Пазителят на Портите

РАЗГОВОРЪТ НА ПОКЛОННИЦИТЕ

Правникът прекъсна разказа и отиде да напълни чашата си. Спътниците му го гледаха с отворена уста. Дори тактичният, жизнерадостен Чосър сега го изучаваше изпод смръщели вежди.

— Вярно ли е това? — дрезгаво попита Продавачът на индулгенции. — Бил съм в Глостър и съм се молил пред мраморната гробница на Едуард Втори.

— Чувал съм тези слухове — намеси се Кармелитът. — Член на нашия орден, Томас Дънивед, заедно с брат си Стивън, е участвал в нападението на замъка Бъркли в късното лято на 1327-а.

— И какво станало? — прошепна възбудено Игуменката.

— Според слуховете или поне според един от тях, братята успели да влязат в замъка Бъркли и да освободят краля. — Той сви пълните си рамене. — Но това може да е легенда.

— А какво е станало с братята? — попита Икономът остро. Кармелитът се протегна.

— Има една история, че и те, и целият им отряд били затворени в тъмница.

— Обесили ли са ги? — попита Стюардът.

— Не, не, умрели от треска.

— Всички ли? — прошепна Школарят.

— Да. — Фъфленето на Кармелита се усили. Той размърда подобната си на камбана фигура и вдигна шнура на расото над закръглената си талия. — О, да.

— Това е странно — каза Франклинът. — Всички да умрат от треска…

— Да, мога да ви кажа и още нещо.

Сега Кармелитът беше в стихията си. Той погледна към Правника, който не му обърна внимание, потънал в собствените си мисли. Кармелитът понижи глас:

— Томас Дънивед бил изповедник на стария крал. Не бил в страната, когато Изабела свалила от власт съпруга си. Бил изпратен в Рим от стария крал — той снижи гласа си още повече, — за да получи развод от кралица Изабела.

— Глупости! — намеси се Икономът. — Светата църква никога не би се съгласила с развода.

Кармелитът ядосано размаха ръка.

— Не ми противоречи, добри ми сър. Познавам каноничното право. Кралят искал бракът му да бъде анулиран. Защо би искал да го направи, а?

— Но ако кралят е избягал — попита Продавачът на индулгенции, — кой лежи погребан в катедралата в Глостър?

— Бях там — обади се Батската невяста с пламнали бузи и святкащи очи от медовината, която беше изпила. — Бях още момиче, когато баща ми ме заведе. Бяхме чували слуховете за убийството на Едуард Втори. Не забравяйте, че Бат е съвсем наблизо. — Тя кръстоса пълните си ръце, наслаждавайки се на клюката за висшестоящите. — Всички чухме как старият крал е бил притиснат по очи на пода и двама убийци го пронизали с нагорещен ръжен, за да го убият, без по тялото му да остане нито следа от насилие.

— Като че ли биха могли да го скрият — прекъсна я Църковният пристав. — Обзалагам се, че би могла да кажеш по израза на лицето му, че не е умрял в съня си.

Батската невяста се опита да го удари, но той ловко се отдръпна.

— Не говори лошо за мъртвите! — отсече тя. — Казват, че ужасяващите писъци на бедния крал можели да се чуят на цяла миля. И тъй, трупът бил изложен пред катедралата в Глостър в отворен ковчег с драперия около лицето му. Възможно е — продължи Батската невяста — хората да са отишли и видели, каквото са очаквали, и да не са обърнали внимание на разликите, мислейки, че са предизвикани от смъртта. Може би не е бил Едуард Втори. И затова — заключи тя триумфално — Йезавел-Изабела не е позволила трупът да бъда закаран чак в Уестминстър.

— Но ако старият крал е избягал — настоя Продавачът на индулгенции, — защо не го е обявил?

— Мога да отговоря на това — каза самоуверено Батската невяста. — Казват, че се опитал и се свързал с полубрат си, Едмънд от Кент. Мортимър открил това, изпратил Едмънд на ешафода и така всичко приключило.

— Това ли е тайната? — Чосър, или Сър Топаз, както обичаше да се нарича, се обади от мястото си до огнището, срещу Рицаря. — Мастър Правник, това ли е тайната?

Навъсеният Правник поклати глава и се усмихна.

— А каква е тя всъщност? — попита Чосър. Правникът намигна и отпи от чашата си. Сега Рицарят, с мрачно лице, се обърна към него.

— Това, което разправяш, сър, е предателство.

— Предателство! — с насмешка каза той. — Стига, сър. Аз не заговорнича срещу нашия милостив господар краля, нито се съюзявам с враговете му. Просто разказвам една история, а това, което обсъждаме в момента, са обикновени клюки. — Той се изправи и се протегна. — Ако желаете, мога да спра дотук, защото не мога да ви кажа всичко.

Хор от разочаровани гласове посрещна думите му.

— Така е, така е — промърмори Рицарят. — В крайна сметка това е само приказка, нали?

— Разбира се — отвърна Правникът, като гледаше втренчено Игуменката.

Тя сконфузено се размърда на стола си и започна да гали малкото кученце.

— Трябва да ти задам един въпрос — каза Игуменката меко.

— Задай го, мадам.

— Защо онзи правник не е отишъл при жената, която обичал? — Тя елегантно сви рамене. — Наистина, тя се омъжила за брат му. — Вдигна просълзените си очи. — Но и двамата биха се радвали да го видят.

Правникът леко й се поклони.

— Госпожо, въпросът ти е уместен и добре зададен, но има неща, които е по-добре да останат скрити; има пепел в душите ни, която не бива да бъде разравяна. — Той леко се усмихна. — Може би героят от моята история е бил много наранен. Все пак, добре знаете, че сърцето може да понесе само определена доза скръб.

Поетът Чосър, който наблюдаваше всичко това, присви очи.

— Мислиш ли, че тази история е вярна? — прошепна той с ъгълчето на устата си, полуобърнат към Рицаря.

Рицарят потупа дръжката на камата си и вдигна поглед.

— Мастър Чосър, не разбра ли, че не съществуват лъжи, а само леко изменени истини?

Чосър се усмихна, стана и отиде при Правника.

— Сър, Хари Ханджията ще ти напълни чашата още веднъж. Молим те, продължи тази интересна история.