Пеперудата

Тринидад

Спомням си онази първа свободна нощ в английския град — като че ли беше вчера. Пияни от светлините и от топлината в сърцата си, ние обикаляхме навсякъде, попивайки с цялата си душа преливащата от щастие весела и засмяна тълпа. Ето ти бар, тъпкан с моряци и жарки момичета, които само гледат как да ги оскубят. Но в тези момичета нямаше нищо долно, те по нищо не приличаха на пропадналите жени от Париж, Хавър и Марсилия. Бяха съвсем различни. Наместо прекалено гримираните физиономии, белязани от порока, и трескавите лукави очи, тук виждахме момичета от всички раси — от жълти китайки до черни африканки с шоколадови лица под прави коси, индуски и явайки, чиито родители са се намерили един друг в плантациите за какао или захарна тръстика, метиски, родени от китаец и индийка със златна обица на носа, индианки с римски профил и медена кожа, с огромни черни блестящи очи и дълги мигли, с изпъчена открита гръд, която като че ли ти казва: „Погледни колко съвършени са гърдите ми“… Всички тези момичета, накичени с най-различни цветя в косите, изваждаха на показ любовта, предизвикваха желанието, без да влагат в това нещо долно или търгашеско. Те не създаваха впечатлението, че работят, а че се забавляват, и човек чувстваше, че парите не са най-важното за тях в живота.

Ние с Матюрет се люшкахме от един бар в друг като две нощни пеперуди около лампа. И тъкмо когато изплувахме на някакво малко, обляно със светлина, площадче, аз видях часовника на близката църква или храм. Два часът. Два през нощта! Бързо, по-бързо да се връщаме! Бяхме злоупотребили с положението. Капитанът от Армията на спасението сигурно си беше съставил доста специално мнение за нас. Бързо да се връщаме. Спрях такси, което ни закара — два долара. Платих и двамата засрамени се затътрихме към приюта. В приемната много учтиво ни посрещна доброволка на армията — руса, съвсем млада, между двадесет и пет — тридесетгодишна. Тя не изглеждаше нито изненадана, нито възмутена от късното ни връщане. Каза ни на английски няколко думи, които усетихме, че са приветливи и мили, даде ни ключа от стаята и ни пожела лека нощ. Легнахме си. В куфара бях открил пижама. Когато посегнах да загася, Матюрет ме попита:

— Не мислиш ли, че все пак би трябвало да благодарим на Господ Бог, дето за толкова кратко време ни даде толкова много. Какво ще кажеш, Папи?

— Ами тогава му благодари и от мое име на твоя Господ Бог, той е свястно копеле. И ти добре го рече, той се оказа страшно щедър с нас. Хайде, лека нощ — и загасих.

Възкресението, завръщането от гроба, измъкването от гробницата, където бях зазидан, всички натрупани едно върху друго изживявания и накрая опиянението от тази нощ, в която отново се върнах към живота сред другите човешки същества, до такава степен ме бяха превъзбудили, че не можех да заспя. Под затворените ми клепачи като в калейдоскоп се въртяха образи, случки, цяло кълбо от усещания, които ме връхлитаха без ред и ми се привиждаха съвсем ясно, но без връзка между тях. Съдът, Консиержери, после прокажените, после Сен Мартен дьо Ре, Трибуйар, Исус, бурята… Като че ли всичко преживяно от една година насам, вплетено сега в някакъв фантастичен танц, напираше да нахълта едновременно в галерията на спомените ми. Колкото и да се опитвах да изгоня образите, все не успявах. И най-странното е, че те се смесваха с крясъка на прасета и хоко, с виенето на вятъра, с шума на вълните — всичко това на фона на еднострунните цигулки на индусите, които досега бяхме слушали в разните барове.

Най-сетне на разсъмване заспах. Към десет часа някой почука на вратата. Усмихнат се появи господин Боуен.

— Здравейте, приятели. Още ли сте в леглата? Късничко сте се прибрали. Забавлявахте ли се добре?

— Здравейте. Да, късно се върнахме — извинявайте.

— Хайде, хайде. Това е естествено след всичко, което сте изживели. Имали сте нужда да се възползвате от първата си нощ като свободни хора. Дойдох, за да ви заведа до полицейския участък. Трябва да се представите там, за да декларирате официално, че сте проникнали нелегално в страната. След тази формалност ще отидем да посетим вашия приятел. Днес рано му направиха рентгенови снимки. Резултатите ще научим по-късно.

Бързо се поизмихме и слязохме долу в приемната, където господин Боуен ни чакаше заедно с капитана.

— Здравейте и двамата. Как сте?

Една жена от армията с нашивки на сержант ни запита:

— Как ви се стори Порт ъф Спейн? Хареса ли ви?

— О, да, госпожо! Страшно ни хареса.

Пийнахме по чашка кафе и тръгнахме към полицейския участък. Отидохме пешком — той се намираше едва на някакви двеста метра. Всички полицаи ни поздравиха и се отнесоха към нас без особено любопитство. Минахме покрай двама охраняващи с цвят на абанос в защитни униформи и влязохме в строг и внушителен кабинет. Около петдесетгодишен офицер с риза и вратовръзка в каки, целият покрит със знаци и медали, се надигна насреща. Беше по къси панталони и се обърна към нас на френски.

— Добър ден. Седнете. Преди да приемем официалната ви декларация, бих желал да си поприказваме. На колко сте години?

— На двадесет и шест и деветнадесет.

— Защо бяхте осъдени?

— Аз за непредумишлено убийство.

— Каква е присъдата?

— Доживотна каторга.

— Значи предумишлено, а не непредумишлено убийство?

— Не, господине, непредумишлено.

— Аз съм за предумишлено — намеси се Матюрет. — Бях на седемнадесет години.

— На седемнадесет години човек знае какво върши — отсече офицерът. — Ако в Англия престъплението ви беше доказано, щяха да ви обесят. Няма значение. Не е работа на английските власти да дават оценки за френското правосъдие. При всички случаи това, с което ние не можем да се съгласим, е изпращането на осъдените във Френска Гвиана. Знаем, че е нечовешко наказание, което е недостойно за една цивилизована страна като Франция. За съжаление обаче не можем да ви оставим в Тринидад или на който и да било английски остров. Това е невъзможно. Така че бих ви помолил да играете честно и да не търсите чрез хитрости разни претексти като болест и прочие, за да отложите заминаването си. Ще можете спокойно да си отдъхнете в Порт ъф Спейн в рамките на петнадесет до осемнадесет дни. Изглежда лодката ви е добра. Ще наредя да ви я докарат тук, в пристанището. Ако има нужда от ремонт, дърводелците от кралската флота ще ви го направят. Преди да заминете, ще получите всички необходими провизии, както и хубав компас и морска карта. Надявам се, че някоя от латиноамериканските страни ще ви приеме. Не отивайте обаче във Венецуела, защото там ще ви арестуват и ще ви накарат да строите пътища до деня, когато ще ви предадат обратно на френските власти. Ако човек е допуснал голяма грешка, това не бива да означава, че е загубен завинаги. Вие сте млади и здрави, изглеждате свестни, така че се надявам след всичко, което сте изживели, да не позволите да ви смажат. Дори самият факт, че сте стигнали дотук, доказва това. Бих се радвал, ако се окажа един от онези, които ще ви помогнат да се превърнете в честни и добри хора. На добър час. Ако имате проблеми, позвънете на този номер — ще ви отговорят на френски.

Натисна звънеца и извика някакъв цивилен. Той записа декларацията ни в една стая, в която няколко полицаи и цивилни тракаха на пишещи машини.

— Защо дойдохте в Тринидад?

— За да си отпочинем.

— Откъде идвате?

— От Френска Гвиана.

— По време на бягството си извършихте ли някакво престъпление, предизвикващо телесни повреди или смъртта на определено лице?

— Никого не сме наранявали сериозно.

— Откъде знаете?

— Научихме го, още преди да отплаваме.

— Възраст, съдимост според френските закони? (И т.н.) Господа, имате от петнадесет до осемнадесет дни, за да си починете тук. В рамките на този срок можете да правите каквото желаете. Предупредете ни, ако промените адреса на местопребиваването си. Аз съм сержант Уили. Ето ви визитната ми картичка — единият телефон е служебният, а другият — домашният. Каквото и да ви се случи, ако имате нужда от мен, позвънете незабавно. Ние сме сигурни, че ще оправдаете доверието, което ви оказваме. Убеден съм, че ще се държите добре.

Веднага след това господин Боуен ни заведе в клиниката. Клузио много ни се зарадва. Ние не му разказахме нищо за предишната нощ, която изкарахме в града. Казахме му само, че са ни оставили да ходим свободно където си пожелаем. Той страшно се учуди и запита:

— Ама без ескорт ли?

— Да, без ескорт.

— А стига бе! Те били странни типове тия ростбифи.

Боуен, който беше отишъл да посрещне доктора, се върна заедно с него.

— Кой ви намести костта, преди да ви стегнат крака с дъските? — запита той.

— Аз и един, дето сега го няма.

— Направили сте го толкова добре, че не е нужно да трошим крака отново. Счупеният пищял е много добре наместен. Ние само ще го гипсираме и ще му сложим желязо отдолу, за да можете да ходите по малко. Как предпочитате — да останете тук, или да идете при другарите си?

— Да ида при тях.

— Е добре, утре сутринта ще можете да го направите.

Скъсахме се да благодарим. Господин Боуен и докторът се оттеглиха и ние изкарахме останалата част от предобеда и малко след това с нашия приятел. Голяма беше радостта ни, когато на следващия ден се озовахме и тримата заедно в нашата стая в приюта — с широко отворен прозорец и пуснати вентилатори, които да разхлаждат въздуха. Хвалехме се един друг, че изглеждаме добре и спретнати в новите си дрехи. Когато усетих, че разговорът започва да клони към миналото, казах:

— Миналото сега трябва да го забравим колкото се може по-бързо и да гледаме към настоящето и бъдещето. Накъде сме тръгнали? Към Колумбия? Панама? Коста Рика? Трябва да попитаме Боуен в кои страни има шанс да ни приемат.

Звъннах на Боуен в бюрото му, но той не беше там. Тогава го потърсих у тях в Сан Фернандо и попаднах на дъщеря му. Разменихме си по няколко учтиви думи и тя каза:

— Мосю Анри, точно до приюта на Рибния пазар спират автобуси, които пътуват до Сан Фернандо. Защо не дойдете да прекарате следобеда у нас? Хайде, ще ви чакаме.

И ето че тримата пътувахме към Сан Фернандо. Клузио изглеждаше превъзходно в полувоенната си бежова униформа.

Завръщането в дома, където ни посрещнаха с толкова добрина, развълнува и трима ни. Явно двете жени разбраха чувствата ни, защото едновременно ни приветстваха: „Ето ви отново вкъщи, драги приятели. Разполагайте се удобно“. И вместо да ни викат „мосю“, всеки път, когато се обръщаха към нас, ни наричаха с малките ни имена: „Анри, бихте ли ми подали захарта? Андре (на Матюрет името му беше Андре), искате ли още пудинг?“

Госпожа и госпожица Боуен, надявам се, че Господ ви е възнаградил заради добрината, която проявихте към нас, и че вашите благородни сърца са познавали само радост до края на живота ви заради радостта, с която дарихте нас.

Разговаряхме с тях и разстлахме една карта на масата. Разстоянията се оказаха огромни — хиляда и двеста километра ни деляха от първото колумбийско пристанище Санта Марта; две хиляди и сто километра до Панама; две хиляди и петстотин до Коста Рика. По едно време се върна и господин Боуен:

— Телефонирах до всички консулства и нося добра новина — ще можете да спрете за няколко дни и в Кюрасао, за да си починете. Колумбия няма установено отношение към бегълците. Доколкото консулът знае, досега не е имало случай в Колумбия да пристигнат избягали по море. Същото се отнася и до Панама, и до останалите страни.

— Аз знам едно сигурно място за вас — заяви Маргарет, дъщерята на господин Боуен. — Но е много далеч оттук, най-малко на три хиляди километра.

— Какво имаш предвид? — запита баща й.

— Британски Хондурас. Губернаторът ми е кръстник.

Погледнах приятелите си и произнесох:

— Посока Британски Хондурас!

Ставаше дума за едно английско владение, което на юг граничеше с Хондурас, а на север с Мексико.

Целият остатък от следобеда посветихме на това да уточняваме пътя си. Маргарет и майка й ни помагаха. Първи етап — от Тринидад до Кюрасао хиляда километра. Втори етап — от Кюрасао до някой остров по пътя ни. Трети етап — Британски Хондурас.

Тъй като никога не се знае какво може да ти се случи по море, решихме, че освен продуктите, които полицията ще ни даде, в една специална каса ще носим и запас от консерви — месо, зеленчуци, мармалад, риба и прочие. Маргарет ни обясни, че за супермаркета „Салвагори“ ще бъде истинско удоволствие да ни подари тези консерви.

— Ако пък те не щат — добави простичко тя, — мама и аз ще ви ги купим.

— О, не, госпожице.

— Стига, Анри.

— Не, в никакъв случай. Ние имаме пари и не би било редно да злоупотребяваме с щедростта ви при положение, че можем спокойно сами да си купим тези провизии.

Лодката ни беше закотвена в Порт ъф Спейн, приютена до един военен кораб. Разделихме се, като се уговорихме да се видим още веднъж преди окончателното ни отплаване. Всяка вечер излизахме точно в единадесет. Клузио сядаше на някоя пейка на най-оживения площад и ние с Матюрет се редувахме да му правим компания, докато другият се шляе из града. Изминаха десет дни, откак бяхме пристигнали. Благодарение на желязната пета, която му бяха прикрепили към гипса, Клузио можеше криво-ляво да се придвижва. Научихме как се стига до пристанището с трамвай. Често отивахме там следобед и редовно вечер. В няколко кръчми вече ни познаваха и почти ни бяха осиновили. Полицаите отпред ни поздравяваха, всички знаеха откъде сме дошли, но никой никога не намекваше за това. Забелязахме обаче, че кръчмарите, които ни познават, ни взимат за храната и пиенето по-евтино, отколкото на моряците. Същото беше и с мацките. Обикновено когато сядаха на масата на моряци, офицери или туристи, те непрекъснато се наливаха, като ги караха да харчат колкото се може повече. В кръчмите, където имаше дансинги, те не ставаха никога да танцуват, без да са гаврътнали преди това няколко чашки. С нас обаче се държаха съвсем различно. Сядаха за дълго и трябваше насила да ги караме да пийнат нещо. Ако накрая приемеха, си поръчваха бира или уиски със сода, вместо някое миниатюрно коктейлче. Всичко това ни радваше, защото по този начин ни подсказваха, че разбират в какво положение сме и че искрено ни съчувстват.

В това време лодката беше пребоядисана и бордът й вдигнат с още десет сантиметра. Заздравихме и кила. Отвътре ребрата й не бяха пострадали и лодката си беше съвсем здрава. Сменихме мачтата с една по-висока, но по-лека от предишната, а платната, ушити от брашнени чували, бяха заменени с хубаво платно в охрен цвят. В местното управление на Марината един капитан на кораб ми връчи добре разграфен компас и ми обясни как с него и с помощта на картата мога да се ориентирам къде приблизително се намираме. За да стигнем до Кюрасао, трябваше да поемем посока запад и четвърт север.

Капитанът ме запозна с един офицер от Марината, който служеше като командир на учебния кораб „Тарпон“ и който ми предложи на следващия ден около осем сутринта да поизляза малко с лодката извън пристанището. Не схванах идеята му, но обещах. Идния ден точно в уречения час цъфнахме в Марината с Матюрет. Едно моряче се качи на лодката с нас и аз напуснах пристанището при благоприятен вятър. Два часа по-късно, докато се лашкахме ту в посока към пристанището, ту напред към открито море, пред нас изскочи военен кораб. Целият екипаж плюс офицерите се бяха подредили на палубата — всички облечени в бяло. Като минаваха покрай нас, извикаха „Ура!“, обърнаха се кръгом и два пъти спуснаха и издигнаха знамето си. Това беше някакъв официален поздрав, чийто смисъл не успях да разбера. Върнахме се на пристанището — военният кораб вече се беше залепил до кея. Привързахме и нашата лодка. Морякът направи жест да го последваме и ние се качихме на борда, където командирът ни чакаше горе на мостика. Бяхме поздравени с едно изсвирване на сирената и след като ни представиха на офицерския състав, минахме покрай строените юнги и подофицери, които отдадоха чест. Командирът им каза няколко думи на английски, след което те разпуснаха редиците. Един млад офицер ми преведе, че командирът е обяснил на учениците от екипажа колко голямо уважение заслужаваме като моряци, задето с малката си лодка сме направили целия онзи дълъг преход и че ни предстои още по-дълъг и опасен път. Благодарихме на командира за тази висока чест. Той ни подари три моряшки мушами, които по-късно ни дойдоха много добре. Бяха черни и непромокаеми с големи ципове и качулки.

Два дни преди отпътуването господин Боуен ни посети и помоли от името на полицейския суперинтендант да вземем с нас трима заточеници, които бяха пристигнали тук миналата седмица. Според версията на тримата, те били слезли на острова, докато спътниците им продължили към Венецуела. Тази история хич не ми хареса, но тук се бяха отнесли с нас твърде благородно, за да откажем да качим с нас и онези трима мъже. Помолих поне да ги видя, преди да дам окончателния си отговор. Взеха ме с полицейска кола. Първо отидох да говоря със суперинтенданта — същия окичен с пагони и отличителни знаци офицер, който ни разпита при пристигането ни. Сержант Уили превеждаше.

— Как сте?

— Добре, благодаря. Имаме нужда да ни направите една услуга.

— С удоволствие, ако е по силите ни.

— Тук в затвора стоят трима френски заточеници. Живели са на острова незаконно в продължение на няколко седмици и твърдят, че спътниците им са ги зарязали и са заминали. Ние предполагаме, че те са потопили лодката си, но и тримата твърдят, че не могат да управляват морски съд. Мислим, че това е ход от тяхна страна, за да ни принудят да им осигурим лодка. Длъжни сме да ги отпратим — би било жалко, ако се видя принуден да ги предам на комисаря на първия френски кораб, който мине оттук.

— Господин суперинтендант, готов съм да направя и невъзможното, но първо бих искал да поговоря с тях. Разбирате, че би било опасно да кача на борда трима непознати.

— Разбирам. Уили, разпоредете се да изведат тримата французи в двора.

Исках да ги огледам насаме и помолих сержанта да се оттегли.

— Значи сте заточеници?

— Не, каторжници сме.

— Защо сте се представили за заточеници?

— Мислехме, че се отнасят по-благосклонно към престъпниците на дребно, отколкото към едрите риби. Явно сме сбъркали. А ти какъв си?

— Каторжник.

— Не те знаем.

— От последния конвой съм. А вие?

— Конвоя от 1929-а.

— А аз съм от 27-ма — уточни третият.

— Добре, вижте какво. Суперинтендантът ме повика, за да ме помоли да ви взема с моята лодка — а ние сме трима. Той ме предупреди, че ако откажа, тъй като никой от вас не умее да плава сам, ще бъде принуден да ви предаде на първия френски кораб, който мине оттук. Какво ще кажете за това?

— Имаме си причини, поради които не искаме да поемаме отново по море. Можем да се престорим, че тръгваме с вас, после ти ще ни оставиш в края на острова и ще си продължиш бягството.

— Не мога да направя такова нещо.

— Защо?

— Защото не искам да се отплащам с подлости за вниманието и грижите, с които ни посрещнаха.

— Слушай, приятел, според мен ти трябва да уважаваш каторжника повече от ростбифа.

— Защо?

— Защото самият ти си каторжник.

— Да, само че има толкова различни каторжници, че аз може би стоя по-далеч от вас, отколкото от ростбифите. Всичко зависи от гледната точка.

— Значи ще ги оставиш да ни предадат на френските власти?

— Не, но също така няма да ви оставя да слезете на земя преди Кюрасао.

— Чувствам, че нямам кураж да започна всичко това отначало — призна единият от тях.

— Слушайте, елате първо да видите лодката. Може би пък тази, с която сте дошли дотук, просто да е била калпава?

— Добре, да опитаме — съгласиха се другите двама.

— Решено. Ще помоля суперинтенданта да ви пусне да видите корабчето.

Сержант Уили ни придружи до пристанището. След като огледаха лодката, тримата, изглежда, се поободриха.

Отново на път

След два дни ние тримата и тримата непознати потеглихме. На изпращането се събраха семейство Боуен, капитанът от Армията на спасението и цяла дузина момичета от кръчмите, които Господ знае как бяха научили, че заминаваме. Едно от тях ме целуна и Маргарет ми се присмя:

— Анри, вие да не би вече да сте успели да се сгодите? Явно бързо сте действали.

— Довиждане на всички. Всъщност не — сбогом! Но искаме да знаете, че никой никога няма да заеме вашето място в нашите сърца.

Така в четири следобед, теглени от влекач, ние отново тръгнахме на път. Бързо излязохме от пристанището, но до последния възможен момент се вглеждахме в белите кърпи, размахвани за нас от групата, с която току-що се бяхме сбогували. Не можахме да се въздържим да не изтрием по някоя сълза. Откачихме се от влекача и в същия миг с добре издути платна се хвърлихме върху първата от милионите вълни, които трябваше да преодолеем по пътя към крайната ни цел.

На борда разполагахме с два ножа — единият беше в мен, а другият в Матюрет.

Брадвичката и мачетето се намираха в обсега на Клузио. Бяхме сигурни, че никой от останалите не е въоръжен. Взели бяхме мерки по време на пътуването винаги да има двама от нас, които да будуват. Някъде към залез-слънце учебният кораб поплава до нас за около половин час. Поздрави ни и отмина.

— Как те викат?

— Льоблонд.

— От кой конвой си?

— Двадесет и седем.

— Присъда?

— Двадесет години.

— А ти?

— Каргьоре. Конвоят от 29-а година, петнадесет години присъда, бретонец съм.

— Бретонец и не умееш да управляваш кораб!

— Не умея.

— А аз се казвам Дюфис и съм от Анжер. Заради две тъпи приказки, които изпуснах пред съда, получих доживот. Иначе щях да имам само десет години. Конвоят от 29-а.

— Какви бяха тия приказки?

— Ами вижте — убих жена си с ютия. По време на процеса един от заседателите ме попита защо съм я цапнал именно с това. Не знам откъде, но ми дойде да му река, че съм й ударил една ютия, защото характерът й е имал нужда от изглаждане. Според адвоката ми заради тия тъпи думи ме забиха за толкоз дълго.

— От къде се чупихте?

— От един дървосекачен лагер — Каскадата, на осемдесетина километра от Сен Лоран. Хич не беше трудно, защото там се радвахме на голяма свобода. Петимата просто си вдигнахме чуковете — нищо по-просто.

— Какво значи това „петимата“? Къде са останалите двама?

Неловка тишина. Клузио рече:

— Вижте, копелета, тук сме само мъжки момчета и след като плаваме заедно, трябва да знаем истината. Хайде кажете.

— Всичко ще ви обясня — каза Бретонеца. — Наистина потеглихме петима, но двамата типа от Кан, дето сега липсват, ни бяха казали, че у дома си били риболовци. Не дадоха стотинка за бягството, понеже работата, дето щели да я свършат в открито море, струвала повече от всякакви мангизи. Е, щом тръгнахме, се разбра, че нито единият, нито другият разбира каквото и да било от корабоплаване. Поне двадесетина пъти за малко да се удавим. Влачехме се покрай брега — първо на Холандска Гвиана, после на Английска и накрая допълзяхме до Тринидад. Някъде между Джорджтаун и Тринидад теглих ножа на онзи, който ни убеждаваше, че ще бъде капитан на лодката. Той си го заслужаваше, защото ни излъга за моряшките си умения, само и само да избяга гратис. Другият се уплаши, че също ще го убием, и се хвърли сам в морето, като заряза кормилото. А морето беше бурно… Оттам нататък се справяхме, както можем. Няколко пъти позволихме лодката да се напълни с вода, ударихме се в една скала и като по чудо успяхме да се спасим. Кълна ви се, че всичко, което ви казах дотук, е чистата истина.

— Вярно е — потвърдиха другите двама. — Точно така си беше и ние тримата се съгласихме, че онзи тип трябва да се ликвидира. Ти какво мислиш по въпроса, Папийон?

— Не ми е работата да раздавам оценки.

— Кажи все пак — настоя Бретонеца, — какво би направил ти на наше място?

— Трябва да размисля. За да отсъди човек правилно, трябва да е преживял ситуацията, иначе не би могъл да прецени.

— Що се отнася до мен, аз бих го убил, защото лъжата му е можела да доведе до това да загинете всички — отсече Клузио.

— Добре, не ща да разискваме повече. Все пак имам чувството, че страхът, който сте изпитали, още не ви е напуснал и че само принудата е причина отново да се намирате в открито море, не е ли така?

— Да, така е — отговориха онези в хор.

— Така че да ви кажа — тук няма да се паникьосвате, каквото и да ви се случи. Никой при никакви обстоятелства няма право да дава воля на страха си. Който го е шубе, да си трае. Лодката е здрава и това беше доказано. Сега сме с повече товар от преди, но затова пък бордът е с десет сантиметра по-висок. Това компенсира свръхбагажа.

Пушихме, пихме кафе. Тъй като бяхме хапнали добре на тръгване, решихме да не се храним преди сутринта на следващия ден. Беше 9 декември 1933 г. и бяха изминали четиридесет и два дни от момента, в който от блиндираната зала на болницата в Сен Лоран започна нашето бягство. Научихме това от Клузио — нашия счетоводител. Аз се бях сдобил с три скъпоценности, с каквито не разполагах на тръгване — водоустойчив часовник, купен в Тринидад, истински компас с много точно разчертани посоки и чифт слънчеви очила от плексиглас. Клузио и Матюрет имаха от своя страна по един каскет.

Изтекоха три дни, през които нищо особено не се случи, ако не броим това, че на два пъти попадахме на стада делфини. Те ни караха да изтръпваме, особено след като една групичка от осем от тях реши да си поиграе с лодката. Започнаха да се гмуркат под нея и да изскачат точно пред носа й. От време на време докосвахме по някой от тях. Следващата игра обаче ни впечатли много повече: три делфина се подреждаха в триъгълник с муцуни към нас — един отпред и два на равни разстояния зад него, и се спускаха направо срещу лодката с луда скорост. Точно в момента, в който буквално връхлитаха върху нас, те се гмуркаха и изскачаха от двете ни страни. Въпреки че вятърът беше силен и ние се носехме с опънати платна, делфините плуваха по-бързо и от нас. Играта продължи с часове и започна да ни омагьосва. Най-незначителната грешка в изчисленията им можеше да ни преобърне. Тримата новаци си мълчаха, но си струваше човек да види изкривените им мутри.

През нощта от четвъртото денонощие се развихри страхотна буря. Беше нещо наистина ужасяващо. Най-лошото беше, че вълните не следваха една и съща посока. Често се блъскаха и поглъщаха една друга. Някои от тях високи, други малки — човек не можеше да се ориентира. Никой не продумваше с изключение на Клузио, който се провикваше от време на време: „Дръж се, приятелю! И с тази ще се справиш, както с останалите!“ или „Внимавай, една изскача изотзад!“. Понякога вълните, ръмжейки, налитаха отстрани, целите в пяна. Както и да е — преценявах скоростта им и успявах да предвидя навреме под какъв ъгъл ще ме ударят. И тогава внезапно като изневиделица зад кърмата на лодката изскачаше в целия си ръст нова вълна. На няколко пъти водните масиви се разбиваха върху раменете ми и, разбира се, се изливаха в лодката. Останалите петима не преставаха да изгребват водата с тенджери и тенекиени кутии. Въпреки всичко аз в нито един момент не позволих да се напълни повече от една четвърт от лодката, така че ние фактически не бяхме изправени пред риска от потапяне. Целият този панаир продължи през половината от нощта — почти седем часа. Дъждът ни попречи да видим слънцето преди осем сутринта.

Когато бурята утихна, всички ние с радост посрещнахме блестящото утринно слънце. Първата ни работа — по едно кафе. Парещо кафе с мляко „Нестле“ и моряшки сухари, които са твърди като желязо, но веднъж потопени в кафето, стават чудесни. Бях скапан след нощната битка срещу стихията, не издържах повече и въпреки че вятърът все още оставаше силен, а вълните — високи и непокорни, помолих Матюрет да ме замести за малко. Исках да поспя. Не бяха минали и десет минути, откак легнах, когато Матюрет се остави една вълна да го изненада отстрани и да наводни три четвърти от лодката. Всичко плуваше във вода — кутиите, печката, завивките… Потопен до кръста, успях да стигна до кормилото и да го завъртя тъкмо навреме, за да избегнем една разпенена вълна, която се беше устремила право срещу нас. С един замах извъртях срещу нея задницата на лодката, така че тя не можа да ни залее, а ни тласна много силно, поне десет метра напред.

Всички изгребваха водата. Казанът, с който си служеше Матюрет, изхвърляше по петнадесет литра наведнъж. Никой не се грижеше да прибира каквото и да било, всички бяха обхванати от трескавата мисъл да изгребват, да изгребват колкото се може по-бързо водата, която правеше корабчето ни толкова тежко и безпомощно срещу вълните. Трябва да призная, че тримата новаци се представиха добре. Бретонеца дори в един момент, когато вълните му изтръгнаха тенекията, взе съвсем сам решението да излее бъчонката с вода, за да облекчи лодката, и без никакво усилие я обърна през борда. Два часа по-късно всичко беше изсушено, но бяхме изгубили завивките, примуса, печката, торбите с дървени въглища, тубата с газ и бъчонката с вода — единствено нея доброволно.

Беше вече по обяд, когато, решавайки да си сменя панталоните, забелязах, че вълните са отнесли и малкото ми куфарче, както и две от трите мушами. Съвсем на дъното на лодката открихме две бутилки ром. Бяхме изгубили или намокрили всичкия тютюн, тютюневите листа бяха изчезнали заедно с кутията от бяло желязо. Казах:

— Копелета, първо по една глътка ром, и то в добра доза, а после ще отворим сандъка със запасите, за да видим на какво можем да разчитаме. Има плодови сокове — това добре. Ще си ги разпределим на порции вместо вода. Има кутии с маслени бисквити — изпразнете една от тях и направете от нея печка. Ще наредим консервените кутии на дъното на лодката и ще накладем огън от дъските на сандъка. С основание всички си изкарахме акъла, но сега опасността премина. Всеки от нас трябва да се съвземе и да бъде на висотата на положението. Оттук нататък да не съм чул някой да казва „Жаден съм“, да не съм чул някой да казва „Гладен съм“ или „Пуши ми се“. Разбрано?

— Да, Папи, разбрано.

Всички се държаха добре, а Провидението укроти вятъра и ни позволи да си сготвим супа от консерва с говеждо. С по едно канче супа, в което топяхме моряшките сухари, успяхме да си подложим вкусно и топло в стомасите до следващия ден. Сварихме и по съвсем малко зелен чай за всеки. Сред запасите намерихме кашон цигари — двадесет и четири малки пакета с по осем цигари. Останалите петима решиха само аз да имам правото да пуша, за да се държа буден, и за да няма повод за завист, Клузио се отказа той да ми пали цигарите, а само ми подаваше огънче. Благодарение на това разбирателство между нас не възникнаха никакви неприятни инциденти.

Вече шести ден, откак плавахме, аз не бях спал. Тази вечер морето беше гладко като стъкло и си позволих да заспя. Спах като заклан пет часа. Когато се събудих, беше десет вечерта. Всичко продължаваше да е спокойно. Останалите бяха хапнали, а мен ме чакаше едно канче с нещо като качамак от царевично брашно, който изядох с няколко пушени наденички. Беше много вкусно. Чаят беше почти студен, но това нямаше значение. Запуших в очакване вятърът да благоволи да се усили.

Нощта беше чудно обсипана със звезди. Северната звезда сияеше с целия си блясък и само Южният кръст я надминаваше по яркост. Ясно виждахме Голямата и Малката мечка. Пълната луна вече беше изгряла, а в звездното небе не плуваше нито едно облаче. Бретонеца зъзнеше от студ. Беше изгубил сакото си и стоеше само по риза. Дадох му мушамата. Започваше седмият ден.

— Слушайте, приятели, не можем да сме далече от Кюрасао. Имам чувството, че съм се качил прекалено на север, значи сега ще карам право на запад, защото не бива да пропускаме Холандските Антили. Сега, когато нямаме повече сладка вода и изгубихме всичките си запаси освен резервните, това би било съдбоносно.

— Вярваме ти, Папийон — рече Бретонеца.

— Да, вярваме ти — повториха в един глас останалите. — Прави, както знаеш.

— Благодаря ви.

Смятам, че това, което казах, беше най-правилното. Вятъра никакъв го нямаше цяла нощ и едва към четири сутринта се появи благоприятен бриз, който ни позволи отново да потеглим. Този бриз, който в утринните часове се усили, продължи да духа повече от тридесет и шест часа с достатъчна мощ, за да позволи на лодката да се движи с добро темпо, но без да предизвиква такова вълнение, че да ни разлюлее.

Кюрасао

Чайки. Първо се появиха крясъците им, защото беше нощ, после самите те закръжиха над лодката. Една кацна върху мачтата, отлетя, после пак се върна да кацне. Играта им продължи повече от три часа, докато жизнерадостното слънце възвести деня. Нищо на хоризонта не подсказваше, че приближаваме земя. Откъде, мамка му, изникваха тези чайки? Целия ден се взирахме напразно. Нито знак за наближаваща земя. Пълната луна изгря в момента, в който слънцето залезе, и тропическата й светлина беше толкова ярка, че отблясъците ми пречеха. Нямах вече черни очила — те бяха отплували с оная страхотна вълна, която отнесе и каскетите ни. Около осем вечерта през този лунен ден забелязахме много далеч на хоризонта черна линия.

— Това със сигурност е земя! — извиках първи аз.

— Да, наистина.

Накратко, всички се съгласихме, че виждаме тъмна ивица, която трябва да е твърда земя. Цялата останала част от нощта прекарах наведен напред към тази ивица, която малко по малко изясняваше очертанията си. Пристигнахме. Никакви облаци, силен вятър и мощно, но целенасочено вълнение, и ние се устремихме право към нея. Тъмният масив насреща не беше много висок и по нищо не можеше да се познае дали брегът е отвесен, скалист или с плажна ивица. Залязващата от другата страна на хоризонта луна хвърляше сянка и тя ми пречеше да виждам каквото и да било, освен веригата от светлини на повърхността на морето, която постепенно се накъса. Приближавах, приближавах и на около километър от брега хвърлих котва. Вятърът беше силен и извърташе лодката с нос към вълните, които всеки път я изправяха отвесно. Разклащаше ни порядъчно, така че беше доста неудобно. Платната, разбира се, бяха спуснати и прибрани. Можехме да дочакаме утрото по този неудобен, но сигурен начин, само че за нещастие котвата внезапно поддаде. За да направляваш кораб, той трябва да е в движение — иначе губиш контрол над него. Опънахме кливера и стаксела, но странно — котвата отново не успя да се закачи. Другарите ми изтеглиха въжето на борда — то излезе без котва на края си. Бяхме я загубили. Въпреки всички мои усилия вълните ни приближаваха с опасна скорост към скалите на непознатия бряг, така че реших да опъна и платното и доброволно да се устремя към тях с пълна сила. Маневрата ми излезе толкова успешна, че се озовахме затиснати между две скали с напълно разбита лодка. Никой не изкрещя „да се спасява кой както може“, но щом пред нас се надигна следващата вълна, всички скочихме в нея, за да се намерим на брега ранени, навехнати, но живи. Единствен гипсираният Клузио пострада по-сериозно от вълните. Ръката, лицето и дланите му бяха одрани и целите в кръв. Ние се отървахме с по няколко драскотини на коленете, дланите и глезените. На мен ми кървеше и едното ухо, което бях охлузил доста зле в някаква скала.

Независимо от всичко, бяхме живи и върху твърда земя — на завет от вълните. На разсъмване успяхме да си приберем мушамата и аз се върнах на лодката, която започваше напълно да се разпада. Успях да изтръгна прикования на задната пейка компас. В цялата околност не се виждаше жива душа. Потърсихме източника на онези светлини, по които се насочихме — по-късно разбрахме, че става дума за прожектори, сигнализиращи на рибарите, че мястото е опасно. Поехме към вътрешността на непознатата местност. Наоколо се виждаха само кактуси — огромни кактуси и магарета. По едно време додрапахме до някакъв кладенец — страшно уморени, защото двама по двама се редувахме да носим Клузио на столче. Около кладенеца се търкаляха изсушени трупове на магарета и кози. Той самият беше пресъхнал, а крилете на вятърната мелница, която навремето е изпомпвала вода от него, сега се въртяха на празен ход. Наоколо ни жива душа — само магарета и кози.

Напредвайки, стигнахме до малка къщурка, чиито отворени врати ни приканваха да влезем. Извикахме „Ало, ало!“ Никакъв отговор. Върху камината намерихме платнена торба, завързана с въже — аз взех да я отворя. В момента, в който я отварях, въжето се скъса и се оказа, че е пълна с флорини — холандски пари. Ясно, значи се намирахме на холандска територия — в Бонер, Кюрасао или Аруба. Върнахме торбата на мястото й, без да вземем и стотинка от нея, потърсихме вода и всеки от нас пи от черпака. И отново пустош — никой в къщата или в околността. Бяхме потеглили отново — много бавно заради Клузио, когато един стар форд ни препречи пътя.

— Да не сте французи?

— Да, господине.

— Бихте ли се качили в колата.

Настанихме Клузио върху коленете на тримата, които седяха на задната седалка. Аз седнах до шофьора, а Матюрет до мен.

— Корабокрушенци ли сте?

— Да.

— Удавени има ли?

— Не.

— Откъде идвате?

— Тринидад.

— А преди Тринидад?

— Френска Гвиана.

— Каторжници или заточени?

— Каторжници.

— Аз съм доктор Наал, собственик съм на това парче земя, което е полуостров, залепен за Кюрасао. Нарича се Магарешкият остров. Тук магаретата и козите се прехранват, като опасват онези кактуси с дългите бодли, дето народът ги нарича „Госпожиците на Кюрасао“.

— Това не ще да е много ласкателно за истинските госпожици на Кюрасао — викам му аз.

Едрият дебел господин се разсмя с глас. Задъханият форд, който хъркаше като астматик, спря от само себе си. Посочих към стадото магарета:

— Ако колата я закъса съвсем, има кой да ни тегли.

— Абе, имам нещо от рода на ярем в багажника, само че номерът е да пипнеш две и да им го нахлузиш едновременно. Хич не е лесно.

Дебеланкото отвори капака и веднага стана ясно, че при друсането се е откачила жицата, която свързва свещите. Преди да се качи обратно в колата, той се огледа наоколо доста разтревожен. Поехме отново и след като дълго се люшкахме по изровените пътища, излязохме пред бяла бариера, която ни пречеше да продължим. Зад нея се виждаше бяла къщурка. Докторът поговори на холандски с някакъв чисто облечен негър със светла кожа, който на всяка дума повтаряше: „Я, мастър, я, мастър“. След което се обърна към нас и каза:

— Заповядах на този човек да ви прави компания и да ви почерпи, ако сте жадни, докато се върна. Слезте от колата, ако обичате.

Слязохме и се разположихме на тревата пред камионетката на сянка. Кашлюк, кашлюк, фордът се отдалечи. Едва беше изминал петдесетина метра и негърът ни рече на папиаменто — холандски диалект от Антилските острови, състоящ се от английски, холандски, френски и испански думи, че неговият господар доктор Наал е тръгнал да вика полицията, понеже много се бои от нас и че го е предупредил самият той много да внимава, защото сме избягали крадци. Бедният мулат се чудеше на каква маймуна да се направи, за да ни угоди. Приготви ни кафе — доста редичко, но подходящо за тази жега. Чакахме повече от час, докато накрая пристигна някакъв камион, приличен на купа за салата, с шестима полицаи, облечени по немски, и една отворена кола, карана от шофьор в полицейска униформа, а на задната седалка — трима господа, сред които и доктор Наал.

Слязоха всичките и най-нисичкият, който имаше мутрата на току-що подстригано кюре, се обърна към нас:

— Аз съм началникът на службата за сигурност на остров Кюрасао. Тази ми отговорност ме задължава да ви арестувам. Извършвали ли сте от стъпването си на острова до този момент някакво престъпление и какво? Кой от вас е извършителят?

— Господине, ние сме избягали затворници. Идваме от Тринидад и преди не повече от няколко часа се разбихме с лодката си върху скалите. Аз съм водачът на тази малка група и мога да потвърдя, че никой от нас не е извършвал и най-малкото престъпление.

Комисарят се обърна към дебелия доктор Наал и му заговори на холандски. Двамата продължаваха да обсъждат нещо, когато се появи някакъв тип на велосипед. Той заприказва бързо и разпалено, като се обръщаше ту към комисаря, ту към доктор Наал.

— Господин Наал, защо сте казали на този човек, че сме крадци?

— Защото този човек, когото сега виждате, ме предупреди, преди още да ви срещна, че иззад един кактус ви е видял да влизате и да излизате от къщата му. Той работи при мен и се грижи за част от магаретата ми.

— Значи само това, че сме влизали в къщата му, вече ни прави крадци? Глупаво е това, което казвате, господине, ние само пихме малко вода — това ли наричате кражба?

— А кесията с флорини?

— Кесията аз наистина я отворих и дори скъсах сиджимката, като я развързвах. Не съм й направил нищо, освен да проверя какви са парите, за да разбера в коя държава сме пристигнали. После съвсем съвестно върнах парите в кесията и дори я поставих обратно точно където си стоеше — върху плочата на камината.

Комисарят ме погледна в очите и после рязко се обърна към оня с велосипеда и строго му каза нещо. Доктор Наал даде знак, че иска да се намеси. Сухо — съвсем по немски маниер, комисарят го отряза и не му даде думата. Той накара новодошлия да се качи в колата му до шофьора, след което се качи на свой ред с двама полицаи и отпраши. Наал и третият господин, който беше дошъл заедно с тях, ни поведоха към къщата.

— Нека да обясня — рече Наал, — този човечец ми заяви, че парите му са изчезнали. Преди да ви претърси, комисарят го разпита, защото го заподозря в лъжа. Ако се окаже, че сте невинни, ще ви се извиня заради инцидента, но грешката не беше моя.

Не мина даже и четвърт час, колата се върна и комисарят ми рече:

— Вие казахте истината, този човек е един безсрамен лъжец. Ще бъде наказан за това, че се опита да ви наклевети така грубо.

В това време горкия тип го качиха в купата за салата, останалите петима — след него, и тъкмо се канех да се кача и аз, когато комисарят ме спря и ми предложи:

— Седнете в моята кола, има място до шофьора.

Тръгнахме пред камиона и много бързо го загубихме от очи. Карахме по добре асфалтирани пътища, после влязохме в едно селище, застроено в холандски стил. Всичко в него блестеше от чистота и повечето минувачи караха велосипеди. Стотици хора, качени на по две колела, се движеха напред-назад по този начин. Влязохме в полицейския участък. Минахме през голяма канцелария, където седяха зад бюрата си няколко облечени в бяло полицаи, и влязохме в една стая с устройство за вентилация. Вътре беше прохладно. В един фотьойл седеше едър и висок рус мъж на около четиридесет години. Той се надигна и каза нещо на холандски. След като си размениха няколко реплики, комисарят се обърна към нас на френски:

— Представям ви началника на полицията в Кюрасао. Господин главен комендант, този французин е водачът на групата от шестима души, които арестувахме.

— Добре, господин комисар. Дотолкова, доколкото сте корабокрушенци, приветствам ви с добре дошли в Кюрасао. Как се казвате?

— Анри.

— Добре, Анри, сигурно сте преживели не особено приятни моменти около инцидента с онази кесия с пари, но в крайна сметка това ви е от полза, защото доказва, че вие без съмнение сте честен човек. Ще се разпоредя да ви отделят някое хубаво светло помещение с диван, за да можете да си починете. Случаят ви ще бъде доложен на губернатора, който ще даде заповеди какво да правим с вас по-нататък. Комисарят и аз ще се застъпим за вас.

Той ми стисна ръката и ние излязохме. В двора доктор Наал отново ми се извини и ми обеща да се застъпи за нас. Два часа по-късно и шестимата бяхме затворени в голямо правоъгълно помещение с дванадесет легла и голяма дървена маса с пейки по средата. През решетките на прозореца извикахме един полицай и го помолихме да ни купи тютюн, цигарени хартийки и кибрит срещу тринидадските ни долари. Той отказа да вземе парите и избъбри в отговор нещо, което не разбрахме.

— Тоя черньо — ядоса се Клузио — май се страхува да не би да си наруши задълженията. Пак си останахме без тютюн.

Аз тръгнах да почукам на вратата, за да извикам някого, но точно в този момент тя се отвори. Дребен метис със сиви дрехи, които приличаха на затворнически, и номер, зашит отпред на гърдите, за да не можем да го объркаме какъв е, ни рече:

— Пари цигари?

— Не. Тютюн, хартия и кибрит.

След няколко минути той се върна, като носеше всичко това заедно с димящи кани, пълни с горещ шоколад и какао. Всеки пи от тях в големите глинени чаши, които затворникът донесе.

В следобедните часове дойдоха да ме извикат. Върнаха ме обратно в кабинета на началника на полицията.

— Губернаторът ми нареди да ви оставя да се разхождате свободно в очертанията на двора на затвора. Предупредете другарите си да не се опитват да избягат, защото последствията от това ще бъдат тежки за всички ви. Тъй като сте капитан, вие ще имате право да излизате в града за по два часа всяка сутрин от десет и всеки следобед от три до пет. Имате ли пари?

— Да, английски и френски.

— Един цивилен полицай ще ви придружава навсякъде по време на разходките ви.

— Какво ще правят с нас?

— Мисля, че ще се постараем да ви качим един по един на танкери от различни държави. Тъй като в Кюрасао се намира една от най-големите рафинерии в света, която преработва венецуелския петрол, тук всеки ден влизат и излизат от пристанището по двадесет, двадесет и пет танкера от най-различни страни. За вас това ще е възможно най-доброто решение, защото ще имате възможност да се прехвърлите в други страни без какъвто и да било проблем.

— Кои страни имате предвид? Панама, Коста Рика, Гватемала, Никарагуа, Мексико, Канада, Куба, САЩ, държавите с английско законодателство?

— Не, това е невъзможно. В Европа — също. Спокойно, имайте ни доверие, оставете ни да се погрижим за вас и да ви помогнем да започнете живота си отначало.

— Благодаря, господин началник.

Предадох всичко точ в точ на момчетата. Клузио, най-изпеченият мошеник между всички нас, кимна към мен:

— Ти какво мислиш за това, Папийон?

— Още не знам, боя се да не е някоя партенка, за да ни накарат да кротуваме и да не правим опити за бягство.

— Аз пък се боя, че ти имаш право — отвърна той.

Бретонеца хвана вяра на прекрасните обещания. Онзи другият, с ютията, беше направо във възторг:

— Няма повече лодки, няма повече опасности, сега ни е в кърпа вързано. Всеки си отплува с по някой тлъст танкер на майната си и съвсем легално си се скатаваме в различни държави.

Льору беше на същото мнение.

— А ти какво ще кажеш, Матюрет?

И това деветнадесетгодишно хлапе, тоя жълтоустко, станал каторжник по случайност, това момченце с лице, по-нежно отколкото на жена, каза с мекия си глас:

— И вие си въобразявате, че тези твърдоглави полицаи ще изработят за всеки от нас по едни фалшиви документи за самоличност? Аз не вярвам. Най-многото могат да си затворят очите и да ни оставят да се изнижем и един по един да се качим нелегално на някой отплуващ танкер — не повече от това. А и него биха направили, за да се отърват от нас без много главоболия. Това е моето мнение. Не вярвам аз на тази история.

Аз излизах в редки случаи, обикновено сутрин, за да правя някои покупки. Вече от цяла седмица бяхме тук и нищо ново не се беше случило. Започнахме да се изнервяме. Един следобед видяхме три кюрета да обикалят килиите и останалите помещения, заобиколени от полицаи. Задълго се спряха в най-близката до нас килия, където се намираше един негър, обвинен в изнасилване. Тъй като предположихме, че ще минат и при нас, влязохме обратно в помещението и всеки седна на своето легло. И наистина — ето ги и тримата, придружени от доктор Наал, началника на полицията и един облечен в бяло, целият със златни нашивки, който трябва да беше офицер от Марината.

— Монсеньор, това са французите — каза на френски началникът на полицията. — Досега поведението им е било примерно.

— Здравейте, деца мои. Да седнем на пейките около тази маса. Така ще ни бъде по-удобно да разговаряме.

Седнаха всички, включително и придружителите на владиката. От двора донесоха една табуретка, която стоеше пред нашата врата, и я сложиха в края на масата, така че владиката да може да ни вижда добре.

— Почти всички французи са католици. Има ли сред вас някой, който да не е? — Никой не вдигна ръка. Аз реших, че свещеникът от Консиержери почти ме беше кръстил, така че също можех да се смятам за католик.

— Приятели мои, аз съм от френски произход, казвам се Иреней дьо Брюн. Предците ми са били протестанти — хугеноти, принудени да избягат в Холандия по времето, когато Катерина дьо Медичи ги преследвала до смърт. Така че и аз нося френска кръв, сега съм владика на Кюрасао — град, в който има повече протестанти, отколкото католици, но в който католиците най-ревностно изповядват своята вяра. И така, в какво положение се намирате вие?

— Чакаме да бъдем качени един след друг на танкери.

— Колко души от групата ви заминаха вече по този начин?

— Все още никой.

— Хм, какво ще речете за това, господин комендант? Отговорете ми, ако обичате, на френски — вие добре владеете този език.

— Губернаторът, монсеньор, най-искрено искаше да помогне на тези хора и му дойде наум, че може да се използва една подобна формула, но трябва искрено да ви призная, че до ден-днешен нито един капитан на кораб не е приел да вземе на борда си някой от тях — главно поради причината, че нямат паспорти.

— Ето оттук трябва да започнем. Не би ли могъл губернаторът да им издаде извънредни паспорти?

— Не знам. Никога не сме обсъждали този въпрос.

— Вдругиден ще произнеса проповед за вас. Бихте ли искали да се изповядате утре следобед? Ще се наема да ви изповядам лично, за да ви помогна да получите от Всевишния прошка за греховете си. Ще ги доведете при мен в катедралата в три часа. Възможно ли е?

— Да.

— Бих искал да пристигнат с такси или частна кола.

— Ще ги придружа лично, монсеньор — увери го доктор Наал.

— Благодаря, синко. Деца мои, не мога нищо да ви обещая. Освен едно-единствено нещо, за което обаче гарантирам: от този момент нататък ще се старая да ви помагам с всички сили.

Като видяхме, че Наал и Бретонеца един след друг му целуват пръстена, ние също докоснахме с устни пръстена на владиката и го придружихме до колата му, която беше паркирана в двора.

На другия ден всички се изповядахме при него. Аз бях последен.

— Хайде, дете мое, започни първо с най-големия си грях.

— Първо, отче, аз не съм кръстен, но един свещеник в затвора във Франция ми каза, че независимо от това дали сме кръщавани или не, всички ние сме божии чеда.

— Прав е бил. Хайде ще излезем от изповедалнята и ще ми разкажеш всичко поред.

Разказах му подробно за целия си живот.

Дълго, търпеливо и много внимателно се вслушва в разказа ми духовният принц. Той задържа ръцете ми в своите, поглеждаше ме често в очите, а от време на време, когато се запъвах в мъчителни за разказване неща, навеждаше очи, за да помогне на изповедта ми. Този шестдесетгодишен свещеник имаше толкова чисто лице и очи, че излъчваше нещо детинско. Кристалната му и сигурно изпълнена с безкрайна доброта душа осветяваше всяка негова черта и светлосивият му поглед проникваше в мен като балсам върху рана. Кротко, много кротко, държейки все още ръцете ми в своите, той ми заговори тихо, почти шепнешком:

— Понякога Господ кара своите чеда да понасят злобата човешка, за да може оня, когото Той е избрал за жертва, да излезе от изпитанието по-силен и по-благороден от всякога. Виждаш ли, сине мой, ако ти не беше принуден да понесеш своя кръст, ти никога не би могъл да се издигнеш толкова високо и да се доближиш така плътно до Божията правда. Бих казал дори, че хората, системата, колелцата от онази ужасна машина, която те е смазала, премного злите човеци, които по някакъв начин са те измъчвали и клеветили, са ти направили най-голямата възможна услуга. Те са събудили в теб нов дух, по-извисен от предишния, и ако днес ти усещаш кое е честно, добро и милозливо, ако имаш нужната сила, за да превъзмогнеш всички препятствия и да се извисиш, го дължиш именно на тях. Тези идеи за отмъщение, желанието ти да накажеш всекиго според мъката, която ти е причинил, не могат да намерят почва в душа като твоята. Ти си призван да спасяваш хората, а не да им причиняваш зло, дори ако мислиш, че това зло е справедливо. Господ Бог е бил милостив към теб, той ти е рекъл: „Помогни си сам и аз ще ти помогна!“ Той ти е помагал във всичко и дори ти е позволил да спасиш други същества и да им покажеш пътя към свободата. Най-вече недей мисли, че сторените от теб грехове са чак толкова тежки. Има много хора, поставени високо в обществото, които са виновни за далеч по-тежки простъпки от твоите. Само че те не са имали възможността да се извисят като теб чрез наказание, наложено от човешкото правосъдие.

— Благодаря, отче. Вие ми направихте едно добро за цял живот. Никога не ще го забравя — и аз целунах ръцете му.

— Ти ще поемеш отново на път, синко, и ще срещнеш нови беди. Бих искал да те кръстя, преди да заминеш. Съгласен ли си?

— Отче, нека засега да остана такъв, какъвто съм. Татко ме възпита без религия. Той има златно сърце. Когато мама почина, той съумя да възприеме някои нейни жестове, думи, прояви на внимание, за да може да ме обича по-добре. Имам чувството, че ако се кръстя, ще извърша нещо като предателство срещу него. Оставете ме, докато бъда напълно свободен, с утвърдена самоличност и нормален начин на живот — тогава ще му пиша и ще го питам дали бих могъл да отстъпя от неговите възгледи и да се кръстя, без да го нараня.

— Разбирам те, синко, убеден съм, че Бог е с теб. Благославям те и моля Господ да те закриля.

— Вижте как монсеньор Иреней дьо Брюн цял се открива в тази своя проповед — забеляза доктор Наал.

— Да, разбира се, господине. А какво смятате да правите сега?

— Ще помоля губернатора да се разпореди пред митническите власти да ми дадат предимство при първата разпродажба на конфискуваните от контрабандистите лодки. Вие ще ме придружите, за да си кажете мнението и да изберете тази, която ви подхожда. Що се отнася до останалото — дрехи и храна, няма да има проблеми.

След като архиепископът произнесе проповедта си, имахме редовно посещения, най-често вечер около шест. Хората просто искаха да ни опознаят. Те сядаха на пейките около масата, всеки носеше по нещо, което оставяше на някое от леглата, без да подчертава: донесох ви това и това. Около два следобед пристигаха малките сестри на бедните, придружавани от игуменката си — те говореха френски много добре. Кошничките им винаги бяха пълни с приготвени от тях лакомства. Игуменката беше много млада — нямаше четиридесет години. Косите й, скрити под бялото боне, не се виждаха, но очите й бяха сини, а веждите — руси. Както ни обясни доктор Наал, тя произлизала от уважавано холандско семейство и била писала вече в Холандия, за да разбере дали не могат да постъпят с нас другояче и да не ни пращат отново на морско пътешествие. Прекарвахме заедно хубави часове и тя на няколко пъти ме караше да й разказвам историята на нашето бягство. Понякога ме молеше да разказвам направо на монахините, които я придружаваха и които владееха френски. И ако се случеше да прескоча някой детайл, тя кротко ме поправяше:

— Не така бързо, Анри. Пропуснахте историята с онзи петел — хоко. Защо днес забравихте за мравките? Мравките са много важни, защото заради тях Маскирания бретонец е успял да ви изненада!

Ако ви разказвам всичко това, то е, защото тези мигове бяха така чудесни, така напълно се различаваха от всичко, което бяхме преживели до този момент, че виждахме как започва да изчезва пред нас пътят на развалата под свръхестествените лъчи на някаква небесна светлина.

Видях лодката — прекрасен съд, дълъг осем метра, със здрав солиден кил, много висока мачта и огромни платна. Действително беше строен за контрабандисти. Беше напълно екипиран, но целият покрит с восъчни печати на митницата. При наддаването първият клиент предложи шест хиляди флорина, което ще рече около хиляда долара. Абе, с две думи — получихме го за шест хиляди и един флорина, след като доктор Наал пошушна две думи на ухото на въпросния клиент.

За пет дни бяхме готови. Свежо боядисана, натъпкана с храни, подредени добре в трюма, лодката, която дори имаше нещо като палуба, можеше да се нарече царски подарък. Шест куфара с нови вещи за всеки от нас, обувки и необходимото облекло, бяха опаковани с непромокаемо платно и положени в трюма.

Затворът в Рио Ача

Потеглихме на разсъмване. Докторът и монахините дойдоха да се сбогуват. Лесно се отлепихме от кея, вятърът веднага ни поде и ние заплавахме нормално. Яркото слънце се издигна над хоризонта — очакваше ни един спокоен ден. Веднага забелязах, че лодката е твърде лека за вятъра и няма достатъчно баласт. Трябваше да бъда по-внимателен. Летяхме с пълна скорост. Това корабче беше като чистокръвен жребец, що се отнася до скоростта, но иначе беше капризно и лесно полудяваше. Пътувахме право на запад. Взехме решение да оставим нелегално на колумбийския бряг тримата, които се присъединиха към нас в Тринидад. Те не искаха и да чуят за дълъг преход, казваха, че имат доверие в мен, но не и във времето. Действително, според метеорологичните прогнози във вестниците, които бяхме чели в затвора, очакваше се лошо време и дори урагани.

Съгласих се, че имат право на това и се споразумяхме да ги оставя на един пуст и необитаем полуостров, наречен Гуахира. После ние тримата щяхме да продължим към Британски Хондурас. Времето беше чудесно и след слънчевия ден настъпи звездна нощ, изпълнена със силната светлина на лунния сърп, която улесняваше намеренията ни да оставим тримата на брега. Устремихме се право към колумбийския бряг, аз хвърлих котва и малко по малко започнахме да проверяваме къде биха могли да скочат. За нещастие водата беше твърде дълбока и се наложи да се приближим рисковано много до скалистия бряг, за да стигнем до място, където дъното да е на не повече от метър и половина дълбочина. Стиснахме си ръцете, те слязоха един по един, стъпваха здраво на крака и после с куфара си върху главата тръгнаха към брега. Гледахме всичко това с интерес и също с малко тъга. Тези наши другари се бяха държали добре с нас, бяха се оказали на висотата на всички премеждия. Съжалявахме, че напускат кораба. Докато се приближавахме към брега, вятърът окончателно затихна. По дяволите! Дано не са ни забелязали от селото, което е обозначено на картата под името Рио Ача! Това беше първото пристанище, където имаше управление на полицията. Да се надяваме, че не са. Мислех, че сме се отдалечили достатъчно от него, защото се ръководех по малкия фар, кацнал върху ръкава, който току-що бяхме подминали.

Чакай, и чакай… Ония тримата изчезнаха, след като помахаха за сбогом с една бяла кърпичка. Мамка му и вятър! Де го вятъра, да ни отлепи от тоя колумбийски бряг, който е такова изпитание за нас! В крайна сметка не знаехме дали връщат или не избягалите затворници. При всички случаи и тримата предпочитахме сигурността на Британски Хондурас пред неизвестността на Колумбия. Вятърът се надигна чак в три следобед и едва тогава се появи възможност да потеглим. Опънах всички платна и лодката заплава, може би приведена прекалено много напред. Трябва да сме плавали около два часа, когато видяхме да се приближава към нас моторница, пълна с хора, които изстреляха няколко предупредителни залпа във въздуха, за да ни накарат да спрем. Вместо да се подчиня, аз надух още повече платната, опитвайки се да изляза в открито море извън териториалните води. Абсолютно невъзможно. След не повече от час и половина преследване мощната моторница успя да ни настигне. Притиснати от десетина въоръжени с пушки мъже, ние се видяхме принудени да се предадем.

Всичките тия войници или ченгета, които ни бяха пипнали, изглеждаха по един и същи начин: мръсни гащи, които някога са били бели, изпокъсани памучни фланели, които със сигурност не са познали пране, и боси крака. Изключение правеше „командирът“ — беше по-добре облечен и по-чист. Ако и да бяха зле облечени, поне бяха въоръжени до зъби: тъпкан с куршуми патрондаш вместо колан, добре поддържани войнишки пушки и като връх на всичко — ножници за огромни кинжали с удобни ръкохватки. Тоя, когото наричаха „командир“, имаше мутрата на метис убиец. Носеше револвер, окачен също на пълен с куршуми патрондаш. Тъй като говореха само испански, не разбрахме какво искат да ни кажат, но нито погледът, нито жестовете, нито тонът им бяха доброжелателни — всичко излъчваше враждебност.

Пътя от пристанището до затвора изминахме пешком, като прекосихме селището (то се оказа именно Рио Ача), заобиколени от шестима от въпросните негодяи, плюс трима, които вървяха на два метра напред с насочени към нас пушки. С две думи, посрещането ни не бе от най-радушните.

Стигнахме до затворнически двор, обграден с ниска стена. В него седяха или стояха прави двадесетина брадясали и мръсни затворници. Те също излъчваха враждебност. „Вамос, вамос.“ Разбрахме какво искат да кажат — да вървим, да вървим. Точно това не беше най-лесното нещо за нас, тъй като Клузио, макар вече да се чувствуваше по-добре, все още стъпваше само върху желязото на гипсирания си крак, така че не можеше да подтичва. Тук с компаса и шушляка в ръка към нас се присъедини „командирът“, който беше изостанал от групата. Дъвчеше от нашите бисквити, потопени в нашия шоколад, и ние на секундата разбрахме, че ще ни оберат до шушка. По-късно се разбра, че не сме се излъгали. Затвориха ни в някакво гадно помещение с дебели решетки на прозореца. По земята имаше разпръснати дъски с нещо като дървени възглавници от едната страна — това им бяха леглата. „Французи, французи“ — прошепна през прозореца един затворник в момента, в който полицаите ни заключиха и си тръгнаха.

— Какво искаш?

— Французи, не добро, не добро!

— Кое не е добро?

— Полиция.

— Полицията ли?

— Да, полиция — не добро.

И си замина. Здрачи се и помещението остана да се осветява от една електрическа лампа — явно със слаб волтаж, тъй като светеше много слабо. Около ушите ни свиреха комари, напъхваха се дори в носовете ни.

— Е, на ти сега — добре се наредихме! Скъпо ще ни струва, дето приехме да оставим на брега ония трима глупаци.

— Чакай бе, какво искаш. Не можехме да предвидим. Бедата е, че не се надигна вятър.

— Ами ти прекалено много се приближи към брега — подметна Клузио.

— Млъкни! Не е сега моментът да се самообвиняваме или да се обвиняваме един друг. Сега трябва да стиснем зъби. Трябва да бъдем по-сплотени от когато и да било.

— Прощавай, Папи, прав си. Вината е ничия.

Боже господи, би било прекалено несправедливо бягството ни да завърши така след толкова много борба. Не ни пребъркваха. Носех патрона си в джоба — побързах да го преместя в себе си. Клузио направи същото. Добре постъпихме, че не пропуснахме да го сторим. Всъщност този патрон беше един наистина малко обемист, но непромокаем портфейл, който лесно можехме да пазим направо в организма си. Часовникът ми показваше осем вечерта. Раздадоха ни по едно голямо колкото юмрук парче кафява нерафинирана захар и три увити в нещо като кесии порции разкашкан ориз, варен само с вода и сол. „Буенос ночес!“

— Сигурно значи лека нощ — предположи Матюрет.

В седем сутринта на следващия ден направо в двора ни сервираха прекрасно кафе, което пихме от дървени съдинки. Около осем на оглед мина комендантът. Помолих го да ме пусне да ида до лодката, за да донеса оттам някои необходими вещи. Или не ме разбра какво искам, или се направи, че не ме разбира. Колкото повече го гледах, толкова повече ми приличаше на убиец. На левия си хълбок носеше кожен кобур с малка бутилчица вътре. Извади я, отвъртя капачката и ми я подаде. Това беше първият приятелски жест, затова я поех и отпих. Добре че глътнах съвсем малко, защото силният алкохол щеше да ме изгори. Глътнах го бързо, но се задавих и онзи се захили с глас, мамка му, и омешан с индианска кръв негър!

Около десет пристигнаха няколко цивилни, облечени в бели костюми, с вратовръзки. Бяха шестима или седмина и влязоха в зданието, където, изглежда, се помещаваше дирекцията на затвора. Повикаха ни. Бяха насядали на подредените в полукръг столове, а над тях в стаята властваше огромен портрет на отрупан с отличия бял офицер: „Президенте Алфонсо Лопес де Колумбия“. Единият от господата се обърна на френски към Клузио и го покани да седне. Ние двамата останахме прави. Онзи, който седеше в средата — хилав, с гърбав нос и очила с половинки стъкла, започна да ме разпитва. Преводачът нищо не превеждаше, а накрая каза:

— Господинът, който ви заговори и който ще води разпита ви, е съдията на Рио Ача, останалите негови приятели са старейшините на града. За преводач ще ви служа аз — аз съм хаитянец и поддържам електрическите инсталации в околията. Предполагам, че част от тук присъстващите, може би дори и съдията, разбират по малко френски, макар да не си го признават.

Съдията изслуша този увод с нетърпение и започна своя разпит на испански. Честно и почтено хаитянецът превеждаше въпросите и отговорите.

— Французи ли сте?

— Да.

— Откъде идвате?

— От Кюрасао.

— А преди това?

— От Тринидад.

— И още по-преди?

— От Мартиника.

— Лъжете. Преди седмица нашият консул в Кюрасао беше предупреден, че трябва да охраняваме бреговата ивица, защото шестима бегълци от френската наказателна колония ще се опитат да слязат на наша земя.

— Е, добре, ние сме бегълците от колонията.

— Каторжници от Кайен, значи?

— Да.

— Щом като една толкова благородна страна като Франция ви е заточила толкова далеч и ви е наказала така сурово, значи вие сте много опасни престъпници?

— Може би.

— Крадци или убийци?

— Непредумишлено убийство.

— Значи „матадор“ — то е едно и също. Значи сте убийци? Къде са останалите трима?

— Останаха в Кюрасао.

— Пак лъжете. Оставили сте ги на шестдесетина километра оттук, в областта Кастилета. За щастие и те са били арестувани и след няколко часа ще бъдат доведени тук. Лодката ви крадена ли е?

— Не, подарък ни е от архиепископа на Кюрасао.

— Добре. Ще останете в затвора, докато правителството реши какво да правим с вас. Тъй като сте извършили престъпление, като сте оставили нелегално трима от вашите съучастници на колумбийска земя, а после сте се опитали да избягате в открито море, ви осъждам — вас, понеже сте капитан, на три месеца затвор, останалите на по един месец. И пазете добро поведение, ако не искате да изтърпите физически наказания от тукашните полицаи, които никак не са мекушави. Имате ли да кажете нещо?

— Не, само бих желал да прибера вещите и хранителните продукти, които са на борда на лодката.

— Всичко в нея е конфискувано от митническите власти с изключение на по един чифт панталони, по една риза и по едни обувки за всеки от вас. Останалото е конфискувано, не протестирайте, законът е такъв.

Върнахме се обратно в двора. Съдията веднага беше наобиколен от нещастни местни затворници: „Докторе, докторе!“ Той мина покрай тях, без да им отговори, без да се спре, преизпълнен със съзнанието за собствената си важност. Посетителите излязоха от затвора и се стопиха от погледите ни.

В един докараха останалите трима, качени в камион и придружавани от седем-осем въоръжени мъже. Изсулиха се с куфарите си. Влязохме заедно с тях в помещението.

— Каква чудовищна грешка допуснахме и ви принудихме да я допуснете и вие — изстена Бретонеца. — Не заслужаваме прошка, Папийон. Ако искаш, на, убий ме — няма да се дърпам. Никакви мъже не сме, а педерасти. Сторихме го, защото се бояхме от морето, а доколкото успях да опозная Колумбия и колумбийците, опасностите на морето са шегичка в сравнение с това да попаднеш в ръцете на тези симпатяги. Заради затишието на вятъра ли ви пипнаха?

— Да, Бретонецо. Никого няма да убивам, всички заедно допуснахме грешката. Ако бях отказал да ви оставя на брега, нищо от това нямаше да се случи.

— Прекалено добър си, Папи.

— Не, просто съм справедлив.

Разказах им за разпита.

— Е, хайде, дано губернаторът да ви пусне на свобода.

— Аха. Дето се вика, надеждата крепи човека.

Според мен, властите в тоя полуцивилизован пущинак не можеха да вземат решение по нашия проблем. Само от най-високо място можеше да се реши дали ще получим право да останем в Колумбия, дали ще ни екстрадират обратно, или ще ни пуснат да продължим с нашата си лодка. Щеше да е адски несправедливо, ако тези хора, които не бяхме засегнали по никакъв начин, вземеха най-тежкото от трите решения, тъй като в крайна сметка не бяхме извършвали никакво престъпление на тяхна територия.

Измина цяла седмица, откак висяхме тук. Нищо ново, като изключим това, че заговориха за възможността да ни прехвърлят със силна охрана в Санта Марта — по-голям град на двеста километра оттук. Полицаите с мутри на разбойници и пирати не бяха променили отношението си към нас. Вчера за малко да бъда застрелян от един от ония типове, защото посегнах да си прибера от него сапуна в умивалнята. Продължавахме да обитаваме все същото гъмжащо от комари помещение. Сега за щастие то беше малко по-чисто, отколкото когато се нанесохме в него, понеже Матюрет и Бретонеца го миеха всеки ден. Започнах да се отчайвам, да губя вяра. Караше ме да губя вяра именно тази омесена от индианци и негри колумбийска раса, тези метиси от испанци и индианците, които на времето са владеели земята. Един затворник колумбиец ми даде стар брой на вестника „Санта Марта“. На първа страница се кипреха нашите шест фотографии, а под тях — полицейският началник с огромната си мека шапка и снимка на дузина въоръжени с криви пушки полицаи. Успях да схвана, че историята на залавянето ни е романизирана, а ролите им са преувеличени. Човек би казал, че целокупна Колумбия е избягнала някаква огромна опасност благодарение на нашето арестуване. И въпреки това на снимките бандитите изглеждаха по-симпатични от полицаите. Престъпниците имаха вид на почтени хора, докато полицаите — ще ме извинявате! Като се започне от началника — всички бяха един дол дренки. Какво да правим сега? Като начало понаучих няколко думи на испански: да избягаш — фугарсе; затворник — пресо; убивам — матар; верига — кадена; белезници — еспосас; мъж — омбре; жена — мухер.

Бягство от Рио Ача

Мотаеше се в двора едно момче, на което никога не му сваляха белезниците и с което аз се сприятелих. Пушехме от една пура — дълга и тънка, много силна, но се понасяше. Разбрах, че пренася контрабандни стоки между Венецуела и остров Аруба. Беше обвинен, че е убил представител на бреговата охрана и сега изчакваше процеса си. В определени дни той беше изключително спокоен, а в други — нервен и възбуден. Успях да забележа, че става спокоен след посещение, когато дъвче донесените му листа. Един ден ми даде да опитам половин лист и веднага разбрах за какво става дума. Езикът, небцето и устните ми изтръпнаха. Това бяха листа от кока.

Този тридесет и пет годишен тип с космати ръце и гърди, покрити с къдрава черна растителност, трябва да притежаваше изключителна сила. Босите му ходила бяха толкова загрубели, че неведнъж той изчегъртваше полепили се парчета стъкло или някой и друг гвоздей, които се забиваха, без да успеят да наранят живата му плът.

„Фуга, ти и аз“ — рекох една вечер на контрабандиста. При едно от посещенията на хаитянеца му бях поискал френско-испански разговорник. Онзи дявол ме разбра и даде знак, че би искал да се омете, но белезниците! Те бяха американско производство, с винт. Имаха ключалка, която сигурно изискваше плосък ключ. Бретонеца му изобрети шперц от сплескана в краищата метална жица. След няколко репетиции се научих да отварям белезниците на новия ми приятел, когато си поискам. Нощем го затваряха сам в калабосо — килия с бая дебели решетки. При нас решетките бяха тънки — сигурно щяхме да успеем да ги раздалечим. Значи ни оставаше да прережем само решетките при Антонио — така се наричаше колумбиецът.

— Как да получа сачете (трион)?

— Плата (пари).

— Каунто (колко)?

— Сто песос.

— А в долари?

— Десет.

С две думи — срещу десетте долара, които му дадох, той намери две ножовки. Обясних му, като рисувах по пясъка, че всеки път, когато престърже малко, трябва да омесва железните стърготини с оризената каша, която ни дават, и да замазва добре прерязаното. В последния момент, преди да се прибере в килията си, аз му разкопчавах едната халка на белезниците. В случай, че искаха да ги проверят, беше достатъчно само да я натисне и тя щеше да се затвори от само себе си. Бяха му нужни три нощи, за да пререже едно от железата. Обясни ми, че за да го пререже съвсем, му трябва по-малко от минута и че със сигурност може да превие решетката с ръце. После трябваше да дойде да ме вземе. Тъй като валеше често, той каза, че ще дойде през „primera noche de lluvia“ (първата дъждовна нощ).

Тази нощ дъждът се сипеше като из ведро. Другарите ми бяха в течение на моите планове, но никой не искаше да тръгне с мен, защото смятаха, че областта, към която се стремя, се намира прекалено далече. Исках да достигна до края на колумбийския ръкав — до границата с Венецуела. Върху картата, с която разполагахме, беше изписано, че местността се нарича Гуаийра и е оспорвана земя — нито колумбийска, нито венецуелска. Колумбиецът обясни, че това е „la tiera de los indios“ (земя на индианците) и че там няма изобщо полиция — нито колумбийска, нито венецуелска. Само контрабандистите минавали оттам. Беше опасно, защото индианците гуахира не понасяли бели хора да проникват на тяхна територия. Колкото по-навътре в местността се навлизало, толкова по-опасни ставали. По крайбрежието живеели индианци риболовци, които с посредничеството на други, малко по-цивилизовани индианци, търгували със селището Кастилета и с една махала от колиби — Ла Вела. Самият Антонио не искаше да стига дотам. Негови приятели или може би дори самият той бяха убили няколко индианеца при схватка с тях веднъж, когато натоварената със стока лодка била принудена да акостира на тяхна територия. Антонио се нави да ме изпроводи съвсем близо до Гуаийра, по-нататък трябваше да продължа съвсем сам. Няма нужда да ви казвам, че за всичко това успяхме да се договорим едва след много мъки, тъй като той използваше изрази, каквито не се включват в разговорниците.

И така, тази нощ валеше като из ведро. Стоях до прозореца. Отдавна бяхме изкъртили от тая ясла една дъска, която щяхме да използваме като лост, за да раздалечим решетките. Преди две нощи опитахме да видим как ще стане и се оказа, че те леко поддават.

— Listo (готово).

Мутрата на Антонио се появи, залепена за решетките. С помощта на Бретонеца и Матюрет още при първия натиск не само раздалечих железата, но дори счупих едно от тях. Повдигнаха ме и ме избутаха, като в последния момент някой ме плесна по задника — вместо приятелско ръкостискане. Вече бяхме в двора. Поройният дъжд се стичаше по ламаринените покриви и вдигаше адски шум. Антонио ме хвана за ръка и ме завлече до стената. Тя беше само два метра висока и я прескочихме като на шега. Все пак порязах си ръката върху едно от стъклата на върха й — няма значение, напред! Пустият му Антонио успяваше да намери пътя въпреки целия този дъжд, който ни пречеше да виждаме на три метра пред себе си. Той се възползва от обстановката, за да ме преведе през цялото село, след което поехме по пътя между джунглата и брега. Много късно през нощта видяхме светлина. Наложи се да направим дълго отклонение през джунглата, след което отново излязохме на пътя. Крачихме под дъжда до изгрев. На тръгване той ми даде едно листо от кока, което дъвчех така, както бях видял от него още в затвора. На разсъмване все още не чувствах никаква умора. Дали беше от листото? Сигурно. Въпреки дневната светлина продължавахме да вървим. От време на време той лягаше и долепваше ухо до разкаляната от водата земя. После продължавахме.

Антонио вървеше по особен начин. Той нито крачеше, нито тичаше, а правеше нещо като последователни прескоци с еднаква дължина, като люлееше ръце, все едно че гребе въздуха. Изглежда нещо му се счу, защото пак ме помъкна към джунглата. Продължаваше да вали. И наистина, пред очите ни мина трактор, влачещ зад себе си валяк за изравняване на буците земя по пътя.

Десет и половина сутринта. Дъждът беше спрял, а слънцето — изгряло. След като вървяхме около километър по тревата, а не по пътя, навлязохме в джунглата. Легнахме върху някакъв кичест храст, заобиколени от гъстата бодлива растителност. Мислех, че вече няма от какво да се боим, но въпреки това Антонио не ми позволи да пуша, нито да шепна. Видях го, че не престава да гълта сока на онези листа и последвах примера му, но по-умерено. Показа ми, че има торбичка с повече от двадесет листа в нея. Чудесните му зъби блясваха в тъмнината, когато се засмиваше безшумно. Тъй като наоколо гъмжеше от комари, той сдъвка тютюна на една пура и ние си намазахме лицата и ръцете със сместа от никотинов сок и слюнка. След което бяхме оставени на мира. Седем вечерта. Нощта се спусна, но луната продължаваше да хвърля прекалено силна светлина върху пътя. Той показа с пръст девет часа и каза: „Luvia“ (дъжд). Разбрах, че в девет ще вали. Наистина, в девет заваля и ние отново поехме. За да не изоставам от Антонио, и аз се научих да подскачам и да махам с ръце. Оказа се, че не е трудно, така се придвижвахме по-бързо, отколкото ходешком, без при това да тичаме. През тази нощ на три пъти ни се наложи да влизаме в джунглата, за да пропуснем по пътя една кола, един камион и каруца, теглена от две магарета. Благодарение на листата на изгрев-слънце отново не чувствах умора. Дъждът спря в осем и тогава, както и предишния път, крачихме кротко по тревата в продължение на около километър, след което влязохме да се скрием в джунглата. Неудобството на онези вълшебни листа беше, че не ти даваха да спиш. Не бяхме мигнали. Откак тръгнахме на път, зениците на Антонио бяха толкова разширени, че вече не се виждаше ирис. Моите сигурно бяха същите.

Девет вечерта. Отново заваля. Дъждът като че ли само чакаше да стане девет, за да потече. По-късно узнах, че на тропиците като почне да вали в един определен час, значи цяла седмица ще завалява точно в този час и ще спира горе-долу по едно и също време. В началото на прехода ни тази нощ чухме гласове, а после видяхме и светлини. „Кастилета“, каза Антонио. И този невероятен тип ме хвана за ръка без да се поколебае, натика ме в джунглата, през която мъчително крачихме около два часа, и после отново излязохме на пътя. Крачехме или по-скоро подскачахме цяла нощ и голяма част от сутринта. Слънцето изсуши дрехите ни така, както си бяха върху нас. Вече трети ден дъждът ни мокреше и не бяхме хапвали нищо освен по една буца нерафинирана захар през първия ден. Антонио като че ли беше почти сигурен, че няма да срещнем злонамерени хора. Той вървеше безгрижно и от часове не долепваше ухо до земята. Пътят се виеше досами брега. Антонио откърши една пръчка. Изоставихме пътя и тръгнахме по влажния пясък. Антонио спря, за да огледа някаква широка около петдесет сантиметра следа от слегнат пясък, която излизаше от морето и стигаше до сухия плаж. Последвахме я и стигнахме до място, където браздата се разширяваше в кръг. Там Антонио заби пръчката. Когато я извади, по нея беше полепнала някаква жълта течност, прилична на жълтък от яйце. Помогнах му да изкопаем с ръце дупка в пясъка и скоро открихме яйца — може би триста или четиристотин, ще ви излъжа. Бяха яйца на морска костенурка. Те нямаха черупки, а само ципа. Антонио си свали ризата и я напълнихме цялата — взехме около стотина. Излязохме от плажната ивица и пресякохме пътя, за да навлезем отново в джунглата. На завет от чужди погледи започнахме да ядем — само жълтъците, ме предупреди Антонио. С едно движение на вълчите си зъби той разкъсваше ципата, оставяше белтъка да изтече и изсмукваше жълтъка — един за него, един за мен. Отвори така бая количество, като поглъщаше един и ми подаваше на мен следващия. Изтегнахме се, преяли до пръсване, като подложихме саката си за възглавници. Тогава Антонио рече:

— Manana tu sigues solo dos dias mas. De manana en adelante no hay policias. (От утре продължаваш сам още два дни. От утре нататък няма вече полиция.)

Преминахме последната гранична застава в десет вечерта. Познахме я по лая на кучетата и по обляната в светлина къщурка. Успяхме ловко да я заобиколим благодарение на Антонио. След което вървяхме цяла нощ, без да взимаме никакви предпазни мерки. Пътят не беше широк, по-скоро пътека, която явно беше често използвана, защото никъде не беше обрасла с трева. Имаше около петдесет сантиметра широчина и се виеше покрай джунглата, на два метра над нивото на плажа. На места се виждаха отпечатъци от следи на конски и магарешки подкови. Антонио седна върху големия корен на някакво дърво и ми показа с жест да сторя същото. Слънцето печеше яко. Според часовника ми беше единадесет, а според слънцето — пладне: забих в земята една клечка и тя не хвърли никаква сянка, значи беше пладне и аз преместих часовника си. Антонио извади от торбичката си листата от кока — бяха му останали седем. Даде четири на мен и задържа три. Аз го оставих за малко, потънах в храсталаците и се върнах със сто и петдесет тринидадски долара и шестдесет флорина, които му подадох. Той ме изгледа шашнат, попипа банкнотите, без да разбира как са се съхранили толкова новички и как така никога не са се измокряли, понеже не ме беше виждал да ги суша. Благодари ми с всички тези пари в ръка, помисли, помисли, пък взе само шест банкноти по пет флорина — значи тридесет, и ми върна останалото. Отказа да ги приеме обратно въпреки настояванията ми. В този момент нещо в него се промени. Преди беше решил, че ще се разделим на това място, но сега показа, че ще ме придружи още един ден. Обясни ми, че след това ще заобиколи и ще се върне обратно. Така да е, продължихме, след като нагълтахме по няколко жълтъка и с дълги мъчения, блъскайки повече от половин час два камъка един в друг над малко сух мъх, за да получим огън, запалихме една пура.

Бяхме вървели три часа, когато видяхме право срещу нас да се приближава човек на кон. Той носеше огромна сламена шапка, ботуши и нещо като кожена препаска вместо панталон, имаше зелена риза, избледняло, също зелено сако, прилично на военна куртка. Въоръжението му се състоеше от една красива карабина и огромен, втъкнат в колана му, револвер.

— Карамба! Антонио, hijo mio (сине мой)! — Антонио беше разпознал ездача отдалеч. Не ми беше казал нищо, но очевидно знаеше кой иде насреща. Онзи скочи от коня — висок загорял здравеняк, най-малкото четиридесетгодишен, и двамата се потупаха по раменете. По-късно открих, че навсякъде се поздравяват по този начин.

— А този кой е?

— Companero de fuga (другар в бягството), французин.

— Къде отиваш?

— Колкото се може по-близо до индианските риболовци.

— Той иска да прекоси територията на индианците, да влезе във Венецуела и там да търси начин да се върне в Аруба или Кюрасао.

— Индианци гуаийро — лошо — рече човекът. — Ти не си въоръжен, toma (вземи). — И ми подаде една кама с кожен калъф и ръкохватка от полиран рог. Седнахме в края на пътеката. Свалих обувките си, краката ми бяха целите в кръв. Антонио и ездачът говореха бързо помежду си, ясно беше, че моето намерение да прекося Гуаийра не им се нравеше. Антонио ми направи знак да се кача на коня: трябваше да остана бос, за да засъхне кръвта по раните ми, а обувките си можех да нося завързани през рамо. Всичко това ми беше казано чрез жестове. Ездачът се качи на коня, Антонио ми подаде ръка и без да усетя, се видях отнесен в галоп, възседнал коня зад гърба на приятеля на Антонио. Препускахме целия ден и цялата нощ. От време на време спирахме и той ми подаваше бутилка с анасон, от която всеки път отпивах по малко. На разсъмване се спря. Слънцето изгря, той ми остави някакво твърдо като камък сирене, два сухара, шест листа кока и ми подари, за да ми е по-лесно да ги нося, непромокаема чантичка, която се закачваше за колана. Задуши ме в прегръдките си, тупайки ме по раменете, както беше направил с Антонио, възседна отново коня и изчезна в див галоп.

Индианците

Крачех, докато стана един следобед. Вече нямаше джунгла, храсталаци — нито едно дърво на хоризонта. Сребристото море проблясваше под изгарящото слънце. Продължавах да вървя бос, с окачени през рамото ми обувки. Тъкмо реших да си легна, и ми се стори, че забелязвам в далечината пет-шест дървета или скали, доста по-навътре от пясъчната ивица. Опитах се да пресметна разстоянието — десетина километра по всяка вероятност. Отчупих си половинка тлъсто листо и, дъвчейки го, поех напред с бърза крачка. Час по-късно можех да различа въпросните пет-шест неща: бяха сламени колиби с покриви от слама, клони или светлокафяви листа. Над една от тях се виеше дим. След това видях хората. Те също ме забелязаха. Долових виковете и жестовете на група от тях, които сочеха към морето. Тогава видях и четири лодки, които бързо се носеха към плажа и от които слязоха дванадесетина души. Всички се насъбраха край къщите и устремиха погледи към мен. Вече ясно виждах, че и мъжете, и жените са голи и носят само нещо, което им виси отпред да им скрие срамните части. Тръгнах бавно към тях. Трима се бяха подпрели на лъковете си и държаха по една стрела. Никакъв жест — нито приятелски, нито враждебен. Някакво куче излая и яростно се хвърли върху ми. Ухапа ме ниско по прасеца и отнесе част от панталона ми… В момента, в който се обърна да ме захапе отново, получи малка стреличка в задника — така и не видях тя пък откъде изскочи (после разбрах, че ги издухват през тръба), побягна, виейки, и като че ли влезе в някоя от колибите. Приближих, куцукайки, защото ухапването беше сериозно. Вече бях на не повече от десет метра от групата. Нито един от тях не се беше още помръднал, нито проговорил, а децата се криеха зад майките си. Тези хора имаха прекрасни тела — бакърени, голи, мускулести. Жените бяха със стегнати твърди гърди с огромни зърна. Една-единствена имаше големи увиснали цици.

Сред тях се открояваше мъж с толкова благородно излъчване, изящни черти и ярко изразено превъзходство над останалите, че веднага се запътих право към него. Той не носеше нито лък, нито стрели. Беше висок колкото мен, с добре подстригани коси на голям бретон, дълъг до веждите. Много черните, почти виолетови коси скриваха ушите, а отзад бяха отрязани на височината на тила. Имаше стоманеносиви очи. Гърдите, ръцете и краката му бяха съвсем гладки — без едно косъмче. Бакърените му бедра и изваяните изящни прасци имаха само мускули. Беше бос. На три метра от него спрях. Тогава той направи две крачки към мен и ме погледна право в очите. Изпитът продължи две минути. Лицето му, по което не трепваше ни мускулче, приличаше на медена маска с присвити очи. Изведнъж той се усмихна и ме докосна по рамото. Тогава всички започнаха да ме опипват, а млада индианка ме хвана за ръка и ме отведе на сянка в една от колибите. Там тя запретна крачола на панталона ми. Останалите насядаха наоколо в кръг. Подадоха ми запалена пура и аз запуших. Начинът ми на пушене ги разсмя — те всички, и мъже, и жени, пушеха, като държаха в устата си запалената страна. Ухапаното място не кървеше повече, но имах рана, голяма, кажи-речи, колкото половината на монета от сто су. Девойката оскуба космите около нея и когато мястото беше добре почистено, го изми с морска вода, донесена от едно момиченце. Същевременно тя притисна раната, за да потече кръв. Понеже не беше доволна от резултата, младата жена разчопли всяка от дупките, като се стараеше да ги увеличи с парче изострено желязо. Впрегнах всичките си усилия, за да не трепна, тъй като всички ме наблюдаваха. Друга млада индианка се опита да помогне, но моята грубо я отблъсна. Жестът й накара останалите да се разсмеят. Доколкото можах да схвана, тя е искала по този начин да покаже на другата, че принадлежа само на нея и това е предизвикало смеха. След това младата индианка отряза крачолите ми над коляното. Доволна от свършената работа, тя ми направи знак да стана. Подреди върху камък донесените й мокри водорасли, сложи ги върху раната и ги овърза с бинтовете, които направи от панталона ми.

Надигнах се и си свалих сакото. Разкопчаната ми риза й даде възможност да забележи пеперудата, която е татуирана в долната част на врата ми. Тя се загледа и като откри и други татуировки, смъкна сама ризата ми, за да ги разгледа по-добре. Всички — и мъже, и жени, бяха силно заинтригувани от татуираното ми тяло: отдясно имах войник от наказателен батальон; отляво — женска глава; на стомаха — тигрова муцуна; по гръбначния ми стълб — разпънат моряк, и отдолу по дължината на целия ми кръст — сцена от лов на тигри с ловци, палми, слонове и тигри. В момента, в който скиваха татуировките, мъжете изтикаха жените настрана и дълго и старателно опипваха и оглеждаха всяка отделна картинка. Вождът изказа мнението си, останалите след него. Оттук нататък мъжете безрезервно ме приеха. Що се отнася до жените — те ме бяха приели още в момента, когато вождът ми се усмихна и ме докосна по рамото.

Влязохме в най-голямата от сламените колиби и там аз окончателно се шашнах. Всъщност колибата беше изградена от керемиденочервена глина. Беше кръгла, имаше осем врати и във вътрешната й част бяха окачени пъстри хамаци от чиста вълна, боядисани в ярки цветове. В центъра стоеше кръгъл плосък камък — излъскан и кафяв — и около него имаше плоски камъни за сядане. На стената висяха няколко двуцевни пушки, военна сабя и навсякъде наоколо — лъкове в най-различни размери. Забелязах също огромна черупка от костенурка, в която би могъл да легне човек, камина от обгорени камъни, подредени изрядно един върху друг като стена, без намек от цимент между тях. На „масата“ лежеше разчупена по средата кратуна, в която бяха насипани две-три шепи перли. Дадоха ми да пия от дървена съдинка някакъв сок от ферментирали плодове — леко кисел, много приятен, след което върху бананов лист ми поднесоха тлъста, опечена върху жарава риба, която трябва да тежеше две кила. Щом ометох вкусната риба, все същото момиче ме хвана за ръка и ме заведе на плажа, за да си измия ръцете и устата с морска вода. Върнахме се обратно. Седнахме в кръг — младата индианка се настани до мен и сложи ръка на бедрото ми — и се опитахме с думи и жестове да се представим едни на други.

Вождът гъвкаво се изправи, отиде до дъното на колибата и се върна с парче бял камък, с който започна да рисува по масата. Първо голите индианци и селцето им, после морето. От дясно на техните колиби — къщи с прозорци, облечени мъже и жени. Мъжете държаха в ръцете си пушки или палки. Отляво — друго селище, мъжете отново с пушки и палки, навъсени, а жените облечени. След като добре огледах рисунката, той се сети, че е забравил нещо и начерта път, който води от индианското селище до къщите отдясно, и друг път — наляво, към второто селище. За да ми обясни разположението на двете чужди села по отношение на тяхното, шефът тури отдясно, откъм венецуелската страна, едно слънце — кръг, от който излизаха чертички във всички посоки, а от страната на колумбийското градче — половин слънце, отрязано от нагънатата линия на хоризонта. Нямаше начин да се объркаш: от едната страна слънцето изгрява, от другата залязва. Младият вожд изгледа творението си с гордост и останалите се изредиха да му се възхитят един по един. Аз схванах, че хората от двете села са според него лоши и че не иска да си има нищо общо с тях. Че от всички само неговото село е добро. Намерил на кого да го обяснява!

Избърсахме масата с мокър памучен парцал. Когато тя изсъхна, вождът ми тикна тебешира в ръката — беше мой ред да разкажа историята си в картинки. Задачата ми беше по-сложна от неговата. Нарисувах човек с вързани ръце, когото двама въоръжени наблюдават. После същият човек бяга, а двамата го гонят с прицелени пушки. Нарисувах тази сцена три пъти, но всеки път бях все по-далеч от преследвачите си и накрая полицаите се бяха спрели, а аз продължавах да бягам към тяхното селце, което изрисувах заедно с индианците, кучето и най-вече с вожда, протягащ към мен ръце.

Рисунката ми не ще да е била чак толкова лоша, защото след дълъг разговор между мъжете вождът протегна ръце като в рисунката. Бяха разбрали.

Същата тази нощ индианката ме отведе в своята колиба, където живееха още шест жени и четирима мъже. Тя опъна един чудесен хамак от съшити пъстри парчета вълна, който беше толкова широк, че в него напреко спокойно можеха да се съберат двама души. Изтегнах се в него по дължина и тя се настани в друг хамак, като легна напреко. Обърнах се и аз като нея и тогава тя дойде и легна до мен. Започна да докосва тялото, ушите, очите, устните ми с дългите си тънки, но много пъргави пръсти, набраздени от мънички рани и белези. Това бяха нарязванията от кораловите скали, които гмурците тук получаваха, когато събираха бисерни миди. Когато започнах на свой ред да галя лицето й, тя взе дланта ми и остана много изненадана, че е гладка и без мазоли. След като полежахме в хамака, станахме и отидохме в колибата на вожда. Там ми дадоха да разгледам пушките им — калибър 12 и 16, тип „Сент Етиен“. Имаха и шест сандъка с куршуми от олово.

Индианката беше средна на ръст, имаше сиви като на вожда очи и много чист профил, а дългите си до кръста коси носеше сплетени на плитки, разделени на път. Гърдите й бяха възхитително оформени — стегнати, крушовидни. Зърната бяха по-тъмни от медената кожа и много издължени. Не знаеше как да целува и отначало ме хапеше. Бързо я научих да се целува по нашия начин. Когато вървяхме заедно, за нищо на света не искаше да ходи до мен и упорстваше да пристъпва отзад. Една от колибите беше необитаема и се намираше в много лошо състояние. С помощта на останалите жени тя поправи покрива с палмови листа и укрепи стените с лепкава червена кал. Индианците разполагаха с всякакви видове метални оръдия — ножове, ками, мачете, брадви, мотики и една вила с железни зъбци. Имаха медни и алуминиеви съдини, лейки, тенджери, воденичен камък, една пещ, метални и дървени бъчви. Беше пълно и с огромни хамаци от чиста вълна, украсени с плетени ресни и изпъстрени с ярки шарки — кървавочервени, турскосини, катраненочерни, патешко жълти. Скоро къщата беше завършена и моята индианка започна да я пълни с всякакви вещи, които получаваше от останалите (включително и едно магарешко седло) — кръгла плоча върху железен триножник, на която да палим огън, хамак, върху който можеха да легнат напреко четирима възрастни, чаши, метални канчета, тенджери и прочие.

Вече почти от две седмици с нея се галехме и опипвахме един друг, но тя твърдо отказваше да стигне до края. Тази работа не ми беше ясна, защото именно тя ме възбуждаше и точно когато бях готов, се дърпаше. Никога не прикриваше тялото си с нищо, ако изключим набедреника, вързан с връвчица около тънкото й кръстче, който оставяше голия й задник на показ. Без много-много увъртания се настанихме в къщурката. Тя имаше три врати — централната в средата на окръжността и две по-тесни, разположени една срещу друга. Трите врати на кръглата колиба правеха нещо като равнобедрен триъгълник. Всяка от тях си имаше собствено предназначение: аз трябваше да влизам и излизам винаги през северната врата, тя — през южната. Не биваше да минавам през нейната, нито тя през моята. През централната врата можеха да влизат и излизат само гостите ни — ние не биваше да я използваме, освен ако придружаваме посетителите си.

Тя ми се отдаде едва в деня, в който окончателно се настанихме в нашата колиба. Не бих искал да описвам подробности, ще кажа само, че тя имаше вродено умение да се люби страстно и сръчно и се увиваше около мене като лиана. Скришно от всички понякога решех и сплитах косите й. Това й доставяше огромно удоволствие и когато го правех, по лицето й се четеше неизразимо щастие и в същото време страх, да не би някой да ни завари, защото, доколкото можех да схвана, там се смяташе за недопустимо мъж да реши жена си, да изглажда с пемза мазолите по ръцете й или да я целува по устните и гърдите така, както правех аз.

И така, Лали — това беше името й, и аз заживяхме в нашата къщурка. Едно от нещата, които ме учудваха, беше, че тя никога не употребяваше метални тенджери и канчета, нито пиеше вода от чашите — всичко правеше в глинените съдинки, изработени от съселяните й.

Миехме се, като се поливахме с лейката. По нужда ходехме направо в морето.

Отивах често да гледам как отварят мидите, за да търсят перли. С тази работа се занимаваха най-възрастните жени. Всяка от младите, които ги ловяха, имаше своя торбичка. Намерените перли се разделяха така — една трета отиваше за вожда (той беше нещо като общинска каса), една трета за ловеца и последната трета се разделяше на две между тази, която отваря мидите, и гмуркинята. Ако жената живееше с родителите и роднините си, тя даваше своята част на чичо си — брата на баща й. Така и не успях да разбера защо именно чичото беше човекът, който първи влизаше в къщата на младоженците, взимаше ръката на момичето и я поставяше на кръста на мъжа, после слагаше ръката на мъжа на кръста на момичето така, че показалецът му да е на пъпа й. Щом веднъж стореше това, той си отиваше.

И така, ходех да гледам как отварят мидите, но не и на лов, тъй като никога досега не ме бяха канили да се кача в някое от канутата. Събираха миди доста далеч от брега — на около петстотин метра навътре в морето. Понякога Лали се връщаше с изподрани от коралите бедра и хълбоци. Случваше се порязванията силно да кървят. Тогава тя намачкваше морски водорасли и натриваше с тях раните си. Аз никога не правех каквото и да било, ако не ми покаже с жестове, че съм поканен. Никога не влизах и в колибата на вожда, освен ако някой друг или самият той не ме хванеше за ръка, за да ме заведе дотам. Лали подозираше, че всички млади индианки на нейната възраст се крият из тревите наоколо, колкото е възможно по-близо до нашата врата, за да се опитат да видят или чуят какво правим, докато сме сами двамата.

Вчера видях индианеца, който свързваше индианското селище с най-близкото колумбийско, на два километра от границата — наричаше се Ла Вела. Индианецът имаше две магарета и носеше със себе си карабина „Уинчестър“, но също ходеше гол, като не броим набедреника. Не знаеше и дума испански — как ли въртеше търговията си? С помощта на един речник написах поръчките си на лист хартия: агухас (игли), синьо и червено китайско мастило и конци за шиене. Вождът често ме молеше да го татуирам. Индианецът за свръзка беше дребен и сух. Тялото му от левия хълбок до дясното рамо беше пресечено от грозен белег. Раната беше зараснала, образувайки дебел колкото пръст ръб. Сложиха перлите в кутия за пури с няколко отделения, в които бяха подредени по големина. Когато си затръгва, вождът ми даде знак, че ми разрешава за малко да го придружа. За да е сигурен, че няма да избягам, той с трогателно чистосърдечие ми тикна в ръцете една двуцевна пушка и шест куршума. Беше убеден, че това ще ме принуди да се върна обратно, тъй като вярваше, че никога няма да отнеса нещо, което не ми принадлежи. Магаретата не бяха натоварени и двамата с индианеца ги яхнахме. Цял ден яздихме по пътя, по който бях дошъл дотук, но на три-четири километра от граничния пост обърнахме гръб на морето и навлязохме във вътрешността.

Към пет часа стигнахме до едно поточе, около което се бяха скупчили пет индиански колиби. Всички се събраха да ме разгледат. Моят придружител говори, говори, говори, докато не дойде един тип с очи, коса, нос — изобщо всички черти на индианец, освен цвета. Беше бял като брашно и с червени очи на албинос. Носеше зеленикавокафяв панталон. Тогава разбрах, че онзи индианец, който беше посетил моето село, носеше стоката си само дотук, без да продължава по-нататък. Албиносът ме заговори.

— Buenos dias (Добър ден). Tu eres el matador que se fue con Antonio? (Ти ли си убиецът, който избяга с Антонио?) Antonio es compadre mio de sangre. (Антонио ми е кръвен побратим).

За да се побратимят двама мъже, те правят следното — завързват една за друга ръцете си и всеки рязва с ножа ръката на другия. После смесват потеклата кръв и всеки изблизва окървавената ръка на другия.

— Que quieres? (Какво искаш?)

— Agujas, tinta china roja у azul? (Игли, червено и синьо китайско мастило). Nada mas. (Нищо повече).

— Tu lo tendras de aqui a un cuarto de luna. (Ще го имаш след четвърт лунен цикъл, броено от днес).

Говореше испански по-добре от мен и се усещаше, че умее да установява контакти с белите, да организира разменната търговия и да защитава горещо интересите на своята раса. Щом тръгнах да си ходя, той ми даде гердан от сребърни колумбийски монети — хубаво светло сребро. Каза ми, че е за Лали.

— Vuelva a verme (Върни се пак да се видим) — ми рече белият индианец. И за да бъде сигурен, че ще се върна, ми връчи един лък.

Поех обратно сам и едва бях изминал половината от пътя, когато срещу мен се зададе Лали, придружена от малката си сестричка, на има-няма дванадесет-тринадесет години. Що се отнася до Лали, тя със сигурност беше някъде между шестнадесет и осемнадесет. Щом се добра до мен, тя се хвърли като луда и ми издра гърдите, понеже успях да си скрия лицето, после жестоко ме ухапа по врата. Едва можех да я удържа, използвайки всичките си сили. Внезапно тя се успокои. Качих сестричето й на магарето и тръгнах зад него, прегърнал Лали. Вървяхме бавно към селцето. По пътя убих една кукумявка. Стрелях по нея, без да знам какво е точно — просто бях видял две очи да святкат в нощта. Лали реши, че трябва на всяка цена да я отнесем у дома и я закачи на седлото на магарето. Пристигнахме по изгрев-слънце. Бях толкова уморен, че исках само да се измия. Лали ме изми, след което пред очите ми свали набедреника на сестра си, изми я и нея и чак накрая изми себе си.

Когато двете се върнаха, аз седях и чаках да кипне водата, която бях сложил на огъня, за да я изпия с лимон и захар. Тогава стана нещо, което едва по-късно проумях. Лали побутна сестра си между бедрата ми, нагласи ръката ми около талията на малката и чак тогава забелязах, че тя няма набедреник и носи на врата си гердана, подарен току-що на Лали. Не знаех как да се измъкна от конфузното положение и внимателно отблъснах малката, взех я на ръце и я сложих да си легне на хамака. Свалих й гердана и го сложих на шията на Лали. После Лали легна до сестра си, а аз — до Лали. Чак по-късно разбрах: Лали решила, че аз проучвам как да се махна от селцето, защото не съм щастлив с нея, и помислила, че може би сестра й ще успее да ме задържи. Когато се събудих, Лали закриваше с длан очите ми. Беше късно — около единадесет сутринта. Малката се беше разкарала, а Лали ме гледаше любовно с големите си сиви очи и нежно ме ухапа по ъгълчето на устните. Беше щастлива, искаше да ми покаже, че е разбрала, че я обичам и че нямам намерение да заминавам, понеже тя не знае как да ме задържи.

Отвън пред колибата седеше индианецът, който обикновено водеше Лали на лов в своето кану. Разбрах, че я чака. Той ми се усмихна и затвори очи, като с хубавия си жест ми показа, че знае за успиването на Лали. Седнах до него и той заговори неща, които не можех да разбера. Беше много як, млад, с мускули на атлет. Дълго разглежда татуировките ми, изучава ги и накрая ми показа с жест, че иска да го татуирам. Направих с глава знак на съгласие, но, изглежда, той остана с впечатлението, че не съм го разбрал. Накрая се появи Лали. Беше намазала с олио цялото си тяло. Знаеше, че това не ми се нрави и се опита да ми обясни колко студена е водата в това облачно време. Мимиките, които правеше, наполовина смеейки се, наполовина сериозно, бяха толкова мили, че и аз започнах да се правя, че не я разбирам, за да я накарам да ги повтори няколко пъти. Когато за пореден път й направих знак да ми обясни отново, тя се нацупи и сякаш ме попита с изражението си: „Ти ли си толкова загубен, или аз съм глупава, та не мога да ти обясня защо съм се намазала с олио?“

Покрай нас мина вождът с две индианки. Жените носеха огромен зелен гущер, тежък най-малко четири-пет кила, а той — лъка и стрелите си. Току-що го беше уловил и ме покани да отида по-късно на угощение. Лали го заговори и той докосна рамото ми, след което ми показа морето. Разбрах, че ако искам, мога да придружа Лали на лов. Поехме тримата — Лали, обичайният й спътник и аз. Спуснахме леката лодка, издялана от корково дърво, във водата. Двамата тръгнаха навътре в морето, носейки лодката на рамо. Навлизането в морето се оказа любопитен ритуал — първи откъм задната й част се качи индианецът, държейки в ръка огромно гребло. Лали, на която водата вече стигаше до гърдите, крепеше лодката в равновесие и й пречеше да се върне назад към брега, после се качих аз и седнах по средата, след което с един скок вътре се оказа и Лали — точно в момента, когато с удар на греблото си лодкарят ни отпрати навътре в морето. Вълните ставаха все по-високи, колкото по-навътре отивахме. На пет-шестстотин метра от брега попаднахме в нещо като канал, където вече се бяха установили две лодки. С помощта на пет ленти от червена кожа Лали закрепи около главата си дългите си плитки. Въоръжена с един голям нож, тя последва надолу към дъното едрата петнадесеткилограмова гира, която служеше за котва. Лодката беше закотвена, но не можеше да стои на едно място — тя се люлееше нагоре-надолу при всяка вълна.

Повече от три часа Лали се гмуркаше и изскачаше на повърхността. Дъното не можеше да се види, но ако се вземе предвид колко време й трябваше, за да го стигне, трябва да имаше между петнадесет и осемнадесет метра дълбочина. Всеки път тя изнасяше горе миди в торбичката си и младият мъж я изпразваше в лодката. В продължение на целите тези три часа Лали нито веднъж не се качи в лодката. Почиваше си от време на време, като се задържаше за борда. На два пъти сменяхме местоположението си и отново Лали не се качи при нас. На второто място тя започна да пълни торбичката си с особено големи екземпляри. Най-после се върнахме обратно на брега. Старата индианка ни очакваше. Ние с Лали я оставихме да пренесе заедно с мъжа мидите от лодката на пясъка. Когато всички миди бяха на сухо, Лали каза на старицата, че този път ще ги отваря самата тя. С острието на ножа си тя бързо отвори тридесетина, преди да намери първата перла. Личеше си, че водата на дъното е ледена, защото месото им беше хладно и свежо. Лали внимателно измъкна перлата, голяма колкото грахово зърно — по-скоро от семейството на едрите, отколкото на средните бисери. Господи, как сияеше тази перла! Природата я беше надарила с няколко преливащи се тона, без при това да я прави ярка. Лали взе перлата между пръстите си, лапна я и я задържа известно време в уста, после я извади и я подаде на мене. С няколко движения на челюстта си тя ме накара да разбера, че трябва да сдъвча перлата и да я глътна. След първоначалния ми отказ тя така красиво започна да се моли, че в крайна сметка постигна своето — схрусках перлата и я глътнах. Тя отвори една след друга четири-пет миди и ми ги даде да ги изям, за да попадне в стомаха ми цялата перла. После ме накара да легна на пясъка и като дете отвори устата ми и занаднича в нея, за да не би някое парченце да е останало по зъбите ми. След това двамата си тръгнахме, като оставихме другите да продължат работата си.

Вече от месец живеех тук. Нямаше начин да сбъркам, защото всеки ден отбелязвах на лист хартия деня и датата. Иглите и китайското мастило — червено, синьо и виолетово — отдавна бяха пристигнали. В колибата на вожда бях открил три самобръсначки „Солинген“. Той никога не ги използваше по предназначение, защото индианците са кьосета. С една от тях оформяха на етажи прическите си. Направих на вожда — той се казваше Зато, татуировка на ръката. Измайсторих му индианец с разноцветни пера в косите. Той остана възхитен и ми даде да разбера, че не бива да татуирам никой друг, преди да изрисувам гърдите му. Искаше да има същата като моята озъбена тигрова глава. Засмях се на това, защото не умеех да рисувам достатъчно добре, за да докарам такава хубава мутра. Лали беше обезкосмила цялото ми тяло. В момента, в който зърнеше някъде косъмче, тя го отскубваше и ме натъркваше с морски водорасли, стрити и омесени с пепел. Космите, изглежда, започваха да поникват все по-рядко.

Тази индианска общност се наричаше гуахира. Обитаваха плажната ивица и вътрешността на равнината чак до полите на планината. В планината живееха други индианци, наречени мотилонес. Години по-късно щеше да ми се наложи да имам вземане-даване с тях. Гуахирите поддържаха индиректна връзка с цивилизования свят посредством разменната търговия, за която вече говорих. Обитателите на плажната ивица даваха на белия индианец перли и костенурки. Костенурките се доставяха живи и понякога тежаха по стотина — сто и петдесет килограма. Те никога не достигаха големината на костенурките от Ориноко или Марони, които могат да тежат по четиристотин кила и чиито черупки достигат до два метра дължина при един метър широчина в най-издутата им част. Сложени веднъж по гръб, костенурките не успяваха да се преобърнат. Виждал съм някои от тях да прекарват на гръб по три седмици без храна и вода и после да ги откарват все още живи. Що се отнася до огромните зелени гущери, те бяха много вкусни. Плътта им беше нежна, бяла и крехка, също така вкусни бяха и яйцата им, особено когато ги изпечеш на слънце в пясъка. Само външният им вид потискаше малко апетита.

Всеки път, когато ходеше на лов, Лали носеше вкъщи своя дял от перли и ми ги връчваше. Аз ги пусках в една дървена съдинка, без да ги сортирам — дребни, средни и големи — смесено. Бях отделил настрана, в една кибритена кутия, само няколко — две розови, три черни и седем в металносив цвят — всичките удивително красиви. Пазех също и една огромна неправилна перла, с формата на бобено зърно, голяма колкото белия или червения боб, който расте у дома. Тази барокова перла имаше три насложени цвята, които се меняха в зависимост от светлината — черен пласт, стоманеносиво и сребристо с розови отблясъци. Благодарение на перлите и костенурките на племето не му липсваше нищо. Само дето разполагаха с абсолютно непотребни вещи, докато не познаваха други, които можеха да им бъдат от полза. В цялото селце например не можеше да се намери нито едно огледало. За да открия нещо, пред което да се бръсна, трябваше да се ровя из остатъците на някаква вероятно разбита и изоставена лодка, от която измъкнах парче, покрита с никел плоскост, и се оглеждах в нея.

Тактиката ми спрямо моите приятели беше проста: никога не правех нищо, което би засегнало авторитета и мъдростта на вожда, а още по-малко тези на стария индианец, който живееше сам на четири километра по посока към вътрешността на равнината, обграден от змии, две кози, десетина овце и агънца. Това беше шаманът на всички общности на гуахирите. Благодарение на това ми поведение никой не ми завиждаше и никой не ме гледаше накриво. В рамките на два месеца бях приет от всички. Шаманът имаше също двадесетина кокошки. Като се има предвид, че и в двете посетени от мене селища на гуахирите не бях видял ни кози, ни кокошки, ни овце, ни агнета, излизаше, че притежаването на домашни животни е привилегия на шамана. Всяка сутрин по някоя индианка тръгваше с кошница на главата да му носи прясно уловена риба и миди. Носеха му също царевични питки, печени същата сутрин върху камък. Понякога, но не всеки път, те се връщаха с яйца и прясно мляко. Когато пожелаеше да ме види, шаманът ми изпращаше лично три яйца и нож от полирано дърво. Лали идваше с мен до средата на пътя и спираше там да ме чака в сянката на огромните кактуси. Първия път, когато това се случи, тя сложи ножа в дланта ми и ми показа посоката с ръка.

Дъртият индианец живееше в отблъскваща мръсотия под навес от опънати кравешки кожи, обърнати с козината отдолу. По средата — оградено от три камъка огнище. Личеше си, че е винаги запалено. Не спеше в хамак, а в нещо като легло, стъкмено от клони и високо около метър. Навесът беше бая голям, трябва да имаше двадесетина квадратни метра. Нямаше стени, само няколко клони бяха струпани откъм ветровитата страна. Забелязах две змии — едната триметрова, дебела колкото ръката ми, другата около метър с жълт V-образен знак на главата и си рекох: „Леле, колко ли яйца и кокошки изкльопват тия двете!“ Не можех да си представя как под същия този навес успяват да се подслонят кози, кокошки, агнета и дори едно магаре. Старият ме огледа по всички ръбове, накара ме да си сваля панталона, превърнат от Лали в къси гащи, и когато останах гол като охлюв, ме подкани да седна на един камък до огъня. После го покри с няколко зелени листа, които вдигнаха страшна пушилка и замирисаха на мента. Димът им ме обви до задушаване, но аз се стараех да не кашлям и изчаках така около десет минути. След това индианецът изгори панталона ми и ми подаде два набедреника — единия от овнешка кожа, другия от змийска, нежен като ръкавица. На ръката ми нахлузи гривна от сплетени ивици козя, овнешка и змийска кожа. Беше широка десет сантиметра и се затягаше с ремък според ширината на китката.

На левия си глезен шаманът имаше голяма колкото двуфранкова монета язва, накацана от мушички. От време на време ги пропъждаше, а щом станеха прекалено нахални, насипваше върху раната пепел. И така, шаманът ме хареса. За да ме отпрати, ми даваше дървен нож, по-малък от онзи, с който ме викаше при себе си. По-късно Лали ми обясни, че ако аз на свой ред искам да го навестя, трябва да му изпратя малкия нож и ако той е склонен да ме приеме, ще ми върне големия. Преди да си тръгна, успях да забележа колко набръчкани са хилавото лице и шията на престарелия индианец. В кухата му уста бяха останали едва пет предни зъба — три отдолу и два отгоре. Очите му — продълговати като на всички останали, имаха толкова провиснали клепачи, че когато ги затвореше, на тяхно място се появяваха две топки от кожа. Нито мигли, нито вежди — за сметка на това редките му, но съвсем черни коси падаха добре подравнени чак до раменете. Носеше по тукашния обичай бретон на височината на веждите.

Тръгнах си, ужасно притеснен от голия ми задник. Чувствах се смешен. Но в края на краищата това е то бягството! С индианците човек не биваше да се шегува, пък и си струваше да понеса няколко неудобства, за да бъда на свобода. Когато Лали ме видя по набедреника, прихна така, че лъснаха всичките й зъби — красиви като перлите, които ловеше. Огледа гривната и змийските гащи, а после ме помириса, за да провери дали съм бил опушен с онзи дим. Между другото нюхът на индианците е много силно развит.

Започнах да привиквам към новия си бит и забелязах, че не трябва дълго да се застоявам тук, защото може така да ми хареса, че да не искам никога повече да си тръгна. Лали непрекъснато ме наблюдаваше, искаше й се да взема по-активно участие в живота на комуната. След като ме видя да ходя за риба и разбра, че умея да греба много добре и се справям без проблеми с малкото и леко кану, бързо изрази желание да ходим заедно за перли. Само че на мен това не ми влизаше в сметките. Лали беше най-добрата гмуркиня в селцето — нейната лодка винаги докарваше най-много и най-едри — значи уловени в най-дълбоките води — миди. Знаех също така, че момчето, което караше нейната лодка, беше брат на вожда. Ако аз тръгнех да водя Лали в морето, щях да й причиня неприятности — значи трябваше да откажа. Всеки път, когато Лали ме виждаше замислен, хукваше да търси сестра си, която щастливо дотичваше и нахълтваше вкъщи през моята врата. Това явно означаваше нещо. Примерно казано, ако идваха заедно, щом стигнеха до голямата врата срещу морето, двете се разделяха, Лали заобикаляше и влизаше през своята си врата, а малката Зорайма — през моята. Зорайма имаше съвсем дребни цици — почти като мандаринки и къси коси, подстригани на черта на височината на брадичката. Бретонът й покриваше веждите и стигаше почти до клепачите. Всеки път, когато сестра й я повикваше, двете заедно се изкъпваха, махаха си набедрениците и ги окачваха на хамака. После малката винаги си тръгваше много огорчена, че не съм я поискал. Онзи ден тримата бяхме легнали на хамака — Лали беше по средата, но внезапно стана и ме остави притиснат до голото тяло на сестра си.

Индианецът, с когото Лали ходеше на лов, си поряза коляното много надълбоко. Мъжете го занесоха до колибата на шамана, откъдето се върна гипсиран с някаква бяла глина. Така че на следващата утрин трябваше аз да изведа Лали в морето. Пуснахме лодката във водата без проблеми и потеглихме. Навлязохме малко по-навътре от обикновено. Тя светеше от радост, ме сме заедно в кануто. Преди да се гмурне, се намаза цялата с олио. Надолу в черните дълбини водата сигурно беше дяволски студена. Три акулови перки се замотаха около нас — посочих й ги, но тя не им обърна никакво внимание. Беше десет сутринта, слънцето блестеше. Омотала торбичката около лявата си ръка, с добре прикрепен за кръста калъф за ножа, Лали се гмуркаше, без да се отблъсва с крака от кануто, както би направил всеки друг. С невероятна бързина тя изчезваше в тъмнината на дълбокото. Явно първото й гмуркане беше за разузнаване, защото донесе малко миди в торбичката си. Тогава ми хрумна нещо. В лодката се търкаляше навит на голямо кълбо кожен ремък. Завързах здраво торбичката с него, върнах я на Лали и започнах да развивам кълбото, което тя повлече със себе си надолу. Тя, изглежда, схвана мисълта ми, защото изплува след доста време без торбичката. Хвана се за лодката, за да си почине от дългия престой под водата, и ми направи знак да издърпам товара. Започнах да навивам обратно ремъка, но в един момент зацепи — сигурно се беше закачил в някой корал. Лали се гмурна да го освободи, аз измъкнах напълнената до средата торбичка и я изсипах в кануто. Тази сутрин само с осем гмуркания на по петнадесетина метра дълбочина напълнихме лодката почти догоре. Когато и Лали се качи, водата стигна само на два пръста от ръба й. Толкова се бяхме натоварили с миди, че имаше опасност да потънем, ако сложим и котвата при нас. Затова завързахме въжето на котвата за едно от веслата и го оставихме да плува на повърхността, докато се върнем да си я приберем. Стигнахме до сушата без затруднения.

Старицата и индианецът ни чакаха на сухия пясък, на мястото, където обикновено отваряха мидите. Ортакът на Лали се зарадва, че сме набрали толкова много. Тя започна да му обяснява какво точно съм измислил; спуснал съм завързаната торбичка, което я облекчава при изплуването и същевременно й позволява да набере повече миди. Той огледа как съм завързал торбата и внимателно проучи двойния ми възел. Отвърза го и после от първи опит го повтори доста добре. Погледна ме много горд от себе си.

Като отвори мидите, старицата намери тринадесет перли. Лали, която обикновено не оставаше да наблюдава тази операция и се прибираше да чака вкъщи своя дял, сега стоя докато отвориха и последната мида. В това време аз изгълтах поне една дузина от тях. Лали само пет-шест. Дъртата започна подялбата. Всички перли бяха кажи-речи еднакво големи — с размерите на хубаво грахово зърно. Тя отдели три перли за вожда, три за мене, задържа две за себе си и пет останаха за Лали. Лали пое моите три и ми ги подаде. Аз от своя страна ги взех и ги предложих на ранения индианец. Той не искаше да ги приеме, но аз ги поставих в дланта му и я затворих. Тогава той се съгласи. Жена му и дъщеря му, които до този момент бяха наблюдавали мълчаливо отстрани, се засмяха от радост и дойдоха при нас. Помогнах им да пренесат ловеца в колибата му.

Тази сцена се повтаряше почти две седмици поред. Всеки път връчвах своя дял на индианеца, но един ден задържах една от шестте перли, които ми се полагаха. Когато се прибрах вкъщи, накарах Лали да я схруска. Беше толкова щастлива, че пя през целия ден. От време на време ходех при белия индианец. Каза ми да го наричам Зорильо, което на испански означава лисичка. Предаде ми, че вождът питал защо не му татуирам тигровата глава — отговорих, че не умея да рисувам. Като си помагах с речника, му обясних, че искам да ми донесе голямо колкото гръдта ми огледало, прозрачна хартия, тънка четка, шишенце с мастило, индиго, а ако не намери индиго — много мек и дебел молив. Поръчах му също да ми намери панталони и три ризи в цвят каки и да ги скрие у тях. Научих, че полицията е разпитвала за Антонио и мен. Той отговорил, че аз съм минал през планината във Венецуела, а Антонио го ухапала змия и се поминал. Останалите французи били в затвора в Санта Марта — ми каза индианецът.

У Зорильо човек можеше да види същите разнородни предмети, каквито се намираха в дома на вожда: сума ти глинени съдини, изрисувани с любимите на индианците знаци — всичките различни, оригинални по форма, рисунки, цветове; прекрасни хамаци от чиста вълна — някои чисто бели, други шарени и с ресни; изсушени кожи на змии, гущери и огромни жаби; кошници, плетени от бели лиани и други, изплетени от цветни. Домакинът ми обясни, че всички тези неща се изработват от индианци, които принадлежат на същото племе като моите, но живеят в джунглата, на двадесет и пет дни път оттук. От техните владения пристигали и кокаиновите листа, от които той ми подари двадесетина. Ако се чувствах преуморен, беше достатъчно да сдъвча само едно от тях. На тръгване помолих Зорильо да ми осигури, ако му е възможно, всичко отбелязано в списъка плюс малко испански вестници и списания (благодарение на речника за два месеца бях понаучил доста думи). Що се отнася до Антонио, той нямаше никакви новини от него — знаеше само, че е имало нов сблъсък между контрабандистите и митничарите. Били са убити пет митничари и един контрабандист, а корабът не е бил конфискуван. Никога дотогава не бях забелязвал алкохол в селото, ако, разбира се, не смятаме онази плодова гадория, която оставяха да ферментира. У Зорильо мярнах една бутилка анасонлийка и веднага го помолих да ми я даде. Той отказа. Ако исках, можех да я изпия там на място, но не и да я нося в селото. Хич не беше глупав този албинос.

Тръгнах си качен на едно магаре, което на следващия ден щеше да се върне при Зорильо самичко. Носех само голям пакет с шарени бонбони, обвити с тънка хартия, и шестдесет пакета цигари. Лали ме чакаше на повече от три километра извън селото заедно със сестра си. Този път не ми направи никаква сцена и се съгласи да върви до мен, като дори прие да я прегърна. От време на време спираше и съвсем цивилизовано ме целуваше по устата. Щом се прибрахме, отидох при вожда и му предложих част от цигарите и бонбоните. Седнахме пред вратата с лице към морето. Отпивахме от онова ферментирало питие, което успяваха да запазят хладно в глинените си делви. Лали седеше от дясната ми страна, прегърнала с две ръце бедрото ми. Отляво сестра й се беше разположила по същия начин. И двете смучеха бонбони. Пакетът стоеше отворен пред нас и всички жени и деца си взимаха от него без шум. Вождът наклони главицата на Зорайма към мен и ми даде да разбера, че и тя би искала да бъде моя жена като Лали. Лали се размаха, показа гърдите си и после тези на Зорайма, като явно обясняваше, че не искам сестра й, защото има малки цици. Вдигнах рамене под всеобщия кикот. Зорайма изглеждаше много нещастна. Какво да правя — обвих с една ръка шията й и с другата я погалих по гърдите — тя светна от щастие. Изпуших няколко цигари, индианците ги опитаха, но бързо се отказаха от тях и запалиха отново пурите си, обърнати с огънчето в устата. След време се надигнах, поздравих всички и хванах Лали за ръка да си ходим. Тя тръгна след мен, а Зорайма — по нас. Изпекохме на жаравата няколко едри риби и си направихме угощение. Бях хванал една двукилограмова лангуста. Изядохме крехкото й месо с огромно удоволствие.

Получих огледалото, тънката хартия и индигото, туба лепило, за което не бях молил, но все едно, можеше да ми влезе в работа, няколко сравнително меки молива, мастилница и четка. Окачих огледалото така, че да идва на височината на гърдите ми, когато седя. Сега можех да виждам ясно и в детайли главата на тигъра. Заинтригувани, Лали и Зорайма внимателно ме наблюдаваха. Започнах старателно да очертавам образа, който виждах в огледалото с мастило, но тъй като то се разтече, използвах лепилото — смесих и двете и всичко тръгна по мед и масло. След три едночасови сеанса накрая имах върху огледалото точния образ на тигровата глава.

Пратих Лали да извика вожда, а в това време Зорайма хвана дланите ми и ги сложи върху гърдите си. Изглеждаше толкова влюбена и нещастна, очите й бяха така изпълнени с желание, че без да се усетя, я обладах там, направо на земята, насред колибата. Момичето болезнено изстена, но тялото й се изпъна от удоволствие и тя се уви около мен, без да иска да ме пусне. Внимателно се освободих от прегръдките й и отидох да се почистя в морето, тъй като целият бях станал в пръст. Тя дойде след мен и двамата се изкъпахме заедно. Аз изтърках гърба й, тя краката и ръцете ми, после тръгнахме обратно към дома. Лали седеше и ни чакаше на мястото, където бяхме лежали току-що — беше разбрала всичко. Стана, прегърна ме с две ръце и нежно ме целуна. После хвана сестра си за ръка и я изведе през моята врата, върна се и на свой ред излезе през своята. Чух, че някой започна да блъска отвън по стената на колибата. Излязох и видях Лали, Зорайма и още две жени да се опитват да пробият стената с някакво желязо. Явно искаха да отворят четвърта врата. За да не се пропука цялата колиба, намокриха мястото с лейка. Вратата беше готова за нула време. Зорайма измете навън отпадъците. Отсега нататък тя единствена имаше правото да влиза и излиза през този отвор и никога повече нямаше да използва моя.

Придружен от трима индианци и брат си, чиято рана вече беше почти зараснала, най-сетне пристигна и вождът. Първо огледа рисунката върху огледалото, после себе си. Не можеше да откъсне очи от така добре прерисувания тигър, радваше се и на собственото си отражение. Все още не можеше да разбере какво възнамерявам да направя. Изчаках мастилото да изсъхне, сложих огледалото на масата, покрих го с прозрачната хартия и започнах да прекопирвам. Беше лесно и вървеше бързо. Мекият графит повтаряше послушно всяка от чертите. За по-малко от половин час пред смаяния поглед на останалите направих не по-лошо от оригинала копие. Един след друг индианците поемаха листа и внимателно сравняваха изображението с тигъра на гърдите ми. Накарах Лали да легне върху масата, изтрих тялото й с влажен парцал, после поставих върху корема й индигото и отгоре току-що завършената рисунка. Повторих някои от линиите и за всеобща изненада те се оказаха отпечатани върху кожата й. Едва тогава вождът разбра, че си давам целия този труд само заради него.

Незасегнатите от лицемерието на цивилизацията души реагират спонтанно на всяко едно събитие. Веднага показват дали са доволни или разочаровани, радостни или тъжни, заинтригувани или безразлични. Превъзходството на чистите индианци от рода на гуахиросите е удивително. Те ни надминават във всяко отношение, защото ако приемат някого, веднага са готови да споделят с него всичко свое и в същото време свръхчувствителните им души дълбоко се вълнуват, щом получат и най-дребния знак на внимание от свой приятел. Реших да очертая основните линии от рисунката с бръснач, така че още след първия сеанс да имам фиксирани контурите на тигъра. След това щях да изработя подробностите с помощта на три игли, закрепени към къса пръчка. Започнах работа още на следващия ден.

Накарах вожда да легне върху масата. Прекопирах рисунката от тънката хартия върху един по-дебел и устойчив лист и нанесох с твърд молив всяка от линиите по кожата на гърдите му, намазана предварително с разредена бяла глина. Копието се получи чудесно и аз го оставих да изсъхне добре. Вождът се беше опънал върху масата и не смееше да мръдне, нито дори да надигне глава от страх да не развали рисунката, която му позволих да види в огледалото. След това започнах да работя с бръснача. Потече малко кръв, която аз непрекъснато попивах. След като минах по всички линии и на мястото на рисунката се появиха тънки кървави резки, разлях върху гърдите му шишенцето с китайско синьо мастило. То лесно попи, освен на местата, където бях натиснал по-силно с бръснача и имаше повече кръв. Общо взето, цялата рисунка изпъкна добре. Осем дни по-късно Зато имаше на гърдите си ухилената тигрова муцуна с розов език, бели зъби, черен нос, мустаци и очи. Бях предоволен от произведението си — изглеждаше по-добре от моето собствено и цветовете излязоха по-ярки. След като коричките от раните паднаха, повторих с игли някои места. Зато толкова се радваше, че поръча на Зорильо да снабди всяка колиба с огледало, а в своята окачи две.

Дните минаваха, превръщаха се в седмици и месеци. Стана април — значи бях тук вече от четири месеца. Радвах се на отлично здраве. Чувствах се силен, свикнах да ходя бос и можех да изминавам без умора големи разстояния, преследвайки гигантските гущери. Забравих да ви кажа, че след първото си посещение при шамана накарах Зорильо да ми намери йодна тинктура, кислородна вода, памук, бинтове, хинин на таблетки и стоварсол. В болницата навремето бях видял един каторжник с рана като на магьосника. Санитарят Шатал обикновено стриваше таблетка стоварсол и посипваше язвата. Получих всички тези лекарства плюс някаква помада, която пък използвал за себе си вождът на Зорильо. Изпратих жалкия нож на шамана, а той в отговор ми върна големия. Бяха ми нужни много време и усилия, за да го убедя да се лекува. Но след няколко проведени от мен сеанса язвата се сви наполовина. Това го накара да продължи сам лечението си и ето, че един хубав ден ми изпрати големия дървен нож, за да отида да видя, че напълно се е оправил. Никой никога не разбра, че това е станало благодарение на мен.

Моите две жени не ме оставяха на мира. Докато Лали беше на лов, с мен стоеше Зорайма. Щом дойдеше ред на Зорайма да се гмурка, на врата ми увисваше Лали. На Зато му се роди син. Щом започнаха болките, жена му отиде на плажа и се скри зад една скала, където друга от жените на вожда й носеше сухари, сладка вода и пръчки кафява необработена захар. Трябва да е родила около четири часа следобед, защото по залез-слънце я чухме весело да вика нещо и да идва към селото, носейки бебето в протегнатите си напред ръце. Преди още тя да се появи, Зато вече знаеше, че си има момченце. Доколкото разбрах, ако беше момиче, вместо да го вдига нависоко и радостно да се смее, жената щеше да се прибере тихо и незабележимо. Това Лали ми го обясни с жестове. Индианката се приближи, вдигна детето над главата си и спря. Зато протегна към нея ръце и извика нещо, без обаче да се помести. На свой ред тя му отговори, повдигна отново бебето и направи няколко крачки, после пак се спря. И сега Зато не прекрачи прага на колибата си. Стоеше изправен пред главната врата, заобиколен от племето си. Майката вече беше на пет-шест крачки от него. Отново повдигна бебето си и извика. Чак тогава Зато тръгна към нея, подхвана малкото под мишничките му, вдигна го на свой ред над главата си, обърна се с лице на изток и три пъти повтори един и същи вик. След това гушна бебето с дясната си ръка, притисна го до гърдите си и скри главичката му под мишницата на лявата си ръка. После, без да се обръща назад, влезе в колибата през главния вход. Останалите го последваха. Последна влезе родилката. Тази вечер изпихме цялото ферментирало вино на селото.

Цяла седмица след събитието всяка вечер и сутрин индианците поливаха пръстта пред колибата на вожда и я тъпчеха, за да се слегне. Така се получи голям кръг от добре разбъркана червена глина. Когато площадката стана готова, опънаха над нея навес от волски кожи — явно подготвяха голям празник. Под сянката складираха най-малко двадесет глинени делви, пълни с любимата им напитка. Подредиха някакви камъни и започнаха да трупат около тях сухи и свежи клони. Много от тези клони бяха отдавна извлечени от морето. Бяха успели вече да изсъхнат и да станат бели и гладки. Намираха се и дебели дънери, домъкнати далеч от вълните — иди разбери кога. Върху камъните подпряха две еднакво високи дървени вили — явно се подготвяше огромен шиш. Четири обърнати по гръб костенурки, повече от тридесет огромни гущера, живи, с овързани по такъв начин лапи, че да не могат да се измъкнат, две овчици — цялото това животинско войнство чакаше да бъде заклано и изядено. Без да забравяме и най-малко двете хиляди яйца от костенурки.

Една утрин ни посетиха петнадесетина конници — всичките индианци, с огърлици на шиите и широки сламени шапки на главите, облечени с по един набедреник и елеци от обърната овча кожа. Всичките бяха окачили на кръста си по една огромна кама, двама имаха двуцевни ловджийски пушки, водачът им носеше истинска карабина, чудесна връхна дреха от черна кожа и пълен патрондаш. Конете също изглеждаха твърде добри — дребни, но живи, целите на сиви петна. Зад себе си всеки беше натоварил по един наръч изсушени треви. Далеч преди да пристигнат, те предупредиха за идването си с пушечни изстрели и тъй като препускаха в галоп, много скоро се появиха пред нас. Странно защо, вождът им много приличаше на Зато и брат му, само дето беше по-възрастен. Той скочи от жребеца, приближи се до Зато и двамата докоснаха един другиму раменете си. После чужденецът влезе сам в колибата и излезе с бебето на ръце. Показа го на всички един по един и повтори жестовете на Зато от онзи ден — обърна се на изток, откъдето изгряваше слънцето, скри го под мишницата на лявата си ръка и влезе обратно в колибата. Чак тогава ездачите скочиха на земята, завързаха конете си настрана и увесиха торбите със сухата трева на вратовете им. Към обяд в огромна каруца, теглена от четири коня, пристигнаха жените. Водеше ги Зорильо. Бяха най-малко двадесет млади индианки и седем-осем дечица, до едно момченца.

Преди още да се появи Зорильо, мен ме представиха на всички конници, като се започне от вожда. Зато ме накара да обърна внимание на това, че малкото пръстче на левия му крак е изкълчено и стърчи над съседния пръст. Брат му имаше същия недостатък, и пристигналият току-що вожд — също. След това ми показаха, че и тримата имат под мишницата си еднакви черни петна, нещо като бенки. Така разбрах, че новодошлият е третият им брат. Всички се възхитиха на татуировките, които бях направил на Зато, като особено харесаха тигровата глава. Индианките имаха разноцветни рисунки по телата си. Лали окичи някои от тях с коралови, а други със седефени огърлици. Забелязах в групата едно изключително красиво момиче, по-високо от останалите, които бяха, общо взето, средни на ръст. Имаше профил на италианка — човек би казал, че е изсечена на камея. Косите й бяха синкавочерни, очите — огромни, нефритенозелени, обградени с дълги черни мигли и извити вежди. Беше подстригана като другите, но бретонът й беше разделен на път и косите падаха от двете страни на лицето й, скривайки ушите. Иначе не бяха дълги и стигаха до средата на шията. Изваяните й гърди бяха приближени в основата си и симетрично се разтваряха встрани.

Лали ми я представи и я помъкна към дома ни заедно със Зорайма и още една млада индианка, която носеше със себе си канче и нещо като четки. Всъщност оказа се, че посетителките трябва да изрисуват момичетата от нашето село. Пред очите ми красивата индианка направи истински шедьовър върху телата на Лали и Зорайма. Четките се състояха от къса пръчка с прикрепено накрая й вълнено парцалче, които художничките топяха в различните бои. Тогава аз реших да хвана моята четка и тръгвайки от пъпа на Лали, изрисувах едно цвете с две разклонения към гърдите й, върху които направих розови листа, а зърната оцветих в жълто. Изглеждаха като полуразтворени цветя с тичинки. Останалите три веднага поискаха същата рисунка. Трябваше да попитам Зорильо дали бива. Той отговори, че мога да ги шаря, както ми скимне, стига те да са съгласни. Тогава като ми дойде едно вдъхновение! За повече от два часа изрисувах циците на всички млади индианки — и гостенките, и тукашните. Зорайма настояваше за същото цвете като Лали. В това време индианците извъртяха двете овце на шиша, а две от костенурките се печаха, нарязани на парчета, в жаравата. Месото им изглеждаше червено и крехко като говеждо.

Седнах до Зато и баща му под навеса. Мъжете се хранеха на една страна, жените — на друга, с изключение на тези, които ни поднасяха. Празникът свърши много късно през нощта с нещо като танц. Един от индианците осигуряваше „музиката“ с дървена флейта, която издаваше еднообразни остри звуци, а друг отмерваше ритъма на два тъпана от овча кожа. Много от мъжете и жените се изпонапиха, но това не доведе до никакъв неприятен инцидент. Шаманът също пристигна, качен на магаре. Заоглеждаха розовия белег, останал на мястото на раната, която всички знаеха. Беше истинска изненада да я видят зараснала. Само Зорильо и аз знаехме на какво се дължи това. Зорильо ми обясни, че вождът на гостуващото село е не брат, а баща на Зато и се нарича Хусто, което ще рече Справедливия. Той бил съдията във всички дела между хората от своето село, както и между отделни села на племето гуахиро. Каза ми също, че когато имат проблем с някое друго племе — например лапусите, се събират и заедно обсъждат дали да воюват или да се постараят да разрешат нещата приятелски. Ако някой индианец убие човек от друго село, двете общности обикновено се споразумяват да избягнат сблъсъка, като карат убиеца да плати нещо като обезщетение за причиненото зло. Понякога откупът стига до двеста глави добитък, защото живеещите във и около планините индианци се занимават много с животновъдство. За съжаление те не ги ваксинират против някои разпространени болести и цели стада измират от епидемии. В известен смисъл това си има добри страни, заяви Зорильо, защото иначе щяхме да имаме твърде много. Този добитък не можеше да се продава легално в Колумбия или Венецуела, за да не закара някоя зараза в тези две страни. Само че според Зорильо, в планините се въртяла голяма контрабанда със стада.

Вождът гостенин — Справедливия, ме покани чрез Зорильо да посетя селото му, в което имало около двеста колиби. Каза ми да взема със себе си Лали и Зорайма — щял да ми даде една колиба само за нас и нямало нужда да нося никаква покъщнина — там съм щял да получа всичко необходимо. Помоли ме да взема само инструментите за татуиране, за да му нарисувам и на него тигрова глава. Свали черната кожена превръзка от китката си и ми я подаде. Според Зорильо това било голям знак — все едно ми казвал, че е мой приятел и не би могъл да откаже на нито една моя молба. Попита ме искам ли кон — отговорих му, че искам, но не мога да го гледам, защото тук почти няма трева. Каза ми, че Лали или Зорайма могат всеки път, когато се наложи, да ходят до едно място, на половин ден езда оттук, и да събират трева. Обясни ми къде се намира това. Тогава приех коня — той щеше да ми го изпрати скоро.

Възползвах се от дългия престой на Зорильо, за да му кажа, че му имам доверие и се надявам, че няма да издаде намерението ми да замина за Венецуела или Колумбия. Той ми описа опасностите, които дебнат, докато прекосиш първите тридесет километра след границата. Според сведенията на контрабандистите, венецуелският бряг бил по-опасен от колумбийския. Освен това Зорильо би могъл да ме съпроводи на колумбийска територия почти до Санта Марта. Аз също бях минавал вече по този път — в крайна сметка според индианеца най-добре би било да предпочета Колумбия, Съгласи се да ми купи още един речник или по-скоро учебници по испански, в които могат да се намерят стандартни фрази. Хрумна му, че ако се науча силно да заеквам, мога да извлека от това голяма полза, защото хората ще се изнервят, докато ме слушат, и ще завършват думите ми вместо мен, без да обръщат кой знае колко голямо внимание на акцента и произношението. Значи решено — той щеше да ми донесе учебници, една възможно най-подробна карта и щом настанеше решаващият момент, щеше да продаде моите перли за колумбийски пари. Зорильо ми обясни, че всички индианци, като се започне от вожда, със сигурност ще подкрепят решението ми да замина, щом толкова силно го желая. Щяха да съжаляват, разбира се, но без да осъждат стремежа ми да се върна към себеподобните си. Най-трудна щеше да е раздялата със Зорайма и най-вече с Лали. И двете, но особено Лали, бяха готови да ме застрелят, щом разберат за намерението ми. От горе на всичко от Зорильо научих нещо, което не знаех — Зорайма беше бременна. Нищо не бях забелязал и останах потресен.

Накрая празникът свърши, гостите се разотидоха, коженият навес беше сгънат, всичко, поне на пръв поглед, се върна на старото си място. Получих прекрасен петнист кон с дълга опашка, която почти метеше земята, и фантастична сребристосива грива. Лали и Зорайма хич не се зарадваха на подаръка и шаманът ме извика да ми каже, че двете идвали да го питат дали могат безнаказано да дадат на коня счукано на прах стъкло, за да умре. Той ги предупредил да не го правят, защото аз съм бил под закрилата на не знам си кой индиански бог, който щял да прехвърли стъклото в техните стомаси. Накрая жрецът добави, че според него опасността за живота на коня преминала, но не можел да гарантира за това със сигурност. Явно трябваше да внимавам. А мен лично заплашваше ли ме нещо? Не, рече шаманът. Ако разберяха, че се готвя да заминавам, най-многото, което можеха да направят — и особено Лали, — беше да ми теглят куршума. Дали можех да ги убедя да ме пуснат? Не, по никакъв начин — никога не биваше да показвам пред тях, че искам да замина.

Всичко това шаманът успя да ми го обясни, защото беше извикал при себе си и Зорильо, който служеше за преводач. Нещата бяха твърде сериозни, за да си позволя да погледна леко на тях — заключи Зорильо. Прибрах се у дома. Зорильо си тръгна по друг път, както и беше дошъл. Така и никой от селото не разбра, че двамата сме били викани по едно и също време.

Вече бяха изминали шест месеца и аз нямах търпение да замина. Един ден, прибирайки се у дома, заварих Лали и Зорайма надвесени над картата. Опитваха се да разберат какво означават странните драскулки върху нея. Най-много ги озадачаваха четирите стрелки, показващи посоките на света. Бяха объркани, но усещаха, че този къс хартия ще окаже важно влияние върху нашия живот.

Коремът на Зорайма беше вече силно наедрял. Лали малко ревнуваше и ме караше да се любим където й падне, по всяко време на денонощието. Зорайма също искаше своя дял любов, но, слава Богу, само нощем. Отидох да посетя Хусто Справедливия — бащата на Зато. Лали и Зорайма ме придружиха. Носех със себе си рисунката, която за щастие бях запазил, и я използвах, за да отпечатам контурите на тигровата муцуна върху гърдите му. За шест дни татуировката беше готова, защото коричката от раните падна много бързо благодарение на смесената с малко негасена вар вода, с която Хусто се миеше. Остана доволен и непрекъснато се оглеждаше в огледалото. Докато бях там, Зорильо дойде да ме види. С мое позволение той разказа на Справедливия за намеренията ми, защото исках от него да ми подмени коня. Петнистите сиви жребци на гуахиросите не се срещат в Колумбия. Хусто обаче разполагаше с три рижи, типично колумбийски коня. Още щом научи за плана ми, Справедливия прати да доведат животните. Избрах си онзи, който ми се стори най-кротък, а той нареди да му сложат седло, стремена и железен зъбалец, защото индианските коне караха без седло и с кокал вместо зъбалец. След като ме докара като истински колумбиец, Справедливия ми сложи в ръката кожените поводи и направо там, пред мен, наброи на Зорильо тридесет и девет златни монети по сто песо всяка. Зорильо трябваше да ги съхранява и да ми ги връчи в деня, в който потегля на път. Вождът искаше да ми даде и карабината си „Уинчестър“, но аз отказах, пък и Зорильо ми обясни, че нямам право да влизам така въоръжен на територията на Колумбия. Тогава Справедливия ми даде две дълги колкото пръста ми стрелички, увити в парче плат и пъхнати в малка кожена калъфка. Зорильо ми обясни, че това са отровни стрели, намазани с много силна и рядко срещана отрова.

Той самият никога не беше нито виждал, нито притежавал отровни стрели. И тях трябваше да пази до деня на заминаването ми. Не знаех по какъв начин да се отблагодаря на Справедливия за изключителната му щедрост. Той ми обясни, че Зорильо му е разказал нещичко за живота ми, а сигурно и онези периоди от биографията ми, които не познава, са богати на преживявания, защото — каза той — аз съм бил завършен човек. За първи път срещал бял човек и досега винаги ги е смятал за неприятели, но отсега нататък ще се отнася приятелски към тях и ще търси да срещне друг като мен.

— Размисли все пак — посъветва ме Хусто, — заминаваш за земя, пълна с твои врагове, а напускаш едно място, където имаш само приятели.

Обеща ми, че двамата със Зато ще се грижат за Лали и Зорайма и че детето ми от Зорайма винаги ще бъде на почит сред племето, ако, разбира се, е момче.

— Не ми се ще да заминаваш. Остани и ще ти дам за жена красивото момиче, с което се запозна на празника. Не е омъжена и е влюбена в теб. Можеш да останеш тук с мен. Ще ти дам голяма колиба и добитък, колкото поискаш.

Разделих се с този чудесен човек и тръгнах обратно към селото. През целия път назад Лали не отрони нито дума. Седеше зад мен върху рижия кон. Седлото нараняваше бедрата й, но тя продължаваше да мълчи. Зорайма се беше настанила зад един индианец, който я взе върху своя кон. Зорильо беше хванал друг път към селото си. През нощта стана доста хладно. Подадох на Лали елека от овча кожа, който Хусто ми беше подарил. Тя ме остави да я облека, без да каже нищо, без да изрази каквото и да било чувство. Пълно мълчание. Просто прие елека и нищо повече. Колкото и да препускаше конят, тя не се хващаше за мен, за да се задържи. Щом пристигнахме, аз отидох да занеса поздрави на Зато, тя отведе коня, завърза го пред къщи с торба трева на шията му, но без да му сваля седлото и юздите. Прекарах около час при Зато и се прибрах у дома.

Когато са тъжни, индианците и особено индианките придобиват абсолютно безизразни лица, по тях не трепва мускулче, очите им са пълни с мъка, но никога не плачат. Може дори да стенат, но не плачат. През нощта се завъртях насън така, че притиснах корема на Зорайма и тя извика от болка. От страх това да не се повтори, станах и се преместих в другия хамак, който беше окачен много ниско. Лягам си и чувствам, че някой ме докосва. Направих се, че спя. На дънера до мен беше седнала неподвижно Лали и ме гледаше. Само секунда по-късно усетих присъствието и на Зорайма — тя имаше навика да се парфюмира, като натрива кожата си със смачкани портокалови цветчета, които една приходяща от време на време индианка продаваше в малки торбички. Когато се събудих, двете не бяха мръднали от мястото си. Слънцето вече грееше, беше около осем часът. Заведох ги до плажа и легнах върху сухия пясък. Двете седнаха до мен. Погалих Зорайма по корема и гърдите, но тя не трепна. Накарах Лали да легне и се наведох да я целуна, но тя стисна устни. По едно време дойде ортакът на Лали да я вземе, но само като видя изражението й, разбра и се оттегли. Беше ми много мъчно и не знаех как да постъпя — можех само да ги галя и целувам, за да им покажа, че ги обичам. И двете не отронваха нито дума. Започнах да се плаша от тази голяма болка, която им причиняваше самата мисъл да заживеят без мен. Внезапно Лали започна да ме насилва да се любим. Отдаваше ми се с някакво отчаяние. Защо го правеше? Можеше да има само една причина — искаше да забременее от мен. Същата тази сутрин за пръв път я видях да проявява ревност към Зорайма. Галех корема и гърдите на малката, а тя леко хапеше ухото ми. Бяхме легнали върху мекия пясък на плажа в скрита от вятъра падина. Лали дойде при нас, хвана сестра си за ръка и прекара ръка по издутия й корем, а после по своя гладък плосък корем. Зорайма се надигна и й отстъпи мястото до мен, като с целия си вид казваше — права си.

Двете жени ми готвеха всеки ден, но те самите не хапваха нищичко. Вече от три дни не бяха яли. Хванах коня и за малко не направих страхотен гаф — за първи път от пет и повече месеца насам тръгнах към къщата на шамана, без да съм го молил за разрешение. По пътя се сапикасах и вместо да нахълтам при него, преминах на около двеста метра от навеса му. Той ме забеляза и ми направи знак, че ме вика. Криво-ляво му обясних, че Лали и Зорайма са престанали да се хранят. Даде ми нещо като орех, който трябвало да пусна в делвата със сладка вода вкъщи. Върнах се и постъпих, както ми каза. Двете пиха на няколко пъти от водата, но не проядоха. Лали не ходеше вече на лов. Днес след четиридневна пълна гладна стачка тя направи истинска лудост — влезе без кану в морето, преплува около двеста метра навътре и се върна с тридесет миди за мене. Мълчаливото им отчаяние така ме потискаше, че и аз на свой ред почти престанах да се храня. На шестия ден Лали получи треска. През цялото това време едва беше изсмукала няколко лимона — нищо повече. Зорайма поне хапваше веднъж дневно — на обяд. Вече се видях в чудо. Седнах до Лали. Тя лежеше на земята върху един хамак, който бях нагънал като дюшек, и гледаше втренчено в тавана. Погледнах я, погледнах и Зорайма с издутия й корем и без да разбера защо и как, се разплаках. За себе си ли плачех, или за тях? Не знам. Плачех и сълзите ми течаха по бузите. Зорайма забеляза това и изохка. Лали обърна глава и ме видя облян в сълзи. С едно движение тя се изправи и дойде да седне между краката ми, като тихичко стенеше. Целуна ме и ме погали. Зорайма дойде и ме прегърна през рамо. Лали започна да говори, да говори и да стене едновременно, Зорайма нещо й отвърна. Изглежда в нещо я обвиняваше. Лали грабна буца необработена захар, голяма колкото юмрук, разтвори я пред мен във вода и я глътна на два пъти. След това двете със Зорайма излязоха навън и ги чух, че се разправят с коня. Излязох след тях и видях, че са го оседлали, дори му бяха сложили юздите. Постлах овчия елек, за да седне върху него Зорайма, а Лали покри седлото с нагънат хамак. Първа се качи Зорайма и се настани много напред, почти върху шията на коня. Аз останах по средата, а Лали зад мен. Бях толкова объркан, че тръгнах, без да поздравя никого, без дори да предупредя вожда.

Лали издърпа юздата от ръката ми, защото, предполагайки, че отиваме при шамана, бях поел в тази посока. Не, Лали хвана юздата и каза: „Зорильо“. Трябваше да видим Зорильо. Пристигнахме в селото на Зорильо точно в момента, когато той самият се прибираше от Колумбия с три натоварени магарета и един кон. Влязохме в дома му. Първа заговори Лали, после Зорайма.

И ето какво ми преведе Зорильо — до момента, в който ме видяла да плача, Лали си мислела, че съм някакъв бял човек, който изобщо не държи на нея. Тя, Лали, си знаела, че един ден ще замина, но аз съм се показал коварен като змия, защото никога по никакъв начин не съм й го казал или показал. Тя била много разочарована, защото вярвала, че момиче като нея може да направи щастлив един мъж, а доволният от живота си мъж не си заминава. Затова тя решила, че след като така се е провалила, значи няма повече смисъл да живее. Зорайма мислела същото — бояла се да не би синът й да се окаже като баща си, човек, който не държи на дадената дума, лъжовен, изискващ от жените си такива сложни неща, че те, дето биха жертвали живота си за него, да не могат да го разберат. Защо бягам от нея, като че ли е кучето, дето ме ухапа първия ден? Отговорих така:

— Кажи, Лали, какво би сторила ти, ако баща ти беше болен?

— Бих минала боса върху бодлите, за да отида да го излекувам.

— Какво би направила, ако са те преследвали като животно, за да те убият?

— Ще търся навсякъде врага си, за да го заровя толкова дълбоко в земята, че да не може дори да се обърне в гроба си.

— Какво ще сториш, след като приключиш с всичко това, ако имаш две чудесни жени и знаеш, че те те очакват?

— Ще се кача на един кон и ще се върна.

— Ето и аз така ще направя.

— И ако аз остарея и погрознея, докато се върнеш?

— Аз ще си дойда, преди да си остаряла и погрозняла.

— Добре, ти остави сълзите да потекат от очите ти — това не би могъл да го направиш нарочно. Можеш да заминеш, когато си пожелаеш, но ще трябва да тръгнеш от селото посред бял ден, пред всички, а не скришом като крадец. Трябва да си тръгнеш така, както дойде, по същото време на деня, облечен от главата до петите. Ще определиш кой да се грижи за нас. Зато си е вожд, трябва да има някой друг мъж, който да ни пази. Трябва да кажеш на всички, че къщата си остава завинаги твоя къща и никой мъж, с изключение на сина ти — ако Зорайма носи в корема си момче, — не бива да стъпва в нея. Така че Зорильо ще трябва да дойде при нас в деня на заминаването ти. Да преведе всичко това.

Нея нощ спахме у Зорильо. Беше удивителна нощ, изпълнена с нежност. В шепота от устните на двете дъщери на природата звучеше толкова вълнуващ любовен зов, че сърцето ми се преобърна. Върнахме се тримата с коня, като яздехме бавно заради корема на Зорайма. Щях да замина осем дни след новолунието, защото Лали искаше да знае със сигурност дали е бременна. При предишното новолуние не беше забелязала кръв. Боеше се да не би да греши, но ако и това новолуние не се появеше кръв, значи беше заченала. Зорильо щеше да донесе всичките ми нужни вещи и дрехи. Щях да се облека там пред тях, след като съм дал напътствията си по обичая на гуахирос — сиреч гол. В нощта преди отпътуването щяхме да посетим шамана тримата заедно. Той щеше да ни каже дали да зазидаме моята врата в колибата, или да я оставим така. Дългото заради Зорайма връщане назад не беше изобщо тъжно. Двете предпочитаха да знаят истината, отколкото да се окажат изоставени и да станат за смях пред другите. След като роди детето, Зорайма възнамеряваше да си хване някой добър ортак и налови много перли, които да пази за мен. Лали също смяташе да се гмурка по-често, за да се намира на работа. Съжалявах, че така и не съм научил повече от дузина думички на гуахиро. Исках да им кажа толкова неща, които не са за пред преводач. Пристигнахме. Първото, което направих, беше да се извиня на Зато задето съм тръгнал, без да го предупредя. Зато обаче беше благороден като брат си. Преди още да отворя уста, той сложи ръка на врата ми и отсече: „Уилу“ (Мълчи!). До новолунието имаше дванадесет дни. Като прибавим и осемте, които трябваше да изчакам, значи след двадесет дни щях да съм на път.

Огледах отново картата, промених някои детайли в плана за маршрута си и отново се сетих за думите на Справедливия. Къде на този свят щях да се почувствам по-щастлив, отколкото тук, където всички ме обичаха? Нямаше ли сам да си причиня зло, връщайки се към цивилизацията? Бъдещето щеше да покаже.

Последните три седмици от престоя ми преминаха като приказка. Лали разбра със сигурност, че е бременна, значи ако се върнех един ден, щях да заваря две-три собствени деца. Защо три? Лали ми обясни, че майка им на два пъти е раждала близнаци. Отидохме при шамана. Той прецени, че портата ми не бива да се зазижда, а само да се прегради с клони. Хамакът, на който сме си лягали тримата, да се вдигне високо до тавана. Двете да продължат да спят в едно легло, защото са едно цяло. Накрая старецът ни накара да седнем около огъня, извади зелените си листа и в продължение на десет минути ни опушва. Върнахме се вкъщи да чакаме Зорильо, който дойде същата вечер. Стъкмихме огън пред колибата и говорихме цяла нощ. Казвах с помощта на Зорильо по някоя мила дума на всеки от индианците, а те ми отвръщаха със същото. На изгрев-слънце се оттеглих с Лали и Зорайма. Любихме се цял ден. Зорайма ме възседна, за да ме почувства по-дълбоко в себе си, а Лали се извиваше като лиана, прикована към мен със слабините си, които пулсираха като сърце.

— Зато, вожде на това племе, ти, който ме прие и ми даде всичко, длъжен съм да ти кажа, че ви напускам за много луни.

— Защо напускаш приятелите си?

— Защото трябва да намеря онези, които ме преследваха като че ли съм звяр, и да ги накажа. Благодарение на теб в това село се чувствах в безопасност, живях щастливо, хранех се добре, имах благородни приятели и жени, които внесоха слънце в душата ми. Но всичко това не бива да превръща човек като мен в животно, което щом намери топло и удобно скривалище, се скрива в него за цял живот от страх, че ще му се наложи да се бори и да страда, ако излезе навън. Ще се срещна с враговете си, ще потърся баща си, който се нуждае от мен. Тук оставям сърцето си, при Лали и Зорайма и при децата, които ще се родят от нашата любов. Къщата ми принадлежи на тях и на децата ни. Надявам се, че ако някой забрави това, ти, Зато, ще му го напомниш. Бих искал също покрай твоята лична бдителност за семейството ми да се грижи денем и нощем един човек на име Усли. Обикнах всички вас и вечно ще ви обичам. Ще направя каквото зависи от мен, за да се върна бързо. Ако загина, изпълнявайки дълга си, последната ми мисъл ще е за вас, Лали и Зорайма, за моите деца и за вас, индианци гуахирос, защото вие сте моето семейство.

Върнах се в колибата, следван от Лали и Зорайма. Облякох риза и панталон в цвят каки, сложих чорапи и боти.

Дълго се обръщах през рамо, взирайки се във всяко кътче на това идилично селце, в което прекарах шест месеца. Племето, от което се бояха и белите, и останалите индианци, се превърна за мен в несравнимо убежище от човешката лошотия, в пристанище, където можах да спра, за да си поема дъх. Тук намерих любов, мир, спокойствие и благородство. Сбогом, гуахироси, свободни индианци от полуострова между Колумбия и Венецуела. Вашата земя за щастие е останала незасегната от намесата на двете цивилизации, които ви заобикалят. Вашият първичен начин на живот и самозащита ме научи на нещо много важно — че е по-добре да бъдеш див индианец, отколкото образован адвокат.

Сбогом, Лали и Зорайма, мои несравними жени, толкова близки до природата, толкова далечни от всякаква пресметливост, толкова спонтанни в реакциите си, че в момента на заминаването ми просто събраха всички перли, които бяха добивали, и ми ги дадоха в малка платнена торбичка. Да, аз непременно щях да се върна. Кога? Как? Още не знаех, но се заклех в себе си, че ще го сторя.

Късно следобед Зорильо се качи на коня си, готов да поемем към Колумбия. Носех сламена шапка. Вървях до коня и го водех за юздата. Всички индианци от селото без изключение бяха скрили лицата си с лявата си ръка, а с дясната си правеха опит да ме задържат. Лали и Зорайма повървяха стотина метра с мен. Помислих, че ще ме целунат на раздяла, когато внезапно двете изпищяха и хукнаха към къщи, без да се обърнат нито веднъж назад.