Пазителят на Портите

ПРОЛОГ

Дъждът беше валял цяла нощ, преди сивите и мрачни облаци да се разпръснат над освежената кентска провинция. Пороят беше толкова силен, че поклонниците бяха принудени да останат в голямата триетажна кръчма от дърво и кирпич близо до доминиканския манастир в Дартфорд. Естествено, те бяха неспокойни. Откак бяха напуснали „При мантията“ в Съдърк, се бяха наслаждавали на хладните пролетни ветрове, звънките птичи песни и покоя на провинцията. Беше зората на годината и бели и розови цветове окичваха клоните на дърветата. Дори най-бедният труженик пееше, докато обработваше малкото си парче земя, с надеждата за богата реколта под засилващите се слънчеви лъчи.

Седнал в къта до голямото огнище на кръчмата, Ханджията Хари тревожно оглеждаше групата поклонници. Да му се не види, помисли си той, каква разнородна банда и колко е трудно да им се угоди! Ето например Рицарят със стоманеносивата коса и обвеяно от бурите лице. Острите му очи под тежки клепачи непрестанно наблюдаваха Монаха. Хари потри плътната си долна устна. Между тях се чувстваше неприкрита враждебност. Очевидно Рицарят и Монахът се познаваха и щом се окажеха на по-малко от метър един от друг, ръката на сър Годфри хващаше камата с дръжка от слонова кост, затъкната в пояса му. Синът на Рицаря, младият Оръженосец, беше също нащрек.

— Мислиш ли, че има нещо общо с разказа на Рицаря? — беше попитал Хари благонравния, но беден Свещеник.

— Бог ми е свидетел, сър! — отвърна човекът. — Какво би могъл да знае един монах за древна Тива? За славния крал Тезей или братовчедите Арсита и Паламон и съперничеството им за хубавата Емилия1?

— Не, не, нямах предвид това — изръмжа Хари и обърна гръб към другите, за да не го подслушват. — Говорех за другата история, която разказа Рицарят — за стригоите, кръвопийците, които са върлували из Оксфорд!

Свещеникът само се прекръсти и се отдалечи. Но Ханджията продължи да размишлява. Монахът с гладкото си загоряло лице, плешиво теме и проницателни, весели очи изглеждаше приятен човек. Беше добър ездач, опитен в лова, или поне така се говореше. Хари погледна през кръчмата към мястото, където той беше потънал в разговор с белобрадия Франклин2.

Нито веднъж не беше виждал Монаха да се прекръсти, да каже някаква молитва или да спомене нещо за Бога, за Исус Спасителя.

Хари се обърна, намръщи се и плю в бялата пепел. И други подмолни напрежения съществуваха между поклонниците. В далечния ъгъл на залата червендалестият, брадат Мелничар се беше събудил и ровичкаше за гайдата си.

— Я заспивай пак, пияницо! — промърмори Хари.

До Мелничаря Готвачът, на чийто крак имаше язва, водеше яростен спор с намусения Стюард. Хубавата, но превзета Игуменка продължаваше да въздиша тежко и, следвана от своя красив Манастирски капелан, обикаляше из помещението от една група поклонници на друга, сякаш смяташе всички останали за недостойни за компанията й. Хари презрително я разглеждаше: одеждата й беше от най-фина тъкан, а полуботушките й от мека кожа бяха украсени с изкуствени перли. Тя си играеше с медальона на шията си, украсен с онази глупава фраза „Любовта побеждава всичко“ и галеше дребното си кученце, което хранеше с най-хубав хляб, накиснат в мляко.

— Хубава сбирщина — промърмори Хари, като потри лице.

— Сър! Добре ли си?

Хари вдигна поглед.

— Доколкото е възможно, мастър3 Чосър.

Очите на Хари станаха предпазливи. Той харесваше спътника си, но внимаваше с него — беше чул забележката на Правника какво влияние имал Чосър в съда. Дипломат, поет, митничар, Чосър изглеждаше винаги весел с блестящите си очи, усмихнати устни, румено лице и добре подстригани мустаци и брада. Умът му сече като бръснач, помисли си Хари. Наблюдателен и съобразителен, Чосър имаше навик да отбелязва шеговито слабостите на хората.

Чосър седна на стола до Ханджията.

— Този хан не е толкова добър, колкото „При мантията“ — промърмори той.

Лицето на Хари разцъфна в усмивка.

— Благодаря, сър. Истина е! Критичният му поглед обходи помещението.

— Рогозките са чисти и масите изстъргани, но паят е стар и има твърде много подправки. — Той сбърчи нос и приятелски потупа Чосър по рамото. — Слава Богу, пролетта идва! Скоро ще можем да хапнем угоени петли, прясно агнешко и свинско, което се топи в устата, нали?

— Но не преди да сме стигнали Кентърбъри.

— Да. — Хари си пое дъх, загледан в бялата пепел в огнището. — Искам да стигна там, да изкача на колене стълбите до параклиса на Богородица и да отдам почит на костите на блажения мъченик4.

— Защо? — попита Чосър.

Хари се усмихна, но поклати глава.

— Мастър Чосър, не бива да питате. Това е моя тайна.

— Толкова много тайни — прошепна поетът и протегна крака. — Забелязал ли си колко много от нашите поклонници се познават помежду си?

— Да, мастър Чосър. Забелязах също, че и ти познаваш много от тях.

Беше ред на придворния поет да се усмихне загадъчно. Той посочи към прозореца на кръчмата, по който се стичаха дъждовни капки.

— Ако продължи така, ще ни трябва кораб, за да стигнем Кентърбъри.

— Ако продължи така — духовито отвърна Хари, — никога няма да стигнем свещената гробница. — Той посочи към спътниците си. — Те ще се хванат гуша за гуша преди да падне мрак.

— Ами твоят облог, Хари? Ханджията сви устни.

— Мислиш ли, че сега му е времето?

Чосър сви рамене и огледа притъмнялата зала, където проблясваха свещи.

— Да, сега е времето — каза дипломатът. — Но не за някоя весела история, а за някоя страхотия — мрачна история за кръвопролития и страсти.

— Сега е на ред добрата Батска невяста — каза Хари, загледан към широколиката, весела петкратна вдовица, която забавляваше отегчения Иконом с разкази за поклоненията си в Сантяго де Компостела и Кьолн.

— Да започваме — промърмори Чосър.

Хари не се нуждаеше от повторна покана. Той се изправи и запляска с ръце, докато не настана тишина.

— Скъпи поклонници, и всички, които се веселят тук! — Той просто сияеше. — Ние пътуваме към Кентърбъри, за да отдадем почит на костите на блажения мъченик. — Хари посочи към прозореца. — Освен ако не се удавим преди това.

Поклонниците учтиво се засмяха, но внимателно го гледаха. Те смятаха Хари за свой водач и всички мълчаливо се съгласиха, че е време да разсеят скуката си.

— Какво ще кажете за една история? — попита Хари и вдигна дебелия си пръст към почернелите от дим греди. — Помните, че всеки от нас трябва да разкаже по две истории — една весела през деня, за да ни забавлява и пътят ни да бъде по-лек. И една вечерта — тайнствена и зловеща, смразяваща кръвта.

— Но нали щяхме да разказваме такива истории само вечер — възрази Продавачът на индулгенции с пронизителния си глас, а костеливите му пръсти се вкопчиха в боядисаната му, жълтеникава коса.

— Можем да си легнем и сега — пошегува се Батската невяста.

— Ние ли? — промърмори Морякът.

— Това не беше покана за теб — подсмръкна тя, като наместваше големия си задник на стола и приглаждаше фустите над кожените си ботуши с връзки.

— Същински подвижен мост — промърмори Църковният пристав и червеното му, мазно лице се разкриви в усмивка. Той почеса камбестия си, покрит с брадавици, нос.

— Кой е подвижен мост? — остро попита Батската невяста.

— Някои жени са такива — отвърна Църковният пристав. — Пускат се на всеки мъж.

Батската невяста го погледна с разширени очи. После, в пристъп на ярост, се хвърли към него. Широкополата й шапка падна на гърба й, докато налагаше смеещия се Църковен пристав с юмруци.

Хари Ханджията трябваше да се намеси. Хвана я за месестите ръце, откъсна я от грубия пияница и внимателно я сложи обратно на стола.

— Не му обръщай внимание, госпожо — посъветва я той. После млъкна, уловил ясния поглед на леденосините й очи, и примигна. Винаги беше смятал Батската невяста за натруфена драка със скъпия й бродиран с пурпур шал, белоснежната наметка и голямата черна шапка. Беше я нарекъл „свиня в коприна“, но сега, отблизо, видя как сините й очи се пълнят със сълзи при приглушения кикот на няколко поклонници и изведнъж тя му заприлича на обидено дете. Хари стисна дундестите й пръсти, обкичени с пръстени.

— На млади години — каза той — сигурно си била красавица.

Батската невяста въздъхна, погледът й стана подозрителен.

— На млади години — каза тя високо, за да чуят всички — бях истинска крепост. Мъжете се опитваха да я превземат, но малко бяха допускани зад портите й. Но щом веднъж влезеха — ръката й се вдигна към устните в израз на престорена невинност — в какъв рай се оказваха! — Тя погледна към Църковния пристав. — Колкото до теб, свинско лайно, ти не би различил истинска дама, дори ако стои пред теб.

— Важната дума е „ако“ — отвърна й той.

Хари отиде до мъжа и силно го настъпи с тежкия си ботуш, докато го видя да примигва от болка.

— Млъкни! — изсъска Ханджията. — И докато си говорим, дръж си ръцете по-далеч от пояса на Франклина.

Спорът може би щеше да продължи, ако Мелничарят, който сега хъркаше в ъгъла, прегърнал гайдата си като бебе, не беше пръднал силно и паднал от стола си. Настана всеобщо веселие, предизвикано от объркването му, последвано от още неприятни звуци, идващи откъм задницата му. Поклонниците се разтърсиха от искрен смях или учтиви кискания. Дори мрачният Рицар се усмихна сухо.

Хари, доволен, че напрежението спада, отново плесна с ръце.

— Спомнете си облога ни! — изрева той. — Всеки поклонник ще разкаже по две истории. Има награда за най-добрата от всеки вид. Денят е мрачен, седим тук и се джафкаме. По-добре да чуем някой разказ за ужасни деяния и черни като нощта сърца.

— И кой ще го разкаже? — попита Орачът. — Не можем да стоим и да се караме през цялото време.

— Аз мога да ви разкажа една мрачна история — обади се Правникът от ъгъла, където седеше мълчаливо.

Всички поклонници го погледнаха. Той се изправи, намести на раменете си, скъпата си раирана наметка, поръбена с агнешка кожа и пъхна палци в кожения пояс около тънката си талия. Хари го изучаваше. Кротък човек, отсъди той. Когато Правникът говореше, тонът му беше често циничен, но когато го разпитваха за законите, можеше свободно да ги цитира от първите закони на крал Хенри III до последните актове на парламента. Хари стисна устни.

— Най-добре е да го направя — продължи Правникът и мургавото му, язвително лице се оживи от усмивка — иначе ще спорим до Второто пришествие.

Хари улови мрачния му поглед и осъзна, че той гледа към Игуменката, която седеше изправена и хранеше кученцето си със скъп, напоен в мляко, хляб. Странна група, размишляваше Ханджията. Игуменката, майка Еглантин, вдигна поглед, изчерви се и пак сведе глава, сякаш беше притеснена от думите на Правника. Интересът на останалите също се събуди и наблюдателният Хари забеляза бързите им движения. Икономът се надигна с отворена от удивление уста, но се опомни и си седна. Църковният пристав остави тежката си халба. Вече изглеждаше толкова пиян, колкото се преструваше, че е.

— Правникът е прав — обади се Рицарят. — Нека сега чуем неговия разказ.

Понесе се общ одобрителен шепот и Хари покани Правника да седне на тежкия резбован стол начело на масата в залата.

— Заповядай, мастър Правник. Разкажи ни история за черни деяния и сърца, изпълнени с мисъл за убийства.

Мъжът леко се усмихна, намести пояса си, седна и взе чашата вино, която Хари сложи пред него.

— Тъй да бъде — обяви той. — Ще ви разкажа една история за предателство и интриги, за изискани принцове и жажда за власт. Ще ви разкажа за кървави дела, скрити под покрова на нощта, но не и от Божиите очи.