Пеперудата

Затворът в Санта Марта

Не беше трудно да напуснем територията на индианците гуахира — преодоляхме граничните постове около Ла Вела без проблеми. На кон успяхме да изминем само за два дни цялото разстояние, което ни беше отнело толкова време на Антонио и мен. Опасни обаче бяха не само постовете. Предстоеше ни над стокилометровата ивица до Рио Ача — селището, откъдето бях избягал.

С мълчаливата подкрепа на Зорильо направих първия си опит да проведа разговор на испански в един хан, където продаваха храна и напитки. Той каза, че съм се справил добре — силното заекване много помага да се скрие акцентът и изобщо начинът, по който се изразяваш.

Продължихме към Санта Марта. Някъде по средата на пътя Зорильо трябваше да ме остави и да поеме обратно.

И така, Зорильо си отиде. Двамата бяхме решили, че той ще отведе със себе си и двата коня. Защото, ако притежаваш кон, значи имаш свое домакинство, свързан си с определено село и така рискуваш да ти зададат някой и друг неудобен въпрос: „Познавате ли този и този?“, „Как се казва кметът?“, „Какво става с госпожа X?“

Не, по-добре би било да продължа пешком, да пътувам с камион или автобус, а след Санта Марта с влак. Пред всички трябваше да се представям като „forastero“ (чужденец) в този край, който би се хванал на работа където и да е, и би вършил каквото и да е.

Дадох на Зорильо три златни монети от по сто песос, които той ми размени за хиляда песос. Тук добрият работник печелеше средно от осем до десет песос на ден — така че имах достатъчно средства, за да преживявам още дълго. Взех един камион, който стигаше доста близо до Санта Марта — голямото пристанище на стотина километра от мястото, където се разделих със Зорильо. Камионът отиваше да товари кози или козлета — нещо от този род.

На всеки шест или десет километра имаше ханче. Шофьорът спираше и ме канеше да ида с него. Той ме канеше, ама аз плащах. И всеки път гаврътваше по пет-шест чаши адски силен алкохол. Аз се правех, че изпивам по една. На петдесетия километър онзи беше поркан като чвор. Така се беше подредил, че обърка пътя и се натика в някакво разкаляно отклонение, където камионът заседна, без да може да се измъкне. Колумбиецът не го взе присърце — легна си отзад в каросерията, а мен ме посъветва да спя в кабината. Не знаех какво да правя. До Санта Марта сигурно оставаха четиридесет километра. Присъствието на шофьора ме спасяваше от разпитите на случайно срещнатите и въпреки многобройните спирки с него напредвах по-бързо, отколкото пешком.

Така че призори реших да поспя. Някъде около седем сутринта, когато слънцето вече беше изгряло, по пътя се зададе каручка, теглена от два коня. Камионът й пречеше да мине. Като реши, че щом спя в кабината, значи аз съм шофьорът, новодошлият ме разбута. Заеквайки, се престорих на много стреснат — все едно, че не мога веднага да съобразя къде се намирам.

В това време шофьорът се събуди и започна да се разправя с каруцаря. Направихме няколко неуспешни опита да измъкнем камиона. Беше затънал в кал до осите — никакъв шанс. В каруцата седяха две облечени в черно монахини с колосани бели забрадки и три малки девойчета. След доста спорове и разправии двамата мъже се споразумяха да окосят една част от растителността наоколо, за да може каручката да заобиколи препятствието, стъпила с едното си колело на пътя, а с другото — в ливадата.

Всеки от тях извади своето мачете (брадвичка за сечене на захарна тръстика — оръжие, без което никой мъж тук не тръгва на път) и започнаха да разчистват, а аз подреждах отрязаните стебла, така че каруцата да не затъне в калта. Минаха не минаха два часа, и проходът беше готов. Тогава двете сестри поблагодариха и ме запитаха накъде съм тръгнал. „Санта Марта“ — отвърнах.

— Но това не е правият път — трябва да се върнете назад с нас. Ние можем да ви заведем много близо до Санта Марта — на около осем километра оттам.

Не можех да им откажа — това би им се сторило странно. Щеше ми се да обясня, че ще остана с шофьора, за да му помогна, но пред необходимостта да изговоря всичко това, предпочетох да отвърна просто „Грасиас, грасиас“.

И ето така се озовах на задната седалка на каруцата заедно с трите девойчета, докато двете сестри се разположиха до каруцаря.

Поехме напред и доста бързо изминахме онези пет-шест километра, с които камионът се беше отдалечил от целта. Стъпили веднъж на хубавия път, установихме добро темпо и около обяд спряхме да хапнем в едно ханче. Трите момичета и каруцарят седнаха на една маса, а ние с двете монахини — на съседната. Сестрите бяха млади — между двадесет и пет и тридесетгодишни. И двете имаха много бяла кожа. Бяха испанка и ирландка. Ирландката започна внимателно да ме разпитва:

— Като че не сте оттук?

— Не, от Баранкиля съм.

— Искам да кажа — май не сте колумбиец. Косите ви са по-светли, а лицето ви е мургаво само защото сте изгорели от слънцето. Откъде всъщност идвате?

— От Рио Ача.

— А там с какво се занимавахте?

— Електротехник бях.

— Ах, така ли? Имам приятел в тамошната електропроизводителна компания — Перес се нарича и е испанец. Дали пък не го познавате?

— Да.

— Колко хубаво.

Нахранихме се и двете отидоха да си измият ръцете. Ирландката се върна първа. Погледна ме и рече на френски:

— Няма да ви издам, но другарката ми каза, че е видяла снимката ви във вестника. Вие сте французинът, който е избягал от затвора в Рио Ача, нали?

Отричайки, щях само да усложня положението си.

— Да, сестро. Моля ви, не ме издавайте. Не съм толкова лош, колкото са ме обрисували. Обичам и почитам Бога.

Испанката се появи и другата й каза само „да“, на което тя отговори много бързо нещо неразбираемо за мен. Двете дълго размишляваха, след което се надигнаха и отново отидоха в клозета. Изминаха пет минути, преди да се върнат, през което време аз светкавично прехвърлих през ума си всички възможни реакции. Да се опитам ли да изчезна, докато ги няма, или да остана? Ако и така и така бяха решили да ме издадат, това нямаше да има особено значение, защото дори да се скриех, пак щяха бързо да ме намерят. В областта, в която се намирахме, нямаше джунгла и всички пътища и пътеки към градовете бяха лесни за наблюдение. Реших да се оставя в ръцете на съдбата, която до този момент винаги беше проявявала благосклонност.

Двете се върнаха ухилени, а ирландката ме попита как се казвам.

— Енрике.

— Е, добре, Енрике, ще дойдете с нас до метоха, който се намира на осем километра от Санта Марта. Докато сте с нас в каруцата, няма от какво да се боите. Ако не си отваряте устата, всички ще мислят, че сте работник в метоха.

Монахините платиха обяда на всички. Аз си купих цял картон с дванадесет пакета цигари и кибрит. Тръгнахме отново. През целия път сестрите не ми проговориха, за което им бях много благодарен. Каруцарят така и не разбра, че говоря езика зле. Привечер стигнахме до голям хан. Пред него стоеше автобус с надпис „Рио Ача — Санта Марта“. Обзе ме огромно желание да се кача в него. Приближих се към ирландката и й го казах.

— Би било много опасно — възрази тя, — тъй като преди Санта Марта се минава най-малко през два полицейски поста, които проверяват документите на пътниците. А ако сте в нашата каруца, никой няма да ви пипне за нищо.

Аз искрено и благодарих и в този момент страхът, който изпитвах, откак те двете ме разкриха, изчезна напълно. Какъв нечуван късмет имах да срещна двете мили сестри! Действително, по-късно ни спря полицейски пост (alcabale — на испански). Автобусът, пътуващ от Санта Марта към Рио Ача, беше претърсен основно. Аз лежах отзад в каруцата със сламената шапка върху лицето си и се преструвах на заспал. Едно от децата — около осемгодишно, беше подпряло глава на рамото ми и наистина спеше. Щом минахме покрай поста, каруцарят спря конете точно зад автобуса.

— Como estan por aqui? (Как се чувствате засега?) — попита испанката.

— Muy bien, Hermana (Много добре, сестро).

— Me alegro, vamonos, muchanos (Радвам се. Да тръгваме, деца.) — И ние спокойно поехме напред.

Към десет вечерта на пътя ни се изпречи друг пост, силно осветен. Две редици коли от всякакъв вид чакаха да минат. Подредихме се от лявата страна. Полицаите караха хората да отварят багажниците на колите си и бърникаха вътре. Видях как принудиха една жена да слезе — тя отчаяно търсеше нещо в чантата си. Отведоха я в полицейската барака. Вероятно нямаше „cedula“ — документи за самоличност. Какво да се прави — при това положение… Колите минаваха една по една. Тъй като заемаха и двете страни на пътя, никой не можеше да мине с предимство. Поради липса на място всички трябваше да се примирим и да изчакаме. Реших, че съм загубен. Точно пред нас стоеше малко автобусче, претъпкано с пътници. Покривът му беше натоварен с куфари и големи бохчи. На гърба му висеше нещо като мрежа, също пълна с чанти. Четирима полицаи накараха всички пътници да слязат. Имаше само една врата — отпред при шофьора. От нея се заизнизваха мъже и жени. Някои от жените носеха дечицата си на ръце. После пак се качиха обратно един по един.

„Cedula! Cedula!“. И всеки показваше някакво картонче със снимката си на него.

Зорильо изобщо не беше ми споменавал за това. Ако знаех предварително, щях да се опитам да си осигуря подправен документ. Мислех си, че ако успея да мина през този пост, ще платя колкото и каквото ми поискат, но на всяка цена ще си намеря „cedula“. А след това щях да тръгна от Санта Марта към Баранкиля — важен град на атлантическия бряг (според речника имаше цели двеста и петдесет хиляди жители).

Боже Господи, колко още ще продължава проверката на автобуса! Ирландката се обърна към мен — „Спокойно, Енрике“. Страшно се ядосах на това невнимателно подмятане — каруцарят сигурно го беше чул.

Най-сетне дойде наш ред и каруцата застана под ослепителната светлина. Реших да се надигна и да седна. Стори ми се, че ако продължа да лежа, мога да създам впечатлението, че се крия. Облегнах гръб на задната преграда на каруцата и се вторачих в гърбовете на монахините. Така полицаите можеха да ме видят само в профил, а и шапката ми беше доста ниско нахлупена, без обаче това да изглежда нарочно.

— Como estan todos por aqui? (Как се чувствате всички?) — попита испанката.

— Muy bien, Hermanas. J camo viajan tan tarde? (Много добре, сестри. Защо пътувате толкова късно?)

— Por una urgencia, por eso no me detengo. Somos muy apuradas. (Имаме спешен случай, затова не ме задържайте. Много бързаме.)

— Vayanse con Dios, Hermanas. (Бог да е с вас, сестри.)

— Gracias, hijos. Que Dios les protege. (Благодарим ви, чада наши. Бог да ви закриля.)

— Амин — рекоха полицаите.

И така, ние преминахме спокойно, без никой нищо да ни поиска. Преживяното напрежение изглежда се отрази зле на стомасите на двете монахини, защото стотина метра след поста накараха каруцаря да спре и за кратко изчезнаха в храсталаците. Поехме отново. Запалих цигара. Бях толкова развълнуван, че когато ирландката се върна, й казах: „Благодаря ви, сестро.“

— Няма за какво — отвърна тя, — просто толкова се уплашихме, че ни се разстроиха стомасите.

Към полунощ пристигнахме в метоха. Висока стена, висока порта. Каруцарят отиде да прибере каруцата и конете, а ние заедно с трите момиченца тръгнахме към вътрешността на манастира. На стълбите в двора двете сестри подеха задушевен разговор с монахинята, която пазеше на вратата. Ирландката ми обясни, че не би желала сега да буди майката-игуменка, за да я пита дали мога да остана да спя в манастира. И тук аз проявих нерешителност. Трябваше бързо да се възползвам от ситуацията, за да се оттегля и да поема към Санта Марта, след като знаех, че до там остават още само осем километра.

Ето, тази грешка по-късно платих със седем години каторга!

Най-после решиха да събудят майката-игуменка и ме настаниха в стая на втория етаж. От прозореца си виждах отблясъците на града. Различавах фара и трасиращите светлини. От пристанището излезе и отплава един голям кораб.

Заспах дълбоко и когато няколко удара по вратата ме събудиха, слънцето вече беше изгряло. Бях сънувал страшен кошмар. Лали си отваряше корема пред мен и нашето дете излизаше оттам на парчета.

Обръснах се и бързо се справих с тоалета си. Слязох долу. При стълбите ме чакаше ирландката, която леко се поусмихна, като ме видя.

— Здравейте, Анри. Добре ли спахте?

— Да, сестро.

— Елате, ако обичате, в кабинета на нашата майка-игуменка, която иска да говори с вас.

Влязохме. Жената седеше зад бюрото си. Лицето й беше изключително строго, изглеждаше на около петдесет, а може би и малко повече години и ме наблюдаваше без каквато и да е дружелюбност.

— Senor, sabe usted hablar espanol? (Говорите ли испански, господине?)

— Muy poco. (Съвсем малко.)

— Добре, сестрата ще ни служи за преводач.

— Казаха ми, че сте французин.

— Да, майко.

— Избягали сте от затвора в Рио Ача?

— Да, майко.

— Преди колко време?

— Около седем месеца.

— И какво сте правили през това време?

— Живях при индианците.

— Как? При гуахиросите? Това е невъзможно. Тези диваци никога не са допускали чужди хора на своята територия. И представете си, дори мисионерите не успяха да проникнат при тях. Не приемам отговора ви. Къде се крихте? Кажете истината.

— Бях при индианците, майко, и мога да го докажа.

— Как?

— С това, че притежавам уловени от тях перли. — Свалих торбичката, която носех закачена на гърба си, от вътрешната страна на сакото и й я подадох.

— Колко перли са тук?

— Не знам, може би петстотин или шестстотин. Някъде там.

— Това не е никакво доказателство. Може да сте ги откраднали някъде.

— Майко, ако искате съвестта ви да е спокойна, аз съм съгласен да остана тук, докато вие лично се убедите дали в последно време е имало някъде голяма кражба на перли. Аз имам пари, бих могъл да платя за престоя си. Обещавам да не излизам от стаята си до момента, в който лично вие ми позволите да напусна.

Изгледа ме много изпитателно. Като стрела ми мина мисълта, че в момента тя сигурно си казва: „А ако избягаш? Бягал си от затвора, а оттук това е много по-лесно.“

— Ще оставя при вас торбичката с перлите — в нея е цялото ми състояние. Знам, че тук то ще бъде в добри ръце.

— Добре, споразумяхме се. Не е нужно да оставате затворен в стаята. Сутрин и следобед, докато моите дъщери се молят в параклиса, вие можете да се разхождате из градината. Ще се храните в кухнята заедно с персонала.

Излязох от този разпит наполовина поуспокоен. Бях тръгнал да се връщам в стаята си, но ирландката ме дръпна към кухнята. Имаше цяла кана кафе с мляко, съвсем пресен черен хляб и масло. Застанала пред мен, сестрата наблюдаваше как закусвам, без да отрони дума, без дори да седне. Изглеждаше угрижена. Казах й:

— Сестро, благодаря ви за всичко, което направихте за мен.

— Бих искала и още да направя, но оттук нататък нищо не зависи от мен, Анри. — И след тези думи тя излезе от кухнята.

Седнал на прозореца, наблюдавах града, пристанището, морето. Полето около манастира беше добре обработено. Не можех да се освободя от усещането, че ме дебне някаква опасност. Това до такава степен ме притесняваше, че реших да избягам още следващата вечер. Толкова по-зле за перлите — майката-игуменка да ги задържи за себе си или за манастира си, ако иска. Явно ми няма доверие — това е сто на сто. Защото как се получава така, че игуменката на манастира — а това значи много образована жена, при това каталанка, не говори френски? Каква е поуката — още тази вечер трябва да се чупя.

Реших следобед да сляза в градината, за да проверя къде най-лесно мога да прескоча стената. Към един часа почукаха на вратата:

— Слезте да обядвате, Анри.

— Добре, идвам. Благодаря.

Седнах на масата в кухнята и тъкмо бях посегнал към месото и варените картофи, когато вратата се отвори и на прага застанаха четирима полицаи в бели униформи с пушки и пистолети в ръце.

— No te mueve, о te mato! (Ако мръднеш, ще стреляме!).

Сложиха ми белезници. Ирландката изпищя и припадна. Две други сестри я вдигнаха на крака.

— Vamos! (Да тръгваме!) — отсече началникът.

Качи се заедно с мен в стаята ми. На секундата разпердушиниха бохчата ми и веднага намериха тридесет и шестте златни монети от по сто песос, които ми бяха останали. Тръбичката с двете отровни стрели обаче захвърлиха, без дори да я погледнат. Вероятно помислиха, че това са моливи. С нескрито задоволство началникът сложи по джобовете си златните монети. Тръгнахме. В двора ни чакаше разнебитена кола.

Петимата полицаи и аз се натикахме в тази таратайка и тя потегли с пълна скорост, карана от черен като въглен шофьор в полицейска униформа. Бях като смазан и едва ли имах сили да протестирам — опитвах се поне да запазя достойнство. Нямаше смисъл да моля за милост или прошка. Бъди мъж, си повтарях трескаво, и помни, че никога не бива да губиш надежда. Когато дойде време да слизам от колата, вече бях напълно уверен, че ще мога да се държа като мъж, а не като парцал. Явно съм се справил добре, защото първата реплика на офицера, който ни посрещна, беше: „Този французин е явно много закоравял. Не изглежда особено развълнуван от факта, че ни е паднал в ръцете.“ Влязох след него в кабинета му. Свалих шапката си и седнах с бохчата между краката си, без да чакам покана.

— Tu sabes hablar espanol? (Говориш ли испански?)

— Не.

— Повикайте обущаря. — След една-две минути се появи дребно човече със синя престилка и обущарско чукче в ръка.

— Ти ли си французинът, който избяга преди година от Рио Ача?

— Не.

— Лъжеш.

— Не лъжа. Не съм аз французинът, който е избягал преди една година от Рио Ача.

— Свалете му белезниците. Съблечете му сакото и ризата.

Офицерът взе някакъв документ и започна да сверява. Имаше описание на всичките ми татуировки.

— Липсва ти палецът на лявата ръка. Да. За теб става дума.

— Не, не за мен, защото аз избягах не преди една година, а преди седем месеца.

— Все същото.

— За теб може би, но не и за мен.

— Ясно, ти си типичен убиец. Независимо дали са французи, или не, всички убийци (matadores) са еднакви — неукротими. Аз съм заместник-комендант на затвора. Не знам какво ще решат да правят с теб. Засега ще те туря при старите ти приятели.

— Какви приятели?

— Останалите французи, които доведе в Колумбия.

Тръгнах след полицаите, които ме заведоха в една килия с изглед към двора. Всичките ми петима другари седяха там. Разцелувахме се. „Мислехме, че си се измъкнал завинаги, приятелю“, въздъхна Клузио. Матюрет ридаеше като дете — той всъщност си беше дете. Останалите трима също униха. Когато ги видях, силите ми се върнаха.

— Разказвай — втренчиха се в мен те.

— По-късно. Кажете за вас.

— Тук сме от три месеца.

— Добре ли се отнасят с вас?

— Нито добре, нито зле. Чакаме да ни преместят в Баранкиля, откъдето, изглежда, ще ни върнат на френските власти.

— Какви мръсници! А какви са възможностите за бягство?

— Чакай бе! Ти едва пристигаш и вече мислиш да бягаш!

— Какво се чудите? Да не мислите, че ще им се дам! Много ли ви пазят?

— Денем не, но нощем имаме специална охрана.

— Колко са?

— Трима надзиратели.

— Как е кракът ти?

— Добре, дори не куцам.

— Непрекъснато ли ви държат в килията?

— Не, можем да се разхождаме в двора на слънце — два часа сутрин и три следобед.

— Що за стока са колумбийските затворници?

— Някои от тях са като че ли доста опасни. Крадците са колкото убийците.

Същия ден следобед стоях в двора настрани от останалите и си говорех с Клузио, когато ме повикаха. Тръгнах след полицая и той ме отведе в кабинета, където бях и сутринта. Там стоеше комендантът на затвора заедно с онзи, дето вече ме беше разпитвал. В голямо удобно кресло — като за началник, — седеше много тъмен, почти черен мъж. Късите му къдрави коси приличаха на негърските. Беше близо петдесетгодишен, с черни и зли очи. Съвсем късо поддържан мустак увенчаваше плътната горна устна на изразителната, лесно гневяща се уста. Ризата му бе разкопчана, нямаше вратовръзка. На лявата си гръд носеше зелено-бялата панделка на някакъв медал или орден. Обущарят също беше тук.

— Французино, ти беше заловен след седеммесечно бягство. Какво прави през това време?

— Живях при индианците гуахирос.

— Не се подигравай с мен, или ще заповядам да те накажат.

— Истината ви казвам.

— Никой досега не е живял при гуахиросите. Само през тази година убиха повече от двадесет и пет митничари.

— Не, митничарите ги убиват контрабандистите.

— Откъде знаеш?

— Седем месеца живях там. Гуахиросите никога не напускат своите земи.

— Добре, да речем, че е така. Откъде открадна тридесет и шестте златни монети?

— Те ми принадлежат. Даде ми ги вождът на планинското племе — наричат го Справедливия.

— Откъде един индианец би могъл да притежава толкова голямо богатство, че пък и да ти го даде?

— Добре бе, господин началник, имало ли е в последно време кражба на златни монети някъде?

— Действително не е имало. В бюлетините ни не са съобщавали за подобна кражба. Това не пречи да поискам повече информация по въпроса.

— Направете го, моля ви. То ще е от моя полза.

— Французино, ти допусна голяма грешка, като избяга от затвора в Рио Ача, още повече че помогна с теб да избяга човек като Антонио, когото ние щяхме да разстреляме за убийството на няколко митничари. Сега вече знаем, че френските власти също те търсят и че имаш доживотна присъда. Ти си опасен убиец. Затова не мога да рискувам да ми избягаш, като те оставя заедно с другите французи. До заминаването за Баранкиля ще те поставя в изолатор. Ако не са крадени, златните монети ще ти бъдат върнати.

Излязохме оттам и мен ме завлякоха до стълби, които водеха към подземие. Спуснахме се повече от двадесет и пет стъпала надолу и стигнахме до мизерно осветен коридор, от двете страни на който се намираха клетките. Отвориха една от тях и ме блъснаха навътре. Щом вратата към коридора се затвори, от лепкавия под се надигна отвратителната воня на леш. Към мен се понесоха крясъци от всички страни.

— Frances, Frances. Que a hecho? Por que esta aqui? (Какво си направил, французино? Защо си тук?) Знаеш ли, че това са килиите на смъртта?

— Млъкнете! Нека той да говори! — извика един глас.

— Да, аз съм французин. Тук съм, защото избягах от затвора в Рио Ача — всички чудесно разбраха лошия ми испански.

— Слушай сега, французино, и се опитай да запомниш. В дъното на килията ти има една дъска — тя ти е за легло. Отдясно е съдът с вода. Не я хаби напразно, защото ни дават съвсем по малко, и то само сутрин — не можеш да си поискаш допълнително. Отляво ти се пада кофата, в която ще сереш. Закрий я със сакото си. Тук е горещо, няма да имаш нужда от сако. Покрий кофата, за да вони по-малко. Ние тук всички използваме дрехите си за това.

Доближих се до решетката и се опитах да различа лицата им. Успях да видя само двамата точно срещу мен. Те бяха увиснали на решетките и клатеха краката си над коридора. Единият беше испано-индиански тип — като полицаите, които първи ни задържаха в Рио Ача. Другият — негър със светла кожа, хубаво младо момче. Той ме предупреди, че при всеки прилив в килиите нахлувала вода. Не трябвало да се плаша, защото нивото й никога не стигало по-високо от кръста. Плъховете се покатервали по хората, но не бивало да се опитваме да ги уловим, достатъчен бил по един юмручен удар. Всеки опит да ги хванеш водел до ухапване. Запитах:

— От колко време си тук?

— От два месеца.

— А останалите?

— Никой не е задържан тук за повече от три. Ако минат три месеца и не дойдат да те извадят, значи са решили да те оставят да пукнеш.

— Кой е изкарал тук най-дълго време?

— Има един от осем месеца, но вече не издържа. От месец насам не може да се изправя на крака — подпира се на коленете си. Тия дни някой по-силен прилив ще го удави.

— Тази страна е само за диваци!

— Случайно да съм ти казвал, че сме цивилизовани? Но и твойта страна не ще да е много развита, щом са те осъдили на доживотен затвор. Тук, в Колумбия, получаваш двадесет години или смърт. Никога доживот.

— Така е, навсякъде са една стока.

— Много ли си изклал?

— Не, само едного.

— Не е възможно. Не могат да ти лепнат толкова жестока присъда само за едно убийство.

— Истината ти казвам.

— Значи и в твойта страна са диваци, както и тук.

— Хайде да не спорим чия страна е по-добра. Ти си прав. Всички полицаи по света са лайна. А ти какво си сторил?

— Убих един тип, сина му и жена му.

— Защо, бе?

— Дадоха малкото ми братче на една свиня да го разкъса.

— Господи, какъв ужас!

— Братчето ми беше на пет годинки и непрекъснато замеряше с камъни тяхното дете. На няколко пъти го удари по главата.

— Това не е достатъчна причина.

— И аз така реагирах, когато разбрах.

— А ти как разбра?

— Ами брат ми изчезна и го нямаше вече от три дни, когато намерих сандалката му в купчината с животински тор. А тия лайна ги бяха изгребали от обора на свинята. Разрових и намерих бяло чорапче, напоено с кръв. Тогава всичко разбрах. Жената всичко си призна, преди да ги убия. Накарах ги да си кажат молитвите, преди да ги застрелям. С първия изстрел счупих краката на бащата.

— Добре си сторил, че си ги убил. Какво ще те правят сега?

— Ще ми дадат най-много двадесет години.

— Защо си в карцера?

— Ударих един полицай, който беше от тяхното семейство. Служеше в тукашния затвор. Преместиха го и сега съм спокоен.

Вратата на коридора се отвори. Появи се надзирател с двама затворници, които носеха едно буре, окачено на два дървени пръта. Някъде зад тях се забелязваха още двама надзиратели с пушки. Минаха от килия на килия, като изпразваха клозетните кофи и изливаха съдържанието им в бурето. Задушаващата воня на лайна и урина изпълни въздуха. Никой не продумваше. Стигнаха и до мен. Този, който посегна към моята кофа, пусна на земята малко вързопче. Бързо го изритах към неосветената част на килията. Когато си тръгнаха, го развързах и намерих вътре два пакета цигари, кибрит и писъмце на френски. Първата ми работа беше да запаля две цигари и да ги подхвърля на онези двамата отсреща. После повиках съседа си и му протегнах цигари, които да раздаде на останалите. Чак след като разпределих всичко, запалих своята и се опитах да прочета писмото на светлината, идваща от коридора. Нищо не се получи. Накрая свих цигарения пакет на руло и след големи мъки успях да го запаля. Бързо прочетох: „Смелост, Папийон, разчитай на нас. Внимавай. Утре ще ти изпратим молив и хартия, за да ни пишеш. С теб сме на живот и смърт.“

Тези редове стоплиха сърцето ми. Макар и кратки, те ме успокоиха. Значи не съм сам и мога да разчитам на другарите си.

Никой не говореше. Всички пушеха. Когато разпределихме цигарите, се разбра, че сме деветнадесет в този карцер на смъртта. Е, отново се бях върнал в блатото и този път бях затънал до шия. Миличките сестрички на добрия Дядо Господ се бяха оказали сестри на дявола. И все пак бях сигурен, че не са ме издали нито ирландката, нито испанката. Боже, каква глупост извърших, като повярвах на монахините. И все пак не бяха те. Може би каруцарят? Два-три пъти проявихме непредпазливост, като заговорихме на френски. Сигурно ни беше чул. Какво значение има всичко това? Ти си тук, и то задълго. Монахините, каруцарят, майката-игуменка — все тая, резултатът е един и същ.

Чувствах се прокълнат в тази гнусна килия, която, изглежда, се наводняваше по два пъти на ден. Беше толкова задушливо, че свалих малко по малко ризата си, панталона си, обувките — и закачих всичко на решетките.

И като си помисля, че за да стигна дотук, бях изминал две хиляди и петстотин километра! Вярно, бе страшно постижение! Кажи, Боже! Ти, дето беше толкова щедър към мен, сега ли намери да ме изоставиш? Може би се гневиш, защото, ако си говорим правичката, ти ми даде свобода — и хубава, и сигурна. Даде ми не една, а даже две разкошни жени. И слънце, и море. И сламен дом, в който можех да се чувствам пълен властелин. Беше живот сред природата — примитивен, но толкова лек и спокоен. Ти, Боже, ми направи невероятен подарък — стори ме свободен, без полицаи и съдии, без злосторници и завистници около мен! И аз не успях да го оценя. Онова море — така синьо, че понякога изглеждаше зелено, почти черно; онези изгреви и залези, които се къпеха в необятен мир и спокойствие… Ех, онзи живот без пари и сметки, при който не ми липсваше нищо необходимо за човека — всичко това аз го стъпках и презрях. За да стигна докъде? До обществото, което не иска да ми протегне ръка. До хората, които не желаят дори да се замислят дали в душата ми е останало нещо ценно. До света, който ме отхвърля и не ми оставя никаква надежда. До силните, които мислят само за едно — как да ме унищожат, без да се спират пред нищо.

Колко ли ще се кикотят онези дванадесет мръсници съдебните заседатели, продажният Полен, ченгетата и прокурорът като разберат, ме отново съм заловен. Защото все ще се намери някой журналист, който да изпрати новината до Франция.

А роднините ми? Колко ли са се радвали, когато жандармите са ги посетили да им известят, че тяхното чедо, техният брат се е измъкнал от палачите! Сега като научат, че са ме пипнали отново, пак ще страдат.

Сгреших, когато се отрекох от племето си. Да, имам право да го наричам „моето“ племе, защото те ме бяха приели в сърцата си. Сгреших и си заслужих страданието. И все пак… Нали не бях избягал от каторга само за да помогна при оплождането на южноамериканските индианци. Боже, та нали разбираш, че аз трябва да се върна към нормалното цивилизовано общество, да му покажа, че не представлявам опасност за него. Ето това е моят път — с твоя или без твоя помощ.

Трябва да успея да докажа, че съм — или ще бъда — не по-лош, а може би и по-добър от обикновените граждани на която и да е държава или общност.

Пушех. Водата започна да се надига. Стигаше ми почти до глезените. Извиках: „Хей, черньо, колко дълго траят наводненията?“

— Зависи от силата на прилива. Час, най-много два.

Чух няколко затворници да крещят: „Esta Uegando“ (Идва)!

Лека-полека водата се изкачваше. Метисът и черният увиснаха на решетките. Краката им висяха над коридора, а ръцете им бяха вплетени в железата. Чух във водата някакъв шум — отвратителен тлъст като котарак плъх се опитваше да плува. После се помъчи да пропълзи на решетката. Хванах в ръка обувката си и когато се доближи до мен, го цапнах с все сила по главата. С писък излетя към коридора. „Вече започна ловът, а, французино? — подвикна ми негърът. — Ако смяташ да ги избиеш всичките, ти предстои доста работа. Я се покатери на решетката, хвани се за железата и кротувай.“

Послушах съвета му, но металните пръти се впиха в бедрата ми — нямаше да издържа дълго в това положение. Взех си сакото от лайняната кофа, завързах го за решетките и си пригодих нещо като стол, който облекчаваше положението ми, защото сега бях почти седнал.

Нашествието на плъхове, гъсеници и дребни рачета, които водата влачеше със себе си, беше най-отвратителното и потискащо преживяване, което човек можеше да понесе. Когато след около час приливът свърши, по пода на килията остана един пръст воняща тиня. За да не газя в тази гнусотия, трябваше да си сложа обувките. Негърът ми подхвърли една десетсантиметрова дъсчица и ми показа как да изтикам тинята в коридора, като започна с мястото, на което ще спя. Заниманието ми отне повече от половин час — време, през което не можех да мисля за нищо друго. А това ми беше добре дошло. Сега щях да имам единадесет часа спокойствие преди следващия прилив — шест часа водата щеше да се отдръпва и пет да се надига отново. Мина ми през ум една смешна мисъл: „Папийон, съдбата явно е решила да те ръководи чрез приливи и отливи. Искаш, или не, луната има голямо влияние над теб и живота ти. Благодарение на приливите и отливите успя така лесно да се измъкнеш от река Марони, когато бягаше от каторгата. Точно в часа на отлива напусна Тринидад и Кюрасао. Беше заловен в Рио Ача само защото отливът не беше достатъчно силен, за да те изведе навътре в морето, а сега изцяло зависиш от прииждащата тук вода.“

Ако тези редове бъдат публикувани един ден, сред читателите им сигурно ще се намерят хора, които да ме съжалят заради изживяното в колумбийския карцер. Това ще са добри души. Останалите — роднини по душа на дванадесетте копелета заседатели или на прокурора, ще рекат: „Заслужил си го е, ако си беше останал в каторгата, нищо такова нямаше да му се случи.“ Е, добре, искате ли да ви река нещо — и на добрите, и на злобарите? Аз не съм отчаян, изобщо не съм, и дори нещо повече — предпочитам да съм тук, в килиите на старата колумбийска крепост, строена от испанските инквизитори, отколкото на Островите на спасението, където трябваше да се намирам в момента. Тук ми остават още много шансове за бягство и макар в тази воняща дупка, аз се намирам на две хиляди и петстотин километра от каторгата. Доста ще им се наложи да се потрудят, за да ме накарат да измина обратния път. Само за едно ми е жал — за моето индианско племе, за Лали и Зорайма и за свободата сред природата, далеч от удобствата на цивилизацията, но също така далеч от полиция, затвори, а още повече — килии. Мисля, че на моите диваци никога не би им хрумнало да изтезават така враговете си, а още по-малко човек като мен, който не е извършвал никакво престъпление на колумбийска територия.

Легнах си на дъската в дъното на килията и така, за да не ме усетят другите, изпуших две-три цигари. Като връщах дъсчицата на негъра, му метнах една запалена цигара и той, за да не прави скомина на останалите, се скри като мен. Подобни жестове, които може би изглеждат незначителни, имат голяма стойност в моите очи. Те доказват, че ние — париите на обществото, все пак сме съхранили способността да се отнасяме внимателно към останалите.

Тук нищо не приличаше на изолаторите в Консиержери. Можех да мечтая и да пътувам мислено, без да закривам с кърпичка очите си от ярката светлина.

Кой ли беше предупредил полицията, че се крия в метоха? О, ако някога открия издайника, той ще ми плати! А после си рекох: „Не се видиотявай, Папийон! Имаш толкова сметки за разчистване във Франция — не си дошъл в тази загубена страна, за да вършиш злини. Сам животът сигурно ще накаже предателя, а ти ще се върнеш тук един ден не за да отмъщаваш, а за да направиш щастливи Лали, Зорайма и децата, които те сигурно ще са ти родили. Ако се върнеш в тази забравена от Бога пустош, то ще е заради тях и заради всички индианци, които ти сториха честта да те приемат като свой. Да, все още тъна в блатото, но напук на всички дори в тази подземна килия аз съм беглец по пътя към свободата си. И това никой не може да ми го отрече.“

Получих лист, молив и още два пакета цигари. Вече от три дни киснех тук. По-точно от три нощи, защото в карцера никога не се развиделяваше. Докато палех цигарата си „Пиел Роха“, не можех да не помисля с възхищение за другарството между затворниците. Колумбиецът, който ми предаваше подаръците, направо рискуваше кожата си. Ако го пипнеха, без съмнение щяха да го пратят в карцера при нас. Той добре знаеше това и фактът, че продължаваше да ми помага, издаваше смелост и рядко срещано благородство. Отново запалих опаковката на цигарите и прочетох: „Знаем, че се справяш, Папийон. Браво! Прати ни новини за себе си. При нас няма промяна. Някаква монахиня, която знае френски, дойде да те търси. Не й позволиха да говори с нас, но един колумбиец е успял да й каже, че французинът е в карцера на смъртта. Тя отвърнала: «Ще дойда пак.» Това е. Поздрави — приятелите ти.“

Не беше лесно да им пратя отговор, но все пак успях да напиша: „Благодаря ви за всичко. Справям се горе-долу. Пишете на френския консул — пък де да знаеш. Нека пратките да ми предава един и същи човек, за да може, ако ви разкрият, да има само един наказан. Не пипайте върховете на стреличките. Да живее бягството!“

Бягство от Санта Марта

И въпреки всичко, изминаха цели двадесет и осем дни, преди да напусна омразната дупка. Измъкнах се благодарение на намесата на някой си господин Клаузен — белгийски консул в Санта Марта. На онзи негър — Паласиос го наричаха, който излезе от карцера три седмици след моето пристигане, му хрумнало да прати майка си да каже на консула, че в килиите лежи белгиец. Идеята му дошла, след като видял, че Клаузен посещава в затвора белгийските арестанти.

И така, един ден ме заведоха в кабинета на коменданта, който ме запита:

— Защо вие като французин се оплаквате в белгийското консулство?

На едно кресло в кабинета седеше, облечен в бяло, господин на около петдесет години, с бяло руси коси и кръгло лице — свежо и розово. Веднага схванах за какво иде реч:

— Вие сте тези, дето твърдят, че съм французин. Аз наистина избягах от френските власти, но всъщност съм си белгиец.

— Ето, виждате ли — каза човечето с мутра на кюре.

— А защо не сте ни предупредили?

— Според мен това вас изобщо не ви засяга, защото аз не съм извършвал никакво престъпление на ваша територия — освен че избягах от един затвор, но това е естественият стремеж на всеки арестуван.

— Bueno, ще ви туря при другарите ви. Но предупреждавам ви, сеньор консул, при първия му опит за бягство го връщам там, откъдето току-що го измъкваме. Водете го при бръснаря, а после при съучастниците му.

— Благодаря ви, господин консул — казах на френски, — благодаря ви много, че си направихте труда за мене…

— Горкият! Колко ли сте страдали в онези отвратителни дупки! Тръгвайте бързо, преди това животно да си е променило мнението. Ще мина отново да ви видя. Със здраве!

Бръснаря го нямаше и ме пратиха направо при приятелите ми. Трябва да съм имал доста странна мутра, защото те непрекъснато повтаряха:

— Ама това ти ли си? Не е възможно! Какво са правили с теб гадовете му с гадове, за да те докарат до това състояние! Говори, кажи нещо! Ослепял ли си? Какво ти е на очите? Защо непрекъснато мигаш?

— Не мога да свикна със светлината. Много ми е светло. Свикнах с тъмнината и сега ми е мъчително. — Седнах с лице към вътрешността на килията. — А, сега е по-добре.

— Вониш страхотно! Дори тялото ти вони на разложено!

Съблякох се чисто гол и те изнесоха парцалите до вратата. Ръцете ми, гърбът ми, бедрата, краката — всичко беше покрито с малки червени следи като тези, които оставят нашенските дървеници, и с ухапвания от рачета, влачени с прилива. Бях отблъскващ и нямах нужда от огледало, за да го разбера. Петимата каторжници, които бяха видели по пътя си немалко ужасии, мълчаха, стреснати от вида ми. Клузио повика един полицай и му каза, че дори в момента да няма бръснар, все пак на двора може да се намери поне вода. Другият отвърна, че трябва да изчакаме, докато ни пуснат за разходка.

Излязох навън съвсем гол. Клузио носеше чистите дрехи, които щях да облека. С помощта на Матюрет се измих с тукашния черен сапун. Колкото повече се търках, толкова повече нечистотия излизаше. Накрая след няколко насапунисвания и изплаквания се почувствувах чист. Стоях да изсъхна около пет минути на слънце и се облякох. Най-после се появи и бръснарят. Искаше да ме остриже гола глава, но аз казах: „Не. Подстрижи ме човешки и ме избръсни. Ще ти платя.“

— Колко?

— Едно песо.

— Ако се постараеш, аз ще ти дам две — намеси се Клузио.

Изкъпан, обръснат, добре подстриган и облечен с чисти дрехи, аз отново почувствах как животът нахлува в мен. Другарите ми не спираха да ме разпитват: „А докъде стигаше водата? А плъховете? А гъсениците? А тинята? А раците? А как събираха лайната? А труповете? Просто така ли си умираха, или се обесваха? Или пък полицията ги «самоубиваше»?“

Въпросите не свършваха и от дългия разговор ми пресъхна устата. В двора имаше един тип, който продаваше кафе. За трите часа, прекарани на слънце, изпих най-малко десет силни кафета, подсладени с „papelon“ — необработена захар. Това кафе ми се стори най-прекрасната напитка на земята. Негърът, с който се гледахме долу в карцера, дойде да ми каже здрасти. Тихичко ми обясни аферата с белгийския консул и майка му. Стиснах му ръката. Беше много горд, че съм се измъкнал благодарение на него. Оттегли се доволен от себе си, като каза: „Утре ще си поговорим пак. За днес беше достатъчно.“

Килията на приятелите ми изглеждаше като палат. Клузио притежаваше собствен хамак — беше го купил с парите си. Накара ме да легна в него. Аз се проснах напреко. Той се учуди, но аз му обясних, че досега просто не е знаел как се използва хамак.

Целите ни дни и дори част от нощите бяха заети с ядене, пиене, сън, игра на карти и дама, разговори на испански с полицаите и колумбийските затворници, за да усъвършенстваме езика… Караха ни да си лягаме още в девет вечерта. Тогава в главата ми нахлуваха всички детайли от бягството — от болницата в Сен Лоран чак до Санта Марта. Спомените прииждаха, редуваха се пред очите ми и призоваваха за продължение на авантюрата. Филмът не можеше да свърши тук. Той трябваше да продължи и щеше да продължи, мамка му! Оставете ме само да си поема дъх и можете със сигурност да очаквате нови епизоди — само ми имайте доверие! Намерих двете си стрелички и две листа от кока — едното съвсем изсъхнало, а другото все още свежо. Взех свежото и започнах да го дъвча. Всички ме изгледаха учудено. Обясних на приятелите си, че от тези листа се прави кокаин.

— Ти шегуваш ли се?

— Ето, опитай.

— Да, наистина, езикът и устните ми изтръпнаха. Продават ли ги тука?

— Не знам. Клузио, откъде намираш мангизи?

— Обмених една сума в Рио Ача и оттогава всички ме имат за богаташ.

— Аз пък имам тридесет и шест златни монети от по сто песос, които стоят у коменданта. Всяка монета сама по себе си струва по триста песос. В близките дни смятам да повдигна този въпрос — казах аз.

— Тия тук са алчни и стиснати. По-добре им предложи да делите.

— Да, това е добра идея.

В неделя поговорих с белгийския консул и белгийския затворник. Затворникът беше злоупотребил с доверието на някаква американска бананова компания. Консулът ми предложи услугите си и защитата си. Подготви документ, с който декларирах, че съм роден в Брюксел от родители белгийци. Разказах му за монахините и перлите. Тъй като беше протестант, той не познаваше нито монахини, нито кюрета. Знаеше се донякъде с епископа. Що се отнася до монетите — посъветва ме да не си ги искам засега. Смяташе, че е много рисковано. Щяха да го предупредят, че заминаваме за Баранкиля двадесет и четири часа преди самото отпътуване, „и тогава ще можете да си изискате парите в мое присъствие — обясни той, — тъй като, доколкото разбрах, имате свидетели, че са ви били отнети.“

— Да.

— Но сега-засега не искайте нищо от него, защото той е в състояние да ви върне обратно в онези отвратителни килии и дори може да накара да ви убият. Вашите монети по сто песос са истинско малко богатство. Всяка от тях струва не триста, както вие си мислите, а петстотин реални песос. Сумата е бая големичка. Така че не дърпайте дявола за опашката. А с перлите въпросът стои другояче. Дайте ми време да поразмисля.

Попитах негъра дали не би искал да избягаме заедно и как според него би трябвало да действаме. Като чу да се говори за бягство, светлата му кожа посивя.

— Умолявам те, човече. Дори не си помисляй. Ако те пипнат, те чака възможно най-ужасната бавна смърт. Ти вече имаш бегла представа за това как изглежда. Чакай да ни пратят другаде, в Баранкиля. Тук всеки опит за бягство е самоубийствен. Мре ли ти се? Тогава стой мирен. В цяла Колумбия няма по-страшни килии от тези, в които лежахме заедно. Защо да рискуваш?

— Да, но тук стените не са прекалено високи, бягството ще бъде сравнително лесно.

— Човече, лесно, или не, не разчитай на мен. Нито ще тръгна с теб, нито дори ще ти помогна. Даже няма повече да разговарям на тази тема. — И той уплашено си тръгна, като вместо довиждане отсече: „Французино, ти не си в ред. Трябва да си напълно откачен, за да имаш подобни идеи тук, в Санта Марта.“

Всеки ден по време на разходка оглеждах колумбийците с големи присъди. Имаха мутри на убийци, но се усещаше, че са ги укротили. Страхът от карцера парализираше всички. Преди четири-пет дни оттам излезе един огромен тип, с цяла глава по-висок от мен, когото наричаха Каймана. Имаше репутация на особено опасен престъпник. Поговорих с него и след три-четири разходки го запитах:

— Caiman, quieres fugarte con migo? (Искаш ли да избягаш с мен?)

Погледна ме като че ли вижда дявола и отвърна:

— За да ме върнат там, откъдето идвам, ако не успея? Не, благодаря. По-скоро бих убил майка си, отколкото да ида отново в карцера.

Това беше последният ми опит. Реших пред никого повече да не повдигам въпроса за бягство.

Един следобед край мене мина комендантът на затвора. Спря, изгледа ме и рече:

— Как е?

— Добре, но щях да се чувствам още по-добре, ако разполагах със златните си монети.

— Че защо?

— Щях да си наема адвокат.

— Ела с мен.

Заведе ме в кабинета си. Бяхме сами. Подаде ми цигара — добър знак — и ми я запали — още по-добър.

— Знаеш ли достатъчно испански, за да ме разбираш като говоря бавно и да ми отговаряш ясно?

— Да.

— Добре. Ти рече, че би искал да продадеш двадесет и шестте монети.

— Не, тридесет и шестте монети.

— А, да, да! И с тези пари да платиш на адвокат. Но само ние двамата с теб знаем за съществуването им.

— Не е така. Знаят също сержантът и петимата полицаи, които ме арестуваха, а също и заместник-комендантът, който ги взе от мен, за да ви ги предаде. Да не забравяме и консула.

— Е, добре, чудесно. Даже по-хубаво е, дето толкова хора са наясно с въпроса. Така ще можем да действаме открито. Знаеш ли, аз ти направих голяма услуга. Премълчах случая и не поисках сведения за кражби на златни монети от полициите на всички страни, през които си минал.

— Напротив, трябваше да го сторите.

— Не, за твое добро беше да си замълча.

— Тогава ви благодаря, господин комендант.

— Искаш ли да ги продам от твое име?

— На каква цена?

— Ами за колкото ми каза, че си продал три от тях — по триста песос. И на всяка монета ще ми отстъпваш по сто песос комисиона заради услугата. Какво ще кажеш?

— Не. Ти си ми върни монетите, пък аз ще ти дам не по сто, а по двеста песос за всяка от тях. Така ще ти се отплатя за всичко, което си направил за мен.

— Прекалено си хитър, французино. Аз съм един доверчив, беден и малко глупав колумбийски офицер. Ти обаче си умен и както вече казах — прекалено хитър.

— Добре, направи едно разумно предложение.

— Утре ще повикам купувача тук в кабинета ми. Вижда монетите, прави предложението си и после делим сумата наполовина. Или това, или нищо. Ще те пратя в Баранкиля с монетите или ще ги задържа за следствието.

— Не, чуй моето последно предложение — купувачът идва тук, гледа монетите и това, което даде над триста и петдесет песос за монета е за теб.

— Esta bien (Добре), tu tienes mi palabra (имаш думата ми). Но къде ще туриш толкоз много пари?

— В момента, в който ги получа, ще извикаш белгийския консул. Аз ще му ги дам, за да наеме адвокат.

— Не искам свидетели.

— Нищо не рискуваш. Ще подпиша документ, че си ми върнал монетите. Приеми това предложение и ако се държиш коректно, ще обсъдим една друга работа.

— Каква?

— Имай ми вяра. Ще бъде за тебе толкова изгодна, колкото и тази, при това във втория случай ще делим наполовина.

— Каква е работата? Кажи.

— Ти сега действай по-бързичко и довечера в пет, когато парите ми се окажат на сигурно място при консула, ще ти разкрия играта.

Разговорът се оказа дълъг. Когато се върнах доволен от себе си в двора, другарите ми вече се бяха прибрали по килиите.

— Какво става?

Разказах им всичко. Въпреки положението, в което се намирахме, се смяхме до сълзи.

— Леле, какъв хитрец! Ти обаче си го скъсал. Мислиш ли, че сделката ще стане?

— Залагам двеста на сто, че ми е в кърпа вързан. Кой приема облога?

— А не, аз също мисля, че ще стане.

Размишлявах цяла нощ. Първата сделка я опекох. Що се отнася до втората — той щеше да иде да ми прибере перлите с най-голямо удоволствие — там също нямаше да има засечка. Оставаше третата ми идея. Третата… щях да му предложа всичко, което съм получил, за да ме остави да открадна лодка от пристанището. А аз щях да я купя с парите, които пазех в патрона си. Да видим дали щеше да удържи на изкушението. Какво рискувах? Заради първите две сделки той нямаше да може дори да ме накаже. Ще видим. Не слагай олиото в тигана, докато рибата… и така нататък. Можех да почакам, докато стигнем в Баранкиля. Само че защо? По-голям град, значи и по-добре пазен затвор, с по-високи стени. Щях да се върна при Лали и Зорайма — щях бързо да се чупя, да изчакам там няколко години, а после да се преместя в планината при племето на животновъдите и да се опитам да се свържа с властите във Венецуела. Трябваше на всяка цена да доведа това бягство до успешен край. Цяла нощ разсъждавах как да подходя към третата сделка.

На следващия ден нещата се развиха бързо. Още в девет сутринта ме повикаха да се срещна с някакъв господин, който ме очаквал при коменданта. Щом пристигнах, полицаят ме вкара вътре без самият той да влиза и аз се озовах пред шестдесетгодишен човек в сив костюм и със сива вратовръзка. На масата лежеше сивата му шапка с широка периферия в каубойски стил. На връзката си носеше сребърна игла с едра сиво-синя перла. Беше слаб и сух, но не му липсваше изисканост.

— Добър ден, господине.

— Вие говорите френски?

— Да, господине, ливанец съм по произход. Разбрах, че притежавате златни монети от по сто песос и това ме заинтригува. Ще приемете ли да ги продадете по петстотин песос на парче?

— Не, искам по шестстотин.

— Зле са ви осведомили, господине! Максималната цена е петстотин и петдесет.

— Слушайте, тъй като ви ги продавам всичките, искам по шестстотин.

— Не, петстотин и петдесет.

Накратко, споразумяхме се за петстотин и осемдесет. Пазарлъкът приключи.

— Que han dicho? (Какво каза?)

— Пазарлъкът приключи, коменданте. Споразумяхме се за петстотин и осемдесет. Продажбата ще стане следобед.

Търговецът си тръгна. Комендантът се надигна и попита:

— Е, хубаво, а за мен колко остават?

— По двеста и петдесет на парче. Виждате, че ви давам два и половина пъти повече от това, което сам ми поискахте в началото.

Той се ухили и запита:

— А другата работа?

— Нека първо консулът да дойде тук следобед, за да прибере моите пари. Когато си тръгне, ще ви кажа за какво става дума.

— Значи наистина се пече и втора сделка?

— Имаш честната ми дума.

— Bien, ojala. (Дано да е така).

В два консулът и ливанецът седяха в кабинета. Последният ми връчи двадесет хиляди и осемстотин песос. Дванадесет хиляди и шестстотин от тях дадох на консула и осем хиляди и двеста — на коменданта. Подписах документ, че тридесет и шестте монети са ми били върнати. Накрая останахме насаме — комендантът и аз. Разказах му за случката с игуменката.

— Колко са перлите?

— Между петстотин и шестстотин.

— Ама че крадла е тази игуменка. Трябваше да ти ги донесе или да ти ги изпрати. Или пък да ги даде на полицаите. Ще напиша доклад.

— Не, ще идеш при нея и ще й връчиш писмо на френски от мое име. Преди да обсъдите съдържанието му, ще я накараш да повика ирландката.

— А, разбирам, ирландката трябва да прочете писмото на френски и да го преведе. Добре. Веднага отивам.

— Чакай да напиша писмото, бе!

Седнах на бюрото на коменданта и съчиних върху хартията с печата на затвора следното писмо:

Осем километра от затвора до Санта Марта и обратно — колата се върна след час и половина. Комендантът изпрати да ме повикат.

— Готово. Виж дали не липсва нещо.

Преброих ги. Не за да проверя колко са, тъй като не знаех точното им число, а за да разбера какво държи в ръцете си онзи мошеник — оказаха се петстотин седемдесет и две.

— Е?

— Всичко е наред.

— No falta? (Нищо ли не липсва?)

— Не. Кажи сега.

— Когато пристигнах в манастира, игуменката беше излязла на двора. Изправих се с двамата полицаи от двете ми страни и заявих: „Госпожо, необходимо е да говоря с вас чрез посредничеството на ирландската сестра по важен въпрос, за чието същество сигурно се досещате.“

— И тогава?

— Сестрата цялата се разтрепери, докато превеждаше писмото на игуменката. Онази нищо не рече. Наведе глава, отвори едно чекмедже на бюрото си и рече: „Ето ви кесията с перлите — не съм я докосвала. Бог да прости на виновницата за престъплението срещу този човек. Кажете му, че ще се молим за него.“ Това е, омбре — заключи сияещ комендантът.

— Кога ще продадем перлите?

— Manana (утре). Няма да те питам откъде ги имаш, вече знам, че си опасен matador (убиец), но разбрах също така, че си честен човек и държиш на думата си. На, занеси малко шунка, вино и френски хляб на другарите си, за да отпразнувате случая.

— Приятна вечер.

И така аз се появих в килията с двулитрова бутилка вино, около три кила пушен бут и четири дълги френски багети. Направихме истински пир. Месото, виното и хлябът изчезваха пред очите ни. Всички ядяхме и пиехме с голям апетит.

— Наистина ли мислиш, че някой адвокат би могъл да ни измъкне оттук?

Избухнах в смях. Горките, дори те се бяха хванали на номера с адвоката!

— Какво да ви кажа. Ще трябва да проучим въпроса и да се консултираме, преди да му платим.

— Най-добре ще е да му платим само ако успее — предложи Клузио.

— А така, трябва да намерим адвокат, който да приеме тези условия — казах аз и млъкнах. Малко ме беше срам от тях.

На следващия ден ливанецът отново се появи: „Много е сложно — рече той. — Налага се да подредим перлите според размера, цвета и формата им. Виж, някои са кръгли, други неправилни.“ С две думи — оказа се сложна работа, а отгоре на всичко ливанецът заяви, че щял да докара още един купувач — по-компетентен от него. Пазарлъкът приключи едва след четири дни. Получих тридесет хиляди песос. В последния момент оттеглих от сделката една розова и две черни перли, за да ги подаря на жената на белгийския консул. Като истински търговци онези двамата веднага заявиха, че сами по себе си тези три перли струват цели пет хиляди песос. Въпреки всичко не им ги дадох.

Консулът дълго не искаше да приеме подаръка. Петнадесетте хиляди песос, които ми се падаха, отидоха у него. Така аз се оказах притежател на двадесет и седем хиляди. Оставаше да доведа до успешен край третата сделка.

Как да подходя към нея? В Колумбия един умел работник печелеше осем-десет песос на ден. Така че моите двадесет и седем хиляди представляваха малко богатство. Реших да кова желязото докато е горещо. Досега комендантът беше турил в джоба си двадесет и три хиляди. С моите пари сумата щеше да се закръгли на петдесет хиляди.

— Кажете, коменданте, колко пари ще са нужни на човек, ако рече да завърти бизнес, който би му позволил да живее по-добре от вас?

— За началото на добър бизнес са нужни някъде между четиридесет и пет и шестдесет хиляди.

— И колко ще печели такъв човек? Три, четири пъти повече от вас?

— А, още повече. Ще получава пет-шест пъти колкото мен.

— Вие тогава защо не вземете да завъртите някоя търговийка?

— Ще ми трябва капитал два пъти по-голям от този, с който разполагам.

— Слушай, коменданте, имам една трета идейка, нека да ти я предложа.

— Не си играй с мене.

— Не си играя, честна дума. Искаш ли моите двадесет и седем хилядарки? Само да кажеш и са твои.

— Как така?

— Остави ме да избягам.

— Виж какво, французино. Знам, че ми нямаш доверие. И досега може би си бил прав. Но от днес нататък аз съм твой приятел, защото благодарение на теб ще се измъкна от мизерията — ще си купя къща, ще изпратя децата си в частно училище… Не искам нито да те обера, нито да те видя убит. Тук дори милиони да ми предлагаш, пак не мога да направя нищо за теб. Не мога да те пусна да избягаш — нямаш никакъв шанс за успех.

— А ако ти докажа обратното?

— Тогава ще видим, но обмисли всичко добре.

— Коменданте, имаш ли приятел рибар?

— Да.

— Той би ли могъл да ме изведе в открито море и да ми продаде лодката си?

— Не знам.

— Колко горе-долу струва лодката на приятеля ти?

— Две хиляди песос.

— А ако дам двадесет хиляди на теб и седем хиляди на него?

— Чакай, французино, на мен и десет хиляди ми стигат. Запази нещо за себе си.

— Ти уреди нещата.

— Сам ли ще заминеш?

— Не.

— Колко ще сте?

— Всичко на всичко трима.

— Добре, нека да поговоря с приятеля си.

Бях потресен от промяната в отношението на този тип към мен. Въпреки мръснишката си мутра той имаше и своите добри страни.

В двора обясних на Клузио и Матюрет как стоят нещата. Рекоха да правя каквото съм намислил — що се отнася до тях, бяха готови да ме следват. И двамата слагаха живота си в моите ръце — това дълбоко ме развълнува. Не биваше да злоупотребявам с доверието им, щях да преценявам всяка своя стъпка с огромно внимание, защото носех тежка отговорност. Налагаше се все пак да предупредим останалите ни спътници. Тъкмо приключвахме партия домино. Беше към девет вечерта, последният момент за деня, когато можехме да си купим кафе. Подвикнах: „Cafetero!“. Веднага ни поднесоха шест горещи кафета.

— Налага се да поговорим. Така и така. Смятам, че бих могъл да избягам. За съжаление има място само за трима. Най-правилно би било да взема Клузио и Матюрет, защото с тях двамата се чупих от каторга. Ако някой има нещо против, да си каже открито — ще го изслушам.

— Не — отвърна Бретонеца, — всички мислим така. Първо на първо, тръгнали сте заедно от каторгата. Второ, ако ние не бяхме поискали да слезем на колумбийския бряг, вие сега нямаше да сте тук — носим си вината. Все пак, Папийон, благодарим ти, че ни попита. Имаш пълното право да действаш, както си решил. Бог да ви помага, защото, ако ви пипнат, живи няма да останете, пък и смъртта ви няма да е лека.

— Знаем — отговориха в хор Клузио и Матюрет.

На следващия ден следобед говорих с коменданта. Приятелят му се съгласил. Искаше да знае какво смятаме да натоварим в лодката.

— Буре с петдесет литра сладка вода, двадесет и пет кила царевично брашно и шест литра олио. Това е.

— По дяволите! — възкликна комендантът. — Нима ще поемеш към открито море с толкоз малко багаж!

— Точно така.

— Ти си отчаян човек, французино.

И така. Онзи беше готов да сключим и третата сделка.

— Вярваш, или не, правя всичко това, на първо място, заради децата си и, на второ — заради теб. Заслужаваш го заради упоритостта си — заяви хладно той.

Знаех, че е искрен и му благодарих.

— А какво ще измислиш, за да не се разбере, че съм ти съучастник?

— Ти няма да носиш отговорност за бягството. Ще отплаваме през нощта, когато на пост ще бъде твоят заместник.

— Какъв е планът ти?

— Утре ще намалиш нощната ни стража с един човек. След три дни — с още един. Като остане само един, ще наредиш да турят будка пред вратата на килията ни. При първия дъжд часовоят ще се свие в нея, а аз ще изскоча през задния прозорец. Сам трябва да намериш начин да прекъснеш осветлението около оградата. Това е всичко, което искам от теб. Можеш да предизвикаш късо съединение, като метнеш една медна жица с тежести от двата й края върху проводниците на стълба, с който са свързани всички прожектори около стената. Що се отнася до рибаря, нека сам счупи катинара на веригата, с която е завързал лодката си, за да не ми се налага на мен да губя време. Да остави платната така, че да мога веднага да ги опъна и да подготви три весла, с които да си помогнем в началото.

— Но лодката си има мотор — каза комендантът.

— Е, още по-добре тогава — да остави мотора включен, все едно, че иска да го загрее, и да иде да удари едно в най-близкия бар. Щом ни види, че пристигаме, да застане до лодката, облечен в черна мушама.

— А мангизите?

— Ще срежа твоите двадесет хиляди на две. Седемте хиляди, които са за рибаря, ще ви дам предварително. На теб ще ти дам половинките от банкнотите, които ти се полагат — другата част ще ти връчи някой от оставащите тук французи.

— Нямаш ли ми доверие? Не е хубаво така.

— Не е в това въпросът, но ти можеш да объркаш нещата с късото съединение и тогава аз няма да ти платя, защото бягството ми няма да се състои.

— Добре.

Всичко беше готово. Чрез коменданта предадох седемте хиляди за рибаря. Вече от пет дни ни пазеше само един часовой. Будката беше инсталирана и оставаше само да завали. Прерязахме решетките на прозореца с осигурен от коменданта трион и старателно ги закрепихме обратно — нещо повече, прикрихме прозореца с един затворен в клетка папагал, който бързо се научи да псува на френски. Живеехме в страшно напрежение. Комендантът вече беше получил половинките от своите банкноти. Чакахме нощ след нощ да завали. Час след началото на дъжда комендантът щеше да предизвика късото съединение, като метне жицата от външната страна на оградата. И нищо — нито капка. Това беше невероятно за сезона. Всяко най-малко облаче, което забелязвахме през прозореца, ни изпълваше с надежда… след което нищо. Влудяваща ситуация. Вече от шестнадесет дни бяхме готови — шестнадесет нощи, изпълнени с трескаво очакване. Една неделна утрин комендантът дойде лично да ме намери в двора и ме заведе в кабинета си. Върна ми плика с отрязаните наполовин банкноти заедно с три хиляди цели.

— Какво става?

— Французино, приятелю мой. Остава ти още само тази нощ. Утре в шест сутринта тръгвате за Баранкиля. Връщам ти само три хиляди от рибаря, защото е профукал останалите. Ако Бог ни прати дъжд тази нощ, той ще ви чака и ти ще му дадеш парите, щом се качиш в лодката. Знам, че мога да ти се доверя.

Така и не заваля.

Опити за бягства в Баранкиля

В шест сутринта осем войници и двама ефрейтори, предвождани от лейтенант, ни туриха белезниците, качиха ни на военен камион и — хайде към Баранкиля. Изминахме сто и осемдесетте километра дотам за три часа и половина. В десет сутринта вече бяхме в затвора, наречен „Осемдесет“ на улица „Меделин“. Толкова усилия, за да не стигнем дотук, и ето на! Градът беше важен център. Първо по значение колумбийско пристанище на Атлантическия океан, разположено на делтата на голямата река Магдалена. Що се отнася до затвора — и той беше сериозна работа: четиристотин затворници и около сто надзиратели. Европейски тип организация. Заобикаляха го две огради, високи по осем метра.

Посрещна ни цялото ръководство на затвора, воглаве със самия му директор дон Грегорио. Затворът имаше четири двора, разделени на два по два от продълговат параклис, който служеше и за място за срещи на затворниците с посетителите им. Пратиха ни при най-опасните. При пребъркването намериха моите двадесет и три хиляди песос и стрелите. Сметнах за свой дълг да известя директора, че са отровни — факт, който не ни осигуряваше репутацията на добри момчета.

— Даже отровни стрели носят тия французи!

Настъпи най-съдбоносният момент от цялата ни авантюра. Защото именно тук щяха да ни предадат обратно на френските власти. Да, Баранкиля, която за нас се свеждаше само до огромния си затвор, беше решаващият кръстопът. Трябваше да се измъкна оттук на всяка цена, независимо от трудностите. Трябваше да заложа всичко за всичко.

Килията ни се намираше насред двора. Всъщност не беше килия, а истинска клетка — поддържан от дебели метални пръти циментов покрив, а в единия от ъглите — клозет и мивка. Останалите стотина затворници бяха разпределени в килии, издълбани в самите стени на двора. Зарешетените отвори на килиите им имаха метални навеси, които да пазят от поройните дъждове. Само ние — шестимата французи в клетка, бяхме денонощно изложени пред погледите на всички останали и най-вече на надзирателите. Прекарвахме деня си на двора, голям приблизително двадесет на четиридесет метра, където можехме да стоим от шест сутринта до шест вечерта. Беше ни разрешено да влизаме и излизаме от клетката когато ни скимне. Не ни забраняваха да говорим, да се разхождаме и дори да се храним извън нея.

Два дни след пристигането ни събраха и шестимата в параклиса, където ни очакваха директорът, няколко полицаи и седем-осем фоторепортери.

— Вие ли сте избягали от френската каторга в Гвиана?

— Никога не сме отричали това.

— Какви са престъпленията, заради които сте получили толкова тежки присъди?

— Това няма никакво значение. Важното е, че не сме извършвали нарушения на колумбийска територия и че вашата нация не само ни отказва правото да започнем живота си отначало, но и предоставя полицията си в услуга на френското правителство.

— Колумбийските власти смятат, че не е редно да ви приемат тук.

— Ами чудесно — лично аз и двама от другарите ми и така и така бяхме решили да търсим подслон в друга страна. И тримата бяхме задържани при опит да излезем в открито море, а не да слезем на ваша земя. Напротив, полагахме всички възможни усилия, за да се отдалечим от нея.

— Между другото, французите са почти всички католици като нас — подхвърли представител на католическия вестник.

— Може и да се наричате католици, но съвсем не постъпвате по християнски.

— В какво ни упреквате?

— В това, че помагате на ключарите, които ни преследват. Нещо повече — в момента вие вършите тяхната работа. Лишихте ни от лодката, която ни принадлежеше, и от всички останали вещи, подарени ни от католиците в Кюрасао и по-точно от благородния епископ Иреней дьо Брюн. Не приемаме отказа ви да ни дадете възможност да се преродим. Отгоре на всичко не ни оставяте да продължим сами пътя си към други страни, които може би ще проявят повече доверие към нас. Ето в това ви упрекваме.

— Сърдите се на колумбийците?

— Не на самите колумбийци, а на полицейския и съдебния апарат.

— Какво точно имате предвид?

— Всяка грешка може да бъде поправена при добро желание. Оставете ни да продължим пътя си.

— Ще се опитаме да направим нещо за вас.

Върнахме се обратно в двора и Матюрет каза:

— Е, проумя ли най-после? Този път няма място за илюзии, приятелю! Дълбоко сме загазили и няма да се измъкнем лесно.

— Приятели мои, не зная дали имаме повече шанс, ако действаме заедно, затова нека оттук нататък всеки да постъпва така, както смята за най-правилно. Що се отнася до мен, аз непременно ще се измъкна от прочутия „Осемдесет“.

В четвъртък ме повикаха в параклиса, където ме очакваше около четиридесет и пет годишен добре облечен мъж. Вгледах се в него. Удивително ми заприлича на Луи Дега.

— Ти ли си Папийон?

— Да.

— Аз съм Жозеф, братът на Луи Дега. Прочетох за теб във вестника и дойдох да те посетя.

— Благодаря.

— Виждал ли си брат ми там в каторгата? Познаваш ли го?

Разказах му всичко за Дега до момента на раздялата ни в болницата. Той ми каза, че брат му бил пратен на Островите на спасението — новината за това пристигнала от Марсилия. Можехме да се срещаме в часовете за посещения всеки четвъртък и неделя. Каза, че в Баранкиля живеели дузина французи, дошли тук да си търсят късмета заедно с жените си. Всички те действали като сводници в един от кварталите на града, където двадесетина французойки били заети да поддържат реномето на нашата високоразвита и изискана проституция. Разбирах за какво става дума — мъжете и жените, упражняващи своите стари като света умения и начин на живот, са едни и същи, независимо дали ги срещаш в Кайро или в Ливан, в Англия или Австралия, Буенос Айрес или Каракас, в Сайгон или Бразавил.

Жозеф Дега ми извести нещо важно: френските сводници в Баранкиля били много притеснени. Бояли се, че нашата поява в местния затвор ще разруши спокойствието им и ще нанесе вреда на процъфтяващата им търговия. Ако един или повече от нас успеят да избягат, полицията ще хукне да ги търси първо във френските „домове“, дори беглецът никога да не е помислял да се скрие там. Така собствениците рискуваха доста неприятни разкрития — фалшиви документи, изтекли разрешителни за престой и прочие. Издирванията на бегълците непременно щяха да предизвикат проверки на документите и визите. А някои от жените и дори от мъжете щяха да се сблъскат със сериозни неприятности, ако измамите им бъдеха разкрити.

Ето че бях добре информиран. Братът на Дега добави, че лично той е готов на всичко, за да ми помогне, и че ще идва да ме вижда всеки четвъртък и неделя. Поблагодарих на смелчагата, който впоследствие ми доказа, че е бил напълно искрен в обещанията си. Пак от него научих, че според вестниците, Франция била получила съгласие за екстрадирането ни.

— Е, господа, имам някои новини за вас.

— Казвай! — извикаха останалите петима в хор.

— Първо на първо, място за илюзии няма. Екстрадирането ни е уредено. От Френска Гвиана ще пратят специален кораб, който ще ни върне там, откъдето идваме. Второ, присъствието ни тревожи нашите сънародници, бачкащи тук като сводници. Човекът, който ме посети, е различен. Лично на него не му пука от последствията, но другарите му се боят, че ще си имат неприятности, ако някой от нас избяга.

Ония се разхилиха. Решиха, че се шегувам. „Ама моля ви се, господин Голям Акъл, ще ми разрешите ли да побягна?“ — разлигави се Клузио.

— Стига! Ако се появи някоя курва, да й кажете да не идва повече, ясно ли е?

— Добре.

Както вече казах, в нашия двор живееха стотина колумбийски затворници. Те далеч не бяха загубеняци. Сред тях се намираха истински, и то много добри крадци, умели фалшификатори, гениални мошеници, специалисти по въоръжени нападения, търговци на наркотици и няколко наемни убийци — често срещана в Америките професия, която се усъвършенства с много упоритост и е обикновено в услуга на богаташи, политици и преуспели бандити.

Бяхме шарена компания. Имаше всякакви — от африканско черните сенегалци до златистите мартиниканци, от меденочервени лица с дръпнати очи и гладки виолетово-черни коси до представители на чисто бялата раса. Установявах запознанства, опитвах се да преценя какви са възможностите и волята за бягство на няколко мои избраници. Повечето от тях приличаха на мен — очакваха или вече бяха получили големи присъди и живееха с непрекъсната мисъл за бягство.

По четирите стени на правоъгълния двор минаваше силно осветена нощем пътека, а на четирите ъгъла се издигаше по една кула, в която стоеше часовой. Денонощно бяхме наблюдавани от четиримата часовои върху стената, а в двора при параклиса стоеше още един — пети, невъоръжен. Хранеха ни добре, пък и някои от затворниците продаваха допълнително ядене, кафе и местни плодови сокове — портокал, ананас, папая — все неща, които получаваха отвън. От време на време някой от тези дребни търговци ставаше жертва на удивително ловки въоръжени атаки. Преди да е успял да осъзнае какво става, той се озоваваше със затъкната уста и опрян в гърлото или в слабините нож, готов да се вреже в него при най-малкото движение. Така жертвата се лишаваше от припечеленото само за секунда. Удар с юмрук по тила, преди да му отпушат устата. Свидетели никога нямаше. Понякога ограбеният прибираше стоката си — хлопваше кепенците на „магазина“ си и тръгваше да търси нападателя. Ако го откриеше, следваше бой — обикновено с ножове.

Двама колумбийски крадци дойдоха при мен с предложение. Изслушах ги внимателно. В града според тях имало крадци полицаи. Уговаряли съучастниците си по време на обиколка из поверения им квартал и после правели нападения.

Двамата, изглежда, бяха наясно с нещата и заявиха, че има голяма вероятност през идната седмица именно някой от тези крадци да пази вратата на параклиса. Трябваше чрез посетителя си да си набавя револвер. Полицаят щял лесно да се съгласи да изиграе ролята на „принуден“ и да почука на другия изход на параклиса, където охраната била слаба — четирима, най-много шест надзиратели. Щели сме да ги изненадаме и с револвера в ръка да изскочим на улицата. После вече не ни оставало нищо друго, освен да се шмугнем сред потока минувачи, който точно там бил много оживен.

Планът им не ми допадна особено. Първо, оръжието, за да можем да го скрием, трябваше да е малко — максимум калибър 6,35. А с него нямаше да изплашим стражата кой знае колко. Ако някой се опиташе да ни окаже съпротива? Щеше да се наложи да го убием. Отказах.

Другарите ми изпитваха не по-малко желание за действие от мене. С тази разлика, че в моменти на отчаяние бяха готови да си представят как изпратеният за нас кораб идва и ни намира в затвора. От примирението до провала има само една крачка. Понякога дори обсъждаха какви наказания ни чакат в Гвиана.

— Просто не мога да слушам тъпите ви приказки! Щом толкова искате да си мечтаете за подобно бъдеще, правете го, докато ме няма. Идете в някой по-отдалечен ъгъл и там си гукайте. Само един импотентен евнух може да го приеме за неизбежно. Вие евнуси ли сте, бе! Да не би на някой от вас да са му отрязани ташаците? Ако е така, просто ме предупредете. Защото ще ви го кажа направо, копелета такива — когато мисля за бягство оттук, мисля за всички ви. И мозъкът ми се пръска от комбинации, точно защото мисля как да се чупим всички. Хич не е лесно, когато тези всички са шестима. Ако искате да знаете, аз за себе си няма какво толкоз да го усуквам — като се приближи датата, ако дотогава нищо не съм уредил, направо ще тегля ножа на някой колумбийски полицай и ще спечеля време. Няма да ме предадат на Франция, щом съм убил техен човек. И ще имам още време пред себе си. И ще ми бъде много по-лесно, понеже ще се грижа само за собственото си бягство.

В това време колумбийците подготвяха друг план — съвсем не лош. Всяка неделя по време на литургия параклисът се изпълваше с гости и затворници. Всички изслушваха службата, след което започваха часовете за посещение. Колумбийците ме накараха да ида на литургия, за да добия представа за обстановката и да мога да ръководя действията идната неделя. Предложиха ми да ме направят вожд на въстанието. Аз обаче отказах тази чест — не ги познавах достатъчно добре.

Носех отговорност за четиримата французи. Бретонеца и онзи с ютията отказаха да участвуват. Не искат — не искат, трябваше само да си останат в клетката и да не идват в параклиса. Останалите четирима щяхме да идем на литургия и да участваме в удара. Помещението беше правоъгълно. Мястото на хора беше в дъното; от двете страни по средата — врати към дворовете. Главният вход беше този, пред който киснеше часовоят. Зад гърба му имаше решетка, зад решетката — двадесетина надзиратели. И зад тях най-после — вратата към улицата. Тъй като параклисът се препълваше до пръсване, надзирателите оставяха решетката отворена и по време на цялата служба стояха прави, притиснати един до друг в редица. Сред посетителите щяха да бъдат двама участници в удара. Няколко жени щяха да внесат оръжието, скрито между бедрата си. Щом всички се съберат, мацките подават пистолетите на онези двамата — 38-и и 45-и калибър. Вождът на заговора получава най-внушителния патлак от една жена, която веднага след това изчезва. Сигналът за действие ще бъде църковната камбана — щом забие, удряме. Моята задача беше да подпра гърлото на директора дон Грегорио с един огромен нож и да кажа: „Da la orden de nos dejar passar si no, te mato“ (Дай заповед да ни пуснат, или те убивам.)

Друг участник трябваше да извърши същата операция с кюрето. Още трима — да насочат от три различни ъгъла оръжието си срещу изправените пред изхода надзиратели. Имаше заповед да се стреля по първия, който откаже да хвърли пушката си. Невъоръжените участници в бунта щяха да излязат най-напред. Ние с кюрето и директора най-накрая. Ако всичко потръгнеше по план, в това време пушките на полицаите щяха да лежат на земята. Нашите хора с патлаците трябваше да натикат ченгетата обратно в параклиса, да дръпнат решетката и после дървената врата. Отвън часови нямаше да има, защото те всички бяха задължени да присъстват на службата. На петдесет метра от вратата щеше да ни чака камион със стълбичка, за да се натоварим по-бързо. Вождът на бунта трябваше да се качи последен — едва тогава камионът щеше да потегли. След като веднъж присъствах на литургията, приех плана. Всичко изглеждаше така, както ми го беше описал Фернандо.

Предупредих Жозеф Дега да не идва на посещение в неделя. Той каза, че ще подготви едно фалшиво такси, за да не се налага и ние да се качваме в камиона, и ще ни скрие някъде. Цяла седмица живях в превъзбудено състояние и с нетърпение очаквах мига на бунта. Фернандо успя да си намери револвер по друга линия. Действително страховито оръжие — 45-и калибър. В четвъртък дойде да ме посети една от мацките на Жозеф. Държа се много мило и ме предупреди, че таксито ще бъде жълто — не можем да го объркаме.

— Окей. Благодаря ти.

— Късмет! — тя ме целуна по двете бузи и като че ли изглеждаше развълнувана.

— Влизайте, влизайте. Изпълнете този храм, за да чуете Божието слово — призоваваше кюрето.

Клузио едва се сдържаше. На Матюрет очите му святкаха, четвъртият ме следваше плътно по петите. Напълно спокойно заех мястото си. Ето го там дон Грегорио, седеше си на стола до някаква дебела жена. Аз бях прав до стената. От дясната ми страна — Клузио, отляво — другите двама, всички облечени подходящо, така че да се смесим с тълпата, ако успеем да излезем на улицата. Държах ножа си скрит в ръкава на кафявата си риза. Бях го закрепил за ръката си с ластик. Точно в момента на молитвата, когато всички са навели глави като че търсят нещо, едно дете от хора започва да бие бързо камбаната, след което я удря бавно три пъти. Вторият от тези три последни удара беше нашият сигнал. Всеки си знаеше ролята.

Един удар, втори… Аз се хвърлям върху дон Грегорио и опирам нож под нагънатата му шия. Кюрето пищи: „Misericordia, no me mata.“ (Милост, не ме убивай.) Не виждам онези тримата, но ги чувам как заповядват на надзирателите да хвърлят оръжието си. Засега всичко е наред. Хващам дон Грегорио за яката на хубавия му костюм и казвам:

— Signa y no tengas miedo, no te hare dano. (Върви с мен и не се бой, няма да ти направя нищо лошо.)

До мен е кюрето с подпрян на гърлото бръснач.

— Давай, французино, към изхода — извика Фернандо.

Задъхан от радостта на победата, повлякох хората си към вратата, когато внезапно изкънтяха два изстрела едновременно. Фернандо и още един от нашите се свлякоха на земята. Въпреки това направих още една крачка напред, но надзирателите вече се бяха съвзели и ни препречиха пътя с пушките си. Слава Богу, че жените се оказаха между тях и нас. Иначе щяха да стрелят. Два изстрела на пушки, после револвер. Още един от участниците в бунта беше убит, но успя да изстреля последен куршум — явно напосоки, защото ранено се оказа случайно младо момиче. Блед като смъртник, дон Грегорио се обърна към мен:

— Дай ми ножа си!

Подчиних се. Нямаше никакъв смисъл да продължавам съпротивата. Само за тридесет секунди всичко се беше обърнало против нас.

Седмица по-късно разбрах, че бунтът ни се беше провалил заради затворник от друга група, който дошъл на литургията от любопитство, но останал извън параклиса. Още в първите секунди на нашата акция предупредил часовите върху стената на затвора. Те скочили отгоре — повече от шест метра височина, от двете страни на параклиса и през страничните врати застреляли първо хората с насочени срещу останалите полицаи револвери. Третият бил убит секунди по-късно, когато влязъл в обсега им. Последвалото може да се нарече истинска корида. Аз стоях плътно до директора, който крещеше заповедите си. Шестнадесет от нас, включително четиримата французи, се озовахме в карцера на хляб и вода.

Жозеф отиде да говори с дон Грегорио. Директорът прати да ме доведат при него и ми обясни, че в резултат на молбите му щял да ме върне заедно с другарите ми в клетката на двора. Така благодарение на Жозеф десет дни след бунта всички — включително и колумбийците, се озовахме обратно по килиите си. Веднага щом се събрахме, призовах да отдадем няколко мига мълчание за Фернандо и другите двама другари, които загинаха в акцията.

При едно от посещенията си Жозеф ми обясни, че е обиколил сводниците и събрал пет хиляди песос, с чиято помощ всъщност успял да убеди дон Грегорио. Жестът издигна сводниците в очите ми.

Какво да правим сега? Какво ново да измислим? Нямах намерение да се признавам за победен и да чакам в бездействие пристигането на кораба!

Проснат в общата баня, на завет от безмилостното слънце, можех незабележимо да проуча действията на часовите върху стената. Нощем на всеки десет минути те се провикваха един по един: „Часови, на пост!“ Така началникът на караула можеше да провери дали няма някой заспал. Ако един от часовите не отговореше, го викаха докато се обади.

Накрая реших, че съм намерил слабото място на организацията. От всяка будка в четирите краища на пътечката висеше по едно канче. Когато на часовия му се допиеше кафе, викаше кафеджията и онзи му наливаше в канчето. Човекът горе просто издърпваше връвта. Будката най-вдясно имаше малка куличка, надвесена над двора. Хрумна ми, че ако измайсторя една голяма кука и я вържа със здраво въже, лесно бих могъл да я закача за куличката. Оттам нататък ще е въпрос на секунди да преодолея стената и да се спусна на улицата. Единственият проблем е как да неутрализирам часовия. Как, наистина?

Наблюдавах го как се надига, за да се разтъпче по стената. Имах чувството, че е смазан от горещината и прави усилия да не задреме. Ето отговора — мамка му! Трябва да заспи! Ще подготвя въжето и ако намеря сигурна кука, ще го приспя и ще опитам късмета си. Само за два дни оплетохме седемметрово въже, използвайки всички ризи от здраво платно, които успяхме да намерим, най-вече конопените. С куката се справих сравнително лесно. Използвах подпорите на един от навесите, предпазващи килиите от дъждовете. Жозеф Дега ми донесе шише с много силно приспивателно. Според инструкцията трябваше да се взимат не повече от десет капки от течността. Докато шишенцето съдържаше най-малко шест супени лъжици. Заех се да приуча часовия да приема от мен кафе. Той ми спускаше канчето и аз му сипвах по три дози. Всички колумбийци си падат по алкохола, а сънотворното имаше лек аромат на анасон. Накарах да ми донесат бутилка анасон. Попитах часовия:

— Искаш ли да пробваш френското кафе?

— Какво представлява?

— Сипваме му анасон.

— Дай да пробвам.

Няколко часови опитаха кафето с анасон и вече всеки път, когато им предлагах да ги черпя с кафе, уточняваха: „От френското!“

— Както кажеш — и хоп, сипвах анасон.

Ето че съдбоносният момент настъпи. Събота по обяд. Страхотна жега. Приятелите ми знаеха, че е невъзможно да се измъкнат двама едновременно, но един колумбиец с арабско име — Али, рече, че ще се изкачи след мен. Приех. Така нямаше да обвинят някой от останалите французи, че е бил съучастник, и да го накажат. От друга страна, не можех да нося въжето и куката със себе си, защото часовият щеше да ме разгледа добре, докато му сипвах кафето. Според изчисленията ни, онзи трябваше да захърка след пет минути.

Беше „без пет“. Извиках часовия.

— Как върви?

— Добре.

— Искаш ли кафе?

— Да, френско — то е най-хубаво.

— Чакай, ще ти донеса.

Прескочих до кафеджията. Вече бях изсипал цялата бутилка приспивателно в канчето. И това ако не го свали! Застанах под стената и той се втренчи да види как наливам анасона.

— Искаш ли го по-силно?

— Давай!

Турих още малко, изсипах цялата смес в неговото канче и той бързо си го придърпа.

Пет минути, десет, петнадесет, двадесет! И той не заспива. Отгоре на всичко не сяда, а кръстосва с пушка в ръка напред-назад. А изпи всичко до капка. След един час го сменят.

Яйце ми се печеше на задника докато го дебнех. Нищо не показваше, че е упоен. Я! Спъна се. Седна пред будката с пушка между краката си. Главата му клюмна на една страна. Приятелите ми и още двама-трима колумбийци, които бяха в течение на цялата работа, следяха реакциите му със същото вълнение като мен.

— Давай — изсъсках на колумбиеца. — Мятай въжето!

Таман се приготви да го метне, когато часовоят се надигна, пусна пушката си на земята, протегна се и почна да крачи като че ли марширува. Колумбиецът спря движението си точно навреме. До смяната оставаха осемнадесет минути. Започнах да се моля наум: „Господи, моля те, помогни ми и този път! Умолявам те, не ме изоставяй!“ Напразно призовавах християнския бог, толкова безразличен понякога, особено към атеисти като мен.

— Майка му стара! — възкликна Клузио, приближавайки се до мен. — Не мога да повярвам, че този ръб не ще да заспи!

Часовоят посегна да прибере пушката си и в момента, в който се наведе, за да я вдигне, се просна на пътеката в цялата си дължина като ударен от гръм. Колумбиецът метна куката, но не успя да я закачи и тя се сгромоляса. Хвърли я втори път. Ето, най-после. Дръпна въжето, за да провери дали се е хванала здраво. Аз също пробвах и в момента, в който опрях крак о стената и започнах да се катеря, Клузио изшептя: „Стига! Идва смяната.“

Едва имах време да се отдръпна, без да бъда забелязан. Движени от инстинкта на затворниците за другарство и взаимна защита, дузина колумбийци ме наобиколиха и аз се смесих с тях. Тръгнахме покрай стената, като оставихме въжето да виси зад нас. Един от смяната забеляза куката и проснатия до пушката часовой. Претича два-три метра и натисна алармения звънец, убеден, че някой е успял да избяга.

Отнесоха заспалия на носилка. Върху пътеката на стената се струпаха повече от двадесет полицаи. Дон Грегорио беше сред тях и сочеше въжето, държейки куката в ръце. Минути по-късно въоръжените полицаи претърсиха двора. Направиха проверка. Всеки повикан беше изпращан в килията си. Ето ти изненада — оказа се, че никой не липсва. Затвориха ни всички под ключ.

Нова проверка, вече килия по килия. Не бе, никой не липсва. Към три ни оставиха отново да излезем на двора. Научихме, че часовоят продължавал здраво да хърка и не можел да бъде събуден по никакъв начин. Колумбийският ми съучастник се чувстваше толкова смазан, колкото и аз. Беше така убеден, че ще успея! Ходеше и псуваше американската индустрия, защото приспивателното беше американско.

— А сега?

— Ще почнем всичко отначало, омбре! — това беше единственото, което можех да му отговоря. Той разбра „ще приспим друг часовой“, докато аз трескаво мислех: „трябва да намерим друг вариант“.

— Смяташ ли, че ченгетата са достатъчно тъпи, за да продължат да пият от твоето френско кафе? — попита той.

Въпреки драматизма на момента, не можах да спра смеха си.

— Мълчи бе, копеле!

Полицаят спа три дни и четири нощи. Разбира се, веднага щом се събуди, каза, че сто на сто аз съм тоя, дето го е приспал с френското кафе. Дон Грегорио ме повика и ни направи очна ставка. Началникът на караула искаше да ме удари със сабята си. Отскочих в другия ъгъл на кабинета и започнах да го дразня. Той отново вдигна сабята си, дон Грегорио направи крачка напред, за да се намеси, и ударът се стовари върху рамото му. Свлече се на земята със счупена ключица. Изкрещя толкова силно, че офицерът съвсем забрави за мен. Вдигна го, но дон Грегорио продължи да вика за помощ. Чиновниците от съседните помещения нахлуха при нас и нападнаха офицера, за да отмъстят за директора си. На началника на караула, двама полицаи и приспания часовой им се наложи да отбиват атаките на цивилните. В резултат на цялото меле имаше няколко ранени. Единственият, който не пострада, бях аз. Цялото внимание се измести от мен върху конфликта между директора и офицера. Заместник-директорът, който пое ръководството, докато шефът му бе откаран в болница, ме проводи обратно в двора:

— С теб ще се занимаем по-късно, французино.

На следващия ден директорът се появи с гипсирано рамо и поиска от мен да подам оплакване срещу офицера. С удоволствие написах в жалбата си всичко, което ми хрумна. Историята с приспивателното беше напълно забравена. Вече не се интересуваха от нея — толкова по-добре за мен.

Няколко дни по-късно Жозеф Дега предложи да организира акция отвън. Бях му казал вече, че е невъзможно да се бяга нощем заради силното осветление на пътеката върху стената и той започна да търси начин да спре електричеството. Помогна му електротехникът — идеята беше да спусне прекъсвача на един от трансформаторите извън затвора. На мен ми оставаше само да подкупя часовоя откъм улицата и надзирателя пред вратата на параклиса. Оказа се по-сложно, отколкото мислехме. Първо трябваше да убедя дон Грегорио да ми върне десет хиляди песос от моите пари под предлог, че искам чрез Дега да ги изпратя на семейството си. (Щях естествено да го „накарам“ да приеме две хиляди от тях за подарък на жена си.) После се налагаше да открия кой ръководи смените на караула и да подкупя и него. Въпросното лице взе трите хиляди песос, но при условие, че няма да участва в преговорите със самите часови. Моя работа беше да подбера хора и да се разбера с тях. После щях да му кажа на кого съм се спрял и той щеше да ги прати да дежурят в уречения час.

Подготовката за тази нова акция ми отне около месец. Накрая всичко беше изпипано. За да не се занимаваме с дежурещия в двора полицай, решихме да прережем един от металните прътове на решетките с трион — разполагах с три отделни метални острия, които можех да монтирам на дръжките му. Колумбиецът, с който бягахме предишния път, също беше известен. Той възнамеряваше да пререже решетката си на няколко етапа. В съдбовната нощ един от неговите приятели, който специално за целта се правеше вече от няколко дни на луд, щеше да заудря по парче цинкова ламарина и да пее с пълно гърло. Колумбиецът знаеше, че с часовия сме се договорили за бягството на двама французи и че ако се появи трети, той ще стреля. Въпреки всичко човекът реши да рискува — според него надзирателите нямало да го различат, ако се движи плътно зад останалите. Клузио и Матюрет теглиха жребий кой да тръгне с мен — спечели Клузио.

Настъпи чаканата безлунна нощ. Сержантът и двамата полицаи бяха получили половинките от полагащите им се банкноти — този път не се наложи да ги режа, те си бяха разполовени. Остатъка щеше да им предаде жената на Жозеф Дега, с която имаха среща по-късно в едно заведение в китайския квартал.

Светлината изгасна. Хвърлихме се към решетката и я прерязахме за по-малко от десет минути. Облечени в тъмни дрехи, се измъкнахме от килията. По пътя колумбиецът се присъедини към нас. Той беше чисто гол, с изключение на черния си слип. По решетката на една от килиите, издълбани в стената, се изкачих върху металния навес и оттам метнах куката, закачена на триметрово въже. За по-малко от три минути се озовах върху пътеката, без да вдигна какъвто и да било шум. Проснах се по корем и зачаках Клузио. Нощта беше непрогледна. Изведнъж видях, или по-скоро усетих да се протяга нечия ръка, хванах я и я дръпнах. Тътенът, който прозвуча, беше неописуем. Оказа се, че Клузио, пропълзявайки между стената и навеса, се е закачил с колана си за ламарината. Разбира се, щом чух шума, престанах да тегля. Цинкът млъкна. Реших, че Клузио е успял да се откачи от навеса и отново понечих да го изтегля — наложи се да го отскубна със сила и да го измъкна върху пътеката в съпровод с оглушителното дрънкане на ламарина.

От всички постове с изключение на подкупения се разнесоха изстрели. Паникьосани от куршумите, скочихме не откъдето трябваше — улицата на това място се оказа на девет метра под нас, докато малко встрани беше само на пет метра. В резултат Клузио повторно си счупи зарасналия крак. Аз въобще не можех да се изправя — бях счупил и двата. По-късно разбрах, че става дума за костиците на петите. Колумбиецът си изметна коляното. Всички надзиратели изскочиха на улицата. Наобиколиха ни под светлината на мощен фенер и насочиха пушките си към нас. Аз плачех от ярост. Отгоре на всичко ченгетата не искаха да ми повярват, че не мога да се изправя на крака. Върнах се обратно в затвора на колене, под дъжд от стотиците удари с палка. Клузио и колумбиецът подскачаха на един крак. Имах по главата си рана от удар с приклад, която ужасно кървеше.

Изстрелите събудиха дон Грегорио, който за наше щастие беше останал да спи в кабинета си тази нощ. Без неговата намеса сигурно щяха да ни смажат с прикладите и палките си. Естествено, този, който се нахвърляше върху ми с най-много злост, беше именно подкупеният сержант. Дон Грегорио сложи край на дивашката оргия. Заплаши полицаите, че ще ги даде под съд, ако наранят сериозно някого от нас. Тези магически думи ги накараха да спрат.

На следващия ден кракът на Клузио беше гипсиран в болницата. Затворник специалист по наместванията оправи колумбиеца и бинтова коляното му. През нощта глезените ми отекоха така, че станаха колкото главата ми, черно-червени от вътрешните кръвоизливи, подути до крайност. Докторът ме накара да ги потопя в хладка солена вода и започна да ми слага пиявици по три пъти дневно. Като се налочат с кръв, пиявиците сами те пускат и падат, след което ги накисват в оцет, за да ожаднеят отново. Раната на главата ми затвориха с шест шева.

Някакъв недобросъвестен журналист написа статия за мен. Изкара, че съм бил организатор на бунта в параклиса, че съм бил отровил часовоя и накрая с помощ отвън съм подготвил колективно бягство, като съм уредил да се прекъсне токът на целия квартал. „Да се надяваме, че Франция ще дойде колкото се може по-скоро да ни освободи от присъствието на своя гангстер № 1“ — пишеше в заключение.

Жозеф дойде да ме посети заедно с жена си Ани. Сержантът и тримата полицаи се домъкнали един по един да си искат втората част от разполовените банкноти. Ани искаше да ме попита какво да прави. Казах й да им плати, защото те удържаха на своята дума. Не беше тяхна вината за провала ни.

Вече цяла седмица ме разхождаха из двора на носилка, която ми служеше и за легло. Специално приспособление в края й придържаше краката ми по-високо от главата. Това беше единственото положение, при което изпитвах по-малко болка. Огромните ми, подути, задръстени със съсирена кръв ходила не позволяваха да ги опирам в нищо, дори легнал. Затова ми беше по-леко, докато висяха на приспособлението. Петнадесет дни след счупването отоците спаднаха наполовина и ми направиха рентгенови снимки. Разбира се, че са ми строшени петите. Щях да остана куц до края на живота си.

Според вестника в края на този месец трябвало да пристигне кораб с френски ескорт, който да ни прибере. Наричал се „Мана“. Беше 12 октомври. Оставаха ми още осемнадесет дни, за да изиграя последната си карта. Какво можех да направя с тези два счупени крака?

Жозеф беше отчаян. Разказа ми, че всички французи и всички жени от китайския квартал били разстроени, задето въпреки толкова усилия да извоювам свободата си, само след няколко дни ще попадна отново в ръцете на френските власти. Цялата колония преживявала заедно с мен. Моралната им поддръжка ме накара да се чувствам по-добре.

Отказах се от идеята си да убия някой колумбийски полицай. Просто не можех да се реша да отнема живота на човек, който не ми е причинил никаква злина. Той можеше да има майка и баща, които разчитат на неговите грижи, жена, деца. Усмихнах се при мисълта, че трябва да намеря някой лош полицай без семейство. Сигурно трябваше да го запитам нещо от рода на: „Нали никой няма да плаче за теб, ако те убия?“. Сутринта на 13 октомври бях почти откачил. Имах в себе си малко пикринова киселина — ако я глътнех, щях да получа жълтеница. Можех да попадна в болницата и да чакам наети от Жозеф хора да ме отвлекат. На 14-и, следващия ден, вече бях жълт като лимон. Дон Грегорио пристигна да ме посети в двора. Скрит на сянка, лежах в носилката си с крака във въздуха. Атакувах директно, без уговорки:

— Получавате десет хиляди песос, ако ме пратите в болница.

— Добре, французино, ще опитам. Не толкова заради парите, а по-скоро от съчувствие към безплодните ти усилия да се освободиш. Само че не вярвам, че в болницата ще те приемат. След онази статия във вестника сигурно се боят.

Час по-късно докторът ме изпрати в болницата. Там нямах време дори да се огледам. Свалиха ме на носилка от линейката, прегледаха ме внимателно, взеха ми урина — и два часа по-късно бях отново в затвора, без изобщо да съм мърдал от носилката.

Деветнадесети, четвъртък. Жена му на Жозеф — Ани, дойде заедно с жената на един корсиканец да ме види. Донесоха ми цигари и малко лакомства. С вниманието си тези две жени ме накараха да се почувствам много по-добре. Чистото им приятелство — това най-красиво от всички чувства, превърна горчивия ден в слънчево преживяване. Никога не бих могъл да обясня до каква степен ме облекчаваше по време на моя престой в затвор „Осемдесет“ солидарността на хората от подземния свят. Нито колко много дължа на Жозеф Дега, който рискува свободата и спокойния си живот, за да ми помага в моите бягства.

Без да иска, Ани ми даде нова идея. Както си бърбореше, тя каза нещо от рода на:

— Скъпи Папийон, вие сторихте всичко, което е в човешките възможности, за да си възвърнете свободата. Съдбата беше жестока с вас. Единственото, което не сте пробвали, е да взривите „Осемдесет“!

— И защо не? Защо да не вдигна във въздуха този стар зандан? Ще направя истинска услуга на колумбийците. Ако го взривя, може би ще се принудят да построят нов, по-хигиеничен затвор.

Разцелувах милите жени, с които се прощавах навеки, и заръчах на Ани:

— Кажете на Жозеф да дойде на посещение в неделя.

В неделя, 22-и, Жозеф се появи.

— Слушай, направи и невъзможното, но в четвъртък някой да ми донесе няколко пръчки динамит, детонатор и фитил. Аз ще си осигуря бормашина и три бургии за пробиване на тухли.

— Какво си намислил, бе?

— Ще взривя стената на затвора посред бял ден. Обещай пет хиляди на онова фалшиво такси. Да ме чака зад улица „Меделин“ всеки ден от осем сутринта до шест вечерта. Ако нищо не стане, ще му броя по петстотин песос на ден, ако успеем — пет хиляди. Един от тукашните колумбийски здравеняци ще ме измъкне на гръб през дупката до таксито и после ще си плюе на петите. Ако фалшивото такси се навие, пращай динамита. Ако не — значи това е краят, свършено е с всяка надежда.

— Разчитай на мен — увери ме Жозеф.

В пет накарах да ме занесат на ръце до параклиса. Обясних, че искам да остана сам, за да се моля. Добре. Пратих да извикат дон Грегорио. Той дойде.

— Ще ме напуснеш само след осем дни, омбре.

— Затуй ви извиках. Дължите ми петнадесет хиляди песос. Бих искал да ги предам на приятеля си преди да замина, за да ги прати на роднините ми. Приемете, моля ви, три хиляди песос като благодарност за това, че винаги сте ме защитавали от посегателствата на войниците. Ще ми направите голяма услуга, ако ми ги дадете сега, заедно с някакви лепенки, за да съединя половинките и да ги дам на приятеля си цели.

— Добре.

Върна се и ми връчи дванадесет хиляди, срязани на две. Три хиляди задържа.

Обратно в носилката повиках колумбиеца, с когото бягахме последния път, в един отдалечен ъгъл. Обясних му намеренията си и го запитах дали би могъл да ме пренесе на гръб двадесет-тридесет метра до таксито. Прие. Дотук всичко вървеше добре. Действах като че ли бях убеден в успеха на Жозеф. В понеделник отрано залегнах в банята и Матюрет (все той буташе носилката ми заедно с Клузио) отиде да търси сержанта, комуто бях дал три хиляди и който така жестоко ме би при предишния опит за бягство.

— Нека поговорим, сержант Лопес.

— Какво искате?

— Искам срещу две хиляди да получа мощна бормашина с три скорости и шест бургии за тухли. Две с половинсантиметров диаметър, две с един сантиметров и две по сантиметър и половина.

— Нямам в себе си пари за такава покупка.

— Ето ви петстотин песос.

— Утре, вторник, в един на обяд, по време на смяната на караула, ще ги получиш. Приготви двете хиляди.

Във вторник, в един, цялата пратка беше пусната в празното кошче за отпадъци на двора, което се почистваше при всяка смяна на караула. Пабло — въпросният як колумбиец, прибра нещата и ги скри.

Четвъртък, 26-и, по времето за посещения — ни вест ни кост от Жозеф. Към края на деня пращат да ме извикат. Стар сбръчкан французин заяви, че идва от името на Жозеф.

— Тук в този хляб е скрито всичко, което си поръчал.

— На ти две хиляди за таксито. По петстотин на ден.

— Шофьорът е стар перуанец, надут като боен петел. Не му се дразни. Чао.

— Чао.

В пакета, в който бяха тикнали хляба, за да не привлича вниманието, имаше още цигари, кибрит, пушена наденица, кренвирши, масло и малко олио. Подарих на надзирателя, който пребъркваше пакета, една кутия цигари, кибрит и два кренвирша.

— Дай и малко хляб — поиска си той.

Само това ми липсваше!

— Хляб си купи сам. На ти пет песос, но този го остави, защото няма да ни стигне на нас шестимата.

Ох, добре се измъкнах. Ама че идея — да му предлагам кренвирши на тоя! Носилката бързо се отдалечи от досадния полицай. Така ме беше стреснал с желанието си да му отчупя хляб, че целият тънех в пот.

— Фойерверките са за утре. Ето, Пабло, тук е всичко необходимо. Дупката трябва да се пробие точно под навеса с куличката. Така ченгето отгоре няма да може да те вижда какво правиш.

— Да, ама ще ме чува.

— Всичко съм обмислил. Сутрин в десет тази част на двора е цялата в сянка. Нека някой от занаятчиите да се захване да изправя лист медна ламарина, като я подпре на стената на няколко метра от нас. Още по-добре, ако са двама. Ще им дадем по пет песос на човек. Намери подходящи хора. Речено — сторено.

— Двама мои приятели ще млатят по ламарината, без да спират. Часовоят няма да може да отличи шума от бургията. Ти обаче застани с носилката така, че да те вижда, и започни да се караш с останалите французи. Така ще ме прикриеш още по-добре.

Дупката беше пробита за един час. Часовоят нищо не разбра благодарение на ударите с чук по медта и на олиото, с което един от помощниците ни непрестанно смазваше бормашината. Натикахме пръчките в дупката, фиксирахме детонатора и оставихме двадесетсантиметров фитил. Прилепихме пръчката с глина. Отдръпнахме се. Ако всичко вървеше добре, експлозията щеше да отвори достатъчно голям процеп. Надзирателят щеше да се срути на земята заедно с будката си, а аз, яхнал Пабло на конче, щях да додрапам до таксито. Клузио и Матюрет щяха да стигнат дотам преди нас, дори да излезеха последни.

Точно преди да подпалим фитила, Пабло предупреди група колумбийци.

— Ако ви се бяга, да знаете, че след няколко секунди в стената ще се отвори дупка.

— Добре стори, защото така полицаите ще хукнат да стрелят по онези, които са зад нас и се виждат по-добре.

Драснахме кибрита. Мощна експлозия разтърси целия квартал. Будката се срути долу барабар с полицая. Стената се разцепи и някои пукнатини бяха толкова широки, че можехме да видим улицата през тях, но нито една не позволяваше да се промуши цял човек. Така и не се отвори достатъчно голям процеп, за да минем, и едва тогава признах пред себе си, че съм загубил. Писано ми беше да се върна обратно в Кайен.

Суматохата, която последва експлозията, беше неописуема. В двора се събраха повече от петдесет полицаи. Дон Грегорио веднага схвана каква е работата.

— Bueno (добре), французино. Този път, надявам се, е последният.

Началникът на гарнизона беше луд от гняв. Все пак не можеше да заповяда побой над ранен човек в носилка и за да спася останалите, високо и ясно заявих, че сам съм направил всичко. Извикаха зидари да поправят пораженията, а в това време стената щеше да се пази от шестима надзиратели в двора, шест пред оградата и шест на улицата. Слава Богу, полицаят, който се срути отгоре, не беше пострадал.

Завръщане в каторгата

Три дни по-късно, на 30 октомври, в единадесет сутринта дванадесет надзиратели от Кайен, облечени в бяло, дойдоха да ни вземат. Преди отпътуването — малка официална церемония. Всеки от нас трябваше да бъде идентифициран. Носеха със себе си антропометрични данни, снимки, отпечатъци и прочие боклуци. След като установиха самоличността ни, френският консул пристъпи да подпише протокола на областния съдия, който беше служебното лице, натоварено да ни предаде на френските власти. Всички присъстващи бяха удивени от другарското отношение на френските надзиратели към нас. Никаква грубост, никакви резки думи. Тримата, които бяха живели по-дълго в каторгата, познаваха част от ченгетата, говореха си с тях и се закачаха като стари другари. Началникът на ескорта комендантът Бурал се разтревожи от състоянието ми, огледа краката ми и заяви, че ще бъда излекуван на борда, защото в екипажа имало и добър санитар.

Това, което най-много ни измъчи по време на пътуването в трюма на старата бракма, беше жегата и оковите, останали в нея от времето на тулонските каторжници. Единствен инцидент — корабчето трябваше да спре в Тринидад, за да натовари въглища, и английският офицер настоя да ни свалят оковите. Изглежда според техните закони се забраняваше оковаването на хора в открито море. Веднага се възползвах от свободата си, за да шамаросам друг инспектиращ английски офицер. Надявах се, че така ще ги накарам да ме арестуват и ще ме свалят на твърда земя. Офицерът обаче отсече:

— С тази сериозна простъпка няма да ме накарате да ви арестувам и да ви сваля на твърда земя. Завръщането ви в Гвиана е достатъчно тежко наказание.

Много шум за нищо. Ясно — беше ми писано да се върна в каторгата. За нещастие, всички тези единадесет месеца бягства, изпълнени с упорита и тежка борба, завършваха по най-жалък начин. И въпреки всичко, въпреки шумния провал на многобройните ми авантюри, въпреки завръщането в Гвиана и всички горчиви последици, които то влачеше със себе си, от паметта ми не можеха да се изтрият изживените незабравими мигове.

Близо до пристанището на Тринидад, от което се отдалечавахме, само на няколко километра по-далеч, живееше прекрасното семейство Боуен. Минахме и покрай Кюрасао, родина на благородния епископ Иреней дьо Брюн. Сто на сто бяхме плавали и покрай земите на индианците гуахирос, където изживях най-чистата и страстна любов, толкова естествена и спонтанна. Двете индианки, изпълнени със сила, съчувствие, любов и чистота, ми бяха помогнали да се докосна до онази откритост и проницателност за света, на която само децата са способни.

А прокажените от Острова на гълъбите! Нещастните каторжници, споходени от ужасната болест, които въпреки всичко намериха в сърцата си достатъчно сили, за да ни помогнат така благородно!

И белгийският консул с неговата доброта, и Жозеф Дега, който толкова рискува заради мен, без дори да ме познава! Заслужаваше си да предприема моето бягство, дори само за да срещна всички тези хора. Въпреки неуспеха бягството ми беше победа, защото благодарение на него душата ми се обогати от контактите с подобни изключителни личности. Не, не съжалявах, че съм го предприел.

Ето я Марони с калните и води. Качихме се на мостика на „Мана“. Тропическото слънце вече гореше земята наоколо. Беше девет сутринта. Видях отново устието — бавно се връщахме там, откъдето бях заминал с такава скорост. Другарите ми мълчаха. Надзирателите се радваха, че сме пристигнали. По време на пътуването морето често се вълнуваше и повечето от тях се чувстваха облекчени да видят твърдата земя.

Шестнадесети ноември 1934-а.

На кея се беше събрала тълпа. Чувстваше се, че с нетърпение очакват хората, които бяха дръзнали да стигнат толкова далеч. Пристигнахме в неделен ден и затова се превърнахме в атракция сред всекидневната скука. Чувах реплики:

— Ето онзи, раненият, е Папийон. Този е Клузио, а другият Матюрет… — и прочие.

В лагера на наказателната колония шестстотин души бяха подредени пред бараките си. Всяка група се пазеше от надзиратели. Първият, когото видях, беше Франсоа Сиера. Плачеше, без да крие сълзите си. Беше се надвесил от прозореца на лазарета и ме гледаше. Личеше си, че болката му е искрена. Спряхме в средата на двора. Говорителят на коменданта взе думата:

— Каторжници, сега можете да се убедите колко безсмислен е всеки опит за бягство. Властите във всяка страна ще ви арестуват и ще ви върнат на Франция. Никой не иска да си има работа с вас. Затова по-добре е да кротувате и да пазите добро поведение. Питате се какво ги очаква тези петимата? Тежка присъда, която ще изтърпят в изолатора на Сен Жозеф и после доживотно заточение на Островите на спасението. Ето какво си извоюваха с този опит за бягство. Надявам се, че сте разбрали поуката. Надзиратели, отведете ги в карцера.

Минути по-късно се озовахме в специални килии, подложени на строго наблюдение. Веднага щом пристигнахме, поисках да се погрижат за краката ми — все още отекли и силно възпалени. Клузио се оплака, че гипсът му убива. Просто пробвахме почвата… Ех, ако ни пратеха отново в болницата! Франсоа Сиера се появи заедно с един надзирател.

— Ето ви санитар — рече ченгето.

— Как си, Папи?

— Зле, трябва да постъпя в болница.

— Ще опитам да те уредя, но след всичко, което си извършил там, не ми се вярва да успея. Това важи и за теб, Клузио.

Разтри ми краката, намаза ме с някакъв мехлем, провери гипса на Клузио и си тръгна. Не можахме да разменим нито дума, защото ченгетата стояха край нас, но очите на Сиера изразяваха толкова състрадание, че се почувствах дълбоко развълнуван.

— Не, нищо не може да се направи — каза ми той на следващия ден, когато дойде за нов масаж. — Ако искаш, ще опитам да те преместя в обикновена килия. Тук слагат ли ти нощем окови на краката?

— Да.

— Значи е по-добре да идеш в общото помещение. Пак ще те оковават, но поне няма да си сам. Сигурно е много тежко да си сам в подобен момент.

— Добре.

Да, сега ми беше много по-тежко да понасям самотата. Намирах се в такова състояние, че дори нямаше нужда да затварям очи, за да попадна в плен на въображението си. Положението ми се усложняваше от това, че сега не можех дори да крача напред-назад.

Уви! Ето ме отново в блатото. Малко ми трябваше, за да забравя къде се намирам и да полетя в мислите си към морето и свободата, към радостта, че съм станал нов човек, но също и към отмъщението. Спомнях си за дълга на троицата Полен, ченгетата и прокурора — не биваше никога да забравям за тях. Онзи куфар — нямаше смисъл да го връчвам на ченгетата още на вратата на Следствено управление. Можех да пристигна преоблечен като служител на „Вагон Лий — Кук“ с фуражка със знака на компанията на глава. На куфара щеше да има етикет „За комисаря Беноа. Ке дез Орфевр №36, Париж.“. Сам щях да кача куфара в залата за съвещания — часовниковият механизъм щеше да задейства чак след като съм се отдалечил, така че можех да действам спокойно. Камък ми падна от плещите, щом измислих цялата работа. Що се отнася до прокурора, трябваше да намеря време да му изтръгна езика. Още не бях измислил как, но вече си представях, че го правя — щях да накъсам курвенския му език парче по парче.

Но сега най-важната задача беше да си излекувам краката. Нужно ми беше да се движа, и то бързо. Имах цели три месеца до съда тук, а за три месеца можеха да се случат куп неща. Месец докато проходя, месец докато подготвя нещата, и хайде — сбогом, господа. Посока — Британски Хондурас. Но този път никой нямаше да може да ме пипне.

Три дни след пристигането ни ме преместиха в общото помещение. Четиридесет човека, затворени в него, очакваха военния съд. Някои бяха обвинени в кражби, други в грабеж или предумишлени палежи, убийства, опити за убийства, опити за бягство, в бягство и дори в човекоядство. Бяхме разположени по двадесет от всяка страна на дървения нар, всички оковани за един и същи, петнадесетметров метален прът. В шест вечерта левият крак на всеки от нас беше приковаван с метална халка. В шест сутринта ни освобождаваха и ни позволяваха да сядаме, да се разхождаме, да играем на дама, да разговаряме на така нареченото стъргало — широката два метра пътека, която минаваше от единия до другия край на помещението. Денем нямах възможност да се размечтавам. Останалите ми идваха на посещение на малки групи и чакаха да им разказвам за бягството. Всички се съдираха от възмущение, когато стигах до доброволната си раздяла с индианците, Лали и Зорайма.

— Какво не ти достигаше, бе приятелю? — избухна един парижанин по време на моя разказ. — Трамваи ли? Асансьори ли? Кина ли? Или електрическите крушки, с чийто ток би могъл да се задейства електрически стол? А може би ти се прииска да идеш да си топнеш задника във фонтанчето на Плас Пигал? Как можа, бе! — продължаваше той. — Да имаш подръка две женски, коя от коя по-навита, да се моташ както майка те е родила сред природата, заобиколен от цяла компания готини нудисти; тъпчеш се, поркаш си, ловуваш; наоколо ти е морето, слънцето, топлият пясък, даже мидените перли са си твои, ей тъй на — гратис, и най-доброто, което измисля тъпата ти глава, е да зарежеш всичко това. И защо? А кажи, де? За да пресичаш улиците тичешком, да не би нещо да те прегази, да плащаш наем, да харчиш за шивач, за ток, за телефон. И да трябва да избираш между престъплението и мърлявото живуркане на чиновник при някой работодател, който ще ти плаща колкото да не пукнеш от глад? Честно, не те разбирам. Бил си в рая и по собствена воля си скочил в ада, където освен обикновените гадости ти лично имаш и този проблем, че всички ченгета по света вечно ще те гонят по петите. Вярно е, че си още пресен-пресен от Франция и физическите и духовните ти сили не са те напуснали. Но аз, с моите десет години каторга зад гърба, не те разбирам. Както и да е, добре дошъл. И понеже явно имаш намерение да почнеш всичко отначало, разчитай на нас — ще ти помогнем. Нали така, приятели? Съгласни ли сте?

Останалите потвърдиха и аз им благодарих.

Всички бяха закоравели престъпници и то им личеше. Поради близостта, в която живеехме, беше много трудно да скриеш патрона си от другите. И така, както ни приковаваха нощем, всеки от нас лесно можеше да стане жертва на убийство с цел грабеж. Достатъчно беше да подкупиш през деня арабина, дето ни заключваше, и да го накараш да не затяга халката на крака ти. През нощта се измъкваш, правиш каквото ще правиш и се връщаш ни лук ял, ни лук мирисал, като преди да си легнеш, сам си затягаш оковата. Арабинът ще си трае, защото и той е в кюпа.

Минаха три седмици, откак бях тук. Изтекоха наистина много бързо. Вече ходех по малко, придържайки се за стената в коридора. Започнах и да се оглеждам. Миналата седмица по време на разпита ме изправиха срещу тримата копои, които бяхме нокаутирали и обезоръжили. Радваха се, че са ни пипнали, и се надяваха, че някой ден ще им паднем в ръчичките. След бягството ни и тримата бяха понесли тежки наказания — лишили ги бяха от шестмесечната почивка в Европа и им бяха спрели за период от една година месечните надбавки за колониална служба. Така че срещата ни не би могла да се нарече сърдечна. Оплакахме се на следователя от заплахите им, за да ги има предвид.

Най-добре от всички се държа арабинът. Говори само истината, нищо не преувеличи и съвсем забрави за ролята на Матюрет. Военният следовател много настояваше да му кажем откъде сме взели лодката. Настроихме го зле срещу себе си, защото му разказахме някакви небивалици от рода на това, че сами сме си я направили.

Каза, че заради нападението над надзирателите ще се постарае да ни осигури по пет години изолатор за мен и Клузио и три години за Матюрет.

— А вие, дето ви наричат Папийон, можете да сте сигурен, че ще ви отрежа крилцата и няма да можете повече да литнете.

Боях се, че говори напълно сериозно.

Трябваше да чакаме цели два месеца, докато ни изправят пред съда. Много ме беше яд, дето не скрих в патрона си едно-две връхчета от отровните стрелички. Ако разполагах сега с тях, можех да разиграя някой рискован вариант дори в карцера. Състоянието ми се подобряваше всеки ден. Ходех все по-добре. Франсоа Сиера не пропускаше да ми прави редовно, сутрин и вечер, масаж с камфорово масло. Посещенията му облекчаваха не само болките, но и душата ми. Толкова беше хубаво да имаш другар!

Забелязах, че бягството ни караше останалите каторжници да се отнасят към нас с безспорна почит. Бях сигурен, че никой от тях не би ни закачил. Нямаше опасност да ни убият или ограбят. Останалите не биха одобрили подобна постъпка и биха наказали извършителите. Всички, без изключение, ни уважаваха и дори се възхищаваха от нас. А фактът, че бяхме нападнали ченгета, ни слагаше в списъка на хората, готови на най-отчаяни постъпки. Това чувство за сигурност, което изпитвах сега, беше за мен странно и непознато.

Всеки ден удължавах разходките си. Сиера оставяше при мен шишенцето с масло и често мъжете ми предлагаха да масажират през свободното си време глезените и дори мускулите на бедрата ми, които бяха отслабнали от дългото бездействие.

Арабинът и мравките

В помещението имаше двама вечно мрачни мълчаливци, които с никого не разговаряха. Ходеха залепени като сиамски близнаци и си шепнеха помежду си така, че другите да не могат да ги чуят. Веднъж почерпих единия от тях с американски цигари, подарени ми от Сиера. Той поблагодари и запита:

— Франсоа Сиера приятел ли ти е?

— Да, най-добрият ми приятел.

— Добре тогава, ако нещата тръгнат зле, един ден ще ти изпратим по него завещанието си.

— Какво завещание, бе?

— Разговаряхме с другаря ми и решихме, ако ни осъдят на гилотина, да ти оставим патрона с парите си, за да можеш отново да избягаш. Ще го дадем на Сиера и вече той ще има грижата.

— Мислите, че ще ви осъдят на смърт?

— Почти сигурно е. Шансът да се измъкнем е много малък.

— Щом гилотината ви е в кърпа вързана, защо ви държат в общото помещение?

— Изглежда се боят да не се самоубием, ако ни сложат в изолатори.

— Да, може и така да е. А в какво точно ви обвиняват?

— Хвърлихме един арабин на мравките човекоядци. Споделям го с теб, защото за жалост следователите разполагат с необорими доказателства. Всъщност пипнаха ни на местопрестъплението.

— И къде стана случката?

— На 42-ри километър, в Лагера на смъртта зад залива Спаруин.

Другарят му се приближи към нас. Беше от Тулуза. Предложих му една американска. Той седна с лице към мен и заговори.

— Никога не сме се интересували от мнението на другите, но сега искаме да знаем какво мислиш ти за цялата тази история.

— Хвърлил си на мравките жив човек, пък макар и арабин. Как искаш да отсъдя дали си бил прав или не, без да познавам подробностите? Трябва да науча цялата история, за да мога да си изградя мнение.

— Ще ти разкажа всичко от А до Я — рече онзи от Тулуза. — Лагерът на 42-ри километър е дървосекачески и се намира на четиридесет и два километра от Сен Лоран. Тамошните каторжници са задължени всеки ден да изсичат по един кубически метър твърда дървесина. Всяка вечер в края на работния ден ти трябва да стоиш и да чакаш в джунглата до добре подредената купчина с изсечените от теб дърва. И надзирателите минават със своите арабски подлоги да проверят дали си си изпълнил задачата. Всяка преброена от тях треска се обозначава с червена, зелена или жълта боя — различно за различните дни. Приемат изработеното само ако е истинска твърда дървесина. За да се справяме по-добре, обикновено работим по двама. Често се случва да не успеем да си изпълним нормата. При това положение те пращат в килията без вечеря, сутринта не ти дават закуска и после искат от теб да изпълниш остатъка от вчерашната норма плюс днешната. Така можеш да пукнеш като куче.

— С всеки ден отслабвахме все повече и вече не бяхме в състояние да вършим каквато и да било работа. Отгоре на всичко на нас ни пратиха допълнителен пазач, който се оказа не надзирател, а арабин. Идваше с нас на дървосекаческата площадка, настаняваше се удобно с бича си от волска жила между краката и започваше да ни псува. Ядеше, като мляскаше с пълна уста, за да ни прави скомина. Абе непрекъснато мъчение. Всеки от нас имаше патрон с по три хиляди франка, с които мислехме да се чупим. Един ден решихме да подкупим арабина, но стана още по-лошо. За щастие помисли, че имаме само един патрон. Системата му беше проста — за петдесет франка ни оставяше да крадем от събраната предишния ден купчина, сред която винаги се намираха неотбелязани с боя дървени трупчета. Така криво-ляво си изпълнявахме нормата. По петдесет, по сто — измъкна ни почти две хиляди.

— Надзирателите като видяха, че сме започнали да се справяме, си прибраха арабина. Решихме, че след като ни е изстискал толкова пари, няма да ни издаде и продължихме по старата система. Един ден обаче онзи тайно ни проследил по петите, за да разбере дали крадем дърва. В момента, в който ни пипна, изскочи насред джунглата: „А така! Ти пак краде и не плаща! Ако ти на мене не даде петстотин франка, аз тебе издава.“ Решихме, че само ни заплашва и му отказахме. На следващия ден онзи пак се появи. „Плащаш, или още довечера в карцер.“ Отказахме повторно. Следобед арабинът пристигна с копоите. Беше ужасно, Папийон! Съблякоха ни чисто голи, заведоха ни при купчините, от които бяхме крали, и онези диваци не без помощта на волския бич ни накараха тичешком да развалим нашите купчини и да върнем всичко взето на мястото му. Тази корида трая два дни, в които не ни позволяваха нито да ядем, нито да пием. Често се срутвахме на земята. Арабинът ни вдигаше на крака с бича си или с ритници. Накрая се проснахме и двамата, просто не можехме повече. И знаеш ли какво направи онзи изверг, за да ни накара да се изправим? Грабна едно гнездо на диви оси, от ония дето жилят като огън. Отсече клона, на който гнездото висеше, и го хвърли върху нас. Полудяхме от болка и не само скочихме на крака, а дори хукнахме с пълна сила. Невъзможно е да ти опишем страданията си. Знаеш колко боли от едно ужилване. Е, представи си, че си покрит с петдесет-шестдесет. Всичко по нас гореше жестоко.

— Хвърлиха ни в една килия за десет дни, без да ни лекуват, само на хляб и вода. Раните зверски ни боляха най-малко три дни, дори след като ги препикахме. Лявото ми око, в което се бяха впили десетина оси, изтече. Когато ни върнаха на дървосекачната площадка, останалите каторжници искаха да ни помогнат. Решиха, че всеки от тях ще ни дава по едно парче дървесина. Това кажи-речи изпълваше една норма и много ни облекчаваше, защото за нас двамата оставаше само една. В началото дори с това се справяхме трудно, но все пак успявахме. Лека-полека силите ни се възвърнаха. Гледахме да се храним добре. Идеята да отмъстим на арабина, като го дадем на мравките, ни хрумна случайно. Веднъж, докато търсехме суха дървесина, попаднахме на огромен мравуняк с месоядни мравки, които разкъсваха сърничка, голяма колкото коза.

— Онази гад продължаваше да наобикаля дървосекачната площадка и един хубав ден го цапнахме с дръжката на брадвата и както беше в безсъзнание, го закарахме при мравуняка. Съблякохме го и го вързахме, легнал на земята, за дънерите на две дървета. Използвахме дебелите въжета, с които се привързваха купчините с нарязани дърва.

— Направихме му няколко рани на различни места с брадвата. Натъпкахме устата му с трева и отгоре турихме една кърпа, за да не може да вика. И зачакахме. Мравките го полазиха едва след като разровихме гнездото им с пръчка. Тръснахме някои от тях върху него.

— Не мина много време и вече хиляди от тях го заръфаха. Ти виждал ли си месоядни мравки, Папийон?

— Не, никога. Виждал съм само онези големите черни мравки.

— Тия са дребнички и червени като кръв. Отскубват мънички парченца плът и ги влачат в мравуняка си. Ние страдахме от осите, но представи си какво е изживял онзи, разкъсан жив от хиляди мравки. Агонията му продължи два пълни дни и половина. Изядоха очите му за двадесет и четири часа.

— Признавам, че отмъщението ни беше безмилостно, но трябва да се има предвид какви мъки ни причини той самият. Бяхме оживели само по случайност. Останалите араби и надзирателите естествено се втурнаха да издирват арабина и веднага предположиха, че ние имаме пръст в изчезването му.

— В това време ние изкопахме зад един гъсталак дупка, където да скрием останките му. Все още не бяха открили и следа от арабина, когато един копой се натъкна на дупката. Проследил ни и видял, че ние я копаем. Това ни погуби.

— Една сутрин, непосредствено след началото на смяната, отидохме да отвържем арабина и го привлякохме към готовия ров. Не можехме да носим останките му, защото щяха и нас да ни изпохапят — тялото му все още беше покрито от мравки, макар всъщност от него да бе останал почти само скелетът. И така се натъкнахме на трима араби и двама надзиратели. Те търпеливо чакаха да ни пипнат точно в момента, в който го заравяхме.

— Това е. Сега твърдим, че сме го дали на мравките едва след като сме го убили. Обвинението обаче представи медицинско свидетелство, че по тялото не е намерена следа от смъртоносна рана. Прокурорът поддържа версията, че сме го оставили в мравуняка жив.

— Защитава ни един от копоите — тук надзирателите често играят ролята на адвокати. Той твърди, че ако съдията повярва на нашата история, може би ще си спасим главите. Ако не — свършено е с нас. Искрено казано, нямаме голяма надежда. Ето защо ние с другаря ми те избрахме за наш наследник.

— Да се надяваме, че няма да се наложи да ви наследявам — желая това от все сърце.

Запушихме и те ме погледнаха в очакване: „Е, какво ще кажеш?“

— Слушайте, момчета, виждам, че искате да чуете отговора на въпроса, който ми зададохте в началото — как преценявам постъпката ви от човешка гледна точка. Искам да попитам само още нещо — то няма да повлияе на окончателното ми мнение. Какво мисли мнозинството в нашето помещение и защо вие никога не разговаряте с останалите?

— Повечето смятат, че е трябвало да го убием, а не да го даваме жив на мравките. Мълчим си, защото преди време имаше възможност да избягаме всички, ако се разбунтуваме, но другите не приеха.

— Сега ще ви кажа какво мисля, момчета. Добре сте сторили, че сте му върнали тъпкано онова, което ви е причинил. Номерът с гнездото на осите е непростим. Ако ви осъдят на гилотиниране, искам от вас в последния си миг да мислите само за едно: „На мен ще ми отрежат главата и цялата операция ще трае тридесет секунди — от момента на завързването до падането на ножа. Неговата агония продължи шестдесет часа. Значи ние сме победителите.“ Що се отнася до хората в помещението, не мога да преценя дали сте прави, или не. Вие сте си мислили, че бунтът в този момент ще доведе до общо бягство, а останалите са били на обратното мнение. От друга страна, при бунт нищо не ти гарантира, че няма да се наложи да убиеш някого, без да си имал предварително подобно намерение. Доколкото виждам, единствените тук, заплашени от смъртна присъда, сте вие и братята Гравий. А различното положение на хората ги кара да реагират по различен начин.

Задоволени от разговора ни, двамата нещастници отново се оттеглиха в мълчанието си, което бяха нарушили, за да ми се изповядат.

Бягството на човекоядците

„Изкльопаха еднокракия!“ „Едно рагу с дървен крак, ако обичате!“ Глас, имитиращ жена: „Келнер, добре изпечена пържола от мъжко месо без черен пипер, моля!“

Рядко минаваше нощ, в която да не чуем как някой от тези крясъци или понякога всичките заедно прорязваха мрачната тишина.

Двамата с Клузио се питахме за кого и за какво се отнасят виковете в тъмнината.

И ето че един следобед успях да разгадая мистерията. Истината ми разкри Мариус от Ла Сиотат, специалист по разбиване на каси и сам участник в описаните по-долу събития. Отпусна се да говори с мен без страх едва когато разбра, че познавам баща му Титин.

Бях му разказал част от своите приключения и по едно време го запитах, както си му е редът: „А ти?“

— А, остави — въздъхна той, — затънал съм в гадна история. Боя се, че заради един простичък опит за бягство ще отнеса цели пет години в изолатора. Аз съм от групата, която нарекоха „канибалите“. Нали чуваш как се дерат нощем „Изкльопаха го…“, „Едно рагу…“ — тези викове са предназначени за братята Гравий.

— Бяхме шестима, които се чупихме от 42-ри километър. В групата влизаха Деде и Жан Гравий — двама братя от Лион на тридесет и тридесет и пет години, един неаполитанец от Марсилия, аз от Ла Сиотат, един тип от Анжер — куц с дървен крак, и двадесет и три годишното хлапе, което му беше гадже. Измъкнахме се от Марони, но изгубихме ориентация в открито море и корабокруширахме в бреговете на Холандска Гвиана.

— Лодката се разби и морето завлече всичко — и храна, и прочие. Озовахме се насред джунглата — добре че поне имахме някакви дрехи на гърба си. По тия места плажна ивица изобщо няма — горите започват направо от морето. Беше невъзможно да си проправим път — преплетените трупове на счупени или изкоренени дървета правеха джунглата непроходима.

— Обикаляхме цял ден, докато намерим суха твърда земя. Разделихме се на две групи — двамата Гравий, аз и Мариус от една страна, еднокракият и гаджето му — от друга. Абе накратко, всеки тръгна да търси път и след дванадесет дни двамата Гравий, Мариус и аз се намерихме почти на същото място, където се бяхме разделили. Бяхме заобиколени с подвижни блата и проход не се виждаше. Няма смисъл да ти обяснявам как изглеждахме. Бяхме живели тринадесет дни без да турим нищо в уста, ако не се броят дървесните корени и връхчетата на млади фиданки. Примрели от умора и глад и напълно отчаяни, решихме, че аз и Мариус ще се домъкнем с остатъка от силите си до брега и ще привържем на най-високото възможно място една бяла риза, за да се предадем на първия минал оттам кораб на холандската гранична охрана. В това време двамата Гравий трябваше да си отдъхнат малко и да потърсят следите на останалите.

— Нямаше да е трудно да ги открият, защото още на раздяла се бяхме уговорили да оставяме знаци по пътя си, като чупим клонки.

— И ето ти, няколко часа след като ние с Мариус сме се отдалечили, насреща им иде еднокракият, съвсем сам.

— Де го малкия?

— Оставих го далеч оттук, защото не можеше повече да върви.

— Мръсник си, задето си го зарязал.

— Той каза после да се върна да го прибера.

И в тоя момент Деде вижда, че на единствения си крак еднокракият носи обувката на хлапето.

— И отгоре на всичко си го оставил бос, за да му вземеш обувката! Е, браво! Пък и като те гледам, ми се струва, че си във форма, по-добре си от нас. Личи си, че си ял.

— Вярно, открих една голяма ранена маймуна.

— Е, имал си късмет. — При което Деде се надига с нож в ръка, защото вижда, че торбата на оня е пълна и започва да се сеща как стоят нещата.

— Я отваряй торбата. Какво криеш в нея?

Отваря еднокракият торбата и отвътре се подава парче месо.

— Това какво е?

— Парче от маймуната.

— Лъжеш, мръснико, убил си хлапето и си го изял!

— Не, Деде, кълна се, че не съм. Гътна се от умора и аз хапнах съвсем малко от него. Прости ми.

— И преди да си довърши думата, го ръгват в корема. Деде го пребъркал и открил кожена торбичка с кибритени клечки и драскало. Полудял от гняв, че на раздяла онзи не е поделил кибрита, пък и гладът си казал думата — накратко братята запалили огън и започнали да пекат еднокракия.

— Насред пира се връща Мариус Гезепи. Канят го да се присъедини. Той отказва, защото на брега е хапнал раци и сурова риба. Така, без да вземе участие, той присъства на това как Гравийовците пъхат в жарта едно по едно парчетата месо и дори си служат с дървения крак, за да разпалват огъня. Така два дни Гезепи гледал как братята изяждат човека и дори забелязал кои части предпочитат — прасеца, бедрото, двете задници.

— Аз все още не бях мръднал от брега, когато Гезепи дойде да ме търси. Напълнихме цяла шапка с рачета и дребни рибки и тръгнахме да ги изпечем при братята. Трупа не видях — явно го бяха завлекли някъде. Но видях няколко парчета месо в жарта до огъня.

— Три дни по-късно кораб на граничната охрана ни откри и ни предаде в колонията на Сен Лоран дьо Марони.

— Гезепи не можа да си удържи езика зад зъбите. Всички наоколо знаят за тази история, дори копоите. Разказвам ти я, защото наистина всички знаят. И понеже двамата Гравий са с кофти характери, другите крещят, за да ги дразнят нощем.

— Обвинени сме в опит за бягство, утежнено от проява на човекоядство. Нещастието ми е, че за да се защитя, трябва да натопя другите, а това аз не мога да направя. Всички, включително и Гезепи, отричаме обвинението. Казваме, че ония са изчезнали в джунглата. Това е моята история, Папийон.

— Съчувствам ти, брат. Ти наистина не можеш да се защитиш, без да накиснеш останалите.

Месец по-късно Гезепи беше убит през нощта с нож в сърцето. Нямаше нужда да се чудим кой е свършил тази работа.

Това е истинската история на човекоядците, които бяха изяли един човек, опичайки го на собствения му дървен крак, след като той от своя страна беше изял младия си спътник.

Същата нощ преместих ложето си на общия нар. Заех мястото на един, който беше откаран, а Клузио помоли всички да се поразмърдат и дойде до мен.

Сега можех да виждам какво става в двора, дори когато левият ми крак беше окован. Охраната беше толкова засилена, че патрулите се редуваха без много последователност. Сменяха се непрекъснато и от всеки ъгъл изникваха нови групи надзиратели.

Краката ми вече бяха добре и ме боляха само при дъжд. Значи вече бях готов да предприема нещо ново, но какво? Помещението нямаше прозорци, а от едната страна вместо стена се издигаше чак до тавана огромна решетка. Разположението беше такова, че да може североизточният вятър да нахлува спокойно. Дори след цяла седмица внимателни наблюдения не можах да открия нито едно слабо място в охраната. За първи път бях почти готов да призная, че ще успеят да ме натикат в изолатора на Сен Жозеф.

Бяха ми разказвали, че мястото е страшно. Наричаха го Людоеда. И още нещо — през осемдесетте години на съществуването му никога, нито веднъж, никой не бе успял да избяга оттам. Тази склонност да приема поражението ме накара да се замисля за по-далечното си бъдеще. Бях на двадесет и осем години, а прокурорът искаше петгодишна присъда. Трудно бих се измъкнал по-леко. Щях да изляза от изолатора на тридесет и три.

Все още имах доста пари в патрона си. Значи, ако не успеех да избягам — а по всяка вероятност наистина нямаше да успея, — най-важната ми задача ставаше поддържането на здравето. Трудно беше да изтърпиш пет години в пълна изолация, без да полудееш. Затова трябваше да се храня добре и още от първия ден на срока да впрегна мозъка си да работи по твърдо установена и разнообразна програма. Налагаше се на всяка цена да се откажа от мечтите и най-вече от мислите за отмъщението. Така отрано започнах да се подготвям за очакващото ме тежко наказание с намерението да изляза от изолатора като победител. Да, сметките им щяха да излязат криви. Щях да се върна тук силен физически и господар на духа и тялото си.

След като набелязах този план за действие и приех спокойно съдбата си, се почувствах много по-добре. Вятърът, който нахлуваше в помещението, обвяваше първо мен и от това ми ставаше още по-хубаво.

Клузио разбираше кога не бива да ме заговаря. Затова си мълчеше, без да ме тревожи, и пушеше цигара от цигара. Забелязах няколко звезди зад решетката и попитах: „Виждаш ли онези звезди там?“

— Да — рече той, като се наклони над мен. — Предпочитам да не се заглеждам, защото ми напомнят за звездите, които огряваха нашето бягство.

— Не се натъжавай, следващия път отново ще се нагледаме на хиляди от тях.

— Кога? След пет години?

— Ех, Клузио, нима изминалата година, авантюрите, които изживяхме, хората, които срещнахме по пътя си, не струват пет години в изолатора? Нима предпочиташ да беше прекарал това време на Островите на спасението? Нима съжаляваш, че тръгна, сега, пред лицето на очакващите ни тежки мигове? Кажи ми искрено, съжаляваш ли?

— Забравяш нещо, Папи. За разлика от теб аз не съм прекарал седем месеца при индианците. И аз щях да мисля като теб, ако имах същите изживявания, но в това време гниех в затвора.

— Прости ми, че забравих. Започнал съм да откачам.

— Не, не откачаш. Въпреки всичко и аз съм доволен от бягството ни, защото също изживях неповторими мигове. Все пак очаквам Людоеда със страх. Почти невъзможно е да издържиш пет години.

Обясних му какво съм намислил и той се вслуша в думите ми. Радвах се да видя, че вливам надежди в душата на другаря си. Имахме още петнадесет дни, преди да се изправим пред съда. Според слуховете, комендантът, който щял да дойде специално за делото, бил строг, но много принципен човек. Не бил склонен да се вслушва в глупостите на тукашните чиновници. Е, поне една добра новина.

Двамата с Клузио (Матюрет продължаваше да стои в отделна килия) отказахме надзиратели за адвокати. Решихме, че аз ще говоря вместо другите и сам ще се опитам да ги защитя.

Съдът

Обръснати и прясно подстригани, с нови ризи на червени черти, обути с истински обувки, стояхме от сутринта в двора и чакахме да ни извикат. От петнадесет дни бяха махнали гипса на Клузио. Ходеше добре — не беше окуцял.

Трибуналът започна заседанията си в понеделник. Сега беше събота — различните процеси течаха вече от пет дни. Случаят на онези с мравките например отне цял ден. Осъдиха ги и двамата на смърт и повече не ги видях. Братята Гравий се измъкнаха само с по четири години поради липса на доказателства за канибализъм. Техният процес отне половин ден. Останалите убийци получиха по четири или петгодишни присъди.

Общо взето, резултатите от гледаните четиринадесет случая показваха, че присъдите са тежки, но поносими, без прекомерни залитания.

Заседанието започна в седем и половина. Вкараха ни в залата, където малко по-късно влязоха комендантът, облечен като офицер от колониалните войски, един възрастен капитан от пехотата и един лейтенант — тези двамата щяха да играят ролята на заседатели.

Вдясно надзирател с пагони — капитан, се канеше да представи обвинението.

— Случаят Шариер, Клузио, Матюрет!

Стояхме на около четири метра от съда. Можех добре да разгледам лицето на коменданта — четиридесет, четиридесет и пет годишен, обгорял от тропическото слънце, с посребрени на слепоочията коси. Черни вежди, обаятелни черни очи, които се взират право в нас. Истински военен. В погледа му нямаше злоба. Претегли ни и ни прецени за няколко секунди. Очите ми се заковаха в неговите, после доброволно сведох поглед.

Капитанът от ръководството на колонията пресили обвинителната си реч и с това загуби сражението. Представи обезвреждането на надзирателите като опит за убийство. За арабина каза, че по чудо е оживял от многобройните ни удари. Направи нова грешка, като ни нарече каторжници, разнесли най-далеко срама на Франция, откак колонията изобщо съществува: „Чак до Колумбия! Две хиляди и петстотин километра, господин председател на съда. Тринидад, Кюрасао и Колумбия — всички тези нации са имали възможност да чуят най-отвратителни лъжи за условията във френските наказателни колонии.“

— Призовавам за две строги присъди по осем години на човек — по пет години за опит за убийство и три години за бягство. Става дума за Шариер и Клузио. За Матюрет искам само три години за бягство, защото следствието показа, че не е взел участие в опита за убийство.

— Съдът иска да изслуша кратък разказ за вашата дълга одисея — рече председателят.

Спестих частта, отнасяща се до река Марони, и описах пътуването ни до Тринидад. Говорих за семейство Боуен и добрината, която ни стори. Цитирах думите на началника на полицията в Тринидад: „Няма да даваме оценки на френското правосъдие, но не можем да се съгласим с изпращането на каторжници в Гвиана и затова ще ви помогнем.“ Кюрасао, отец Ириней дьо Брюн, случката с торбата флорини, после Колумбия — защо и как попаднахме там. Сбито разказах за живота си сред индианците. Комендантът слушаше, без да ме прекъсва. Поиска само няколко подробности за живота сред индианците — явно тази част силно го бе заинтригувала. Казах за колумбийските затвори, спрях се по-подробно на карцера в Санта Марта.

— Благодаря за обяснението, което осветли членовете на съда и в същото време ги заинтересува. Ще направим петнадесетминутна пауза. Не виждам защитниците ви. Къде са?

— Нямаме. Моля, позволете аз да защитавам другарите си и себе си.

— Добре, правилникът го позволява.

— Благодаря.

Петнадесет минути по-късно заседанието продължи.

— Шариер — започна председателят, — трибуналът ви възлага да се заемете със защитата на вашите съучастници и вас самия. Предупреждаваме ви, че ще ви отнемем думата, ако проявите неуважение към тук присъстващия представител на администрацията. Защитавайте се, както прецените, но се придържайте към учтивите изрази. Имате думата.

— Единствената ни молба е да оттеглите обвинението в умишлено убийство. То е необосновано и аз мога да го докажа. Миналата година аз бях на двадесет и седем години, а Клузио — на тридесет. Бяхме в разцвета на силите си, току-що пристигнали от Франция. Аз съм висок метър и седемдесет и четири, а той — метър и седемдесет и пет. Ударихме арабина и надзирателите с железните крака на леглата си. Нито един от четиримата не е бил сериозно ранен. Това показва, че ударите са били нанесени изключително внимателно с единствената цел да ги лишим от съзнание, без това да има тежки последици за тях. Обвинението забрави да спомене, или може би няма информация, но железните пръти бяха обвити в парцали, за да не предизвикат смъртта на някой от нападнатите. Съдът, съставен от професионални военни, знае какво може да направи един силен мъж, удряйки някого по главата само с палка. А ние разполагахме с железа. Обръщам вниманието на съда върху факта, че никой от пострадалите не е бил изпратен в болница.

— Смятам, че когато един човек е осъден на доживотна каторга, опитът му за бягство трябва да се преценява с по-малко суровост, отколкото ако излежава лека присъда. На нашата възраст човек трудно може да приеме факта, че животът му е затрит. Моля съдът да се отнесе към нашите случаи с най-голямата възможна снизходителност.

Комендантът шепнешком проведе съвещание с двамата заседатели, след което удари с чукчето.

— Обвинени, изправете се!

Тримата се изправихме бледи като смъртта.

— Съдът отхвърля обвинението в опит за убийство и няма да наложи присъда по този параграф. По обвинението за бягство се признавате за виновни във втора степен. За това престъпление съдът ви присъжда по две години затвор в изолатор.

— Благодарим, господин комендант — казахме тримата в един глас. А аз добавих: „Благодарим на състава на съда.“

Копоите, които слушаха заседанието от дъното на залата, бяха като попарени. Върнахме се обратно в помещението, където всички се зарадваха на новината. Никой не ни завидя. Дори най-тежко наказаните искрено ни поздравяваха за големия късмет.

Франсоа Сиера дойде, за да ме разцелува. Беше луд от щастие.