Пеперудата

Пристигане на островите

На следващия ден трябваше да отплаваме към Островите на спасението. Ето че въпреки цялата ми съпротива от доживотното заточение ме деляха само няколко часа. Първо щях да прекарам две години в изолатора на остров Сен Жозеф. Надявах се да докажа, че прякорът Людоеда, който каторжниците му бяха дали, е несправедлив.

Бях загубил играта, но не се чувствах победен.

Трябваше да благодаря, че ще прекарам само две години в този затвор в затвора. Бях си обещал, че няма лесно да се поддам на психическите отклонения, към които води пълната изолация. Разполагах със спасително средство срещу тях. Възнамерявах отсега да започна да си представям, че съм свободен, с ума си и здрав като останалите нормални каторжници на островите. Щях да изляза от изолатора едва тридесетгодишен.

Много рядко някой успяваше да избяга от островите — знаех това. Но макар да се брояха на пръсти, успешни опити все пак съществуваха. Е добре, аз със сигурност щях да успея също да избягам. „След две години ще се чупя от островите“, казах и на Клузио, който седеше до мен.

— Трудно се пречупваш, мой стари Папийон, и аз ти завиждам заради тази твоя вяра, че един ден ще бъдеш отново свободен. От година насам правиш бягство след бягство и нито веднъж не се обезкуражи. След всеки провал започваш да замисляш нов опит. Учудвам се, че откак сме тук, не си предприемал нищо.

— Оттук, приятелю, можем да се измъкнем само по един начин — като подпалим бунт. Само че не разполагам с достатъчно време да се наложа над всички тези трудни мъже. Аз всъщност за малко не ги разбунтувах, но се уплаших самият да не стана тяхна жертва. Четиридесетте мъже, които са тук, са до един стари каторжници. Блатото вече ги е погълнало, те реагират различно от нас. Вземи например човекоядците, или ония типове с мравките, или пък другия, дето, за да убие едного, сложил отрова в супата и не се поколебал да прати на оня свят заедно с него още седем души, които нищо не са му били направили.

— Но нали на островите ще бъдат хора от същия сорт.

— Да, обаче оттам аз ще се чупя без ничия помощ. Ще замина сам или максимум с още един другар. Защо се подсмихваш, Клузио?

— Усмихвам се на упоритостта ти. Желанието ти да се озовеш в Париж и да представиш сметките на онези трима приятели е толкова силно, че не осъзнаваш колко неосъществимо е всъщност.

— Лека нощ, Клузио, и до утре. Да, ще ги видим тези пусти Острови на спасението. И първият ми въпрос ще бъде: „Защо наричат ада спасение?“

И като обърнах гръб на Клузио, подложих лицето си на нощния бриз.

Много рано на следващия ден отплавахме към островите. Двадесет и шест човека бяхме натоварени на „Танон“ — черупка с едва четиристотин тона изместимост, която кръстосваше от Кайен, през островите до Сен Лоран и обратно. Бяхме приковани един към друг двама по двама с вериги на глезените и белезници на китките. Отпред крачеха осем човека, разделени на две групи, всяка от които се пазеше от четирима копои с пушки в ръка. После следваше група от десетина, вардена от шест копои плюс двама главни надзиратели. Целият този народ се скупчи на палубата на корабчето. Времето беше толкова тежко, че човек можеше аха-аха да загуби съзнание.

Бях решил да не разсъждавам по време на пътуването, исках да се поразсея. Обърнах се към най-близкия до мен надзирател с единственото намерение да го подразня (впрочем той и така и така имаше вид на човек, който отива на погребение):

— С тия вериги, които сте ни турили, няма никакъв шанс да се спасим, ако скапаният ви кораб потъне. А в състоянието, в което се намира, една буря му е достатъчна, за да го потопи.

Съненият копой реагира точно според очакванията:

— Много му пука на някой дали ще се издавите. Заповедта е да ви оковем и толкоз. Отговорност носят тия, дето дават заповедите. Ние при всички положения сме непричом.

— Всъщност вие сте прав, господин надзирател, защото ако тоя ковчег се разцепи, и с вериги, и без вериги, всички ще идем на дъното.

— А не, знаете ли — вика глупакът, — този кораб отдавна пътува по същия маршрут и никога нищо не му се е случвало.

— Да бе, да, само че сега във всеки момент може да му се случи, именно защото пътува твърде отдавна. — Най-сетне успях да постигна целта си — взривих всеобщото мълчание, което ме изнервяше. Темата начаса бе подхваната от надзиратели и каторжници.

— Да, не стига, че черупката е толкова опасна, ами и ни оковават отгоре на всичко. Без вериги можехме поне да разчитаме на някакъв шанс.

— Ами същото е. Ние с униформите, ботушите и пушките не сме много по-леки от вас.

— Пушката не се брои, защото в случай на корабокрушение веднага ще я захвърлите — отвърна някой.

Като видях, че клъвнаха, пуснах и втората муха:

— Къде са спасителните лодки? Виждам само една мъничка — за осем души най-много. Капитанът и екипажът ще я напълнят. Другите да го духат, а?

Тук вече всички подхванаха разгорещено темата.

— Вярно, няма никакви спасителни лодки, а корабът е в такова състояние, че това, дето ни изпращат нас, бащи и глави на семейства, да си рискуваме живота, за да придружаваме негодниците, е направо непростима безотговорност.

Бях попаднал в групата на задната палуба, така че двамата началници на конвоя пътуваха с нас. Единият от тях ме погледна и рече.

— Ти ли си Папийон, който се връща от Колумбия?

— Да.

— Не се учудвам, че си стигнал толкова далече, имаш вид на човек, който разбира от корабоплаване.

— Да, доста разбирам — отвърнах му аз надуто.

Това напълно го попари. Отгоре на всичко точно в този момент капитанът слезе от мостика, защото излизахме от устието на Марони и тъй като мястото бе особено опасно, се налагаше той лично да държи кормилото. Беше черен като катран, нисък, дебел и младолик. Скоро отстъпи мястото си на друг член от екипажа и дойде при нас, за да разпита кои са смелчаците, достигнали чак до Колумбия в орехова черупка.

— Този, този и този — посочи ни началникът на конвоя.

— Кой беше капитан? — заинтересува се дребосъкът.

— Аз, господине.

— В такъв случай, приятелю, аз като моряк те поздравявам. Ти не си обикновен човек. Заповядай! — той бръкна в джоба на сакото си. — Приеми този пакет тютюн. Изпуши го за мое здраве.

— Благодаря, капитане. Аз също на свой ред трябва да ви поздравя заради смелостта ви да плавате в този ковчег по един-два пъти седмично.

За ужас на хората, които ми се щеше да разтревожа, той избухна в смях.

— Да знаеш само колко си прав! — възкликна той. — Тая черупка трябваше отдавна да я пратят на гробището, но от компанията предпочитат да я оставят да потъне, за да приберат застраховката.

— За щастие, разполагате с една спасителна лодка за вас и екипажа ви — нанесох аз заключителния удар.

— За щастие, да — отвърна нищо неподозиращият капитан и се качи обратно горе.

Така спорът, който аз нарочно предизвиках, продължи по време на цялото четиричасово пътуване. Всеки искаше да се изкаже по въпроса и лека-полека разговорът се прехвърли и на предната палуба.

Около десет сутринта морето не бе бурно, но вятърът не благоприятстваше пътуването. Плавахме на североизток, т.е. срещу посоката на вятъра и вълните, което естествено предизвикваше много по-силно люлеене от обикновено. На няколко надзиратели и каторжници им стана лошо. Слава Богу този, който беше окован за мен, се радваше на здрав стомах — няма нищо по-неприятно от това някой да ти повръща насреща. Въпросното момче беше истински парижки мошеник. Пристигнал бе в каторгата през 1927 г. Значи гниеше на островите вече седем години. Беше сравнително млад — тридесет и осем годишен.

— Викат ми Тити Белота, защото трябва да ти кажа, мой човек, че на мен в белота ми е силата. На островите от това се изхранвам. По цяла нощ блъскаме белот — по два франка за точка. Хубава сума се закръгля, ако добавиш контрите. Ако ти дойде каре валета, получаваш веднага четиристотин кинта, а към това се добавят и точките от играта.

— Така значи, на островите се валят много пари?

— О, да, стари ми Папийон! Островите са пълни с натъпкани догоре с мангизи патрони. Някои си ги донасят със себе си, други ги получават чрез надзиратели-комбинатори, които удържат половината от сумата за посредничеството си. Вижда се, че си нов, братче. Май нищо не ти е ясно!

— Не, нищо не зная за островите. Знам само, че е трудно да избягаш оттам.

— Бягство ли? — възкликна Тити. — Не си струва дори да споменаваш такова нещо. За тия седем години, откакто съм на островите, е имало само две бягства, в резултат на които трима загинаха, а двама бяха арестувани. Никой не успя да се измъкне. Затова и кандидатите да си опитат късмета не са много.

— Ти по какъв повод ходи до континента?

— Правиха ми рентгенова снимка да видят дали нямам язва.

— И ти не пробва да се чупиш от болницата?

— Ей Богу, не пробвах. И ти си виновен за това, Папийон. Ти обърка цялата работа. Отгоре на всичко имах нещастието да ме сложат в същото помещение, откъдето си избягал ти. Нямаш представа как ни охраняваха. Само да се приближиш към някой прозорец, за да подишаш малко въздух, и веднага тичат да те отдръпнат. Ако попиташ защо, отвръщат: „За всеки случай, да не би и на тебе да ти хрумне да постъпиш като Папийон.“

— Я кажи, Тити, кой е онзи високият тип, седнал до началника на конвоя? Да не е някой наемен убиец?

— Да не си луд? Тоя тип всички много го уважаваме. Бил е голяма клечка, но умее да се държи като честен престъпник: няма шушу-мушу с надзирателите, не приема привилегии, държи се с достойнство като истински каторжник. Способен е да ти даде хубав съвет, добър другар е и стои настрана от ченгетата. Дори кюрето и докторът не успяха да го привлекат. Та така, както го гледаш този непрокопсаник, който се държи като истински затворник, е потомък на Луи XV. Да, братче, той е граф, при това истински, и се казва граф Жан дьо Берак. Въпреки всичко, нужно беше много време, за да спечели уважението на хората тук, защото причината да попадне в каторгата е твърде отблъскваща.

— Какво толкова е направил?

— Хвърлил собственото си детенце от един мост в реката и тъй като бебето паднало в плитчина с малко вода, имал сърце да слезе на брега, да го хване и да го натика на по-дълбоко.

— Как! Значи два пъти е убил сина си?

— Според едно приятелче, което работи тук като писар и е виждало досието му, този тип бил силно потиснат от благородническата си среда. Майка му изхвърлила като куче на улицата младата прислужница в замъка, която родила детето. Според приятеля ми, това момче било напълно подвластно на горделивата си майка педантка. Тя унизително му се подигравала, че има връзка с камериерка и накрая той изгубил ума и дума, казал й, че отива да занесе детето в приют, а го хвърлил във водата.

— На колко го осъдиха?

— Само на десет годинки. Нали виждаш, Папийон, той не е като нас с тебе. Високоуважаваната графиня сигурно е успяла да обясни на съдиите, че да убиеш бебето на някаква си прислужница не е чак толкова сериозно престъпление, особено ако е извършено от граф в стремежа му да запази честта на фамилията.

— И какъв е твоят извод?

— Е, аз като един прост парижки мошеник смятам следното: докато е бил на свобода и още нищо не му се е било случило, граф Жан дьо Берак е бил големец, възпитан така, че значение за него да има единствено синята кръв — всичко друго му изглеждало дребно и не си струвало да се занимава с него. На останалите човешки същества гледал не точно като на крепостни, но най-малкото като на хора без стойност. Онова егоистично и претенциозно чудовище — майка му, така го била обучила и подчинила, че го превърнала в себеподобно. Едва тук, в каторгата, господарят, който преди мислел, че всичко му е позволено, се превърнал в истински благородник. Може да ти се струва невероятно, но чак сега той стана граф Жан дьо Берак.

Още няколко часа и Островите на спасението нямаше да са за мен вече „големият непознат“. Знаех, че е много трудно човек да избяга оттам. Трудно, но не невъзможно. И вдишвайки с наслада морския вятър, си мислех: „Кога ли този насрещен вятър ще се превърне в попътния бриз на бягството?“

Вече пристигахме. Ето ги островите! Образуваха триъгълник, в който линията между Роаял и Сен Жозеф можеше да се нарече основа, а Дяволският остров — връх. Слънцето, което вече бе паднало ниско, ги осветяваше с типичната единствено за тропиците наситеност. Човек можеше спокойно да ги разгледа в детайли. Първо Роаял — равен пояс, над който се издигаше малък объл хълм, висок около двеста метра. Върхът също бе плосък. Общо взето, силуетът му напомняше за мексиканска шапка с отрязан връх, плуваща над вълните. Целият остров бе осеян с високи зелени палми. Малките къщурки с червени покриви придаваха на гледката рядко срещана привлекателност и ако човек не знаеше какво точно има на Роаял, спокойно би могъл да пожелае да прекара там целия си останал живот. Върху платото се издигаше фар, който трябваше да осветява околността нощем, за да не би при лошо време някой кораб да се разбие върху скалите. Като наближихме, успях да различа пет големи дълги здания. От Тити научих, че става дума най-напред за две огромни помещения, в които живеят четиристотин каторжници. После следваха помещенията на карцера с неговите килии и клетки, заобиколени от висока бяла стена. Четвъртата сграда бе болницата за каторжници, а петата — болницата за надзирателите. Навсякъде наоколо, разпръснати по склоновете, се виждаха къщички с покриви от розови тухли, в които живееха надзирателите.

По-далеч, но все пак близо до издължената част на Роаял, се открояваше Сен Жозеф. По-малко кокосови палми, по-малко зеленина и на върха на платото огромна мрачна постройка, която се виждаше добре още отдалеч. Веднага разбрах — точно това бе изолаторът. Тити Белота го потвърди. Той ми посочи и сградите наоколо — в тях живееха каторжници, излежаващи нормални присъди. Въпросните помещения бяха много близо до морето. Кулите на надзирателите се открояваха съвсем ясно, кацнали върху зъберите. И отново множество гиздави къщурки с бели стени и червени покриви.

Тъй като корабът приближаваше към Роаял откъм южната му страна, малкият Дяволски остров се скри от очите ни. От погледа, който бях успял да му хвърля, останах с впечатлението, че той представлява огромна скала, покрита с палми, и че на него няма значителни постройки. Няколко къщи на брега, боядисани в жълто, с кълчищни покриви. По-късно щях да науча, че това са домовете на депортираните по политически причини.

Навлязохме в пристанището на Роаял — добре защитено от огромен вълнолом, построен от каменни блокове. Дело, платено по всяка вероятност с живота на много каторжници, използвани като работници.

След три изсвирвания на корабната сирена „Танон“ хвърли котва на около двеста и петдесет метра от кея. Построеният от цимент и камъни кей бе много дълъг и издигнат на повече от три метра височина. Малко по-нататък, успоредно на него, се подреждаха няколко боядисани в бяло здания. С черни букви на стените им бе изписано: „Надзирателски пост“, „Лодкарска служба“, „Хлебарница“, „Пристанищна администрация“.

Виждахме каторжници, вперили очи в нашия кораб. Не носеха раирани дрехи, всички бяха облечени с панталони и нещо като блузони от бял плат. Тити Белота ми обясни, че на острова онези, които имали пари, си шиели дрехи по поръчка от брашнени чували с предварително изтрити надписи. Шивачите изработвали удобни, дори в известен смисъл елегантни облекла. Тук почти никой не носи каторжническа униформа, каза ми той.

Към „Танон“ се приближи лодка. На борда й се бяха изправили трима надзиратели с пушки — един отпред и двама отстрани, а зад тях шестима каторжници с бели панталони и голи от кръста нагоре гребяха с огромни весла. Бързо покриха разстоянието. Зад себе си влачеха голяма празна лодка, тип спасителна. Въоръжените надзиратели пристъпиха напред. Свалиха веригите от краката ни, но ни оставиха белезниците — така двама по двама заслизахме в лодката. Първо моята група, после осемте, които пътуваха отпред. Гребците се оттласнаха от кораба. После щяха да се върнат да вземат останалите. Стъпихме на кея, подредихме се пред административната сграда и зачакахме. Никой от нас не носеше багаж. Без да ги е еня за копоите, заточените разговаряха с нас на висок глас, спазвайки все пак една разумна дистанция от пет-шест метра. Няколко заточеници, които бяха пътували в моя конвой, приятелски ме поздравиха. Чезаре и Есари — двама корсикански бандити, с които се бях запознал в Сен Мартен, ми казаха, че работят на пристанището като лодкари. В този момент пристигна Шапар, онзи тип от аферата с марсилската борса, с когото дружахме, докато бяхме на свобода, и ми рече, без да се страхува от копоите:

— Хич да не ти пука, Папийон! Разчитай на приятелите си — в изолатора нищо няма да ти липсва. Колко ти лепнаха?

— Две години.

— Добре, две години минават бързо — ще се върнеш после при нас и ще видиш, че тук не е чак толкова лошо.

— Благодаря ти, Шапар. Как е Дега?

— Работи като писар, учудвам се, че още не е дошъл. Много ще съжалява, ако се разминете.

В този момент се появи Галяни. Тръгна право към мен, надзирателят се опита да го спре, но той въпреки това мина покрай него, като му рече:

— Хайде сега, не можете да ми попречите да целуна брат си, по дяволите!

И той наистина ме целуна и каза:

— Разчитай на мен. — После се отдръпна.

— С какво се занимаваш?

— Пощенски раздавач съм, вахмистър.

— И как е?

— Чувствам се спокоен.

Най-после всички бяха извозени до брега и се присъединиха към нас. Свалиха на всички белезниците. Тити Белота, Дьо Берак и още няколко непознати се отделиха в група. Един надзирател им заповяда: „Хайде, тръгвайте към лагера.“ Носеха вързопи с лични вещи. Всеки сложи торбата си на рамо и един по един поеха по пътеката, която явно водеше към вътрешността на острова.

Придружен от шестима надзиратели, пристигна и комендантът на острова. Направиха проверка. Всички бяхме налице. Нашият ескорт се оттегли.

— Къде е писарят? — запита комендантът.

— Пристига, господин началник.

Видях Дега да се приближава към нас — облечен целият в бяло, с истинско сако с копчета, той вървеше до един надзирател. И двамата носеха големи книги подръка. Започнаха да ни привикват поред и да попълват новите ни „етикети“. „Вие, затворник Еди-кой си, регистриран за превод под еди-кой си номер, получавате за изолатора входящ номер такъв и такъв.“

— Колко?

— Еди-колко си години.

Щом дойде моят ред, Дега ме разцелува. Комендантът се приближи.

— Това ли е Папийон?

— Да, господин комендант — отвърна Дега.

— Спазвайте добро поведение в изолатора. Две години минават бързо.

Изолаторът

Първата лодка вече бе готова за отплаване. С нея трябваше да тръгнат десет от деветнадесетимата осъдени. Извикаха и моето име.

— Не, този ще замине последен — хладнокръвно отсече Дега.

Още щом пристигнахме, бях удивен от начина, по който се държаха тук каторжниците. Никаква дисциплина и като че изобщо не им пукаше от копоите. Разговорихме се с Дега, който бе застанал до мен. Вече му бяха известни подробностите около моето бягство. Някои от хората, които лежаха с мен в Сен Лоран, му бяха разказали всичко, пристигайки на островите. Той не се хвърли да ме оплаква, държа се много тактично. Промълви само няколко думи, но от цяло сърце: „Заслужаваше да успееш, момче. Нищо, следващия път!“ Не ми пожела дори смелост — знаеше, че тя не ми липсва.

— Тук работя като главен писар и много се имаме с коменданта. Дръж се добре в изолатора. Ще ти изпращам тютюн и храна. Всичко ще ти е наред.

— Тръгвай, Папийон! — беше мой ред.

— Довиждане на всички. Благодаря ви за добрите думи.

Качих се и аз в лодката. Двадесет минути по-късно слязохме на Сен Жозеф. Имах време да забележа, че трима въоръжени надзиратели на борда пазеха шестима каторжници гребци и десет осъдени. Щеше да е детска игра да превземем корабчето. В Сен Жозеф се беше строил цял „комитет по посрещането“. Пред нас се изправиха двама коменданти — комендантът на каторгата на острова и комендантът на изолатора. Заобиколени от охрана, тръгнахме пеша към затвора. По пътя не срещнахме нито един каторжник. Още щом прекрачихме голямата желязна порта с надпис „Наказателен изолатор“, разбрахме, че тук няма място за шеги. Четирите високи стени и портата заобикаляха една малка сграда, на която пишеше „Администрация и управление“, и три здания, наречени А, Б и В. Вкараха ни в управлението в една студена стая. Ние деветнадесетимата се строихме в две редици и комендантът на изолатора се обърна към нас:

— Затворници, както знаете, тук се излежават наказанията за престъпления, извършени от хора, осъдени вече на каторга. Тук ние не се опитваме да ви превъзпитаваме. Знаем, че това би било безполезно. Тук ние се опитваме да ви пречупим. При нас важи едно-единствено правило — дръжте си устите затворени. Изискваме абсолютно мълчание. Рисковано би било да „телефонирате“, защото ако ви пипнем, наказанието ще е много тежко. Можете да искате лекарски преглед само при положение, че сте сериозно болни. Ако повикате лекар вън от това условие, ще бъдете тежко наказани. Това е всичко, което имах да ви казвам. А, и още нещо — пушенето е абсолютно забранено. Хайде, надзирателите да ги претърсят щателно и всеки към килията си. Шариер, Клузио и Матюрет да не се слагат в едно и също здание. Погрижете се лично за това, господин Сантори.

Десет минути по-късно бях затворен в моята килия — номер 234 в здание А. Клузио бе пратен в Б, а Матюрет във В. Казахме си довиждане с очи. Още щом влязохме, всички разбрахме, че ако искаме да излезем живи оттук, ще трябва да се подчиняваме на безчовечния правилник. Гледах как се отдалечават моите спътници в това дълго бягство, моите храбри и горди другари, които така себеотдайно ме бяха придружили, без нито веднъж да се оплачат или да изкажат съжаление, задето са тръгнали с мен. Сърцето ми мъчително се сви, защото след четиринадесет месеца борба рамо до рамо в името на свободата ни ние бяхме завинаги обвързани помежду си с безгранично приятелство.

Огледах килията, в която ме тикнаха. Никога дотогава не бях предполагал, нито можех да си представя, че Франция, отечество на свободата, страна, родила Декларацията за правата на човека и гражданина, би могла да построи, макар и във Френска Гвиана, макар и на изгубено сред Атлантика и голямо колкото носна кърпа островче, толкова варварски репресивно изобретение като изолатора на Сен Жозеф. Представете си сто и петдесет килии, залепени една за друга. Всяка от тях имаше само по един отвор в четирите си дебели стени — малка желязна врата с прозорче. Над прозорчетата беше изписано: „Отварянето на вратата без заповед от командването — строго забранено.“ Отляво висеше койка с дървена възглавница от типа на онези, които използваха в Болийо — можеше да се изправя и да се закрепва плътно до стената; имаше още одеяло, циментов куб в един от ъглите в дъното вместо табуретка, метличка, войнишко канче, дървена лъжица, тенекиено ведро, закрепено с верига за тежка метална плоча. (Ведрото можеше да се изтегля навън, за да се изпразва, и после да се връща обратно в килията.) Стените бяха три метра високи. Вместо таван бяха сложени огромни метални решетки, дебели като трамвайни релси, и наредени така, че отгоре да не може да се пусне никакъв по-едър предмет. После, още по-високо, на около седем метра от пода се издигаше истинският покрив на зданието. Над залепените една за друга килии минаваше широка около метър пътека с железни перила. Двама надзиратели крачеха по нея безспир — срещаха се на средата на пътя, правеха кръгом и се отдалечаваха обратно. Беше ужасно потискащо. Дневната светлина стигаше до мостика. Но долу в килията дори по пладне едва се виждаше каквото и да било. Веднага започнах да крача напред-назад в очакване да ни дадат знак да спуснем койките. И затворниците, и тъмничарите носеха платнени обувки, за да се избегне какъвто и да било шум. Помислих си: „Тук, в номер 234, ще се опита да живее, без да полудее, Шариер, наричан още Папийон, в продължение на две години или седемстотин и тридесет дни. Нека той докаже, че този изолатор несправедливо носи прякора Людоед.“

Едно, две, три, четири, пет, кръгом. Едно, две, три, четири, пет, кръгом. Копоят току-що мина над главата ми. Не го чух да се приближава, но го видях. Щрак! Запалиха лампите, закачени много високо, там някъде под покрива, на шест метра височина. Мостикът бе осветен, но килиите продължаваха да тънат в тъмнина. Продължавах да крача, а махалото отново започна да отброява своя ритъм. Спете спокойно, мръсни заседатели, които ме осъдихте, спете спокойно, защото, ако знаехте къде сте ме пратили, щяхте с отвращение да откажете съучастието си в налагането на такъв вид наказание. Явно щеше да е много трудно да удържам юздите на въображението си. Почти невъзможно. Изглежда беше по-добре да го насочвам към по-малко потискащи теми, отколкото да се опитвам да се преборя с него.

И действително — чрез изсвирване ни съобщиха, че можем да спуснем койките. Чух един силен глас да произнася:

— Специално за новопристигналите, знайте, че от този момент нататък можете да спуснете койките и да легнете, ако желаете.

Запомних само тези две думи: „ако желаете“. И продължих да крача — моментът бе прекалено съдбовен, за да заспя. Трябваше да привикна към тази клетка с открит покрив. Едно, две, три, четири, пет, веднага влязох в ритъма на махалото — главата наведена надолу, ръцете зад гърба, точно отмерени равни крачки — вървях нагоре-надолу като сомнамбул. На петата крачка дори не виждах стената, докосвах я, обръщайки се кръгом. В този маратон без финиш и без хронометър нямаше място за умора.

Е да, Папи, с Людоеда шега не бива. Отразена на стената, сянката на копоя предизвикваше странен ефект. А щом вдигнех глава и го видех там високо, усещането ставаше още по-потискащо: получавах чувството, че съм попаднал в яма леопард, наблюдаван отгоре от ловеца, дошъл да ме плени. Впечатлението бе потресаващо и трябваше да минат месеци, за да привикна.

Годината има триста шестдесет и пет дни; две години правят седемстотин я тридесет дни, освен ако една от тях не се окаже високосна. Тази мисъл ме накара да се подсмихна. Знаеш ли, няма значение дали дните са седемстотин и тридесет или седемстотин тридесет и един. Всъщност защо пък да няма значение? Не, това са две различни неща. Един ден в повече значи двадесет и четири часа в повече. А двадесет и четири часа траят дълго. Седемстотин и тридесет дни по двадесет и четири часа обаче е много-много повече. Колко ли часа прави това? Дали бих могъл да го пресметна наум? По кой начин — това е невъзможно. Защо пък не? Напротив, ще го направя. Дай да помислим. Сто дни правят две хиляди и четиристотин часа. Лесно е да се умножи по седем — това прави шестнадесет хиляди и осемстотин часа от една страна, плюс останалите тридесет дни по двадесет и четири, тоест седемстотин и двадесет часа. Общо шестнадесет хиляди и осемстотин плюс седемстотин и двадесет — което прави, ако не съм допуснал грешка, седемнадесет хиляди петстотин и двадесет часа. Скъпи ми господин Папийон, налага ви се да убиете седемнадесет хиляди петстотин и двадесет часа между гладките стени на тази килия, предназначена за укротяване на диви животни. Колко ли минути ми предстои да прекарам тук? Чакай малко, това вече наистина е без значение — едно е да броиш часовете, друго минутите. Нека не прекаляваме. Иначе можеш да стигнеш до секундите. Всъщност смисълът на тези сметки е друг. Все пак с нещо трябва да ги запълня тези дни, часове, минути, изправен тук сам срещу себе си. Кой ли е в килията отдясно? А в килията отляво? Или зад гърба ми? Ако тези три килии са заети, хората в тях сигурно също се питат кой е в 234-а.

Нещо тупна с мек шум зад гърба ми в моята килия. Какво ли ще се окаже? Дали пък съседът ми не се е изхитрил да метне нещо през решетките? Опитвам се да различа нещото. Различавам неясно дълъг и тесен предмет. В момента, в който посягам да го вдигна, предметът, чиито очертания по-скоро съм отгатнал, отколкото видял, се раздвижва и бързо тръгва към стената. Щом усетих, че нещото мърда, инстинктивно дръпнах ръка. Щом стигна до стената, то се опита да се покатери, но се свлече долу. Стената бе толкова гладка, че то не успяваше да се закрепи за нея. Оставих го да опита три пъти да се покатери и когато падна долу на четвъртия път, го смазах с крак. Усетих под терлика си, че нещото е меко. Какво ли можеше да бъде? Застанах на колене, за да го видя по-отблизо и най-накрая успях да го различа — беше огромна гъсеница, дълга повече от двадесет сантиметра и дебела колкото два пръста. Изпитах такова отвращение, че не я вдигнах, за да я изхвърля в кофата. Само я изритах с крак под койката. Утре през деня ще видя какво да правя с нея. Отсега нататък щях да се нагледам на гъсеници — те непрекъснато падаха от високия покрив. Щях да се науча дори да ги оставям да се разхождат спокойно по голото ми тяло докато лежа, без да се опитвам да ги уловя или махна от себе си. Щях да имам и случай да науча колко скъпо се плаща всяка тактическа грешка, докато гъсеницата е върху мен. Само едно ухапване от тези отвратителни гадини можеше да предизвика дванадесетчасова треска и непоносими болки около ухапаното място в продължение на шест часа.

Както и да е, този вид посещения се превърнаха в нещо като развлечение, в средство да разнообразявам мислите си. Когато някоя гъсеница паднеше докато съм буден, хващах метличката и я изтезавах възможно най-дълго. Или пък се забавлявах, като я оставях да се скрие и няколко минути по-късно тръгвах да я търся.

Едно, две, три, четири, пет… Абсолютна тишина. Никой ли не хърка тук? Никой ли не кашля? Жегата е задушаваща. И то през нощта. Какво ли става денем? Осъден съм да съжителствам с гъсениците. Когато водата заливаше подземните килии на Санта Марта, с нея нахлуваха десетки стоножки — по-малки, но от същия тип като тези. Е, да, в Санта Марта имаше всекидневни наводнения, но за сметка на това можехме да говорим, да крещим, да слушаме песните и виковете на временно или напълно откачилите. Не беше като тук. Ако можех да избирам, щях да предпочета Санта Марта. Но, Папийон, това, което казваш, е пълна глупост. Според мнението на всички, човек може да изтрае там максимум шест месеца. Докато тук са дошли мнозина с присъди от по четири, пет, дори повече години. Добре де, едно е да те осъдят, друго е да изтърпиш наказанието. Колко ли се самоубиват? Не виждам как би могъл да се самоубие тук човек. Или пък защо, възможно е. Не е лесно, но нищо не пречи да опиташ. Правиш въже от панталона си, завързваш го за метлата, стъпваш върху койката и го прекарваш през решетките. Ако го вържеш плътно до пътеката на часовите, има шанс да не го забележат. Слагаш примката и скачаш веднага, щом часовият те подмине. Когато те види на връщане, вече ще си готов. Впрочем той и така и така не би хукнал презглава да отваря килията ти и да те спасява. Да отваря килията ли? Той няма право. Пише си го на вратата: „Отварянето на вратата без заповед от командването строго забранено“. Та не се притеснявай, който е решил да се самоубива, ще има достатъчно време на разположение, преди да го откачат от примката по „заповед от командването“.

Описвам всичко това, макар че сигурно не е вълнуващо и интересно за хората, които обичат напрежението и сблъсъците. Нека прескочат тези страници, ако им се струват отегчителни. Въпреки всичко смятам, че трябва колкото е възможно по-точно да ви разкажа за първите впечатления и първите мисли, които ме обзеха, докато се запознавах с килията, където току-що ме бяха погребали.

Ето че крачех доста отдавна. Долових някакъв шепот в нощта — часовите се сменяха. Предишният беше висок и кльощав, този сега е нисък и пълен. Влачеше краката си. Звукът се чуваше две килии преди и две след моята. Не беше така абсолютно безшумен като другаря си. Продължавах да крача. Колко ли беше часът? От утре щях да имам някакъв ориентир за времето. Благодарение на четирите отваряния на прозорчетата щях приблизително да знам колко е часът. А ако можех да науча кога застъпва първият пост и на колко време се сменят часовите, вече щях да разполагам с точни мерки — първа смяна, втора, трета…

Едно, две, три, четири, пет… Автоматично крачех в безкрайната си разходка и с помощта на умората в един момент лесно се потопих в спомените от миналото. Сигурно в противовес на тъмнината в килията изведнъж се видях облян от ярко слънце, седнал на плажа и заобиколен от моето племе. Лодката, с която Лали ходеше на лов, се люлее на двеста метра от мен върху море с несравним зелен цвят. Ровя из пясъка с крака. Зорайма ми носи голяма, опечена върху жаравата, риба, добре увита в бананово листо, за да не изстине. Започвам да се храня — с ръце, разбира се, а тя седи пред мен, кръстосала крака, и ме гледа. Приятно й е, като вижда колко лесно се отлепват от костите тлъстите парчета на месестата част. По лицето ми може да разбере колко съм доволен, че ми е поднесла такова чудесно ястие.

Вече не съм в килията. Дори не знам за съществуването на изолатора, Сен Жозеф или островите. Търкулвам се в пясъка и почиствам ръцете си, като ги търкам във фините като брашно песъчинки. После отивам към морето, за да изплакна устата си с прозрачната солена вода. Взимам вода в шепите си и си плискам лицето. Търкам врата си и изведнъж си давам сметка, че косата мие станала много дълга. Когато Лали се върне, ще я накарам да ме подстриже. Цялата тази нощ прекарах сред племето. Свалям набедреника на Зорайма и там, на пясъка под слънцето и милувките на вятъра я любя. Както всеки път и сега тя тихо простенва от наслада. Сигурно вятърът отнася любовната музика до слуха на Лали. Пък и Лали е твърде близо, не може да не вижда, че сме се вплели един в друг, ясно й е, че правим любов. Вярно, видяла ни е — лодката й се приближава към брега. Тя слиза и се усмихва. Докато идва към нас, разплита плитките си и прекарва пръсти през мокрите си коси, които ей сега ще изсушат слънцето и вятърът в този великолепен ден. Тръгвам към нея. Тя обвива кръста ми с дясната си ръка и ме побутва нагоре по плажа към колибата ни. По време на целия път не престава да ми показва със знаци: „И мен, и мен“. Влизаме, тя ме тласка към един хамак, постлан направо на пода, и в нейните обятия аз забравям за съществуването на света. Зорайма е много умна, тя няма да се прибере, преди да прецени, че любовната ни игра е приключила. Когато пристига, ние все още лежим голи на хамака, отпуснати в любовно изтощение. Сяда при нас и погалва сестра си по бузите, като й повтаря една дума — сигурно нещо от рода на „ненаситница“. После срамежливо ми нагласява набедреника, след това и този на Лали — жестовете й са пълни с чистота и нежност. Прекарах цялата нощ при гуахиросите. Не спах нито миг. Дори не си легнах, за да мога със затворени очи да виждам през клепачите си сцените на изживяното щастие. Крачейки безспир в състояние на хипноза и без никакво усилие на волята, аз се пренесох отново в онзи толкова красив ден, изживян преди близо шест месеца.

Лампите угаснаха и стана ясно, че слънцето е изгряло. Дневната светлина навлезе в полумрака на килията и прогони лепкавата тъмнина, която като мъгла обгръщаше всичко около мен. Прозвуча свирка. Койките заскърцаха и дори чух как съседът ми отдясно закача своята за зазиданата в стената халка. После съседът закашля и долових плясък на вода. Как ли се мие тук човек?

— Господин надзирател, как се мие тук човек?

— Затворник, прощавам ви, понеже сте нов и не знаете. Нямате право да заговаряте дежурния надзирател — рискувате да получите тежко наказание. За да се измиете, се наведете над кофата, хванете канчето с вода в едната ръка и се мийте с другата. Не сте ли развързали завивките си?

— Не.

— Вътре сигурно има и кърпа.

Ето ти на тебе! Нямаш право да заговаряш дежурния надзирател? По никакъв повод? А ако нещо нетърпимо те боли? Ако усещаш, че ще пукнеш? Ако имаш сърдечна криза, астма, апандисит? Нима е забранено да помолиш за помощ, дори ако животът ти зависи от това? Прекалено е! Не, това не може да е нормално. Значи е твърде лесно да нарушиш скандално правилата — достатъчно е, когато стигнеш до предела на силите си, нервите ти да не издържат. И да се развикаш, само и само за да чуеш гласове, някой да ти проговори, пък дори и да каже „Пукни, но замълчи“. По двадесет пъти на ден около двадесетина от двеста и петдесетте нещастници, които бяха затворени тук, се опитваха да предизвикат някаква караница, за да отпушат клапана на напрежението в мозъците си.

Човекът, който е измислил тези клетки за диви зверове, сигурно не е бил психиатър — един лекар никога не би могъл да падне толкова низко. Не е бил доктор и онзи, чиято рожба е правилникът. Но и двамата създатели на комплекса — архитектът, както и чиновникът, изпипали така внимателно най-дребните детайли от наказанието, сигурно са отблъскващи чудовища, лукави и изобретателни психолози, изпълнени със садистична омраза към подсъдимите.

Колкото и дълбоко да бяха закопани килиите на Централния затвор в Кайен, от тях можеше да се процеди, да стигне до общественото мнение ехото от изтезанията и лошото отношение към този или онзи осъден.

Доказателство за това бе, че когато там ми свалиха белезниците и железата от палците, по лицата на надзирателите се изписа истински страх — страх от евентуални неприятности, без съмнение.

Но тук, в изолатора на каторгата, където единствено служителите на управата имаха достъп, никой за нищо не се притесняваше — добре знаеха, че нищо не може да им се случи.

Трак, трак, трак, трак — прозорчетата се отварят едно по едно. Приближавам се към моето, рискувам да хвърля едно око, после подавам носа си и накрая цялата си глава в коридора. Отдясно и отляво по същия начин надничат редици от глави. Веднага разбрах, че още щом се отворят прозорчетата, всички се втурват да надзърнат навън. Съседът отдясно ме изгледа съвършено безизразно. Сигурно е затъпял от мастурбиране. Нещастникът беше блед, омазан, в идиотския му поглед нямаше никаква светлина. Този отляво обаче бързо пошушна: „Колко?“

— Две години.

— А аз четири. Една вече мина. Име?

— Папийон.

— Аз — Жорж, Жожо от Оверн. Къде те пипнаха?

— В Париж, а тебе?

Нямаше време за отговор — кафето и коматите хляб бяха вече на две килии от моята. Съседът ми отдръпна навътре глава и аз последвах примера му. Протегнах канчето си, напълниха го с кафе, после ми дадоха и комат хляб. Не се протегнах достатъчно бързо и прозорчето хлопна, преди да съм го взел в ръка — хлябът се изтърколи на земята. Само четвърт час по-късно пълната тишина отново се възцари. По всяка вероятност раздаваха храната едновременно и в двата коридора, иначе нямаше да свършат толкова бързо. За обед получихме супа с парче сварено месо. Вечерта — чиния леща. В продължение на следващите две години това меню щеше да се променя само вечер — леща, фасул, грах, нахут, боб и ориз с мас. На обед обаче си оставаше едно и също.

Всеки две седмици по същия начин си подавахме главите през прозорчето и един каторжник минаваше с добре наточена машинка за стрижене и ни обръсваше брадите.

Вече от три дни бях тук. Главно една мисъл ме тревожеше. Приятелите ми от Роаял бяха обещали да ми изпращат храна и тютюн. Досега не бях получил нищо и се питах как ли ще успеят да направят това малко чудо. Не бях особено изненадан, че нищо не е стигнало до мен. Пък и да се пуши тук, сигурно бе много опасно — така че тютюнът си оставаше лукс. Храната обаче ми бе жизненонеобходима, тъй като обедната супа си беше чиста водица с няколко стръкчета зеленина и парче варено месо, не по-голямо от сто грама. Вечер — също водниста каша, из която плуват няколко шушулки фасул или друг сушен зеленчук. Искрено казано, за мизерните порции бях склонен да обвинявам не толкова администрацията, колкото затворниците, натоварени да приготвят и да раздават храната. Защото имаше един дребен марсилец — той обикновено минаваше вечер, — който бъркаше с черпака до дъното на казана и винаги ми сипваше повече зеленчуци, отколкото вода. Останалите напротив — загребваха отгоре, като само леко поразбъркваха. И естествено сипваха вода, а не зеленчук. Това системно недохранване бе изключително опасно. Ако искаш да имаш силен дух, е нужно и физическо здраве.

Чух, че помитат коридора и ми се стори, че пред моята килия метат твърде дълго. Метлата упорито блъскаше по вратата. Вгледах се внимателно и забелязах да се подава крайче бяла хартия. Веднага разбрах, че искат да пъхнат нещо под вратата, но не могат да го натикат цялото. Изчакаха ме да го изтегля цялото и чак тогава продължиха да метат по-нататък. Дръпнах листчето и го разгънах. Оказа се бележка, написана с фосфоресциращо мастило. Изчаках копоя да мине и бързо прочетох: „Папи, от днес нататък всеки ден ще намираш в кофата си пет цигари и един кокосов орех. Дъвчи добре ореха, преди да преглътнеш, ако искаш да ти бъде полезен. Гълтай месестата част. Пуши сутрин, докато чистят кофите. Никога след сутрешното кафе, но може по време на обедното хранене, веднага след като си си изял порцията или вечер със зеленчуците. Пращаме ти и парче графит от молив. Всеки път, когато се нуждаеш от нещо, пиши на късче от тази хартия. Когато чуеш метлата да се блъска в твоята врата, драсни с нокти по нея. Ако ти отговорят по същия начин, пъхни листчето отдолу. Никога не се опитвай да го предадеш, преди да си получил отговор. Пъхни хартията в ухото си, за да не се налага да си вадиш патрона, а графита остави където и да е до стената. Смелост. Целуваме те. Иняс и Луи.“

Бележката ми бе изпратена от Галяни и Дега. Усетих как гърлото ми се стяга от вълнение — съзнанието за верността и предаността на моите приятели ме изпълни с топлина. И още по-сигурен в бъдещето, убеден, че ще се измъкна жив от този гроб, аз закрачих с бодра и весела стъпка — едно, две, три, четири, пет, кръгом и така нататък. И докато вървях, си мислех: колко благородство, колко воля за добри дела се крие в душите на двамата мъже. Сигурно поемат опасен риск, могат да загубят службите си на писар и на пощальон. Грандиозно е това, което правят заради мен, да не говорим, че сигурно им струва много скъпо. Колко ли хора е трябвало да подкупят на Роаял, за да стигнат до мен, до килията ми в Людоеда!

Читателю, трябва да знаеш, че сушеният кокосов орех е пълен с масло. Твърдата му бяла ядка е толкова наситена с масло, че ако обелиш шест ореха и просто натопиш месестата им част в топла вода, на следващия ден ще обереш от повърхността цял литър олио. Това масло, освен че ми осигуряваше мазнините, от чиято липса страдаха всички, подложени на същия режим, изобилстваше от витамини. Един кокосов орех на ден — това бе почти равнозначно на гарантирано здраве. Най-малкото можех да съм спокоен, че няма да се обезводня или да умра от недохранване. Вече повече от два месеца получавах безпроблемно храна и цигари. Когато пушех, се прикривах като индианец — гълтах надълбоко дима и после го изпусках малко по малко и за да го разсея, размахвах разперената си длан като ветрило.

Вчера се случи нещо странно. Не знам дали постъпих правилно. Един от дежурните надзиратели се облегна на перилото на пътечката и погледна към моята килия. Запали цигара, дръпна няколко пъти и после я остави да падне при мен, след което се отдалечи. Изчаках го да се върне и демонстративно стъпках цигарата с крак. Крачката му леко се забави — след като забеляза постъпката ми, той продължи напред. Дали бе изпитал съжаление към мен, или го бе досрамяло от администрацията, на която служеше? Дали пък не ставаше дума за капан? Не знам — и това ме притеснява. Когато човек страда, става прекомерно мнителен. Надявам се, че ако надзирателят е искал да се превърне за няколко секунди в добър човек, не съм му причинил болка с презрителния си жест.

Ето че изтекоха повече от два месеца. Според мен този изолатор е единственото място, където нищо не успях да науча. Защото нямах възможност за никакви контакти. За сметка на това добре усвоих умението да се раздвоявам. Изработих си тактика без грешка. За да предизвикам ярки видения, за да се завърти пред очите ми лентата на моя живот като авантюрист или на детството ми, или за да превърна мислено мечтите си в действителност, трябваше първо много да се изморя. Нужно беше да вървя в продължение на часове, без да сядам и без да спирам, като си мисля за обикновени неща. После, когато усетя, че буквално ще падна от изтощение, лягам на койката, слагам глава върху част от одеялото, а другата част нагъвам върху лицето си. Така и бездруго недостатъчният въздух в килията стига до носа и устата ми още по-трудно. Получава се нещо като задушаване, главата ми пламва. Дробовете ми се свиват от жега и липса на въздух и точно в този момент внезапно отлитам в страната на мечтите. О, какви неописуеми изживявания ми осигуриха тези препускания на душата. Прекарвах любовни нощи, по-наситени, по-вълнуващи, по-страстни, отколкото истинските, изживени на свобода. Способността да пътувам в пространството ми позволяваше да сядам до майка ми, починала преди седемнадесет години. Играех с роклята й, а тя галеше къдрите на дългите ми като на момиче коси — и бях на пет годинки. Галех дългите й нежни пръсти и меката като коприна кожа. Заедно с мен тя се смееше на упоритото ми желание да скоча в реката както големите момчета, които бях наблюдавал по време на една разходка. Виждах най-дребните детайли на прическата й, светлата нежност в лъчистите й живи очи, чувах неизразимата ласкавост на думите й: „Бъди добро дете, мой малък Рири, много добро дете, за да може мама много да те обича. По-късно, когато пораснеш, ще можеш и ти да скачаш в реката от високо. Само че сега си още съвсем малък, съкровище мое. Хайде, скоро, даже твърде скоро ще пораснеш и ти.“

И после, хванати за ръка, двамата се връщахме у дома покрай реката. Аз наистина попадах в къщата на моето детство. До такава степен всичко беше истинско, че дори покривах с шепи очите на мама, за да не може да чете нотите, но въпреки това тя продължаваше да ми свири на пиано. Казвам ви, наистина се връщах там, това не бяха просто спомени. Аз действително стоях качен на един стол зад табуретката й и се опитвах с мъничките си ръце да закрия големите й очи. А гъвкавите й пръсти продължаваха да докосват клавишите, за да дослушам „Веселата вдовица“ докрай.

Нито ти, безчовечни прокуроре, нито вие, полицаи със съмнителна честност, нито нещастникът Полен, който изтъргува свободата си срещу едно лъжесвидетелство, нито дванадесетте глупаци, които се оставиха на обвинението да ги подведе, нито копоите от изолатора — достойни служители на Людоеда, — никой, абсолютно никой, нито дори дебелите стени и отдалечеността на този изгубен сред Атлантика остров — отново повтарям, нито едно материално или духовно препятствие не можеше да попречи на пътешествията ми и на щастието да летя сред виденията си.

Сбърках, като пресметнах времето на усамотението си в часове. Това бе грешка. Защото има периоди, в които човек отброява всяка минута. Така например едва след раздаването на кафето и хляба идва моментът за опразването на кофите — около час по-късно. В празната кофа ще открия кокосовия орех, петте цигари, а понякога и някоя фосфоресцираща бележка. Невинаги, но най-често в този период броя минутите. Това е лесно, защото щом започна да се движа автоматично, правя една крачка за секунда и на всеки пет крачки в момента, когато се обръщам кръгом, си казвам — едно. Щом стигна до дванадесет, значи е минала минутата. Само не мислете, че треперя да знам дали ще си получа кокосовия орех, макар в общи линии от него да зависи животът ми, нито дали ще получа цигарите, макар че пушенето по десет пъти на денонощие (всяка цигара деля на две) внася в този гроб неизразимо удоволствие. Не, но понякога, докато раздават сутрешното кафе, ме обзема безпричинен страх, че нещо е сполетяло хората, които рискуват спокойствието си, за да ми помагат толкова щедро. Затова чакам и се успокоявам, едва когато видя ореха. Щом той е там, значи с тях всичко е наред.

Бавно, много бавно се изнизват часове, дни, седмици, месеци. Ето че съм тук почти от година. От единадесет месеца и двадесет дни не съм разговарял с никого за повече от четиридесет секунди, и то с недоизречени, неясно изшептени думи. Все пак веднъж получих възможността да поговоря с някой на висок глас. Бях настинал и много кашлях. Реших, че това е достатъчно основание, за да изляза и да отида на преглед, и докладвах, че съм болен.

Ето го и доктора. За мое най-голямо учудване той открехна само прозорчето. Главата му се показа през тесния отвор:

— Какво ви е? От какво се оплаквате? От бронхит? Обърнете се. Кашляйте.

Не, това вече е прекалено. Подиграва ли се с мен? Напротив — точно това се случи. В колонията се беше намерил лекар, готов да ме прегледа през прозорчето, и той ме караше сега да се обръщам на един метър от вратата, като протягаше ухо да ме преслуша. После каза:

— Протегнете ръка.

Щях машинално да я протегна, когато някакво чувство на самоуважение ме възпря и отговорих:

— Благодаря, докторе, но не си давайте чак толкова труд. Няма смисъл.

Най-малкото, събрах достатъчно сили, за да му покажа, че не приемам този преглед насериозно.

— Ако щеш — отвърна цинично той. И си тръгна. Слава Богу, защото иначе всеки момент щях да избухна от гняв.

Едно, две, три, четири, пет, кръгом. Едно, две, три, четири, пет, кръгом. Аз крача и крача без умора, безспир, крача гневно, мускулите на краката ми не са отпуснати както обикновено, а стегнати. Като че ли след случилото се имам нужда да смачкам нещо. Но какво ли бих могъл да стъпча? Под краката ми има само цимент. Всъщност в момента потъпквам много неща. Стъпквам малодушието на това докторче, което приема да участвува в отвратителната игра, само за да се хареса на администрацията. Тъпча безразличието на една класа хора към страданието и болката на друга класа. Тъпча незнанието на френския народ, неговата липса на интерес или любопитство към това къде попадат човешките товари, които отпътуват на всеки две години от Сен Мартен дьо Ре, и как се отнасят към тях. Тъпча журналистите от жълтата хроника, които пишат скандални материали против хората, извършили някое престъпление, а няколко месеца по-късно изобщо забравят за съществуването им. Тъпча католическите свещеници, които са изслушвали изповеди и знаят какъв е животът във френската каторга, но си траят. Тъпча съдебната система, която се е превърнала в състезание по надприказване между обвинителя и адвоката. Тъпча организацията на Лигата за защита на правата на човека и гражданина, която не издига глас, за да каже: „Спрете тази безкръвна гилотина, премахнете колективния садизъм, ширещ се сред чиновниците в администрацията.“ Тъпча това, че нито една организация или група не се е захванала да разпита виновниците за системата, да им постави въпроса как и по какъв начин на всеки две години в блатото загиват осемдесет на сто от захвърлените в него хора. Тъпча смъртните актове на официалните доктори: самоубийство, системно недохранване, изтощение, скорбут, туберкулоза, бяс, слабоумие. Какво ли още не се опитвам да стъпча? Едно е сигурно — след всичко, което се случи, аз вече не ходя нормално, а с всяка крачка смазвам по нещо.

Едно, две, три, четири, пет… и бавно течащите часове укротяват чрез умората моя безмълвен бунт.

Още десет дни и ще преполовя наказанието си в изолатора. Това е наистина хубава дата и си заслужава да я отбележа, защото, като изключим силния грип, може да се каже, че съм в добро здраве. Не само не съм полудял, но и засега няма подобна опасност. Убеден съм, дори ще кажа сто на сто убеден, че ще се измъкна жив и с акъла си в края на годината, която започва да тече от днес.

Събудиха ме нечии приглушени гласове. Чух:

— Тоя съвсем е вкочанясал, мосю Дюран. Как така не сте го забелязали досега?

— Не знам, шефе. Обесил се е откъм пътеката и затова много пъти съм минавал, без да го забележа.

— Не че има някакво значение, но все пак е някак нелогично, дето не сте го видели досега.

Съседът отляво се е самоубил, доколкото разбирам. Отнесоха го. Вратата се затвори зад тях. Регламентът беше стриктно спазен, тъй като вратата бе отворена и затворена в присъствието на „командването“ — самия началник на изолатора, чийто глас успях да позная. От десет седмици насам този беше петият ми съсед, който изчезваше така.

Настъпи денят на юбилея. В кофата намерих кутия кондензирано мляко „Нестле“. Беше лудост от страна на приятелите ми. Сигурно е струвало майка си и баща си, да не говорим за рисковете по пренасянето. Така че можах да прекарам ден на триумф над противника. Затова си обещах него ден да мина без видения. Останах си в изолатора. От идването ми тук бе изминала цяла година, а аз се чувствах готов да поема в бягство още утре, ако ми се представеше подобна възможност. Това беше голям успех и аз се гордеех с него.

Съвсем необичайно бе, че получих бележка от приятелите си с помощта на следобедния чистач: „Смелост. Остава ти още само една година. Знаем, че си здрав. При нас всичко е наред. Целуваме те. Луи и Иняс. Ако можеш, изпрати ни още сега няколко думи чрез същия човек, който ти предаде нашата бележка.“

Върху малкото листче хартия, прикрепено към бележката, аз написах: „Благодаря ви за всичко. Засега съм във форма и се надявам, че благодарение на вас ще се чувствам така и след една година. Можете ли да ми съобщите нещо за Клузио и Матюрет?“ И действително, чистачът се върна, подраска на вратата ми. Бързо подпъхнах листчето, което веднага изчезна. През целия ден и дори през част от нощта останах здраво стъпил на земята и в трезво съзнание — така, както си бях обещал неколкократно. Още една година и ще ме въдворят на някой от островите. На Роаял или на Сен Жозеф. Тогава до насита ще говоря, ще пуша и ще подготвям следващото си бягство.

На сутринта започнах да отброявам новите триста шестдесет и пет дни, които ми оставаха. Бях изпълнен с вяра в бъдещето си. Последвалите осем месеца оправдаха надеждите ми. Но на деветия стана провал. Нея сутрин преносителят на кокосовите орехи бил пипнат на местопрестъплението в момента, в който се опитвал да върне обратно в килията ми кофата с ореха и петте цигари в нея.

Инцидентът бе толкова значителен, че законът за мълчанието бе забравен за няколко минути. Ясно чувах ударите, които се сипеха по нещастника. После някой изкрещя като смъртно ранен. Прозорчето ми се отвори и един надзирател навря през него налятата си с кръв мутра:

— И на тебе няма да ти се размине!

— На твое разположение съм, подлецо! — креснах аз в отговор, побеснял от начина, по който се отнесоха към нещастното момче отвън.

Това се случи в седем часа. А едва в единадесет пристигна да ме търси цяла делегация, предвождана от втория комендант на изолатора. Отвориха вратата, която бяха заключили зад гърба ми преди двадесет месеца и която никой досега не бе отварял. Аз стоях в дъното на килията с канчето в ръка. Бях заел положение за защита, готов да раздавам колкото е възможно повече удари. По две причини: първо, за да не останат ненаказани юмруците на надзирателите, и, второ, за да ги накарам по-скоро да ме доведат до състояние на безсъзнание. Никой обаче не се нахвърли върху мен.

— Затворник, излезте.

— Ако смятате да ме биете, знайте, че ще се защитавам. Нямам намерение да излизам, за да ми се нахвърлите от всички страни. Тук се чувствам по-добре и първият, който ме докосне, горчиво ще съжалява за това.

— Няма да ви бият, Шариер.

— Кой ми го гарантира?

— Аз, втори комендант на изолатора.

— Може ли да ви се разчита?

— Не ме обиждайте, безсмислено е. Давам ви честната си дума, че никой няма да ви удари. Хайде, излезте.

Продължавах да стискам канчето.

— Носете го със себе си, ако ви харесва. Но няма да се наложи да го използвате.

— Добре, хубаво. — Излязох и тръгнах по коридора, заобиколен от шестима надзиратели и втория комендант. Щом стигнахме в двора, ми се зави свят. Очите ми бяха заслепени от светлината и не можех да ги държа отворени. Най-после успях да различа къщурката, в която ни бяха приели на идване. Около нея стояха дванадесетина надзиратели. Без да ме побутват, ме насочиха към помещението с надпис „Администрация“. На земята лежеше и стенеше облян в кръв човек. Стенният часовник показваше единадесет часа. „Значи вече от четири часа го измъчват, бедничкият“, помислих аз. Комендантът седеше зад писалището си, вторият комендант се настани до него.

— Шариер, от колко време получавате храна и цигари от този човек?

— Той сигурно вече ви е казал.

— Сега ви питам вас.

— Имам амнезия и вече не си спомням какво се е случвало вчера.

— Подигравате ли ми се?

— Не, изненадан съм, че не го пише в досието ми. Получих амнезия след един удар по главата.

Комендантът толкова се изненада от отговора ми, че нареди:

— Попитайте в Роаял дали знаят подобно нещо.

Докато се опитваха да се свържат по телефона, той продължи:

— Нали си спомняте, че името ви е Шариер?

— Това да. — И много бързо, за да го объркам още повече, зарецитирах като автомат: — Наричам се Шариер, роден съм през 1906 г. в департамента Ардеш, осъден съм доживот в Париж.

Онзи отвори очи като чинии — почувствах, че съм го шашнал.

— Получихте ли кафето и хляба тази сутрин?

— Да.

— Какъв зарзават ви дадоха снощи?

— Не знам.

— Значи искате да кажете, че нямате никаква памет?

— Не запомням нищо от това, което ми се случва. Но лица помня. Знам например, че вие ни посрещнахте първия ден тук. Обаче кога — не мога да кажа.

— Добре тогава, знаете ли колко време остава до изтичането на наказанието ви?

— На доживотното ли? Ами по всяка вероятност докато умра.

— Не, не! Става дума за присъдата ви в изолатора.

— Аз да съм осъден на изолатор? Защо?

— Боже господи! Това вече е върхът! По дяволите! Да ме изкараш от кожата ми ли искаш? Не ми казвай, че не си спомняш за двете години затвор в изолатора, които получи като наказание заради бягството си!

И тук аз напълно го утрепах:

— Да бягам? Аз? Господин комендант, аз съм сериозен човек, в състояние съм да отговарям за постъпките си. Елате с мен до килията и ще видите дали съм избягал.

В този момент един от копоите се върна и докладва:

— Роаял на телефонната линия, господин комендант.

Онзи отиде до телефона:

— Нищо ли му няма? Странно, твърди, че е получил амнезия… Причината ли? Удар по главата… Ясно, симулант. Човек никога не може да е сигурен… Добре, извинете ме, господин комендант, ще проверя. Дочуване. Ще ви държа в течение.

— Ела, хитрецо, да ти видя главата. Я виж ти, наистина имаш белег от голяма рана. А как става така, та си спомняш, че си изгубил памет след удара? Я ми го обясни това.

— Не мога да го обясня. Само констатирам, че си спомням удара, името си и още няколко неща.

— Какво в крайна сметка искате да постигнете?

— Отговарям на въпроса ви. Питате ме, откога получавам храна и цигари. Ето окончателния ми отговор: не знам дали днес бе първият или хилядният път. Поради амнезията си не съм в състояние да ви отговоря. Това е всичко, правете каквото намерите за добре.

— Аз ще направя нещо съвсем просто. В продължение на дълго време си ял твърде много. Затова сега малко ще поотслабнеш. Отменям ти вечерното хранене до края на наказанието.

Още същия ден получих бележка от следобедния чистач. За съжаление не беше фосфоресцираща и не можах да я прочета. През нощта запалих цигарата, която ми бе останала от предишния ден и която бях скрил така добре в койката си, че копоите не успяха да я открият при пребъркването. Благодарение на нейната светлина успях да разчета следното: „Нашият човек не е пропял. Казал е, че ти изпраща храна по своя воля, и то само за втори път. И че го е направил, понеже те е познавал във Франция. Никой на Роаял няма да пострада. Смелост.“

И така, бях лишен от кокосовите орехи, от цигарите и от новините за моите приятели на Роаял. Отгоре на всичко престанаха да ми дават вечеря. Не бях свикнал да чувствам глад, а десетте цигарени паузи бяха основна занимавка през дните и част от нощите ми. Мислех не само за себе си, но и за горкото момче, което пребиха заради мен. Дано не го накажат твърде сурово.

Едно, две, три, четири, пет, кръгом… Едно, две, три, четири, пет, кръгом… Няма да ти е толкова лесно да издържиш на отслабващия режим и може би сега, когато ще ядеш толкова малко, би трябвало да промениш тактиката си. Ще трябва например да лежиш възможно най-дълго, за да не изразходваш енергия. Колкото по-малко се движа, толкова по-малко калории ще изразходвам. Ще седя през по-голямата част от деня. При този режим сигурно скоро ще се разболея от анемия. Не преди да минат два месеца, все пак. Значи ми предстоят два съдбовни месеца. Когато отслабна твърде много, болестите ще получат чудесен терен за действие. Реших да оставам легнал от шест вечерта до шест сутринта. Щях да ходя само в периода между раздаването на сутрешното кафе и почистването на кофите — тоест два часа. И на обед след супата — още два. Общо четири часа движение. През останалото време щях да седя или лежа.

Щеше да ми е трудно да извиквам виденията си, без да се чувствам физически преуморен. Все пак можех да опитам.

Днес, след като дълго мислих за приятелите си и за жестоко бития нещастник, започнах да привиквам към новото разписание. Справях се добре, макар че времето течеше по-бавно, а неподвижните ми в продължение на часове крака изтръпваха ужасно.

Режимът продължаваше от десет дни. Сега вече изпитвах непрекъснат глад. Чувствах и една постоянна умора, която постепенно ме побеждаваше. Кокосовите орехи ми липсваха ужасно. Цигарите също, в известен смисъл. Лягах си много рано и бързо успявах да се измъкна мислено от килията си. Вчера например бях в Париж, в „Умрелия плъх“, и пих там шампанско с приятеля си Антонио Лондончанина, роден в Балеарите, но говорещ френски като парижанин и английски като истински островитянин. На следващия ден в „Кестена“ на булевард „Клиши“ той уби един от другарите си с пет изстрела. Е да, в нашите среди приятелството бързо може да премине в смъртна омраза. Да, вчера бях в Париж и танцувах под звуците на акордеона на бала в Пти Жарден, на авеню „Сен Уен“, където се събират само корсиканци и марсилци. В това въображаемо пътешествие срещах всичките си приятели и те изглеждаха толкова истински, че не можех да се усъмня нито в присъствието им, нито в това, че аз самият се намирам в онези хубави места, където бях прекарал толкова хубави нощи.

Ето как, без да прекалявам с ходенето, при ограничения режим на хранене, постигах същия резултат, както и след преумора. Спомените от миналото с такава сила ме теглеха извън килията, че действително мога да кажа — прекарвах повече часове на свобода, отколкото в изолатора.

Оставаше ми само месец. От три месеца не бях поемал друга храна освен парче хляб и топла нишестена супа с парче варено месо. Непрекъснатият глад ме бе докарал дотам, че понякога, едва получил дажбата си, се втренчвах в месото, за да проверя дали не е само кожа — нещо, което често ми се беше случвало.

Отслабнах много и си дадох сметка колко незаменим беше за поддържането на здравето и равновесието на организма ми кокосовият орех, който бях имал щастието да получавам в продължение на година и осем месеца.

Тази сутрин, след като изпих кафето си, се почувствах бесен. Бях си позволил да нагълтам половината от хляба — нещо, което никога не правех. Обикновено го разделях на четири парчета и го изяждах в шест сутринта, на обяд, в шест вечерта и една хапка ми оставаше за през нощта. „Кажи, защо го направи! — ругаех се наум. — Нима ще позволиш накрая да проявиш такова безволие?“ — „Гладен съм и нямам сили.“ — „Не бъди толкова капризен. Как искаш да имаш сили? Откъде да дойдат — от храната, която получаваш? Най-важното е — и тук ти си победител, — че макар и слаб, все още не си болен. Ако всичко върви така, при малко повече късмет Людоеда трябва да загуби баса си срещу теб.“ Бях седнал на циментовия блок, който ми служеше за табуретка, след двата часа задължително ходене. Още тридесет дни, или седемстотин и двадесет часа, и вратата щеше да се отвори и да ми кажат: „Затворнико Шариер, излезте. Двете години в изолатора изтекоха.“ И какво трябваше да отвърна аз? „Да, най-после свършиха дните ми в тази гробница.“ Не, не, почакай! Ако насреща ти е комендантът, на който извъртя номера с амнезията, ще му кажеш хладнокръвно: „Какво, помилван ли съм? Нима мога да замина за Франция? Свърши ли се с доживотното ми наказание?“ Ще го направиш, само и само да видиш физиономията му и да го убедиш, че не е било справедливо да те осъжда на глад. „По дяволите, какво ти става?“ Несправедливо или не — пука му на коменданта. Какво значение би могло да има това за безчувствен човек като него? Да не би да си въобразяваш, че ще страда от угризения, загдето ти е наложил несправедлива присъда? Забранявам ти да си мислиш — сега или по-късно, че подобен копой може да се сравнява с нормалните хора. Нито един човек, достоен да се нарича така, не би служил в тукашната банда. Животът сигурно може да те накара да привикнеш към всичко — дори към това да бъдеш мръсник докрай. Евентуално чак когато се изправи пред гроба си, страхът от Бога — ако е вярващ — ще го накара да се уплаши и да се разкае. Не, той няма да изпита истинско угризение заради извършените подлости — ще изпита страх, че сега Бог ще го съди така, както е съдил самият той.

Затова, когато излезеш навън и отидеш на някой остров — независимо кой, отсега нататък не се съгласявай на никакъв компромис с тази раса. Стоим от двете страни на ясно очертана барикада. При тях е малодушието, бездушната педантична власт, интуитивният садизъм, безмозъчната изпълнителност. При нас са се наредили хората като мен, които без съмнение са извършвали престъпления, но у които страданието е породило несравними качества: жалост, доброта, самопожертвователност, благородство, смелост.

Искрено казано, предпочитам да съм каторжник, отколкото надзирател.

Само двадесет дни още. Наистина се чувствам слаб. Забелязах, че винаги ми дават от по-дребните парчета хляб. Кой би могъл да падне дотам, че да подбира къшея ми? От няколко дни насам супата ми се състои от топла водичка и кокал с малко месо или кожа. Боя се да не се разболея. Това се е превърнало във фиксидея. Толкова съм слаб, че мога без никакви усилия да мечтая за каквото и да е. Дълбоката умора, придружена с тежка депресия, започна сериозно да ме тревожи. Опитвах се да им се противопоставя и успявах криво-ляво да отхвърля едно след друго двадесет и четирите часа на всеки пореден ден. Някой подраска на вратата ми. Бързо издърпах бележката. Беше с фосфоресциращо мастило — от Дега и Галяни. Прочетох: „Прати ни поне две думи. Тревожим се за здравето ти. Остават деветнадесет дни. Смелост — Луи, Иняс.“

Бяха приложили парченце бял лист и малко графитче. Написах: „Справям се, много съм слаб. Благодаря — Папи.“

Щом чух метлата отново пред вратата си, изпратих бележката. Тези няколко думи без цигари и без кокосов орех струваха за мен повече от всички лакомства. Проявата на това толкова прекрасно и дълготрайно приятелство ми даде силата, от която се нуждаех. Навън знаеха как съм и ако се разболеех, приятелите ми сигурно щяха да накарат доктора да ме лекува, както подобава. Бяха прави — след деветнадесет дни щях да пресека финалната линия на изтощителното си надбягване срещу смъртта и лудостта. Нямаше да се разболявам. От мен зависеше да огранича движенията си до минимум, за да не губя невъзстановими калории. Трябваше да се откажа от двата сутрешни и двата следобедни часа ходене. Това бе единственият начин да издържа. Затова лежах по цяла нощ, а останалите дванадесет часа прекарвах неподвижно седнал на каменната си пейка. От време на време се надигах и сгъвах по няколко пъти ръцете си, после сядах обратно. Още десет дни само.

Тъкмо се разхождах из Тринидад и се любувах на тъжните мелодии на хавайската китара, когато ужасен, нечовешки вик ме върна към действителността. Идваше от килията зад моята или някъде съвсем наблизо. Чух:

— Слез долу в моята дупка, мръснико. Не ти ли писна да ме наблюдаваш от високо? Губиш половината от спектакъла, защото тук е тъмно.

— Млъкнете, ще си навлечете тежко наказание! — изсъска му копоят.

— Ха-ха! Не ме разсмивай, глупако! Как може да се изнамери по-тежко наказание от мълчанието? Накажи ме, както искаш, пребий ме, ако това ти харесва, мръсен убиецо, но никога няма да измислиш нещо по-страшно от тишината, в която ме караш да живея. Не, не, не! Не искам, не мога повече да мълча! Още преди три години трябваше да ти кресна: пукни, мръснико! А бях толкова глупав, че чаках тридесет и шест месеца, преди да ти покажа колко не ми пука от наказанията ви! Да ти кажа колко си ми противен — ти и твоите другарчета, гадни копои такива!

Няколко мига по-късно вратата му се отвори и чух:

— Не, не така! Сложете му я наопаки — по-сигурно е!

А нещастникът изкрещя:

— Надявай ми я, както искаш, мръсната ти усмирителна риза, гадино! И наопаки, ако щеш! Стегни я да ме задуши, хайде, опри се на коляно, за да я вържеш по-здраво. Тя няма да ми попречи да ти кажа, че си лайно и че никога няма да станеш нещо по-добро от купчина нечистотии!

Сигурно му запушиха устата, защото не чух нищо повече. Вратата се затвори отново. Сцената сигурно развълнува младичкия надзирател, защото малко по-късно той се спря над килията ми и подхвърли:

— Този сигурно е полудял.

— Смятате ли? Все пак всичко, което каза, звучеше съвсем разумно.

Копоят остана поразен и процеди на тръгване:

— Ами последвайте примера му!

Инцидентът ме беше откъснал от острова на готините хора, от цигулките, от живописните кътчета на Порт оф Спейн, за да ме върне в тъжната реалност на изолатора.

Още десет дни — значи двеста и четиридесет часа мъчение.

Тактиката на пълната неподвижност донесе своите плодове. Дните минаваха по-леко, сигурно и благодарение на бележката от моите приятели. Чувствах се по-силен, може би защото непрекъснато правех следното мислено сравнение — само двеста и четиридесет часа ме делят от освобождаването ми от изолатора, слаб съм, но съзнанието ми е незасегнато, организмът ми ще започне отново да функционира нормално, стига само да получи повече гориво. Докато там, зад мен, на два метра зад стената, един нещастник навлиза в първата фаза на лудостта, и то може би през най-опасната врата — тази на отприщеното насилие. Няма да живее още дълго, защото бунтът му ще им даде възможност да го налагат до насита с изтънчените си, обмислени наказания, за да могат да го убият възможно най-научно. Упреквах се, че се чувствам по-силен, защото другият е паднал победен. Питах се, дали и аз не съм като онези егоисти, които се гушат на топло в кожусите си, добре облечени и обути през зимата, и наблюдават как покрай тях минават работниците, премръзнали от студ, зле облечени, с посинели от утринния мраз ръце. И като гледат как тълпата тича, за да хване първото метро или първия автобус, онези с кожусите се чувстват още по-затоплени и по-щастливи в топлите си дрехи. Много често нещата от живота зависят от сравненията, на които ги подлагаш. Наистина, аз съм осъден на десет години, но пък Папийон получи доживот. Да, вярно, аз съм доживот, но пък съм на двадесет и осем години, докато онзи там има да лежи петнадесет, но е на петдесет.

В крайна сметка приближавах се към края и вярвах, че след шест месеца ще се чувствам добре по всички параграфи — здраве, самочувствие, енергия, сили за предстоящо бягство. Първото ми бягство се прочу, историята на второто направо щяха да я изсекат върху каменните стени на каторгата. Няма място за съмнение. Ще поема на път, и то със сигурност след не повече от шест месеца.

Предстоеше ми последната нощ в изолатора.

От мига, в който пристъпих прага на килия номер 234, бяха изминали седемнадесет хиляди петстотин и осем часа. През този период вратата бе отворена само веднъж, когато ме заведоха при коменданта, за да ми наложи наказание. Като изключим съседа ми, с който си разменям всеки ден по няколко едносрични думи, ми бяха проговорили четири пъти. Първия път, за да ми кажат, че като чуя свирката, мога да опъна койката си — това бе при пристигането ни. Вторият случай беше при посещението на доктора: „Обърнете се, кашляйте.“ По-дълъг и разпален разговор водих с коменданта. А накрая онзи ден надзирателят ми каза четири думи по повод на нещастния луд, който го бе развълнувал. Не може да се каже, че съм се радвал на някакво разнообразие! Заспах спокойно, като мислех само за едно: утре тази врата ще се отвори веднъж завинаги. Утре ще видя слънцето, а ако ме изпратят на Роаял, ще подишам морски въздух. Утре ще бъда свободен. Избухнах в смях. Как така свободен? Не, утре ти ще започнеш официално да излежаваш доживотната си присъда като каторжник. Това ли наричаш свободен? Знам, знам, но животът, който ми предстои, не може да се сравнява с изстраданото тук. Как ли ще изглеждат Клузио и Матюрет?

В шест ми дадоха кафето и хляба. Искаше ми се да извикам: „Но днес аз излизам оттук. Имате някаква грешка.“ Бързо се сетих, че имам „амнезия“ и трябваше да внимавам — комендантът може да ми друсне още тридесет дни наказание заради подигравката, ако разбереше, че съм се преструвал. Но при всички случаи законът повеляваше, че днес, 26 юни 1936 г., трябва да изляза от изолатора на Сен Жозеф. След четири месеца щях да навърша тридесет години.

Осем часът. Бях изял целия хляб. По-късно щях да ям навън. Вратата се отвори. Пред мен стояха вторият комендант и двама надзиратели.

— Шариер, наказанието ви изтече. Днес е 26 юни 1936 г. Последвайте ни.

Излязох. На двора слънцето блестеше толкова силно, че ме заслепи. Почувствах как отмалявам. Краката ми омекнаха и пред очите ми заиграха черни петна. А не бях извървял и петдесетина метра, от които само тридесет на слънце.

Стигнах до сградата на администрацията. Матюрет и Клузио вече бяха там. Матюрет приличаше на истински скелет — с хлътнали страни и очи. Клузио лежеше на носилка. Лицето му беше призрачно бледо и над него вече витаеше смъртта. Помислих: „Хич не изглеждат добре моите мили другари. Дали и аз съм в същото състояние?“ Мечтаех да се погледна в огледало. Казах:

— Е, как сме?

Двамата мълчаха. Повторих:

— Как сте?

— Добре — прошепна Матюрет.

Искаше ми се да му кажа, че наказанието ни в изолатора е свършило и вече имаме право да говорим. Целунах Клузио по бузата. Той ме погледна с трескавите си очи и се усмихна:

— Сбогом, Папийон.

— Моля те, не казвай това!

— Така е, с мен е свършено.

Няколко дни по-късно той умря в болницата на Роаял. Беше на тридесет и две години и имаше двадесетгодишна присъда заради кражба на велосипед, която при това не бе извършвал. Пристигна комендантът:

— Да влязат. Вие, Матюрет, и вие, Клузио, спазвахте примерно поведение. Затова ще запиша в досиетата ви: „Добро поведение“. Но тъй като вие, Шариер, направихте тежко нарушение срещу правилника, ще впиша това, което сте заслужил: „Лошо поведение“.

— Простете, господин комендант, но каква грешка съм допуснал?

— Наистина ли не си спомняте за кокосовия орех и цигарите, които открихме?

— Честна дума, не.

— А на какъв режим сте от четири месеца насам?

— В какъв смисъл — от гледна точка на храната ли? Такъв, какъвто си е бил винаги.

— Това вече е върхът! Какво ядохте снощи?

— Това, което ми дадоха, както обикновено. Де да знам? Не си спомням съвсем точно. Фасул ли беше, ориз ли, или може би някакъв друг зарзават?

— Значи снощи ядохте?

— Ами да, естествено! Да не мислите, че си изхвърлям канчето?

— Не, не това исках да кажа. Добре, отказвам се. Махам „лошо поведение“. Подгответе нова справка за досието на господина. Ще напиша „примерно поведение“. Така става ли?

— Така е справедливо. Всичко съм направил, за да го заслужа.

И с тези думи излязохме от кабинета.

Голямата порта на изолатора се отвори, за да минем. Придружавани от един-единствен надзирател, бавно поехме по пътя към лагера. Пред очите ни се разстилаше морето с бляскавите си отблясъци от сребристата пяна на вълните. Отсреща се издигаше покритият със зеленина Роаял с червените покривчета. Дяволският остров бе все така суров и див. Помолих надзирателя за разрешение да приседнем за няколко минути. Той се съгласи. Седнахме от двете страни на Клузио и без да усетим, се хванахме за ръце. Допирът ни развълнува и без да промълвим нито дума, се целунахме. Надзирателят се обади: „Хайде, момчета, трябва да вървим.“

И бавно, много бавно тръгнахме надолу към лагера. Влязохме в него по същия начин — ние с Матюрет вървяхме отпред и се държахме за ръце, а зад нас двама души носеха агонизиращия ни приятел.

Животът на Роаял

Едва що прекрачихме в двора на лагера и се оказахме заобиколени от доброжелателното внимание на всички каторжници. Тук видях отново Лудия Пиеро, Жан Сарту, Колондини, Чисилия. Надзирателят ни изпрати и тримата в лазарета. Тръгнахме натам, съпровождани от двадесетина души. Само за няколко минути ние с Матюрет получихме дузина пакети с цигари и тютюн, горещо кафе и мляко, шоколад от чисто какао. Всеки искаше да ни подари по нещо. Клузио беше инжектиран с камфорово масло и адреналин заради сърцето. Един кльощав негър каза: „Санитар, дай му моите витамини, той има по-голяма нужда от тях.“ Тези прояви на солидарност към нас бяха наистина много вълнуващи.

— Искаш ли мангизи? Ще имам време да ти посъбера, преди да потеглите за Роаял — попита Пиер Бордолезеца.

— Не, много ти благодаря, но имам. Откъде знаеш, че заминаваме за Роаял?

— Писарят ни каза. И тримата сте за там. Дори мисля, че преди това ще отидете в болницата.

Санитарят беше планински корсикански бандит. Наричаше се Есари. По-късно имах възможност да го опозная добре. Някой път ще ви разкажа неговата история — много е интересна. Двата часа в лазарета минаха бързо. Добре хапнахме и пийнахме. Отдъхнали и доволни, поехме към Роаял. Клузио държеше очите си затворени почти през цялото време, освен когато се доближавах до него и слагах длан на челото му. Тогава се взираше в мен със замъгления си вече поглед и казваше:

— Приятелю Папи, ние сме истински приятели.

— Дори повече, ние сме като братя — отвръщах му аз.

До брега слязохме, придружавани все така от един-единствен надзирател. Двамата с Матюрет вървяхме до носилката на Клузио. На вратата на лагера всички каторжници се спряха, за да се сбогуват с нас и да ни пожелаят късмет. Благодарихме им. Лудия Пиеро ми окачи на врата торбичка с тютюн, даде ми цигари, шоколад и кутии с мляко „Нестле“. Матюрет също получи такава торбичка. Така и не разбра кой му я подаде. Само санитарят Фернандес и един надзирател дойдоха с нас до кея. Връчиха ни по един приемен талон за болницата на Роаял. Разбрах, че двамата санитари каторжници Есари и Фернандес са ни хоспитализирали, без изобщо да се допитват до доктора. Ето я и лодката. Шестима гребци, двама надзиратели, въоръжени с пушки в задната част и още един отпред на кормилото. Един от гребците беше Шапар, от аферата с марсилската борса. На добър час! Веслата се потопиха в морето и така, както гребеше, Шапар ме запита:

— Как си, Папи? Получаваше ли редовно кокосовия си орех?

— От четири месеца не съм получавал нищо.

— Знам, стана провал. Момчето обаче се държа добре. От всички заговорници познаваше само мен, но не ме издаде.

— Какво стана с него?

— Умря.

— Как така? От какво?

— Санитарят твърди, че по всяка вероятност са му пръснали черния дроб с ритници.

Слязохме на кея в Роаял — най-големия от трите острова. Според часовника над пекарната беше три. Следобедното слънце грееше твърде силно. Чувствах се замаян и ми беше много горещо. Единият от надзирателите поиска да изпратят двама носачи. Пристигнаха двама яки каторжници, облечени в безупречни бели дрехи, с гривни от черна кожа около китките си. Вдигнаха Клузио като перце, а ние с Матюрет тръгнахме след тях. Накрая вървеше един надзирател с документите ни в ръка.

Широкият повече от четири метра път бе постлан с камъчета. Изкачването се оказа трудно. Добре че носачите спираха от време на време и изчакваха да ги настигнем. Тогава сядах до носилката и леко погалвах с ръка челото и главата му. Всеки път той ми се усмихваше, отваряше очи и прошепваше:

— Добрият стар Папи!

Матюрет също пое ръката му.

— Ти ли си, малкият? — промълви Клузио.

Изглеждаше неизразимо щастлив, че ни вижда до себе си. По време на една от тези спирки, вече към края на пътуването, срещнахме група, отиваща на работа. Почти всички бяха от моя конвой. И докато минаваха покрай нас, всички ни казаха по някоя мила дума. Щом стигнахме до равното плато, където се издигаше квадратна бяла сграда, видяхме най-висшето началство на острова да седи на сянка. Приближихме се към коменданта Баро, известен под прякора Сушения Коко, и до другите началници на тукашната колония. Без да се надига от мястото си и без каквито и да било предисловия комендантът се обърна към нас:

— Е какво, толкова страшен ли се оказа изолаторът? Тоя на носилката кой е?

— Клузио.

Той го погледна и отсече:

— Водете ги в болницата. Като излязат, ме известете. Искам да ги видя, преди да ги разпределите на работа.

В болницата ни настаниха в голямо, добре осветено помещение с много чисти легла, чаршафи и възглавници. Първият санитар, който видях, се оказа Шатал — същият от строго пазеното помещение в Сен Лоран дьо Марони. Той веднага се зае с Клузио и нареди на един от надзирателите да повика лекаря, който пристигна към пет часа. След продължителния и внимателен преглед го видях да клати недоволно глава. Написа някаква рецепта и после тръгна право към мен.

— Знаеш ли — каза той на Шатал, — ние с Папийон не сме в много добри отношения.

— Защо, докторе, той е добро момче.

— Може би, но е опърничав.

— Кога се е проявил така?

— По време на едно мое посещение в изолатора.

— Нима наричате преглед това, че ме преслушахте през прозорчето на вратата? — отвърнах аз.

— Администрацията е дала заповед вратите на осъдените да не се отварят.

— Така е, докторе, но ми се ще да вярвам, че само работите за администрацията, а не сте част от нея.

— Ще говорим за това отново друг път. Ще се опитам да ви изправя отново на крака — вас и вашия приятел. Що се отнася до третия — боя се, че е вече късно.

Шатал ми разказа как бил интерниран на островите, защото го заподозрели, че подготвя бягство. От него научих и че Исус бил убит от прокажените — онзи, който се опита да ме измами при бягството. Не знаеше името на убиеца и аз се питам дали не е някой от мъжете, които така щедро ни помогнаха.

Животът на каторжниците на Островите на спасението напълно се различаваше от онова, което човек можеше да предположи. Повечето хора тук бяха изключително опасни поради няколко причини. Първо, всички се хранеха много добре, защото спекулата вървеше с пълна сила — алкохол, цигари, кафе, шоколад, захар, месо, пресни зеленчуци, риба, лангусти, кокосови орехи и прочие. Така че всички бяха напълно здрави и живееха в здравословен климат. Само осъдените на ограничени срокове хранеха някаква надежда да излязат един ден на свобода, докато доживотните — готови на всякакви рискове — бяха много опасни. Всички бяха забъркани в спекулата — и каторжници, и надзиратели. Трудно беше да се проумее тази бъркотия. Съпругите на надзирателите търсеха млади каторжници, за да ги използват за домашна прислуга, а много често и за любовници. Наричаха ги „семейни момчета“. Някои работеха като градинари, други като готвачи. Точно тази категория осъдени служеше за свръзка между лагера и къщите на нашите пазители. Останалите каторжници не гледаха с лошо око на „семейните момчета“, тъй като благодарение на тях можеха да търгуват с всичко. Все пак не ги приемаха като равни. Нито един истински член на престъпния свят не беше готов да падне дотам, че да върши подобна работа. Нито да служи като ключар, нито да помага в надзирателския стол. Напротив, особено скъпо се заплащаха онези места, които ти позволяваха да стоиш далеч от копоите: миячи на клозети, метачи, биволари, санитари, градинари в рамките на колонията, касапи, хлебари, лодкари, пощенски раздавачи, пазачи на фара. Всички подобни служби бяха заети от истински престъпници. Закоравелият никога няма да се хване в групите за поддържане на подпорните стени, пътищата, стълбищата, за засаждане на кокосови орехи. С други думи, няма да работи на слънце, под погледа на копоите. Работеше се от седем сутринта до обед и после от два до шест. Такава бе накратко атмосферата сред тази тълпа от различни хора, които живееха заедно — затворници и надзиратели. Бяхме като в малко село — всичко се знаеше, всичко се обсъждаше, всеки наблюдаваше останалите и беше наблюдаван.

Дега и Галяни дойдоха да прекарат неделята с мен в болницата. Ядохме риба със стрит в масло чесън, рибена чорба, картофи, сирене, кафе, бяло вино. Угощението стана в стаята на Шатал и присъстваха той, Дега, Галяни, Матюрет, Гранде и аз. Накараха ме да разкажа най-подробно цялото бягство. Дега заяви, че повече няма да прави опити да се чупи. Чакаше да го помилват във Франция с пет години. С трите години, излежани във Франция, и трите тук му оставаха още само четири. Беше твърдо решен да ги издържи. Галяни пък излъга, че някакъв корсикански сенатор се занимавал с неговия въпрос.

После дойде моят ред. Попитах ги кои са тук най-удобните места за бягство. Всички възнегодуваха. Дега каза, че подобна мисъл никога не му била идвала наум, на Галяни също. Шатал предположи, че градините криели някои предимства, ако река да си строя сал. Гранде пък сподели, че е ковач в едно ателие, където се събирали всякакви — художници, занаятчии, ковачи, зидари, водопроводчици, — имало около сто и двадесет души. Работели по поддръжката на административните сгради. Дега като главен писар можел да ми осигури предпочитаната от мен работа. Оставало само да си избера. Гранде ми предложи да поделя с него извоювания пост на водач в залаганията — така бих могъл да живея от припечеленото в хазартните игри, без да харча пари от патрона си. По-късно щях да науча, че подобна „служба“ е много интересна, но и особено опасна.

Неделята мина удивително бързо.

— Вече е пет, трябва да се връщаме в лагера — каза Дега, който носеше хубав часовник. На тръгване Дега ми даде петстотин франка, за да поиграя покер, защото в нашето помещение имало няколко добри групички. Гранде пък ми подари прекрасен сгъваем нож, чието стоманено острие бе отлял сам. Оръжието изглеждаше страшничко.

— Винаги се движи въоръжен — и денем, и нощем.

— А не пребъркват ли?

— Повечето от надзирателите, които правят претърсванията, са ключари араби. Ако смятат някого за опасен, никога не биха намерили оръжие у него, дори ако го напипат.

— Довиждане в лагера — пожела ми Гранде.

Преди да потеглят, Галяни ми каза, че вече ми е запазил място до него и че ще живеем в една тайфа. (Членовете на тайфата се хранеха заедно и поделяха парите си.) Дега не спеше в лагера, а в отделна стая в сградата на администрацията.

От три дни бяхме тук, но тъй като прекарвах нощите си до постелята на Клузио, не забелязвах как върви животът в помещението, населено с около шестдесет души. После състоянието на Клузио се влоши още повече и го преместиха в друга стая, където имаше вече настанен един тежко болен. Шатал го натъпка с морфин. Боеше се, че няма да преживее нощта.

От двете страни на широката три метра пътека в нашата зала бяха наредени по тридесет легла.

— Виж, там играят покер — подхвърли Матюрет.

Тръгнах към играчите. Бяха четирима.

— Мога ли да играя като пети?

— Да, седни. Подът е минимум сто франка. За да играеш, ти трябват три пода, значи триста франка. Ето жетони за триста франка.

Двеста от тях дадох на Матюрет да ги пази. Един парижанин на име Дюпон ме предупреди:

— Играем по английската система, без жокер. Знаеш ли я?

— Да.

— Тогава раздавай. На теб се пада честта.

Скоростта, с която тези хора играеха, беше невероятна. Релансите трябваше да се правят светкавично, иначе раздаващият обявяваше „закъснял реланс“ и не ти оставаше нищо друго, освен да пасуваш. Тук открих една нова каста каторжници — картоиграчите. Те живееха от играта, за играта, в играта. Нищо друго не ги интересуваше. Забравяха всичко — кои са били, какво е наказанието им, по какъв начин биха могли да променят живота си. Независимо дали партньорът беше свестен тип, или обратното, те се интересуваха само от едно — от играта.

Играхме цяла нощ. Спряхме чак за кафето. Аз спечелих хиляда и триста франка. Тръгнах към леглото си, когато Паоло ме настигна и ми поиска двеста кинта, за да продължи с белот на две ръце. Трябваха му двеста кинта, а имаше само сто.

— На ти триста. После ще делим кяра — отвърнах аз.

— Благодаря ти, Папийон. Ти наистина си такъв, какъвто те описват. Ще станем приятели. — Протегна ми ръка, аз я стиснах и той си тръгна доволен и щастлив.

Клузио умря същата сутрин. Преди това, в момент на проблясък, казал на Шатал да не му дава повече морфин:

— Искам да съм на себе си, когато умирам. Искам приятелите ми да са до мен.

Беше изрично забранено да се влиза в стаята на тежко болните, но Шатал пое риска и благодарение на него другарят ни издъхна в нашите ръце. Аз му затворих очите. Матюрет не можеше да се съвземе от мъка.

— Замина си спътникът ни от онова прекрасно изживяване. Хвърлиха го на акулите.

Когато чух тези думи „Хвърлиха го на акулите“, кръвта се вледени в жилите ми. И наистина, на островите нямаше гробище за каторжниците. Когато някой от тях умреше, го хвърляха в морето при залез-слънце, в шест вечерта, на едно специално място между Роаял и Сен Жозеф, където се събираха акули.

Непоносимо ми беше да оставам повече в болницата след смъртта на приятеля ми. Известих Дега, че искам да изляза вдругиден. Получих от него бележка: „Помоли Шатал да ти осигури петнадесетдневна почивка в лагера. Така ще можеш да си подбереш работа.“ Матюрет щеше да остане още известно време. Шатал можеше да го вземе като помощник-санитар.

Още щом излязох от болницата, ме заведоха в сградата на администрацията при коменданта Баро, наричан Сушения Коко.

— Папийон — рече ми той, — преди да ви пратя в лагера, бих искал да поговоря с вас. Тук вие имате един ценен приятел — главния писар Луи Дега. Той смята, че не заслужавате оценките, с които френското правосъдие ви изпрати тук и че тъй като се възприемате за несправедливо осъден, сте непрекъснато в състояние на бунт. Трябва да ви призная, че по този въпрос не съм много съгласен с него. Това, което бих желал да знам, е в какво точно състояние се намирате в момента.

— Първо, господин комендант, за да ви отговоря, кажете ми какво пише в досието ми.

— Ето, вижте сам. — И той ми подаде жълтеникава папка, в която прочетох приблизително следното:

— Добри ми Папи, като имаме предвид тези данни, не можем да очакваме със спокойно сърце бъдещите ви прояви като наш пансионер — рече директорът, когато му върнах документа. — Искате ли да сключите един договор с мен?

— Защо не? Зависи от договора.

— Вие сте човек, който без съмнение ще направи всичко възможно да избяга от островите въпреки всички трудности по пътя си. Не е изключено дори да успеете. А аз имам още пет месеца служба като управител на островите. Знаете ли какво му струва на коменданта едно бягство? Годишната му заплата. С други думи, губи цялото допълнително възнаграждение, което е получавал заради работата в колониите. Отпуската му се отлага с шест месеца и се съкращава само на три. А ако следствието докаже, че бягството е станало в резултат на недоглеждане от негова страна, губи и една нашивка от пагона си. Както виждате, работата е сериозна. Ако искам да бъда честен към дълга си, не мога да ви тикна в килия само защото сте готов на бягство. Освен ако не измисля някакви несъществуващи нарушения от ваша страна. А това аз не мога да сторя. Затова бих желал да получа думата ви, че до моето напускане на островите няма да се опитвате да избягате. Пет месеца.

— Господин комендант, давам ви честната си дума, че няма да напусна това място, докато вие сте тук, при условие, че не забавите отпътуването си повече от шест месеца.

— Със сигурност ще замина, преди да са изтекли пет месеца.

— Добре. Попитайте Дега, той ще гарантира, че държа на думата си.

— Вярвам ви.

— Но и аз от своя страна ще ви поискам нещо.

— Какво?

— През тези пет месеца искам да върша работа, от която ще мога по-късно да се възползвам. Дори може да пожелая и да се преместя на друг остров.

— Дадено. Но всичко това да си остане между нас.

— Да, господин комендант.

Той повика Дега, който го убеди да не ме слага при онези с „добро поведение“, а при истински закоравелите престъпници — в сградата на „опасните“, където се намираха всички мои приятели. Връчиха ми торба с каторжнически вещи, а комендантът ми даде допълнително няколко панталона и бели сака, конфискувани от шивачите.

И така аз поех на път към основния лагер, обут с нови снежнобели панталони, с три ватенки в торбата и сламена шапка, придружаван от един копой. За да стигнем до малката административна постройка до лагера, трябваше да прекосим цялото плато. Минахме покрай болницата за надзиратели и четириметровата ограда, заобикаляща цялата наказателна колония. След като заобиколихме огромния правоъгълник, стигнахме до главния вход. „Наказателна колония на островите — сектор Роаял“. Огромната дървена врата зееше широко отворена. Сигурно имаше шест метра височина. Пазеха я два поста от по четирима надзиратели. На стол, отделно от тях, седеше някакъв офицер. Никакви пушки — всички носеха револвери, мотаеха се наоколо и шестима ключари араби.

Щом стигнах в преддверието, всички надзиратели наизлязоха. Началникът им, един корсиканец, издума:

— Ето го новия, при това е от класа.

Ключарите тръгнаха да ме пребъркват, но той ги сряза:

— Не го предизвиквайте да си извади играчките. Заповядай, влизай, Папийон. Без съмнение в специалната секция много твои приятели те очакват нетърпеливо. Казвам се Софрани. На добър час на островите!

— Благодаря, шефе. — И влязох в огромния двор, в който стърчаха три големи сгради. Последвах надзирателя и той ме заведе до една от тях. Над вратата й се мъдреше надпис „Постройка А — специален контингент“.

Вратата се отвори широко и надзирателят се провикна:

— Дежурният! — Появи се един стар каторжник.

— Ей го новия — рече шефът и си тръгна.

Влязох в голямо правоъгълно помещение, в което живееха сто и двадесет мъже. Както и в онази барака в Сен Лоран, от двете страни на стаята минаваха дълги железни пръти, които нощем се заключваха. Между стената и пръта бяха обтегнати груби платнища, служещи за легла. Наричаха ги хамаци, но нямаха нищо общо с истинските. Въпреки това бяха удобни и хигиенични. Над всяко легло бяха заковани по две дъски, на които човек можеше да си нареди личните вещи — на едната стоеше бельото, на другата — ако имаш провизии, личното ти канче и прочие. Между двете редици с хамаци се ширеше триметрова пътека, наричана стъргалото. Тук хората също живееха на малки тайфи. Някои от по двама души, други от по десет.

Едва бяхме влезли, и от всички страни наизскачаха облечени в бяло каторжници: „Папи, ела тук“, „Не, ела при нас“. Гранде обаче направо взе сака ми и отсече:

— Той ще е в моята тайфа.

Последвах го. Опънаха леглото ми.

— Ето ти пухена възглавница, момко — рече ми Гранде.

Срещнах куп стари приятели. Много корсиканци и марсилци, няколко парижани — всички тях ги познавах още от Франция, срещал ги бях в Санте, в Консиержери или по пътя за Гвиана. Учудвах се, че ги виждам в този момент:

— Не сте ли на работа по това време?

Всички избухнаха в смях.

— Хубава шега каза! Ако някой от това помещение работи, то никога не е за повече от един час на ден. После си се връща в тайфата.

Посрещнаха ме наистина топло. Надявах се, че отношението им ще се запази такова. Бързо обаче забелязах нещо, което не бях предвидил — въпреки няколкото дни, прекарани в болница, тепърва трябваше да привиквам да живея сред хора.

Станах свидетел и на нещо невероятно. Влезе един тип, облечен от главата до петите в бяло, с поднос, покрит от безупречно чиста памучна кърпа.

— Бифтеци, бифтеци, хайде на бифтеците — викаше той. Постепенно стигна и до нас, повдигна кърпата и отдолу се показа табла с бифтеци, подредени като във френска месарница. Явно беше, че Гранде е редовен клиент, защото не го попитаха дали ще иска, а направо колко да му завият.

— Пет.

— Рибица или плешка?

— Рибица. Колко ти дължа? Направи ми сметка наново, защото сега, като имаме един в повече, предишната вече не важи.

Продавачът на бифтеци извади тефтера си и започна да пресмята:

— Всичко сто тридесет и пет франка досега.

— Дръж и започваме от нулата. Човекът си тръгна, а Гранде ми каза:

— Тук, ако нямаш мангизи, направо загиваш. Съществуват начини да си ги набавяш непрекъснато — трябва да си изработиш далавера.

За престъпниците „далавера“ беше начинът, по който всеки се оправяше с паричните си проблеми. Готвачът от лагера продаваше на бифтеци месото, предназначено за самите затворници. Когато получеше доставките, отделяше за свои нужди кажи-речи половината. Приготвяше бифтеците от онези части, от които трябваше да прави рагу или някакво варено. Продаваше ги на надзирателите, по-точно на жените им или на по-заможните каторжници. Разбира се, нещо от спечеленото по този начин готвачът даваше на надзирателя, отговорен за работата в кухнята. Първото помещение, в което влизаше да предложи стоката си, винаги беше това на „опасните“ в постройка А — сиреч нашето.

Значи далаверата за готвача бе да продава месото и мазнината; за хлебаря — да прави специални видове хляб и франзели за надзирателите; за касапина — да продава също месо; за санитаря — да продава лекарствата; за писаря — да взима подкуп при определянето на работните места; за градинаря — да продава пресни зеленчуци и плодове; за каторжниците в лабораторията — да продават резултатите от анализите и понякога дори да фабрикуват фалшиви туберкулози, прокази, ентерити; за специалистите по тарашите из надзирателските дворове — да продават яйца, пилета, калъпи марсилски сапун; за „семейните момчета“, търгуващи понякога със съдействието на самата домакиня — да носят всичко, което им поискат — масло, кондензирано мляко, рибени консерви, сардини, сирена и, разбира се, вино и алкохол (в моята тайфа например винаги се намираше бутилка „Рикар“, както и английски или американски цигари); а онези, които имаха право да ловят риба, продаваха рибите и лангустите.

Но най-добрата далавера — а също и най-опасната, бе да си водач на маса в хазартните игри. Според неписаното правило в една и съща сграда, тоест на сто и двадесет души, не можеше да има повече от трима-четирима водачи. Този, който е решил да получи мястото, отива някоя нощ при играчите, преди да са започнали, и им казва: „Искам аз да съм водач.“ Отвръщат му „Не“.

— Всички ли казвате не?

— Всички.

— Тогава си избирам този и този, за да му взема мястото.

Посоченият разбира намека. Надига се, отива в центъра на помещението и двамата се бият с ножове. Победителят взима мястото. Този, който води маса, получава по пет на сто от всяка печалба.

По време на игра човек може да си спретне и някоя друга далавера. Един опъва платнището, върху което ще се играе, друг осигурява ниски табуретки за участниците, ако те не могат да седят по турски. Трети продава цигари. Той подрежда няколко кутии, пълни с френски, английски, американски цигари, дори със свити на ръка папироси. Играчите сами си услужват и скрупульозно заделят настрана парите за всяка изпушена от тях цигара. Има типове, чиято работа е да подготвят бензиновите лампи и да се грижат да няма много черен дим. Лампите се правят от тенекиени кутии от мляко, чийто капак е пробит, за да мине през него фитилът, натопен в бензин. За непушачите са предвидени бонбони и тортички, приготвяни по линията на нечия отделна далавера. Във всяка сграда има по един-двама кафеджии. Покрито с кърпи и приготвено по арабски маниер, кафето се поддържа топло по цяла нощ. От време на време кафеджията минава из стаите и предлага топло кафе и какао, държано в нещо като термоси, тукашно производство.

И най-накрая не можем да не споменем продавачите на дрънкулки. Това са хора, занимаващи се със занаятчийство. Някои работят с черупки от костенурка, уловена от някой рибар. Всяка черупка се състои от тринадесет плочки, тежащи понякога по две кила. Занаятчията прави от тях гривни, обеци, гердани, цигарета, гребени, дръжки на четки. Веднъж видях дори малко ковчеже, изработено от светла черупка — беше истинско чудо. Други използват черупките на кокосовите орехи, рогата на биволите, абаносово дърво, друга дървесина. Някои се занимават с фино дърводелство, без при това да използват пирони — само чрез умело сглобяване на чарковете. Най-ловките използват бронз. Да не забравяме и художниците.

Понякога е нужно да се впрегнат няколко таланта, за да се изработи един предмет. Рибарят например хваща акула. Той полира и излъсква челюстта й, работи върху всеки зъб поотделно. Дърводелецът осигурява малък модел на котва от здраво гладко дърво, с достатъчно голяма площ, за да може да се рисува. Закрепват челюстта за котвата, а на тях художникът изрисува Островите на спасението, заобиколени от морските вълни. Най-често срещаният сюжет е следният: вижда се част от Роаял, Сен Жозеф и каналът, който ги дели. Залязващото слънце облива в цветове синьото море. Във водата е спусната лодка с шестима прави каторжници, голи до кръста, вдигнали вертикално веслата си. Зад тях са трима надзиратели с карабини. Отпред двама мъже държат ковчег и от него се изсипва, обвито в брашнени чували, тялото на мъртъв каторжник. На повърхността на морето се подават акули, очакващи тялото с разтворени челюсти. Ниско долу, отдясно на картината, пише: „Погребение на Роаял“ и дата.

Всички подобни произведения се продават по къщите на надзирателите. Най-хубавите парчета обикновено се откупуват предварително или се правят по поръчка. Останалото се разпродава на корабите, които понякога минават край островите. Тук занаятчиите са във вихъра си. На корабите се харчат и творбите на гравьорите, които взимат по някое старо очукано канче и изписват на него: „Това канче беше собственост на Драйфус — Дяволският остров“ и дата. По същия начин постъпват с тенекиените лъжици и чинии.

Тази непрекъсната търговска дейност донася много пари на островите и надзирателите имат сметка да я покровителстват. Отдадените на далаверите си хора по-лесно се управляват и по-леко привикват към новия си живот.

Педерастията има официален характер тук. Всички, включително и комендантът, знаят, че този и този е женен за този и този и когато го местят на друг остров, правят-струват, и изпращат другия при него. Освен ако не искат да му направят сечено.

От всички тези мъже едва ли могат да се намерят три на сто, които искат да избягат. Дори сред доживотните. Според тях единственият начин да се чупиш, е да те освободят от интерниране и да те върнат на континента — в Сен Лоран, Куру или Кайен. Но само интернираните за определен срок имат подобен шанс. За онези като мен единственият начин да се върнат на континента е да извършат убийство. Защото убийците ги съдят в Сен Лоран. Но тъй като, за да стигнеш до там, трябва предварително да си признаеш вината, рискуваш да ти друснат пет години изолатор. А не знаеш дали ще можеш да се възползваш от краткия престой в затвора на Сен Лоран (три месеца максимум), за да си уредиш бягство.

Можеш също да се опиташ да се измъкнеш от островите по медицински причини. Ако ти открият туберкулоза, те изпращат в лагера за туберкулозни, наричан „Новият лагер“, на двадесет и четири километра от Сен Лоран.

Други варианти са проказата и хроничната дизентерия. Сравнително лесно можеш да симулираш тези зарази, но пък е страшно опасно — слагат те за около две години в отделна постройка с болните от вида, който си избрал. Там вече само една крачка те дели от истинската проказа или туберкулоза. Една крачка, която е твърде лесно да направиш. А при дизентерията е почти невъзможно да избегнеш бацила.

И така, стоях си аз в постройка „А“ заедно със сто и двадесетимата ми приятели. Нужно ми беше да свикна да живея в тази общност, където всеки бързо получаваше своя етикет. Първо и най-важно, всички трябваше да научат, че не могат да ме нападат, без да се изложат на опасност. Когато ги свикнеш да се боят от теб, идва ред на копоите — понякога е хубаво да се демонстрира неподчинение, никога не бива да действаш по заповед на ключарите, дори ако рискуваш да имаш неприятности с надзирателите. Ако си играл на карти цяла нощ, на сутринта в никакъв случай няма да излизаш на проверка. Дежурният по стая ще обяви „Болен, на легло“. В останалите стаи надзирателите си позволяваха да влизат и да принуждават „болния“ да дойде на проверка. При нас — никога. С две думи — това, към което всички — от най-незначителния до шефовете, се стремяха, бе да осигурят спокойствие в каторгата.

Другарят ми Гранде, с който живеехме в една тайфа, бе марсилец, тридесет и пет годишен. Беше висок и кльощав, но много силен. Още във Франция си бяхме приятели. Срещахме се често в Тулон, Марсилия и Париж.

Той бе прочут касоразбивач. Имаше добро сърце, но понякога можеше да бъде много опасен. Него ден бях останал почти сам в огромното помещение. Дежурният метеше циментовия под. Мярнах един тип, който поправяше някакъв часовник, наместил на лявото си око специална лупа. Над хамака му върху дъските бяха подредени тридесетина часовници. Момчето изглеждаше на моя възраст, но косите му бяха съвършено побелели. Приближих се до него и погледнах как работи, после се опитах да завържа разговор. Той дори не надигна глава и остана безмълвен. Оттеглих се малко засегнат, излязох на двора и седнах при мивките. Там беше и Тити Белота, който се упражняваше с тесте чисто нови карти. Гъвкавите му пръсти сгъваха и разгъваха тридесет и двете карти с невиждана бързина. Без да спира фокусническите си номера, той ми подхвърли:

— Е, как е, приятел, добре ли се чувстваш на Роаял?

— Да, но днес нещо не съм на кеф. Трябва да се хвана на някаква работа, за да мога да напускам лагера. Днес ми се прииска да поговоря с онзи тип, дето поправя часовници, но той дори не ми отговори.

— Не се съмнявам, Папи, този тип не ще и да знае. Интересува се само от часовниците. Останалото — никакво внимание. Но да ти кажа, след всичко, което му се случи, има право да се държи като откачен. Всеки от нас би мръднал при подобни обстоятелства. Представяш ли си, този младок — а можем да го наричаме младок, защото няма още тридесет години, беше осъден на смърт през миналата година заради това, че изнасилил жената на един от копоите. Изнасилил, глупости! Той отдавна чукал господарката си, която била благоверна на началник-надзирателя бретонец. Работел у тях като „семейно момче“ и всеки път, когато бретонецът бил на служба, часовникарят шибал мацката. Само че допуснали една грешка — мадамата вече не го оставяла да пере и глади бельото. Почнала да се занимава самата тя с тази работа. Съпругът рогоносец си я знаел като мърла и мързелана, та затова много се зачудил и му се породили съмнения. Само че не можел да намери доказателство за унижението си. Тогава замислил начин да ги хване на местопрестъплението и да ги убие и двамата. Но си направил сметката без кръчмаря — тоест без хитростта на женската. Веднъж напуснал поста си само два часа, след като го бил застъпил, и помолил друг надзирател да го придружи до дома му под претекст, че иска да му подари парче шунка, получено от Франция. Прекрачил безшумно прага, но едва отворил вратата на къщата, обученият папагал се разкрещял: „Господарят си идва!“ Жената веднага се развикала: „Помощ! Изнасилват ме!“ И двамата копои нахлули в стаята точно в мига, когато тя се измъквала от обятията на каторжника. Без да може да разбере какво става, той скочил през прозореца, докато рогоносецът се опитвал да го улучи с пистолета си. Получил един куршум в рамото, а през това време онази мадама си изподрала с нокти циците и бузите и си разкъсала пеньоара. Часовникарят паднал на земята и бретонецът тъкмо се готвел да го довърши, но другият копой му попречил. Трябва да ти кажа, че онзи другият бил корсиканец и на секундата разбрал какви врели-некипели му надрънкал шефът за шунката, както и това, че никакво изнасилване никога не е имало. Но тъй като не можел нищо да направи, си затраял и се направил, че вярва. Часовникарят бил осъден на смърт. Дотук, приятелю, нищо необичайно. Едва сега историята започва да става интересна.

— Тук на Роаял, в помещението, което служи за вътрешен затвор, си имаме гилотина — всеки чарк е лъснат и подреден в специален кашон. В двора пък се намират петте изгладени и добре нивелирани плочи, върху които я издигат. Всяка седмица палачът и помощниците му — двама каторжници — сглобяват гилотината, нагласят ножа и механизмите и отрязват по няколко бананови стъбла. Така се уверяват, че машината е тип-топ и работи безотказно.

— И така, часовникарят лежал в една килия заедно с още четирима смъртни — трима араби и един сицилианец. И петимата очаквали резултата от молбите за помилване, подготвени от „адвокатите“ им надзиратели.

Една сутрин сглобили гилотината и внезапно отворили вратата на килията. Палачите се хвърлили върху часовникарчето и му овързали глезените и китките с едно и също въже. Отпорили с ножици яката му и така, ситнейки, го пуснали да измине двадесетина метра в предутринния полумрак. Тук трябва да ти обясня, Папийон, че когато се изправиш пред гилотината, ти се оказваш лице в лице с една перпендикулярно поставена дъска, върху която те завързват посредством прикрепените към нея ремъци. И така — връзват го него и таман да спуснат дъската, от която само главата му се подава в хоризонтално положение, когато пристига сегашният комендант — Сушения Коко… Той задължително трябва да присъства на всички екзекуции. Носел в ръка голяма лампа и щом осветил сцената, забелязал, че ония задници копоите са се объркали — не било ред на часовникаря да става главно действащо лице в купона.

— Спрете! Спрете! — викнал Баро.

— Бил толкова развълнуван, че направо изгубил дар слово. Пуснал лампата на земята и лично отвързал нашия човек. Най-после успял да издума:

— Санитар, водете го обратно в килията. Заемете се с него, останете до него и му дайте да пийне ром. А вие, кретени такива, вървете бързо и ми доведете Рьонкасо — днес е негов ред за екзекуция.

— На другия ден косите на часовникаря били чисто бели — такива, каквито ги видя днес. Адвокатът му — надзирател от Калви, написал нова молба за помилване до Министерството на правосъдието и разказал цялата случка. Потърпевшият бил помилван и наказанието му било заменено с доживотна присъда. Оттогава прекарва цялото си време, като поправя часовниците на копоите. Това е нещо като страст. След като ги поправи веднъж, после дълго ги следи дали продължават да работят точно, затова над главата му висят толкова много от тях. Сега разбираш, че нещастникът има основания да бъде малко чалнат, нали?

— Без съмнение, Тити, след подобен шок той с право не проявява общителност. Искрено ми е жал за него.

С всеки ден научавах по нещо ново за живота тук. Стая „А“ беше истински кошер на опасни мъже — опасни не само с миналите си подвизи, но и с начина си на реагиране във всекидневните ситуации. Аз все още не работех — чаках да се освободи място на клозетен чистач. Така щях да съм зает само по три четвърти час сутрин и после можех да ходя на риболов.

Тази сутрин набираха група за работа в кокосовата плантация и извикаха името на Жан Кастели. Той излезе от строя и попита: „Какво? Изпращате ме да бачкам — мене!“

— Да, именно вас — отвърна копоят. — Хайде, вземайте тази мотика.

Нашият човек само го изгледа студено:

— Не виждаш ли, селяко, че човек трябва да идва от твоя пущинак, за да знае за какво служи старинният инструмент в ръцете ти? Аз съм марсилец, родом от Корсика. В Корсика подобни сечива ги държим по-далеч от себе си, а в Марсилия дори не подозират съществуването им. Запази мотиката за себе си и ме остави на мира.

Младият копой, който явно не бе успял да разбере как точно стоят нещата тук, надигна мотиката срещу Кастели и размаха дръжката във въздуха. В този миг сто и двадесетимата мъже изкрещяха в един глас: „Само да го удариш, Шароняр, и си мъртъв!“

— Разпръснете редиците! — извика Гранде и ние, без да се интересуваме от това, че копоите застанаха в положение за нападение, се прибрахме в помещението.

Стая „Б“ се строи за работа. Стая „В“ също. Дузина копои се върнаха обратно и — нещо съвсем необичайно — спуснаха решетките на вратата. Един час по-късно постройката бе заобиколена от четиридесет надзиратели с карабини. Заместник-комендантът, главният надзирател, шефът на тъмничарите, другите надзиратели — всички бяха на линия, с изключение на самия комендант, който беше заминал на инспекция на Дяволския остров още преди инцидента.

Заместник-комендантът разпореди:

— Дачели, викайте хората един по един.

— Гранде?

— Тук.

— Излезте.

Той излезе навън и застана сам срещу четиридесетте копои. Дачели заповяда:

— Тръгвайте на работа.

— Не мога.

— Отказвате?

— Не, не отказвам, болен съм.

— Откога сте болен? Не рапортувахте за подобно нещо при първата проверка.

— Сутринта не бях болен, но сега съм.

Всичките шестдесет човека, които извикаха след него, отговориха по същия начин. Само един се осмели откровено да откаже да се подчини. Сигурно се надяваше, че ще го изпратят в Сен Лоран, за да го изправят пред военен съд. Когато го запитаха „Отказвате ли?“, той отвърна:

— Да, отказвам. Не, не и не! Трикратно не!

— Трикратно ли? Защо?

— Защото ми се повръща от вас. Категорично отказвам да работя за задници като вас.

Напрежението бе изключително високо. Копоите, и особено по-младите от тях, не понасяха да бъдат така унижавани от каторжниците. Само едно чакаха — най-малкия заплашителен жест, за да могат да се нахвърлят върху нас с пушките си, насочени засега към земята.

— Всички извикани досега — съблечете се до кожа! И марш напред към килиите!

Докато пускахме дрехите си на земята, от време на време се чуваше звън от падането на някой нож върху каменния под. В този момент пристигна докторът.

— Добре, спрете! Ето ви лекар. Бихте ли прегледали тези хора, докторе? Тези от тях, които не са болни, ще попаднат в карцера. Останалите ще се върнат в помещението.

— Шестдесет болни?

— Да, докторе, с изключение на този, който откровено отказа да работи.

— Да започнем по ред. Гранде, от какво се оплаквате? — запита лекарят.

— От тъпотията на копоите, докторе. Всички тук имаме дълги присъди, повечето доживотни. От островите не можем да избягаме. Така че, за да понасяме този живот, е нужно правилникът да се прилага към нас с повече гъвкавост и разбиране. Тази сутрин един надзирател се опита пред всички да удари с дръжката на мотиката наш другар, когото много уважаваме. При това в жеста му нямаше и помен от самозащита, тъй като човекът никого не бе заплашил. Единственото му прегрешение бе, че отказа да работи с мотика. Ето я истинската причина за колективната ни епидемия. Вие сам преценете дали сме прави. Докторът наведе глава, помисли около минута и каза:

— Санитар, пиши: „Поради колективно хранително отравяне надзирателят-санитар Еди-кой си да вземе необходимите мерки, като раздаде на всички каторжници, обявили се за болни, по двадесет грама очистително. Каторжникът X да бъде настанен в болница, за да преценим дали отказът му да работи е бил заявен в пълно съзнание.“

След което се обърна и си тръгна.

— Хайде всички в стаята! — извика заместник-комендантът. — Приберете си дрехите и не забравяйте да си вземете ножовете.

Него ден всички си останахме по леглата. Никой не можа да излезе навън, дори разносвачът на хляб. По обяд вместо да ни раздадат супа, пристигна санитарят заедно с двама помощници от нашите и домъкна дървен съд с очистително. Но можа да принуди само трима да си изпият дозите. Четвъртият симулира епилептична криза, падна върху съда и разля съдържанието. Така приключи този инцидент — само дето дежурният по стая бе накаран да почисти от пода очистителното.

Прекарах целия следобед в разговори с Жан Кастели. Той дойде да се храни при нас. Иначе живееше в една тайфа с Луи Гравон от Тулуза, който бе получил присъдата си заради кражби на скъпи кожи. Щом му споменах за бягство, и очите му светнаха. Рече ми:

— Миналата година за малко да се чупя, но ми мина котка път. Знаех си, че човек като теб няма да кротува. Само че, ако се опиташ да говориш на тукашните за бягство, ще те разберат, колкото ако им заговориш на китайски. От друга страна, ми прави впечатление, че все още не си опознал каторжниците от островите. Така както ги гледаш, трябва да знаеш, че осемдесет на сто от тях се чувстват тук сравнително щастливи. Каквото и да правиш, никой няма да те издаде. Убиват някого — няма свидетели. Ограбват друг — пак никой нищо не е видял.

Всички те защитават, независимо какво си сторил. Само от едно се боят каторжниците на островите — да не би някой да успее да избяга. Защото тогава цялото им относително спокойствие ще отиде по дяволите. Непрекъснато ще ги пребъркват, вече няма да могат да играят на карти или да слушат музика, защото китарите им ще бъдат изпочупени по време на пребъркванията. Няма да има вече шах, книги, дама, нищо! Няма да им позволяват дори да си майсторят разни боклуци. Всичко ще им бъде отнето. Ще пребъркват непрекъснато. Захарта, олиото, бифтеците, маслото ще изчезнат. Всички бегълци ги залавят още щом пристигнат на континента, някъде около Куру. Но тукашните власти въпреки това отбелязват бягството като сполучливо, тъй като участниците са успели да се измъкнат от островите. Затова налагат тежки наказания на копоите, които от своя страна си отмъщават на останалите.

Целият бях в слух. Не можех да се съвзема от чутото. Никога не бях гледал на нещата от този ъгъл.

— Изводът е — рече Кастели, — че ако си решил да бягаш, трябва да се захванеш с тази работа много, много внимателно. Преди да започнеш преговори с някой тип, освен ако не ти е близък приятел, премисли поне десет пъти.

Професионалният крадец с взлом Жан Кастели имаше рядко срещани воля и ум. Ненавиждаше насилието. Викаха му Античния. Миеше се само с марсилски сапун и ако ме усетеше, че съм използвал „Палмолив“, подхвърляше: „Вониш на педераст, бога ми! Мил си се с женски сапун!“ За съжаление беше на петдесет и две години, но пък се радваше на удивителна воля и енергичност. Веднъж ми каза:

— Знаеш ли, Папийон, човек би казал, че си мой син. Всекидневието на островите не те интересува. Храниш се добре, за да се чувстваш здрав и във форма, но никога няма да приемеш живота тук. Поздравявам те за това. Онези, които мислят като нас, могат да се преброят на пръстите на едната ръка. Особено по въпроса за бягството. Вярно е, че се намират десетки, които плащат мило и драго, за да ги върнат обратно на континента и смятат да се чупят оттам. Но тук никой не вярва в бягството.

Старият Кастели ме отрупваше със съвети: да науча английски и всеки път, щом мога, да упражнявам испанския си с тукашния испанец. Даде ми съкратен учебник по испански. Както и френско-английски речник. Беше близък приятел с марсилеца Гардес, който беше спец по бягствата — беше правил вече два опита — веднъж от португалската каторга и втория път от континента. Имаше си свой възглед за начините да се чупи от островите. Кастели също знаеше някои неща. Гравон от Тулуза също кроеше планове. Само че мненията на тримата напълно се разминаваха. Затова реших да се захвана сам и повече да не обсъждам темата с други хора.

Неприятно бе да го приема, но нещата стояха така. Единствената точка, по която мненията на тримата съвпадаха, беше хазартът — смятаха, че си струва да се играе само заради парите, но е твърде опасно. Всеки момент можеше да ти се наложи да извадиш нож срещу първия натрапник, който дойде да се перчи. И тримата бяха хора на действието и се държаха много добре за възрастта си: Луи Гравон беше на четиридесет, Гардес — почти на петдесет.

Снощи имах случай да демонстрирам възгледите си пред всички. Някакъв от Ним се нахвърли с нож на дребно момче от Тулуза. Тулузанчето се викаше Сардината, а юначагата от Ним — Овена. Гол до кръста, Овена застана по средата на стъргалото с нож в ръка:

— Или ще ми плащаш по двадесет и пет франка за всяка игра на покер, или няма вече да играеш.

— Никога досега не сме заплащали правото си да играем на покер — отвърна Сардината. — Защо си се заял с мен, а не предизвикаш някой от водачите на маси?

— Много искаш да знаеш. Или плащаш, или не играеш, или се биеш.

— Няма да се бия.

— Навеждаш ми се, значи?

— Да. Защото рискувам да бъда ранен или направо убит от наглец като тебе, който никога не е бягал. Аз имам намерение да се чупя оттук, не съм съгласен да убивам или да ме убиват.

Всички чакахме да видим какво ще се случи. Гранде ми пошушна:

— Дребосъкът наистина е смелчага. Напълно е способен да избяга. Жалко, че не можем да се намесим.

Отворих ножа си и го скрих под бедрото си. Седях върху хамака на Гранде.

— Хайде, бъзливецо, ще плащаш, или няма повече да играеш? Казвай. — И онзи тръгна към Сардината. Тогава аз извиках:

— Затваряй си устата, Овньо, и остави момчето на мира.

— Луд ли си? — изшътка ми Гранде.

Без да мърдам от мястото си, все така затиснал ножа с бедро и с ръка на ръкохватката му, отговорих:

— Не, не съм луд и затова ме чуйте всички какво ще ви кажа. Ще дойда да се бия с тебе, Овньо, ако държиш на това, но първо искам да ти обясня — на теб и на останалите, че откак съм дошъл в това помещение, където сме повече от сто човека — и то все закоравели, забелязвам със срам, че най-хубавото, най-ценното, най-истинското нещо на света — бягството, не е на почит сред вас. Всеки, който е доказал, че има достатъчно смелост, за да избяга и да рискува по този начин живота си, трябва да заслужи нашето най-голямо уважение. Има ли някой, който да не мисли така? (Тишина.) Във всички ваши неписани правила липсва най-важното — задължението ви да уважавате, но и да подпомагате и подкрепяте бегълците. Никой от вас не е задължен да се чупи, а виждам, че повечето от вас са решили да уредят живота си тук. Но ако нямате смелостта да започнете отначало, поне отдавайте дължимото на онези, които я имат. Ако някой забрави този мъжки закон, ще трябва да се разправя с мен. Хайде сега, Овньо, ако все още искаш да се биеш, твой съм!

И с тези думи изскочих по средата на пътеката с нож в ръка. Овена обаче хвърли ножа си и отвърна:

— Прав си, Папийон, затова не мога да се бия с теб с нож, но за да видиш, че не съм бъзливец, ще се бия с юмруци.

Оставих ножа си у Гранде. Бихме се като кучета в продължение на двадесетина минути. Накрая след успешен удар с глава аз справедливо спечелих двубоя. Отидохме заедно в клозета, за да измием кръвта, която ни течеше по лицата. Овена въздъхна:

— Вярно, че тук, на островите, затъпяваме. От петнадесет години съм тук и не съм похарчил дори хиляда франка, за да ме пратят обратно на континента. Какъв срам!

Когато се върнах обратно в тайфата, Гранде и Галяни започнаха да ме хокат:

— Луд ли си, та нападаш и обиждаш всички по този начин. Не знам по какво чудо никой не изскочи на пътеката да се бие срещу тебе с нож.

— Нищо странно няма в това, приятели. Когато някой има право, хората от престъпния свят винаги се вслушват в него.

— Добре де — приключи спора Галяни. — Все пак не си играй твърде много с огъня.

Цяла вечер разни хора идваха да поприказват с мен. Приближаваха се разсеяно, говореха врели-некипели и накрая, преди да си тръгнат, отронваха: „Съгласен съм с това, което каза, Папи.“ Този инцидент ми осигури уважението им.

Оттук нататък другарите ми започнаха да ме приемат като свой човек, който обаче не се подчинява на общоприетите правила, без да ги обмисли и огледа от всички страни. Забелязах, че когато аз съм водач на маса, картоиграчите се карат по-рядко и ако наредя нещо, то веднага се изпълнява.

Както вече казах, водачът получава пет на сто от всички печалби. Той седи на пейка с подпрян на стената гръб, за да се предпази от подли нападения — нещо, което се случва. На коленете си постила завивка, под която крие големия си нож. Около него са насядали тридесет-четиридесет, понякога до петдесет играчи от всички кътчета на Франция, а също така много чужденци, включително и араби. Играта е лесна — важни са банкерът и този, който раздава. Всеки път, когато губи, банкерът отстъпва картите на съседа си. Играе се с петдесет и две карти. Онзи, който раздава, запазва една скрита карта. Банкерът изважда една карта и я обръща върху одеялото. Всеки прави своя залог. Играчите залагат или на банката, или на раздаващия. Когато залозите бъдат събрани в специален съд, започваме да откриваме една по една картите си. Всяка карта, голяма колкото едната от двете на килима, губи. Например раздаващият е скрил дама, а банкерът обръща петица. Ако на масата се появи дама преди петица, губи раздаващият. Ако стане обратното, губи банката. Водачът на масата трябва да помни сумите от залаганията, а също кой е бил раздавач и кой банкер, за да знае кому да връчи печалбата. А това не е лесна работа. Нужно е да защитаваш слабите от силните, които винаги са готови да злоупотребят със силата си. Когато водачът вземе решение по някой спорен въпрос, всички са длъжни да се подчинят безропотно.

Тази нощ убиха един италианец на име Карлино. Живееше с някакъв младок, който му беше жена. И двамата работеха като градинари. Сигурно подозираше, че животът му е в опасност, защото караше младока да дежури, докато спи, и на свой ред се будеше, за да пази любовника си. Бяха подредили празни тенекиени кутии под хамака си, за да не може никой да се промъкне безшумно до тях. И въпреки всичко успяха да го убият. Писъкът му беше веднага последван от страхотния трясък на срутилите се тенекиени кутии, които убиецът все пак бутна.

По това време Гранде водеше една игра, събрал около себе си повече от тридесет играчи. Близо до него аз си приказвах с някого. Викът и тенекиените кутии прекъснаха партията. Всички се надигнаха и взеха да се питат какво се е случило. Младият приятел на Карлино не бе видял нищо, а самият Карлино лежеше бездиханен. Дежурният по стая попита дали да не извика надзирателите. Не. Утре по време на проверката ще има достатъчно време да им кажем. Така и така е мъртъв, повече не можем нищо да направим за него. Гранде взе думата по случая:

— Никой нищо не е чул. Включително и ти, малкият — обърна се той към младока. — Утре като ни събудят, ще забележат, че е мъртъв.

И толкоз. Играта се възобнови. И играчите продължиха, като че нищо не се е случило. Крясъците „Крупие! Не, банкер!“ отново се понесоха над стаята.

С нетърпение чаках да видя какво ще стане, след като надзирателите открият трупа. В пет и половина прозвуча първият сигнал за ставане. В шест — вторият. Започнаха да раздават кафето. В шест и половина трети звънец и проверка — дотук всичко, както си го знаем. Но днес нещо трябваше да се случи. Още при втория звънец дежурният каза на копоя, който придружаваше раздавача на кафе:

— Шефе, тук убиха един.

— Кой?

— Карлино.

— А, добре.

Десет минути по-късно пристигнаха шестима копои:

— Къде е трупът?

— Там.

Видяха ножа, забоден в гърба на Карлино от долу на горе през хамака. Извадиха го.

— Носачи, изкарайте го.

Двама души го изнесоха върху носилка. Слънцето изгря. Трети звънец. Все още с кървавия нож в ръка, началник-надзирателят заповяда:

— Всички да се строят вън за проверка. Днес няма да има оправдания за болните.

Всички се изнизахме. Комендантът и останалите началници винаги присъстват на проверката. Започнаха да ни извикват. Щом стигнаха до Карлино, дежурният по стая отговори:

— Умря нощеска. Отнесоха го в моргата.

— Добре — рече копоят и продължи с извикванията. Когато се увериха, че всички сме налице, началникът на лагера вдигна високо ножа и запита:

— Познава ли някой този нож?

Никой не отговори.

— Виждал ли е някой убиеца?

Пълно мълчание.

— И така, както обикновено, никой нищо не знае. Всички да минат пред мен с протегнати напред ръце и после отивайте на работа. Всичко е както обикновено, господин комендант, нищо не ни позволява да идентифицираме убиеца.

— Следствието е приключено — рече комендантът. — Запазете ножа и закачете за него бележка, че е послужил за убийството на Карлино.

И това беше всичко. Върнах се в стаята и си легнах да поспя, защото цяла нощ не бях мигнал. Точно когато се унасях, си казах, че каторжникът не струва много нещо. Дори когато е бил убит по най-подъл начин, никой не си разваля спокойствието, за да открие истината. В очите на администрацията ние не струваме нищо. Имаме по-малко значение от кучетата.

Бях решил да започна работата си като клозетаджия в понеделник. Щях да излизам в четири и половина сутринта заедно с един приятел, за да почиствам цукалата в нашата сграда. Според правилника трябваше да изхвърляме лайната чак долу в морето. Само че ние се уговаряхме с биволаря да ни чака на определено място на платото, където минаваше циментов канал. Само за двадесет минути изпразвахме всички каци в канала и ливвахме отгоре три хиляди литра морска вода, довлечена от биволите в огромно ведро. За услугата плащахме по двадесет франка дневно на биволаря — симпатичен негър от Мартиника. Накрая помагахме на мръсотиите да се оттекат с помощта на твърда метла. При първия ми работен ден се изморих от носенето на каците, закачени на два дървени пръта. Надявах се, че скоро ще привикна към тежестта.

Новият ми другар изглеждаше много услужлив, но Галяни ме предупреди, че е изключително опасен тип. Извършил беше около седем убийства тук на островите. Неговата далавера бе да продава лайна. Всеки градинар трябваше сам да си осигурява тор. За целта се издълбаваше една дупка, изпълваше се със сухи листа и треви, а моят мартиниканец тайно занасяше една-две каци с нечистотии. Той естествено не можеше да се справя сам и аз трябваше да му помагам. Знаех обаче, че това, което правим, е голяма грешка, защото може да доведе до пренасяне на дизентерия чрез зеленчуците, а болестта ще засегне както надзирателите, така и каторжниците. Реших един ден, като го опозная по-добре, да му обясня всичко. Аз, разбира се, щях да му плащам за загубите, които понася след прекратяването на търговията си. Той си имаше и друго занимание — дялкаше разни неща от биволски рога. Що се отнася до риболова, каза, че не можел да ми даде никакъв съвет, но долу на кея Шапар или някой друг би ме упътил.

И така станах аз клозетаджия. Щом приключех с работата, взимах един душ, нахлузвах къси панталони и тръгвах да ловя риба където ми видят очите. Имах само едно задължение — да се връщам по обяд в лагера. Благодарение на Шапар не ми липсваха нито въдици, нито куки. Когато се връщах обратно с уловените барбуни, увиснали на прекараната през хрилете им тел, жените на надзирателите често ми подвикваха. Всички ми знаеха името. „Папийон, продайте ми две кила барбуни!“

— Болна ли сте?

— Не.

— Детето ви ли е болно?

— Не.

— Тогава няма да ви продам нито една риба.

Обикновено се радвах на добър улов, който раздавах на приятелите си в лагера. Понякога разменях риба за франзели, зеленчуци или плодове. Хората от моята тайфа ядяха риба поне веднъж на ден. Веднъж като се връщах с дузина тлъсти лангусти и седем-осем кила барбуни, минах покрай къщата на коменданта Баро. Една доста дебела жена ми подхвърли:

— Добър улов сте хванали, Папийон. А времето е лошо и другите риболовци се отказаха. Най-малко от петнадесет дни не съм вкусвала риба. Жалко, че не я продавате. От мъжа си знам, че отказвате да търгувате с жените на надзирателите.

— Така е, госпожо. Но за вас може би ще направя изключение.

— Защо?

— Защото сте пълна и по всяко вероятност месото ви вреди.

— Вярно е. Казаха ми да се храня само със зеленчуци и варена риба. Но тук такава диета е невъзможна.

— Вземете, госпожо, давам ви тези лангусти и тези барбуни.

И й подадох около две кила риба. От този момент нататък винаги, когато имах успешен улов, заделях една част за нея, за да може да следва диетата си. Тя добре знаеше, че тук, на островите, всичко се продава, но въпреки това ми казваше само по едно „мерси“. И правилно — беше усетила, че ще ме обиди, ако ми предложи пари. За сметка на това често ме канеше вкъщи. Сама ми предлагаше мастика и бяло вино. Когато получеше някое лакомство от Корсика, ме черпеше и с него. Госпожа Баро никога не ме разпитваше за миналото ми. Само веднъж отрони две думи по повод каторгата:

— Истина е, че от островите не може да се избяга, но по-добре да сте тук, където климатът е здравословен, отколкото да гниете на континента.

От нея научих произхода на името, което островите носят. По време на някаква епидемия от жълта треска в Кайен свещениците и монахините от манастира избягали тук и оцелели. Затова ги нарекли Островите на спасението.

Благодарение на риболова можех да ходя където си поискам. От три месеца бях клозетаджия и вече познавах острова по-добре от който и да било. Имах възможност да оглеждам внимателно и градините под претекста, че ходя да разменям рибата за плодове и зарзават. Матю Карбониери от нашата тайфа беше градинар в една градина, разположена точно до надзирателското гробище. Матю работеше сам и аз си казах, че по-нататък можем да спретнем един сал и да го скрием при него. Още два месеца и комендантът щеше да си замине. И тогава вече щях да съм свободен да действам.

Започнах да подготвям организацията си. Сутрин излизах като че ще чистя клозетите, но оставях мартиниканеца да го върши вместо мен — за което, разбира се, му плащах. Опитах се да се сдуша с двама баджанаци, осъдени доживот — Нарик и Кение. Наричаха ги „двамата с детската количка“. Носеше се слух, че били осъдени задето циментирали трупа на убит от тях инкасатор. Свидетели ги видели как пренасяли качен в детска количка циментов блок, който изхвърлили в Сена. Следствието установило, че инкасаторът отишъл у тях, за да получи някакви мангизи, и никой повече не то видял. Те цял живот отричаха обвинението. Дори в каторгата твърдяха, че са били невинни. Тялото така и не било открито, но полицията намерила главата, увита в носна кърпа. А у тях имало кърпи от същия тип и същото платно „според експертите“. Адвокатите им и те самите доказали, че хиляди метри от въпросното платно са били превърнати в кърпи. Този модел бил много разпространен. Най-накрая двамата бежанци получили доживот, а жената на един от тях — двадесет години затвор.

Успях да установя контакт с тях. Тъй като бяха зидари, те можеха да влизат и излизат в строителното ателие когато си поискат. Сигурно имаха възможност да ми изнесат парче по парче достатъчно чаркове, за да си сглобя сал. Оставаше да ги убедя.

Вчера срещнах доктора. Носех двадесеткилограмова риба с много вкусно месо — наричаше се меру. Двамата заедно тръгнахме нагоре към платото. По средата на пътя спряхме да поседнем върху една ниска ограда. Той каза, че от главата на тази риба ставала прекрасна чорба. Предложих му я заедно с голямо парче от месото. Той се учуди на жеста ми и ми призна:

— Не сте злопаметен, Папийон.

— Не го правя заради себе си, докторе. Дължа ви уважение, защото сторихте невъзможното, за да спасите приятеля ми Клузио.

Поприказвахме си малко и той попита:

— Би искал да избягаш, нали? Не приличаш на останалите каторжници. Изглеждаш различен.

— Прав сте, докторе. Не принадлежа на каторгата — тук съм само на посещение.

Той се разсмя. Тогава го запитах направо:

— Нима не вярвате, че човек може да се възроди, да започне нов живот?

— Вярвам, че може.

— Приемате, че бих могъл да служа на обществото, без да представлявам заплаха за него и да се превърна в честен гражданин?

— Искрено казано, да.

— Тогава защо не ми помогнете да успея?

— Как?

— Дайте ми диагноза, че съм туберкулозен.

Тогава той потвърди нещо, което бях чувал да се говори.

— Невъзможно е и те съветвам никога да не опитваш. Прекалено опасно е. Администрацията те изпраща на континента едва след като прекараш най-малко година в помещение със заразени от същата болест.

— Това пък защо?

— Малко ме е срам да ти кажа, но предполагам, че го правят, за да намалят броя на симулиращите. Ако знаят, че се излагат на голяма опасност от истинска зараза, те биха се отказали от играта. А ако не се откажат, наистина ще се разболеят. Не мога да направя подобно нещо за теб.

От него ден двамата с доктора станахме приятели. И така до деня, когато той за малко не уби приятеля ми Карбониери. Всъщност Матю Карбониери беше приел по мое настояване да работи като готвач и разносвач на храна на надзирателите офицери. По този начин трябваше да разбере дали е възможно да откраднем три от буретата, в които се пренасяха виното, олиото и оцетът, да ги вържем едно за друго и да потеглим на път — след като Баро си тръгне, естествено. Планът беше сложен, защото се налагаше да откраднем буретата, да ги закараме тайно до морето и да ги овържем в една и съща нощ. Това можеше да стане само при буря със силен вятър и дъжд. Бурята от своя страна правеше изключително трудно излизането в открито море.

И така Карбониери работеше като готвач. Шефът на стола му връчил три заека и му наредил да ги приготви за следващия ден — неделя. Карбониери одрал зайците (за щастие — после ще разберете защо) и изпратил единия на брат си, а другите два — на нас. После заклал три тлъсти котки и приготвил яхния за чудо и приказ.

За зла беда обаче на следващия ден сред поканените бил и докторът. Вкусил от манджата и веднага се обърнал към домакина:

— Господин Филидори, позволете ми да ви поздравя. Котката е много вкусна.

— Не се подигравайте, докторе — ние с вас хапваме три хубави заека.

— Грешите — запънал се докторът като магаре на мост. — Това е котка. Виждате ли ребрата — плоски са, а при зайците са кръгли. Така че аз съм прав — ядем котка.

— Гръм и мълния! — изкрещял корсиканецът. — Значи имам котка в стомаха си!

И той хукнал към кухнята, натикал револвера си под носа на Матю и викнал:

— Може и да си почитател на Наполеон като мен, но Бога ми, това няма да ми попречи да те убия, задето ме накара да ям котка.

Имал налудничав блясък в очите и Карбониери отвърнал, без да разбира как онзи се е досетил за истината:

— Ако наричате животните, които ми дадохте, котки, грешката не е моя.

— Аз ти дадох зайци.

— Ами тях съм ви приготвил. Ето вижте, кожите и главите са още тук.

Надзирателят се пообъркал, като видял заешките глави и кожи.

— Значи докторът не знае какви ги плещи.

— Докторът ли ви каза, че е котка? — попитал Карбониери, като си отдъхнал. — Пошегувал се с вас. Кажете му, че такива майтапи не са хубави.

Успокоен и убеден, Филидори се върнал в трапезарията и рекъл:

— Говорете каквото си щете, докторе. Виното ви е замаяло главата. Не ми пука от плоските и кръглите ребра — ние ядем именно заек. Видях им костюмчетата и главите.

Така Матю се измъкна на косъм. Но няколко дни по-късно счете за правилно да връчи оставката си като готвач.

Денят, когато щях да получа свобода на действие, наближаваше. Още няколко седмици и Баро си заминаваше. Вчера отидох да видя дебелата му жена, която между другото много отслабна благодарение на диетата си от варена риба и пресни зеленчуци. Добрата дама ме покани да вляза, за да ми връчи бутилка хининово вино. Вътре вече стояха подредени куфарите. Подготвяха се за отпътуването. Комендантшата, както всички я наричаха, се обърна към мен със следните думи:

— Папийон, не знам как да ви се отблагодаря за всички грижи, които положихте за мен през изминалите месеци. Знам, че в някои дни с лош късмет ми давахте всичко уловено. Благодаря ви много за това. Благодарение на вас се чувствам далеч по-добре и отслабнах с четиринадесет кила. Как да ви изразя признателността си?

— Това, което ще ви помоля да направите, госпожо, е нещо много сложно. Намерете ми добър компас. Точен, но малък.

— Молите ме за нещо хем дребно, хем трудно откриваемо. Ще ми бъде трудно да се справя за три седмици.

Осем дни преди отпътуването си благородната жена, притеснена, че не може да ми намери компас, взе първия кораб и отиде до Кайен. Четири дни по-късно се върна с прекрасен компас, гарантиран против магнитни влияния.

Тази сутрин комендантът и комендантшата Баро заминаха. Вчера Баро предаде управлението на острова на един офицер надзирател със същия чин като него. Наричаше се Пруйе и идваше от Тунис. Добрата новина беше, че новият началник прие Дега да си остане на старата длъжност главен писар. Това беше важно за всички, особено за мен. Новият комендант се обърна към каторжниците, строени в двора на лагера, с реч, която остави впечатлението за енергичен, но интелигентен човек. Между всички останали неща той каза и следното:

— От днес аз поемам управлението на Островите на спасението. Констатирах, че методите на предшественика ми са довели до положителен резултат и поради това нямам намерение да променям сега съществуващия ред. Не виждам причини да налагам промени в установения от вас начин на живот, освен ако вие не ме принудите на това.

Както се досещате, гледах отдалечаването на комендантшата и съпруга й с радост, макар че петте месеца принудително бездействие бяха минали удивително бързо. Относителната свобода, на която се радваха почти всички каторжници тук, хазартът, риболовът, разговорите, новите запознанства, споровете, караниците, обсебваха цялото ни внимание и човек нямаше възможност да се отегчава.

Въпреки всичко аз не се оставих на средата да ме погълне. Всеки път, когато се сприятелявах с някого, си задавах въпроса: „Този дали не е кандидат за бягство? Дали би могъл да ми помогне в подготовката, ако самият той не ще да се чупи?“

Живеех само за това — да избягам, да избягам, сам или с другар, да се махна. Бях обладан от тази мисъл, но не я споделях с никого, както ме бе посъветвал Жан Кастели. Нищо не можеше да ме разколебае — бях твърдо решен да осъществя идеала си — да замина.