорци на прясно изорана нива. Всеки мръсен ъгъл и уличка имаше собствена банда крадци, готови да нападнат дори посред бял ден непредпазливите. Слаби, парцаливи деца щъкаха като мишки в копа сено и пищяха, влизаха и излизаха от малките къщи, или се люлееха на зелените клони, окачени на стрехите на кръчмите. Във въздуха се носеха остри миризми — от отворените канали, както и от кожарските работилници, щавачниците и тухларните.

Всяка втора къща изглежда беше кръчма и Никълъс се затрудни, докато открие „Радостта на Йерусалим“, която се намираше на един ъгъл, охранявана от крастави, изпосталяли котки, които се биеха яростно върху купчини боклук. Те се бяха покатерили дори върху трупа на един просяк, проснат в замръзнала локва в началото на улицата. Никълъс измърмори молитва към свети Андрю и влезе в кръчмата. Общата зала беше изненадващо чиста. През малките прозорци влизаше слаба светлина, което правеше кръчмата идеално скривалище за всеки беглец от закона. Двама комарджии седяха и хвърляха зарове в един ъгъл и дори не вдигнаха поглед, когато той влезе. Дебела жена с приятно лице, макар че цялото бе осеяно с белези от едра шарка, пъргаво приближи и попита:

— Какво желаеш, сър?

Никълъс седна пред една разнебитена маса и се огледа. Мършави пилета спяха на ръба на бирените бурета. Той не искаше ейлът му да бъде подправен с изпражненията им, затова плати скъпо за неотворена бутилка вино.

— Постарай се да е най-хубавият кларет, който имате — нареди той.

Кръчмарката благодари на Никълъс, сякаш беше отдавна изгубеният й син и бързо се върна със запечатана бутилка и чаша. Чърк внимателно си наля вино и отпи бавно, защото не искаше да се напие. Камбаните на далечна черква обявиха обедното богослужение, но никой не се появи. Хора влизаха и излизаха. Една старица така се напи, че почти изпълзя от кръчмата. Останаха само комарджиите. Следобедът напредваше. Никълъс стана неспокоен, доспа му се от виното и уютната тъмнина на кръчмата. Накрая се изправи, готов да си тръгне, убеден, че са го пратили за зелен хайвер. В същото време комарджиите станаха и бавно се отправиха към него.

Ръката на Никълъс посегна към сабята. Но когато се изправиха срещу него, той разбра, че те не бяха обичайни посетители за подобно място и внезапно се усмихна.

— За смешни ли ни намираш, сър? — попита единият от тях.

Никълъс отстъпи и хвърли наметката си на един стол, после стисна дръжката на сабята си.

— Да, намирам ви за смешни — отвърна той. — Облечени сте достатъчно бедно. Човек може да скрие лицето си, да си пусне брада, да разроши косата си, да носи мръсни дрехи не по мярка, но ръцете винаги ще го издадат. — Той им показа пръстите си. — Вашите са чисти и меки, ноктите са с маникюр.

Мъжете се усмихнаха и единият протегна миролюбиво ръка.

— Мосю Чърк, не ти желаем злото — той посочи масата зад Никълъс. — Нека споделим остатъка от виното ти. — Комарджията се, усмихна накриво. — А може да споделим и един проблем.

Никълъс сви рамене и седна. Непознатите си взеха столове и се настаниха срещу него, усмихнати, сякаш му бяха стари приятели. Единият беше висок и слаб, лицето му беше бяло и изпито под кичурите буйна червена коса. Другият беше по-нисък, дебел и плешив. Изглеждаше веселяк като отец Тък в някоя от историите за Робин Худ. Те бяха облечени в излинели и кърпени роби, пристегнати на врата, но когато седнаха и двамата се наместиха, за да положат удобно дългите си остри ками, скрити под дрехите. Жената донесе още две чаши. Дребният, без да го канят, напълни и трите чаши догоре. После се чукна с Никълъс и с благодарност отпи от виното.

— Надявам се кларетът ми да ви хареса — каза саркастично Чърк.

— По-добре да си жив и да пиеш вино — отвърна дребосъкът, — отколкото удавен в ледена вода, като горкия Мозби. — Той остави чашата си. — Да се представим. Аз съм Удо Епенгал, а това — той посочи червенокосия си спътник — е Робар Клерие.

— Вие ли убихте Мозби? — попита Никълъс.

— Не! Но ние те следим из целия град — каза Удо Епенгал. — Бяхме четирима, но двамата ни другари са мъртви. Единият беше промушен, а другият отровен. Трябва да си чул врявата, която предизвика смъртта им, когато вечеряше вчера с твоите спътници близо до общината.

Никълъс се втренчи в тях с отворена уста.

— Кои сте вие?

— Гасконски търговци. Е, не точно търговци, макар да носим писма, в които пише, че идваме от Бордо и караме от хубавото си вино във вашата страна. Иначе сме служители на нашия господар.

— И кой е той?

Епенгал се усмихна. Никълъс се наведе към него.

— Вие сте френски шпиони! Тук сте, за да събирате информация. Какво знаете за Валанс? — Той бутна стола си назад. — Може би е предателство само да говоря с вас.

Робар Клерие леко докосна китката на Никълъс.

— Моля те, изслушай ни. Не сме тук, за да те подмамваме или заплашваме, а за да ти разкажем нещо, което вече може би знаеш. Миналия август кралица Изабела умря. Тя е криела някаква голяма тайна. Преди да умре, предала тази тайна на Валанс, който се измъкнал от погребалната церемония при францисканците и се опитал да се качи на една венецианска галера. Бил спрян, ранен и по-късно умрял в „Сейнт Бартолъмю“. Оттогава кралят и най-големият му син, Черният Принц, са използвали влиятелните си приятели в града, за да открият какво е носел Валанс и къде може да го е скрил. Знаем също, че Кралят на подземния свят, който се нарича Пазителят на Портите, също иска да разкрие това. — Клерие се усмихна леко. — В Париж също имаме подобна личност. Той се нарича le Roi de Gueux — Кралят на просяците. Разбрахме за смъртта на Берисфорд и Фромлих. Той млъкна и отпи от чашата си. — Сега ще ни кажеш, че това, което засяга французите, не те засяга. Но мислил ли си какво може да ти се случи, когато откриеш тайната на Валанс?

Никълъс почувства как косата на тила му настръхва. Той тихичко изруга — не беше помислил за това. Ако тайната беше толкова опасна, толкова важна, какво щеше да стане ако и когато я откриеше? Той вдигна собствената си чаша, за да скрие загрижеността, която предизвикаха у него думите на Клерие.

— Какво предлагате? — попита той.

— Кажи ни какво знаеш и ние ще те възнаградим. Никога няма да ти е нужно да работиш или да живееш от благодеянията на сестра си.

— Аз не съм предател! — отсече Никълъс.

— Но може би си глупак — заяде се Епенгал. — Искаме само да ни кажеш какво знаеш и ще те възнаградим. Върни се при господарите си. Кажи им същото и им обясни, че работата надхвърля твоите способности. Тогава не само ще бъдеш богат, но и ще остарееш, за да се наслаждаваш на богатството си. — Той леко плесна с ръце. — Хайде, мосю, кажи ни.

Никълъс шумно си пое дъх. Горчиво съжаляваше, че нито Скейтлок, нито Крабтрий са с него.

— Знам много малко — само как е умрял Берисфорд — станал е жертва на професионален убиец на име Уормууд. Фромлих е бил несправедливо обвинен за убийството. И той, и Уормууд са били убити от жена — убийца, наета от Пазителя на Портите. Вероятно пак тя е убила Мозби. Преди да ме питате, единственото, което ми каза Мозби, е че Берисфорд е познавал Валанс още преди да се срещнат в „Сейнт Бартолъмю“. Също така, през нощта, преди съдията да изчезне, в къщата му се появил загадъчен пратеник, който носел писмо от някой си Патриций.

Двамата французи слушаха внимателно.

— Това ли е всичко, мосю?

— Това е всичко. О, да, Валанс казал нещо за свети Дени. Той очакваше някаква реакция, но французите безстрастно отвърнаха на погледа му. Никълъс сви рамене.

— Това е всичко, което знам.

— Патриций? — попита Епенгал с въздишка. Никълъс кимна.

— Не — каза Епенгал, — мисля, че не е бил Патриций. Мисля, че е бил Патрокъл.

— Кой, за Бога, е той? Клерие се усмихна:

— Хайде, мосю, не познавате ли гръцката история? Патрокъл бил приятел на Ахил, убит от Хектор.

Никълъс седеше озадачен. Усмивката на Епенгал се разшири.

— Не ми задавайте гатанки! — отсече Никълъс.

— Ахил обичал Патрокъл — обясни Епенгал. — Това била неестествена любов, те били хомосексуалисти. Патрокъл е името, което носи едно хомосексуално сборище тук, в Лондон. Берисфорд е бил негов член, както и Валанс.

Никълъс потърка устата си с ръка и се усмихна извинително.

— Разбира се — въздъхна той. — Берисфорд е продавал дърва и въглища на Валанс за домакинството на старата кралица. Тези мъже си имат свои знаци и тайни ритуали.

Двамата французи кимнаха.

— А Пазителят на Портите открил тайната на Берисфорд и го е изнудвал — обясни Епенгал.

— Затова Берисфорд е мърморел, че ще го убият или изгорят — каза Никълъс. Хомосексуалисти — ако има доказателства срещу тях — се наказват с обесване в Смитфийлд над бавно горящ огън. Затова Уормууд вероятно е изпратил съобщението в къщата на Берисфорд, който не е имал друг избор, освен да се съгласи да се срещнат, иначе тайната му е щяла да бъде разкрита.

Никълъс погледна към стария просяк в другия край на кръчмата, който се беше промъкнал през вратата и сега седеше на пода, облегнат на стената и викаше на Кръчмарката да му донесе нещо за пиене.

— Но защо Пазителят на Портите е изнудвал Берисфорд? — попита той. — Той не е открил нищо. Или е открил? Дали Валанс му е прошепнал още нещо, преди да умре?

Никълъс отблъсна чашата си. Епенгал я напълни отново.

— Не, пих достатъчно — възрази Никълъс.

— Не разбираш ли какво ще стане, ако откриеш тайната на Валанс? — попита Клерие. — Да не мислиш, че онези, които са те наели, ще ти позволят да си живееш мирно и тихо? Пазителят на Портите е не по-малко опасен — той иска тази тайна, за да може да изнудва другите, да си осигури привилегии, да увеличи собствената си власт и богатство.

Никълъс сви рамене.

— Но с какво могат да заплашат мен, бедния правник?

— Имаш брат, женен за жената, която обичаш — обясни меко Епенгал. — Имаш сестра — Катрин — и нейния весел съпруг, търговеца. Те имат деца. Имаш живота си, мосю Чърк. Ако продължиш да се занимаваш с това и откриеш голямата тайна, ела при нас в странноприемницата „Луната и сърпът“ в Лотбъри. — Епенгал сграбчи ръката на Никълъс и здраво я стисна. — Предупреждаваме те, мосю, заради самия теб. Ако ни пренебрегнеш, оправяй се сам.

Никълъс се загледа във французите, като се опитваше да укроти бунта в стомаха си и забързания ритъм на сърцето си. Възхищаваше се на хитростта им — каквото и да направеше, щеше да се сблъска с опасност, а те му предлагаха изход. Но какво означаваше той? Изгнание във Франция? И щяха ли Джон, Катрин, децата им и брат му да бъдат в безопасност?

— Кой е водачът ви? — попита той.

— Ела при нас в „Луната и сърпът“ и ще разбереш. Поискай да играеш комар.

Никълъс погледна покрай тях към вратата. Денят гаснеше. Той пак видя просяка. Човекът имаше едно око, носът му се разлагаше и от единия ъгъл на устата му се стичаше слюнка, но Никълъс се чудеше отчаяно дали не е шпионин — някой, изпратен от Пазителя на Портите или от други влиятелни хора в този град.

— Трябва да си тръгвам — каза той.

— Но не през вратата.

Клерие стана и извика жената, която им сервираше. Тя дойде бързо и той й прошепна нещо, като пусна монета в мазолестата й ръка. Кръчмарката се усмихна и им махна, а после ги поведе към далечния ъгъл на кръчмата, зад струпаните нависоко бурета с бира. Там извади ключ от пояса си и отключи една странична врата, която извеждаше на улицата. Епенгал и Клерие излязоха навън и Никълъс ги последва. Французите застанаха отвън с нахлупени качулки и плътно загърнати наметки. Клерие пристъпи напред. Протегна ръка, за да се сбогува с Никълъс, но в същия миг стрела от арбалет го улучи в устата. Чърк чу свистене, сякаш ястреб се спускаше към плячката си и зърна нещо черно, което профуча пред очите му.

Французинът нямаше никакъв шанс. Той рухна на паважа. Епенгал дръпна Чърк за наметката и го блъсна към уличката.

— Бягай! — прошепна той дрезгаво.

Те побегнаха в мига, в който втора стрела падна на паважа между тях. Епенгал погледна към падналия си другар и се обърна умолително към Никълъс.

— Не мога да го оставя — прошепна той.

— Не, не! — извика му дрезгаво Никълъс. — Той е мъртъв.

Епенгал поклати глава, извади камата си и като се движеше до стената, тръгна назад към мястото, където Клерие лежеше по очи в разширяваща се локва кръв. Епенгал обърна тялото, отряза връзките на кесията от пояса на мъртвеца и забърза обратно.

Никълъс се притисна до стената, за да остане незабелязан за скрития стрелец. Епенгал почти беше стигнал до него, когато свистящият звук се чу отново. Французинът се хвърли към Никълъс като плувец с протегнати ръце, с отворени очи и уста, която се отваряше и затваряше, борещ се за дъх. Блъсна се в покритата с петна от урина стена, погледна към Никълъс, като шепнеше: „Исусе, милост, милост“ и падна като вързоп дрипи. Стрелата от арбалета се беше забила дълбоко между плешките му с острия железен връх.

Никълъс се затича, въпреки че друга стрела изсвистя и се удари в стената над главата му. Въпреки паниката, той осъзна, че убийците са двама, а не един. Тичаше заслепен, надалеч от смъртоносната уличка, като се криеше между просяците, сводниците и проститутките, които изпълваха улиците на Съдърк. Оглеждаше се уплашено, като се опитваше да зърне преследвачите си. Беше защитен от арбалета, но не и от някой сръчен убиец, който можеше да се промъкне до него и да забие кама между ребрата му. Стигна до брега на реката. Като мърмореше и ругаеше, скочи в една лодка и бързо тикна една монета в мръсната ръка на лодкаря.

— Греби, човече, греби! — изрева той.

Лодкарят наблегна на греблата и се отдалечи от брега. Никълъс погледна назад през сгъстяващия се мрак, но нито помръкващата светлина на деня, нито сияещите факли на речния бряг разкриха следа от преследвачите му. Лодкарят яростно гребеше, но разучаваше Никълъс внимателно под полуспуснатите си клепачи, любопитен какво се е случило на този добре облечен мъж с пребледняло лице, плувнал в пот, с изписан на лицето ужас.

— Какво си търсил там — промърмори той.

— Млъкни! — изръмжа Чърк. — И греби!

Лодкарят остави Никълъс между Даугейт и Лондонския мост. Правникът закуцука по улиците, в търсене на безопасно място. Той държеше ръка на дръжката на камата си, от време на време спираше в началото на някоя мръсна уличка и се оглеждаше през рамо. Когато се прибра, Джон и Катрин бяха заети, а децата играеха навън, в замръзналата градина. Никълъс се качи в спалнята си и си легна с кръстосани ръце, впил очи в тавана.

— Какво — прошепна той — предизвика толкова много убийства? Какво толкова ценно е знаел Валанс?

Той преброи убитите. Валанс, заради тайната, която му е била поверена; Берисфорд, измъчван до смърт, за да разкрие онова, което знае; Уормууд; двамата Фромлих; а сега четирима френски шпиони. Пазителят на Портите ли беше отговорен за тези убийства или някой друг? Трябваше ли да отиде отново при сър Еймиъс Петри и сър Роджър Хобдън и да им каже, че работата е твърде опасна и надвишава силите и способностите му?

На вратата се почука. Той не обърна внимание, като си мислеше, че може би са децата, но почукването се повтори по-силно.

— Влез! — извика Никълъс. Скейтлок и Крабтрий нахлуха в стаята.

— Търсихме те, господарю.

Скейтлок изучаваше бледото лице на господаря си.

— Търсихме те — повтори той.

— Кълна се в Бога, искаше ми се да ме намерите! — каза Никълъс.

Без да чака покана, той им разказа какво беше станало. Видя страх в очите на Скейтлок. Крабтрий, който седеше на един стол, изстена и притисна стомаха си.

— Двама шпиони — прошепна хитрецът — убити като кучета.

— Не бива да ходиш в „Луната и Сърпа“ — каза най-накрая Скейтлок. — Ако го направиш, може да те арестуват за предателство. Англия е във война с Франция. Може да те екзекутират, само защото си говорил с тези хора.

Никълъс се сви на леглото.

— Мога да отида пак при сър Еймиъс.

— О, не — изхленчи Крабтрий, — не и при този негодник със сърце от кремък. Освен това той може да реши, че сме открили какво е носел Валанс.

— И какво е било то?

— Аз също се чудех каква е тази тайна — бавно отвърна Скейтлок. — Затова се видях с някои приятели от Ломбард Стрийт20.

— Не знаех, че имаш приятели — злорадо се обади Крабтрий.

— Млъкни, дребен негоднико! — отсече Скейтлок. — Не е време да се правиш на палячо, нито да остроумничиш. И тримата сме свързани с тази тайна. — Той почеса брадата си. — Както казах, ходих да се видя с приятели — хора, които са познавали старата кралица. Всички знаят, че Изабела е накарала да убият съпруга й Едуард Втори в замъка Бъркли, продължила да живее с любовника си Роджър Мортимър, докато и двамата не паднали от власт, когато нашият сегашен крал бил младеж. После Изабела била затворена в замъка Райзинг, извеждана от време на време по официални тържества и пиршества, но всъщност живяла като отшелница.

— Е, и? — прекъсна го Никълъс.

— Каквато и да е била тайната, тя не е от последните й години. Сигурно е от времето, когато е управлявала кралството заедно с Мортимър или дори от по-рано. Попитах приятелите си каква е била Изабела преди да избяга от съпруга си. Казаха ми, че неестествената страст на Едуард Втори към Хю де Спенсър прогонила Изабела в изгнание. Преди това тя била благородна кралица и вярна съпруга и нямало и помен от скандал.

Скейтлок млъкна, за да събере мислите си.

— Когато Изабела и Мортимър изгубили властта си, те били арестувани в замъка Нотингам. Всъщност в момента Мортимър бил в кралската спалня. Там бил и техният близък довереник, Хенри Бъргхърш, епископ на Норич. Синът на Изабела, Едуард, стигнал до спалнята по таен коридор. Нахлул с група рицари и наредил да арестуват Мортимър. Изабела паднала на колене, крещейки: „Ayez pitie! Ayez pitie a gentil Mortimer!“ (Имайте милост! Имайте милост към бедния Мортимър!)

— И какво е станало тогава? — прекъсна го Крабтрий. Скейтлок сви рамене.

— Приятелите ми са чували само слухове за това. Мортимър крещял обиди към младия Едуард, преди да го отведат. Бил изпратен под силна стража на съд в Уестминстър. По време на процеса не му било позволено да говори, дори да се защитава. Бил със запушена уста през цялото време. Щом присъдата била издадена, той бил заведен в Елмс, близо до Тайбърн, обесен и разчекнат с коне. Разкъсаните му останки били погребани при францисканците.

— Е, и? — попита предизвикателно Никълъс. Скейтлок се усмихна.

— Очевидно старата кучка искала най-доброто и в двата свята, както в живота, така и в смъртта. Била погребана до централния олтар, близо до любимия си, а в ковчега й поставили сребърна касетка, в която се намирало сърцето на съпруга й.

Никълъс погледна през процепа между капаците. Беше се спуснал мрак.

— Никога не съм чувал някой да бъде със запушена уста по време на процеса си — прошепна той. — Какво е било това, което е знаел Мортимър и което в никакъв случай не бивало да се разкрие?

— Възможно ли е — предположи Крабтрий — нашият сегашен крал, Едуард Трети, да не е истински крал на Англия, а незаконна издънка на Мортимър и Изабела?

Скейтлок се замисли.

— Това са само слухове и клюки, които не доказват нищо. Но може да си прав, мастър Крабтрий. Сигурно кралица Изабела е имала пръст в издигането на Мортимър, преди да избяга от съпруга си. Но това не значи, че е имала деца от Мортимър.

— Но съпругът й е бил хомосексуалист — настоя Крабтрий. Никълъс поклати глава.

— Бил е бисексуален. Много мъже са такива. — Той сви рамене. — Разбира се, това не се отнася за всеки от нас.

— Не съм много сигурен — изръмжа Скейтлок и хвърли изкосо поглед през рамо към Крабтрий, който показа среден пръст.

— Въпреки всичко, Скейтлок, ти благодаря — каза Никълъс. — Клюките, които си събрал, подкрепят нашата теория, че кралица Изабела е притежавала тайна, която се е опитала да предаде на приятелите си във Франция. Но синът й, сегашният ни крал, отблизо следял майка си, за да не му изиграе някой номер. — Никълъс спусна крака от леглото, стана и се протегна.

— Отмъщението е сладко, когато отлежи — каза той. — Изабела запазила тайната през целия си живот, но планирала да бъде разкрита след смъртта й. Какво ли наследство е оставила, а?

— И какво ще правим сега? — попита Крабтрий.

— Ще се махнем от Лондон — отвърна Никълъс — макар да имаме много малко пари. Ще идем в Норич — старият Бъргхърш е още жив. После — към замъка Райзинг, да поразпитаме тамошната прислуга и да видим какво можем да открием. — Той потърка лицето си. — Кой знае? Докато се върнем, може да са открили тайната на Валанс. Ще приберем наградата и ще се върнем към разходките в „Сейнт Пол’с“ в търсене на работа.

— Ще кажем ли на някого? — попита Скейтлок.

— На никого! — отсече Никълъс. — Дори и на Катрин и Джон. — Отиде до прозореца и се взря в падащата нощ. — Макар да предполагам — прошепна той, — че няма особено значение.

Погледна към отсрещната врата, където на една кука висеше светилник. Видя как някаква сянка се раздвижи и разбра, че някой продължава да ги наблюдава от тъмнината.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Тръгнаха късно на другата сутрин, точно когато градските камбани удариха за литургия и звънът им разряза като нож студения зимен въздух. Крабтрий беше натоварен да наеме коне и едно товарно пони с ценните монети на Никълъс. Понито, наречено от Крабтрий „звярът“, беше злонравно и имаше неприятния навик да хапе и рита всеки, проявил неблагоразумието да го приближи. Никълъс каза на сестра си само, че може да отсъстват няколко дни. С разтревожено лице Катрин го целуна по двете бузи и тъжно го погледна.

— В Норич ли отиваш, Никълъс? Ще се обадиш ли на брат си? Робърт толкова ще се радва да те види.

Никълъс промърмори, че ще се опита.

— Пази се, сестричке. — Той я прегърна силно. — Грижи се за Джон и за децата.

— Защо? — Катрин се измъкна от прегръдката му. — Никълъс, какво става?

Брат й избегна погледа й. Той стисна ръката й и излезе на улицата, където Скейтлок и Крабтрий държаха конете и понито. Джон излезе от работилницата, за да им пожелае приятен път; широкото му, добродушно лице грееше в усмивка, отиде при Никълъс и сложи малка кесия монети в ръката му. Никълъс искаше да откаже.

— Не, братко, вземи ги — настоя Джон. — Хранете се добре. — Той вдигна очи към оловносивото небе. — Онези, които разбират, казват, че ще завали сняг. Обличайте се топло и Бог да ви пази по пътя.

Децата и Катрин дотичаха да се сбогуват. Тя отказа да пусне Никълъс, докато не й обеща да си забоде медальона на свети Кристофър21, който беше донесла, върху излинялата си наметка.

Те излязоха от улицата и се насочиха към Бишъпсгейт, през стените на стария град и вонящата канавка. Никълъс мразеше това място. Под покривката от мръсен лед той съзря труповете на животни и въпреки студа, мястото още вонеше отвратително. Отминаха „Света Мария от Витлеем“ и поеха по пътя на север към Холиуел. Павираното шосе беше пълно със селяни, които носеха продуктите си към града, както и с обичайния поток пътешественици — парцаливи студенти, съмнителни свещеници с колички; шарлатани; хора без земя, които смятаха, че в града ще забогатеят, както и войници, които с маршова стъпка отиваха да подсилят гарнизона на Тауър. Кралски пратеник, облечен в цветовете на дворцовата ливрея — синьо, червено и златно — премина покрай тях в галоп. От време на време някой благородник, потънал в коприна, с коне, покрити със скъпи покривала, украсени с цветни хералдически символи, тържествено преминаваше по пътя.

С напредването на деня пътят през дивите полета северно от Лондон се опразваше. Те прекараха нощта в малка кръчма, но почти не спаха — леглата бяха пълни с бълхи, а шумът от кръчмата отдолу, където група калайджии гуляеха, се чуваше през по-голямата част от нощта. Това неудобство, както и студеното време, сведе разговорите им до минимум. Оловните небеса сякаш ги притискаха и неможеха да видят нищо около себе си от яростните ветрове, които хвърляха леден дъжд в лицата им. Минаваха през малки, бедни селца, отсядаха в мизерни ханове, където единствената тема на разговор беше войната срещу французите и настоятелните искания на Короната за повече запаси. Селяните, край които минаваха, се опитваха да разбият замръзналата като камък почва и често бяха облечени като плашила. Някои дори се бяха отказали от тази работа и ровеха като лешояди за някаква храна.

— Исусе, смили се над тях — промърмори Крабтрий, когато преминаваха през една малка махала. — Те са най за жалене. Младежите са изпратени на война. Само инвалидите се връщат и не могат да се изхранят.

Никълъс се съгласи и се загледа към обширните замръзнали поля.

— По време на мир — каза той — селяните се облагат с тежки данъци. Кралските бирници преминават като чума от село на село и събират продуктите им. След тях идват бирниците, последвани от приставите и сержантите на местните владетели.

Понякога срещаха цели семейства, които крачеха пеша по пътя. Никълъс раздаваше пенита, които бяха приемани без благодарност от студените алчни ръце. Отминаваха трупове, които се разлагаха в канавките; бесилки и ешафоди, натежали от гниещите плодове човешка плът. Веднъж ги нападнаха разбойници, група отчаяни мъже, покрити от глава до пети в разкъсани дрипи. Те бяха зле въоръжени и не представляваха истинска опасност — лъковете им бяха толкова импровизирани и лошо опънати, че стрелите им падаха съвсем наблизо.

След седмица път те стигнаха в покрайнините на Норич. Никълъс реши, че ще се възстановят от пътуването в голяма, просторна кръчма, разположена веднага след градските стени — шумно здание с издълбан над входа позлатен надпис, обкръжен от ангели с невинни, усмихнати лица. Вътре павираният двор, заобиколен от галерии и стълбища, беше пълен с пътници, които си отдъхваха от пътя от или към големите пристанища на източното крайбрежие. Никълъс се усмихна, когато се огледа. Спомняше си това място от младостта си; баща му беше преспивал тук в няколко случая. Докато вървеше по коридорите и нагоре по спираловидното дървено стълбище, той си спомни моменти от младостта си и още веднъж се зачуди дали да се опита да се сдобри с брат си Робърт. Реши, че това може да почака — първо трябваше да си почине и да си уреди аудиенция при Хенри Бъргхърш, епископ на града.

Щом си наеха стая, разопаковаха кошовете си и поръчаха да се погрижат за конете им, Никълъс написа кратко писмо на епископа. Помоли го за аудиенция „по важна работа, която интересува не само шерифа и кмета на Лондон, но и самия крал“. На следващата сутрин получи с изненада бързия отговор. Епископът, както пишеше неговият писар, щеше да приеме с удоволствие мастър Никълъс Чърк в двореца си след обедната литургия.

— Ще отида сам — обяви Чърк. Погледна към Скейтлок и Крабтрий, които грееха пръстите си на мангала с въглища. — Съмнявам се, че епископът ще говори в присъствието на свидетели, затова по-добре останете тук. Разучете кои са най-добрите маршрути към Бишъпс Лин и замъка Райзинг.

Крабтрий, който протестираше шумно срещу трудностите на пътуването, сега изстена при мисълта, че то не е свършило. Но Никълъс бързо се приготви за аудиенцията. Каза на Скейтлок и Крабтрий, че трябва да останат в кръчмата, да разучат каквото им беше заръчал и да внимават за другите пътници, които показват повече от мимолетен интерес към тях. След това тръгна по тесните, извити улички на Норич към катедралата. Един прислужник го въведе в двореца, където надутият секретар на епископа го преведе през лабиринт от ветровити коридори до една голяма спалня. След броденето си из студените, зловонни улици на Норич, Никълъс беше замаян от великолепието на епископските покои. Подът беше покрит с рогозки, посипани с ароматни билки, така че при всяка стъпка, която Никълъс правеше, въздухът се изпълваше с приятен мирис. Стените бяха покрити с пъстроцветни гоблени от Брюж. Никълъс ги погледна и едва овладя изражението си — темите им определено не бяха сред онези в Библията или писанията на Отците. Из цялата стая восъчни свещи на сребърни свещници и малки блестящи мангали на златни колелца излъчваха светлина и топлина. Пламъците им се отразяваха от многото скъпи предмети, които се намираха по рафтовете или украсяваха масите и шкафовете из стаята.

— До Коледа ли ще стоиш и ще зяпаш там?

Неясната фигура зад писалището в далечния край на стаята се размърда. Когато секретарят на епископа шумно се изкашля и затвори вратата зад себе си, Никълъс бързо си припомни протокола. Той се приближи и направи възможно най-почтителен поклон към писалището.

— Изправи се! Изправи се! — Гласът беше дрезгав и властен.

Никълъс се подчини. Изучаваше крехката фигура с аскетично лице, която седеше, потънала в пурпурните си роби и самурени кожи, на стола с висока облегалка. Бъргхърш имаше лице на свят монах-отшелник, но когато се приведе, Никълъс видя, че очите му са като твърди, черни камъчета, чийто блясък никога не помръква.

— Тук си по спешно нареждане на Короната? — гласът на Бъргхърш беше изгубил част от остротата си. Той махна с мършавата си, покрита с пръстени ръка към един стол до писалището. — Сядай! Сядай!

— Милорд — каза Никълъс, — нося писма и пълномощия от сър Еймиъс Петри, шериф на Лондон.

Той ги подаде на епископа, който ги прегледа внимателно, преди да му ги върне.

— И какво искаш да знаеш? — излая епископът.

— Нейно величество вдовстващата кралица Изабела Английска е мъртва — започна Никълъс.

— Бог да се смили над нея и да й дари покой. — Думите на Бъргхърш прозвучаха твърде бързо и Никълъс долови страх в гласа му.

— Милорд, преди много години си бил канцлер на кралица Изабела.

Бъргхърш се усмихна. Взе стилета от писалището и се заигра с него.

— Хайде, хайде, мастър правник! Можеш да се справиш по-добре. — Той хвърли ножа долу и се втренчи в Никълъс. — Защо не казваш истината? През септември 1326-а, преди трийсет и две години, Изабела, Бог да я прости, подпомогната и насърчавана от любовника си Роджър Мортимър, свали съпруга си крал Едуард Втори от престола и го затвори в замъка Бъркли, където той умря. Сегашният ни суверен, Бог да го пази, беше още младеж. Мортимър управляваше кокошарника като петела Шантиклер, а Изабела беше неговата Пертелота22.

Изглежда беше доловил изненадата върху лицето на Никълъс, защото махна с костеливата си ръка:

— Просто казах истината, какво лошо има в това? — Той прободе въздуха с дългия си показалец. — Сега, запомни, мастър правник. Аз им бях канцлер, но не съучастник. Така че защо си тук?

— Имаше ли кралицата някаква тайна?

— Никаква, просто мразеше съпруга си и обичаше Мортимър.

Никълъс неспокойно се раздвижи.

— Не, говоря за някаква тайна, която дори сега — той внимателно подбра думите си — би представлявала опасност, ако попадне в лоши ръце.

Бъргхърш поклати глава, но Никълъс беше достатъчно опитен в разпитите, за да усети, че той го лъже.

— Милорд — напомни му той, — тук съм по кралска работа. Доколкото разбрах, ти си присъствал, когато Мортимър и Изабела са изгубили властта?

— Да, бях в замъка Нотингам. Канцлерът трябва да присъства, винаги да бъде около властниците.

— Точно така, милорд — отвърна Никълъс. — Властта е като колело — има ос и спици. Ти си оста, затова съм тук. Защо е било толкова важно, толкова необходимо, когато Мортимър бил арестуван, да му запушат устата и да не му позволят да говори дори по време на собствения си процес?

Бъргхърш се приведе, езикът му трепкаше като на змия, а лицето му гореше от яд. Никълъс потръпна от злобата в гласа му.

— Ти, глупави и нищожни човече! — изсъска епископът. Той се огледа из стаята, сякаш очакваше някой да подслушва. — Ти, долен, дребен шарлатанино! Дрипав празноглавец!

Никълъс побутна стола си назад.

— Милорд, говори както подобава. Езикът ти не подхожда на благородник, да не говорим пък за духовник и епископ.

Бъргхърш премигна, сякаш едва сега си припомни кой е и къде е. Никълъс усещаше, че зад гнева му се крие страх. Епископът потри лице с ръце, облегна се на стола и забарабани с пръсти по писалището.

После размаха пръст към Никълъс.

— Ще ти дам един съвет, мастър правник. Ако това е, което търсиш, откажи се. Върни се в Лондон и кажи, че си се объркал. — Той се усмихна безмилостно. — Съмнявам се, че ще ти е трудно. — Или, ако искаш, побързай до най-близкото пристанище и замини за далечни земи.

— Защо Мортимър е бил със запушена уста? — повтори Никълъс, като с огромни усилия контролираше собствения си гняв.

Епископът повдигна редките си вежди.

— Не знам — каза той меко, — не искам да знам, и никога няма да узная.

— Бил ли е Мортимър истинският баща на сегашния ни крал? — избърбори Никълъс.

Бъргхърш го погледна изненадано, после отметна глава и избухна в смях, като пляскаше с ръце. Смя се, докато сълзи потекоха по бузите му.

— Не, не, не! — въздъхна той. — Боже опази, не! Никълъс почака, докато епископът се съвземе.

— Е, каква беше великата тайна? Епископът направи гримаса:

— Не знам.

Тази игра на криеница омръзна на Чърк.

— В такъв случай — каза той — ще продължа търсенето си. И ако открия нещо, ще кажа на господарите си в Лондон, че ти си ми го казал.

Той взе наметката си и тръгна към вратата. Беше сложил ръка на резето, когато Бъргхърш се обади:

— Чакай, правнико, върни се! Никълъс се обърна и се върна до стола си.

— Седни! Седни! — Бъргхърш принудено се усмихна. — Искаш ли да пийнеш вино?

Никълъс поклати глава. Не вярваше на този арогантен, неискрен прелат, обграден с лукс, играещ си с тайни, които бяха стрували живота на други.

Епископът посочи огромната Библия в разкошна, бродирана със злато подвързия, която беше привързана с верига за малката катедра до него.

— Искам да се закълнеш, мастър правник — каза той тържествено, — че това, което ти кажа, няма да бъде разкрито на никой друг. Само тогава ще говоря. Нещо повече, това, което ти кажа, ще бъде предадено така, че никога да не го свържат с мен.

Никълъс кимна в знак на съгласие и отиде при катедрата. Сложи ръка върху Библията и внимателно повтори клетвата, която Бъргхърш му продиктува. После епископът му направи знак с ръка да се върне на мястото си. Наведе се напред и зашепна, сякаш мишките, които скърцаха зад ламперията или паяците, които тъчаха мрежите си в ъгъла на стаята, можеха да дочуят тайната и да я разкрият.

— Бях канцлер на Изабела — започна той. — Времената бяха размирни. — Епископът отпи от бокала си. — Мортимър и Изабела управляваха кралството. Както казах, сегашният крал беше още момче, когато това започна. Като любовници, Изабела и Мортимър постоянно разговаряха насаме. Аз бях свидетел на тайните им, или по-скоро на някои от тях, защото непрекъснато се случваше да вляза в покоите им, докато обсъждаха някакъв въпрос и те рязко спираха, щом ме видеха.

— И каква беше тази тайна? — попита Никълъс. Бъргхърш поклати глава.

— Бог знае! Знам, че Мортимър изпрати един от оръженосците си, Джон Травис, да търси нещо в архивите в Оксфордския университет. При друг случай самата Изабела отиде да претърси архивите на Кралския съд. Тя и Мортимър много внимателно ги разгледаха. Не знам какво търсеха, но през нощта, когато любовникът й беше арестуван, Изабела крещеше нещо на сина си.

— И какво беше то?

— La paume!

— Какво значи това? — попита Никълъс.

— На нормански френски е. Мисля, че означава палма — вероятно едно от онези сухи палмови листа, които поклонниците носят от Светите земи.

— И как реагира синът й?

— Веднага накара да запушат устата на Мортимър, както и на Травис. И двамата бяха изпратени в Уестминстър на съд. На другата сутрин кралицата-майка поиска да види сина си. Младият Едуард, тогава осемнадесетгодишен, се съгласи. Срещнаха се в спалнята на кралицата-майка. Тя беше разстроена и объркана след залавянето на Мортимър и настоя да говори насаме с него. — Бъргхърш се усмихна тъжно. — Аз бях в немилост. Наистина, бях във фракцията на Мортимър, но за щастие Короната не винаги наказва онези, които служат на недостойни господари. Както и да е, стаята беше опразнена. Аз седях отвън с другите. Очаквах да чуя викове, писъци и молби за помилване, но беше тихо, тихо като в гроб. Един от младите кралски придворни отиде до вратата и се ослуша, но можа да чуе само шепот. — Бъргхърш се облегна на стола си, като въртеше бокала в ръцете си. — После вратата на спалнята се отвори. Младият крал изскочи навън. Никога не съм го виждал — преди или след това — да изглежда толкова ядосан и уплашен. Беше пребледнял, бузите и челото му бяха покрити с капчици пот. Изпратиха ме обратно в епархията ми. Мортимър умря в Тайбърн, а Изабела беше заточена в замъка Райзинг в Норфък.

— Излизала ли е някога оттам? — попита Никълъс.

— Извеждаха я от време на време на официални тържества, но кралят внимателно я наблюдаваше. Най-доверените му благородници бяха изпратени при нея — приятели от детинство, като Джървис Талбът, комендант на замъка. Двадесет и осем години, от 1330-а до смъртта й през август тази година, Изабела беше зорко наблюдавана. Знаеш ли, че рота стрелци, най-добрите в кралството, постоянно лагеруваха в горите край замъка Райзинг?

— Какво става там сега? — попита Никълъс. Бъргхърш сви рамене.

— Всичко е свършено. Прислугата на Изабела беше разпусната, стрелците — отзовани. Кралските шпиони в Бишъпс Лин и Грейт Ярмут, които съобщаваха какви кораби пристигат и какви заминават, вече нямат работа. — Бъргхърш самодоволно се усмихна. — И така, мастър правник, с лукаво лице и остри очи, каква ли е тайната?

— Само това ли можете да ми кажете, милорд? — попита ледено Никълъс.

Бъргхърш протегна мършавата си ръка за целувка.

— Да, това е всичко. Сега можеш да си вървиш. Никълъс излезе от двореца на епископа, взе коня си от конюшнята и се върна при спътниците си в кръчмата.

Крабтрий и Скейтлок бяха в кръчмата и пиеха пред огъня. Никълъс се присъедини към тях, след като си поръча купа месо със зеленчуци. Щом прислужникът сервира — яденето беше силно подправено, за да не си личи, че месото е старо, — Никълъс разказа на другарите си за срещата с Бъргхърш.

— Трябва да отидем в замъка Райзинг — каза Скейтлок, когато правникът свърши. — Ако сме открили нещо, господарю, то е, че старата кучка е пазела голяма тайна, която е плашела сина и…

— Защо я наричаш кучка? — прекъсна го Крабтрий. Никълъс въпросително погледна Скейтлок. Въпросът на Крабтрий беше добър. Очите на прислужника му пламнаха от гняв.

— Тя има лоша кръв — каза той. — Баща й, Филип Четвърти Френски, е бил същинско адско изчадие. Вероятно и в ада се е върнал.

Крабтрий погледна Никълъс и вдигна вежди.

— Но какво ще успеем да научим в замъка Райзинг? — попита Чърк между горещите хапки.

— Може да чуем някоя клюка.

Никълъс се приведе към огнището и отпи от халбата силен ейл, донесен от прислужника.

— Ще отидем — реши той. — И после ще се върнем в Лондон. — Никълъс разтревожено огледа кръчмата.

— Не, господарю — промърмори Скейтлок, — преди да питаш, ще ти кажа, че никой не ни следи. Поне не тук, но може би извън градските стени.

Думите му се оказаха пророчески. Напуснаха Норич рано на другата сутрин, след като закусиха с тлъст бекон и ейл. Времето скоро ги накара да забравят любопитството си, разбудено от откровенията на Бъргхърш. Свиреп мраз беше сковал земята и гъстата морска мъгла обвиваше местността и скриваше пътя, който се простираше на изток към Бишъп’с Лин и замъка Райзинг. На няколко мили от Норич те се намериха на тесен път, който, както сподели Никълъс, щеше да ги отведе до кръстопът и по-пряк път към Бишъп’с Лин. Гъсти гори се простираха от двете му страни и въпреки че мъгливата тишина ги потискаше, Никълъс и спътниците му се уплашиха, едва когато тя беше нарушена рязко от подрънкване на брони. Никълъс и Скейтлок охлабиха сабите в ножниците им. Крабтрий, който не обичаше схватките, тихичко захленчи от страх, докато прислужникът не му каза да млъкне.

Никълъс продължи напред, убеден, че шумът е рожба на въображението му, когато редица фигури с качулки се появи от мъглата, за да му препречи пътя. Те се плъзгаха като черни призраци по пътя. Въоръжени с мечове и копия, чакаха Никълъс и спътниците му да спрат и да слязат от конете. Сърцето на Чърк потръпна от ужас и именно страхът го спаси. Той премина от тръс в галоп и се нахвърли върху възможните си убийци, като крещеше и размахваше сабята, сякаш беше ветеран от стотици успешни сражения. Скейтлок направи същото, а Крабтрий крещя, докато почувства, че дробовете му ще избухнат. Изненадани, нападателите им стояха объркани, а после Никълъс се оказа между тях, замахвайки сляпо със сабята си. Видя как един от нападателите изкрещя от болка и притисна ръката си, от която течеше кръв. Друг изостана с лице, превърнато в кървава маса. После Никълъс и спътниците му ги подминаха и препуснаха като вятъра.

След време се отклониха от пътя, успокоиха конете си и се напрегнаха да чуят някакви звуци от преследване. Крабтрий се смъкна от коня, сипейки полугласно ругатни, сгърчи се и повърна закуската си. Никълъс слезе от коня, убеди се, че Крабтрий не е ранен и погледна към Скейтлок, който седеше като вкаменен на седлото.

— Кои бяха те? — прошепна той. Прислужникът поклати глава.

— Следили са ни. Негодниците трябва да са ни чакали да напуснем Норич.

— Кой ги е изпратил? — попита Никълъс. — Пазителят на Портите?

— Не бъди толкова тъп! — Крабтрий се изправи и избърса устата си с опакото на ръката. — Яздих между негодниците със затворени очи, но с отворени уши. Когато ранихте единия, той извика нещо на френски.

Никълъс почувства сърцето му да замира в дълбоко отчаяние. Грабна юздите на коня си и облегна пламналото си лице на студеното кожено седло.

— Бог да ни е на помощ! — промърмори той. — Сър Еймиъс Петри и властта, която той представлява, ни преследват. Пазителят на Портите също ни гони. А сега и французите!

Той руга толкова красноречиво, че Крабтрий възкликна от възхищение пред този поток цветисти клетви и псувни. Най-накрая се качи пак на седлото.

— Защо французите ни нападнаха? — попита Крабтрий, като го последва.

Никълъс отново си сложи качулката.

— Те не ни нападнаха — каза той замислено. — Измъкнахме се, защото мислеха, че ще слезем от конете. Искаха да ни заловят и да разберат какво знаем. След това сигурно щяха да ни убият.

— Но защо? — изви Крабтрий.

— Уж се имаш за хитрец — каза Скейтлок, — но не можеш да различиш лакътя от задника си. Преди десет дни двама французи ни преследваха из целия град. Единият е намушкан, а другият — отровен. На другия ден двама от тях разговаряха подчертано приятелски с мастър Чърк. По-късно бяха убити в една уличка. Французите вероятно ни смятат отговорни за смъртта на техните хора.

— Да продължаваме — каза Никълъс.

Те излязоха от гората и се върнаха отново на пътя. Тази вечер спряха в малко абатство, където бенедиктинци с черни раса ги посрещнаха приятелски с проста, но вкусна храна и удобни легла във варосани килии. На следващия ден стигнаха Бишъп’с Лин и се настаниха в „Платнохода“, процъфтяваща кръчма, където рибарите и моряците от Хънстантън пиеха заедно с търговци и селяни от плодородните земи край норфъкските блата. Първия ден почиваха. Никълъс мълчеше, обмисляше онова, което Бъргхърш му беше казал и се чудеше каква тайна, ако изобщо беше тайна, се съдържа в думата раите. Защо Мортимър беше наредил специално разследване в Оксфорд, питаше се той. И защо той и любовницата му Изабела бяха ровили из архивите на Кралския съд?

След като се настаниха, те решиха да се сближат с местните. Въпреки непрестанния приток на пътници, хората в места като „Платнохода“ бяха подозрителни към чужденците. Никълъс нареди на Скейтлок и Крабтрий да не се натрапват на местните, които ги изучаваха подозрително в общата зала, а да изчакат докато те ги приемат. Най-сетне, една вечер те се заприказваха с група местни фермери, които разговаряха за кралица Изабела. След известно време един от тях удари с юмрук по масата.

— Радвам се, че старата кучка е мъртва! — каза той дрезгаво. — Беше много алчна. Каквото и да искаше, го взимаше. Когато представяхме сметките си, ни казваха да отидем да си искаме парите от Кралската хазна в Лондон. А кой от нас има време за това, а? — Той погледна компаньоните си, които кимнаха в знак на съгласие. — Имаше и други неща — добави мрачно. — Кралските войници и стрелците, които патрулираха по пътищата. Бяха толкова неприятни, колкото могат да бъдат само военните — спираха каруците ни и задяваха жените ни.

— И онези от пристанището — обади се един от другите. — Пристанищните митничари, приставите, които непрестанно оглеждаха всичко — от снабдителните лодки — до рибарските.

— А имаше и французи — промърмори друг.

— Французи ли? — попита Никълъс.

— Една от най-големите тайни на Норфък — отвърна фермерът. — Малко хора знаят за нея.

— За кое?

Мъжът остави халбата си на масата и се приведе по-близо. Никълъс се сдържа да не се намръщи от престоелия му дъх на лук, сирене и ейл.

— Преди около двайсет години, точно след голямата морска победа на нашия крал при Слуис, една френска галера акостира през нощта и войниците слязоха на брега. Те атакуваха замъка. Настана ужасна касапница! Нощното небе светна от пламъци и полята подгизнаха от кръв. Французите бяха отблъснати, но на висока цена. Имаше толкова много трупове, че трябваше да изкопаем ров два метра дълбок, четири метра широк и половин километър дълъг, за да ги погребем. Ще го видите вдясно от пътя към замъка. Френските трупове и някои от английските бяха нахвърляни в него.

— Защо французите са атакували замъка? — попита Никълъс.

— Не знаем, но по-късно един стрелец казал на братовчед ми, че са дошли за старата кралица. Ако зависеше от мен, бих им дал дъртата кучка, но те бяха отблъснати.

— Бяха отблъснати?

— Да, с това всичко приключи.

— А какво става със замъка? — попита Скейтлок.

— Пуст е като гробище, сър. Като гробище. Сега можете да отидете там. Останали са само малко войници и наемници.

— Ами прислугата на старата кралица?

— О, вече я разпуснаха. Щом погребаха господарката им, нямаше вече работа за тях.

Никълъс благодари и поръча нови чаши ейл. Щом тримата се прибраха на малкия си таван, те се подготвиха да поемат за замъка Райзинг на другата сутрин.

— Защо мислите, че са дошли французите? — попита сънено Крабтрий, докато лежеше на леглото и дърпаше сламки от тънкия сламеник.

— Господ знае! — отвърна Никълъс. — Но те са знаели, че кралицата крие някаква тайна и са били готови да пролеят кръв за нея. Между другото, какво означава думата раите?

— Мислих за това — отвърна Скейтлок. — Как би могла да заплаши Изабела с нея сина си? — Той се усмихна замислено. — Когато бях в Лондон и говорих с приятелите си, те ми казаха нещо странно. Съпругът на кралицата, Едуард Втори, е погребан в глостърската катедрала в прекрасен саркофаг от пърбекски мрамор. Но неговият син, сегашният крал, не е дал и пени за гроба на убития си баща. Монасите от Глостър я построили. Още нещо, повечето крале са погребани в Уестминстър, но Изабела и Мортимър не позволили трупът на стария крал да бъде отнесен там.

— Жалко — каза Крабтрий. — Кралските погребения са източник на радост в столицата. Виното се лее като вода и ако си достатъчно бърз, можеш да стигнеш до Уестминстър и да пируваш остатъците от кралската трапеза.

— Защо тогава трупът на стария крал не е бил занесен в Уестминстър? — попита Никълъс.

Скейтлок сви рамене.

— Това е стар слух, но някои казват, че Едуард е избягал от замъка Бъркли и заминал за някоя средиземноморска държава.

— Бог да ни пази! — въздъхна Крабтрий. — Искаш да кажеш, че старият крал не е мъртъв?

— Възможно е — промърмори Скейтлок. Никълъс сграбчи прислужника си за ръката.

— Къде чу това? Скейтлок се почеса по носа.

— Хайде, хайде, господарю. Ти си имаш своите тайни, а аз си имам моите.