Пеперудата

Камъкът на Драйфус

Това е най-малкият от трите Острова на спасението. По на север от останалите, той е и най-пряко изложен на вятъра и вълните. Опасан е от тясна брегова ивица, към която се спуска стръмен склон. Горе има плато и върху него са разположени кабинката на постовите и помещението за каторжниците — около дузина човека. По принцип на Дяволския остров не се изпращат криминални, а само политически затворници или заточеници.

Те живеят в малки къщички със сламени покриви. В понеделник им раздават припаси за цялата седмица. Само хляба си получават всекидневно. Около тридесет души са. Като санитар тук служи доктор Леже, който навремето бе изтровил цялото си семейство в Лион или някъде наоколо. Политическите не си месят капите с криминалните и понякога пишат до Кайен, за да се жалват от този или онзи каторжник. В подобни случаи каторжника го прибират и го връщат на Роаял.

Роаял е свързан с Дяволския посредством телеграфическа връзка, тъй като морето между двата острова често пъти е толкова бурно, че черупката от Роаял не може да преплува разстоянието и да акостира на подобието на циментов кей.

Главният надзирател в лагера (тук надзирателите са само трима) се нарича Сантори. Това е един едър и мръсен дангалак, който често носи осемдневна брада.

— Папийон, надявам се, че ще се държите добре на Дяволския остров. Не се ебавайте с мен и ще ви оставя на мира. Качете се сега в лагера и там ще си поговорим.

В помещението имаше шестима каторжници. Двама китайци, двама негри, един от Бордо и един от Лил. Първият от китайците ме познаваше добре — срещали се бяхме в Сен Лоран, където срещу него се водеше следствие с обвинение за убийство. Идваше от Индокитай и беше сред оцелелите от бунта в каторгата Пуло Кондор.

По професия бе пират. Навремето бе нападал джонки, а понякога му се бе случвало да избива целия екипаж, барабар с пътниците. Макар и изключително опасен, той умееше да се погажда с околните, да печели доверието и симпатията им.

— Как си, Папийон?

— А ти, Чанг?

— Криво-ляво. Тук сме добре. Ти ядеш с мен. Ти лягаш там, до мен. Аз готви два пъти на ден. Ти ловиш риби. Тук много риби.

В това време пристигна Сантори.

— А, вие успяхте ли да се настаните? Утре сутринта ще идете заедно с Чанг да нахраните прасетата. Той ще носи кокосовите орехи, а вие ще ги разцепвате на две с брадвата. Омекналите ще ги отделяте настрана за малките прасенца, на които още не са им поникнали зъбки. Следобед в четири повтаряте операцията. С изключение на тези два часа единия — сутрин, а другия — следобед — сте напълно свободни да правите каквото си искате на острова. Всеки, който се занимава с риболов, трябва да носи в края на деня по едно кило риба или раци на готвача ми. Така всички ще сме доволни. Устройва ли ви това?

— Да, господин Сантори.

— Знам, че по душа си беглец, но тъй като оттук е невъзможно да се чупиш, няма да ти вгорчавам живота. Нощем ви заключваме, но знам, че въпреки това някои успяват да се измъкнат. Внимавай с политическите. На всичките им хлопа дъската. Ако се доближиш до къщата им, мислят, че си дошъл да крадеш кокошки или яйца. Може да те убият или наранят, защото те те виждат, а ти тях не.

След като натъпках гушите на повече от двеста прасета, тръгнах да обикалям из острова заедно с Чанг, който го познаваше изтънко. Вървяхме по пътеката, обграждаща острова покрай морето, когато пред нас изникна старец с дълга бяла брада. Това бе един журналист от Нова Каледония, който по време на войната от 1914 година бе писал срещу французите в полза на германците. По-нататък срещнах и мръсника, наредил разстрела на Едит Кавел — английската или белгийска милосърдна сестра, която през 1917 г. бе спасила живота на няколко английски летци. Отблъскващата личност — мазна и тлъста — размахваше тояга и млатеше по една огромна змиорка, по-дълга от метър и петдесет и дебела колкото бедрото ми.

Санитарят също обитаваше една от малките къщички, предназначени по принцип само за политическите.

Въпросният доктор Леже беше як, мърляв и кокалест. Чисто бе само лицето му, обрамчено с дълги сиви коси. Ръцете му бяха осеяни със зле зараснали ранички, получени сигурно при опитите му да се задържа за скалите, докато се къпе в морето.

— Ако се нуждаеш от нещо, ела и ще ти го дам. Идвай само ако си болен. Иначе мразя да ме посещават и още повече мразя да ме заприказват. Продавам яйца, понякога пилета или кокошки. Ако тайничко теглиш ножа на някое прасенце, донеси ми един бут. Ще ти платя с едно пиле и шест яйца. След като така и така си дошъл дотук, на, вземи това шишенце хинин. В него има сто и двадесет хапчета. Сигурно си дошъл тук, за да избягаш, и ако най-случайно вземеш, че успееш, хининът ще ти трябва в джунглата.

Сутрин и вечер успявах да наловя астрономически количества барбуни. Всеки ден изпращах по три-четири кила в кухнята на копоите. Сантори сияеше — никога дотогава не бе имал такъв богат избор от риба и раци. Понякога, гмуркайки се при отлив, изваждах на брега до триста рака.

Вчера доктор Жермен Гибер дойде на острова. Тъй като морето бе спокойно, с него дойдоха комендантът на Роаял и госпожа Гибер. Тази изключителна жена стана първата представителка на своя пол, стъпила на Дяволския остров. Комендантът твърдеше, че тук не са идвали и цивилни. Можах да говоря с нея повече от час. Тя дойде с мен до пейката, на която е обичал да сяда Драйфус, за да гледа през морския простор към отритналата го Франция.

— Ако този излъскан камък можеше да ни разкаже мислите на Драйфус… — каза тя, галейки камъка. — Сигурно за последен път се виждаме, Папийон, тъй като сам ми признахте, че ще се опитате да избягате. Бог да ви помага. Ще ви помоля, преди да тръгнете, да дойдете тук на тази пейка и да докоснете камъка, който аз погалих, за да ми кажете сбогом.

— Сбогом, докторе, сбогом, госпожо — извиках след тях колкото мога по-естествено, докато черупката се отлепваше от кея. Госпожа Гибер ме гледаше с големите си очи, които сякаш ми казваха: „Не ни забравяй, защото ние винаги ще те помним.“

Пейката на Драйфус се намираше на най-високата точка в северната част на острова. Това бе една скала, увиснала на повече от четиридесет метра над морето.

Днес не ходих на риболов. Бях намерил едно място, което можеше да ми служи като естествен рибарник. В него плуваха повече от сто кила барбуни, а в едно метално бидонче, завързано с верига, бях потопил повече от петстотин рачета. Така че можех да не се занимавам с това. Разполагах с достатъчно улов, за да изпращам на доктора, да снабдявам Сантори и да изхранвам китаеца и себе си.

Течеше 1941 година. Излежавах присъдата си вече единадесета година. Бях на тридесет и пет. Най-хубавите години от живота ми изтекоха по лагери и килии. Имах зад гърба си само седем месеца пълна свобода, прекарани с моето индианско племе. Децата, които индианските ми жени заченаха от мен, сега са осемгодишни. Какъв ужас! Господи, колко бързо отминава времето! Обръщайки се назад, съзерцавах изтеклите часове и минути, понесени толкова тежко и белязали със своя знак всяка крачка от страдалческия ми път.

Тридесет и пет години! Къде останаха Монмартър, Плас Бланш, Пигал, кръчмите в Пти Жарден, булевард Дьо Клиши? Къде остана Ненет с изваяното си като икона лице и големите черни очи, които сякаш крещяха от отчаяние, когато се закани в съда: „Хич да не ти пука, скъпи, аз ще дойда и ще те намеря дори там!“? Къде ли е сега Реймон Юбер с неговото „Смятам, че ще бъдем оправдани“? Къде ли са дванадесетте глупци от съда? А ченгетата? А прокурорът? Какво ли правят баща ми, сестрите ми и техните семейства, притиснати под немския ботуш?

Толкова опити за бягство! Я чакай да преброим колко опита?

Първият беше, когато избягах от болницата, като цапардосах копоите.

Вторият беше в Колумбия, в Рио Ача. Най-хубавото ми бягство. Единственото, в което успях докрай. Защо ми беше да напускам племето си? Любовна тръпка пропълзя по цялото ми тяло. Струваше ми се, че отново усещам как се любя с двете сестри.

Третият, четвъртият, петият и шестият опит бяха в Баранкиля. Колко лош късмет извадих тогава! Как глупаво се провали бунтът по време на литургията! Недостатъчно силният динамит, панталонът на Клузио, който се закачи за ламарината! И онова бавно действащо приспивателно!

Седмия опит направих на Роаял, когато ме издаде подлецът Бебер Селие. Ако не беше той, със сигурност щяхме да успеем. Да беше си затварял мръсната уста, сега двамата с бедния ми приятел Карбониери щяхме да сме на свобода.

Последния, осми опит, направих в лудницата. Грешка, голяма грешка от моя страна. Не биваше да оставям италианеца сам да избере мястото за спускане на сала в морето. Двеста метра по-надолу към заливчето щеше да е несравнимо по-лесно.

Мястото, където несправедливо осъденият Драйфус е намерил куража да продължи да живее въпреки всичко, все за нещо трябва да ми послужи. Не бива да се признавам за победен. Ще направя нов опит.

Да, този излъскан гладък камък, надвесен над скалистата пропаст, в която яростните вълни непрестанно се разбиват, трябва да бъде за мен пример и извор на сила. Драйфус не е позволил да го смажат и до края се е борил да получи реабилитация. Вярно, имал е на своя страна Емил Зола и неговото прочуто „Аз обвинявам“. И въпреки това, ако не беше истински смел мъж, цялата тази несправедливост щеше да го накара да скочи оттук в пропастта.

Но той издържал. Не бива да падам по-долу и трябва веднъж завинаги да се откажа от идеята за бягство под девиза „свобода или смърт“. Трябва да забравя за думата смърт и оттук нататък да мисля само за успеха и свободата.

По време на дългите часове, прекарани на любимото на Драйфус място, мисълта ми ту се луташе към миналото, ту се втурваше да гради мечти за розовото бъдеще. Понякога очите ми ослепяваха от потоците светлина и платинените отблясъци по гребените на вълните. Толкова се вглеждах, уж без да виждам, в морето, че постепенно опознавах всичките въображаеми и истински капризи на гонените от вятъра вълни. Неуморимо и неумолимо море — то нападаше най-силно издадените напред скали. Обливаше ги, дълбаеше ги, като че ли искаше да каже на Дяволския остров: „Върви си, трябва да изчезнеш, защото препречваш пътя ми към Голямата земя, защото стоиш тук като барикада. Затуй ден след ден отчупвам по някое парченце от теб.“ Когато бушуваше буря, морето й се отдаваше изцяло и не само дълбаеше скалите, като отвличаше със себе си разрушените отломки, но непрестанно се стремеше да залее с вода всички ъгълчета и закътани места, да минира лека-полека огромните скали, които сякаш заявяваха: „Оттук не може да мине никой.“

И тогава открих нещо изключително важно. Точно под камъка на Драйфус вълните връхлитаха върху две издадени скали, разбиваха се и бурно се отдръпваха. Тоновете вода обаче не се разпръскваха, защото оставаха пленени между стените на широката пет-шест метра подкова, оформена от двете скали и стръмния склон зад тях. На вълната не й оставаше друг изход, освен да се върне обратно в морето.

Откритието беше много важно, защото означаваше, че ако аз скоча с една торба кокосови орехи в пропастта точно когато вълната се разбива, тя без съмнение ще ме отнесе със себе си, оттегляйки се обратно в морето.

Знаех къде да намеря необходимите ми сукнени торби — край копанята на прасетата имаше колкото щеш. В тях събирахме кокосови орехи.

Първата ми задача бе да проведа опит. При пълнолуние приливите са по-силни и вълните по-високи. Трябваше да почакам до пълнолуние. Скрих в една подводна пещера здраво зашита сукнена торба, натъпкана със сухи кокосови орехи. Бях намерил това скривалище, докато се гмурках да търся раци. В него въздух влизаше само при отлив. Торбата стоеше като закачена за тавана на пещерата.

В друга торба, привързана към кокосовите орехи, сложих камък, тежащ около тридесет и пет — четиридесет килограма. Смятах да пътувам върху две торби и тежах около седемдесет килограма — значи пропорциите бяха спазени.

Чувствах се страшно възбуден от мисълта за експеримента. Достъпът до тази част на острова бе табу. Никога никой не би предположил, че човек може да хукне да бяга тъкмо от най-бурното и съответно най-опасното място.

И все пак това бе единствената точка, от която, успеех ли да се отлепя от брега, щях да тръгна право към открито море без опасност да налетя на Роаял.

Точно оттук и от никъде другаде можех да избягам. Торбата с орехите и камъкът тежаха доста и ми беше трудно да ги нося сам. Не успявах да ги кача нагоре по вечно мократа и хлъзгава от вълните скала. Говорих с Чанг и той прие да ми помогне. Беше нарамил цял арсенал от въдици, за да може, ако ни спипат, да каже, че сме тръгнали да залагаме примки за акули.

— Давай, Чанг. Още малко и сме горе.

Кръглата луна ни осветяваше като посред бял ден. Грохотът на вълните ме заглуши.

— Готов ли си, Папийон? Хайде да пробваме с тази тук — предложи Чанг.

Вълната бе висока около пет метра и летеше към скалите като побесняла. Разби се точно под краката ни, но ударът имаше такава сила, че гребенът се разпръсна нагоре и ни измокри целите. Това не ни попречи да хвърлим торбата при следващата вълна, като уцелихме центъра на водовъртежа, който се оформяше точно преди оттеглянето й. Торбата бе отнесена навътре в морето леко като перце.

— Ето че се получи, Чанг.

— Чакай да видим дали няма да се върне.

Едва изтекоха пет минути и аз отчаян видях как моята торба се връща обратно, носена на гребена на страшна вълна, висока около седем — осем метра. Тежестта на камъка не значеше нищо за огромната водна маса. Кокосовите орехи бяха кацнали върху носа й, точно пред пяната, и вълната ги запокити с нечувана мощ обратно там, където ги хвърлихме преди малко. Торбата се разби върху отсрещната скала, разкъса се и орехите се разлетяха на всички страни, а камъкът бързо потъна.

Мокри до кости — тъй като вълната буквално ни обля и ни събори, но, слава Богу, назад върху земята, а не в пропастта, изподрани и изтощени, двамата с Чанг хукнахме, колкото можем по-бързо, надалеч от прокълнатото място, без дори да погледнем отново към морето.

— Лошо, Папийон, лоша идея да бяга от Дявола. По-добре от Роаял. Там от южна страна по-лесно бяга.

— Да, но едно бягство от Роаял ще бъде открито след максимум два часа. И тъй като торбата с орехите не разчита на друго ускорение освен на естественото движение на вълните, трите кораба на острова ще могат лесно да ме настигнат. А тук, първо на първо, не разполагат с кораб, второ, ще имам пред себе си цялата нощ, преди изобщо да разберат, че съм изчезнал, и, трето, лесно ще повярват, че съм се удавил по време на риболов. Ако тръгна в бурно време, нито една лодка няма да е в състояние да доплува дотук. Значи Дяволският остров е идеалното място за бягство. Но кой е идеалният начин?

По обяд слънцето тежко надвисна върху ни. Тропическата жега създаваше чувството, че мозъкът ти ей сега ще кипне. Всяка живинка, поникнала тук, но неизрасла достатъчно, за да се справи с адския пек, просто изгаряше. Всяка локва с морска вода, ако не беше достатъчно дълбока, се изпаряваше за няколко часа, оставяйки след себе си бял пласт от сол. Въздухът танцуваше в маранята. Да, въздухът буквално се движеше пред очите ми и пречупените през него отблясъци от морето палеха клепачите ми. И въпреки това, седнал върху камъка на Драйфус, аз продължавах да изучавам вълните. И в един момент забелязах какъв глупак съм бил.

Онзи огромен воден масив, издигнал се два пъти по-високо от останалите, който разби торбата върху скалите, се повтаряше само веднъж на седем вълни.

От обяд до залез-слънце наблюдавах дали не става дума за случайност или каприз, дали периодичността и формата на Голямата вълна не се променят.

Не, Голямата вълна нито веднъж не закъсня и не избърза. След шест вълни, високи от по шест метра, някъде на триста метра от брега се оформяше Голямата вълна. Втурваше се към скалите, изправена като колона. Колкото повече се приближаваше, толкова по-висока и масивна ставаше. За разлика от предишните гребенът й бе почти без пяна. Грохотът й също бе особен — напомняше за далечна гръмотевица. Когато се разбиваше между двете скали и хукваше да се изтегля обратно, тя сякаш в един момент се задушаваше, заклещена в подножието на склона, тъй като носеше много повече вода от останалите. Нужни бяха десет-петнадесет секунди, за да могат създадените в подковата водовъртежи да намерят обратния изход и да се оттеглят, изскубвайки по пътя си огромни камънаци, които след това влачеха напред-назад с адски грохот.

Натиках десетина кокосови ореха в една торба, вързах към тях камък от около двадесет кила и щом Голямата вълна се разби под краката ми, ги хвърлих в нея.

Не успях да ги проследя, тъй като в пропастта имаше твърде много пяна, но за една секунда мярнах вързопа, който водата буквално засмука навътре в морето при изтеглянето си от подковата. Тази торба не се върна. Шестте последвали вълни нямаха достатъчно сила да я запокитят обратно към брега, а когато седмата започна да се оформя на тристатина метра от скалите, кокосовите орехи вече бяха отнесени далеч от опасната зона. Така и не ги видях повече.

Преизпълнен с радост и надежда, тръгнах обратно към лагера. Най-после бях открил идеалния начин да изляза в открито море. Този път нямаше място за случайности. Щях да направя още един по-сериозен опит, възможно най-близък до реалността: две торби с орехи, завързани здраво една за друга, и прикрепена върху тях седемдесеткилограмова тежест, разпределена между два-три камъка. Разказах всичко на Чанг. Новото ми приятелче — малкият китаец от Пуло Кондор, слушаше обясненията ми най-старателно.

— Добре, Папийон. Мисля, че си на прав път. Аз тебе помогне за истинския опит. Чакаме осемметров прилив. Скоро равноденствие.

И така, Чанг ми помогна — изчакахме високия прилив в нощта на равноденствието и хвърлихме в центъра на прословутата вълна двете торби с кокосови орехи, натоварени с три камъка, играещи ролята на моите седемдесет кила.

— Ти как нарече малко момиче, което спаси на Сен Жозеф?

— Лизет.

— Ние наречем вълната, дето един ден ще те отнесе, Лизет. Съгласен?

— Съгласен.

Лизет пристигна с шума на бърз влак, нахлуващ в закрита гара. Оформи се на повече от двеста и петдесет метра от брега и се втурна към нас, изправена като стръмен склон, увличайки след себе си все повече вода. Беше наистина потресаваща гледка. Разби се с такава сила, че ние с Чанг едва не бяхме пометени от скалата, а торбите с кокосови орехи паднаха сами в пропастта. Слава Богу, за една десета от секундата ние си дадохме сметка, че не бихме могли да се задържим горе и се метнахме назад. Този ход не ни спаси от измокрянето, но благодарение на него не паднахме като чували в пропастта. Опита извършихме в десет сутринта. Не поемахме никакъв риск, тъй като в същото време тримата копои бяха заети да правят обща инвентаризация на другия край на острова. Торбите отплуваха, можехме ясно да ги различим, докато се отдалечаваха от брега. Дали разбитата вълна ги бе отнесла отвъд гнездото, в което се оформяше следващата й посестрима? Не повторихме опита, за да проверим с пълна точност. Шестте вълни след Лизет не успяха да уловят устремения към открито море товар. В това време се оформи и тръгна напред нова Лизет. Тя също не върна обратно торбите. Бяха се измъкнали от сферата на нейното влияние.

Бързо се изкатерихме до камъка на Драйфус, за да се опитаме да ги зърнем още веднъж, и на четири пъти с радост забелязвахме как се издигат върху гребените на вълните, но не по посока към Дяволския остров, а на запад. Експериментът можеше без съмнение да се нарече сполучлив. А аз щях да поема напред към голямата авантюра, яхнал гърба на Лизет.

— Ето я, погледни! — Едно, две, три, четири, пет, шест… и ето я Лизет насреща.

На това място, под камъка на Драйфус, морето винаги бе бурно, но днес настроението му беше особено лошо. Лизет се носеше напред с типичния си грохот. Струваше ми се по-огромна от когато и да било, като че ли специално днес събираше в основата си още по-страшни водни масиви. Чудовищната маса се нахвърли върху двете скали по-бързо и по-сърдито от когато и да било. И когато се разби и забуча, заклещена между камъните, ударът отекна по-заглушително от обикновено — ако това изобщо бе възможно.

— И ти искаш двамата да скочим тук? Е, приятелче, избрал си чудничко място. Но без мен. Вярно е, че искам да избягам, но не и да се самоубивам.

Силвен изглеждаше силно впечатлен от запознанството си с Лизет. Беше дошъл на Дяволския остров преди три дни и аз, естествено, му предложих да тръгне с мен. Щяхме да си приготвим по един сал за всеки. Ако приемеше, щях да имам спътник на континента и другар в бягството оттам нататък. Не е весело да оставаш сам в джунглата.

— Не се стряскай предварително. Признавам, в началото всеки мъж е склонен да отстъпи. И все пак това е единствената вълна, способна да ни завлече толкова навътре, че останалите да не могат да ни върнат обратно.

— Успокой се, виж, ние опитахме — додаде Чанг. — Сигурна работа. Веднъж да тръгнеш, не можеш се върна на Дявола, нито ще идеш на Роаял.

Мина цяла седмица, докато убедя Силвен. Той беше яко момче — целият в мускули, висок метър и осемдесет, с хубаво тяло на атлет.

— Добре, приемам, че вълната ще ни отвлече достатъчно навътре. Но колко време ще ни е нужно след това, за да стигнем до континента, разчитайки единствено на приливите и отливите?

— Искрено казано, Силвен, не зная. Отклонението може да е повече или по-малко голямо в зависимост от времето. Вятърът малко ще ни влияе, защото ще бъдем потопени във водата. Но ако морето е бурно и вълните силни, ще бъдем отнесени към джунглата по-бързо. Седем-осем, максимум десет прилива и отлива трябва да успеят да ни изхвърлят на брега. Значи като броим и отклоненията, ще ни трябват някъде между четиридесет и осем и шестдесет часа.

— Как ги преброи?

— От островите до брега по права линия има не повече от четиридесет километра. С отклонението се получава нещо като хипотенуза на правоъгълен триъгълник. Погледни посоката на вълните. В общи линии ни предстои да изминем от сто и двадесет до сто и петдесет километра максимум. Колкото повече се приближаваме до брега, толкова по-силно ще ни тласкат към него вълните. Така, както гледаш, нали не си мислиш, че една отломка може да изминава повече от пет километра в час?

Силвен ме гледаше и внимателно се вслушваше в обясненията ми. Симпатичният дългуч изглеждаше умно момче.

— Вярно, признавам, че не говориш необмислени приказки. Ако нямаше отливи, които да ни отвличат към открито море, щяхме да пристигнем за по-малко от тридесет часа. Но като вземем предвид отливите, излиза, че си прав — ще ни трябват някъде между четиридесет и осем и шестдесет часа.

— Убедих ли те да тръгнеш с мен?

— Почти. Да предположим, че сме стигнали до континента и сме вече в джунглата. Какво ще правим?

— Трябва да се доближим до околностите на Куру. Там има няколко големи селища — на риболовци, на търсачи на злато, събирачи на каучук. Трябва да се приближим към тях внимателно, защото в близост се намира и каторжнически лагер. В джунглата не може да няма оставени ориентири, които да сочат пътя към лагера на китайците, наречен Инини. Ще се наложи да пипнем някой каторжник или местен негър и да го принудим да ни заведе дотам. Ако се държи добре по пътя, ще му дадем петстотин кинта и ще го пуснем да се прибира. Ако попаднем на каторжник, ще го принудим да бяга с нас.

— И какъв дявол ще търсим в Инини — този лагер за индокитайци?

— Братът на Чанг живее там.

— Да, мой брат там. Той бяга с вас, той намери лодка и провизии. Когато вие срещне Кюик-Кюик, вие уредени за бягство. Китаец никога не става кука. Вие хване който и да е жълт в джунгла и му говори за Кюик-Кюик. Той предупреди.

— Защо го наричат Кюик-Кюик твоето братче? — попита Силвен.

— Аз не знае, французин го кръстил така — отвърна Чанг и добави. — Внимание. Щом вие почти стигне до континента, срещне по пътя си тиня. Никога да не стъпвате върху тиня. Тя вас погълне. Ще чака друг прилив да ви изтика до джунглата, за да се хване за лиани и клони на дърва. Инак край с вас.

— О, да, Силвен, никога не бива да стъпваш в калта около брега, колкото и близо да ти се струва твърдата земя. Трябва да изчакаш, докато имаш възможност да се захванеш за клони или лиани.

— Добре, Папийон. Реших се.

— Двата сала ще бъдат съвсем еднакви и тъй като тежим приблизително еднакво, разстоянието помежду ни няма да е много голямо. Но човек никога не знае. Какво да правим, ако се загубим? Оттук Куру не се вижда. Но по време на престоя си на Роаял не може да не си забелязал, че по пътя за Куру, някъде на двадесетина километра преди него, има бели скали, които ясно се открояват при ярко слънце.

— Да.

— Това са единствените скали по продължение на целия бряг. Около тях, докъдето ти поглед стига, са все блата. Скалите са бели, защото птиците непрекъснато ги цвъкат. Там се събират хиляди птици, но човешки крак не е стъпвал, така че мястото може да ни послужи за убежище. Ще спрем да се съвземем, преди да тръгнем към джунглата. Ще се храним с яйца и донесени от брега кокосови орехи. Няма да палим огън. Първият, който пристигне, ще чака другия.

— В продължение на колко дни?

— Пет. Всеки от нас ще успее да стигне до явката в рамките на пет дни.

Двата сала бяха готови. Подсилихме торбите, за да са по-устойчиви. Поисках от Силвен да се забавим с десетина дни, за да потренирам плаване върху чувал с орехи. Той също тренираше. Всеки път си давахме сметка какви огромни усилия са нужни, за да се задържиш върху чувала, когато вълната се опита да го преобърне. При всеки удобен случай щяхме да полягаме. Но трябваше да внимаваме да не заспим, тъй като, паднеш ли веднъж в морето, може изобщо да не успееш да докопаш чувала си отново. Чанг ми изработи непромокаема торбичка, в която да държа цигарите и кибрита си. Всеки от нас щеше да вземе със себе си по десет допълнителни ореха. Млякото и месото им щяха да ни помогнат да понасяме глада и да утоляваме жаждата си. Сантори май разполагаше с нещо като кожен мех за вино. Не го използваше никога. Чанг, който от време на време ходеше в дома му, щеше да се опита да го тафне.

Бягството бе насрочено за неделя, десет вечерта. При пълнолуние приливът се качваше до осем метра. Лизет щеше да блести в пълна сила. В неделя сутринта Чанг щеше да нахрани прасетата сам. Аз възнамерявах да спя цялата събота и цялата неделя. В десет вечерта, когато смятахме да тръгнем, отливът щеше да е започнал преди два часа.

Беше невъзможно двете торби да се откъснат една от друга в морето. Бяха овързани с плетени въжета от кълчища, с месингови жици, зашити една за друга с дебела корда. Бяхме намерили по-големи торби и бяхме обърнали отворите им един към друг. Така че кокосовите орехи също не можеха да изпаднат.

Силвен не спираше да се упражнява, а аз използвах малките вълни като масажисти — влизах в морето и ги оставях да се разбиват върху бедрата ми в продължение на часове. Непрекъснатият натиск на водата върху мускулите ми, както и усилията, които правех, за да се задържа прав, ми помогнаха да развия железни мускули.

В един изоставен кладенец на острова намерих желязна верига, дълга около три метра. Омотах я с въжетата, които свързваха двете ми торби. През халките прокарах голям винт. Ако усетех, че повече не издържам, щях да се привържа за сала с веригата. Така може би щях да успея да поспя, без да рискувам да падна във водата и да изгубя торбите. В случай че вълните ги преобърнеха, щях да се събудя от падането си във водата и бързо да се кача обратно върху сала.

— Е, Папийон. Остават ни само три дни.

Двамата седяхме на камъка на Драйфус и се взирахме в Лизет.

— Да, Силвен, остават ни само три дни. Аз вярвам, че ще успеем, а ти?

— Сто на сто, Папийон. Във вторник вечерта или сряда сутринта вече ще сме в джунглата. И тогава каквото сабя покаже!

Чанг подготви орехите, които взимахме за провизии. Освен ножовете си взимахме по една брадвичка, открадната от склада със сечивата.

Лагерът Инини се падаше на изток от Куру. Можехме да сме сигурни, че отиваме към него, само ако се движехме сутрин с лице към слънцето.

— Понеделник сутринта Сантори луд ще полудее — предрече Чанг. — Аз каже, че вие с Папийон изчезнали чак в понеделник в три следобед, когато копой спре да почива.

— А защо да не пристигнеш при тях тичешком и да кажеш, че някоя вълна ни е отнесла, докато сме били на риболов?

— Аз усложнения не иска. Аз каже: „Шефе, Папийон и Стефан днес не дошли да работят. Аз сам хранил прасетата.“ Толкоз. Нищо повече, нищо по-малко.

Бягството от Дяволския остров

Неделя, седем часът вечерта. Току-що се бях събудил. Бях си наложил да спя от събота сутринта. Луната изгряваше едва в девет часа. Така че навън бе тъмно като в рог. Няколко звезди по небето, и толкоз. Над главите ни се нижеха големи облаци, заредени с дъжд. Измъкнахме се от помещението. Тъй като често излизахме тайно на риболов или дори просто на разходка, останалите не ни обърнаха внимание.

В спалното се вмъкна едно младо момче заедно с любовника си — охранен арабин. Сигурно бяха ходили да се чукат в някое затънтено ъгълче. Като ги гледах как повдигат разклатените дъски на оградата, за да се приберат, си казах, че за арабина сигурно няма по-голямо щастие на света от това да чука приятелчето си по два-три пъти дневно. Възможността да задоволява до насита еротичните си потребности превръща за него каторгата в рай. И малкият педи сигурно чувства нещата по същия начин. Изглеждаше на двадесет и три — двадесет и пет години. Тялото му вече бе изгубило юношеския си чар. Макар да се движеше само по сянка, за да опази кожата си бяла като мляко, той вече не приличаше на Адонис. Все пак тук, в каторгата, намираше повече любовници, отколкото изобщо е можел да мечтае на свобода. Освен сериозния си приятел арабина той въртеше и няколко клиенти, на които взимаше по двадесет и пет франка на тек — точно колкото взимат курвите по булевард „Рошешуар“ в Монмартър. Клиентите не само му правят кефа, но и му осигуряват стабилен доход, благодарение на който той и „съпругът“ живеят нашироко. Самите клиенти затъват все по-дълбоко в порока си. Откак са стъпили тук, за тях няма друг идеал освен този — секса.

Прокурорът, който ги е осъдил, се е провалил в опита си да ги накаже, като ги прати в блатото. Точно в блатото те са открили своето щастие.

Дъските паднаха обратно на мястото си зад гърба на малкото педи и ние отново останахме сами — Чанг, Силвен и аз.

— Давайте.

Скоро стигнахме до северната част на острова. Измъкнахме двата сала от пещерата. За секунди и тримата се намокрихме до кости. Вятърът фучеше с характерния вой на отприщена стихия. Силвен и Чанг ми помогнаха да избутам сала си до върха на скалата. В последния момент реших да завържа лявата си китка за въжетата на торбите. Внезапно се бях уплашил, че при скока може да изпусна сала си и да оставя вълните да ме отнесат без него. Силвен се изкачи на съседната скала, подпомаган от Чанг. Луната бе изгряла високо и се виждаше ясно.

Омотах с кърпа главата си. Сега трябваше да изчакаме следващите шест вълни. Малко повече от тридесет минути.

Чанг се изкатери при мен. Прегърна ме през врата и ме целуна. След това легна върху скалата, зацепи се в една неравност на камъка и ме хвана здраво през краката. Така щеше да ми помогне да устоя на удара при разбиването на Лизет.

— Да мине тази и следващата е нашата — изкрещя Силвен.

Беше застанал пред сала си, за да го закрие с тяло от пипалата на Голямата вълна. Аз заех същата позиция. Освен това мен ме подкрепяха и ръцете на Чанг, който от нетърпение и нерви забиваше нокти в прасците ми.

И ето най-после насреща ни тръгна Лизет, която идваше да ни вземе. Приближаваше се, изправена като църковна кула. Разби се между нашите две скали с характерния си оглушителен рев и се срути в пропастта.

Скочих частица от секундата преди приятеля ми, който веднага ме последва, и двата сала, залепени един за друг, бяха засмукани към морето от Лизет с главозамайваща скорост. За по-малко от пет минути се озовахме на триста метра от брега. Силвен още не бе успял да се качи върху сала си. Аз се озовах върху моя още на втората минута. От камъка на Драйфус, където явно се бе изкачил бързо-бързо, Чанг размахваше бяла кърпа за сбогом. Изтекоха пет минути, откак отминахме опасното място, където се зараждаха и поемаха срещу острова големите вълни. Вълните, на чиито гребени се носехме сега, бяха по-дълги, почти без пяна и толкова ритмични, че саловете ни прескачаха от една на друга без сътресения, без риск от преобръщане.

Изкачвахме се и се спускахме по склоновете на високите вълни, които леко ни отнасяха към открито море, тъй като в момента имаше отлив. От гърба на една подобна вълна успях да зърна за последен път белия чаршаф на Чанг. Силвен не бе много далеч от мен — само на около петдесетина метра по-навътре към открито море. Той на няколко пъти размаха ръка в знак на радост и тържество.

Нощта не мина тежко. По едно време ясно почувствахме как се промени посоката на течението. Отливът ни завлече към открито море, приливът сега ни тласкаше към континента.

Слънцето се показа на хоризонта. Значи бе станало шест часът сутринта. Намирахме се в много ниска позиция, за да можем да видим брега. Но забелязах, че се бяхме отдалечили и от островите, тъй като вече едва ги различавах (слънцето огряваше върховете им) и не бих могъл да позная, че са три. Виждах само някаква обща маса в далечината и толкоз. Реших, че разстоянието е най-малко тридесет километра.

Усмихнах се на победата, на успеха.

Дали не можех да седна върху сала си? Така вятърът би ме тласкал по-бързо, защото ще бие в гърба ми.

Ето, нагласих се. Разстлах веригата и я омотах около кръста си. Благодарение на добре смазания винт успях лесно да затегна гайката. Вдигнах ръцете си нагоре, за да изсъхнат. Пушеше ми се. Ето готово. Дълго и дълбоко вдишвах първите глътки дим, които изпусках малко по малко. Вече не ме беше страх. Нали няма нужда да ви обяснявам как ме свиваше стомахът преди съдбовния момент и после в първите минути след скока. Не, вече не ме беше страх, и то толкова не ме беше страх, че реших да хапна малко кокосов орех. Позаситих се и запалих втора цигара. Силвен беше много далеч от мен. От време на време, когато и двамата се оказвахме на гребена на някоя вълна, успявахме да се зърнем за секунда. Слънцето ожесточено ме блъскаше по темето. Почувствах как мозъкът ми кипва. Намокрих кърпата и я увих около главата си. Свалих вълнената ватенка. Въпреки острия вятър щях да се сваря в нея.

Мамка му! Салът ми се преобърна и за малко да се удавя. Яко се почерпих с морска вода. Въпреки всички усилия не успявах да върна торбите в предишното им положение и да се покатеря върху тях. Причината беше във веригата. Спъваше движенията ми. Най-после я нагласих така, че да мога да се подпра, плувайки, на торбите и да подишам дълбоко. Започнах да опитвам да се освободя напълно от нея. Пръстите ми безуспешно се мъчеха да отвинтят гайката. Вбесен и още по-непохватен, не намирах достатъчно сила, за да я завъртя.

Ох! Най-после! Преживях един гаден момент. Направо се побърках от страх, че няма да мога да се освободя от веригата.

Дори не се опитах да преобърна сала. Бях изтощен и се чувствах напълно обезсилен. Успях да пролазя върху него. Какво значение има, че дъното сега е дошло отгоре? Никога повече няма да се завързвам. Нито с вериги, нито с каквото и да било друго. Още в началото разбрах каква глупост съм извършил, завързвайки китката си. Това да ми е за урок.

Слънцето безмилостно жулеше ръцете и краката ми. Лицето ми пламтеше. Нямаше смисъл да го мокря — това само влошаваше нещата, тъй като водата веднага се изпаряваше и изгарянията ставаха още по-жестоки.

Вятърът утихна и пътуването стана по-удобно. За сметка на това напредвахме по-бавно. Предпочитах по-силен вятър и бурно море.

Десният ми крак бе разтърсен от толкова силен спазъм, че извиках, като че ли някой можеше да ме чуе. Прекръстих крака си, защото се сетих, че според баба така минавало по-лесно. Илачът на милата старица се оказа кьорфишек. Слънцето се спусна на запад. Беше приблизително четири следобед. Подхвана ни вторият прилив, откак поехме на път. Стори ми се, че той ни тласка още по-силно към брега.

Сега можех спокойно да виждам Силвен, той също ме виждаше ясно. Рядко го губех от очи, тъй като вълните не бяха високи. Беше свалил ризата си и седеше гол до кръста. Правеше ми някакви знаци. Намираше се на около триста метра пред мен, но за сметка на това по-навътре към открито море. Ако съдя по леката пяна около сала му, той сигурно гребеше с ръце. Човек би казал, че се опитва да спре движението на сала си, за да ме изчака. Легнах върху торбите, потопих ръце във водата и също загребах. Може би така щяхме да съкратим разстоянието помежду си.

Добре подбрах спътника си в това бягство. По всички линии се оказваше на висота.

Спрях да греба с ръце, защото се почувствах изморен. Трябваше да пазя силите си. Сега възнамерявах да похапна и после да се опитам да обърна сала, както си беше преди. Чантата с кльопането, както и мехът с вода, бяха останали потопени отдолу. А аз изпитвах и жажда, и глад. Устните ми вече се бяха напукали и горяха. Най-добрият начин да обърна торбите беше да увисна от едната им страна точно когато идва вълна и да ударя с крака в момента, в който гребенът повдигне сала.

След пет опита успях да преобърна сала си само с един удар. Бях изтощен от направените усилия и едва-едва се покачих върху торбите.

Слънцето беше слязло съвсем ниско и се готвеше да потъне зад хоризонта. Значи беше почти шест. Да се надяваме, че нощта няма да бъде много бурна, тъй като според моите наблюдения именно дългият престой във водата изсмукваше силите ми.

Отпих от меха на Сантори яка глътка, като преди това хапнах добре от кокосовия орех. След като се наситих и изсуших ръцете си във въздуха, извадих една цигара и запуших с наслада. Преди да се стъмни съвсем, Силвен размаха кърпата си, а аз моята — така си пожелахме лека нощ. Все още беше много далеч от мен. Седях с опънати напред крака. Изстисках, доколкото беше възможно, ватенката си и я навлякох. Щом слънцето се скри, усетих, че ме пронизва хлад, а този тип ватенки държаха топло дори когато бяха мокри.

Вятърът ставаше все по-студен. Само някъде на запад облаците продължаваха да се къпят в розова светлина. Всичко останало тънеше във все по-сгъстяващия се мрак. На изток, откъдето духаше вятърът, облаци не се забелязваха. Значи засега нямаше опасност да завали.

Не мислех за нищо друго освен как да се крепя по-добре върху сала, без да се мокря излишно. Питах се също, дали ще бъде разумно да се вържа отново за торбите, ако усетя, че умората става неудържима. След изживяното приключение това ми се струваше доста опасно. После забелязах, че движенията ми са били затруднени, защото веригата е твърде къса. Част от дължината й се губеше, омотана в останалите въжета и жици. Лесно оправих тази дреболия. Така движенията ми щяха да са по-свободни. Разгънах веригата и отново я затегнах около кръста си. Дебело смазаната гайка действаше без проблеми. Само не биваше да я затягам прекалено много както първия път. Така щях да се чувствам по-спокоен, защото страшно ме беше шубе да не би да заспя и да изпусна торбите си.

Да, вятърът се усилваше, вълните също. Продължавах да се плъзгам ритмично от гребен на гребен, само разликата във височините ставаше все по-осезателна.

Нощта окончателно се спусна. Небето бе пронизано от милиони звезди, сред които най-ярко блестеше Южният кръст.

Не можех да видя приятеля си. Настъпващата нощ беше от особено голямо значение, защото, ако вятърът се запазеше същият, до сутринта щяхме да сме изминали основната част от пътя!

Колкото повече напредваше нощта, толкова по-силен ставаше вятърът. Червеникавокафявата луна бавно изплува от морето и надвисна над нас огромна и кръгла. Можех ясно да различа тъмните петна, които й придаваха прилика с човешко лице.

Значи минаваше десет часът. Нощта се проясняваше. Колкото по-високо се изкачваше луната, толкова по-светъл ставаше лунният ден. Лъчите й посребряваха повърхността на вълните и странните им отблясъци изгаряха очите ми. Беше невъзможно да откъснеш поглед от трепкащите отражения, но те наистина нараняваха болезнено очите ми, вече силно раздразнени от слънцето и солената вода.

Колкото и да си повтарях, че не бива да отивам в крайности, в последна сметка не успях да издържа и изпуших три цигари една след друга.

Със сала всичко беше наред. Въпреки силното вълнение той се изкачваше и спускаше по склоновете на вълните без проблеми. Не можех да седя дълго време с опънати напред крака, защото това положение на тялото ми предизвикваше ужасно болезнени спазми.

Естествено, бях непрекъснато мокър до кръста. Гърдите ми бяха почти сухи, тъй като вятърът издуха ватенката ми, а вълните не ме пръскаха чак дотам. Очите ми смъдяха все повече. Затворих ги. От време на време се унасях. „Не бива да заспиваш.“ Лесно е да се каже, но вече действително не издържах. По дяволите! Опитвах се да се преборя с пристъпите на непреодолимата дрямка. И всеки път, когато успявах да се отърся, усещах пронизваща болка в мозъка. Извадих кибрита си. От време на време запалвах по някоя клечка и се изгарях по ръката или по врата.

Постепенно ме обхвана чувство на сковаващ страх, който се опитвах да прогоня с цялото си същество. Щях ли да се оставя да заспя? А ако паднех във водата, щях ли да се събудя от студа? Добре сторих, че отново се вързах за веригата. Не можех да си позволя да загубя двете торби — за мен те значеха живот. Мамка му, ами ако се изтърколя в морето и не се събудя?

Отново се намокрих до кости. Някаква самонадеяна вълна, която явно не желаеше да следва обичайния път на останалите си посестрими, реши да се разбие в мен от дясната ми страна. Не само че ме поля целия, но и ме завъртя така, че следващите две редовни вълни направо ме покриха от глава до пети.

И втората нощ изтичаше. Колко ли беше часът? Ако се съди по разположението на луната, която започна да се спуска на запад, трябва да имаше два-три часа сутринта. Ето че плувахме от тридесет часът насам — пет прилива и отлива. Това, че се измокрих като кокошка, все пак ми послужи за нещо — студът напълно ме разсъни. Треперех и траках със зъби, но държах очите си широко разтворени без никакво усилие. Краката ми съвсем се вдървиха и реших да седна върху тях. Трябваше да ги сгъвам един по един с две ръце. Прасците ми бяха ледени — дали щяха да се позатоплят така?

Останах дълго време седнал по арабски. Добре сторих, дето промених позата си. Опитах се да открия Силвен. Луната ярко огряваше морето, но се беше снишила, светеше ми в очите и ми пречеше да различавам ясно контурите. Нищо не можех да видя. Той нямаше с какво да се върже за торбите — дали все още се крепеше върху тях? Отчаяно започнах да го търся с очи, но напразно. Вятърът беше бурен, но равен. Не променяше силата, нито посоката си, а това беше много важно. Привикнах към наложения от него ритъм. Тялото ми сякаш се беше сляло с торбите.

Продължих да се взирам около себе си, докато желанието да зърна другаря си се превърна във фиксидея. Изсуших пръстите си на вятъра и изсвирих с всички сили. Вслушах се. Никой не ми отвърна. Може би пък Силвен не умееше да свири с пръсти? Не знам. Трябваше да го питам, преди да тръгнем. Можехме лесно да си изработим две свирки, дявол да го вземе! Ядосвах се, задето не се бях сетил предварително. Направих фуния с ръце и завиках „Ууу!“ Отговориха ми само воят на вятъра и плискането на вълните.

Не можех да изтрая на напрежението. Качих се прав върху торбите, придържайки веригата с лявата си ръка, и успях да запазя равновесие, докато пет вълни ме подемаха върху гребените си една след друга. Изправях се в цял ръст, докато салът се крепеше на високото, и се навеждах, когато се плъзгаше надолу. Наляво, надясно, напред — нищо. Дали пък не е останал зад мен? Не смеех да се обърна назад така, както бях прав. Единственото, което успях да различа със сигурност, бе една тъмна линия, открояваща се на фона на лунния ден откъм лявата ми страна. Това явно беше джунглата.

Когато се съмне, ще мога да видя дърветата. Тази мисъл ме стопли. „На съмване ще видиш джунглата, Папи! Да даде Господ да видиш и приятеля си!“

Разтрих добре прасците си и прострях крака напред. После реших да изсуша ръцете си и да изпуша една цигара. Накрая изпуших две. Колко ли беше часът? Луната се бе спуснала съвсем ниско. Вече не помнех дали миналата нощ чакахме слънцето да изгрее дълго след нейния залез. Затворих очи и се опитах да извикам в съзнанието си някакви образи от първата ни нощ в морето. Напразно. А, да! Ето че ясно си припомних как слънцето изплува от изток, докато луната все още се виждаше на хоризонта. Значи е станало почти пет часът. Луната не бърза да се потопи в морето. Южният кръст отдавна е изчезнал, Голямата и Малката мечка също. Само Полярната звезда е останала да блести по-силно от другите. Откак изчезна Южният кръст, Полярната звезда се възцари в небето. Вятърът комай се засили. Най-малкото стана по-плътен, ако може така да се каже, отколкото през нощта. Заедно с това вълните се разбуниха, по гребените им се появиха бели зайчета.

Плавахме вече от тридесет часа. Честно казано, засега не можехме да се оплачем. Предстоеше ни най-тежкият ден.

Вчера, изложен директно на слънчевите лъчи от шест сутринта до шест вечерта, изгорях жестоко. Днес слънцето отново ще увисне отгоре ми и хич няма да ме гали с перце. Устните ми вече пареха, а жегата още не беше започнала. Най-силно ме боляха устните и очите. Ръцете също бяха в плачевно състояние. Ако мога, изобщо няма да се разголвам. Дали ще имам сила да понеса ватенката? Страшно ме пареше и мястото между бедрата и ануса. Тук слънцето нямаше вина — думата си бяха казали солената вода и непрекъснатото търкане върху торбите.

При всички положения, приятелю, изгорял-неизгорял, най-после успя да избягаш. А това, че си тук сега, си струва да понесеш някое и друго неудобство в повече. Има деветдесет на сто вероятност да стигна жив до континента, а това все пак е нещо, нали! Дори да пристигна скалпиран и със смъкната до живо месо кожа, пак няма да съм платил скъпо пътуването си и постигнатия краен резултат. Само си помисли, че досега не си видял дори една акула! Да не са си взели отпуска? Признай си, че си щастливец. Ще видиш, този път ще успееш. От всичките ти сложно замислени и изпипани бягства победоносно ще се окаже най-идиотското. Две торби, тъпкани с кокосови орехи, и давай — накъдето те отнесат вятърът и вълните. Към континента. Не е нужно да си завършил университета, за да знаеш, че всяка отломка рано или късно стига до брега.

Ако вятърът и вълните се задържат същите, както през нощта, следобед със сигурност ще стигнем до земята.

Тропическото чудовище изскочи зад гърба ми. Явно днес бе решило да овъгли всичко наоколо, защото още от началото тръгна с всичките си лъчи и огньове напред. За три секунди изгони лунния ден. Дори не изчака да се появи цялото над хоризонта, за да се наложи като господар, като неоспорван суверен на тропиците. За нула време вятърът стана почти топъл. След час ще настъпи жегата. Първото чувство, което завладя тялото ми, беше доволството. Едва ме бяха докоснали първите лъчи и приятна топлина се разля по вените ми от кръста нагоре. Свалих навитата около главата си кърпа и обърнах лице към слънцето, като че ли беше камина. Преди да ме овъгли, чудовището искаше да ми покаже, че носи първо живот, а после смърт.

Кръвта ми потече по-бързо във вените и дори мокрите ми бедра почувстваха животворната промяна.

Виждах съвсем ясно джунглата — имам предвид върховете на дърветата, разбира се. Струваше ми се, че не е далеч. Щях да изчакам слънцето да се издигне малко по-високо, за да се кача прав върху торбите и да потърся с поглед Силвен.

Не мина и час и слънцето блесна високо в небето. Мамка му, това се казва жега! Дясното ми око беше полузатворено и залепнало. Взех малко вода в шепата си и го разтърках. Залютя. Свалих ватенката си — исках да остана за малко гол, преди слънцето да зажули прекалено силно.

Една вълна, по-силна от останалите, ме подхвана и ме изкачи високо върху гребана си. Точно преди да се плъзна надолу, успях за миг да зърна другаря си. Седеше гол върху сала. Не ме видя. Беше на по-малко от двеста метра пред мен и ми се падаше леко вляво. Вятърът продължаваше да духа силно и аз реших да опитам да се приближа към него. Нахлузих ръкавите на ватенката си, вдигнах високо ръце и захапах със зъби долния й край. Благодарение на така измайстореното платно сигурно щях да се придвижа по-бързо от него.

Правих се на платноходка в продължение на половин час. Но накрая ме заболяха зъбите, а усилията, които полагах с вдигнатите си ръце, напълно ме изтощиха. Отказах се, но ми се стори, че за този половин час съм напреднал доста повече, отколкото ако просто се бях оставил да ме носят вълните.

Ура! Ето го „дългуча“. Беше на по-малко от сто метра по-напред. Ама какво прави тоя? Нямаше вид на особено разтревожен за мен. Изчаках нова вълна да ме повдигне високо и отново го видях добре. Сега ясно забелязвах, че е сложил дясната си ръка като козирка над очите и се взира в морето. Погледни назад, бе глупако! Може пък и да е погледнал, но да не ме е видял.

Станах на крака отново и изсвирих с пръсти. От гърба на следващата вълна зърнах Силвен, също изправен и обърнат с лице към мен. Размаха ватенката си във въздуха. Най-малко двадесет пъти си пожелахме добро утро, преди да седнем обратно върху саловете си. Поздравявахме се всеки път, когато вълните ни повдигаха. Имахме късмет, че и двамата бяхме попаднали на един и същ ритъм. При последните две вълни той протегна ръце към джунглата, която вече се виждаше добре. Бяхме на по-малко от десет километра от нея. Загубих равновесие и седнах върху сала си. Бях видял приятеля си и джунглата — съвсем близо до нас! Обхванаха ме такава радост и вълнение, че заплаках като дете. Сълзите, които прочистваха гноясалите ми очи, пречупиха светлината като кристали с хиляди фасетки във всички цветове на дъгата. Глуповато си помислих — като църковни стъклописи. Днес Господ Бог е с теб, Папи. Тук, сред чудовищните природни стихии — вятъра, безбрежното море, дълбоките вълни, зеления венец на джунглата, човек се чувства несравнимо мъничък и незначителен в сравнение с това, което го заобикаля, и без да иска среща Бог, докосва се до него. Така както го бях търсил нощем, през хилядите часове, прекарани в мрачните килии, където ме погребваха жив, без да ми оставят и лъч светлина, така днес се докосвах до него под слънцето, готово да унищожи всяка живинка, която няма достатъчно сили, за да му устои. Наистина се докосвах до Бога, чувствах го около мен, в мен. Той дори ми пошепна: „Ти сега страдаш и ще страдаш дори повече, но този път съм решил да те подкрепя. Ще бъдеш свободен и победител. Аз ти го казвам.“

Никога не съм получавал религиозно образование, не познавах началата на християнството, бях толкова невеж, че не знаех кой е бащата на Исус, дърводелец ли е или камилар, наистина ли Дева Мария му е майка. Неведението ми обаче не ми пречеше да се докосна до Бог, след като искрено се стремях към него. Успях да се почувствам едно цяло с вятъра, морето, слънцето, джунглата, звездите, дори с рибите, които Той беше размножил, за да нахрани човека.

Слънцето бързо се изкачваше към зенита си. Сигурно вече беше станало десет часът. От кръста нагоре бях напълно сух. Отново намокрих кърпата и я омотах около главата си като чалма. Наметнах ватенката си, защото раменете, гърбът и ръцете ми жестоко изгаряха. Дори краката ми червенееха като раци, макар да ги вадех рядко от водата.

Тъй като брегът беше близо, привличането стана по-силно.

Вълните се устремяваха почти перпендикулярно към него. Забелязвах ясно очертанията на джунглата и това ме накара да предположа, че само в рамките на тази сутрин за не повече от четири-пет часа, сме се приближили твърде много. Благодарение на опита от първото ми бягство умеех правилно да преценявам разстоянията. Ако виждаш подробности, значи разстоянието е по-малко от пет километра, а сега аз забелязвах различията между по-тънките и по-дебелите стволове на дърветата. А от гребена на една по-висока вълна дори зърнах ясно огромен мастодонт, наклонен силно напред и с потопена в морето корона.

Виж ти, делфини и птици! Дано на делфините да не им скимне да се позабавляват с моя сал. Бях чувал да разказват, че тези животни имали навика да подбутват отломките или пък хората към брега и в крайна сметка ги удавяли с муцуните си. Движени от най-доброто намерение да им помогнат, разбира се. Не, завъртяха се няколко пъти около мен, подушиха ме, за да разберат що за птица съм, но отминаха, без да докоснат сала. Уф!

Стана пладне. Слънцето висеше точно над главата ми. Твърдо бе решило да ме изпече на бавния си огън. Очите ми гнояха непрекъснато, по устните и носа ми не бе останала никаква кожа. Вълните бяха станали по-къси и яростно се мятаха към брега с оглушителен шум.

Почти непрекъснато можех да следя с очи Силвен. Не го губех от очи, тъй като вълните не бяха достатъчно дълбоки. Той от време на време се обръщаше към мен и размахваше ръка. Продължаваше да стои гол с омотана около челото кърпа.

Вече не вълните, а прибоят ни тласкаше към брега. По пътя си той преодоляваше нещо като бариера от пяна и после се втурваше с характерния си шум към джунглата.

Намирахме се на по-малко от километър от брега и аз ясно можех да различа бяло-розовите птици с аристократичните им качулки. С горди стъпки те се разхождаха из блатото. Сигурно бяха хиляди. Почти нито една от тях не литваше на повече от два метра височина. Кратките си полети предприемаха само за да не се намокрят от пяната. Повърхността наоколо бе покрита с пяна, а морето имаше кално жълтеникав отвратителен цвят. Толкова много се приближихме, че вече можех да различа по стволовете на дърветата бялата линия, оставена от морската сол.

Шумът на прибоя не можеше да заглуши острите писъци на хилядите разноцветни птици. Туп! Туп! После още два-три метра напред. Пльок! Дъното на торбите опря върху нещо. Бях затънал в тинята. Тук вече нямаше достатъчно вода, която да ме придвижва по-напред. Положението на слънцето показваше, че часът е два следобед. Бяхме тръгнали преди четиридесет часа — не вчера, а онзи ден, в десет вечерта, два часа след началото на отлива. Нормално беше да опра на дъно — сега също имаше отлив. Приливът щеше да започне към три часа. Значи през нощта щях да стигна до джунглата. Трябваше да запазя веригата, за да се държа здраво за сала. Предстоеше ми най-опасният момент — скоро вълните щяха да започнат да ме блъскат и заливат, без да могат да тласнат торбите напред. Трябваше да минат два-три часа след началото на прилива, за да заплуваме отново към брега.

Силвен ми се падаше отдясно и беше на стотина метра пред мен. Погледна ме и започна да жестикулира. Май искаше нещо да извика, но от гърлото му не излизаше ни звук — иначе щях да го чуя. Вълните на прибоя стихнаха. Саловете ни почиваха върху тинята и не долавяхме нищо друго освен писъците на птиците. Аз се намирах на около петстотин метра от джунглата, а Силвен — на триста и петдесет — четиристотин. Но какво прави този кретен? Стоеше прав насред тинята, изоставил сала зад гърба си. Да не би да е слънчасал! Не бива да мърда оттам, иначе с всяка крачка ще затъва все по-дълбоко и няма да може да се върне обратно при торбите. Поисках да му изсвиря, но не можах. Останала ми беше още малко вода. Изпразних меха в гърлото си и се опитах да извикам, за да го накарам да спре. Не бях в състояние да издам нито звук. Повърхността на тинята бе покрита с малки мехурчета газ, а това значеше, че отгоре има само тънка корица твърдина. Надолу е кал. Ако се оставиш да те пипне, ще ти разгони майката.

Силвен се обърна към мен, погледна ме и започна да прави знаци, които не разбрах. Аз от своя страна се опитвах да му кажа с жестове: не, недей да слизаш от сала си, никога няма да успееш да стигнеш до джунглата! Тъй като беше застанал зад торбите с кокосови орехи, не можех да преценя колко се е отдалечил. В началото си помислих, че е само на крачка разстояние и ако усети, че потъва, ще може да се хване за тях.

Внезапно си дадох сметка, че е стигнал доста напред. Беше затънал в блатото и сега не можеше да се измъкне, за да се върне обратно при сала. Долових вик за помощ. Тогава легнах по корем върху торбите, потопих ръце в калта и започнах да греба с всички сили. Успях да се приплъзна двадесетина метра напред, като направих, без да искам, лек завой наляво. Салът на Силвен вече не го закриваше от очите ми. Изправих се на крака, за да го видя, и тогава осъзнах, че приятелят ми, моят смел спътник беше вече погребан до кръста. Намираше се на повече от десет метра от торбите си. От ужас гласът ми се върна и аз закрещях: „Силвен! Силвен! Не мърдай, легни върху тинята! Опитай се, ако можеш, да освободиш краката си!“ Вятърът подхвана думите ми и той ги чу. Кимна в знак, че е разбрал. Отново се проснах по корем и забих нокти в калта, опитвайки се да се придвижа. Яростта ми вдъхна нечовешки сили и доста бързо успях да се доближа до него с още тридесетина метра. Мъчих се в продължение на един час, но напреднах много — деляха ни не повече от петдесет-шестдесет метра. Трудно успявах да го различа.

Поседнах замалко. Ръцете и лицето ми бяха целите в тиня. Опитвах се изтрия лявото си око от влязлата в него пареща солена кал, която ми пречеше да виждам. Отгоре на всичко другото, дясното око, започна на свой ред да сълзи. Най-после го видях. Вече не лежеше върху блатото. Беше се изправил. Тинята го бе погълнала до гърдите.

Появиха се първите вълни на прибоя. Те буквално минаваха върху мен, без да ме поместят, и разстилаха пяната си върху блатото. Водата заля и Силвен, който продължаваше да се показва от гърдите нагоре. Като светкавица ми мина през ума: „Колкото повече се засилва прибоят, толкова по ще омеква тинята. Трябва да стигна до него на всяка цена.“

Обхвана ме яростта на звяр, който брани малките си, почувствувах се като майка, която иска да спаси рожбата си от ужасна заплаха, и започнах да греба, да греба, да греба смрадливата тиня, за да се приближа към него. Той ме гледаше безмълвен, неподвижен, само големите му очи не ме изпускаха за миг. Стараех се да задържа погледа му — интересуваше ме само този контакт и изобщо не забелязвах къде забивах ръцете си. Влачех се по малко, но вълните, които минаваха отгоре ми, размекваха калта и можех да напредвам много по-бавно, отколкото преди час. Заля ме една голяма вълна, която едва не ме удави и почти успя да побутне сала. Седнах, за да видя по-добре. Силвен бе затънал до раменете. Намирах се на по-малко от четиридесет метра от него. Очите му говореха много. Беше разбрал, че ще умре като прокълнат нещастник на триста метра от Обетованата земя.

Пак легнах и заскубах тинята, но тя междувременно беше станала почти течна. Неговите очи бяха приковани към моите. Направи ми знак да спра, да не правя повече усилия. Въпреки всичко продължих. Деляха ни по-малко от тридесет метра, когато една голяма вълна ме затисна с масата си, едва не ме откъсна от торбите ми и успя да ме помести пет-шест метра напред.

След като вълната се отдръпна, надигнах глава и погледнах. Силвен бе изчезнал. Калта, покрита с тънък слой разпенена вода, бе съвсем гладка. Отгоре не бе останала, за да ми каже сбогом, дори ръката на бедния ми приятел. Реакцията ми беше ужасно животинска, отвратителна, инстинктът за самосъхранение заглуши всички други чувства: „Ти си жив. Сам си, ще останеш без другар насред джунглата и няма да ти е лесно да сполучиш в бягството.“

Поредната вълна ме блъсна по гърба, тъй като продължавах да седя върху торбите, и ме върна към действителността. Ударът ме прегъна на две — беше толкова силен, че в продължение на няколко минути не можех да си поема дъх. Салът се приплъзна на още три-четири метра. И чак след като проследих с очи отмиращата вълна, която се разби в стволовете на дърветата, заплаках за Силвен: „Бяхме толкова близо, защо ти трябваше да тръгваш? На по-малко от триста метра от дърветата! Защо? Кажи, защо направи тази глупост? Как можа да предположиш, че засъхналата корица е достатъчно здрава, за да ти позволи да стигнеш до брега? Слънцето ли те подлуди? Маранята ли? Не знам… Сигурно не си издържал в този ад. Кажи, защо един силен мъж като теб не устоя на пека още само няколко часа?“

Вълните връхлитаха една върху друга, бучейки като гръмотевици. Идваха все по-нагъсто и бяха все по-силни. Всеки път ме заливаха почти целия и всеки път ме преместваха с по няколко метра по повърхността на блатото. Към пет часа прибоят внезапно се усили, отлепи ме от калта и аз заплувах напред. Нивото на водата се повиши и вълните станаха безшумни. Досегашният тътен заглъхна. Салът на Силвен беше вече запокитен в джунглата.

Гребенът ме стовари не много рязко едва на двадесет метра от девствената гора. Когато се отдръпна, аз отново се оказах върху тинята. Бях обаче твърдо решен да не се отлепям от торбите си, докато не пипна здраво някой клон или лиана. Двадесет метра. Трябваше да изтече цял час, преди вълните да станат достатъчно силни, за да ме повдигнат отново и да ме придвижат до джунглата. Бях запратен върху дърветата с оглушителен тътен. Отвинтих гайката и се освободих от веригата. Не я изхвърлих — вероятно щеше да ми потрябва отново.

В джунглата

Бързо навлязох в джунглата преди слънцето да е залязло. Придвижвах се полувървейки, полуплувайки, тъй като и тук имаше много тиня, която се опитваше да ме погълне. Водата стигаше много навътре в джунглата. Нощта падна, а аз още не бях стъпил на твърда земя. Вонеше на разложено и имаше толкова много блатен газ, че очите ми смъдяха. Краката ми се набиха с треви и шума. Продължавах да влача торбите си. При всяка крачка първо опипвах терена под водата и стъпвах чак след като се уверя, че под мен има стабилна почва. Първата нощ прекарах върху голямо паднало дърво. По мен лазеха всякакви животинки. Цялото ми тяло пареше и болеше. Облякох си ватенката и здраво вързах чувалите с кокосови орехи за ствола. За мен те значеха живот, те бяха храната, която щеше да ми помогне да издържа. Бях прикрепил брадвичката си към дясната китка. Проснах се изтощен върху дървото между два клона, които оформяха нещо като голямо гнездо, и заспах, без да имам време да се замисля за каквото и да било. Впрочем не, мисля, че на няколко пъти промълвих „Бедни ми Силвен!“ и чак тогава се строполих като посечен.

Събудих се от крясъците на птиците. Слънчевите лъчи проникваха дълбоко в джунглата и падаха хоризонтално — значи беше шест-седем часът сутринта. Наоколо всичко тънеше във вода, т.е. в момента имаше прилив. Сигурно вече беше към края си.

Бях тръгнал от Дяволския остров преди шестдесет часа. Не можех да преценя дали съм се отдалечил много от морето. При всички положения трябваше да изчакам отдръпването на водата, за да стигна до брега, да се изсуша и да се постопля на слънце. Вече не разполагах със сладка вода. Останало ми беше малко месо от кокосов орех — хапнах го с наслада и намазах част от него върху раните си. Благодарение на мазнините, които съдържа, кокосовият орех облекчава изгарянията. После изпуших две цигари. Мислех за Силвен, този път без егоизъм. Дали не трябваше да предприема това бягство без спътник? Все пак винаги съм твърдял, че умея да се справям сам. И сега имам сили да го сторя, само дето мъката ме души. Затварям очи, като че ли това ще ми помогне да не виждам как другарят ми бе погълнат от блатото. За него борбата свърши.

Заклещих здраво торбите между двата клона и започнах да измъквам кокосовите орехи един по един. Успях да отворя два от тях, като ги удрях в ствола на дървото между краката си. За да разчупиш обвивката, трябва да уцелиш върха на ореха. Така става по-лесно, отколкото с брадвичката. Излапах единия и изпих малкото сладникава вода, която съдържаше. В това време морето бързо се оттегляше и скоро можех да ходя по тинята. Тръгнах към плажа.

Днес слънцето светеше приветливо и морето бе особено красиво. Дълго гледах към мястото, където предполагах, че е потънал Силвен. Дрехите ми изсъхнаха бързо. Поизмих се с морската вода, която бликаше от някаква дупка, и също се изсуших. Изпуших една цигара. Хвърлих последен поглед към гроба на приятеля ми и се върнах в джунглата. Придвижването не беше особено трудно. Нарамил торбите, аз бавно напредвах под зеления покрив. След по-малко от два часа най-после открих твърда земя, до която морето никога не бе стигало. По стволовете на дърветата нямаше следи от приливи. Реших да лагерувам тук и да си почивам в продължение на двадесет и четири часа. Започнах да отварям кокосовите орехи, изваждах ядките им и ги слагах в торбата, за да утолявам с тях глада си по-късно. Можех и да запаля огън, но реших, че няма да е разумно.

Останалата част от деня и нощта изтече без произшествия.

Птичата олелия ме събуди на изгрев-слънце. Приключих с беленето на кокосовите орехи и поех на изток, нарамил скромното си вързопче.

Около три следобед открих една пътека. Бяха я прокарали я търсачите на каучук, я геолозите, я златотърсачите. Пътеката беше тясна, но поддържана, по нея нямаше нападали клони — значи често я използваха. От време на време мярвах по някой и друг отпечатък от копитата на магаре или неподковано муле. В падинките от засъхнала кал се забелязваха и човешки следи. Вървях чак до падането на нощта. По пътя хапвах кокосови ядки — те утоляваха както глада, така и жаждата ми. Понякога сдъвквах добре наситената с мазнина месеста част на плода и намазвах носа, устните и бузите си със сместа от плод и слюнка. Очите ми продължаваха да гноят и често залепваха. Трябваше да ги изплакна със сладка вода при първия удобен случай. Във вързопа с ядките носех също непромокаема торбичка с калъп марсилски сапун, бръснач „Жилет“, дванадесет ножчета и четка за пяна. Тези вещи не бяха пострадали по време на пътуването.

Крачех с брадвичката в ръка, но още не ми се беше налагало да си служа с нея, тъй като по пътя си не срещах препятствия. Напротив, от двете страни на пътеката забелязвах следи от току-що отсечени и разчистени клони. Явно по тая пътека имаше движение, та се налагаше да внимавам.

Джунглата тук бе по-различна от онази, която бях опознал по време на първото ми бягство в Сен Лорен дьо Марони. Растителността беше на два етажа и не толкова буйна, колкото в Марони. Част от дърветата се издигаха на пет-шест метра височина, а над тях сплитаха короните си двадесетметрови гиганти. Слънчевите лъчи проникваха само от дясната страна на пътеката. Отляво бе съвсем тъмно.

Напредвах бързо. Понякога се натъквах на малки полянки, където бе върлувал запален от човешка ръка огън или барут. Забелязах слънчеви лъчи. Наклонът им ми подсказа, че залезът ще настъпи скоро. Обърнах му гръб и се отправих на изток — към негърското селище Куру или към каторжническия лагер, носещ същото име.

Нощта падна внезапно. Не биваше да се движа нощем. Влязох навътре в джунглата, за да си намеря удобно място за спане.

С помощта на брадвичката си приготвих килим от бананови листа на тридесетина метра встрани от пътеката. Свих се удобно под короната на банановото дърво. Този път щях да прекарам нощта на сухо — имах късмет, че не валеше. Изпуших две цигари.

Не се чувствах особено изморен. Кокосовите ядки ме поддържаха сит. Само жаждата изсушаваше устата ми и трудно събирах слюнка, за да преглътна.

Втората част на бягството започна. Ето че прекарвах трета нощ на континента, без да съм преживял някакъв неприятен инцидент.

Ех, ако Силвен беше с мен! Само че той не е тук, приятелю, какво да правиш. Нали досега никога не си имал нужда от съветник или помощник в живота? Ти в крайна сметка водач ли си, или последовател? Не ставай глупак, Папийон. Като оставим настрана естествената болка от загубата на другаря ти, фактът, че си сам насред джунглата, не те прави по-безпомощен. Роаял, Сен Жозеф и Дяволският са далеч — напусна ги преди шест дни. В Куру сигурно са вече предупредени. Копоите от горския лагер, а също и чернилките от селището. Сигурно тук има полицейски постове. Дали при това положение е разумно да се приближавам към селището? Не познавам околността. Знам само, че лагерът е разположен между селището и реката. Това е цялата ми информация относно Куру.

Когато бях на Дяволския, замислях да пипна първия срещнат и да го принудя да ме заведе до околностите на лагера Инини, където се намират китайците и братът на Чанг Кюик-Кюик. Защо ми е сега да сменям плана си? Ако на Дяволския са приели версията за удавянето, няма страшно. Но яко са разбрали за бягството, Куру става опасно място. Щом е горски лагер, значи е пълно с араби, а от тях обикновено стават добри ловци на хора. Внимавай с ловците, Папи! Не бива да допускаш никакви грешки. Не се оставяй да те притиснат. Трябва да имаш възможност да забелязваш хората — които и да са, — преди те да са успели да те видят. Изводът е да не вървя по пътеката, а през джунглата, успоредно на пътя. Днес ти допусна много глупава грешка, като търча цял ден на открито, въоръжен единствено с брадвичката си. Подобна постъпка дори не може да се нарече безотговорност — то си е истинска лудост. От утре тръгвам през джунглата.

На изгрев-слънце ме разбудиха крясъците, с които птиците и животните поздравяваха новия ден. Отърсих се от съня едновременно с джунглата. За мен също започваше нов ден. Сдъвках добре малко орех и го преглътнах. Намазах и лицето си и поех на път. Придържах се близо до пътеката, но оставах прикрит под листака. Движех се доста трудно, макар че клоните и лианите не бяха много гъсти. Все пак ми се налагаше да ги отстранявам. Въпреки това постъпих добре, като се махнах от пътя, защото скоро чух свирукане. Виждах отрязък от петдесетина метра, а свирача все още го нямаше. А, ето го и него! Оказа се черен като катран негър. Беше преметнал вързоп на рамо, а в дясната си ръка носеше пушка. Риза и шорти в цвят каки, боси крака. Вървеше с наведена глава, забил поглед в земята, превит под тежестта на големия си товар.

Прикрит зад дебелия ствол на едно дърво до самата пътека и с готов нож в ръка, аз го изчаках да се изравни с мен. В мига, в който подминаваше дървото, се метнах отгоре му. С дясната си ръка сграбчих ръката, която държеше пушката, извих я жестоко и го принудих да я пусне. „Не ме убивай! Милост, за Бога!“ Все още беше прав. Върхът на ножа ми се опираше във врата му отляво. Наведох се и вдигнах пушката — стара бракма с една цев, но сигурно натъпкана до дъно с барут и сачми. Свалих предпазителя, отдръпнах се с два метра назад и заповядах:

— Пусни долу товара! Не се опитвай да избягаш, че ще те убия, без да ми мигне окото!

Горкият изплашен негър се подчини. После ме погледна:

— Вие беглец ли сте?

— Да.

— Какво искате? Можете да ми вземете всичко, но моля ви, не ме убивайте — имам пет деца. Имайте милост, оставете ме жив.

— Млъкни! Как ти викат?

— Жан.

— Накъде си тръгнал?

— Нося храна и лекарства на двамата ми братя, които са дървосекачи в джунглата.

— Откъде идваш?

— От Куру.

— От селото ли си?

— Там съм роден.

— Знаеш ли лагера Инини?

— Да, понякога търгувам с китайците от затворническия лагер.

— Виждаш ли това?

— Какво е то?

— Банкнота от петстотин франка. Или ще правиш, каквото ти кажа и ще получиш пушката си плюс подарък от петстотин франка, или ако откажеш или се опиташ да ме измамиш, ще те убия. Избирай!

— Какво да сторя? Ще правя, каквото поискате, дори безплатно.

— Ще ме заведеш по най-безопасния начин до околностите на лагера Инини. Трябва да се свържа с един китаец, след което ще те пусна да си вървиш. Ясно ли е?

— Да.

— Ако се опиташ да ме измамиш, си труп.

— Кълна ви се, че ще ви помагам честно.

Носеше кондензирано мляко. Измъкна шест кутии и ми ги даде заедно със самун хляб и парче пушена сланина.

— Скрий вързопа в джунглата, ще си го прибереш по-късно. Ето тук, ще направя знак на дървото с брадвичката си.

Изпих кутия мляко. Даде ми също съвсем нов дълъг панталон в дочено синьо. Обух го, без да изпускам пушката за миг.

— Давай напред, Жан, Внимавай никой да не ни забележи, защото, ако ни пипнат, вината ще е твоя и тогава толкова по-зле за теб.

Жан умееше по-добре от мен да се придвижва из джунглата. Толкова ловко избягваше клоните и лианите, че трудно успявах да го следвам. Пустият му тип, разхождаше се из джунглата като у дома си.

— Знаете ли, в Куру бяха предупредени, че двама каторжници са избягали от островите. Затова ще бъда откровен с вас — много е опасно да минаваме покрай лагера.

— Изглеждаш ми добър и честен човек, Жан. Надявам се, че не бъркам. Какво ще ме посъветваш да направим, за да стигнем до Инини? Не забравяй, че от моята сигурност зависи твоят живот. Ако ме пипнат копоите или ловците на хора, ще се видя принуден да те убия.

— Как да ви наричам?

— Папийон.

— Добре, господин Папийон. Трябва да навлезем навътре в джунглата и да заобиколим Куру. Обещавам ви да ви заведа до Инини през джунглата.

— Доверявам ти се. Върви оттам, откъдето смяташ, че е по-сигурно.

Навлязохме навътре в джунглата. Вървяхме по-бавно, но в същото време почувствах, че откак се отклонихме от пътя, черният се успокои. Вече не се потеше толкова обилно, чертите на лицето му се отпуснаха, все едно, че си отдъхна.

— Струва ми се, че сега по-малко те е страх, а, Жан?

— Да, господин Папийон. Много е опасно да се движим покрай пътеката. Особено за вас, а това значи и за мен.

Напредвахме сравнително бързо. Негърът се оказа умен — никога не се откъсваше на повече от три-четири метра от мен.

— Спри, искам да изпуша една цигара.

— Ето, заповядайте един пакет „Голоаз“.

— Благодаря ти, Жан, добър човек си.

— Вярно е, много съм добър. Католик съм и страдам, като гледам как белите надзиратели се отнасят с каторжниците.

— Много ли такива сцени си виждал? Къде?

— В дървосекаческия лагер Куру. Тъжно е да гледаш как измират бавно, убивани от тежкия труд, треската и дизентерията. Вие, дето сте на островите, сте по-добре. За първи път виждам каторжник като вас — сиреч напълно здрав.

— Да, на островите е по-добре.

Седнахме за малко върху дебел клон. Предложих му една от неговите си кутии с мляко. Отказа, предпочиташе да дъвче кокосова ядка.

— Млада ли е жена ти?

— Да, на тридесет и две години е. Аз съм на четиридесет. Имаме пет деца — три момичета и две момчета.

— Добре ли печелиш?

— Справяме се благодарение на търговията с розово дърво. Пък и жена ми пере и глади бельото в надзирателските къщи. Това ни носи допълнителен доход. Бедни сме, но гладни не сме останали и децата ходят на училище до едно. При това всичките имат обувки.

Бедният чернушко! Мислеше си, че щом децата му са обути, значи всичко е наред. На височина беше почти колкото мен и в негърското му лице нямаше нищо отблъскващо. Напротив, по очите му си личеше, че може да се похвали с много заслужаващи уважение качества — беше трудолюбив, честен, добър съпруг и баща и добър християнин.

— А вие, Папийон?

— Аз, Жан, се стремя да започна всичко наново. Преди десет години ме погребаха жив. Оттогава не спирам да мисля за бягство, за да мога един ден и аз като теб да стана свободен човек, да имам жена и деца и дори мислено да не причинявам никому злина. Ти сам каза преди малко, че каторгата е прокълнато място и всеки самоуважаващ се човек трябва да бяга от този ад.

— От все сърце ще ви помогна да успеете. Да вървим.

Жан притежаваше изключително чувство за ориентация, никога не се колебаеше накъде да поеме и ме заведе право в околностите на китайския лагер, където пристигнахме два часа след падането на нощта. Още отдалеч чухме характерни шумове, но не забелязахме никакви светлини. Жан ми обясни, че за да се приближим съвсем към лагера, трябва да избегнем няколко патрула. Решихме да спрем дотук и да изчакаме деня.

Умирах от изтощение, но не смеех да заспя. Ами ако бях преценил негъра погрешно? Ако се окажеше, че е умел лъжец и се готви да ми отнеме пушката, за да ме застреля, докато спя? Той би имал двойна печалба, ако ме убие — първо ще се отърве от опасностите, които му нося, и, второ — ще получи възнаграждението, полагащо се за предаден жив или мъртъв беглец.

Да, много е умен. Без да каже и дума, без да чака повече, той си легна да спи. Аз продължавах да влача със себе си веригата и болта. Първо ми хрумна да го вържа, после се сетих, че той би могъл да отвинти гайката толкова лесно, колкото и аз, и ако съм заспал дълбоко, нищо няма да усетя. Трябваше да се опитам да побудувам. Разполагах с цял пакет „Голоаз“. Щях да направя всичко възможно, за да не заспя. Не можех да се доверя на този човек, който в крайна сметка бе един честен гражданин. В неговите очи аз сигурно бях просто бандит.

Нощта бе тъмна като в рог. Той лежеше на около два метра от мен — можех да различа само светлите ходила на босите му крака. Нощем джунглата е пълна с особени звуци — непрекъснато се чува крясъкът на един вид маймуна с огромна гуша. Дрезгав и силен, той стига на километри наоколо. Това е важен знак — когато звучи редовно, стадото разбира, че всичко е наред и че може да се храни или да спи спокойно. Засега викът не издаваше уплаха или опасност — значи наблизо не се навъртаха нито хора, нито зверове.

Целият се бях стегнал и удържах на сънливостта без кой знае какви усилия. В будуването ми помогнаха няколко изгаряния с цигара и най-вече облак комари, твърдо решени да изсмучат цялата ми кръв. Можех да се предпазя от тях, ако се намажа с омесен със слюнка добре сдъвкан тютюн. Никотиновият сок щеше да прогони комарите, но пък без тях щях веднага да заспя. Само се молех да не са носители на малария или жълта треска.

Ето че се бях измъкнал — може би само временно — от блатото. Когато ме тикнаха в него, бях на двадесет и пет години. Това стана през 1931. Сега течеше 1941. Десет години. През 1932 бездушният прокурор Прадел успя с нечовешката си, лишена от капка милост, обвинителна реч да ме тикне млад и силен в кладенеца, наречен наказателна система — една яма, пълна с алчна течност, която бавно те разтваря и изтрива от света. Най-после бях осъществил първия етап от бягството си. Бях се оттласнал от дъното на кладенеца и сега висях на ръба на оградата му. Трябваше да вложа цялата си енергия и ум, за да успея и във втората част.

Нощта минаваше бавно, но ето вече й се виждаше краят, а аз не бях заспивал. Дори не бях изпуснал пушката си. Изгарянията и комарите ми помогнаха да остана буден. Можех да съм доволен от себе си — не изложих на риск свободата си, капитулирайки пред умората. Духът се оказа по-силен от тялото и аз се поздравих с победата в мига, в който чух първите птичи гласове, възвестяващи предстоящия изгрев. Много скоро други животни се присъединиха към ранобудниците.

Негърът се протегна с наслада, седна и започна да разтрива стъпалата си.

— Добро утро. Вие не спахте ли?

— Не.

— Много глупаво от ваша страна. Уверявам ви, че не бива да се боите от мен. Решил съм да ви помогна да осъществите мечтите си.

— Благодаря ти, Жан. Слънцето скоро ли ще проникне в джунглата?

— Има още около час. Само животните успяват да разберат толкова рано, че е настанал ден. Тук ще просветлее след час. Подайте ми ножа си, Папийон.

Протегнах му го, без да се колебая. Той направи няколко крачки и отсече клон от някакво сочно растение. Подаде ми част от него и запази една част за себе си.

— Изпийте водата, която се съдържа вътре, и си изплакнете лицето.

Благодарение на странното канче успях да утоля жаждата си и да се измия. Ето че настъпи денят. Жан ми върна ножа. Запалих цигара, Жан също запуши. На път! Някъде към средата на деня, едва след като на няколко пъти прецапахме през големи кални локви, затрудняващи движението ни, успяхме да стигнем до лагера Инини. Не бяхме срещнали жива душа — ни приятел, ни враг.

Бяхме се приближили до пътя, който водеше право към лагера. Тясна железопътна линия минаваше покрай широкия път.

— По тия линии минават само тикани от китайци колички. Вдигат ужасен шум. Чуваме ги надалеч — обясни ми моят спътник.

Видях как става тая работа — мина количка, в която върху една пейка се бяха разположили двама копои. Зад тях двама китайци се справяха с тежкия товар. Изпод колелата изхвърчаха искри. Жан ми обясни, че дългите дървени дръжки на количката имат стоманени наконечници, които служат едновременно за спирачки и за бутала.

Пътят бе много оживен. Минаваха китайци, нарамили вързопи с лиани, диви прасета, наръчи с листа от кокосови палми. Всички те като че ли отиваха само в посока към лагера. Жан ми обясни, че на каторжниците им се налагало да ходят в джунглата по няколко причини — на лов за дивеч, за лиани, от които после изплитали мебели, за палмови листа, от които правели сенници за зеленчуковите градини, за пеперуди, редки насекоми, змии и прочие. Някои от китайците се ползвали с разрешително да остават в джунглата по няколко часа всеки ден, след като изпълнят възложените им от управата задачи. В пет часа привечер всички трябвало да са в лагера.

— Добре, Жан. Ето ти петстотинте франка и пушката. (Преди да му я върна, я бях изпразнил.) Аз разполагам с нож и брадвичка. Можеш да си вървиш. Благодаря ти. Господ да те възнагради, задето помогна на един нещастник в опита му да започне живота си на чисто. Беше честен с мен — и за това ти благодаря. Надявам се, че когато разказваш тази история на децата си, ще им кажеш: „Онзи каторжник изглеждаше свестен човек, не съжалявам, че му помогнах.“

— Господин Папийон, стана късно, няма да стигна надалеч преди падането на нощта. Задръжте пушката, ще остана с вас до утре сутринта. Бих искал, ако нямате нищо против, аз да хвана китаеца, когото ще изпратите със съобщение при Кюик-Кюик. От мен ще се уплаши по-малко, отколкото ако се сблъска с бял беглец. Нека аз да изляза на пътя. Дори отнякъде да изскочи копой, той няма да намери нищо подозрително в присъствието ми. Ще му река, че съм дошъл да диря запаси от розово дърво за дървопреработвателното предприятие „Симфориен“ в Кайен. Довери ми се.

— Тогава вземи и пушката си — всеки би се усъмнил, ако се натъкне на невъоръжен човек в джунглата.

— Да, така е.

Жан се изтъпани насред пътя. Бяхме се уговорили, че ако някой от минаващите китайци ми вдъхне доверие, ще подсвирна.

— Добра вечер, комшу — поздрави на завален френски дребен стар китаец, помъкнал на рамо част от бананово стъбло, което ставаше за готвене и затова го наричахме палмово зеле. Подсвирнах, защото учтивият старец, който първи поздрави Жан, ми хареса.

— Добра вечер, жълтурко. Спри се да ти кажа нещо.

— Какво иска, комшу?

Обясняваха се почти пет минути. Не можах да чуя разговора им. Междувременно минаха двама китайци, които носеха увесена на прът охранена коза. Бяха я вързали за краката, а главата й се влачеше по земята. Изнизаха се, без да поздравят негъра, но размениха по няколко китайски думи със сънародника си.

Жан накара стареца да влезе навътре в джунглата. Дойдоха при мен. Жълтият се приближи и ми протегна ръка.

— Беглец ли си?

— Да.

— Откъде?

— От Дяволския.

— Бравос — разсмя се и ме заразглежда с дръпнатите си очи. — Бравос. Как ти викат?

— Папийон.

— Не съм те чувал.

— Аз — приятел на Чанг — Канг Вокиен, брат на Кюик-Кюик.

— А, бравос! — и отново ми стисна ръката. — Ти какво иска?

— Да предупредиш Кюик-Кюик, дето аз тука.

— Не може.

— Защо?

— Кюик-Кюик откраднал шейсет кинта от шефа на лагера. Шеф искал убие Кюик-Кюик, Кюик-Кюик — чупка!

— Откога?

— От два месеца.

— По море ли тръгна?

— Аз не знае. Аз иде в лагер говори с друг китаец — той най-добър приятел на Кюик-Кюик. Той реши. Ти оттука да не мърда. Аз се върне тази нощ.

— В колко часа?

— Не знам. Ще се върне да донесе храна и цигари. Ти тук огън не пали. Аз подсвирква „Мадлен, Мадлен“. Като чуе, излиза на пътя. Ясно?

— Ясно.

Китаецът си тръгна.

— Какво ще кажеш, Жан?

— Нищо не е загубено. Ако искате, ще се върнем обратно в Куру, аз ще ви намеря лодка, провизии и платно и ще поемете сам по море.

— Аз съм тръгнал надалеч, Жан. Не бих могъл да стигна дотам съвсем сам. Благодаря ти обаче за предложението. В най-лошия случай ще го приема.

Китаецът ни беше оставил голямо парче палмово зеле. Изядохме го. Беше освежаващо и апетитно, имаше вкус на лешник. Решихме, че първи Жан ще дежури. Вече му имах доверие. Намазах лицето и ръцете си със сдъвкан тютюн, защото комарите започнаха да ме нападат.

— Папийон, някой подсвирква „Мадлен“ — разбуди ме Жан.

— Колко е часът?

— Не е късно, около девет е.

Излязохме на пътя. Нощта бе тъмна като в рог. Свиркащият човек се приближи, аз му отговорих. Беше много близо до мен, чувах го, но не можех да го видя. Най-после, ориентирайки се по подсвиркването, успяхме да се срещнем. Те бяха трима. Ръкуваха се с мен поред. Луната скоро щеше да изгрее.

— Нека да седнем край пътя — предложи един от тях на идеален френски език. — Тук клоните хвърлят сянка и ще ни прикриват.

Жан се присъедини към нас.

— Първо хапни, после ще ни обясняваш — предложи образованият член на групата.

Двамата с Жан хапнахме гореща зеленчукова супа. Постоплихме се и оставихме част от храната за по-късно. Пийнахме и горещ ментов чай, силно подсладен. Много беше вкусно.

— Ти ли си добрият приятел на Чанг?

— Да, той ми каза да се обадя на Кюик-Кюик като дойда тук, за да бягаме заедно. Аз вече веднъж бягах много надалеч, стигнах чак до Колумбия. Добър моряк съм и затова Чанг искаше да взема и брат му. Има ми доверие човекът.

— Добре. Какви татуировки носи Чанг?

— Има дракон на гърдите си и три точки на лявата ръка. Трите точки са знак, че е бил един от водачите на бунта в Пуло Кондор. Най-добрият му приятел също е бил сред организаторите — нарича се Ван Ю. Еднорък е.

— Аз съм този Ван Ю — рече „интелектуалецът“. — Няма съмнение, че си приятел на Чанг. Значи си и наш приятел. Слушай внимателно: Кюик-Кюик все още не е хванал морето, защото не умее да води кораб. Сега е сам насред джунглата, на десетина километра оттук. Прави дървени въглища. Наши приятели ги продават и му носят парите. Когато спести достатъчно, ще си купи лодка и ще търси компания за бягство по море. В момента е на сигурно място, където нищо не го заплашва. Никой не може да стигне до островчето му, защото наоколо има блата. Всеки, който тръгне през тинята, без да познава околността достатъчно добре, ще бъде всмукан и удавен. На изгрев-слънце ще дойда да те взема, за да те заведа при Кюик-Кюик. Сега вървете след нас.

Тръгнахме покрай пътя, тъй като луната изгря и стана светло — виждахме на разстояние петдесет метра пред нас. Стигнахме до малко дървено мостче и китаецът каза:

— Скрий се под моста. Ще спиш там, а аз ще дойда да те взема утре сутринта.

Стиснахме си ръцете и те си отидоха. Вървяха, без да се прикриват. Ако ги пипнеха, щяха да излъжат, че са ходили да проверяват заложените в джунглата капани.

— Ти, Папийон, няма да спиш тук. Ще спиш в джунглата, а под моста ще легна аз. Когато дойде утре сутринта, ще те извикам — отсече Жан.

— Щом казваш.

Вмъкнах се в гората, изпуших няколко цигари и заспах доволен и щастлив с добре напълнен стомах.

Ван Ю дойде на срещата, преди още да е изгряло слънцето. За да спечелим време, щяхме да вървим по пътя, докато се развидели. Повече от четиридесет минути крачихме с бърз ход. Внезапно стана съвсем светло. Някъде далеч се чу потракването на количка по железопътната линия. Пъхнахме се под листака.

— Сбогом, Жан, благодаря ти. Остани си със здраве. Бог да благослови теб и семейството ти.

Настоях да приеме петстотинте франка. Той от своя страна ми обясни как да стигна до селището му, как да го заобиколя и да намеря пътеката, на която се срещнахме онзи ден. Всичко това в случай, че работата с Кюик-Кюик се провали. Обеща ми да минава по пътеката два пъти седмично. Стиснах ръката на благородния гвиански негър и той изскочи обратно на пътя.

— Напред — изкомандва Ван Ю и ме поведе през джунглата. Ориентираше се без колебание и двамата напредвахме доста бързо, тъй като растителността тук не беше непроходима. Забелязах, че избягваше да разсича с брадва клоните и лианите, които ни препречваха пътя. Предпочиташе да ги заобикаля.

Кюик-Кюик

За по-малко от три часа стигнахме до блато от тиня. Върху калната повърхност стояха като залепени цъфнали водни лилии и огромни зелени листа. Тръгнахме по крайчеца на блатото.

— Внимавай да не се подхлъзнеш. Иначе ще изчезнеш и няма надежда за спасение — предупреди ме Ван Ю, щом забеляза, че залитнах.

— Върви, върви. Аз идвам след теб и ще внимавам.

На около сто и петдесет метра пред нас се виждаше нещо като островче. По средата му се виеше пушек. На това място сигурно някой приготвяше въглища. В тинята мярнах един кайман. Виждаха се само очите му. С какво ли може да се прехранва сред тая кал горкият крокодил?

Вървяхме повече от километър по ръба на тинестото блато. В един момент Ван Ю се спря и запя гръмогласно на китайски. Някакъв тип се приближи до края на островчето. Беше облечен само по едни шорти. Двамата се разговориха. Приказката им продължи сума ти време и аз започнах да нервнича. Най-после млъкнаха.

— Върви насам — каза Ван Ю.

Последвах го. Връщахме се обратно, откъдето бяхме дошли.

— Всичко е наред. Онзи е приятел на Кюик-Кюик. Кюик-Кюик отишъл на лов, сигурно няма да се бави. Ще го чакаме тук.

Седнахме. Мина, не мина час, и ето ти го Кюик-Кюик. Дребно сухо човече, жълто като жълтеница, със силно лакирани зъби — почти в бляскаво черно, с умни и честни очи.

— Казваш, че си приятел на брат ми Чанг?

— Да.

— Добре. Можеш да си вървиш, Ван Ю.

— Благодаря — отвърна Ван Ю.

— На, вземи тази яребица.

— Не, благодаря. — Стисна ми ръката и си тръгна.

Кюик-Кюик ми нареди да вървя зад едно прасе, което водеше със себе си.

— Много внимавай, Папийон. Най-лекото залитане, най-малката грешка и ще потънеш. В случай на нещастие не можем да си помагаме един на друг, защото иначе ще загинем и двамата. Пътят, по който минаваме, никога не е един и същ, тъй като тинята е подвижна. Само прасето знае винаги откъде да мине. Веднъж се наложи да чакам два дни, за да пресека блатото.

И действително, прасето душеше и бързо напредваше през калта. Китаецът му говореше на своя си език. Шашнах се, като видях как малкото животно му се подчинява, все едно, че е куче. Кюик-Кюик го наблюдаваше, а аз направо зейнах от изненада. Прасето мина отвъд, без да си нацапа копитцата с повече от няколко сантиметра кал. Новият ми другар бързо тръгна по стъпките му и ме предупреди:

— Стъпвай само там, където съм стъпвал аз. Трябва да бързаме, преди да са се изтрили следите на прасето.

Минахме без особени произшествия. В нито един момент не затънах по-дълбоко от глезените, и то към края. Прасето направи два големи завоя, така че се наложи да изминем през блатото повече от двеста метра. Целият тънех в пот. Не е достатъчно да кажа, че ме беше шубе. Направо ме втрисаше от страх.

В началото на пътешествието ни се питах дали съдбата не е пожелала да ми отреди смъртта на Силвен. Отново си спомнях последните мигове на нещастника, пред очите ми изникваше затъналото му в тинята тяло, но лицето му имаше моите черти. Боже, какво преживях по време на този преход! Няма вероятност скоро да го забравя.

— Дай ръка! — И дребосъкът Кюик-Кюик, човече само от кожа и кости, ми помогна да се изкача на брега.

— Както виждаш, приятелю, ловците на хора няма да дойдат да ни търсят чак тук.

— А, по тази линия можем да сме напълно спокойни!

Навлязохме във вътрешността на островчето. Задави ме миризма на въглероден двуокис. Закашлях. Пушекът излизаше от две камини за производство на дървени въглища. Тук нямаше опасност да ни нападнат комари. Обвита в дим, насред островчето се мъдреше нещо като колиба, нещо като къщурка с покрив от листа и стени от плетени рогозки. Имаше си врата, а пред вратата седеше индокитаецът, когото бях видял, преди Кюик-Кюик да се прибере.

— Здрасти, комшу.

— Можеш да говориш на нормален френски — този е приятел на брат ми.

Жълтуркото — половин порция човек, ме огледа от главата до петите. Остана доволен от огледа, протегна ми ръка и се ухили с беззъбата си уста.

— Влизай и се разполагай.

Единствената стая беше чиста. В голямата тенджера над огъня нещо къкреше. Виждаше се само едно легло, сплетено от клони и вдигнато поне на метър от земята.

— Помогни ми да му приготвим кътче за сън.

— Добре, Кюик-Кюик.

След по-малко от половин час ложето ми беше готово. Двамата китайци сложиха масата и заедно хапнахме вкусна супа, а после и бял ориз с месо и лук.

Приятелят на Кюик-Кюик се занимаваше с това да продава произвежданите тук въглища. Не живееше на острова и затова след падането на нощта двамата с Кюик-Кюик се озовахме сами.

— Ами да, наистина ограбих шефа на лагера до шушка, та затова ми се наложи да бягам.

Седяхме един срещу друг, а кроткият огън огряваше лицата ни. Задавахме си въпроси, говорехме за себе си — всеки се стремеше да опознае и разбере другия.

Лицето на Кюик-Кюик почти не беше жълто. Непрестанният досег със слънчевите лъчи му беше придал меден оттенък. Когато говореше, дръпнатите му бляскаво черни очи гледаха право напред. Пушеше дълги саморъчно направени пури от черен тютюн.

Аз продължих да пуша цигари, които свивах в листчета оризова хартия — подарък от Едноръкия.

— И така, наложи се да избягам, тъй като шефът искаше да ме убие. Това стана преди три месеца. За жалост загубих на хазарт не само парите на шефа, но и припечеленото от дървените въглища.

— Къде ходиш да играеш?

— В джунглата. Всяка нощ китайците от Инини и освободени каторжници от каскадата се събират, за да играят.

— Твърдо ли си решил да хванеш морето?

— Само за това мечтая. Продавах въглища, за да си купя корабче, да намеря някой моряк и да заминем заедно. Сега ще трябва да бачкам три седмици, за да събера отново пари за лодка и при положение, че ти умееш да плаваш, ще тръгнем двамата.

— Аз имам пари, Кюик-Кюик. Не е нужно да чакаме парите от въглищата, за да си купим някоя черупка.

— Чудесно. Тъкмо сега се продава една добра лодка за хиляда и петстотин франка. Собственикът е тукашен негър, дървосекач.

— Огледал ли си я добре?

— Да.

— Аз обаче също искам да я видя.

— Утре ще ида да потърся Шоколада, както го наричам. Разкажи ми за бягството си, Папийон. Мислех, че е невъзможно да избягаш от Дяволския остров. Защо брат ми не пощя да тръгне с теб?

Разказах му за бягството, за вълната Лизет, за смъртта на Силвен.

— Сега разбирам, защо Чанг не се е решил да тръгне с теб. Наистина е било много рисковано. Теб явно те закриля съдбата, затова си успял да стигнеш жив дотук. Доволен съм, задето дойде.

Двамата с Кюик-Кюик разговаряхме повече от три часа. Легнахме си рано, защото той искаше още на изгрев-слънце да иде да говори с Шоколада. Тикнахме един дебел клон в огъня да го поддържа цяла нощ и си легнахме. Димът ме задавяше и душеше, но си имаше и предимства — наоколо не се мяркаше нито един комар.

Изтегнах се върху одъра си, покрит с дебелото одеяло. Беше ми удобно и топло, но не можех да заспя. Чувствах се превъзбуден. Да, бягството се развиваше добре. Ако лодката се окажеше свястна, до една седмица щяхме да плаваме по море. Кюик-Кюик е дребен и сух, но, изглежда, се радва на изключителна сила и устойчивост пред несгодите. Сто на сто проявява лоялност и честност спрямо приятелите си, но също така сигурно е, че се разправя жестоко с враговете. Трудно е да се гадае характерът на един азиатец по лицето му. На този тук поне очите му вдъхват доверие.

Унесох се и сънувах огряно от слънцето море. Лодката ми подскачаше весело по вълните и ние се носехме към свободата.

— Кафе или чай?

— Ти какво пиеш?

— Чай.

— Дай тогава и на мене.

Денят едва се събуждаше, снощният огън не бе угаснал, а в тенджерата вреше вода. Отнякъде се чу радостно кукуригане. Не долавях други птичи крясъци — пушекът от камините сигурно ги бе прогонил. Черното прасе се изтягаше върху леглото на Кюик-Кюик. Явно беше доста мързеливо, защото продължаваше да спи. В тигана цвърчаха мекици, омесени от оризово брашно. Моят другар ми наля подсладен чай, после разряза една мекица на две, намаза я с маргарин и ми я подаде. Хапнахме добре. Аз изядох три добре изпържени мекици.

— Е, аз ще тръгвам. Ти ела да ме изпратиш. Ако някой вика или подсвирква, не отговаряй. Нищо не те застрашава — тук никой не може да дойде. Но ако се покажеш на края на острова, може да те застрелят.

Прасето се надигна, разбудено от виковете на господаря си. Хапна, пийна, после излезе и ние тръгнахме подире му. То вървеше право към тинята. Стигнахме до мястото, откъдето вчера дойдохме. Прасето нагази в блатото, измина десетина метра, но се върна обратно. Мястото му се стори неподходящо. Успя да прецапа на другия бряг едва след три опита. Без да се бави, Кюик-Кюик тръгна по стъпките му и бързо премина разстоянието до отсрещния бряг.

Върна се чак вечерта. Аз сам изядох претоплената от него супа. Събрах от кокошарника осем яйца. С три от тях и с малко маргарин си спретнах лек омлет. Вятърът смени посоката на дима от камините и сега той се устреми към брега. Скрит на завет от следобедния дъжд, удобно изтегнат върху леглото от клони, бях освободен дори от неудобството на лошата миризма.

През деня обикалях из острова. Почти в центъра му беше разчистена доста просторна полянка. По отсечените дънери и клони разбрах, че Кюик-Кюик се снабдява именно оттук със суровина за дървените си въглища. Забелязах и една дълбока яма, откъдето китаецът сигурно взимаше пръст, за да покрива с нея насечените дърва и да ги гори без огън, докато се превърнат във въглища. Кокошките щъкаха напред-назад по поляната. Под краката ми пробяга огромен плъх, малко по-нататък открих мъртва змия, дълга около два метра. Явно плъхът я беше убил току-що.

През целия ден, който прекарах сам на острова, откривах нови неща. Намерих например цяло семейство мравояди. Майка и три малки. Бяха заети с разгромяването на огромен мравуняк. Дузина дребни маймунки подскачаха от дърво на дърво около полянката. Щом ме видяха, закрещяха като живо одрани.

Кюик-Кюик се върна вечерта.

— Не видях нито Шоколада, нито лодката. Сигурно е отишъл да търси провизии при каскадата, в селището или у дома си. Ти добре ли хапна?

— Да.

— Гладен ли си още?

— Не.

— Донесох ти два пакета сив тютюн. Пълен боклук, но само това имаше.

— Благодаря ти, за мен няма значение. Шоколада обикновено по колко време остава в селището?

— По два-три дни, но въпреки всичко аз утре пак ще ида, защото не зная кога е тръгнал.

На следващия ден валя като из ведро. Това не попречи на Кюик-Кюик да тръгне гол-голеничък през джунглата. Носеше дрехите си под мишница, завити в мушама. Този път не отидох да го изпратя: „Не е необходимо и ти да се мокриш“, ми каза той.

Дъждът най-после спря. По слънцето прецених, че е някъде между десет и единадесет. Едната от двете камини се беше срутила от пороя. Отидох да видя колко големи са пораженията. Дори силният дъжд не бе успял да угаси напълно дървесината. От безформената купчина продължаваше да се вие дим. Изведнъж се сепнах, разтрих очи и отново се взрях. Това, което виждах, беше съвсем неочаквано — изпод разрушената камина стърчаха пет обувки. Бързо си дадох сметка, че обувките стърчат вертикално, подпрени на петите си, тоест във всяка от тях имаше крак.

Така значи, тук под дърветата се печаха трима души. Няма какво да ви описвам първата си реакция — когато откриеш подобна гледка, винаги те побиват тръпки. Наведох се, поразбутах с крак почти овъглените дърва и открих шестата обувка.

Ама и Кюик-Кюик не си поплюва, а превръща в пепел всеки, комуто е теглил ножа, като за удобство ги гори на серии. Толкова се шашнах, че бързо се отдръпнах и отидох до полянката, за да си поема солука. Имах нужда да се постопля. Да, ето че в тази жега изведнъж изтръпнах от хлад и почувствах нужда от лъчите на тропическото слънце.

Като четете тези редове, сигурно ще си помислите, че тук има някакво противоречие и че след откритието би трябвало да плувна в пот. Но не, вместо това аз почувствах как тялото и сърцето ми се вледеняват. Доста по-късно, сигурно един час след това, капките пот потекоха по челото ми. Просто е чудо, дето съм още жив, след като му казах, че нося в себе си много пари — си мислех аз. Или пък ме пази, за да ме натика под трета купчина дърва?

Сетих се, как брат му Чанг ми беше разказвал, че е попаднал в каторгата заради пиратство и убийство на борда на някаква джонка. Когато нападали лодка, за да я ограбят, избивали до крак цялото семейство и, разбира се, твърдели, че го правят по политически причини. Тия двамата имат опит в серийните убийства. От друга страна, тук аз бях истински затворник. В тъпо положение се намирах…

Добре, нека да помислим. Ако убия Кюик-Кюик тук на островчето и на свой ред го тикна в камината, никой няма да разбере. Но прасето няма да ми се подчини. Мръсната му опитомена свиня дори не говори френски. Ще си остана на острова. Ако му извадя нож, китаецът ще ми се подчини, но в такъв случай, след като го принудя да ме заведе до брега, ще трябва да го убия насред джунглата. Може би блатото ще погълне трупа; но тогава защо самият Кюик-Кюик не хвърля жертвите си в тинята, а си дава труда да ги гори? Хич не ми пукаше, дали ще го открие някой копой, но ако останалите китайци разберяха, че съм му видял сметката, щяха веднага да хукнат по следите ми. А те познават твърде добре джунглата, за да може човек да им избяга.

Кюик-Кюик разполага само с една едноцевна пушка, която се зарежда откъм дулото. Никога не я изпуска от ръце — дори когато приготвя супата. Спи с нея и я взима, даже за да иде до клозета. Аз ще държа ножа си винаги готов, но все пак се налага да поспивам от време на време. Добре си подбрах спътника за бягството, няма що!

Не хапнах нищо през целия ден. Все още не бях взел никакво решение, когато чух някой да пее. Кюик-Кюик се връщаше у дома. Скрит зад клоните, наблюдавах как се приближава. Крепеше на главата си голям вързоп. Показах се, едва щом наближи брега. Усмихнат, той ми подаде омотания в брашнени чували товар, скочи до мен на острова и веднага се упъти към къщурката. Последвах го.

— Нося хубави новини, Папийон. Шоколада се е върнал. Все още не е продал лодката. Каза, че тя можела да издържи повече от петстотинкилограмова тежест, без да потъне. Това, което нося, са брашнените чували за платната. Има и още, но тях ще ги домъкнем заедно, тъй като утре ти ще дойдеш с мен, за да видиш дали лодката ти харесва.

Кюик-Кюик ми обясни всичко това, без да се обръща назад. Вървяхме един зад друг. Първо прасето, после той и накрая аз. Бързо ми мина мисълта, че китаецът не се държи като човек, който е замислил да ме натика в камината. Не само че възнамерява да ми показва лодката, но вече е започнал да пазарува за бягството — ето, купил е брашнени чували.

— Я виж ти, едната от камините се е срутила. От дъжда, без съмнение. Нищо чудно — след такъв порой.

Дори не отиде да огледа пораженията, а направо влезе в колибата. Вече не знаех нито какво да кажа, нито какво да предприема. Би било глупаво да се правя на ни лук ял, ни лук мирисал. Никой нямаше да ми повярва, че в течение на целия ден нито веднъж не съм се приближил до камината, която е на двадесет и пет метра от къщи.

— Оставил си огъня да угасне?

— Да бе, нещо се разсеях.

— Ама нищо ли не си ял?

— Не бях гладен.

— Да не си болен?

— Не.

— Тогава що не си хапнал супата?

— Седни, Кюик-Кюик, имам нещо да ти казвам.

— Остави ме да запаля огъня.

— Не, трябва да говорим още сега, преди да се е стъмнило.

— Какво толкова се е случило?

— Ами това се случи, че като се срути камината, отдолу се показаха три трупа. Оставил си ги да се пекат на огъня. Дължиш ми някакво обяснение.

— А, това ли било? — Погледна ме право в очите, без да се развълнува ни най-малко. — Откритието те е разтревожило. Разбирам, естествено е. Дори може да се каже, че имам късмет, задето не ми заби ножа в гърба. Слушай, Папийон, ония три момчета бяха ловци на хора. Преди около седмица, по-точно преди десетина дни, продадох голямо количество въглища на Шоколада. Китаецът, когото видя на идване, ми помогна да пренесем товара през блатото. Това е сложна работа — навързваме чувалите за едно въже, дълго повече от двеста метра, и ги теглим по повърхността на тинята. Добре, ще карам по-накратко. Оставихме доста следи оттук до мястото, където се намираше пирогата на Шоколада. Няколко трупчета от въглищата бяха изпаднали през пробитите чували. Това привлече наоколо първия ловец. Познах, че в джунглата има човек по крясъците на животните. Забелязах оня тип, преди той да ме е видял. Не ми беше трудно да прекося блатото от противоположната страна, да заобиколя и да го изненадам в гръб. Умря, без дори да разбере кой го е убил. Бях забелязал, че тинята изхвърля труповете на повърхността няколко дни след като ги погълне, и затова го домъкнах тук и го пъхнах в камината.

— А останалите двама?

— Това стана три дни преди да дойдеш. Нощта се случи много тъмна и тиха — нещо рядко срещано в джунглата. Тия двамата обикаляха около блатото, откак се беше свечерило. От време на време, когато вятърът обърнеше пушека към тях, единият от двамата получаваше пристъпи на кашлица. Благодарение на кашлицата разбрах, че са тук. Минах на отсрещния бряг още преди изгрев-слънце, като се ориентирах по кашлянето. Абе, накратко казано, на единия му прерязах гърлото — не успя да гъкне. Що се отнася до другия, който носеше пушка, той има неблагоразумието да излезе на открито, докато се опитваше да разбере какво става на островчето. Застрелях го и понеже не умря веднага, го довърших с нож. Ето това е, Папийон. Двамата са араби, а третият е французин. Да ги пренеса на гърба си през блатото не беше шега работа. Наложи се да правя два тура, тъй като тежаха много. Накрая успях и тях да натикам в пещта.

— Наистина ли всичко стана така?

— Да, Папийон, кълна ти се.

— Защо не ги хвърли в тинята?

— Вече ти обясних, че тинята изхвърля обратно труповете. Понякога се случва някоя коза да падне в блатото и седмица по-късно я виждаш отново на повърхността. Вони на разложено, докато не я разкъсат лешоядите. Това обаче трае дълго, а крясъците на птиците привличат любопитните. Няма от какво да се боиш, Папийон, кълна ти се. Ето, вземи пушката, ако това ще те успокои.

Страшно ми се искаше да приема оръжието, но се овладях и отговорих колкото мога по-спокойно:

— Няма нужда, Кюик-Кюик. Аз съм тук, защото се чувствам на сигурно място и в приятелско обкръжение. Утре ще се наложи отново да натикаш ловците на хора в пещта, защото господ знае какво ще се случи тук, след като си заминем. Нямам желание да ме обвинят, пък макар и задочно, в тройно убийство.

— Да, още утре ще ги подпаля пак. Но бъди спокоен, никой няма да дойде на острова. Невъзможно е да се мине през блатото.

— Дори с гумена лодка ли?

— Виж, за това не съм се сещал.

— Ако някой докара жандармите чак дотук и ако те си наумят да дойдат на острова, ще успеят да минат със сал — повярвай ми. Затуй трябва да се чупим колкото се може по-скоро.

— Добре. Утре ще подпалим отново пещта. Впрочем тя не е напълно изгаснала. Ще се наложи да поправим само комините.

— Лека нощ, Кюик-Кюик.

— Лека нощ, Папийон. И отново ти казвам — спи спокойно, можеш да ми имаш доверие.

Завих се до брадичката и се отдадох на удоволствието от топлината. Запалих цигара. Десет минути по-късно Кюик-Кюик вече хъркаше. До него хъркаше и прасето. Огънят вече не хвърляше пламъци, но превърнатите в жарава клони се разгаряха от проникващия в колибата ветрец и създаваха усещането за мир и спокойствие. Радвах се на уюта и заспах с тази мисъл в главата — или утре ще се събудя жив и здрав и оттук нататък всичко между мен и Кюик-Кюик ще върви по вода, или китаецът е по-добър актьор от Саша Гитри, умее чудесно да крие намеренията си зад измислени истории и аз никога вече няма да видя слънцето, тъй като съм станал твърде неудобен за него.

Специалистът по масовите убийства ме събуди с канче кафе в ръка и сърдечно усмихнат, ми пожела добро утро, като че ли нищо не се беше случвало. Навън бе светло.

— На, изпий си кафето и хапни мекици. Намазал съм ги вече с маргарин.

Хапнах, пийнах и излязох навън да се измия с вода от пълната догоре бъчва.

— Ще ми помогнеш ли, Папийон?

— Да — отвърнах, без да питам за какво.

Хванахме полуобгорените трупове за краката и ги изтеглихме. Забелязах, че коремите и на тримата бяха разпорени, но не казах нито дума: симпатичното китайче бе бърникало из червата им да види, дали случайно не носят патрони. Дали наистина бяха ловци на хора? Или може би ловци на пеперуди или дивеч… Дали ги бе убил, за да се спаси, или за да ограби? Хайде, стига съм мислил за това. Натикахме ги в пещта и ги покрихме с дърва и глина. Поправихме двата комина и пещта отново пое функциите си — да произведе въглища и да превърне в прах трите трупа.

— Да тръгваме, Папийон.

Прасището бързо намери проход. Един след друг прекосихме блатото. Преди да тръгнем обаче, бях обзет от непреодолим страх. Смъртта на Силвен ми бе направила толкова силно впечатление, че не можех просто така да стъпя в тинята. Най-после, потънал в ледена пот, аз се осмелих да тръгна след Кюик-Кюик. Стъпвах само в неговите стъпки. Щом той можеше да мине, значи трябваше да мина и аз.

След около два часа стигнахме до мястото, където Шоколада сечеше дърва. По пътя не срещнахме никого и не ни се наложи да се крием в джунглата.

— Здрасти, комшу.

— Здрасти, Кюик-Кюик.

— Как си?

— Кажи-речи, добре.

— Покажи лодката на приятеля ми.

Корабчето се оказа яко — нещо като товарна лодка. Беше тежко, но здраво. Забих ножа си на най-различни места. Никъде не успя да проникне на повече от половин сантиметър. Дъното също бе добро. Цялата лодка бе направена от първокачествено дърво.

— Колко й искате?

— Две и петстотин.

— Много е. Давам две хиляди.

Сключихме пазарлъка.

— Няма кил. Ще ви платя още петстотин франка, но ще й сложите кил, кормило и мачта. Килът и кормилото да са от твърдо дърво. Мачтата да е три метра висока, от леко и гъвкаво дърво. Кога ще е готова?

— След осем дни.

— Ето две банкноти от по хиляда франка и една от петстотин. Ще ги разрежа на две и ще ви връча вторите половинки веднага щом ми я предадете. Тези три късчета от банкноти ги дръжте у вас. Ясно ли е?

— Да, всичко е наред.

— Искам да ми осигурите перманганат, буре с вода, цигари, кибрит и хранителни припаси, достатъчни да изхранят четирима души в продължение на един месец. Провизиите ще ви ги заплатя отделно. Ще ми предадете цялата доставка на река Куру.

— Добре, но аз няма да мога да ви придружа до устието.

— Не съм искал от вас подобно нещо. Казах, че ще ми предадете лодката на реката, а не на устието.

— Ето ви останалата част от брашнените чували, въже, игли и корда за шиене.

Върнахме се обратно с Кюик-Кюик в скривалището ни. Стигнахме у дома без проблеми много преди падането на нощта. По пътя се наложи да носим прасето на гръб, защото се беше изморило.

Днес си седях самичък, зает да шия платната, когато чух викове. Приближих се до блатото, прикрит зад гъстата растителност, и надникнах към другия бряг. Кюик-Кюик спореше ожесточено с интелектуалния китаец и размахваше ръце. Доколкото разбрах, онзи искаше да дойде на островчето, а Кюик-Кюик не даваше. И двамата бяха въоръжени с брадвички. Едноръкия изглеждаше по-възбуден. Дано само не убие Кюик-Кюик! Реших, че е време да се намеся. Подсвирнах. И двамата се обърнаха към мен.

— Какво става, Кюик-Кюик?

— Искам да говоря с теб, Папийон — извика другият. — Кюик-Кюик обаче не ми дава да мина.

Минаха още десет минути в китайски разправии и накрая двамата тръгнаха през тинята, следвайки прасето. Тримата седнахме в колибата с по канче чай в ръка и аз зачаках да проговорят.

— Виж сега — подхвана Кюик-Кюик. — Той иска да бяга с нас на всяка цена. Аз му викам, че в тая работа нямам думата, защото ти плащаш и ти решаваш. Той не ще да ми повярва.

— Кюик-Кюик е длъжен да ме вземе със себе си — отвърна Едноръкия.

— Защо?

— Защото преди две години точно той ми отряза ръката. Скарали се бяхме заради една игра на карти. После ме накара да се закълна, че няма да го убивам за отмъщение. Заклех се при условие, че отсега нататък ще ме изхранва до момента, в който самият аз се откажа от услугите му. А сега се измъква и аз никога повече няма да го видя. Не, или ще заминеш сам, или ще ме вземете със себе си.

— Господи! А пък аз си мислех, че вече нищо не може да ме изненада. Слушай сега, аз съм съгласен да те вземем. Лодката е здрава и голяма, може да качи и повече пътници. Ако Кюик-Кюик няма нищо против, тръгваш с нас.

— Благодаря ти — рече Едноръкия.

— Ти какво ще кажеш, Кюик-Кюик?

— Ами щом ти искаш, и аз съм съгласен.

— Сега да те питам нещо важно. Можеш ли да се измъкнеш от лагера и да стигнеш до реката по светло, без в това време да те пишат за избягал и да тръгнат да те издирват?

— Няма никакви проблеми. Мога да изляза още в три следобед и за по-малко от два часа да стигна до реката.

— А ти, Кюик-Кюик, можеш ли по тъмно да намериш мястото, откъдето ще качим и приятеля ти, без да губим време?

— Да, без съмнение.

— Ела след една седмица, за да ти кажем часа на заминаването.

Едноръкия ми стисна ръката и си тръгна весел. Забелязах ги, докато се разделяха на другия бряг. Ръкуваха се — значи всичко беше наред. Щом Кюик-Кюик се появи обратно в колибата, започнах да го разпитвам:

— Странен договор си сключил с твоя приятел. Това, че си приел да го изхранваш цял живот, е нещо съвсем необичайно. Защо си му отрязал ръката?

— Скарахме се на карти.

— По-добре да го беше убил.

— А, не можех да направя такова нещо — той ми е много добър приятел. Когато ме изправиха пред военния съд, той горещо ме защити и каза, че ме бил нападнал пръв и че аз съм действал в условия на законна самозащита. Сам се съгласих да сключим онзи договор и сега трябва да го спазвам честно и почтено. Само дето не смеех да ти кажа нищо по въпроса, понеже ти плащаш цялото бягство.

— Добре, Кюик-Кюик, да не говорим повече за това. Веднъж да се освободим, после прави каквото си искаш.

— Ще продължа да спазвам дадената дума.

— А какво друго смяташ да правиш, ако се озовеш на свобода?

— Ще отворя ресторант. Много хубаво готвя и съм специалист на „Шоу Мейн“ — вид китайски спагети.

Случката ми повиши настроението. Историята беше толкова смешна, че продължих да се закачам с Кюик-Кюик.

Шоколада удържа на думата си — пет дни по-късно всичко беше готово. Отидохме да видим лодката под един пороен дъжд. Нямахме никакви забележки. Мачтата, кормилото и килът бяха изработени от първокачествен материал. Лодката ни чакаше в едно отклонение на реката, натоварена с бурето и провизиите. Оставаше да предупредим Едноръкия. Шоколада тръгна към лагера, за да говори с него. Щеше да го доведе направо на мястото, където криехме лодката, за да не трябва ние да се доближаваме до брега.

Устието на Куру беше осветявано от два насочени фара. Ако валеше, можехме да караме по средата на реката без опасност да ни забележат — естествено, не трябваше да вдигаме платната. Шоколада ни снабди с черна боя и четка. Изрисувахме върху платното голяма буква К и номер 21. „К 21“ беше знакът на едно рибарско корабче, което понякога ходеше нощем на риболов. Ако случайно някой ни видеше как издигаме платната на излизане от устието, щеше да ни помисли за рибари.

Уговорихме се да тръгнем на следващия ден в деветнадесет часа — един час след свечеряване. Кюик-Кюик заяви, че ще може да намери пътя и да ни доведе право при лодката. Щяхме да напуснем острова в пет, да вървим един час по светло.

По пътя обратно към колибата и двамата бяхме в чудесно настроение. Кюик-Кюик вървеше пред мен, нарамил прасето, и не млъкваше:

— Най-после ще се чупя от каторгата. Ще бъда свободен благодарение на теб и на брат ми Чанг. А един ден, когато французите се махнат от Индокитай, ще мога да се върна в родината си.

Накратко, имаше сляпа вяра в мен и това, че лодката ми хареса, го радваше неимоверно много. Предстоеше ми последната нощ на острова и, както се надявах — последната нощ в Гвиана.

Ако успея да се измъкна от устието и изляза в открито море, значи вече съм свободен. Единствената опасност, която ме заплашва, е корабокрушението. Откак избухна войната, вече никой не екстрадира бегълците. Веднъж поне и войната да послужи за нещо добро. Ако ни пипнат обаче, ще ни осъдят на смърт. Ако… Сетих се за Силвен — ако не беше допуснал онази непредпазливост, сега щеше да е тук с мен. Накрая се унесох, съчинявайки насън телеграма за прокурора Прадел: „Господин прокурор, най-после и веднъж завинаги се измъкнах от блатото, в което ме бяхте хвърлили. Нужни ми бяха девет години.“

Слънцето се беше издигнало доста високо, когато Кюик-Кюик ме събуди. Чай и мекици. Навсякъде наоколо имаше разхвърлени кутии. Забелязах две клетки от ракита.

— Какво ще ги правиш тия клетки?

— Ще затворя кокошки, които после ще ядем по пътя.

— Ти да не си слънчасал, бе Кюик-Кюик? Никакви кокошки няма да мъкнем със себе си.

— Да, ще мъкнем.

— Болен ли си, бе човек? Ами ако отливът ни забави и се озовем насред устието по изгрев, представяш ли си как ще запеят тия петли и кокошки? Даваш ли си сметка за опасността?

— Аз кокошките няма да зарежа.

— Добре, опечи ги и ги натопи в мас. Така ще се запазят поне през първите три дни и ще можем да ги изядем.

Убеден най-после, Кюик-Кюик тръгна да прибира кокошките, но миризмата от първите четири, които сложи на огъня, предупреди останалите за опасността. Повече не успя да пипне нито една — всичките се изпокриха в джунглата. Странно е, как животните надушват заплахата.

Натоварени като магарета, прецапахме тинята по стъпките на прасето. Китаецът ме замоли да вземем животното със себе си.

— Даваш ли ми дума, че няма да заквичи?

— Кълна ти се, че няма. Заповядам ли му, не гъква. Даже на два-три пъти, когато ни преследваше тигър, то горкото си мълча, макар четината му да бе настръхнала от страх.

Този път страстната реч на Кюик-Кюик ме убеди и се съгласих да вземем любимото му прасе. Когато стигнахме до скривалището, вече се бе свечерило. Шоколада ни чакаше заедно с Едноръкия. Проверих всичко на светлината на два фенера. Нищо не липсваше — платното бе добре закрепено за мачтата, кливерът си беше на мястото готов да се изпъне на вятъра. Кюик-Кюик упражни два-три пъти един маньовър, който му показах. Бързо схвана какво се очакваше от него. Платих на негъра. Той се оказа толкова наивен човек, че си носеше отрязаните половинки от банкнотите и лепенки. Помоли ме аз да му ги залепя. Дори за миг не бе помислил, че мога да му ги взема обратно. Хората, които не подозират лоши замисли у другите, са сами по себе си честни и почтени. Шоколада беше свестен и честен човек. Беше видял, как тук постъпват с каторжниците и не страдаше от угризения, задето помага на трима от тях да се измъкнат от ада.

— Сбогом, Шоколаде. Бъди здрав и ти, и близките ти.

— Благодаря.