Пазителят на Портите

ПЪРВА ГЛАВА

На следващата сутрин Никълъс и неговите спътници се отправиха към замъка Райзинг. Крепостта се издигаше на хълм, заобиколена от висок насип и дълбок ров. Те прекосиха първия подвижен мост и влязоха във външното укрепление. Пред тях се издигаше портата и част от стената на вътрешното укрепление, оградено от друг дълбок ров. Голямата квадратна кула се извисяваше над тях.

— Непревземаемо — промърмори Скейтлок. — Нищо чудно, че французите не са успели. Отминахме общия гроб — добави той. — Вече е обрасъл.

Никълъс огледа външното укрепление. Беше пусто с изключение на някой случаен пес или хилаво тънкокрако пиле. Навесите и пристройките бяха празни и изоставени. Ковачниците бяха тихи, конюшните — отворени, а сламата в тях затаила. Щом пресякоха втория ров и преминаха през голямата порта във вътрешното укрепление, Никълъс разбра какво е положението. Тук беше по-оживено — войници се разхождаха покрай стената, деца преследваха гъски и патици, чието квакане се заглушаваше от звъна на ковашкия чук.

— Гарнизонът на крепостта е бил намален — каза Чърк. — Живеят зад вътрешните стени.

Те слязоха от конете и подадоха юздите им на коняря. Мръсен, небръснат прислужник ги поведе нагоре по широкото стълбище към крепостта, като разритваше кучетата и блъскаше децата.

— Кой командва тук? — попита Чърк.

— Ралф Астън — отвърна прислужникът с акцент, който Никълъс с труд разбра. — Сега, когато старата кралица е мъртва, останаха малко хора.

Той ги въведе в голяма зала на първия етаж. Тя беше неприветлива, опразнена от мебели и украса, студена и потискаща. Единственият източник на топлина беше слабият огън, който се опитваше да захване зелените, просмукани с мъзга пънове в огнището.

Откриха Астън в стаята за сметки зад залата. Той беше раздразнителен, подобен на върлина мъж. Около оплешивяващото му, покрито с брадавици теме, висяха кичури мазна коса. Той едва вдигна глава, когато влязоха и продължи да пише. Само драскането и скърцането на перото му нарушаваше тишината.

— Мастър Астън?

Мъжът вдигна поглед и изтри сополивия си нос в мръсния маншет.

— Какво искате? — грубо попита той.

— Не искаме нищо — отвърна ядосано Никълъс. — Тук сме по кралска работа! — Той представи себе си и спътниците си.

Лицето на Астън видимо пребледня. Той захвърли перото, като опръска с мастило пергамента, върху който пишеше и скочи на крака.

— Съжалявам — промърмори, — но има посетители, които идват да зяпат къде е живяла старата кралица. Искате ли вино? Готвачите още не са запалили пещите в кухнята, но…

Никълъс поклати глава.

— Седнете! Седнете! — промърмори Астън, разтича се и придърпа столове. — Защо сте тук? — попита той.

На Никълъс му се искаше мъжът да избърше носа си. Опита се да не гледа слузта, която се събираше върху горната му устна.

— За да видим нещата на старата кралица — каза той. Астън разпери ръце.

— Мастър — изхленчи той, — всичко беше изнесено. Мога да ви разведа из стаите и покоите, но няма нищо, нищичко. — Той си пое дъх. — Старата кралица живя тук разкошно, но седмица след смъртта й кралят изпрати цял керван каруци от Норич. Всичките й принадлежности бяха натоварени в тях — гоблени, драперии, килими, мебели, ракли и шкафове, книги, всички пергаменти и документи. Заминаха още същия ден.

— Ти беше ли тук със старата кралица? — попита Никълъс.

— Бях иконом на крепостта — отвърна Астън. — Един от многото — кралица Изабела имаше много прислуга и придворни. Сега всички заминаха. Някои отидоха в Гаскония, други — във Франция, а някои влязоха в манастири. Кралските служители получиха постове из страната, в далечни градове като Дувър и Карлайл.

— Кажи ми — Никълъс се насили да погледне към Астън, — каква беше старата кралица?

— Не я виждах много. Беше висока, със сурово лице, обличаше се като монахиня, макар че дрехите й бяха скъпи. Слугите я наричаха „Императрицата“. Беше царствена и непреклонна. Управляваше замъка Райзинг строго, както барон владенията си.

— Беше ли ти тук — попита Скейтлок — когато французите акостираха и нападнаха замъка?

— Да — изръмжа Астън. — Но те всички бяха избити, преди да стигнат вътрешните стени. Не можеш да разбереш колко е непревземаем замъкът, докато не влезеш в него.

Никълъс вдигна вежди.

— И защо атакуваха? Астън изглеждаше изненадан.

— Добър въпрос, мастър правник. Можеш ли му да отговориш?

Никълъс се усмихна и сви рамене.

— Може да се направи само едно заключение. Французите сигурно са знаели за високите укрепления и кули, за дълбоките ровове, подсилената порта и големия гарнизон.

Астън се приведе напред.

— Тогава?

— Можеш да завземеш една крепост със сила или с изненада — каза Никълъс, обмисляйки аргументите си. — Има ли странични врати замъкът?

Астън кимна.

— Една на югоизток и една на югозапад.

— В такъв случай — продължи Чърк — французите сигурно са очаквали помощ отвътре. Когато не са я получили, са били разбити.

— Говориш за помощ от старата кралица ли?

— Или някой от поддръжниците й.

— Бог да ни пази! — въздъхна Астън. — Но наистина, тя искаше да се върне във Франция.

— Чувал ли си това лично? — попита Крабтрий, като обгърна тялото си с ръце, защото стаята изстиваше.

— О, да, такива слухове се носеха сред прислугата. Смяташе се, че преди десет години френският крал поискал Изабела да бъде изпратена във Франция, за да работи за мира между Англия и Франция. — Астън потри ръце. — Но нашият крал беше много хитър. Никога не пусна майка си.

— Толкова ли е било явно? — попита Скейтлок.

— Да, разбира се. Кралят идваше тук, интересуваше се от живота на майка си, проявяваше щедрост, но Изабела никога не напусна замъка Райзинг. — Астън изду устни. — От време на време й позволяваха да отиде на поклонение в Уолсингъм, но винаги с военен ескорт — стрелци, конници и наемници.

Чърк слушаше с половин ухо, като се опитваше да пренебрегне носа на Астън. Загледа се в ръкописа, който лежеше под рулото, по което Астън беше драскал. То пробуди спомените му за къщата на Берисфорд и смъртта на Мозби. Почувства тръпка на страх. Берисфорд, хомосексуалист, успял да опази добре тайните си, беше съдия. Мозби, чиито сексуални вкусове може да са били подобни, беше само писар.

— Мастър Чърк?

Никълъс вдигна поглед.

— Мастър Чърк — повтори Астън, — какво искаш да знаеш?

— Как умря старата кралица? — попита бързо Никълъс.

— От заразна болест. Лежа сама в спалнята си дни наред, после бързо си отиде. Трупът й беше облечен в одеждите на монахиня от ордена на бедните клариси. Сложиха я в ковчег и започнаха погребалните ритуали.

— Ами Валанс?

Астън се усмихна кисело.

— А, красавецът! Той беше неин фаворит и настоя да приготви тялото за погребението. — Астън изсумтя. — Никой не възрази. Кралицата умря от заразна болест, а Валанс беше единственият й любимец — момче за всичко, — което непрекъснато търчеше до Лондон, Уиндзър, Шийн и Нотингам, винаги облечен като папагал.

— Кога замина той?

— С ковчега й. Придружи го до Лондон. Защо питаш? Чърк само поклати глава и се загледа в ръкописа, избягвайки любопитните погледи на Скейтлок и Крабтрий.

— Случи ли се нещо необичайно — попита Никълъс — по време на престоя на кралицата тук?

— Не съм бил тук през цялото време. Режимът в замъка беше твърдо установен. — Астън с копнеж погледна към вратата, сякаш се надяваше посетителите му да изчезнат. — Не, нищо необичайно не се е случвало. Нищо. — Той почука по писалището, за да изрази нетърпението си. — Има ли нещо, което искате да видите? Каквото и да е, господа? — Той ги огледа подред. — О! — Пръстите му се вдигнаха към устата. — Мастър Чърк, питахте за старата кралица. Да, тя обичаше да разиграва номера.

— Какви номера?

— Замъкът се командваше от няколко благородници, доверени хора, подбрани от краля. Сменяха ги доста често, на всеки три или четири години, в случай, че някой се сближи твърде много със старата кралица. Все пак, тя говореше доста убедително.

— Говореше за някакви номера? — настоя Никълъс.

— Да, очевидно кралицата мразеше тези кралски първенци и обичаше да ги дразни. От време на време се криеше.

— Криеше се? — възкликна Никълъс.

— Да, внезапно изчезваше от покоите си, особено често в месеците преди смъртта си. Замъкът бръмваше като разтревожен кошер — войници и прислужници щъкаха навсякъде, пратеници с уплашени лица обикаляха околността. После тя се появяваше. Виждаха я да се разхожда спокойно по някоя галерия или коридор, като тихо се наслаждава на хаоса и объркването, които беше предизвикала.

За щастие Астън млъкна, за да избърше носа си в ръкава на жакета.

— „Императрицата“ знаеше какво прави.

— Колко дълго продължаваха тези игрички? — попита Крабтрий.

— Цяла сутрин или цял следобед. В един-два случая старата кралица не се появяваше до късно вечер, след като беше изчезнала от зори. Просто обичаше да тормози офицерите.

— Но къде е можела да се скрие? — попита Никълъс. Астън разпери ръце.

— Замъкът Райзинг е като заешка бърлога, мастър Чърк, пълен е с ниши и тайни коридори. Повярвай ми, ако тръгнеш из него, особено сега, когато е толкова пусто, ще ми отнеме ден и половина, за да те намеря.

Никълъс кимна и потри ръце.

— Мили Боже, Астън — промърмори той, — тук е адски студено.

Астън стана и премести мангала с въглища по-близо. Крабтрий придърпа стола си напред, като почти изблъска Никълъс встрани, за да протегне ръце към топлите пламъци.

— Да, тя беше истинска кралица — продължи Астън, като седна. — В други дни можеше да се види в параклиса, коленичила на молитвеното си столче, набожно като монахиня. Но всичко това е минало. Искате ли да ви разведа из замъка?

Никълъс поклати глава.

— Не, не. Но нали може да се разходим и да огледаме?

Астън кимна живо. Никълъс, облекчен, че ще бъде далеч от мърлявия комендант, се върна в потискащата голяма зала.

— Е, какво разбрахте от всичко това? — попита той двамата си спътници.

Крабтрий огледа пустеещата зала. Забеляза паяжините и местата, където драпериите и гоблените са били изтръгнати от стените.

— Бог да ни пази, господарю! Сигурно е било истински ад да се живее тук!

— Да видим сами! — промърмори Скейтлок. — Астън може да хленчи, че всичко е отнесено, но — той сви философски рамене — никога не се знае.

— А какво ще стане, ако не намерим нищо? — изхленчи Крабтрий. — Господарю, студено ми е, гладен съм, а задникът ми е набит от седлото. Омръзна ми от скапаната провинция. Тук е студено и мрачно, а хората приличат на плашила. Искам да се върна в Лондон.

Никълъс се усмихна и го тупна по рамото.

— Добродетелта е сама по себе си възнаграждение, мастър Крабтрий, а това е най-дългият период, в който си бил добродетелен, откакто си излязъл от утробата на майка си.

— Той има ли майка? — попита саркастично Скейтлок.

— И баща също! — отсече ядосано Крабтрий. — Което е повече, отколкото може да се каже за някои хора.

Двамата мъже заспориха добродушно, докато Никълъс не им каза да млъкнат и те започнаха обиколката на замъка. Астън беше прав, замъкът Райзинг приличаше на гробница. Стаите бяха празни и неприветливи, галериите и коридорите — мрачни и студени. От време на време в покоите на кралицата те виждаха следи от предишния разкош — имаше корнизи от позлатен гипс, а на някои стени имаше невероятни стенописи, изобразяващи с изобилие от цветове различни библейски сцени. Въпреки това мястото беше запустяло, опразнено от кралските реквизитори.

— Не биха пропуснали и игла в копа сено — промърмори Никълъс. — Ако можеха, щяха да вдигнат и стените.

Слизаха и се качваха по стълби, влизаха в различни стаи. Понякога срещаха някой опърпан прислужник или войник. Когато ги молеха да им покажат пътя, те им отговаряха надве-натри.

— Нищо чудно, че старата кралица е можела да ги разиграва — промърмори Крабтрий, докато надничаше в една мрачна ниша. — Все едно да ловиш мишки в сеното. Мястото е пълно с капаци по пода, ниши и тайни коридори.

Никълъс кимна.

— Малко прилича на голямата тайна на кралицата — каза той и спря пред това, което изглежда беше параклисът на замъка. — Казвам ви, решен съм. Щом се върнем в Лондон, ще намеря сър Еймиъс Петри. Ще му кажа всичко, което знам, ще му обясня, че тази работа е над възможностите ми и ако не му харесва, да върви да се обеси.

Крабтрий се ухили до уши, но Скейтлок изглеждаше притеснен. Никълъс не му обърна внимание. „Какъв е смисълът“ — мислеше си той, докато отваряше вратата на параклиса. Накъдето тръгнеха, стигаха до задънена улица. Влезе и огледа мрачното помещение. Капаците на всички прозорци бяха затворени.

— Очевидно Астън не е особено набожен — промърмори той и думите му отекнаха глухо в стените. — Крабтрий, запали факлите.

Хитрецът го послуша и параклисът се обля в светлина. Чърк се огледа.

— Параклисът е голям — промърмори той.

Опита се да си спомни откъде бяха минали и осъзна, че сигурно се намира на приземния етаж, в далечния край на голямата крепост. Резбована преграда разделяше помещението. През нея Никълъс зърна стълби и издигнат олтар. Капаците на прозорците скърцаха злокобно под студения вятър, който караше пламъците на факлите да танцуват и сенки да трепкат по стените и пода. Беше голо, неприветливо място, опразнено от всички мебели, с изключение на стол с висока облегалка и пейка от едната му страна, които се намираха пред преградата.

— Сигурно тя е седяла тук — промърмори Никълъс. Усмихна се. Чуваше как Крабтрий шета из другата част на параклиса, очевидно търсейки нещо ценно за отмъкване. Никълъс погледна въпросително към Скейтлок, който стоеше с гръб към затворената врата.

— Какво има, човече?

— Много е мрачно и злокобно — промърмори Скейтлок. — Чувствам някакво призрачно присъствие.

Сякаш в отговор на думите му на вратата се почука. Сърцето на Никълъс подскочи. Скейтлок рязко се обърна и отвори вратата. Една старица се промъкна вътре. Беше облечена в мръсна сива дреха, жълтеникавото й, набръчкано лице беше разцепено от беззъба усмивка, която сякаш стигаше от ухо до ухо; посивялата й коса висеше мазна и невчесана. В светлината на факлите Никълъс забеляза лудостта в очите й. Слюнка се стичаше от единия ъгъл на устата й и тя постоянно се опитваше да я оближе.

— Виж ти! — Гласът на жената беше остър и писклив. Тя се взря в Никълъс, който се опита да не се намръщи от неприятния мирис на тялото й. — Виж ти! — повтори старицата. — Кралски хора, а? Какво правите тук? — Почеса бузата си с мръсни нокти, докато се оглеждаше. — Призраци! — повтори тя думите на Скейтлок. — Тук има призраци.

— Призраци ли, майко? — попита Никълъс. Старицата го погледна косо с лукава усмивка.

— Да, призраци. Никога няма да видиш войници тук. Поне откакто старата кралица умря. Твърдяха, че са виждали духът й да се разхожда тук. — Започна да имитира кралицата, като се разхождаше напред-назад с изправени рамене и въртеше глава наляво и надясно, докато кършеше пръсти. — Така правеше тя — изкудкудяка старицата, като се върна при Никълъс. — Обикаляше нагоре и надолу по галериите, пред стаята си или тук, в черквата. — Тя снижи глас. — Обичаше това място. Бог знае защо! Бог знае защо! Сега, когато я няма, всички големци си отидоха. Само горката Агнес остана да пере дрехите и да мие съдовете. Да, всички големци си заминаха.

Без да добави нищо повече, старицата се завъртя на Пета и излезе.

Крабтрий, който беше наблюдавал сцената иззад преградата, се върна и се усмихна на Скейтлок.

— Някоя приятелка, а?

Прислужникът му отвърна с неприличен жест.

— Вземете факлите! — рязко каза Никълъс.

Той самият грабна една, като я измъкна от ръждясалата скоба. Влезе зад преградата, където имаше само огромно разпятие с измъчената фигура на страдащия Христос. После се върна в изпълнения със сенки кораб. Тогава осъзна, че параклисът беше по-украсен, отколкото беше забелязал. Някой даровит придворен художник, вероятно повикан от старата кралица, беше покрил стените на нефа с колоритни сцени от Библията и житията на светците. Много от последните бяха френски. Старата кралица, припомнила си детските дни във Франция и произхода на родителите си, беше накарала художника да се съсредоточи върху светия й праотец, блаженопочившия Луи23.

Много от сцените бяха от живота на този праведен крал. От време на време Никълъс се спираше и ги изучаваше. Разпозна в повечето от тях копия от картини в Сен Шапел24 в Париж, която беше посещавал преди много години.

Крабтрий се присъедини към него. Спряха пред картина на обезглавен мъж, който носеше собствената си глава на сребърен поднос.

— Кой е този, господарю?

— Йоан Кръстител — отвърна Никълъс разсеяно. — Ела, Скейтлок! — извика той. — Тук няма нищо за нас.

Излязоха от параклиса, взеха конете си от конюшнята и се върнаха в селото.

Крабтрий и Скейтлок все още се препираха, като всеки се опитваше да надделее. Крабтрий настояваше, че старицата, която срещнаха, би подхождала на човек с навиците и външността на Скейтлок. Никълъс слушаше с половин ухо спора им, докато седяха в кръчмата и си поръчваха вечеря от говеждо и зеленчукова супа, варено пиле, пълнено с грозде и бутилка вино. В залата беше топло, огънят буйно пламтеше и пламъците ревяха в комина. Пристигаха пътници. Крабтрий се увлече във флирт с млада игуменка, облечена в скъпа сива дреха, чието хубаво лице беше обградено от снежнобяла колосана забрадка. Никълъс също я изучаваше. Забрадката и яката й скриваха част от лицето, но той забеляза очи на кошута и пълни, червени като роза устни. Чудеше се защо такава жена е влязла в религиозен орден. От скъпите пръстени по ръцете й и изящните маниери, с които се хранеше, той заключи, че е благородна дама, отрекла се от света. Игуменката тихичко разговаряше със спътничката си, слаба, строга жена, облечена в същата одежда, вероятно нейна приближена или някоя от висшестоящите в манастира, който управляваше. Изглеждаше впечатлена от веселата усмивка на Крабтрий и не възрази, когато той прекоси кръчмата и се настани в компанията им, а после се включи и в разговора.

— Искаш ли вино? — попита я Крабтрий. — Чиста салфетка? Как бяха пътищата? За къде пътувате?

— За манастира „Свети Остин“ до Кенилуърт.

— А, да — избърбори Крабтрий. — Прекрасно място — зидана от камък с цвят на мед, а и медовината му е най-хубавата в околността.

Никълъс го наблюдаваше с любопитство. Скейтлок изръмжа неодобрително.

— Той е голям глупак, господарю — прошепна прислужникът. — Игуменката сигурно ще го накара да я почерпи и после ще го разкара.

И като каза това, той стана и изтрополи навън, като мърмореше нещо за конете и необходимостта от спокоен сън. Никълъс си поръча нов бокал вино, после излезе от кръчмата и се върна в стаята им. Известно време той стоя в нишата на прозореца, загледан в двора на конюшнята, където започваше да се събира гъста морска мъгла, донесена навътре от студения нощен бриз. Тя приглушаваше звуците и превръщаше факлите на конярите и прислужниците в точици светлина.

Отвъд се простираха пътищата, които прекосяваха блатата край Норич. Трябваше ли да се върне, питаше се Никълъс. И да посети имението на родителите си. Може би Робърт и Биатрис щяха да се радват да го видят. Може би брат му, умен и проницателен човек, щеше да му даде разумен съвет за ситуацията, в която беше попаднал. Или трябваше да се върне в Лондон? Да потърси сър Еймиъс Петри и да признае, че задачата се е оказала непосилна за него?

Той въздъхна, остави чашата си на масата и се отпусна на леглото. Заслуша се в звуците, които идваха от кръчмата отдолу — тракането на чинии, виковете на кухненската прислуга, приглушения разговор, изблиците на смях. Остави ума си да се върне в самотния, мрачен замък, с неприветливите галерии от сив камък и празния, бездушен параклис. „Какво — чудеше се той — е знаела старата кралица, което толкова е плашело сина й? Защо Валанс толкова е искал да напусне кралството и да се върне във Франция?“

Никълъс потърка лицето си. „Венецианска галера — промърмори той. — Венецианска галера щяла да го откара до френско пристанище. Защо галера? Защо?“

— Какво си говориш сам, господарю? Никълъс се стресна. Скейтлок стоеше на вратата.

— Проверих конете. Почистени са и нахранени. Седлата ни са прибрани, а онзи измамник Крабтрий още флиртува с игуменката. — Скейтлок си взе стол и седна до леглото на господаря си. — Какво толкова важно има във венецианската галера?

— Чудех се защо Валанс е искал да избяга от кралството с галера?

Скейтлок сви рамене.

— Бърз кораб е.

— Да, но някоя кралска лодка би могла да я настигне при попътен вятър.

— Какво говориш, господарю? Никълъс потърка очи.

— Не знам — призна той. — Има и още нещо. Видях нещо в кабинета на Астън, което ми напомни за писаря Мозби. Човекът, който се удави в езерцето с рибките — той беше писал нещо. Помислихме, че е било Патриций, оказа се, че е било Патрокъл. Вероятно го е убила Нощната сянка, но Мозби сигурно вече е бил пратил писмото. Може би е писал на същия човек, който я е изпратил да го убие? Кой би могъл да бъде той?

Скейтлок поклати глава и започна да развързва връзките на кафявия си кожен жакет. Никълъс погледна грубото разпятие, прикрепено на далечната стена на стаята. Спомни си картината, която беше видял в параклиса на замъка Райзинг.

— Странно — промърмори той, — виждал съм картини на Йоан Кръстител или по-скоро на главата му, носена на поднос от Саломе, но нито една с безглавия светец, който носи собствената си глава. — Челюстта му увисна. — Господи! Скейтлок! — Никълъс спусна крака от леглото.

— Господарю, какво има?

— Това не е Йоан Кръстител — каза Чърк. — Това е свети Дени. Знаеш ли легендата? Е — заключи той, без да дочака отговор, — той е патронът на Париж, раннохристиянски светец, който след като бил обезглавен от езичниците, взел главата си и вървял чак до Монмартър, където сега се намира големият манастир, наречен на негово име. — Никълъс се изправи. — Скейтлок, свети Дени е светец-покровител на френската монархия. Валанс казал, че свети Дени крие голяма тайна. Не разбираш ли? — продължи той възбудено, докато Скейтлок безизразно го гледаше. — Мислехме, че Валанс е бягал за Франция с венецианска галера, носейки тайната със себе си. Не е било така! Тайната е още в замъка Райзинг. Нещо в този параклис и образът на свети Дени са ключът към нея.

Скейтлок почеса брадата си.

— Да, затова му е трябвала галера — каза той замислено. — Разбира се, само галера е можела да влезе в малките заливчета по крайбрежието на Норфък.

— Точно така! — извика Никълъс. — Това е бил планът на Валанс. Той не е отивал във Франция, връщал се е тук, в замъка, за да вземе тайната, скрита в параклиса.

— Но защо го е казал на Берисфорд? — попита Скейтлок. Никълъс се почеса по главата.

— Не знам, но утре ще отидем в селото, ще купим лопати, кирки и кожена торба, за да ги носим в нея. Връщаме се в замъка Райзинг. — Не беше на себе си от вълнение. — Никой няма да ни обезпокои — каза той, загледан през прозореца. — Крепостта вече е само един празен мавзолей. Легендите за духа на старата кралица държат всички надалеч.

Той се върна на леглото и погледна към гредите, размишлявайки върху това, което беше открил и обещавайки си, че ако утрешното търсене се окаже безплодно, ще се откаже от всичко. Очите му натежаха и той потъна в сън. Когато се събуди няколко часа по-късно, Скейтлок спеше и бълнуваше. Крабтрий, очевидно пиян като лорд, лежеше изпружен на единствения стол в стаята с отметната глава и отворена уста и хъркаше като прасе. Никълъс стана и пренесе протестиращия мъж от стола на сламеника. Крабтрий полуотвори очи.

— Красива е! — промърмори той. — Красива като зората. Никълъс се усмихна, докато го завиваше.

— Трябваше да я оставиш на мира. Наспи се добре. Утре се връщаме в замъка Райзинг. Скейтлок ще ти каже какво да правиш.

Чърк се върна при прозореца и погледна към потъналия в мъгла двор. Звуците, издавани от разбудените коне, го накараха да си спомни за Мозби, който пише писмо, писмото, което, може би, е предизвикало убийството му. Кратка бележка, запечатана с восък. Писарят би наел някое момче, но къде я е изпратил? Трябва да е наел пратеник. Чърк се замисли за отговор. И се досети! Нощната сянка, красивата куртизанка е почукала на вратата му. Мозби е отворил и е пуснал Смъртта. Но на кого може да е писал? Изведнъж Чърк почувства, че изстива.

— Невъзможно — промърмори си той. — Не, това е невъзможно. — Правникът се отпусна на леглото. — Каквото и да стане, дано Бог да ме пази!

По-нататък по коридора, в собствената си просторна стая, Игуменката и нейните спътници, съблекли дрехите и махнали забрадките си, седяха на столовете и топлеха ръцете си над поднос горящи въглища.

— Какъв ухажор! — промърмори по-възрастната. Игуменката, известна повече като Нощната сянка, преплете пръсти и се усмихна.

— И не млъква! — продължи спътницата й. Нощната сянка прехапа крайчеца на устните си.

— Повечето мъже го правят — каза тя. — Утре, когато разберем къде отиват, ще решим.

ВТОРА ГЛАВА

Те се върнаха в замъка на другата сутрин, много преди мъглата да се вдигне над възвишенията и петлите, зажаднели за дневна светлина, да започнат да кукуригат. Никой не им обърна внимание. Замъкът беше опразнен, а горчивите спомени, оставени от дългото пребиваване на старата кралица, бяха удавили всяко любопитство. Астън ги поздрави набързо. Дори не си даде труда да ги разпита за кожения чувал, в който Крабтрий носеше лопати и кирки, наети от собственика на „Платнохода“.

Тримата тръгнаха към параклиса. Крабтрий изпусна чувала с дрънчене и трясък на пода.

— По-внимателно! — предупреди го Никълъс. — Не са наши.

— Трябваше да си купим от селото, както каза — отвърна Крабтрий.

— Така щяхме да изгубим часове — каза му Никълъс. — Колкото по-скоро приключим с търсенето, толкова по-добре.

Влязоха в мрачния параклис и затвориха плътно вратата след себе си. Скейтлок извади огниво и запали факлите. Параклисът, особено стената с рисунката на свети Дени, сякаш оживя. Никълъс опипа стената, но зидарията беше здрава и не поддаваше. После насочиха вниманието си към пода — покрит с кал и прах, той изглеждаше сякаш не беше метен от години. Отначало не откриха нищо, нито пукнатина, нито кухина. Никълъс изруга разочаровано. Крабтрий набожно му напомни, че са в черква.

— И без това вършим богохулство — каза Никълъс.

Той се приведе и започна да оглежда нефа по дължина. Проучваше пода методично, пълзейки на четири крака. След няколко минути спря, извади камата си и започна да стърже хоросана между две плочи. Беше твърд като камък и той се отказа. Скейтлок и Крабтрий се присъединиха към него.

— Виж, господарю! — възкликна Скейтлок.

Той взе една факла и отиде малко по-нататък. Никълъс го последва. Скейтлок беше открил малка решетка в ъгъла на една от плочите.

— Тук има още една! — възкликна Крабтрий.

Чърк се загледа в светлото петно, хвърляно от факлите.

— Отдолу има кухина или мазе — промърмори той. — Но как да влезем вътре?

Тримата се наведоха над плочите, като си светеха с факла. Никълъс спря на място, където хоросанът изглеждаше по-пресен и започна да го стърже.

— Това е входът! — възкликна той. — Вижте!

Наведе пращящата факла и те видяха, че една от плочите се различаваше от останалите. Макар че изглеждаше плътно прикрепена към околните, хоросанът около нея не беше плътен и въпреки тежестта си, тя можеше да се вдигне като капак. Отдолу зейна черна дупка. Никълъс приближи факлата над нея. В трепкащата светлина видя каменни стълби, които водеха надолу.

— Скейтлок, последвай ме! — нареди той. — Крабтрий, остани тук.

Никълъс заслиза по стъпалата. Скейтлок предпазливо го последва. На дъното Никълъс вдигна факлата и сподави вика си. Никога нямаше да забрави какво видя в трепкащата му светлина. Маса, стол, молитвено столче, малко ковчеже, ракитена кошница… и легло. На него, облечен в скъпи одежди, лежеше труп на жена. Плътта беше разложена, носът изгнил, скалпът — набръчкан, косата висеше безжизнена. Отворената беззъба уста сякаш им се усмихваше. Скейтлок изпусна факлата, притисна корема си с ръце и се облегна на стената.

— Господарю, какво е това? — въздъхна той. Никълъс се приближи към леглото, стиснал ноздри, за да не усеща острата миризма на разложение. Внимателно огледа скелета. По костеливите пръсти блестяха пръстени, едната ръка лежеше на гърдите, а другата висеше до леглото. Никълъс се наведе. Вдигна чашата и малката стъкленица, която лежеше до леглото, и предпазливо ги подуши.

— Наред ли е всичко? — обади се Крабтрий.

— Да — извика Никълъс.

Огледа се внимателно. На молитвеното столче лежеше молитвеник. В кошницата вероятно е имало храна и вино. Отвори малкото ковчеже, но в него нямаше нищо, освен дрънкулки — брошка и пищна огърлица. В далечния ъгъл, под една от решетките имаше малък капак, който сигурно се отваряше към крепостния ров. Той се върна и отново се загледа в скелета на леглото.

— Хайде, Скейтлок, нямаме много време. Прислужникът му се беше изправил, лицето му беше покрито с пот.

— Господарю, не мога, забранено е. Никълъс го погледна с любопитство.

— Кое е забранено?!

Скейтлок поклати глава. Никълъс сви рамене, затвори очи и повдигна разложеното тяло от леглото. Дрехите на трупа бяха прашни и леко влажни, мършавите крайници сякаш живееха собствен живот. Той постави ужасяващите останки на пода и започна да претърсва леглото. Под възглавницата напипа кожена торбичка и бързо я извади. Беше завързана и запечатана с червен восък. Той го остърга и я пъхна в жакета си. Над себе си чу звук, сякаш Крабтрий, уморен, беше приседнал. Още веднъж огледа мазето.

— Хайде — обърна се към Скейтлок. — Това е достатъчно. Винаги можем да се върнем.

Прислужникът му не се нуждаеше от повторна покана. Никълъс още веднъж огледа Злокобната погребална камера, после задоволен, се изкачи по стълбите. Показал се наполовина от тайния вход, отначало той не разбра защо Крабтрий лежи близо до дупката с блуждаещи очи, пребледняло като сняг лице и струйка кръв, стичаща се от ъгълчето на устата му.

— Господарю! — прошепна той.

Чърк се обърна. Скейтлок, който го беше изпреварил по стълбите, стоеше със скръстени ръце, вперил поглед в двете забулени в сиво фигури, които стояха до вратата на параклиса.

— Хайде, хайде, мастър Чърк! По-бързо! По-бързо! Гласът беше нисък и гърлен и в него се долавяше смях.

Никълъс се взря в мрака на нефа, докато двете фигури се приближаваха. Първата отметна качулката си. Чърк притвори очи в отчаяние. За последен път беше видял това красиво лице в кръчмата пред Нюгейт. Наруга се за глупостта си. Игуменката от предишната нощ не беше монахиня, а куртизанка и наемна убийца. Тя стоеше, елегантна като придворна дама и златистите къдрици обграждаха сърцевидното й лице с цвят на слонова кост. Очите й блестяха от удоволствие, сякаш играта й беше харесала и сега търсеше начин да я приключи бързо. Ръката на Никълъс посегна към камата, но сивата фигура зад Нощната сянка вдигна малкия си арбалет, стрелата прелетя над главата му и се удари в колоната отзад. Скейтлок пристъпи напред, но Нощната сянка вдигна своето оръжие, докато спътницата й зареди нова стрела.

— Мастър Чърк, по-бързо излизай оттам! Застани до приятеля си!

Никълъс отчаяно погледна към Крабтрий и стрелата, която стърчеше, дълбоко забита в корема му.

— В името Божие! — промърмори той.

— Той умира — каза меко Нощната сянка. — Затова се сбогувайте. — Тя направи жест с ръка. — Не се тревожи, скоро ще го последваш.

Никълъс отиде до мястото, където Крабтрий лежеше сгушен като бебе, със свити колене, без обичайния весел израз на бледото си, отпуснато лице, с поглед на уплашено дете. Никълъс внимателно го обърна. Крабтрий се закашля и между устните му се появиха кървави мехурчета.

— Съжалявам, господарю — простена той. — Какъв край за един мошеник! Няма да кажеш в Лондон, нали? Влязоха, преди да се усетя. Кажи, Скейтлок…

Крабтрий примигна. За секунди цялото му тяло се вдърви, после очите му се замъглиха, от устата му потече струйка кръв и главата му падна настрани. Никълъс потърси пулса на шията му, но не усети нищо. Погледна през рамо.

— Мръсна убийца! — просъска той.

— Стани, Чърк, и иди до опуления си приятел. Никълъс наблюдаваше арбалета със заредената стрела, която чакаше да излети от тетивата му.

— Предполагам, че те изпраща господарят ти?

— Да, така е. Не беше трудно да ви проследим — до Норич, после до замъка Райзинг. А сега открихте тайната, нали? — Нощната сянка се усмихна. — Хиляда години не бих се сетила каква хитра кучка е била старата Изабела. — Тя кимна към входа на мазето. — Сигурно е открила старата крипта или поне част от нея, преди строителите на тази мрачна сграда да я довършат. И какъв брилянтен план! Да умреш от някаква зараза. Никой не би се осмелил да се приближи до трупа й. Ковчегът е бил запечатан, поставен във втори оловен ковчег и закаран в Лондон, за да бъде оплакан от краля и благородниците. Чудя се какво ли е имало в него — камъни, статуя? — Тя подуши въздуха и сбръчка нос от праха, който беше започнал да се вдига от дупката. — После бързо погребение в Лондон, докато Валанс наеме венецианска галера да го докара до някое от заливчетата тук и се върне във вече пустия замък, за да отведе господарката си от скривалището й. — Нощната сянка наклони глава на една страна. Мълчаливата й спътница до нея не помръдваше.

— Кой ти каза всичко това? — заекна Никълъс. Нощната сянка изящно вдигна рамене, но не отмести поглед от Чърк.

— Щом дойдох тук, разбрах какво сте открили. Разумното обяснение. Само жена може да измисли такъв план. И само глупав мъж като Валанс може да го провали. Трябвало е по-бързо да се махне от францисканската църква. Ако беше останал в града още един ден, можеше да избяга. Предполагам, че старата кралица е имала запаси за седмица. Можела е да бъде свободна, седем дни след предполагаемата си смърт.

— Защо не е излязла? — попита Скейтлок.

— Камъкът може да се вдигне само отвън. Във всеки случай, щом Валанс не е бил тук с галерата, каква полза?

— Как е умряла? — попита Нощната сянка, искрено любопитна.

— Можеше да е от глад — отвърна Никълъс. — Сигурно щеше да се изтощи и да заспи. Но всъщност е избрала римския начин.

— Имаш предвид самоубийство?

— Да, защо не видиш сама? Нощната сянка горчиво се усмихна.

— Стига, мастър Чърк, не съм глупава като теб. Знам какво си намерил. Видях триумфиращата усмивка на грозното ти лице, когато се качваше. Сега, защо не ми го дадеш?

— За какво говориш? Нощната сянка протегна ръка.

— Хайде, хайде, хвърли го на пода. — Тя посочи до себе си. — Достатъчно близо до мен, за да го взема и достатъчно далеч, за да не правиш глупости.

Никълъс погледна към Скейтлок, който му отвърна със стъклен поглед, и бръкна в жакета си. В този миг вратата на параклиса рязко се отвори.

— Какво е това? Какво е това, а? — Старицата, която ги беше притеснила вчера, се вмъкна в черквата.

Нощната сянка и спътницата й се обърнаха. Старата жена залитна, когато стрелата я улучи в гърлото и я запрати като парцалена кукла през отворената врата. Скейтлок се хвърли напред в мига, когато Никълъс скочи срещу Нощната сянка. Усети как стрелата от арбалета изфуча край лицето му, после се блъсна в нея и двамата се затъркаляха по пода. Топло и гъвкаво, тялото й се извиваше като котка под него. Той се уплаши, докато се опитваше да хване ръцете й под разкошните дрехи. Ритна я, притеснен, че вече е извадила камата си. Тя се претърколи, ловка като танцьорка, пусна арбалета и се надигна с италиански стилет в ръка. Никълъс понечи да се изправи, но кракът му се заплете в дрехата й, той залитна и падна отново назад. Нощната сянка беше до него, връхлитаща като ангел на отмъщението, сграбчила с две ръце дръжката на камата. После Никълъс чу свистене и красивото лице на куртизанката се превърна в кървава каша, когато стрелата я улучи между устата и носа. Той се претърколи настрани, точно когато тя падна върху твърдия под. Скейтлок стоеше над трупа на спътницата й, която лежеше с отметната качулка и гърло, прерязано от ухо до ухо. Прислужникът хвърли арбалета на пода и се приведе, притиснал стомаха си, сякаш щеше да повърне. Известно време Никълъс само го гледаше, докато овладее треперенето на собственото си тяло. Стомахът му се сви на топка, а краката му омекнаха и се загърчиха, сякаш мускулите му имаха собствена воля. Опита се да говори, но гърлото му беше сухо, а езикът му беше набъбнал. Искаше да помръдне, но не можеше. Никога нямаше да се измъкне от това прокълнато място. Най-накрая той скочи и тичешком отиде до вратата на параклиса. Затръшна я и бързо се върна при Скейтлок.

— Свършено е! — промърмори правникът и стисна рамото на приятеля си.

Скейтлок безмълвно се взираше в труповете, скупчени върху пода на параклиса.

— Знам — рязко каза Никълъс. — Трябва да ги преместим. Хайде, Скейтлок, колкото по-скоро свършим, толкова по-скоро ще се махнем оттук.

Той се огледа и видя меха с вино, който горкият Крабтрий беше подпрял на колоната. Грабна го бързо. Виното се плисна в устата му, опръска лицето му и се стече по жакета. Подаде го на Скейтлок.

— За Бога, човече, пий! Ако дойдат и други, никога няма да можем да се махнем!

Скейтлок се подчини и те свалиха труповете в дупката. Първо Крабтрий, после старицата, която беше умряла на място. Стрелата беше пронизала врата й и го беше превърнала в кървава маса от разкъсана плът. Най-накрая дойде ред на двете убийци. Изпотени и ругаещи, те върнаха камъка на мястото му и се опитаха с ботушите си да разнесат малките локвички кръв по пода. Излязоха от параклиса, взеха конете си, включително този на Крабтрий, и препуснаха към подвижния мост. Щом излязоха от замъка, Никълъс дръпна юздите и погледна към пребледнелия си спътник.

— Бог да ни пази, Скейтлок, и да благослови душата на горкия Крабтрий!

— Амин! — промърмори прислужникът. Той почеса лицето си и нахлупи качулката си, за да се предпази от студения, хапещ вятър.

— Господарю, трябва да изчезваме.

— Накъде? — попита Никълъс. — Във Франция, за да ни разпитват? Скейтлок, ти може да нямаш семейство, но аз имам — спомни си Катрин, Джон и близнаците, брат ми Робърт в Норич. — Той поклати глава. — Трябва да се върнем в Лондон, но не по суша. Ще отидем до Ярмут, ще оставим конете там и ще си платим превоза на някоя лодка, която отива към устието на Темза.

— Те ще ни чакат — каза Скейтлок тихо, като стискаше юздите.

— Знам, че ще ни чакат — Никълъс докосна жакета си. — Но аз знам тайната на кралицата. Тя е източник на опасност, но може да ни осигури и защита. Хайде, колкото по-бързо се махнем оттук, толкова по-добре.

Яздиха цял ден и влязоха в Ярмут късно следобед. Осигуриха си превоз с малка лодка, която караше хранителни продукти до Ийст Уотъргейт. Снажният червендалест капитан им поиска висока цена, а всичко, което получиха беше легло от стари чували на пода. Въпреки това храната беше изненадващо топла и вкусна, а предвиждането на капитана за времето се оказа правилно — корабът бързо се носеше под плющящия северен вятър. И Никълъс, и Скейтлок още бяха потресени от убийственото нападение в замъка Райзинг. Никълъс се чувстваше виновен за Крабтрий и осъзна, че му е по-трудно да приеме смъртта на измамника, отколкото беше очаквал.

— Боже, помогни ми! — промърмори той, докато стояха на палубата на лодката, загледани в обвития с мъгла бряг на Есекс. — Цял живот съм се молил за работа, разхождал съм се като просяк из „Сейнт Пол’с“. Виж ме сега. Имам доверието и покровителството на един от големците на страната. — Той се засмя горчиво. — Всъщност ми поднесоха бокал с отрова, който е залепнал за ръката ми. Бог знае какво ще се случи в Лондон.

— Аз ще замина — обяви с равен тон Скейтлок и се усмихна леко на изненадания вид на Никълъс. — Не ме разбирай грешно, не се боя. Ти беше добър господар. Катрин и Джон ми бяха като брат и сестра. Близнаците ще ми липсват. — Скейтлок се облегна на фала и се загледа в мъглата. — Аз съм опасен за вас. Когато всичко приключи, истината винаги излиза наяве.

— Каква е истината?

— Мисля, че същият въпрос е задал и Пилат и не получил отговор. Защо аз да се опитвам? Ще се върна в дома ти, защото съм оставил някои неща там, но след това ще замина.

Скейтлок отказа да сподели нещо повече. Чърк слезе под палубата, където помоли за лоена свещ, развърза торбичката, която беше взел от подземието и извади тънък свитък пергамент. Разгледа го внимателно, без да се изненада от загадъчните знаци — таен шифър, измислен от някой писар или от самата кралица. Буквите бяха едри, но сбити. Никълъс осъзна, че може да му отнеме месеци, за да го разшифрова напълно. Внимателно разгледа всеки ред. От време на време разпознаваше някои думи — „Палмър“, „Университет“, „Оксфорд“. В тясното поле имаше странен знак. Той нави пергамента и го върна обратно в кесията, която окачи с връв на врата си. Известно време седя заслушан в скърцането на кораба. Наблюдаваше как един кафяв плъх с дълга опашка тича по една от гредите с парче сухар в устата.

— Ето това сме ние — прошепна той на себе си. — Създания на мрака, тичащи след всяка вкусна хапка, която може да ни донесе удовлетворение.

Той легна на Насмолените греди и потъна в сън. Скейтлок слезе при него и го зави. На другата сутрин двамата се събудиха от тропот на крака по палубата и виковете на капитана. Никълъс с мъка отвори очи и се протегна, за да раздвижи схванатото си тяло. Чу капитана да вика отново и раздруса сънения Скейтлок.

— Видели са Темза.

Качиха се на палубата. Мъглата се беше вдигнала и слабото слънце започваше да си пробива път през нея, осветявайки тинестите, бавни води на устието. Никълъс привлече погледа на капитана и го извика. Скейтлок го наблюдаваше как спори с мореплавателя, който отначало се опита да му откаже. След като му предложиха още пари, капитанът се съгласи и Никълъс се върна обратно.

— Е, господарю?

— Ще ни откарат по реката до Уестминстър и ще ни свалят на Кралското стълбище. Така е най-безопасно. На Ийст Уотъргейт може да ни чакат пристанищните власти. Бих искал да подновя едно старо познанство, без някой да ми се пречка.

Капитанът удържа на думата си и два часа по-късно Никълъс и Скейтлок слязоха на кея в Уестминстър. Той вече беше оживен от продавачи на змиорки, въглищарчета, водоносци и обичайната сган наблюдателни просяци, които се размотаваха наоколо. На улиците пред двореца дървените капаци на малките магазини бяха вече свалени и собствениците им, облечени дебело срещу студа, с викове предлагаха изделията си. Никълъс и Скейтлок не им обръщаха внимание, докато вървяха по калдъръмените улички, минаха охраняваната порта и влязоха в големия дворец с фронтони, близо до величествените градини, зали и постройки на абатството. Никълъс познаваше добре района, но както винаги, внушителната черква на абатството с изящно издяланата каменна украса, която сякаш висеше по вълшебен начин в мъглата, го накара да затаи дъх.

Почувства тръпка на носталгия, спомняйки си дните, които беше прекарал там в търсене на работа, после зърна войник, облечен в кралска ливрея да го наблюдава бдително и продължи през тълпите в сводестата зала на двореца. Тук, в различни ъгли и алкови, заседаваха различните отдели на Кралския съд, вече заети с работа, въпреки ранния час. Всеки от тях беше ограден с кордон. Съдиите в червени роби председателстваха, седнали на столове с високи облегалки, а пред тях около овални маси седяха скромно облечените писари и правниците в черни роби.

Никълъс прекоси залата, тръгна по коридора и излезе през задния вход на двора.

— Господарю — умолително прошепна Скейтлок, — къде отиваме?

— При Паметта на кралството — отвърна загадъчно Никълъс.

Той прекоси двора и почука на една врата. Възрастен плешив монах им отвори. Беше облечен в дълга черна роба, пристегната на кръста с жълтеникав шнур. Замъглените му очи се втренчиха в Никълъс.

— Какво искаш?

— Не познаваш ли стария си приятел, Елиас? Монахът пристъпи напред и присви очи.

— Бог да ме благослови! Това е Никълъс Чърк! — Мъжът отметна глава като на птица, с присвити устни под заострения нос. — Какво искаш?

— Да ми отделиш малко време.

Старият монах се усмихна и ги покани в стаята си. Скейтлок се огледа с учудване. С изключение на дългата маса в центъра и столовете около нея, останалата част от помещението беше заета от рафтове, които започваха от пода и свършваха до тавана. На тях лежаха рула пергамент, някои пожълтели от годините, други — бели и гладки като сняг. Въздухът беше пропит с мирис на мастило, восък и прясно обработен пергамент.

— Какво е това място? — промърмори той.

— Паметта на кралството — повтори Никълъс, като се усмихна на стария монах. — Тук, с изключение на секретните случаи, се намират протоколите от всички дела, гледани от съдиите на Кралския съд.

Елиас се върна с поднос и чаши.

— Това не е помията, на която сте свикнали — каза той, — а истински кларет, който откраднах от кухните на абатството.

Никълъс и Скейтлок взеха по една чаша и старият архивар ги покани да седнат на масата. Скейтлок разкопча наметката си.

— Топло е — каза той. — А не виждам огън или мангали с въглища.

— О! — Елиас вдигна костеливия си пръст. — Тук не може да се пали огън. — Той посочи към свещите с метални капачки, които стояха като ред войници на масата. — Дори те са обезопасени и горят, само когато съм в стаята. — Той посочи към отсрещната стена. — В съседното помещение се намира кралската пекарна, а зад нея — кралската кухня. Те осигуряват достатъчно топлина. А сега кажете, какво търсите?

— Възможно ли е — попита Никълъс — да разгледаме съдебните архиви от Оксфорд за деветата година от царуването на крал Едуард Втори?

— Разбира се! Разбира се!

Брат Елиас тръгна между рафтовете, притиснал пръсти към устните си. Известно време той се разхождаше и си говореше сам. После спря, възкликна високо, подпря очуканата стълба до най-отдалечената стена и внимателно се покачи по нея. После започна да разглежда свитъците пергамент, като цъкаше с език и от време на време се извиняваше на Никълъс.

— Тук е, тук е — промърмори той. — Всяко руло е надписано. Да, ето го, Оксфорд, 9, Едуард Втори, 1316-а. — Елиас се взря внимателно в етикета. — Съдиите пристигнаха в Оксфорд на Еньовден. Както и да е, виж го сам.

Той слезе долу и подаде свитъка на Никълъс, който го разви на масата. Скейтлок изстена, когато видя колко е дълъг.

— Поне шестнайсет кожи са — каза Никълъс, като посочи шевовете по дължината на свитъка. — Писарят записва протокола и решението на съда, после кожите се съшиват и оставят тук, когато кралските съдии се завърнат в Уестминстър.

— Какво търсиш? — попита Скейтлок.

Никълъс прокара пръст по лявата колона, която съдържаше списък с имената на подсъдимите във всяко дело.

— Палмър — каза той. — Търся Саймън Палмър. Когато брат Елиас се върна към задълженията си, Скейтлок продължи да се оглежда, разтревожен колко бързо се топи восъкът на разграфената на часове свещ. Никълъс прегледа всички дела, представени пред кралското правосъдие в Оксфордския университет в онова далечно лято на 1316. Той бързо прехвърли случаите на убийства, изнасилвания, палеж, грабеж по кралските пътища, оскверняване и лъжесвидетелстване — тъжен каталог на човешкото нещастие. След всеки случай писарят беше отбелязал наказанието, глоба или susp per coll — „обесване за врата“. Без да обръща внимание на мърморенето на Скейтлок и бърборенето на брат Елиас, Никълъс продължи търсенето си, докато…

— Мили Боже! — прошепна той. — Брат Елиас?

— Да, Никълъс?

— Моля те, претърси архивите на Кралския съд. Търси дело, отнасящо се до някой си Саймън Палмър между 1316-а и 1317-а. Трябва ми и списъка на екзекуциите в Смитфийлд или където и да е в столицата. Ще ги намериш в списъка на изведените от тъмницата.

Елиас, който имаше голямо желание да помогне, се разбърза. Без да обръща внимание на молбите на Скейтлок да го осветли, Никълъс продължи да чете.

— Какво е това? — Прислужникът го стисна за китката. — Какво намери, господарю?

Никълъс погледна и кимна към Елиас, който макар че търсеше из архивите, се опитваше да долови какво се казва.

— Това, което открих, Скейтлок — прошепна той, — е историята на Саймън Палмър, Крайстчърч Медоуз и една свиня.

Спътникът му се втренчи в него.

— Господарю, ума си ли изгуби?

— Не, Скейтлок, но мисля, че открих истината.

Той нави пергамента и се загледа в Елиас, който ровеше из архивите, вдигайки малки облаци прах. Най-накрая монахът спря. Почеса се по главата и се върна с два свитъка в ръцете. Краищата им бяха грубо срязани.

— Не разбирам това — каза това. — Това са архивите на Кралския съд за годините от 1316-а до 1318-а, но пергаментът е бил срязан на две. Някой е изрязал една страница. Чудя се кой би го направил.

Старият архивар стисна устни и се изправи с блеснали очи.

— Това не е само кражба, а предателство. Който го е направил, трябва да отговаря за подобно унищожение пред Кралския съд.

— Съмнявам се, че ще откриеш престъпника или престъпниците — каза Никълъс. — Вероятно отдавна са мъртви. — Той се направи, че не вижда озадаченото изражение на Елиас. — Ами списъкът на обесените?

Елиас отиде в друга част на своята съкровищница. Този път се върна триумфиращ.

— Да, да, намерих го. Нали каза Палмър, Саймън Палмър? Студент от Оксфорд?

Никълъс кимна.

— Бил е обесен, но не пише защо. В Смитфийлд през ноември 1316-а. — Той погледна ръкописа. — Не пише защо — повтори той. — Не мога да разбера защо архивите ми са били съсипани. — Той вдигна поглед, после се огледа изненадан — стаята беше празна.

Никълъс, дърпайки Скейтлок за ръкава, вече бързаше през двора към двореца Уестминстър и по Кралското стълбище към реката. Скейтлок протестираше, но господарят му отказа да отговори на потока от настоятелни въпроси, докато не наеха една баржа и не поеха нагоре по реката към Куинсхайт.

— Господарю, ти никога не си бил груб — оплака се Скейтлок, — но дори не се потруди да се сбогуваш.

— Елиас ще ме разбере — отвърна Никълъс и пристегна качулката около главата си срещу пронизващата речна мъгла. — Сега знам за какво е било всичко това или поне мисля, че знам.

— Тогава защо бързаме?

— Тревожа се за Катрин и Джон. Сигурен съм, че отсъствието на Нощната сянка скоро ще бъде забелязано и онези, които ръководят играта, ще вземат заложници, ако не успеят да ни открият.

— Искаш ли да бъдеш арестуван, господарю? Никълъс огледа приближаващия речен бряг.

— Да. Ако ме задържат, ще оставят другите на мира, а аз ще разбера останалата част от истината.

ТРЕТА ГЛАВА

Никълъс не беше разочарован. Слязоха от баржата на Куинсхайт и се отправиха през тълпата покрай сергиите към къщата на сестра му. Едва беше сложил ръка на резето, когато един рицар, облечен в униформа на кралската гвардия, се появи от улицата, придружен от група кралски стрелци. Те застанаха мирно, докато той отиде до Никълъс и сложи ръка на рамото му.

— Никълъс Чърк, аз съм сър Годфри Ийвсдън. Арестувам те в името на краля.

Двама стрелци веднага хванаха Никълъс. Щяха да вържат ръцете му, но рицарят им каза, че не е необходимо. После сложи ръка и на гърба на Скейтлок.

— И теб арестувам, сър, в името на краля.

Никълъс искаше да почука на вратата и да се убеди, че Катрин е добре, но младоликият рицар поклати глава.

— На твое място не бих го направил. По-добре остави нещата така, както са. Мога да накарам да оковат ръцете и краката ти. — Той посочи към един от стрелците, който стоеше зад останалите. — Но ако се опиташ да бягаш, този човек има заповед да те прониже със стрела между плешките.

— Защо сме арестувани? — обади се Скейтлок. — Какво престъпление сме извършили?

— Престъпление ли? — Рицарят извърна мрачното си лице. — Престъпление? Най-голямото от всички престъпления — държавна измяна. Както и милосърдието, тя има много лица. А сега, да тръгваме към речния брат.

Никълъс погледна Скейтлок и сви рамене; щеше да бъде глупаво да откаже. Тези капитани не бяха градски пристави или чираци с униформата на стражата, а професионални войници, майстори-стрелци, които щяха да ги убият, ако опитаха да избягат.

— Къде отиваме? — попита той.

— Ще отидем по реката до Тауър.

Рицарят щракна с пръсти. Никълъс и Скейтлок, заобиколени от ескорта, се върнаха по алеите до кея. Кралската баржа ги откара нагоре по течението до Тауър. Минаха под Лондонския мост, където реката се пенеше в бързеи. Никълъс извърна поглед — нямаше желание да види разложените глави на предателите, набучени над портата. Вместо това той се опита да овладее гаденето и паниката, която караше краката му да треперят, а устните и гърлото — да пресъхват.

Плътен слой мъгла скриваше гледката. Чърк винаги беше смятал Тауър за мрачно и потискащо място, но когато акостираха сред мъглата, тя му се стори още по-страховита с надвисналите над тях високи стени, купичките, неприветливата порта и дрезгавия крясък на жълтоклюните гарвани, които пируваха с отрязаните крайници и глави на предателите, набодени над стените или висящи на бесилките по брега. При Лъвската порта кралски офицер разпита ескорта. Едва тогава подвижната решетка се вдигна и им позволиха да минат през мрачната порта, която охраняваше входа към концентричния кръг от кули. Чърк можа да види малко заради сгъстяващата се мъгла. Чу виковете на пазачите високо по стените над себе си, дрънченето и тропота от конюшните. Рицарят ги поведе през обширното зелено пространство пред Уайт Тауър, но вместо да влязат там, те завиха вляво и влязоха в кралските покои. Рицарят ги отведе в мрачна стая с висок таван. На пода бяха постлани чисти рогозки. Кървавочервени драперии висяха по стените, но светлината беше слаба, защото капаците на прозорците бяха затворени. На писалището, с гръб към огъня, седеше някакъв човек. Свещите в канделабри от черно желязо от двете му страни хвърляха светлина, ъглите на стаята тънеха в сянка. Мъжът на писалището вдигна глава, когато влязоха и сърцето на Никълъс пропусна удар, когато разпозна навъсеното лице на сър Еймиъс Петри.

— Влез, Никълъс. — Сър Еймиъс го покани с ръка да седне на стола пред писалището. — Добре дошъл.

Той освободи с кимане рицаря, който бутна Никълъс напред и излезе, като затвори тихо вратата след себе си. Сър Еймиъс не обърна никакво внимание на Скейтлок, като изключим един бърз поглед. Към Никълъс беше много учтив.

— Настани ли се?

Никълъс се облегна на стола и кимна.

— Вино?

— Да, моля.

Сър Еймиъс напълни догоре един бокал и го побутна през масата. Никълъс погледна през рамо. Скейтлок стоеше малко зад него със скръстени ръце и поглед, вперен в огъня. Сър Еймиъс седна. Никълъс се опита да види какво се крие в сенките зад писалището. Беше сигурен, че там има някой друг и му се стори, че долови проблясък на руса коса и копринена дреха. Сър Еймиъс седеше срещу него и го изучаваше съсредоточено. Наблюдаваше как очите на Никълъс се напрягат да пробият тъмнината.

— Не, не сме сами — каза той. — Но това не те засяга, нали? Ще говорим по работа.

Никълъс се усмихна и сър Еймиъс вдигна вежди.

— Е, родственико? — шерифът облегна лакти на писалището и заигра с аметистовия пръстен на лявата си ръка. — Може би задачата ти се е видяла интересна, но успя ли да се справиш?

— По-добре, отколкото си мислиш, родственико — отвърна Никълъс.

Усмивката на сър Еймиъс угасна.

— Първо за Берисфорд — отсече той. — Какво е станало с него?

— Бил е убит от професионален убиец на име Уормууд, който се опитал с бой да получи информация от него. Когато Берисфорд умрял, Уормууд направил неудачен опит да замаскира смъртта му като самоубийство. Увил трупа в платнище, занесъл го на Примроуз Хил и го оставил в канавката. По-късно същия следобед тялото било открито.

— И защо го е направил?

— Защото е бил нает от Пазителя на Портите.

— Какво е искал Пазителят? Никълъс се усмихна.

— Родственико, ти би трябвало да знаеш. Смятал е, че Берисфорд знае голямата тайна, която Валанс, Оръженосецът на мъртвата кралица, е донесъл със себе си в Лондон.

— Така ли е било?

Никълъс погледна над рамото на сър Еймиъс към тъмнината. Чуваше ускореното дишане на човека, скрит там.

— Не, Берисфорд не е знаел нищо. Било му казано само, че тайната е при свети Дени. За негово нещастие Пазителят на Портите знаел, че съдията е хомосексуалист и го принудил да посети къщата на Уормууд. Слуховете, че е виждан на различни места из града, както всичко друго, били пуснати, за да предизвикат объркване и съмнения.

Сър Еймиъс се намести в стола и Преплете пръсти.

— Ами Фромлих?

— Просто наивник. Бил свързан с убийството на Берисфорд не повече от Великия татарски хан. Когато изпълнил предназначението си, бил убит от една куртизанка, професионална убийца, позната под името Нощната сянка, която, подозирам, е изпратила и Уормууд при Създателя му.

Никълъс не знаеше дали заради горещата стая или силния кларет, но се чувстваше отпуснат и спокоен. А може би просто беше уморен от тази злокобна игра.

— Разбирам. — Сър Еймиъс се обърна на стола си, сякаш слушаше глъчката на стражите отвън. Някъде в Тауър заби камбана.

— И всичко това е работа на Пазителя на Портите?

— Да. Чул е за голямата тайна, затова използвал Берисфорд, Уормууд, Фромлих и Нощната сянка за своите нечисти цели. Но със сигурност не ме повикахте за това, нали? — продължи Никълъс. — Рицарят каза, че съм арестуван за измяна.

Сър Еймиъс се усмихна накриво.

— Говорил си с френски шпиони в една кръчма.

— Да, и те бяха убити, както и колегите им, но не от мен! — Никълъс грабна чашата и отново отпи. Нещо повече, ако бях предател, защо пак французи щяха да ме нападат пред замъка Райзинг? Аз съм им враг, а не съучастник. Няма доказателство за предателство от моя страна.

Сър Еймиъс се приведе и напълни чашата на Никълъс.

— Измяната е странно цвете — промърмори той. — Цъфти в различни цветове.

— Убийството — също — отсече Никълъс. — Но защо си губим времето, сър Еймиъс? Защо не ме питаш за тайната?

Сър Еймиъс го погледна прямо.

— Знаеш ли я?

— Да, знам я.

— Тогава кажи ми я.

— Ще я кажа на Пазителя на Портите.

Лицето на шерифа помръкна. Той нервно погледна през рамо.

— Какво искаш да кажеш?

— Казах, че ще я съобщя на Пазителя на Портите и така ще бъде. Сър Еймиъс Петри, шериф на Лондон, да не се преструваме — ти си Пазителят на Портите.

Сър Еймиъс го гледаше с отворена уста.

— Каква глупост! — заекна той.

— О, да, ти си Пазителят на Портите — настоя Никълъс. И вероятно с благословията на онези, на които служиш. Какъв прекрасен начин да контролираш лондонския подземен свят! Съществуват крадци, взломаджии, мошеници и разбойници и ако не можеш да ги изтребиш, защо да не ги владееш? И го правиш по този изобретателен начин. Ти си и шерифът, и Пазителят. — Чърк изброяваше на пръсти твърденията си. — Присъствал си на смъртта на Валанс в „Сейнт Бартолъмю“ и си чул прошепнатото от него. Арестувал си Фромлих, което е било пълна глупост. Ти си знаел за порока на Берисфорд. Знаел си и за „Патрокъл“. Мозби ти изпрати това име, нали? Отначало помислих, че не би го направил, но той беше от верноподаниците, които предават информация на висшестоящите. Както и да е, Мозби можеше да се разприказва, затова ти му изпрати Нощната сянка и писарят си отиде по реда. Ти си ръководил убийцата, защото си знаел къде да я изпратиш — например къде ще чака Уормууд. Освен това си я защитавал, като си й позволявал да се движи из града, без никой служител на закона да я спира.

Никълъс сви рамене.

— Има логика. Ти не си първият шериф на Лондон, който управлява разбойниците от „Сейнт Пол’с“, няма да бъдеш и последният. По този начин контролираш престъпността. Можеш да възстановиш открадната или изгубена собственост и имаш под ръка цяла армия информатори. Ако някой престъпник се забрави, служителите на закона го пращат в Нюгейт и го бесят в Тайбърн, преди дори да може да разбере какво става.

Сър Еймиъс облиза устните си. Никълъс млъкна, Окуражен от неспокойния израз в очите на шерифа.

— Това, което казах, е истина — настоя правникът. — В Линкълншър бандите на Котърел и Ашби-Фолвил бяха ръководени от същия шериф, който се предполагаше, че ги преследва. В Лондон не е по-различно. — Той разпери ръце. — И в преследването на голямата тайна, ти си водил играта. Берисфорд беше твоя маша. Аз също. А тайно използваше убийците си, за да разкрият истината.

— И каква е истината? — попита сър Еймиъс.

— Ще започна отначало — каза сериозно Никълъс, — за да осъзнаеш размера на моето знание и на своето зло. — Той млъкна, за да събере мислите си. — Ти, сър Еймиъс, си шериф на Лондон и Пазител на Портите. Подозирам, че и други шерифи преди теб са действали по същия двойствен начин. — Той вдигна ръка, за да попречи на сър Еймиъс да го прекъсне. — След смъртта на Валанс си опитал и като шериф, и като Пазител на Портите да научиш тази тайна. Не си успял, но си открил нещо скандално за Берисфорд — бил си много заинтригуван как Валанс го е разпознал и от предсмъртния му шепот. Затова си му възложил разследването. Берисфорд се провалил, затова като Пазител на Портите си опитал и други начини. Уормууд започнал да изнудва Берисфорд заради хомосексуалността му, измъчвал го и го убил. Фромлих бил арестуван и обвинен в убийството му, а Синята кожа, осквернителят на гробове, изчезнал. Това трябвало да отблъсне всеки, който твърде много се интересува от проблема, с който се занимавал Берисфорд, тъй като би могъл да бъде обвинен в убийството му. После ме нае. По това време Фромлих беше изпълнил предназначението си, затова беше убит, както и родственицата му.

Никълъс замълча.

— Не знам защо тя беше убита. Като предупреждение към мен? Или Нощната сянка вече я беше посетила? Знаела ли е нещо? Както и да е, тя беше погълната от мрака. Ти продължи да ме разиграваш. Позволи ми да обикалям слепешката из града. Агентите ти, особено Нощната сянка, държаха под око събитията. Крабтрий — Никълъс с мъка овладя гласа си — беше предупреден да стои далеч от мен, да не прекрачва дълбоката пропаст, която съществува в този град между закона и престъпното братство. — Никълъс се усмихна през рамо на Скейтлок. — Но Крабтрий не беше страхливец. Мразеше да го заплашват, както знаеш, затова се съюзи с мен и стана незаменим водач по тъмните, лъкатушещи пътеки на лондонския подземен свят. — Правникът вдигна рамене. — В крайна сметка, не беше предвидено аз да представя официален доклад. Щом се натъкнехме на истината, щяхме да си отидем също като Фромлих. Ти непрекъснато се намесваше в действията ми. Французите се опитаха да ме подкупят, затова бяха отстранени. Мозби откри пикантна информация и беше убит, за да не заподозре нещо. — Никълъс отново погледна през рамо към Скейтлок. — Бяхме твоите хрътки — замислено каза той. — Можеше да подплашим някого и да го изкараме на светло — нещо, което ние не знаехме, но ти би оценил. Прав съм, нали, родственико?

Сър Еймиъс вдигна рамене.

— Не мога да коментирам това, което казваш — отбеляза сухо той.

Скейтлок се изкашля, сякаш се опитваше да прикрие смеха си. Сър Еймиъс му хвърли презрителен поглед и предупредително го посочи с пръст.

— Ти, сър, мълчи, защото знам кой си в действителност. — Той отново се обърна към Никълъс. — Е, родственико, каква е тайната?

— Тайната — отвърна Чърк — е, че Изабела, майката на сегашния крал, знаела за един ужасен скандал — скандал, който е описан на пергамента в тази кесия. От години тя се опитвала да избяга във Франция, за да разкаже тайната си, но синът и я държал замъка Райзинг и района край него под стража.

— Защо просто не е изпратила писмо? — прекъсна го сър Еймиъс.

— Не, не. — Никълъс се почеса по лицето. Изведнъж усети колко е изморен и се зарече да не пие повече вино. — Не, това била тайна, която трябвало да бъде разказана лично, да бъде гарантирана с тържествена клетва и публична декларация. Минали години. Кралица Изабела все повече се отчайвала и накрая подготвила план, на който заложила всичко, дори живота си. Престорила се, че се разболява от заразна болест и умира, обслужвана само от верния си оръженосец Валанс. Ето какво станало — Валанс сложил в ковчега статуя или камъни и го запечатал във втори оловен ковчег. Тогава Изабела се скрила. Познавала тайните тунели и проходи на замъка Райзинг. Той е истинска заешка бърлога, а тя прекарала двайсет и осем години в него, проучвайки всяка ниша и пукнатина. Открила тайно подземие, недовършена крипта под пода на параклиса. С помощта на Валанс се скрила там. После той придружил ковчега до Лондон, за да бъде погребан с великолепие и почести в доминиканската черква до Нюгейт. Междувременно Валанс, вероятно с помощта на френски шпиони в Англия наел венецианска галера, която можела да акостира в тесните заливчета, протоци и пристанища на норфъкското крайбрежие. Щял да се върне в замъка Райзинг, вече изоставен, тъй като се смятало, че старата кралица е мъртва, и да изведе господарката си зад граница.

Никълъс млъкна и погледна сър Еймиъс. Шерифът беше блед, езикът му постоянно овлажняваше устните и очите му непрестанно шареха през рамо към фигурата, която се криеше в сенките зад него.

— Изабела се е крила там?

— Да, но направила две грешки. Първо, подценила сина си, който знаел, че Валанс й е много близък. Второ, Валанс действал твърде бързо и разтревожил краля, който решил, че майка му е поверила скандалната тайна на доверения си придворен. — Никълъс вдигна рамене. — Останалото знаеш.

— И Изабела умряла от глад?

— Съмнявам се. Тя осъзнала грешката си. Валанс нямало да се върне. Можела да избяга, но за какво? Затова глътнала отрова.

— И къде са доказателствата за всичко това?

— Изпрати най-доверените си хора в замъка Райзинг. Накарай ги да разбият пода на параклиса. Ще намерят трупа на кралицата — гласът на Никълъс стана студен — до този на моя добър приятел Крабтрий. Ще намерят и труповете на твоите убийци и на една старица, чието случайна намеса ми спаси живота. — Това е историята ми, родственико. Сега, когато знаеш тайната, какво ще правиш с нея?

Сър Еймиъс с леко треперещи ръце развърза торбичката.

— Прочете ли това?

Никълъс кимна.

— Не го разбрах — излъга той. — Но накарах да го препишат. Копието е на тайно място, заедно с признанията ми под клетва.

Сър Еймиъс сложи ръкописа на писалището си.

— Почакай отвън — нареди той. — Ти и — той посочи с ръка Скейтлок — онова същество.

Никълъс се подчини. Прислужникът му мълчаливо го последва. Стояха в галерията, съзнавайки присъствието на рицаря и стрелците му, блокирали стълбището в двете посоки. Скейтлок избягваше погледа на Никълъс. Разбираше, че Петри се съветва с господаря си. Но кой беше той — кралят, златокосият Едуард или войнственият му син, Черния принц? Никълъс знаеше, че сега се решава съдбата му, заедно с тази на Скейтлок, Катрин и Джон, Биатрис и Робърт.

— Мисля, че няма да се видим вече, господарю — каза Скейтлок тъжно.

Никълъс го погледна.

— Кажи ми — настоя той — кой си ти? Скейтлок се усмихна и поклати глава.

— Защо да го правя? И двамата ще разберем съдбата си след няколко минути.

Вратата на стаята се отвори и сър Еймиъс ги покани вътре. Никълъс се взря в сенките зад писалището — беше сигурен, че който и да се беше крил там, вече беше излязъл през някоя тайна врата.

— Седни, седни.

Сър Еймиъс отново се усмихваше до ушите, макар че продължаваше да пренебрегва Скейтлок, който остана прав.

— Е, родственико — шерифът се настани на стола си и засия срещу Никълъс, — предстои ти повишение. Аз…

Никълъс грубо го прекъсна.

— Ами Берисфорд, студен и гниещ в гроба, убит напразно? Ами нещастният Фромлих, чийто живот, заедно с този на родственицата му, угасна като свещ? Ами другите? Удушеният Мозби? Онази бедна старица в замъка Райзинг? Ами Крабтрий? Кой ще ги възнагради? Ами французите, убити като плъхове в уличката? Не, родственико — Никълъс сякаш изплюваше думите, — отказвам да приема предложението ти. Предпочитам да обикалям из „Сейнт Пол’с“ мършав и гладен като вълк. Дадох показания под клетва. Ще се оставя в ръцете на Бога и справедливостта, която е останала в този нещастен град.

Сър Еймиъс се приведе през писалището.

— Чуй ме, Чърк — каза той дрезгаво, — ако откажеш, няма да излезеш от Тауър жив. Както и спътникът ти. Скейтлок ще бъде арестуван.

— За какво? — възкликна Никълъс. Сър Еймиъс се облегна назад.

— За измяна. Но и защото е евреин, а както знаеш — шерифът се усмихна на смайването, изписано на лицето на правника — евреите бяха прогонени от Англия през 1290. Не им е позволено да се връщат, освен със специално разрешително. Скейтлок или по-точно казано, Кристофър Ратолиър, няма такова позволително.

Никълъс се завъртя и погледна Скейтлок.

— Вярно ли е? — попита той. Прислужникът кимна.

— Защо, господарю? Не обичаш евреите ли? Никълъс примигна и поклати глава.

— Защо не ми каза? — попита той. — Нямаше да има значение. Аз щях да те защитя.

Скейтлок го погледна и се усмихна.

— Никой не може да ме защити, господарю. Знаех какво правя. Тук, в града, законно живеят евреи, които имат позволение за това. Аз нямам, но съм техен шпионин и пратеник. Пътувам незабелязано, или поне така мислех, между тях и сънародниците ни в чужбина. — Той вдигна рамене. — Беше въпрос на време кога ще ме заловят. Е, някой ще ме замести.

— Трябваше да се сетя — промърмори Никълъс. — Никога не присъстваш на богослужение, казваш собствените си молитви на тавана. И макар да имаш голям апетит, никога не докосваш непозволената храна. И, разбира се, Крабтрий знаеше, нали?

— Да — отвърна Скейтлок. — Но си мълчеше и аз го обичах за това. Хора като нашия шериф също го знаят, но те ме оставиха на мира, за да ме използват като оръжие срещу теб. Трябваше да избягам веднага — добави горчиво Скейтлок, но ти имаше нужда от помощ и щеше да помислиш, че съм те изоставил.

— Имаш ли семейство? — попита Никълъс.

— Бяха убити в Бремен от християните. — Скейтлок посочи към Петри. — Не му обръщай внимание, господарю. Срещал съм хора от неговия тип хиляди пъти на най-различни места — зли хора, затънали в собствените си престъпления.

Сър Еймиъс щеше да скочи на крака, но Никълъс удари с юмрук по писалището.

— Без заплахи, сър Еймиъс!

Шерифът се отпусна назад като дишаше тежко.

— Не съм свършил — каза той злобно. — Кралските пълномощници събират войска за новата война срещу французите. Зет ти Джон Гоуди може да носи оръжие. Както и брат ти Робърт, който притежава земя до Норич. Сигурен съм, че той може да бъде убеден да отстъпи земите си на краля.

— Ти си негодник! — каза му Никълъс. — Убиец, крадец, затънал в престъпления!

— Така ли? — Гласът на сър Еймиъс се извиси до писък. — Така ли, Чърк? Не знаеш в какво се забърка. Това кралство има нужда от здрава ръка и добър крал. Или като другите страни ще бъде обхванато от гражданска война. Изабела беше като Йезавел. Тя и загадъчните й тайни заплашваха Короната и справедливите претенции на краля към френския трон.

— Какво значение има това? — попита уморено Никълъс.

— Какво значение има ли! — Сър Еймиъс почти викаше. — Животът ще продължи, както досега. Но вас няма да ви има. Скейтлок ще изгори в Смитфийлд, а Джон ще умре в някой френски окоп — не заради мен, а заради засегнатата ти гордост. Приемаш ли?

— Приеми, господарю — прошепна Скейтлок. — Мастър Чърк, в името на всичко свято, приеми предложението му.

Никълъс притвори очи. Различни образи прелитаха из ума му. Катрин, бледа и тъжна; близнаците, плачещи за баща си; добродушният Джон, чиято кръв изтича в някой подгизнал окоп в Нормандия; Скейтлок, прикован на кладата в Смитфийлд; Робърт и Биатрис тормозени и ограбени от кралските пълномощници и бирници. Отвори очи.

— Приемам, кълна се, че приемам. При няколко условия. Първо, Скейтлок ще може спокойно да напусне Англия, като бъде възнаграден за усилията си. Съгласен?

— Съгласен — отсече сър Еймиъс. — Но трябва да напусне в срок от двайсет и четири часа. Ако се върне, ще умре. Какво още?

— Писмо от краля, което да потвърждава, че Джон Гоуди се радва на личното благоволение на краля, получава преференции за търговията си и до края на живота си е освободен от всякакви данъци, задължението да плаща откуп за военна служба и нито той, нито наследниците му ще служат във войската.

Сър Еймиъс вдигна рамене.

— Съгласен.

— Това трябва да стане до седмица. Същото писмо да се изпрати и на брат ми.

— Съгласен. Никълъс се облегна.

— Искам да се отслужат литургии за душите на Берисфорд, Мозби и Крабтрий. Бог знае какво ще направиш с твоите служители, но Крабтрий трябва да получи почетно погребение в гробището на „Сейнт Мери ле Боу“. — Той побутна стола си назад и отиде до вратата.

— Чърк! Никълъс се обърна.

— Трябва да приемеш повишението си — каза меко сър Еймиъс. — Кралят го изисква.

— Да, и знам защо. Като кралски правник, ще се закълна над Светото писание с най-тържествената клетва, която човек може да даде, никога да не разкривам кралските тайни.

Сър Еймиъс кимна.

— Тогава можеш да си вървиш, Скейтлок — също. Щом напусне Тауър, той ще отседне в хана „Трите жерава“ във Винтри. — Той вдигна ръка. — Не се тревожи, ще бъде в безопасност. Утре призори човек на шерифа ще му донесе писма, които му осигуряват безопасно пътуване и пари и ще го качи на кораба за Дордрехт, в провинция Ено. Ако Скейтлок напусне хана преди да дойде пратеникът, ако бъде открит да се движи по улиците на Лондон или откаже да замине, ще бъде екзекутиран като разбойник. Сега вървете!

Скейтлок и Никълъс излязоха от стаята. Рицарят ги придружи обратно до брега на реката. Когато излязоха през портата и останаха сами, Скейтлок се обърна.

— Нямаше избор, Никълъс. Никой не би постъпил по друг начин.

Чърк премигна, за да скрие сълзите си и се загледа в надвисналото небе.

— Знаеш ли — прошепна той, — току-що получих онова, от което винаги съм имал нужда, а сега не го искам. — Той се обърна с гръб към Скейтлок и тръгна към брега на реката. Загледа се в слоевете мъгла, които се вдигаха от реката. — Трябваше да ми кажеш — каза през рамо. — Нямаше да има значение. Кристофър Ратолиър или Хенри Скейтлок, както и да се наричаш, ти никога не си бил мой слуга, ти винаги беше мой приятел.

Чу чакъла зад себе си да проскърцва. Когато се огледа, Скейтлок беше изчезнал.

— Скейтлок! — извика той. — Скейтлок!

Само граченето на гарваните му отговори. Мъглата го обви.

— В името на Бога! — извика той.

— Сбогом, Никълъс — обади се призрачен глас от гъстата мъгла. — Сбогом и дано Бог бди над теб винаги. Никога няма да те забравя. Не ме търси в „Трите жерава“. Ти си в безопасност, но аз не вярвам на сър Еймиъс Петри. Ще замина преди полунощ.

Никълъс се огледа, но не успя да разбере от коя посока идва гласът. Въздъхна и се запъти обратно към кея, където го чакаше лодка. Ругаейки ледените сълзи, които мокреха бузите му, той се загледа към Тауър, чиито кули се издигаха от мъглата.

— Бъдете проклети! — прошепна той. — Вие и всичките ви тайни!