Пазителят на Портите

ПЪРВА ГЛАВА

Никълъс Чърк се събуди със стон.

— Прекалих с червеното вино! — промърмори той. Още усещаше в устата и гърлото си вкуса на кларета.

Той се изправи, олюлявайки се леко, и погледна към покривката на леглото, на която бяха изобразени негри, яхнали слонове. Животните сякаш бяха оживели. Никълъс съблече нощницата си и натопи лице в легена със студена вода, който стоеше на дървена поставка. После се подсуши с един парцал и отново се свлече върху леглото. Червеното вино, което все още се носеше из кръвта му, беше коварно. Той мръзнеше, затова навлече робата си от черна дамаска и нощната си шапчица, поръбена със златиста дантела, и двете подарък от сестра му. После скръсти ръце и огледа стаята, която наричаше „моя личен рай“.

— Ще получа отплатата си на небето — промърмори си той и тихо се засмя. Надяваше се, че ще бъде компенсиран за бедността си на земята. Никълъс смяташе, че е по-зле дори от онези бедни нещастници, които се разхождаха из църквата „Сейнт Пол’с“, натруфени, но с празни кесии. Той имаше по малко от всичко — два шкафа (само единият беше негов), три стола (единият — счупен), леген и кана за миене, два ката бельо, парче от вълнен килим и избелял гоблен, който изобразяваше как Давид преследва Вирсавия — подарък от благодарен клиент, който нямаше средства да му плати.

Чърк погледна към високия шкаф. В него имаше сребърен свещник и златни щипци за свещи, които би трябвало да продаде, защото имаше само една свещ и тя беше лоена. Отпусна се на леглото и се загледа в гипсовия таван. Беше ли нещастен? Не, сестра му и зет му Джон Гоуди бяха щедри до глупост. Той мразеше мисълта, че се храни на техен гръб, включително и на пиршеството, което Джон беше организирал предишната вечер. Беше за хората от гилдията на Джон, но Никълъс също беше поканен. Беше прекарал предишния ден в обиколки из „Сейнт Пол’с“, където се опитваше да си намери клиентела, унесен в мечти за тлъсти хонорари и интересни случаи, защита на църковни владения или писане на обяснения за quo warranto9.

Разбира се, не беше намерил работа и се беше върнал по усойните улици, изгладнял като вълк. Беше изял своя дял от щуката със сос, печените косове и яребици, обилно залети с червено вино от шишето, което Джон беше поднесъл. Никълъс затвори очи — ето го, завършил колежа „Тринити“ в Кембридж и член на адвокатската колегия на Инър Темпъл, правник на скромната възраст от двайсет и осем години, живеещ от щедростта на сестра си.

Чърк стана и преглътна самосъжалението. Днес нещата можеха да се променят. Сър Еймиъс Петри, член на Парламента и шериф на Лондон, си беше дал труд да помогне още веднъж на далечния си роднина. Именно неговото влияние беше извоювало на Чърк желаното място в Инър Темпъл, но когато Никълъс се опита да му благодари, сър Еймиъс не обърна внимание на писмото му. Сега от висотата на положението си, той беше поканил правника, „своя скъп родственик“, на среща в дома си близо до Чансъри Лейн. Никълъс въздъхна и стана. Срещата беше определена за обяд. Той хвърли поглед през прозореца, но вдигналата се от реката мъгла скриваше по-голямата част от кварталите Поултри и Уолбрук под леден покров. Никълъс чу камбаните на „Сейнт Мери ле Боу“ и „Сейнт Пол’с“ и реши, че трябва да е десет сутринта. Търка зъбите си със смес от мед и оцет, докато пръстите го заболяха и сложи най-хубавия си вехт жакет върху прокъсаната си батистена риза. Бричовете му бяха нови, подарък от Джон и Катрин за Дванайсета нощ10.

Никълъс си спомни вчерашния хапещ студ, затова обу три чифта вълнени чорапи, преди да напъха насила краката си в чифт тесни кожени ботуши. Среса катраненочерната си коса и прикри срама от бедното си облекло под тежката роба на правник.

След като провери дали е изгасил свещта, Чърк излезе в мразовития тесен коридор и се изкачи по стълбите под стряхата, до тавана, където спеше Скейтлок. Бутна вратата — малката стая беше празна, сламеникът беше застлан. Както винаги, стаята беше чиста и спретната, а вещите на прислужника му — подредени върху двете полици или прибрани в големите, обковани с желязо сандъци, които Скейтлок винаги държеше заключени. Чърк беше едновременно смутен и любопитен. Интересуваше се от него, защото беше любопитен, като всеки правник, а Скейтлок беше загадка. Чърк се облегна на рамката на вратата. Колко време се познаваха? Година? Да, почти година. Чърк пак чакаше клиенти в „Сейнт Пол’с“. Беше видял Скейтлок да се разхожда по централния пасаж. Той сякаш си говореше сам, затова Чърк се приближи и заключи, че или е луд, или мърмори някакво заклинание. На следващия ден, когато Никълъс, зачервен от удоволствие, че си е осигурил добре платена работа, спор за завещанието на един старец, излизаше от кръчмата „Главата на Епископа“, Скейтлок се обърна към него.

— Търсиш ли си слуга? — беше го попитал той. — Аз съм Хенри Скейтлок. Нямам препоръки, но съм почтен и способен. Мога да шия и да чета и съм пестелив.

— Можеш ли да започнеш веднага? — беше отвърнал Чърк — чашите кларет го бяха развеселили. Той внимателно беше огледал мъжа, забелязвайки чистите му кадифени дрехи, ясните сини очи и лицето, детинско на вид, въпреки добре подстриганите червена брада и мустаци.

— Да, трябва ми слуга — беше казал Никълъс в пристъп на пиянска щедрост.

Защо не? Зет му имаше нужда от помощ в къщата, а Чърк беше сигурен, че му е провървяло. Беше се оказал прав, поне донякъде. Скейтлок беше добър прислужник, беше икономичен във всичко, освен по отношение на апетита си. Но късметът на Чърк не се беше подобрил. Въпреки това той не можеше да отпрати мъжа. Джон и Катрин го харесаха. Скейтлок беше сръчен и се грижеше за близнаците им. Но той си оставаше загадка. Нямаше минало, приятели или семейство. „Дали се укрива от някого?“ — чудеше се Чърк. Гласът му беше плътен и културен, говореше френски и испански. Веднъж, когато и двамата бяха обърнали по доста чаши, той беше показал, че владее също така добре латински и италиански. Къде беше получил такова образование?

— Никълъс! — повика го сестра му отдолу.

Чърк се огледа още веднъж из стаята. Миришеше на чисто, носеше се дъх на сушени билки, восък за свещи и нещо по-ароматично. Благоухание? Да не би Скейтлок да беше поклонник на дявола? Чърк се усмихна. Съмняваше се. Хенри се беше присъединил към хора на отец Томкинс в „Сейнт Мери ле Боу“, където ниският му басов глас контрастираше с тенора на Чърк. Правникът сви рамене и слезе в застланата с каменни плочи кухня. В огнището гореше силен огън и въздухът ухаеше сладко на прясно опечен хляб. Шестгодишните близнаци, които си приличаха като грахови зърна, седяха с опулени очи като малки бухалчета от двете страни на Скейтлок, който им разказваше една от фантастичните си истории. Съсредоточен, притворил очи, прислужникът тържествено произнесе:

— В Етиопия съществуват дракони. Те не са като змиите в Амазония, където живеят хора без глави. Не. — Той млъкна и вдигна ръка, когато момчетата възбудено закрещяха. — Не, това е друга приказка. Те имат жълти очи и пурпурна кожа.

Скейтлок отвори очи и намигна на Никълъс, който му отвърна и любопитно загледа слугинята, която въртеше шиша с агнешки бут и го обливаше със сос, без видимо да се впечатлява от горещината на огнището.

— Добро утро, Никълъс.

Катрин се втурна през кухненската врата усмихната, с развяна черна коса. Никълъс я стисна в прегръдките си, както когато бяха деца и си играеха на принцесата и великана. Катрин мечтаеше да бъде русокоса и синеока, а имаше кафяви очи и тъмна кожа, но въпреки всичко винаги беше весела като врабче.

— Никълъс! — извика тя, останала без дъх. Той я пусна бързо.

— Не си знам силата — промърмори извинително.

Тя направи гримаса, приглади зелената си рокля от тафта и зашета край масата, нареждайки приборите. Изведнъж Никълъс изруга и хукна обратно по стълбите, без да обръща внимание на вика на сестра си да не използва такъв език пред децата. Той не си правеше илюзии относно племенниците си — същински дяволчета, които го смятаха за своя естествена жертва. Намери кожения си колан, кесията и торбата, които не помнеше къде беше захвърлил предишната вечер, грабна ги и се върна обратно долу. Катрин беше подредила масата. Тя сложи две халби, чинии и бутилки немска бира със странна форма — новост за времето си. Върху всяка се виждаше мрачното, брадато лице на търговец от Ханзата11.

Сервирани бяха и димящи купи с гореща супа. Скейтлок, призоваван от протестиращите си слушатели, седна до Никълъс и грабна роговата си лъжица. Чърк погледна сестра си, вдигна очи към небето по повод неутолимия апетит на слугата си и го последва. Разчупи горещия хляб и започна да топи залъците в тлъстия месен бульон. После вдигна поглед нервно. Сестра му не беше помръднала и го гледаше втренчено. Сърцето на Чърк спря — той знаеше какво ще последва.

— Къде е Джон? — попита той.

Но не успя да отклони вниманието на сестра си. Катрин посочи с ръка към предната част от къщата, където Джон и чираците му търгуваха с изделия от плат и кожа. Чърк отново започна да яде, но Катрин продължи да стои до него.

— Имам писмо от Робърт — каза тя. Никълъс присви очи.

— Не искам да знам — промърмори той. — Изобщо не ме интересува.

Той хвърли поглед към озадаченото лице на Скейтлок и сведе глава. Катрин неспокойно се приближи към него, като разтревожена квачка. „Защо — чудеше се тя — Никълъс не може да се сдобри с брат си? Защо не се върне в старото имение край Норич и не излекува раните си?“ Но тя знаеше отговора. Вината беше на онази кучка Биатрис, с прекрасно лице и страстни слабини, която беше единствената любов на Никълъс до една ясна пролетна утрин, когато я беше заварил с брат си. Светът на Катрин беше рухнал сред ругатни и дрънчене на стомана, докато двамата мъже, които обичаше най-много след съпруга си, се биеха за една жена, която тя мразеше. Никълъс беше заминал преди шест години и оттогава не се беше връщал у дома. Сега той я погледна мрачно и непреклонно. Странните му очи — едното синьо, а другото зелено бяха присвити гневно. Устните му, обикновено винаги готови да се усмихнат, бяха стиснати здраво и бръчиците от смях край очите му бяха изчезнали. Катрин преглътна загрижеността и яда си и му се усмихна.

— Сигурна съм, че срещата със сър Еймиъс Петри ще ти донесе пари — каза тя. — Мама винаги казваше, че той ще ти помогне. — Бръсна леко черната брада и мустаци на брат си с кърпата, която държеше в ръка. — Но първо трябва да се обръснеш.

После се обърна и излетя от кухнята, преди Никълъс да види издайническите сълзи в очите й. Брат й сложи последното парче хляб в устата си и допи резливата бира.

— Трябва да вървим — измърмори той.

Извика на сестра си, че тръгват, но когато не чу отговор, сложи наметалото си и излезе. Скейтлок взе своята наметка, обеща на децата да довърши приказката, когато се върне и тихо последва господаря си. Джон Гоуди, зает с работа по сергията пред къщата, ги видя да тръгват, усмихна се и извика:

— Успех, Никълъс!

Правникът му се усмихна в отговор. Със своето открито честно лице, набито тяло, непокорна червена коса и светлозелени очи, Джон Гоуди беше човек без претенции, който живееше за съпругата, децата и любимата си гилдия. Той викаше по чираците си, които тичаха напред-назад с топове платно, кожени пояси, кесии и кожени елеци, които трупаха върху сергията. Никълъс стисна ръка на Джон и промърмори, че може да е разстроил Катрин. Джон вдигна вежди и се усмихна. Той знаеше за редките, но яростни сблъсъци между брата и сестрата и отдавна беше решил да не взима ничия страна.

— Катрин забравя бързо — промърмори той, като наблюдаваше с едно око един чирак, който се беше натоварил прекалено. — Внимавай, Никълъс. Бъди предпазлив и късметът може да дойде при теб.

Щом Никълъс и Скейтлок завиха по улицата и се озоваха в Чийпсайд. Под заострените стрехи на къщите, почувстваха студения полъх на ледения вятър. Земята под тях, смесица от кал, киша и съдържанието на нощните гърнета, беше замръзнала като камък. Те се сгушиха в наметките си, докато преминаваха по уличките на щавачите и през стария еврейски квартал. Уличният шум се превърна в оглушителна врява. Из целия Чийпсайд се чуваха виковете и препирните на търговци и купувачи.

— Риба! Кой ще си купи риба?

— Оцет! Чист оцет!

Те продължиха покрай сергиите с гнили плодове и сгърчени наденички, покрай търговци, предлагащи скумрия и розмарин. Калайджия удари по гонга си:

— Имате ли медни съдове, тенджери, тигани за поправка? — ревна той.

Минаваха каруци, които се хлъзгаха и подскачаха върху неравната настилка. От близката черква прозвуча погребална камбана, почти заглушена от рога на касапина. Кръчмите и гостилниците бяха отворени и миризмата на силен ейл, прясно опечен хляб и престояла храна, овкусена със силни подправки се носеше във въздуха. Никълъс забеляза, че Скейтлок се стяга, както винаги, когато се намираха сред тълпа. Правникът спря и хвана за рамото прислужника си.

— Какво има, Хенри? Какво става? — попита той, както беше питал и друг път. Вгледа се в пребледнялото лице на Скейтлок. — Лошо ли ти е? Трябва ли ти лекар?

Скейтлок поклати глава.

Един пристав бързаше покрай тях, като влачеше след себе си жена, осъдена за проституция, за да я изгони извън крепостните врати. На врата й имаше желязна халка и мъжът я теглеше, сякаш беше куче. Никълъс отстъпи настрани. Скейтлок му обърна гръб и правникът беше сигурен, че той иска да скрие лицето си, макар че не забеляза страх в очите му. Никълъс въздъхна. Добре ли беше постъпил, като заведе този мъж в къщата на сестра си?

— Хенри — прошепна той, — от какво те е страх? Кой си ти?

— Ами ти, господарю? — изхриптя Хенри. — Какво ще кажеш за себе си? Кой е Робърт? Коя е Биатрис? Защо не се връщаш в Норич? Сестра ти говори за това всеки път, когато се напиеш или спиш.

Никълъс се усмихна горчиво.

— Някой ден ще ти кажа, Хенри.

— Добре, господарю. Някой ден. Нека и двамата запазим тайните си. Чака ни работа.

Никълъс го хвана за лакътя и те минаха покрай заплашителния силует на тъмницата Нюгейт и позорните стълбове, които вече бяха заети от престъпници — търговец, прислужник, заловен в прелюбодеяние, и двама джебчии. Никълъс мислеше за Скейтлок. Беше ли прелюбодеец? Беше ли избягал от съпругата и семейството си? Къде ходеше вечер? В бардаците и вертепите на Съдърк или Уайтфрайърс? Той се наведе към него.

— Отец Томкинс каза, че има нов френски мадригал, който ще ни позволи да изпълним на службата.

Скейтлок кимна и разговорът се прехвърли върху предимствата от петгласния хор и достойнствата на грегорианското пеене. Никълъс и Скейтлок завиха по Холборн, а после по Чансъри Лейн, близо до Пазарния хан. Къщите станаха по-богати и заобиколени с градини, покрити с мразовитото одеяло на леда. Къщата на сър Еймиъс Петри беше най-голямата. Намираше се на собствена земя и беше изградена от черно дърво — дебели, широки дъбови греди, позлатени и украсени с причудливи елементи. Между тях гипсът проблясваше, чист като сняг. Всеки от четирите етажа се издаваше малко повече от предишния, а прозорците бяха от оловно стъкло. Никълъс хвана голямото медно чукало с формата на рицарски шлем и силно потропа.

Един слуга ги поведе по коридор с ламперия, с дебели вълнени килими и картини по стените, в които Никълъс забеляза влиянието на холандски и немски художници. Изкачиха се по дъбово стълбище и преминаха през дълга галерия, където беше толкова тъмно, че восъчните свещи, поставени в сребърни свещници вече бяха запалени. Прислужникът почука на една врата в края на галерията.

— Влезте! — обади се мек, изискан глас.

Стаята на шерифа беше облицована с дъб. Излъсканият под беше покрит с килимчета. Заради малките прозорци, стаята беше тъмна, но свещите обливаха мястото около бюрото с водопад от златиста светлина. Сър Еймиъс седеше зад писалището. Едната му ръка, обсипана с пръстени, тихо почукваше по повърхността му, а другата прелистваше документите. Той вдигна поглед и се усмихна. Смуглото му лице под плоската шапка беше изгубило част от суровостта си, макар че хлътналите му очи останаха твърди, докато изучаваше далечния си родственик. Той се загърна още по-плътно в робата си и се наведе над бюрото.

— Добър ден, Никълъс.

Покани го с жест да седне на стола с висока облегалка, който стоеше пред бюрото. На Скейтлок не обърна внимание, сякаш не съществуваше. Докато Никълъс се настаняваше удобно, шерифът се обърна към мъжа на средна възраст, който стоеше от дясната му страна.

— Мастър Чърк, мога ли да ти представя сър Роджър Хобдън, кмет на града?

Никълъс отвърна на усмивката му. На пръв поглед Хобдън изглеждаше приятен човек, макар сближените му очи да бяха присвити и потайни.

— Сър Роджър присъства тази сутрин само като свидетел — каза сър Еймиъс. — Искаш ли вино?

Никълъс кимна, шерифът отиде до малка масичка и се върна с висока венецианска чаша. На Скейтлок, който мълчаливо стоеше зад господаря си, не предложи нищо.

— Мастър Чърк — започна отново сър Еймиъс, — ти си добър правник с неясно бъдеще, нали?

Никълъс отпи от чашата си и погледна към него. Той знаеше правилото: „Съмняваш ли се, мълчи си“.

— Говори се, че си почтен.

— Кой говори?

— Де Гайсърс.

Никълъс се усмихна. Де Гайсърс беше беден чуждестранен търговец, който бе призован пред съда в Уестминстър, защото не спазвал законите на градската търговия. Никълъс беше негов защитник и се опита да използва вратичките в правото. Беше изгубил делото, но не му беше взел пари. Сега му се искаше да го беше направил. Отначало честността му беше възхвалявана из „Сейнт Пол’с“, но след като никой вече не го нае, похвалата бързо се превърна в присмех.

— Казаха ми, че не си се връщал в Норич — рязко каза сър Еймиъс. — Не си посещавал и училището към катедралата. Но го помниш, нали, Никълъс, онова близо до кулата „Бланш“?

Никълъс знаеше, че го дразнят. Той живо си спомняше училището при катедралата, където учителят Тимънс с дългия черен бастун разкриваше мистериите на латинския, гръцкия, граматиката и логиката. Както всички ученици, Чърк беше прекарал голяма част от времето си, загледан през прозореца, отворен дори посред най-люта зима, към големия родов замък на хълма над града. Той и Биатрис често се бяха разхождали из прекрасните му градини.

— Болезнени спомени, а? — попита лукаво шерифът. — Но сигурно с Кембридж не е така. Знам, че си учил и там. Медицина, при великия доктор Фабиан, лекарят, който реже трупове?

— Лекарят, който има разрешително да го прави — рязко отвърна Чърк.

Петри се усмихна, сякаш беше спечелил точка, и Чърк се напрегна. Шерифът го дразнеше с миналото му, както добрият правник оставя жертвата си да говори, уплашена от злокобните паузи между простите, но резки въпроси. Разбира се, че Чърк си спомняше варосаните стени и просмуканите с кръв маси на Кембридж, където д-р Фабиан разрязваше и изследваше труповете на обесени мъже и жени; спомняше си замърсената бяла плът, увисналата кожа, вонята на сребристосините им вътрешности, струпани върху мръсните подноси. Не можа да го понесе и затова реши да учи право. Сър Еймиъс Петри, доволно захилен, добре знаеше това.

— След Кембридж също като теб, сър Еймиъс, аз отидох в Инър Темпъл — каза Чърк. — Учих в Кръглата Църква, рових се из гробниците на тамплиерите, беснеех с останалите студенти по „Флийт Стрийт“, купувах си учебниците по право на Ричард Попъл. Направих го под твое влияние. Изпратих ти благодарствено писмо, но се съмнявам, че си го получил, защото нямах отговор.

Сър Еймиъс се изсмя и щракна с пръсти. Пред Чърк се появи нова чаша вино, но той беше пил достатъчно и я остави недокосната. Петри трябваше да спре да си играе с него и да мине на въпроса. Вместо това сър Еймиъс попита:

— Как е майка ти, родственико?

Никълъс се замисли за нея, слаба и дребничка, с лице, сбръчкано от грижи. Само да не беше взела страната на Робин.

— Майка ми е добре. — Никълъс бутна стола си, сякаш се канеше да стане. Идеше му да се сопне на шерифа и се опита да сдържи гнева си. — Сър Еймиъс, защо съм тук?

Шерифът стисна устни и кимна.

— Премият въпрос изисква прям отговор. Искам да ти предложа служба.

Никълъс остана безмълвен.

— Изглеждаш недоволен. Да не би да имаш по-добро предположение?

— Не, сър Еймиъс, но дори глупак не би купил зачулен кон. Сър Еймиъс се усмихна насила.

— Бих искал да станеш член на моето домакинство. Никълъс отвърна на погледа му.

— Като какъв? Като прислужник ли?

— Не. — Доброто настроение на Петри се стопи. — Като един от най-приближените ми служители — следовател.

— С други думи да преследвам крадците?

— Не! — отвърна Петри. — Не ми трябват биячи или други такива глупости. Имам нужда от някого, който да познава закона така добре, както и тъмните дебри на човешката душа; някой, който да ми помага справедливостта да възтържествува и злото да бъде наказвано.

Никълъс си помисли, че това, което беше видял при правораздаването, няма много общо със справедливостта, но едва ли сега беше моментът да го сподели.

— Следовател — човек, който издирва фактите, истината. Правник, който привидно — шерифът наблегна на думата — ще ми помага да подготвям делата си и ще събира доказателствата, необходими за пред съда. Пет шилинга на седмица, правото да се храни веднъж на ден на масата ми или да си взима храна от моите запаси. Нови дрехи на Коледа и Еньовден и покриване на разходите, стига списъкът да е точен и приемлив за иконома ми.

Никълъс се облегна и погледна към рисувания таван. Трябваше ли да приеме това съблазнително предложение? Вече нямаше да бъде самостоятелен, а момче за всичко на шерифа. Чирак в по-хубави дрехи.

— Какво ще правиш — обади се Петри, сякаш четеше мислите му, — когато нямам нужда от теб, си е твоя работа.

Никълъс си помисли за щедростта на Катрин и Джон, как сестра му се тревожи какво ще стане с него, как би се радвала да пише в Норич, че Никълъс работи не за друг, а за градския шериф.

— Ами слугата ми? — попита той.

— Слугата ти — рязко отсече сър Еймиъс — няма нищо общо с мен.

Никълъс погледна през прозореца над главата на шерифа и забеляза, че е започнало да вали. Сър Еймиъс се завъртя в стола си и за пръв път си даде труда да погледне Скейтлок с израз на дълбоко отвращение. Хенри седеше напрегнат, с приведени рамене. Никълъс беше сигурен, че шерифът се кани да каже нещо.

— Приемам — каза той по-високо, отколкото възнамеряваше.

— Добре. — Сър Еймиъс въздъхна и се облегна назад. — Имаме готов договор за теб — Той се приведе над бюрото и се усмихна, — имаме и задача. Това е истинската причина за тази среща. Работата е важна и може да се окаже опасна.

Сър Еймиъс прочисти гърлото си и плесна с ръце. Облегна се на стола и се загледа в тавана.

Никълъс бързо погледна към Хобдън, който стоеше неподвижно като статуя, и изведнъж осъзна, че той присъства тук като свидетел, за да гарантира, че шерифът по-късно няма да бъде обвинен в измяна.

Стомахът му се сви. „За какво ли става дума?“ — чудеше се той. Какви страшни тайни трябваше да разкрие? Сър Еймиъс нямаше нужда от него като помощник, а за някаква специална задача, която не може да бъде поверена на никой друг.

— Сега, родственико, чуй ме добре — започна Петри. — На двайсет и втори август миналата година Изабела, майката на нашия благороден господар Едуард Трети, почина от тежка болест в замъка Райзинг в Норфък. — Той бързо погледна към Чърк изпод тежките си клепачи. — Животът на старата кралица е добре известен. Тя се опълчи срещу съпруга си, крал Едуард Втори. — Петри направи пауза. — После избяга от кралството и се присъедини към Роджър Мортимър във Франция. И двамата се обявиха за изгнаници от английския двор, прогонени от гибелното влияние на Хю де Спенсър, фаворитът на Едуард Втори.

Чърк знаеше, че шерифът много внимателно подбира думите си, защото говореше за много сериозни и деликатни събития. Сър Еймиъс се изкашля, за да прочисти гърлото си, преди да продължи.

— Бракът на Едуард и Изабела предостави на всички кралски дворове в Европа безброй пикантни скандали. Въпреки това човек трябва да внимава, когато говори за родителите на сегашния ни крал, който още води кървава война срещу Франция. — Петри се усмихна, сякаш доловил мислите на Чърк. — Кратък урок по история, а, родственико?

Сър Еймиъс рязко се приведе през масата. Гласът му се превърна в дрезгав шепот и Чърк се зачуди дали дори Скейтлок, който стоеше по-назад, може да чуе какво се говори.

— Крал Едуард Втори — продължи Петри — бил човек, който ценял най-хубавото и от двата пола. — Той облиза устните си. — На това се дължало гибелното влияние на де Спенсър. През септември 1326-а кралицата и Мортимър слезли на брега в Есекс и кралството се обединило зад тях. Едуард и фаворитът му Хю де Спенсър били заловени в Южен Уелс.

Де Спенсър понесъл цялата тежест на закона и бил екзекутиран като предател. Кралят бил изпратен в замъка Бъркли, където по-късно починал. Сегашният крал, едва на Четиринайсет години, бил коронясан, но истинската власт принадлежала на кралица Изабела и привърженика й Мортимър. Е, поне до зимата на 1330, когато сегашният ни крал утвърдил властта си. Той арестувал Мортимър и го изпратил на бесилката. Любимата си майка пък прогонил от двора и й наредил да отиде в замъка Райзинг. — Петри леко наклони глава и погледна Чърк с престорена невинност. — Схващаш ли за какво ти говоря, родственико?

Никълъс откри, че е трудно да запази спокойствие. Всички знаеха, че Едуард е бил убит в Бъркли от убийци, пратени от Изабела, които бяха пронизали вътрешностите му с нажежен ръжен. Беше общоизвестно и това, че Мортимър беше арестуван в личната спалня на кралицата в замъка Нотингам. Никълъс отмести поглед и се загледа в огъня.

— Нямаш ли въпроси, родственико?

Никълъс се усмихна. Сър Еймиъс въздъхна с облекчение.

— Много добре — каза той. — По-добре е да не се разчува в чужбина за делата на могъщите и високопоставените.

— Но какво ме засяга това? — попита правникът.

— Ще ти кажа. Но първо — договорът.

ВТОРА ГЛАВА

Сър Еймиъс стана и отиде до сандъка в ъгъла на стаята. От него извади фин пергамент и го разгърна върху малка масичка с принадлежности за писане върху нея. После взе мастилницата от мястото до огнището, където се топлеше и направи знак на Никълъс, който се приближи и погледна документа. Върху него с елегантен почерк беше написано: „Този договор се сключи днес, на 25-ти ноември през 31-вата година от царуването на крал Едуард III, между Никълъс Чърк, джентълмен, и сър Еймиъс Петри.“ Чърк се усмихна кисело и скри неприязънта си към сигурността, с която Петри беше смятал, че ще приеме назначението си. Почувства се като заек, заклещен в сеното — накъдето и да тръгне, ще го хванат. Сви рамене. Какво значение имаше? Взе перото, потопи го в синьозеленото мастило и подписа името си със замах. Документът включваше всички условия, които Петри беше изброил — заплащане, дрехи, храна.

Сър Еймиъс се усмихна и побутна договора настрани.

— И така — продължи той, — Изабела почина на 22 август миналата година. Тъй като беше болна от заразна болест, тялото й беше пренесено бързо по Майл Енд Роуд и на 26 август беше погребано във францисканската църква в Лондон, близо до „Сейнт Пол’с“. — Петри се разсмя самоуверено. — Старата кралица, вероятно осъзнала злото, което била причинила, поискала да бъде облечена в одеждите на францисканския орден на бедните клариси12 и погребана в тяхната черква — сър Еймиъс се усмихна, — в която, съвсем случайно се намирали и костите на любовника й Мортимър.

Погребението било много бързо. Погребалната литургия била отслужена сутринта и тялото погребано. — Сър Еймиъс направи пауза. — Същия следобед довереният оръженосец на кралицата, Валанс, се опитал да се качи на венецианска галера, която според нас щяла да отплава за Диеп.

— Но Валанс доколкото разбирам е бил французин — прекъсна го Никълъс.

— Да. Влязъл в свитата на кралицата преди около десет години.

— И сега господарката му била мъртва?

— Да, знам какво си мислиш. Защо Валанс да не се върне във Франция? Но, скъпи родственико, в тази история има повече, отколкото се вижда на пръв поглед. — Шерифът прекара пръст по устните си и погледна през рамо към Скейтлок. — Но първо, трябва да настоя прислужникът ти да напусне. Сър Роджър ще го придружи навън.

Чърк се обърна и кимна на Скейтлок, който без да се противи, последва кмета като сянка вън от стаята. Шерифът изчака вратата да се затвори след тях.

— Сър Роджър трябваше да изчака, докато подпишеш договора, но това, което ще си говорим сега, засяга само теб и мен. — Шерифът отпи от чашата си с вино. — Валанс бил проследен. Смятаме, че старата кралица му е поверила някаква тайна — може би документ, който би въвлякъл Англия и лично нашия крал в голям скандал. По време на изгнанието си в замъка Райзинг, Изабела на няколко пъти искала разрешение да отиде до Франция, под предлог, че роднините й там имали нужда от нея. — Петри започна да си играе с перото на писалището си. — Синът й, кралят, винаги й отказвал разрешение. Така следобеда след погребението й Валанс бил спрян на кея на Куинсхайт от войници от кралската гвардия. Вместо да се предаде, той извадил сабята и камата си. В последвалата битка бил тежко ранен и отведен в болницата „Сейнт Бартолъмю“ в Смитфилд.

— Ами венецианската галера? Сър Еймиъс сви рамене.

— Венеция е влиятелна република. Кралят разчита много на нейните банкери, а венецианците харесват английската вълна. Нямаме конфликт с Венеция или нейните кораби. Но дори и да имахме, галерата, предупредена от схватката на кея, била вдигнала котва и отплавала по Темза.

Чърк кимна и погледна към гоблена, който висеше на стената на стаята. Опита се да подтисне неловкото си чувство. Петри го водеше из дълбоки и опасни води. Всички познаваха скандалния живот на Изабела и желанието й да се върне в родината беше естествено, макар и да е представлявало източник на неудобства. Синът й, Едуард III, сега водеше кървава война срещу Франция, като претендираше за короната й по наследство от майка си.

— Родственико!

Чърк погледна към Петри.

— Какво станало с Валанс?

— Както казах, бил заведен в „Сейнт Бартолъмю“, където беше посетен и разпитан от мен и двама видни градски съветници — сър Амброуз Венър и сър Осуалд Купър. Беше призован и съдията лорд Стивън Берисфорд.

— Онзи, който наскоро изчезна? Трупът му беше намерен при Примроуз Хил.

— Същият. Трябваше да дойде, защото схватката с Валанс беше станала на територия, която е под негово управление. Слушай, аз лично разпитах Валанс. Той не призна нищо, но после разпозна Берисфорд, който често беше продавал храни за замъка на старата кралица. Валанс го повика, стисна ръката му и дрезгаво прошепна: „Свети Дени! Свети Дени знае всичко!“

— Какво е искал да каже? — прекъсна го Чърк.

— Не знам. Валанс умря няколко минути по-късно. — Петри се загледа в примигващия пламък на свещта. — Малко по-късно — продължи той — крал Едуард наредил на лорд Стивън Берисфорд да разследва обстоятелствата около смъртта на Валанс. Все пак той бил смъртно ранен на негова територия и му бил познат, макар и бегло.

— Обяснил ли е Берисфорд защо Валанс го е повикал и му говорил за свети Дени?

— Да. Очевидно Берисфорд продавал продукти на Валанс за домакинството на кралица Изабела. Понякога разговаряли за това-онова, просто си бъбрели. Но казал, че не знае какво е искал да каже Валанс, мислел, че просто бълнува.

— Ами тайната, която била поверена на Валанс?

— Не знаем дали това е било документ или устно съобщение. Както и да е, в началото на ноември Берисфорд получил задача да я разкрие.

Чърк го погледна подозрително.

— Два месеца след смъртта на Валанс? Сър Еймиъс се усмихна лениво.

— Е, първо опитахме по други начини, но те се оказаха безплодни, затова отидохме при Берисфорд.

— И Берисфорд беше убит? — възкликна Никълъс. — Беше обявен за изчезнал, дни, преди да открият трупа му в храстите извън Лондон.

— Точно така — отвърна Петри. — Нека ти обясня. Берисфорд беше странен човек. Търгуваше с дърва и въглища и имаше къща с двор на Темза, близо до Уестминстър. Живееше там със стария си писар Мозби. — Петри млъкна и погледна Чърк. — Познаваше ли Берисфорд?

— Не, но съм чувал за него.

— Да, той беше известен в правните среди. Висок, самотен мъж, винаги носеше черна широкопола шапка и постоянно триеше носа си с кърпа. Беше шотландец по произход. — Петри си играеше с чашата. — Беше добър съдия и затова кралят го избра да разследва този случай. Може и да е бил меланхолик, но беше много прилежен в работата си. Разпита сър Амброуз Венър и сър Осуалд Купър. Както и да е, няколко дни преди изчезването му, миналата събота, празникът на Свети Лука, той започнал да предсказва собствената си смърт. Играел на обръчи, когато внезапно спрял и извикал на съперника си: „Не мога да остана в твоята компания“. На друг казал: „Трябва да ме обесят“. При друг случай писарят му го заварил да плаче, докато се хранел. Мозби го попитал какво се е случило, а Берисфорд казал: „Или ще ме обесят, или ще ме изгорят!“

Петри вдигна поглед и погледна Чърк право в очите.

— Никълъс — каза той меко, — исках кметът да излезе, тъй като това, което ще ти кажа, не бива да стигне до чужди уши.

— Млъкна, защото дочу шум от долния етаж. — Родственико — каза той тихичко, — след малко ще се запознаеш с нашите гости. Но за какво говорех?

— За състоянието на Берисфорд.

— А, да. Миналия петък, денят преди да изчезне, съдията седял край огъня в гостната си, когато пратеник с плащ и качулка пристигнал с писмо за него. Той отказал да влезе в салона, но изчакал в коридора за отговор. Берисфорд отворил писмото и бързо го прочел. Явно много се развълнувал, защото започнал да крачи напред-назад и казал на Мозби да освободи пратеника, викайки: „Ще направя каквото иска! Ще направя каквото иска!“ По-късно същия ден той присъствал на среща на енорийския съвет в черквата „Сейнт Мартин ин дъ фийлдс“, където бил ковчежник. Отчел всичките си сметки и когато го запитали защо е толкова тъжен, отвърнал: „На човек, който ще бъде изгорен, подобава да е тъжен“.

Чърк озадачено поклати глава.

— Защо един съдия, получил задача от краля, ще се бои да не го екзекутират като престъпник? — попита той. — Имало ли е между него и Валанс нещо повече от търговски отношения?

— Не — отвърна Петри малко прибързано. Той прокара език по устните си и продължи да разказва. — Миналата събота сутрин Берисфорд станал много рано. Мозби го чул да рови из сандъците и кутиите в кабинета си, където изгорил наръч документи в камината. После се измил и облякъл черен панталон, чорапи и кожени ботуши. На врата си сложил бяла ленена връзка. Поискал официалния си пръстен и сабята със сребърна дръжка и взел доста пари в сребърни монети. Помолил Мозби да му донесе новата наметка от фин вълнен плат, но после размислил и отсякъл: „Ще си сложа старата. И тя ще свърши работа.“ После взел ръкавиците си и излязъл навън. Когато стигнал края на уличката, изведнъж се обърнал. Мозби го видял да поглежда тъжно към дома си, сякаш знаел, че го напуска завинаги. Тази нощ не се прибрал. Мозби го търсил, но не успял да го намери.

— Виждал ли е някой Берисфорд, след като напуснал къщата си?

— Да, в събота следобед, близо до черквата „Светият покров“ срещу Нюгейт и после около един часа недалеч оттам, в началото на уличката Черното прасе откъм Винтри, близо до Темза. И в двата случая гражданите, които са го видели, казват, че имал измъчен вид и див поглед. — Сър Еймиъс сви рамене. — След това никой не го е виждал жив. — Той побутна малък къс пергамент към Чърк. — Има много загадки около смъртта на Берисфорд. Първо, възможно е и да не става дума за убийство.

— Какво искаш да кажеш?

— Като се има предвид меланхоличното настроение на Берисфорд и фактът, че сякаш се е хвърлил върху собствената си сабя, много хора смятат, че е било самоубийство. — Петри се ухили. — Заради държавните интереси ние не подлагаме тези слухове на съмнение.

— Но не е възможно — каза Никълъс — трупът да лежи в канавката пет дни и никой да не го забележи.

— Точно в това е загадката! Няколко свидетели казаха на разпита, че са минали покрай канавката в понеделник, вторник, сряда и дори четвъртък сутринта и нямало и следа от бастуна или ръкавиците. А и около един часа в четвъртък, преди да бъде намерен трупът, канавката била почистена. А и времето беше лошо — в сряда имаше силна гръмотевична буря, но дрехите на съдията бяха относително сухи.

— Значи — възкликна Чърк — трупът трябва да е бил сложен в канавката между един часа и…

— Пет часа в четвъртък.

— Но кой би могъл да го направи? Не можеш да препускаш през Лондон с труп, метнат на седлото, и да го захвърлиш в канавката, без никой да те види.

— Точно така — отвърна меко Петри. — Но докладът на съдебния лекар показва, че Берисфорд е бил мъртъв от дни.

— Има ли заподозрени? Искам да кажа, ако е убийство… Петри се усмихна.

— О, да, има дори арестуван. Чърк се изправи в стола си.

— Защо съм ти тогава?

— Почакай малко, родственико! Себастиан Фромлих, щавач от Ледъркоут Лейн, беше арестуван. Ще бъде изправен пред съда следващия петък. Фромлих, който е от фламандски произход, купувал дърва и въглища от Берисфорд. Но търговията му западнала и не могъл да му плати дължимото, затова прекарал три дни в затвора за длъжници Маршълси. След като излязъл оттам, често го чували в кръчмите из града да говори за омразата си към Берисфорд и да се кълне, че ще си отмъсти. Фромлих не може, или не иска да опише действията си, нито през четвъртък следобед, нито в събота. А и Короната има ценно доказателство срещу него.

— И какво е то?

— Хайде, Никълъс! Сър Джоузеф Жано се кълне, че отказът на Фромлих да опише действията си ще го изпрати на ешафода.

Чърк изстена и отмести поглед. Познаваше Джоузеф Жано — „Бика“. Плешив, с набръчкано лице и квадратна челюст на боксьор, той беше по-страшен от палача и беше превърнал множество тъжители в треперещи развалини. Той познаваше и методите му — Лондон беше пълен с професионални свидетели, готови да осъдят някого на смърт с показанията си, срещу дребни монети. А като чужденец Фромлих едва ли имаше много приятели.

— Фромлих е в Нюгейт — продължи Петри. — Очевидно единственият човек, който се интересува от съдбата му, е някаква далечна роднина.

— Ами съдиите? — попита Чърк. Очите на Петри се присвиха.

— Главният съдия Попъм, подпомаган и насърчаван от съдиите Долпен и Скрогс.

— За Бога! — възкликна Чърк. — Фромлих ще има късмет, ако изобщо го изслушат.

— О, ще го изслушат! Ти, Никълъс, ще му бъдеш защитник. Според съдебните правила обвиняемият трябва да се защитава сам, но не е казано, че не можеш да го съветваш.

Чърк погледна към пода. Разбра, че хитро са го подмамили в капан.

— Защо? — възкликна той. — Защо е този фарс, това лицемерие? Фромлих ще увисне на бесилката и ти го знаеш!

— Кралят ме помоли да се намеся, но да не бъде явно. — Петри се наведе през писалището. — Разбира се, че Фромлих ще бъде обесен. Но той е невинен, истинският убиец е някой друг.

— Откъде знаеш?

— От Синята кожа например!

— Кой, за Бога, е пък този?

— Берисфорд беше суров съдия. Преди година, по време на чумата, известният мародер на име Синята кожа се промъквал нощно време в гробищата и черковните дворове и изкопал стотици трупове, за да им открадне саваните. Криел ги в една запустяла къща и ги продавал на опечалените, за да могат да погребат роднините си. След като го преследвал месеци наред, Берисфорд лично заловил Синята кожа, накарал да го съблекат до кръста и да го бичуват в един от черковните дворове, които бил осквернил. Няколко нощи по-късно Синята кожа нападнал Берисфорд, но съдията, добър фехтувач, успял да го арестува, наредил отново да го бият с пръчки и да го хвърлят в затвора.

Синята кожа излязъл от затвора само две седмици преди загадъчното изчезване на Берисфорд. Досега не успяхме да го открием.

Чърк изучаваше лукавото, безизразно лице на шерифа.

— Но ти не вярваш, че убиецът е Синята кожа, нали, сър Еймиъс?

— Не, Никълъс, не вярвам. Берисфорд не беше страхливец и хора като Синята кожа не биха го изплашили. Но има някой — шерифът кратко се изкашля — от когото аз бих се уплашил — мрачна, зловеща и безименна фигура, която се смята за крал на лондонския подземен свят. Той издава заповеди и смъртни присъди; контролира крадците и апашите, които изпразват джобовете на хората; мошениците и разбойниците. Той получава и продава крадени стоки. Никой не го познава: самоличността му е една от най-пазените тайни. Той се нарича Пазител на Портите. Всеки правник, който му попречи, е наказван за това. Всеки мошеник, който не се подчини на заповедите му, или свършва с прерязано гърло, или бива заловен и го очаква ешафодът в Тайбърн. — Гласът на шерифа се превърна в шепот. — От многобройните си шпиони знам, че Пазителят на Портите също търси тайната, която е знаел Валанс. Има и други, може би дори и французите…

— Разбира се, когато Валанс е умрял, там са били и градските съветници.

— О, да — усмихна се сър Еймиъс. — Чух вратата отдолу да се отваря. Сър Амброуз и сър Осуалд са вече тук. Трябва да слезем да ги посрещнем.

— Какво мислиш, че е станало, сър Еймиъс? — попита Никълъс.

Шерифът сви рамене.

— Смятам, че разследването на лорд Берисфорд е разтворило някоя стара рана. Някой влиятелен човек го е заплашил, после го е убил. И Фромлих ще бъде обесен заради това.

— И какво искаш ти, сър Еймиъс? Тайната на Валанс ли? Шерифът се разсмя и потупа родственика си по рамото.

— Разбира се. Но ти ще защитаваш Фромлих. Може би ще успееш да го спасиш. Може би ще открием истинския убиец. Ако откриеш тайната на старата кралица, ще спечелиш вечната благодарност на Негово величество краля, да не споменаваме за моята. А…

— А може би, сър Еймиъс — бързо го прекъсна Чърк, — ще ме убият.

— Да, Никълъс, възможно е да стане и така.

Слязоха долу в уютната приемна. В камината гореше огън от борови пънове. Скейтлок седеше на столче до огъня, а Хобдън се бе облегнал на квадратната маса и гледаше с любопитство многоцветния гоблен, изобразяващ как Марс преследва Венера. Двамата мъже край него нервничеха, едва прикривайки гнева си, че са ги извикали и накарали да чакат. Когато Петри и Чърк влязоха, те се изправиха. Също като Хобдън, и те бяха облечени в дългите, строги одежди на градски съветници, но техните бяха от скъп плат, обшити с широки ивици хермелин. На шиите им висяха тежки сребърни вериги, символ на сана им. Петри пристъпи напред с протегнати ръце.

— Сър Роджър, благодаря, че почака с нашите гости. Предложи им ли вино?

— Те отказаха — отвърна Хобдън.

Двамата съветници хладно се ръкуваха със сър Еймиъс и кимнаха на Чърк, когато шерифът го представи. Сър Амброуз беше висок и ъгловат, с изпит, нездрав цвят на лицето. Очите му почти се губеха в бялата, подпухнала плът на лицето. Имаше проскубана черна брада, която не подхождаше на мазната му сива коса. Сър Осуалд беше дребен, закръглен и напълно плешив. Бузите му бяха дебели и гладко избръснати. С острия си нос, тънки устни и кичурчета косми, които стърчаха иззад щръкналите му уши, той напомняше на Никълъс за малко дебело прасенце. Никой не обърна внимание на Скейтлок, Петри покани всички да седнат и щракна с пръсти към Чърк да се присъедини към него.

После сър Еймиъс разпита двамата съветници за посещението им в „Сейнт Бартолъмю“, но показанията им съвпадаха точно — прекалено точно, помисли си Никълъс — с онова, което му беше разказал шерифът.

— Вече казахме всичко това на Берисфорд — оплака се Венър.

После сър Еймиъс ги попита къде са били в деня, когато изчезна Берисфорд и в четвъртъка, когато беше намерен трупът му. Сърдити и надути от чувство за собствена значимост, те измърмориха отговорите си и застинаха в надменно мълчание. Сър Еймиъс въздъхна и ги освободи. Двамата хвърлиха на Чърк презрителен поглед и с широки крачки излязоха от стаята. Сър Роджър разтвори ръце, сви рамене и ги последва. Петри чу стъпките им да заглъхват по коридора и шума от отварянето и затварянето на входната врата.

— Какво мислиш, Никълъс?

— Смъртта на Валанс остава загадка, но първо трябва да си изясним смъртта на Берисфорд. Сигурен ли си, че съветниците са били там, където казаха, в съботата, когато той изчезна, и в четвъртъка, когато беше открит?

Петри се протегна и мускулите на гърба му се очертаха.

— Да, Никълъс, сигурен съм, както и за сър Роджър Хобдън. В събота и четвъртък и тримата са били в големите си домове на Странд. Всеки от тях има армия подчинени, които ще се закълнат в това. Не са ги виждали навън, слугите не са им носили ботушите, шапките или наметалата, нито са оседлавали конете им.

— Може би участват в заговор за разкриване тайната на Валанс.

— Съмнявам се — каза сър Еймиъс. — Сър Роджър може да е приятел на съветниците, но не знае нищо за Валанс и не познава Берисфорд. — Шерифът играеше с пръстена на ръката си. — И какво биха се надявали да спечелят от подобен заговор? Те ме придружиха в „Сейнт Бартолъмю“ само като официални свидетели. Да, може би са били заинтригувани, но контактът им с Берисфорд щеше да бъде забелязан. Във всеки голям дом има по някой слуга, готов да продаде господаря си за тридесет сребърника. Не, сигурен съм, че нито Венър, нито Купър, нито сър Роджър, когото включвам само защото днес беше тук, имат пръст в убийството на лорд Берисфорд.

Сър Еймиъс рязко се обърна към огнището, пред което Скейтлок беше коленичил мрачно.

— Мастър Скейтлок, добре ли си? Слугата едва вдигна глава.

— Браво! — саркастично каза сър Еймиъс. — Ако срещнеш Кристофър Ратолиър, предай му много поздрави.

Скейтлок извърна лице, но Никълъс го видя да трепва, сякаш го бяха ударили. Сър Еймиъс отново се обърна към Никълъс.

— Знаеш какво да правиш, родственико. Ще защитаваш Фромлих и ще се опиташ да разкриеш тези загадки. — Той остро се засмя. — Макар че един Бог знае откъде ще започнеш.

— Може би Фромлих ще попълни липсващите парченца от този гениален договор — каза Никълъс.

Петри сви рамене и тропна с крак. Никълъс осъзна, че посещението бе приключило. Той взе наметката си, направи знак на Скейтлок да го последва и двамата се сбогуваха. Навън започваше да се мръква. Децата тичаха и скачаха с фенери в ръце и напомняха на светулки в мрака. Група пийнали младежи, току-що излезли от някоя кръчма, ревяха мръсна песен, без да обръщат внимание на възмутените погледи на минувачите. Никълъс изчака, докато Скейтлок нае едно момче с фенер, което да върви пред тях по Странд и Флийт Стрийт. Точно преди да стигнат къщата си в Поултри, Никълъс го освободи и се обърна към прислужника си.

— Много си мълчалив, Хенри. Скейтлок извърна поглед.

— И аз като теб, господарю, мислех за онова, което чухме и видяхме, а то беше много малко. — Прислужникът почеса брадата си. — Това е заплетена работа — промърмори той.

Никълъс го сграбчи за ръката.

— И става все по-заплетена, Хенри. По дяволите да върви сър Еймиъс с неговата потайност! А сега чуй цялата ужасна история…

В малкото таванче над старата къща на улица „Червения пор“ в Кларкънуел, лукавият Крабтрий мислеше за плъхове. Той спря, за да удовлетвори естествените си нужди в една незапалена камина, защото реши, че е твърде студено, за да слиза четири етажа, преди да се облекчи. Изруга на висок глас, когато чу скърцане и като се обърна видя две малки, покрити с черна козина телца върху масата, хрускащи парче хляб, останало от предишната вечер. Крабтрий изми ръцете си в една купа, отвори кожената си торба и извади хляб и каничка сладко бяло вино, открадната от една мръсна кръчма близо до пазара Смитфийлд.

Приседна на мръсното си легло и лакомо се нахвърли върху хляба, като хвърляше предпазлив поглед на двата плъха, които тичаха насам-натам в търсене на нови запаси. Предишната вечер се беше оказала много приятна, благодатно облекчение след несгодите и вонята на затвора Маршълси, където беше прекарал една седмица заради наглото твърдение на един продавач, че е откраднал нещо от сергията му. Крабтрий се загледа в парцаливите си дрехи, още по-замърсени от престоя му в затвора.

— Вие — обърна се той към дрипите си — не подхождате на образа ми на джентълмен и вредите на положението ми.

Плъховете, безчувствени към кратката му реч, бързо се спуснаха по крака на масата, за да се скрият из боклука по пода.

— Да знаеш — каза си той, — нещата се оправят.

Загледа се с любов в ръждивочервения жакет, метнат върху единствения стол в стаята. Дрехата беше станала притежание на Крабтрий по чиста случайност. На връщане към квартирата си, той беше спрял да поговори с един пекар, привързан към позорния стълб на улица „Търнър“ и като видя колко е нещастен човечецът, му даде няколко съвета.

Престори се на загрижен за този смирен труженик, който приличаше на баща му, но всъщност това си беше чисто лицемерие.

— Защо — беше попитал той пекаря — си тук?

— Съдебните пристави дойдоха и намериха в пекарната ми тенджера, пълна с димящи изпражнения, която бях донесъл от къщи и, както казах пред гилдията, възнамерявах да изхвърля на улицата.

— Мошеник! — извика Крабтрий. — Няма достатъчно тежко наказание за теб!

С тези думи той подскочи, свали жакета на пекаря и ботушите му и го остави на стълба да плаща за греховете си. Крабтрий въздъхна и се огледа.

— Нямам какво повече да правя тук — промърмори си той.

Бързо облече новите си дрехи, излезе от къщи и се понесе по улицата, като кимаше учтиво на всеки, когото смяташе, че би могъл да използва някога. Помисли си да намери Никълъс Чърк, но поклати глава. Харесваше правника, но изискванията на Чърк към личната хигиена и постоянните му критики към мошеничеството постепенно бяха накарали Крабтрий да разчита на собствените си способности.

Скоро той се умори да върви. Градът беше шумен и мръсен, улиците — ледени, а канавките — пълни с мръсотия и екскременти. Въпреки студа и мраза, вонята от каналите и отходните места дразнеше носа му. Крабтрий беше провинциалист. По-голямата част от живота си беше бродил из полята и горите на Есекс и никога нямаше да свикне с лондонската смрад. Още веднъж си помисли с копнеж за Чърк и се зачуди къде ли живее някогашният му защитник. Спря, облегна се на една стена и се опита да не обръща внимание на тропота от каруците и непрекъснатите хрипливи викове на амбулантните търговци „топъл пай“ и „топла храна“. Над него жени и деца подвикваха от отворените прозорци към хората на улицата, които познаваха. Крабтрий тръгна по една мръсна уличка, широка едва един ярд, по която нямаше място дори да мине ковчег, освен ако опечалените не го извърнеха настрани, за да го изнесат до катафалката на ъгъла.

Той наближи „Сейнт Пол’с“ и се отби при наемните писачи на балади и писарите, за да разбере има ли нещо ново. Като изключим трупа на лорд Берисфорд, открит на Примроуз Хил, новините бяха малко, затова Крабтрий реши да се отправи към Уестминстър. Открадна пирожка с еленово месо от една сергия, но тя вонеше ужасно и я захвърли след първата хапка. Стомахът му се присвиваше от глад. Влезе в една черква и се облегна на една колона, заслушан как свещеникът с мазна от храна уста проповядва сурово срещу удоволствията на плътта, докато една хубавичка, скромна на вид прислужница не привлече погледа му. Тя стоеше от другата страна на колоната и през останалата част от проповедта Крабтрий се опитваше да улови ръката и. Отначало момичето се смееше, но когато той стана прекалено настойчив, тя извади голяма игла от кесията си и заплаши да го надупчи, ако се опита пак. Затова той се оригна шумно и наперено излезе от черквата. В преддверието взе една наметка от закачалката, но тя беше твърде тънка, защото беше застудяло, а леденият вятър му напомни, че е гладен.

Крабтрий реши да се прибере вкъщи. Беше нащрек за разбойниците, които изпълзяваха от мишите си дупки, когато се мръкне, за да ограбят невнимателните, макар че имаше малко неща за крадене. В най-високата част на улица „Червения пор“ просяк, опрян на чвореста тояга, махна с ръка.

— Имам тежки рани! — извика той. — Получих ги, докато се сражавах за краля! При Слуис и Креси.13

Просякът протегна ръка, под парцалите му кожата беше цялата в мехури и плътта сякаш беше изгоряла. Крабтрий спря и загледа в упор мъжа.

— Проклет лъжец! — измуча той. — Ти си долен измамник, фалшив герой с фалшиви рани. Знам как си ги получил. Да се чуди човек какво могат да направят с кожата негасената вар и сапунът!

Крабтрий удари човека по рамото и забеляза как сините очи внезапно станаха по-внимателни, а добре охраненото лице под тебеширения прах стана сурово и решително.

— Изкъпи се добре! — разсмя се Крабтрий. — Сложи кафява хартия, напоена с масло, върху раните си и ще се оправиш. Старият Крабтрий познава мошениците от пръв поглед!

Той продължи по тъмната улица. Чу, че бившият войник продължава да моли за подаяния зад гърба му. Сложи ръка на резето на къщната врата, после замръзна и притвори очи, усетил студена стомана да се опира в врата му.

— Обърни се, мастър Крабтрий! — чу се глас.

Той бавно се обърна. Сега просякът стоеше на два здрави крака със сопа в едната ръка, а в другата държеше дългия стилет, който Крабтрий усещаше върху врата си.

— Лъжлив войник, който се преструва на инвалид, а всъщност е убиец — подсмихна се той.

— Остави това! — отсече човекът. — Без номера! Крабтрий се вгледа внимателно, но лицето на противника му беше скрито от нахлупена качулка, затова той разпери ръце.

— Какво искаш?

— Нищо — отвърна мъжът. — Нося ти съобщение от Пазителя на Портите. Чувал ли си за него?

Кръвта на Крабтрий замръзна.

— Кой не е чувал? — заекна той.

Смяташе се за първокласен крадец и фалшификатор, но Пазителят на Портите беше от друга класа, истински пълководец на престъпниците от подземния свят на Лондон.

— Какво иска от мен Пазителят на Портите? — изпелтечи той.

Мъжът притисна острието малко по-силно към плътта му.

— Само това — ако приятелят ти мастър Чърк те посети и те разпитва, да не му казваш нищо.

— За какво да ме разпитва?

— За Синята кожа.

Крабтрий с облекчение се усмихна.

— Нямам нищо общо с този мародер.

— Добре — каза меко мъжът. — И не се забърквай с Чърк. Сега се обърни, мастър Крабтрий, и затвори очи.

Той изпълни заповедта, опитвайки се да контролира треперенето на краката си и страха, който свиваше стомаха му.

— Направих каквото каза! — прошепна той. — Направих каквото каза! — повтори по-силно.

Когато не чу отговор, се обърна, за да установи, че тъмната улица е празна и тиха. Само в сенките на другия й край отекна дълъг подигравателен смях.

ТРЕТА ГЛАВА

При завръщането си Чърк и Скейтлок откриха, че Джон вече беше прибрал сергиите, спуснал капаците и приключил с търговията за деня. Сега търговецът броеше приходите си и масата пред него беше покрита със свитъци пергамент и купчини монети. Когато минаваха, той весело им се усмихна и помаха. Близнаците бяха превърнали горещата кухня в игрище за крикет и закрещяха от удоволствие, когато Скейтлок се появи. Те го завлякоха до една пейка, като го умоляваха да довърши приказката, която беше започнал да им разказва рано сутринта. Никълъс откри Катрин в килера да приготвя сладко. Тя се усмихна, целуна брат си по бузата и набързо описа как е минал денят й. После попита:

— При теб всичко наред ли е?

— Имам работа — усмихна се той. — Оказана ми беше голяма чест.

Катрин изтри ръце в престилката си и плесна с ръце от радост. После избута брат си в кухнята и го накара да разказва отново и отново за условията, които му предлага сър Еймиъс Петри. Шумът в кухнята се засили, защото тя настояваше Скейтлок да потвърждава всичко казано от брат й. Никълъс предупреди с поглед прислужника си да не споменава нищо за задачата им. С порозовели от вълнение бузи, Катрин бързо поднесе на Никълъс и Скейтлок дълбоки чаши вино, после побърза да разкаже на Джон добрите новини. Прислужницата нареди масата за вечеря, дъските за хляб бяха остъргани, ножовете — излъскани, салфетките — сгънати, голямата сребърна солница сложена на масата и отхлупена. Джон се върна и нареди на двамата си сина да мируват, докато Никълъс още веднъж разказа за срещата си със сър Еймиъс Петри. После, на свой ред, той разказа на чираците и слугите за добрия късмет на Никълъс, докато те седяха край дългата маса и вечеряха. Никълъс прикри безпокойството си и просто стоеше там и се усмихваше любезно на комплиментите и добрите пожелания. Гледаше и как Скейтлок лакомо яде вечерята. Имаше готвено говеждо и телешко, и горещ пай с месо.

— О! — Катрин вдигна лицето си, зачервено от сервирането на топлите ястия. — Отец Томпкинс ти прати вест.

Настинал е и е в лошо настроение. Репетицията на хора се отлага с една седмица. — Тя видя разочарованието в очите на брат си. — Не се тревожи, може би другата седмица ще пеете, а освен това и в неделя.

Никълъс отвърна на усмивката й. Той с нетърпение очакваше пеенето. Музиката го успокояваше. Срещу него Скейтлок се усмихна и леко сви рамене. Джон Гоуди приключи с вечерята, доволен, че всички бяха яли и пили до насита. Близнаците четоха от Светото писание и уменията им бяха приветствани възторжено. Чърк намръщено гледаше измитите им лица, защото смяташе племенниците си за адски изчадия и тайно ги държеше под око. Бяха казани молитви, псалм 149, после по настояване на Джон, Скейтлок прочете от Книгата на Еклесиаст за достойнствата на тежкия труд. Никълъс слушаше с половин ухо. Молитвите свършиха, Джон подкара близнаците към стаята им на тавана. Катрин извика на прислужницата да й донесе сметките за подправки. Скейтлок промърмори, че има някаква среща и сложи наметката си.

— Ела, Хенри — каза Никълъс и грабна прислужника си за ръката. — Да пием още по едно.

Той взе наметалото си и преди Катрин да успее да се намеси, те изскочиха през вратата и бодро се отправиха по смрачените улици към „Свирката на шута“. Кръчмата беше гореща и претъпкана, все още пълна с търговци и всички, които не бяха достатъчно умни да се приберат у дома си. Никълъс и Хенри седнаха близо до големия огън и зачакаха кръчмарят да им поднесе големите запенени халби бира.

— Мислиш ли, че има някаква тайна? — попита Хенри внезапно.

— В кое?

— В смъртта на Берисфорд.

— Разбира се. Вече го казах. Но каква е, един Господ знае.

— Имам предвид — продължи Скейтлок, предупреден от яростния поглед на Никълъс, — че шерифът иска да ни използва като копои, подгонили скрита плячка в гората. Едва ли ще ни остави, докато не я открием.

— И ако не я открием? Скейтлок се усмихна.

— Тогава пак ще обикаляме из „Сейнт Пол’с“ и ще си търсим работа.

Никълъс въздъхна.

— Утре иди в къщите на сър Еймиъс, Хобдън и съветника. Разпитай внимателно прислугата.

— За какво?

— Разбери видели ли са нещо подозрително през последната седмица, особено в събота, когато Берисфорд е изчезнал, или в четвъртък, когато са открили трупа му.

Скейтлок пресуши халбата си и се накани да стане.

— Трябва да вървя — промърмори той. Никълъс го сграбчи за китката.

— Къде, Хенри? Къде отиваш? Хайде, кажи ми! И откъде идваш? Кой е Кристофър Ратолиър? И какво правиш сам в стаята си? Защо това, което каза шерифът, те уплаши?

Скейтлок издърпа ръката си.

— Не ме стискай така — каза той. — Ти винаги задаваш въпроси. Може да съм ти слуга, но аз съм свободен човек. — Той почука слепоочието си. — Тук нямам господар. Тук съм ти равен, Никълъс Чърк.

— Така ли, Хенри? — Никълъс почувства, че се ядосва. — Наистина ли? Защо тогава не ми разкажеш всичко?

Скейтлок го погледна. Очите му горяха от гняв.

— Ако ти кажа — изсъска той, — може да не ти хареса. — Ако ти ми разкажеш за себе си, може да не хареса на мен. Помни това, господарю! — Последните думи той сякаш изплю. — Желая ти лека нощ.

Скейтлок изчезна сред мириса на застояла пот и Никълъс го проследи с празен поглед. Огледа се, вече по-спокоен и се усмихна. Може би прислужникът му беше прав — колкото повече знаеш за някого, толкова повече се разочароваш. Знаеше ли Скейтлок за тайните пороци на господаря си — чашата червен кларет, привлекателността на по-възрастните от него жени и най-вече тръпката от хазарта, дори когато знаеш, че противникът ти е по-умен, картите — подредени и късметът — срещу теб? Правникът отново се огледа, но тази вечер нямаше възможност да прегрешава — никой не играеше на карти. Оставаше му само утехата на виното. Той повика кръчмаря, поръча си нова чаша и жадно отпи. Чудеше се какво трябва да предприеме относно смъртта на Берисфорд. Какво щеше да открие? Той се прозя и осъзнавайки колко е уморен, остави чашата си недопита и отново излезе в студения нощен въздух. Група стражи преминаха край него с маршова стъпка, знамена и светилници в ръце. Тази нощ беше особено студена и нямаше изгледи времето да се промени. Намери къщата вече притихнала, Джон и Катрин се бяха прибрали в спалнята си, децата също си бяха легнали. Къщата беше почистена и пометена, огънят беше слаб и чираците по сламениците бяха също потънали в сън. Никълъс се отправи към стаята си. Катрин му беше оставила две нови свещи. Той ги запали и се огледа, наслаждавайки се на уюта на чисто преметената стая и затоплената сребърна грейка между завивките на леглото му.

Той седна на масата и разгърна доклада на съдебния следовател за смъртта на Берисфорд. Отначало имаше описание на Берисфорд — ерген, 55-годишен, с тъмни очи с тежки клепачи, голям клюнест нос и жълтеникав тен. Следваха докладите, за които сър Еймиъс беше споменал — за движението на Берисфорд в петъка, преди да изчезне и показанията на свидетелите, които го бяха видели близо до „Светият покров“ във Винтри. Никълъс забеляза съвпадението — това беше много близко до мястото, където живееше Фромлих. Забеляза също, че в канавката не е имало никакъв труп преди един часа на обед в четвъртък и все пак тялото е било намерено с почти сухи дрехи именно там, четири часа по-късно.

Беше озадачен от броя на хората — местни фермери, селяни, калайджии и амбулантен търговци, — които се кълняха, че не са виждали непознат човек или каруца в района. Тогава, чудеше се той, кога е бил преместен трупът на Берисфорд и положен в канавката така, че да имитира самоубийство?

Тук бяха и клетвените показания на един писар, Питър Кранфийлд, който бил в бръснарницата във вторник, преди да открият тялото на Берисфорд. Влязъл един човек и извикал: „Намерили са лорд Берисфорд!“ „Къде?“ — попитали бръснарят и Кранфийлд. „Самоубил се е на Примроуз Хил!“ — отвърнал човекът. Свещеникът на „Свети Дънстън“ в западната част на Лондон, Одо Лайтфут, свидетелствал, че е ходил с един приятел при продавач на пергаменти в двора на „Сейнт Пол’с“. Лайтфут останал пред магазина да чете, докато приятелят му бил вътре. Изведнъж един младеж с нахлупена шапка, потупал Лайтфут по рамото и попитал: „Чухте ли новините?“ „Какви новини?“ — попитал Лайтфут. „Намерили са лорд Берисфорд.“ „Къде?“ „В Лестър Фийлдс при Стената на мъртъвците, нанизан на собствената си сабя.“ След това мистериозният вестител изчезнал.

Никълъс обърна специално внимание на заключенията на лекаря, Джонатан Скилард, който беше прегледал трупа.

Първо, по облеклото на Берисфорд нямало следи от кръв. „Тогава — запита се Никълъс, — да не би да е бил съблечен, убит и чак тогава облечен?“ И ако беше така, защо?

Второ, под лявото ухо на Берисфорд имало ожулено място, където сякаш е бил вързан възел.

Трето, по лицето, гърдите и стомаха на Берисфорд имало синьо-черни белези, които сочели, че е бил съблечен и бит, преди да го убият.

Четвърто, Берисфорд е бил мъртъв от дни. „Защото — пишеше в доклада на Скилард — е започнал да гние и плътта е толкова разложена, че се разпада под ножа ми.“ Тогава къде са държали трупа? И как са го пренесли до Примроуз Хил и са го оставили толкова внимателно в канавката, че никой не е забелязал?

Пето, вратът му бил счупен и така изкривен, че докторът можел да подпре брадичката на всяко от раменете му.

Шесто, имал две рани от сабя в гърдите. Едната стигала до реброто, а другата минавала през цялото тяло, сякаш убиецът е ударил два пъти, защото първият му удар е бил блокиран от костта. Още нещо, липсата на кръв показвала, че Берисфорд вече е бил мъртъв, когато са го пронизали със сабята.

Седмо, Берисфорд е бил удушен, защото лицето на трупа е било посиняло и кръвоносните съдове в очите му пълни до пръсване.

Осмо, връзката, която Берисфорд носел около врата си, липсвала.

Девето, с изключение на връзката, всички вещи на Берисфорд били у него, включително сребърни монети, следователно мотивът за убийството не е бил грабеж.

Никълъс остави доклада на съдебния лекар.

— Какво е уплашило Берисфорд толкова много? — запита се той. — Къде е бил трупът между събота и четвъртък, когато са го открили?

Загледа се в трепкащия пламък на свещта и изведнъж си спомни нещо. Разгърна отново доклада и намери описанието на черните чорапи на Берисфорд. Да, тук беше. Восък от свещ. Капки пчелен восък били намерени върху дрехите на мъртвеца. Никълъс поклати глава. „Човек като Фромлих — размишляваше той — едва ли би могъл да притежава такива скъпи свещи. Един щавач би се радвал и на лоени свещи.“ Той леко се усмихна — подобно наблюдение едва ли би спасило Фромлих от примката на палача.

Той почука с дългите си пръсти по масата и се замисли върху другите загадки, изложени в доклада на лекаря. Кои са били тези непознати, които са знаели толкова много за мястото, където е намерен Берисфорд? И двамата са казали, че той се е самоубил, но защо единият споменал правилното място, а другият е казал Лестър Фийлдс? И показанията на лекаря бяха объркващи. Какви бяха черните белези по гърдите и корема на Берисфорд. Защо е имал ожулено под лявото ухо? Удушен ли е бил или обесен?

Никълъс отново се върна към показанията на съдебния следовател, но това още повече обърка, вместо да изясни нещата, когато стигна до следващите точки, като например, състоянието на ботушите на Берисфорд. Били чисти и лъснати, което доказваше, че Берисфорд не е вървял из калните полета към Примроуз Хил. Значи трябва да е бил отнесен дотам с кон или каруца. Но някой трябва да го е видял. Умореният мозък на Никълъс се въртеше като пумпал. Ами убиецът? Чърк леко се усмихна. Списъкът на заподозрените, помисли си той, също като в Евангелието, беше легион. Съветник ли е бил? Или Синята кожа си е разчистил сметките? Или някой друг престъпник от клоаката на лондонския подземен свят? Или загадъчният Пазител на Портите?

— Защо спря дотук, Никълъс, момчето ми? — промърмори си той. — Ами онези, които имат власт? Наистина ли кралят е искал Берисфорд да разбере истината? Имаше ли шерифът пръст в цялата история? Или пък кметът? И защо беше толкова важно Фромлих да бъде обесен?

Никълъс затвори очи. Утре, помисли си той, трябваше да посети Фромлих в килията на смъртниците в Нюгейт. Внезапно отвори очи и огледа притъмнялата стая. Ами Изабела, мъртвата кралица-майка? Беше ли споделила някаква голяма тайна с Валанс, устно или писмено? Ако беше написана, къде можеше да бъде? Защо умиращият французин беше повикал Берисфорд? Какво е искал да каже с думите „Свети Дени“? Беше ли Берисфорд по някакъв неизвестен начин свързан с тайната на мъртвата кралица? И защо кралят толкова държеше да се добере до нея?

Известно време Никълъс се взираше в мрака.

— Първо — прошепна той, — Валанс не е искал да бъде заловен жив. Тайната е била съхранена в паметта му, затова се е съпротивлявал, уплашен да не го измъчват. Второ, кралят или по-скоро сър Еймиъс от негово име, се опитал да разкрие тайната, но не постигнал успех. Трето, запомнили са молбата на Валанс към Берисфорд, затова са му наредили да продължи търсенето им — или са се надявали да го сплашат? Четвърто, от какво е бил толкова уплашен Берисфорд? — Никълъс се почеса по главата. — Какво още? А, пето, кой е посетил Берисфорд вечерта преди да изчезне? Какво съобщение е носел? Шесто, Фромлих е жертвеното агне, но защо? Седмо, какво общо има престъпник като Пазителя на Портите с цялата работа?

Тръпка премина по гръбнака на Никълъс, имаше чувството, че навлиза в Долината на Смъртта.

Никълъс Чърк се събуди на другата сутрин. Погледна през малкия двукрил прозорец и изстена. В полумрака отвън мъглата беше плътна като пара в баня. Запали свещ и бавно започна да се облича. Около него къщата още беше тиха. Отвори вратата и се ослуша, благодарейки на Бога, че близнаците още спят. Беше чул Скейтлок да се връща късно, затова реши да го остави да поспи и да се сдобри с него по-късно. Препаса широкия колан, увери се, че рапирата и камата лесно излизат от ножниците си и слезе долу. Огънят в кухнята още тлееше. Една сънена прислужница нареждаше масата. Никълъс грабна малко хляб и сушено месо от килера и бързо излезе. Улиците и алеите на Чийпсайд бяха тихи и в мразовитата утрин светилниците все още горяха, а от време на време някоя факла се мяркаше из мрака. Хората, които срещаше, приличаха на призраци, те се плъзваха безшумно край него, плътно загърнати в наметките си със спуснати качулки. Повечето от тях бяха градски или съдебни служители, срещаше се и по някоя проститутка, която се прибираше подобно на прилеп в гнездото си преди да се зазори. Каруци преминаваха с тропот край него и видът им беше още по-злокобен, защото ги караха тъмни, неясни фигури. Чърк вървеше внимателно по заледената улица към мястото, където Нюгейт заплашително се извисяваше в мъглата срещу черквата „Светият покров“.

Нюгейт беше мръсен и зловонен. Огромната порта с кулички, укрепена и ужасяваща, гледаше към Сноу Хил, откъдето вътрешностите, изпражненията и кръвта от касапниците се стичаха по пълните с боклук канали към Флийт Стрийт. Никълъс спря и се загледа в шумната вятърна мелница над портата, чиято перка се въртеше бавно, за да пропусне свеж въздух — Нюгейт беше толкова тесен, че нямаше място въздухът да циркулира. Дори посред бял ден коридорите му се осветяваха с лампи. Никълъс дръпна звънеца и след остра препирня с пазача, една странична врата се отвори. Той влезе в жилището на портиера, голяма, настлана с каменни плочи стая, мъждиво осветена и миришеща по-лошо от свинска кочина. Разпита го главният тъмничар, изпит мъж с жълтеникаво лице, облечен изцяло в черно, с мътни очи и лице, подобно на череп. Никълъс го разпозна по прякора „свещеника“. Гущеровите му очички едва потрепваха на безизразното лице, докато Никълъс обясняваше целта на посещението си. „Свещеникът“ прегледа пълномощните, които сър Еймиъс беше подписал, кимна, щракна с пръсти и поведе Никълъс по осветените с факли коридори. Пресякоха Двора на пресата, където престъпниците, които отказваха да се разкаят, бяха премазвали под огромна, обкована с метал врата. Никълъс я зърна и стомахът му се обърна при вида на тъмночервените петна, които покриваха долната страна на тежката дървена плоча.

Преминаха през общата част, където престъпниците, мъже и жени, очакваха процесите си. Ужасяващата воня беше смесица от немити тела, лоени свещи и най-ужасната от всички миризми — на гнева и ужаса пред неизбежната смърт. Най-накрая завиха по един коридор и пазачи с черни от мръсотия лица, с униформи, които представляваха разнородна колекция от ужасни парцали, отключиха тежка врата. „Свещеникът“ поведе Никълъс по един тъмен тунел покрай решетъчните врати на килиите. Спря пред една от тях, избра ключ от пояса си, отключи я и вкара Никълъс в помещение, което не беше нищо повече от пещера. Нямаше прозорци, а две кофи, пълни с човешки изпражнения, стояха точно до вратата. Един мъж с вериги на китките и глезените, с мъка се изправи на крака. В мъждивата светлина Никълъс долови блясъка на обградени с тъмни кръгове очи, рошава коса и брада и изпито, отчаяно лице.

— Кой си ти? — дрезгаво попита мъжът.

— Никълъс Чърк, правник. А ти?

— Себастиан Фромлих.

Чърк се обърна към „свещеника“.

— Както казах — обясни той, — аз съм тук по нареждане на хора, чиято власт се простира навсякъде. Искам да ми донесат свещи, най-хубавото вино и тези кофи да бъдат изнесени веднага!

Мъртвешкото лице на тъмничаря остана безизразно.

— Е, сър, чакам!

Мъжът го погледна студено.

Никълъс бръкна в кесията си и му подаде две монети. Подобие на усмивка премина по лицето на тъмничаря. Парите изчезнаха, чуха се заповеди и няколко мърляви прислужници почистиха килията. Бяха донесени кана вино и две чаши, заедно с дебели и тежки лоени свещи в месингови свещници. Никълъс обяви, че е доволен. После, сякаш току-що се беше сетил, добави:

— Ще ми трябва и стол.

Донесоха му го. Никълъс подозрително огледа пукнатите му крака и нацепена седалка. Не възрази, защото усещаше нарастващата нервност на Фромлих, и искаше да се отърве от тъмничаря. Най-сетне килията беше опразнена и тъмничарят превъртя ключа след себе си, макар че остана пред вратата. Правникът направи знак на Фромлих да пази тишина, докато приближи стола си толкова близо до него, че всеки страничен наблюдател би помислил, че е свещеник, който се подготвя да чуе последната изповед на обвиняемия.

— Дойдох да ти помогна — каза той и видя в очите на затворника да проблясва надежда. — А повярвай ми — добави той бързо — имаш нужда от цялата помощ, която можеш да получиш. Обвинен си в убийството на лорд Стивън Берисфорд.

Мъжът тревожно кимна.

— Невинен съм! — възкликна той.

Никълъс долови лека следа от чуждестранен акцент в гласа му.

— Заплашвал ли си лорд Берисфорд? — попита той, като се наведе така, че лицето му беше само на няколко инча от това на затворника. — Искам да знам истината. — Той прочисти гърлото си. — Ако ме излъжеш дори един път, излизам оттук и те оставям на палача.

— Заплашвах го — отговори намусено Фромлих. — Берисфорд може и да беше справедлив човек, но беше много суров.

— Заплаши ли, че ще го убиеш?

— Да.

— А уби ли го?

— Не, не съм.

— Знаеш ли нещо за човек на име Валанс?

Фромлих изглеждаше озадачен и поклати глава отрицателно. Никълъс го изучаваше внимателно. Усещаше, че човекът казва истината.

— Къде беше в събота вечер?

— Коя събота?

— Миналата събота.

Сега Фромлих отклони поглед.

— Не мога да ти кажа — измънка той.

— Защо? — рязко попита Никълъс.

— Не си спомням.

— Къде беше последния четвъртък, късно следобед? Мъжът отново поклати глава.

— Не знам. Не си спомням.

Никълъс се изправи.

— Тогава, мастър Фромлих, ще те обесят и нито ти, нито аз, нито родственицата ти или дори добрият Бог в небесата могат да те спасят.

— Чакай! Правникът се обърна.

— Ще ти кажа. Но родственицата ми не трябва да знае — помоли се Фромлих. — И през двата дни, в събота и в четвъртък бях в магазина си, но бях го затворил.

— Имаш ли свидетели за това?

— И да, и не.

— Какво значи това?

Фромлих скри лице в ръцете си и тихо изхлипа, преди да вдигне обляното си в сълзи лице.

— Обещай ми — помоли той, — че няма да кажеш на никого.

— За Бога, човече, какво толкова ужасно има?

— Спомням си добре и двата дни — започна Фромлих несигурно. — В събота бях в магазина, когато видях едно красиво момиче на улицата отвън. Мастър Чърк, лицето й беше като на ангел, качулката й беше полуотметната и зърнах златните й къдрици. Носеше зелена рокля, поръбена със снежнобял лен край шията. Беше крехка и с грациозни движения. — Фромлих облиза устни. — Личеше си, че не е проститутка. Отидох и я попитах какво търси. Тя ми отговори много мило, че иска да си купи кожа. На улицата беше студено и пусто, а макар че живея в малка къща в Бъдж Роу, имам жилище зад магазина. — Мъжът въздъхна. — Накратко казано, момичето, което каза, че името му е Луси, се забави и започна да флиртува. — Той сви рамене. — Вие познавате живота, мастър правник. Докосването доведе до целувка, а целувката до други неща. — Фромлих мрачно се загледа в тавана. — Никога не съм имал такава жена. Дрехите й, чорапите, жартиерите, всичко беше от чиста коприна.

Никълъс го погледна невярващо.

— Мастър Фромлих, и ти очакваш да повярвам, че някаква скъпа куртизанка се е появила в магазина ти и без да й плащаш в злато или сребро, те е забавлявала така добре?

— Има и още, мастър Чърк — отвърна кисело Фромлих. — Помолих момичето да се върне и то обеща, но ми каза, че това трябва да остане тайна, защото била държанка на стар търговец, който имал голяма къща в Западен Чийпсайд.

— И върна ли се? Фромлих кимна.

— В четвъртък около обяд се уверих, че чиракът ми е отишъл на пазара на улица Олдгейт.

Никълъс изстена, стана и срита стола.

— Господин Чърк — каза Фромлих, — момичето сигурно може да бъде открито.

Никълъс потърка лицето си отстрани, обърна се и се наведе над измъченото лице на затворника.

— За Бога, Фромлих, не разбираш ли? Накиснали са те. Няма да намерим Луси. Няма никакъв стар търговец в Чийпсайд. Момичето сигурно е било скъпа куртизанка. Ти казваш, че в деня, когато Берисфорд е изчезнал, си бил с хубаво момиче зад спуснатите капаци на магазина си. В четвъртък следобед, когато ще се докаже, че тялото му е било хвърлено в канавка на Примроуз Хил, ти пак си бил в магазина със същата загадъчна жена. За Бога, човече, кой ще ти повярва? Какво доказателство имаш? И — продължи Никълъс отчаяно — ако отречеш, че е имало момиче и кажеш, че си бил в магазина, обвинението ще намери свидетели и те със сигурност ще твърдят, че са те търсили в магазина, но там не е имало никого.

Фромлих падна на колене и сключи ръце.

— Мастър Чърк, моля те, помогни ми! Каквото и да съм правил, каквото и да съм казал, не съм убил съдията Берисфорд!

Никълъс седна отново на стола.

— Изправи се, Фромлих — нареди той. — За Бога, седни. Погледни ме.

Щавачът се надигна и правникът видя сълзи да се стичат по измъченото му лице.

— Имаш ли каруца? — попита Никълъс уморено.

— Да, разбира се.

Сърцето на Никълъс подскочи и той се загледа в черния каменен таван. Фромлих, заключи той, имаше и мотив, и възможност да пренесе трупа на Берисфорд. Глупакът беше обявил намеренията си и не можеше да представи доказателства къде се е намирал нито през деня, когато Берисфорд беше изчезнал, нито за следобеда, когато беше открит трупът му.

— Можеш ли да ми помогнеш? — изхленчи Фромлих.

— Да, да — излъга Никълъс и го потупа по рамото. — Ще се върна. — Той му се усмихна. — Трябва да направя някои проучвания.

Правникът почука по вратата. „Свещеникът“ го пусна и мълчаливо го поведе по отвратителните тунели обратно през страничната врата, която затръшна зад гърба му.

— Ти ли си правникът Чърк?

Никълъс се облегна на тухлената стена. Жената, която го заговори, беше дребничка, с бяла като сняг кожа и нежни, влажни очи. Щом тя приближи, той забрави грижите си, потапяйки се в аромата на тежкия й мускусен парфюм. Наметката я обвиваше от шията чак до ръба на лъснатите й кафяви ботушки. Той забеляза златната роза от вътрешната страна на ботушките и снежнобелия лен на фустите й.

— Коя си ти? — попита той.

— Хелън Фромлих.

Тя огледа смутено тълпата пред Нюгейт — апаши, мошеници и друга измет, както и семействата на разорените и онези, които се опитваха да отидат на свиждане при любимите си хора.

— Искам да поговоря с теб за моя роднина — прошепна тя. — Но не тук.

Чърк се огледа. Разбираше неудобството на жената и разбра, че то не се дължи изцяло на неприятните хора край тях. Беше сигурен, че ги наблюдават. Погледна през улицата.

— Ето там — кимна той към мръсната кръчма „Дяволският казан“, която се намираше на ъгъла срещу черквата „Светият покров“.

Той я поведе внимателно по разкаляната улица, като избягваше каруците и конете с възлести крака, които отиваха към Смитфийд. Пред кръчмата един амбулантен търговец седеше на малък каменен парапет и предлагаше лекове за мазоли, стъклени очи за слепите и зъби от слонова кост за разбити челюсти. Група младежи, облечени в ярки цветове, с навити ръкави на жакетите, го наобиколиха, крещейки обиди към нещастника. Късите им наметки висяха небрежно през едното рамо. Когато Никълъс се опита да премине през тях, се чу шепот, подвиквания и одобрителни подсвирквания при вида на мистрес14 Фромлих.

Един от младите благородници се обърна и раздруса предизвикателно издутата предна част на панталона си. Други й пращаха целувки с начервените си в карминено устни. Ръката на Никълъс посегна към дръжката на сабята, но между него и групата се плъзна една сводница. Червената й коса беше събрана на тила, а на рамото й седеше малка маймунка с шапка със звънчета, която цапаше свлечения й корсаж. Сега младите мъже насочиха вниманието си към нея. Никълъс въздъхна с облекчение и влезе в горещата мрачна зала. Мистрес Фромлих пристъпваше зад него, затаила дъх. Седнаха на празна маса в най-отдалечения ъгъл. Жената си поръча чаша горещ ликьор, но Никълъс предпочете вино, защото стомахът му още се бунтуваше след посещението в Нюгейт.

— Ти ли си родственицата на Фромлих? Тя кимна.

— Защо искаш да ме видиш?

Той внимателно изучаваше жената, когато тя отметна качулката си и разкри буйни червени къдрици. С елегантната си дреха и внимателно гримираш лице, тя беше много апетитна. Той почувства тръпка на възбуда в слабините си само като я гледаше и се зачуди дали по-късно да не посети приятелката си, вдовицата Сачет, в уютната й малка къщичка близо до Ийстчийп.

— Зяпаш ме, сър.

Чърк извинително се усмихна.

— Зададох ти въпрос. Нужна ли ти е помощта ми?

— Да, за да докажа невинноста на моя роднина.

— Какво те кара да мислиш, че е невинен?

— Знам, че е така.

— Откъде знаеш, че съм бил при родственика ти в Нюгейт?

Тя се усмихна леко.

— Един от тъмничарите ми каза.

— И защо мислиш, че аз мога да ти помогна?

— Никой друг няма да го направи.

— Кого друг помоли за това?

— Главен съдия Попъм.

Чърк изстена. Мистрес Фромлих се беше поддала на все по-популярната практика, неодобрявана от властите, да помоли някой от кралските правници да я приеме с надеждата да му повлияе. Но Попъм, който щеше да съди Фромлих, беше червендалест грубиян, който неимоверно мразеше жените. Той издаваше смъртни присъди със същото удоволствие, с което свещеникът дава опрощение.

— И какво каза съдия Попъм? — попита Никълъс. Жената се изчерви.

— Бях в личните му покои. Предложи да ми помогне, ако… — тя млъкна.

— Ако какво?

— Ако първо му позволя… — Очите й се напълниха със сълзи. — Бях принудена да се съглася.

Чърк се раздвижи на пейката. Попъм беше кавгаджия, проницателен, но жесток и отмъстителен съдия. Веднъж беше прекъснал някакъв беден правник, защото му се сторило, че обръщението му е твърде дълго и го осъдил да бъде развеждан около Уестминстър Хол с документи, окачени на врата.

— Попъм — забеляза Никълъс — обича да унижава хората. Моят съвет е да стоиш далеч от него. Смятам, че родственикът ти е невинен. — Забеляза с радост, че на лицето на жената се изписа облекчение. — Все пак — продължи той бързо, — има и други обстоятелства и доказването на невинността му е нещо съвсем друго. Роднината ти трябва да разкаже какво е правил миналите събота и четвъртък. Но той не може да го направи, поне не в съда.

— Кажи ми — трепнаха ресниците на жената, — какво се крие зад всичко това?

Никълъс отмести чашата си и се приведе над масата.

— Лорд Берисфорд изчезна миналата събота. Тялото му беше изоставено на Примроуз Хил следващия четвъртък. И за двата дни твоят роднина няма нито един свидетел, който да потвърди показанията му.

Той долови тревогата в изражението на събеседницата си.

— Има и нещо по-лошо. Всички знаят, че родственикът ти е заплашвал Берисфорд. Много хора ще свидетелстват.

— Те лъжат! — възкликна жената.

— Можеш ли да го докажеш?

— Не — прошепна тя. — Какво друго очаква моя близък?

— Бог знае — отвърна Никълъс с престорено веселие. — Но има няколко интересни въпроса, които той може да зададе, за да разколебае съдиите. Първо, съществуват сведения, които ни навеждат на мисълта, че в града се е знаело за смъртта на Берисфорд. Второ, как е могъл роднината ти да превози тялото на съдията до Примроуз Хил, без да го видят? Трето, ако мастър Фромлих, подчертавам „ако“, е убил лорд Берисфорд, защо просто не е изхвърлил трупа в реката? И накрая, ако твоят роднина е планирал смъртта на Берисфорд, неговата липса на подготвена защита може да се окаже спасителна.

— Но все пак мислиш, че ще го обесят? Никълъс внимателно се вгледа в красивото й лице.

— Да — прошепна той. — Ако не намерим други доказателства, а аз се съмнявам, че ще намерим, родственикът ти ще бъде обесен.

Жената въздъхна дълбоко и се изправи.

— Мастър Чърк, направи каквото можеш. Ще имаш моята вечна благодарност. Никога няма да те забравя.

Никълъс преглътна с мъка. Хелън Фромлих стисна ръката му и като подхвана полите си, грациозно заобиколи масата и излезе.

Правникът остана загледан в нея. После поиска свещ, защото кръчмата беше тъмна, извади вече зацапания доклад на кралския следовател и отново се зарови в него. Още беше озадачен от сложните методи, които някой беше използвал, за да отвлече Берисфорд, да го измъчва, да го убие и да остави трупа на толкова необичайно място. Изглежда убиецът се беше опитал да изкопчи някаква информация от Берисфорд, а после беше уредил да обвинят Фромлих. Никълъс не се съмняваше, че убиецът на Берисфорд е платил на куртизанката, изпратена да забавлява Фромлих в магазина му. Но кой би могъл да си позволи услугите й? Някой много богат и хитър човек? Някой лорд? Или Пазителят на Портите?

Никълъс се облегна на пейката. Чудеше се дали Скейтлок е свършил нещата, които му беше възложил. Той съжаляваше за спора им предишната вечер и мълчаливо си обеща да се реваншира за безбройните въпроси на своя слуга. А и постоянните безмълвни молби на Катрин. Никълъс притвори очи. Трябваше ли да прости на брат си Робърт, задето беше спечелил сърцето на Биатрис, голямата любов на Никълъс? Трябваше ли да се върне в Норич и да се сдобри с цялото си семейство? Може би и да се установи там? След големия скандал Никълъс се беше отпуснал и остави обстоятелствата да диктуват хода на живота му. А сега и тази работа. Той не се съмняваше, че сър Еймиъс го използва. Щеше ли това да му докара повишение? Или безчестие? Или нещо по-лошо?

Никълъс се изтръгна от унеса си. Сър Еймиъс беше споменал Синята кожа и може би беше време да поразпита дали мародерът има пръст в убийството на Берисфорд. Стресна се от ръка, която стисна неговата.

— Мастър правник, помниш ли ме?

Чърк погледна надолу към дребосъка, висок не повече от метър и двайсет, чиято къдрава коса обграждаше съсухрено лице, покрито със силен грим. Мъжът беше облечен в евтини ярки дрехи — жакетът и панталонът му бяха от разноцветна тафта, а предната част на панталона му беше невероятно издута. Пръстите му бяха отрупани с множество евтини пръстени. Никълъс се загледа в усмихнатото лице и огромната халба, която човечето носеше в дясната си ръка.

— Разбира се, Богбийн! — Той въздъхна. — Как бих могъл да те забравя! — Кимна към халбата. — Какво правиш, пиеш ли или се къпеш?

Богбийн се засмя с плътен гърлен смях, изненадващ за такъв дребен човек.

— Наблюдавах те — каза той. — Изглеждаш угрижен.

— Ти си много проницателен, Богбийн.

— И се досещам защо.

— Така ли?

— Един човек те наблюдаваше. Сега не е тук, но те чака отвън.

— Знаеш ли кой е?

Богбийн поклати глава. Никълъс побутна към него една монета.

— Заповядай, Богбийн. Ето ти нещо за труда. Когато си тръгна, погрижи се загадъчният преследвач да не ме последва.

Джуджето се усмихна и се отдалечи. Никълъс стана и излезе от кръчмата. Студеният въздух навън го прониза, той потрепери и тръгна към Холбърн. Усмихна се, когато чу удар и вик. Погледна бързо назад — Богбийн яростно танцуваше около една загърната в наметка фигура, просната пред вратата на кръчмата. Дребосъкът пищеше и виеше, редуваше въпросите си с цветисти ругатни и мръсни думи, докато обясняваше на падналия нещастник, че трябва да внимава повече къде стъпва.

Никълъс забърза и зави по мрачната уличка, която водеше до Уличката на бояджиите. Беше уморен и измръзнал. Спря и се зачуди дали да не се върне при Катрин и да я успокои за Робърт. Наведе се да почеше крака си, убеден, че е хванал бълхи в мръсната кръчма, и изведнъж усети полъх над дясното си ухо. Една кама с широко острие се заби дълбоко в дървената стена на къщата до него. Ужасът за миг измести умората му и той се заоглежда с широко разтворени очи.

— Когато се съмняваш — прошепна си Никълъс, — бягай! И като се уви плътно с наметката си, той хукна по улицата, като разблъскваше просяците. Тича, докато достигна Уличката на бояджиите, после бързо премина по Боуърс Роу и Флийт Стрийт, където си нае каруца. Не се успокои, докато не стигна пред една висока стара къща на Ролс Пасидж, близо до сградите на съда. Чудеше се дали нападателят му е обикновен разбойник или опитът за убийство беше свързан с престъплението, което разследваше. Кой го преследваше — шпионин на съда или някой слуга на Пазителя? Всъщност не го интересуваше. Беше му студено и беше уморен. Искаше да се скрие и да спи. Утре щеше да мисли и планира.

Той лекичко почука на вратата на къщата и когато чу стъпки по сводестия каменен коридор зад нея, тихичко измъкна камата си. Жената, която отвори, беше висока, с черна коса, в която се прокрадваха предателски сребърни нишки. Големи тъмни очи гледаха спокойно от гладкото сърцевидно лице, полуразтворените чувствени устни разкриваха бели равни зъби. Роклята й беше от тъмна тафта, с поръбени с лен маншети. Над тъмните й обувки с дебели подметки се мяркаше бяла фуста.

— Какво искаш, сър? — попита тя с широко разтворени от ужас очи.

Никълъс блъсна вратата и влезе вътре, като държеше камата до пищната гръд на жената. Тя отстъпи.

— Какво искаш? Имам само малко сребро.

— Искам теб.

— О, сър, моля те! Никълъс приближи камата.

— Нямаш друг избор.

Жената отстъпи и притисна ръка до устните си.

— Ти си ме наблюдавал — прошепна тя. — Прислужницата ми я няма. Прислужникът е за покупки.

Никълъс чу звук от стаята в края на коридора, усмихна се и поклати глава.

— Мисля, че лъжеш. Затова тръгвай по стълбите и по-тихо.

Като протестираше тихо, жената въведе Никълъс в просторна спалня, за чийто уют допринасяха плътните разноцветни гоблени по стените. Малки килимчета покриваха дървения под, а дъбовите мебели блестяха от отражението на огъня, който весело гореше в камината. Никълъс побутна жената към голямото легло с балдахин, поръбени със златно възглавници и тежката зелена кувертюра.

— Какво правиш, сър? — извика тя.

Никълъс седна на леглото, без да изпуска камата.

— Съблечи се! — нареди той.

— Не, сър, няма да го направя!

— Съблечи се! — изръмжа той.

Жената бавно разкопча колана и копчетата на роклята си и я свлече.

— Всичко! — нареди Никълъс и остана доволен, едва когато пищното тяло на жената, сякаш издялано от мрамор, блесна в кръга от тъмна тафта.

— Ела тук — каза правникът с надебелял глас.

Тя бавно отиде при него, като прикриваше гърдите си с ръце.

— Пусни си косата!

Ръцете на жената се вдигнаха и издърпаха сребърния гребен, така че тъмните й кичури паднаха като воал върху раменете й. Никълъс се изправи и я прегърна, притискайки мекото й тяло.

— Мистрес Сачет — промърмори той през парфюмираните й къдрици. — Много ми липсваше.

Ръцете на жената обгърнаха врата му и тя се усмихна палаво.

— Никълъс — прошепна тя, — и ти ми липсваше! Последния път се беше напил и пееше любовни песни отвън. — Жената се разсмя. — А сега какво?

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

После Никълъс лежеше на една страна, загледан в тъмнината, заслушан в тихото дишане на жената до себе си. Навън вятърът се беше засилил, блъскаше по прозорците и караше старите греди да скърцат и стенат. Никълъс се усмихна като си помисли за вдовицата Сачет и утехата на нейното топло, пухкаво тяло. Познаваше я, откакто беше дрипав студент в „Пегас“ и се мъчеше с трудните закони на английското право. Бяха станали любовници и близки приятели. За него тя беше най-безкористния човек, когото познаваше — не искаше нищо, освен приятелство. Той винаги се шегуваше, че когато стане канцлер, тя ще стане най-издигнатата дама в съда. Никълъс се размърда, когато камбаната на „Св. Етълред“ би за вечерня, и тихичко стана. Целуна спящата жена, облече се и безшумно слезе по стълбите. Излезе на улицата и предпазливо се огледа. Знаеше, че е в опасност и в този момент почувства собствената си слабост. Както винаги, не искаше да застане лице в лице с основния проблем — нямаше никакво обяснение за убийството на Берисфорд и в ума си все още отказваше да приеме, че собственият му живот е застрашен.

Като се движеше в сенките, той се запъти обратно през тихите улички. Тъкмо щеше да завие зад един ъгъл, когато потръпна от страх — от мрака изскочи една фигура и му препречи пътя.

— Спокойно, господарю! — пропя веселият глас на Скейтлок.

— За Бога! — изръмжа Никълъс. — Трябва ли да се промъкваш като крадец в нощта!

Скейтлок се усмихна, забравил острите думи от предишната вечер.

— Липсваше ми, господарю!

В употребата на тази дума Скейтлок влагаше лека ирония.

— Името ми е Никълъс — възрази Чърк, — а освен това преди малко хвърлиха нож по мен.

Скейтлок изведнъж се намръщи и се приближи. Долови уханието на жена, но забрави за заяжданията си. На слабата светлина лицето на Никълъс изглеждаше призрачно бледо и изпито.

— В къщата няма спокойствие — каза Скейтлок. — Господарката Катрин е обявила война на близнаците. Дори господарят Джон се е скрил.

Той побутна Никълъс по улицата и го вкара в малка кръчма.

— Значи са те нападнали? — попита прислужникът, докато внимателно настани господаря си на един стол и придърпа още един към него. — Някой разбойник ли беше или е нещо свързано със смъртта на Берисфорд? Защото имам новини за нея.

Чърк отпи от виното, което Скейтлок поръча, после потърка очи.

— Всичко е свързано — каза той, — всеки може да е хвърлил ножа — убиец, изпратен Бог знае от кого. — Той принудено се усмихна. — А какви са твоите новини?

— Фромлих е мъртъв — отвърна простичко Скейтлок, — както и родственицата му.

Чашата падна от ръката на Никълъс. Той почувства, че се олюлява и се хвана за масата.

— Как е възможно?

— Преди час дойде съобщение от сър Еймиъс Петри. Фромлих бил посетен в затвора от един монах, възрастен мъж, който казал, че е изпратен от теб да даде утеха на Фромлих. Очевидно е подкупил тъмничаря да донесе вино. Поговорили малко и когато си тръгнал, Фромлих бил жив.

После, когато тъмничарите разнасяли храна, открили щавача мъртъв в килията му. Отровата в чашата му за вино е можела да убие и кон.

— Не съм изпращал никакъв монах.

— Разбира се!

— Кога е станало това?

— Около четири часа. Час по-късно, според свидетели, мистрес Фромлих била посетена в къщата си на улица Кендълуик от възрастна дама, която казала, че носи съобщение и подарък от теб. Малко след като старицата си тръгнала, един съсед се отбил и забелязал, че изпод вратата на мистрес Фромлих се стича кръв. — Скейтлок въздъхна. — Вратата е била разбита. Жената била намерена отпусната на един стол и гърлото й било прерязано от ухо до ухо. — Той взе чашата си и отпи. — Кой би искал да убие един беден затворник, който вероятно нищо друго не е направил, освен че наругал Берисфорд, и застаряла мома, само защото е роднина на Фромлих?

Никълъс рязко се изправи на стола.

— Какво има, господарю? — попита тревожно Скейтлок.

— Фромлих!

— Какво за нея?

— Каза, че е застаряла мома?

— Така я описа сър Еймиъс — като доста стара и твърде глуха.

Той видя как цветът изчезна от лицето на правника.

— Срещнах една жена пред Нюгейт днес — заекна Никълъс, — която твърдеше, че е роднината на Фромлих. Беше млада и много хубава. — Той скри лице в ръцете си. — Бог да те пази, Никълъс Чърк, ти си глупак! — възкликна правникът. — Фромлих ми каза, че в деня, когато изчезнал Берисфорд, и на следващия четвъртък, когато тялото му било открито, се забавлявал в магазина си с млада куртизанка. Жената, която срещнах пред Нюгейт, вероятно е била точно тя, само че този път се престори, че е родственицата на Фромлих. Казах й всичко, което знаех. — Никълъс изскърца със зъби. — Бях толкова сигурен — въздъхна той. — Изигра ролята си много убедително.

Скейтлок се приведе и потупа господаря си по рамото.

— Това поне доказва едно. Жената, която е била с Фромлих и жената, която те е излъгала тази сутрин, е една и съща изкусна куртизанка. Само Пазителят на Портите може да организира подобна измама. Ergo15, той трябва да е замесен в смъртта на Берисфорд.

Quod est demonstrandum.16

Чърк се взря в чашата си.

— Прав си — изстена той. — И двамата Фромлих са били използвани. Когато вече не им трябвали, са ги убили, за да не би той да избегне примката на палача. Нещастната му родственица е умряла, за да прикрият измамата от тази сутрин и да ме предупредят, че Пазителят владее този град.

— Научих още неща — обяви Скейтлок.

— И какви са те?

— Двамата съветници и сър Еймиъс Петри имат големи къщи на Странд. Венър и Купър са женени. Петри е вдовец — жена му починала преди няколко години от неизлечима болест. — Скейтлок въздъхна. — И тримата са много богати — къщите им са на по три-четири етажа и имат градини, които стигат чак до Темза. Поговорих си с прислугата им, с конярите и прислужници от близките кръчми. — Скейтлок се усмихна. — Пих малко и научих много. И Венър, и Купър са били в Сейнт Олбънс17 в съботата, когато е изчезнал Берисфорд.

— А Петри?

— Бил е в съда цял ден. Говорих с коняря му, а и с писаря.

— Сигурен ли си?

— Както, че седя тук.

— А в четвъртъка, когато тялото на Берисфорд е било открито?

— Всички обядвали в една кръчма — „Широкия меч“ на Фелтоп Лейн, близо до Странд. Върнали се доста подпийнали. Едва можели да вдигат чашите, камо ли да пренесат труп през Сейнт Джон’с Ууд до Примроуз Хил.

Скейтлок се взря в чашата си.

— Господарю — продължи той меко, — съжалявам, че снощи се скарахме.

Никълъс се усмихна и сви рамене.

— Не, Хенри, аз съжалявам. Любопитен съм като всички правници. Твоите тайни са си твои тайни, макар че все още съм любопитен. — Той видя в очите на слугата му да проблясва гняв и бързо продължи: — Но quieta non movere — да не разлайваме кучетата.

Скейтлок си пое дълбоко дъх.

— А сега накъде, господарю? Никълъс се усмихна:

— Не знам, но да пием за истината и за приятелството! Доста по-късно, отколкото възнамеряваха, Никълъс и Скейтлок излязоха със залитане от кръчмата, забравили всичките си проблеми, докато се клатушкаха към къщи и се опитваха да изпеят новия мадригал, който отец Томпкинс им беше дал. Бяха забравили за Катрин, но тя не ги беше забравила. Седеше в кухнята с очи, блеснали от гняв и загледа в упор двамата олюляващи се мъже, прегърнати през рамо, докато примигваха неразбиращо срещу нея.

— Воните на вино! — изкрещя Катрин. — Скитате до късно из града. Не знам къде сте. Връщате се вкъщи по никое време. — Тя попи сълзите си с кърпа. — А аз, сестра ти, съм се поболяла от притеснение.

Скейтлок се опита да се намеси, но Катрин изля целия си гняв върху него.

— А ти, господинчо — сопна се тя, — си затваряй устата!

Скейтлок направи гримаса и бързо отстъпи назад. Никълъс се опита да се оттегли към спалнята си. Макар да беше напоен с червен кларет и добро настроение, Никълъс познаваше сестра си. Обикновено кротка, сега тя се нахвърляше върху него като атакуващ военен кораб. Най-после той седна до огнището и Скейтлок го последва като сянка, докато Катрин му изнесе обвинителна лекция за това, което не е наред.

Защо не се сдобрил с брат си Робърт? Да, Биатрис се омъжила за Робърт, но това ли е краят на света? Нямало ли друга риба в морето?

— Не обичам риба — направи грешката да се обади Никълъс. Катрин тропна от яд.

— Ти си невъзможен! — отсече тя. — Абсолютно невъзможен.

И излезе от стаята.

Усмихнат мило, Никълъс помаха след нея за лека нощ. Когато се огледа, видя, че Скейтлок вече спи дълбоко.

— Добра идея — промърмори той на себе си. Настани се по-удобно на стола и потъна в пиянски сън.

На другата сутрин и двамата се пробудиха измръзнали, гладни, с главоболие и гузни. С изключение на няколко мрачни погледа и неясни подмятания колко са глупави мъжете, Катрин ги остави на мира. Никълъс и Скейтлок изскочиха от къщата като ученици, които бягат от час. Te дори не посмяха да се погледнат, докато не завиха зад ъгъла и влязоха в една бръснарница, където избухнаха в бурен смях, докато изненаданият бръснар подстригваше косите и брадите им. След това тръгнаха из Чийпсайд и влязоха в една кръчма на Флийт Стрийт, за да закусят.

— Кажи ми — попита Чърк, като си спомни разговора им миналата вечер. — Къде си научил онази латинска фраза, quod est demonstrandum?

— В училище.

— В кое училище? Скейтлок се почеса по носа.

— Пак започваш, господарю. Ти имаш своите тайни, а аз — моите.

— Благодарение на тирадата на сестра ми снощи, не ми останаха много.

Скейтлок се засмя.

— Значи любимата те е оставила заради по-големия ти брат. Какво толкова тайно има в това? Братята се карат още от времето на Каин и Авел. Има по-мрачни тайни и по-големи загадки, включително — добави Скейтлок горчиво — смъртта на Берисфорд. Любимият ти господар, сър Еймиъс Петри ще иска да му дадеш отчет.

Никълъс извади руло пергамент от кожената торба, която носеше под наметката си и поиска перо и мастилница от ханджията.

— Добре, скъпи Скейтлок, да видим с какво разполагаме досега. — Той започна да пише:

Първа точка — имаме мъртъв съдия, но кой и кога го е убил, е загадка. Същото може да се каже и за начина, по който тялото на Берисфорд, напълно сухо, е било открито в канавка край Лондон.

Втора точка — Фромлих и родственицата му също са убити.

Трето, един френски оръженосец, Валанс, бил смъртно ранен, докато се опитвал да избяга на борда на венецианска галера. В предсмъртния си час той повтаря само: „Свети Дени! Свети Дени знае всичко!“

Четвърто, Валанс е знаел някаква тайна, поверена му от мъртвата кралица Изабела. Каква е била тази тайна? Какво общо има Берисфорд с нея?

Пето, кралят, с помощта на сър Еймиъс Петри, иска да разкрие тази тайна.

Шесто, същото иска и кралят на лондонския подземен свят, Пазителят на Портите. Защо? За да изнудва Короната? Пазителят на Портите ли е виновен за последното нападение над мен?

По въпроса с убийството на Фромлих, Пазителят ли е изпратил жената, която ме пресрещна пред Нюгейт? Дали е използвал мародера Синята кожа да убие Берисфорд?

Никълъс изучаваше онова, което беше написал, после вдигна поглед към Скейтлок.

— И сега накъде?

— Може да посетим Мозби, писарят на мъртвия съдия.

— Може — съгласи се Никълъс. — Но той вероятно е казал на властите всичко, което знае. Съмнявам се, че човек като Берисфорд би се доверил на обикновен слуга.

— Къде може да отидем тогава? — попита Скейтлок.

— Застанали сме на кръстопът — заключи Чърк. — Може да пренебрегнем смъртта на Берисфорд и да се опитаме да разкрием тайната, която е знаел Валанс. Може да се бием с Пазителя на Портите на негова територия. Но за да го направим, ни е нужен човек, който познава тайните алеи и улички на Лондон. — Той се усмихна. — А кой може да е по-добър от онзи хитрец Крабтрий?

— Кой? — попита Скейтлок.

— Ще видиш. Е, Скейтлок, накъде да поемем?

— Какво ще кажеш да се върнем в Нюгейт и да разпитаме за убиеца на Фромлих или обстоятелствата около смъртта на родственицата му?

Никълъс поклати глава.

— Едва ли ще има някаква полза от това. Както ти казах снощи, двамата Фромлих са били убити от професионален убиец. Няма да узнаем нищо в Нюгейт.

— Да идем до Примроуз Хил? — предложи Скейтлок.

— Да видим канавката, в която е лежал трупът? Какво ще ни каже това? Не, не! — Никълъс започна да разчиства късчетата пергамент. — Това, което трябва да направим, Скейтлок, е да посетим едно място, което досега не сме споменавали в разговорите си — гроба на кралица Изабела в „Грейфрайърс“.

Те излязоха от кръчмата и тръгнаха през Чийпсайд. Кварталът беше пълен с каруци, чиито каруцари удряха с камшици конете. Дебели, надути търговци се разминаваха и поздравяваха с пискливи гласове. Благородници, току-що излезли от кръчмата с празни глави и празни кесии, се промушваха през тълпата.

— Направи път! — излая един от тях на Никълъс. Правникът огледа мускулестия, добре облечен грубиян.

Лицето на мъжа беше зачервено от пиенето, очите му бяха кръвясали. Никълъс сви рамене и се промъкна край него, като го срита в пищялите, преди да изчезне със Скейтлок в тълпата. Тръгнаха по Флийт Стрийт, като се движеха близо до стените на къщите и си пробиваха път край чираците, които викаха: „Скумрия, скумрия, шест за пени!“

Вонята на развалена риба свиваше стомасите им, а когато завиха зад ъгъла, Никълъс видя стражите да бутат една жена към високия, пропит с кръв, позорен стълб в средата на Фиш Стрийт. Те оковаха ръцете й и я съблякоха до кръста. Енорийският пристав започна да я налага с кожения бич и върху белия й гръб се кръстосаха кървави резки. Събра се малка тълпа. Никълъс понечи да продължи — в края на краищата това не го засягаше. Той отвърна поглед, когато проститутката започна да плаче и пищи.

— Тя има деца — прошепна Скейтлок.

Никълъс се обърна и видя двете раздърпани, подобни на скелети, деца, сгушени едно в друго като уплашени кученца, с огромни тъмни очи на изпитите, бледи лица. Зад тях Никълъс забеляза просяк, облечен в дрипи и намазано със сажди лице. Никълъс не му обърна внимание, докато не видя, че човекът го наблюдава със студен, пресметлив поглед. Никълъс потръпна — отново го следяха.

Проститутката беше отметнала глава от болка, докато биячът продължаваше да я налага. Най-накрая той спря и обърна потното си, загоряло лице към малката тълпа, за да приеме аплодисментите й за добре свършената работа. После освободи проститутката, която застана с наведена глава и ръце, скръстени на гърдите. Без да слуша приглушените протести на Скейтлок, Никълъс щеше да продължи напред, когато приставът презрително блъсна проститутката. С отвращение Чърк се обърна към него и премачка с ток пръстите на краката му. Човекът изпищя и очите му се насълзиха от болка.

— Нарочно го направи! — изстена приставът.

— В такъв случай — каза усмихнат Никълъс — се извинявам. Мъжът се опита да го хване, но правникът го отблъсна и умишлено го насочи към просяка. Двамата мъже се строполиха на земята. Тълпата, непостоянна както винаги, ги обгради, за да рита и двамата. Никълъс намигна на уличницата, сложи монета в ръката й и забърза по Фиш Стрийт.

— Защо го направи? — попита задъхано Скейтлок, когато го настигна.

— Първо не обичам пристави. Второ, не обичам да гледам как бичуват жени. Трето, не обичам да ме следят.

— Следили ли са те? Кой?

— Мъж, който се преструваше на просяк. Сега се бие с пристава.

Тръгнаха по Картър Лейн, където грамадата на „Сейнт Пол’с“ се надвеси над тях. В откритото пространство пред катедралата имаше зимен панаир — с гостилници, палатки, бръснарници и навеси-пивници. Цареше оживена търговия. Чираците, приключили с утринната си работа и въоръжени с тояги, преследваха една кост от пищял по обширното ледено пространство. Никълъс и Скейтлок заобиколиха тълпата. Един пияница се олюляваше край тях, следван по петите от куче. Старица, молеща за милостиня, забърза срещу тях. Избягнаха я и влязоха на територията на Грейфрайърс през малка странична врата. Един послушник, който спря да ги попита по каква работа са дошли, ги заведе до черквата, която се намираше вдясно от монашеската обител.

— В момента няма служба — каза той. — Абатът няма да възрази.

Никълъс му благодари и отвори вратата. Заедно със Скейтлок влязоха през ухаещото на тамян преддверие в църквата. Намериха се в продълговат мрачен неф с кръгли тумбести колони, които го отделяха от молитвените пейки. Преминаха през кораба, преминаха покрай разпятието и коленичиха пред централния олтар. После Никълъс поведе Скейтлок към параклиса на Богородица, който се намираше вляво.

— Не знаех, че ти е известно къде е погребана Изабела — прошепна Скейтлок.

Никълъс се усмихна и посочи дългия, изящно резбован саркофаг от пърбекски мрамор.

— Могъщите господари на света, Скейтлок, винаги обичат да ги погребват в някое свято място. Нали казват, че душата напуска тялото доста след смъртта. Когато това стане, започва ужасна битка между ангелите и дяволите за душата на мъртвеца. Ако човек е заровен на свято място, демоните не могат да проникнат там и душата отлита право при Бога. — Той се усмихна. — Е, поне те така мислят.

Скейтлок се отдалечи, за да огледа мястото, а Чърк се загледа назад към украсените ложи, където монасите пееха църковните химни. Макар и посветила се на бедност, съгласно заветите на свети Франциск, францисканската църква вече започваше да бъде покровителствана и предпочитана от богатите. Олтарът беше от чист мрамор, а лампата беше позлатена. На голите стени художници бяха нарисували великолепни сцени в прекрасна гама от цветове. В абсидата, зад централния олтар, една фреска в синьо, зелено и кафявочервено изобразяваше Давид с лирата си как пее химни, а до него — златен лъв, символът на свети Марко, обърнат към фигурата на Христос във величие. Върху купола голяма картина на света Катерина показваше как колелото, на което е била измъчвана, се чупи и летящите парчета пронизват езичниците, които я измъчват. Стените на параклиса бяха изрисувани също със сцени от Страстите и живота на свети Кристофър. Никълъс се загледа в нежното мраморно лице на Девата, държаща младенеца Христос, а после към огромния саркофаг, който се издигаше над мястото, където беше погребана кралица Изабела.

— В другия параклис има кралски саркофази — прошепна Скейтлок, когато се върна. — Но не виждам нищо необикновено, а ти?

Никълъс изучаваше саркофага на Изабела. Мраморната статуя върху него изобразяваше жена, облечена като монахиня. Но над расото носеше корона, а в сплетените ръце държеше скиптър, украсен с лилии. Лицето на кралицата излъчваше покой, чувствените устни и леко дръпнатите затворени очи придаваха на чертите й нещо мавританско.

— Какво се е случило? — попита Чърк. — Каква ужасна тайна криеш?

Той огледа страните на саркофага. От една страна имаше щитове, носещи гербовете на Англия, Франция и Навара. От другата беше изобразена душата на мъртвата кралица като мъничка, гола фигура, носена от ангели в небесата. От двете страни на надгробната скулптура бяха скулптирани странни зверове и ангели, коленичили в молитва, държаха малки хералдически щитове.

Скейтлок и Никълъс обиколиха саркофага.

— Кралят е оказал на майка си пълни почести — отбеляза Скейтлок, като се облегна на мрамора.

— Лесно е да почиташ мъртвите! — изгърмя някакъв глас. Никълъс се обърна стреснат. Скейтлок полуизвади камата си.

— Лесно е да почиташ мъртвите! — повтори гласът приглушено и думите отекнаха из празната черква.

Никълъс погледна към премигващата олтарна лампа и замръзна, като дишаше дълбоко, за да овладее паниката си. Видение ли имаше? Или някой се криеше в черквата?

— Кой си ти? — извика той.

— Аз съм жив мъртвец — отвърна гласът.

— Идва откъм стената — прошепна Скейтлок и посочи нещо, което приличаше на подпорна колона, близо до входа за параклиса на Богородица.

Чърк отиде натам и видя, че в нея има дървена врата. Вдигна поглед и видя нечии очи да се взират в него през една дупка по-горе.

— Кой си ти? — попита той.

— Казвам се Едмънд. Аз съм отшелник, обрекъл живота си на покаяние. Добрите братя ме хранят, а аз гледам Божия олтар и се моля и постя за опрощението на греховете си.

— Какви грехове? — попита Никълъс любопитно.

— Преди много години — отвърна отшелникът с далечен, приглушен глас — убих брат си по време на лов. Божият ангел ме преследваше, на челото ми беше изписан знакът на Каин. Затова ще прекарам остатъка от живота си в покаяние.

Скейтлок се приближи и застана до Чърк, загледан в стената.

— Чувал съм за такива места, но не бях виждал нито едно — прошепна той.

Никълъс каза:

— Във всяка църква има такова място — малка килия, издълбана в стената, където някой свят мъж или жена може да прекара живота си в молитви. — Той посочи дупката, откъдето идваше гласът. — Наричат я „Дупката на прокажените“. През нея отшелникът може да види как се отслужва литургията на централния олтар.

— Точно така — дочу се гласът на Едмънд. Никълъс се усмихна безмълвно.

— Не се усмихвай, млади човече. Може да съм стар, но зрението и слухът ми са добри.

— И какво видя и чу в деня, когато кралицата беше погребана?

— Беше най-обикновено погребение. Нощта преди заупокойната служба, кралският ковчег лежа пред главния олтар в оловната си обвивка, обграден от пурпурни свещи. Молих се за душата на бедната жена цяла нощ, борих се с Ангела на мрака. Застани пред централния олтар! Иди и виж причината за нейното нещастие!

Никълъс го послуша. Премина през параклиса на Богородица в храма и прочете на глас думите, издълбани върху камъка пред централния олтар.

— Роджър Мортимър, граф на Марч.

— Да! — извика отшелникът. — Роджър Мортимър, любовникът на кралицата. Преди почти трийсет години бях тук, когато донесоха окървавените му, разкъсани останки от Тайбърн. Беше отслужена литургия и останките бяха погребани тук, бързо и небрежно, сякаш никога не е живял. С кралицата-майка постъпиха по същия начин.

Никълъс се върна отново при процепа.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Докараха трупа й късно вечерта — отговори отшелникът. — Беше положена пред олтара и обградена със свещи, но никой не дойде на бдението.

— Никой ли? Нито синът й, кралят, нито някой друг от семейството?

— Никой — отвърна мрачният глас.

— А на другата сутрин?

— Беше отслужена погребална литургия. Присъстваха само кралят и семейството му. Седяха на пейките за хора и по лицата им личеше, че биха искали да са някъде другаде. Кралят беше най-неспокоен. Той непрекъснато се оглеждаше из църквата и разговаряше със сър Еймиъс Петри, шерифа на Лондон, като непрекъснато го викаше при себе си, дори по време на проповедта на епископа.

— Нещо друго?

— Сър Еймиъс оглеждаше черквата.

— По каква причина?

Отшелникът се изкиска и от звука косата на Никълъс настръхна.

— Виждам някои неща — отвърна той. — Аз, Едмънд от Абингдън, виждам някои неща. А братята ми разказват останалото.

— И какво ти казват? — попита Скейтлок. — И откъде познаваш сър Еймиъс Петри?

— Братята ми казаха кой кой е. Казаха, че след службата кралят отказал да остане, дори за да хапне в столовата им. Той и сър Еймиъс си тръгнали. Войниците на краля, рицарите в брони и пълно въоръжение, започнаха да търсят някого между гостите. Не можаха да го намерят, затова си тръгнаха. — Отшелникът въздъхна. — Но не е ли така винаги? Щом някой умре, бързо го забравят. Пристигнаха кралските зидари и издигнаха този саркофаг. Оттогава никой не е идвал, с изключение на вас. А, и онзи, другият.

— Кой? — попита Никълъс.

— Висок, слаб мъж, който постоянно си бършеше носа с кърпа. Когато застана пред саркофага, го попитах какво търси. Отвърна ми, че е лорд Стивън Берисфорд, съдия, и попита дали в саркофага или в параклиса, или в самата черква има нещо, свързано със свети Дени.

— Свети Дени! — въздъхна Скейтлок и погледна Никълъс.

— Свети Дени — отвърна отшелникът. — Но аз му казах, че няма. Познавам тази черква като пръстите на ръцете си. Всеки свещник, всяко кътче и пролука. Защо една английска черква ще отдава почит на французин?

Никълъс си спомни легендата за Свети Дени и се усмихна.

— Сега си вървете! — нареди отшелникът. — Оставете ме да си чета молитвите.

— Още един въпрос?

— Ако си платите.

— Какво! — възкликна Никълъс. — Божият човек взима пари?

— Да, божи човек съм, но имам голяма слабост към сиренето, особено ако е меко и мазно.

Никълъс сложи една монета на ръба на отвора, която веднага изчезна.

— Познаваш ли човек на име Валанс?

— Никога не съм чувал за него.

— Не видя ли един млад французин да присъства на бдението или на самата служба?

— Казах ти, не съм го виждал. Сега си вървете. Никълъс сви рамене и коленичи пред дарохранителницата. Малко тромаво, Скейтлок последва примера му, после заедно тръгнаха през нефа. Чърк седна на една пейка и направи знак на прислужника си да се присъедини към него. Загледа се в разпятието, което висеше над централния олтар.

— Не разбирам нещо — прошепна той. — Изабела умира от заразна болест и е погребана набързо. Синът й, кралят, е много неспокоен по време на погребалната служба. Вероятно е открил, че Валанс липсва и е наредил да го търсят — затова по време на службата постоянно е бил разсеян.

Той подухна върху премръзналите си пръсти, за да ги затопли.

— Но още две неща ме заинтригуваха. Първо, Валанс. Бил е верен служител на старата кралица. Готов е бил да пожертва живота си за нея. Защо тогава поне не е дошъл на бдението? — Чърк потри ръцете си. — Разбирам защо не е дошъл на литургията. Използвал я е, за да се измъкне, за да стигне до Куинсхайт и да се качи на венецианската галера. Но защо не е отдал почит на господарката си?

— Още по-важно е — прекъсна го Скейтлок — защо не се е опитал да се измъкне предишната нощ, щом не е присъствал на бдението.

Никълъс сви рамене.

— Вероятно венецианската галера не е била готова да отплава. — Той прехапа устни. — Второ, лорд Стивън Берисфорд. Дошъл тук да търси свети Дени. Значи думите на умиращия Валанс са нещо повече от бълнуване — този светец, или по-скоро името му, може би крият ключа към тази загадка. — Въздъхна и се изправи. — Но достатъчно. Стигнахме задънена улица. Да потърсим Крабтрий. Той ще ни заведе при Синята кожа и вероятно ще ни преведе през тази плетеница от лъжи.