Пеперудата

Бягство от болницата

Същата вечер притиснах първо Дега, после Фернандес. Дега ми каза, че няма вяра в плана ми и ако трябва, би платил скъпо, за да се отърве от интернирането. Помоли ме да пиша на Сиера, че прави такова предложение и да питам дали ще стане. Още същия ден Шатал ми донесе отговора: „Не плащай на никого да те освобождава от интерниране, тези наказания се определят във Франция и никой тук, дори директорът на колонията, не може да ги отмени. Ако нещата в болницата ви се струват безнадеждни, постарайте се да излезете в деня след като «Мана» — корабът за островите, отпътува.“

По този начин можехме да останем още осем дни в тукашния затвор, преди да тръгнем за островите, и може би щеше да се окаже по-лесно да се измъкнем оттам, отколкото от болничното помещение, в което се бяхме нахакали. В същата бележка Сиера пишеше, че ако искам, би могъл да ми изпрати един освободен каторжник, с който да уговорим лодка за нощта на бягството.

Ставаше дума за така наречения Исус от Тулуза, който беше подготвил бягството на доктор Бугар преди две години. За да се срещна с него, трябваше да отида на рентген в специално оборудвания кабинет. Кабинетът се намираше в страничното крило на болницата, където освободените можеха да проникват с фалшив талон за снимка. Сиера пишеше да си извадя патрона, преди да ида на преглед, защото докторът щеше да го забележи, ако погледнеше по-долу от белите дробове. Писах на Сиера две думи, за да му кажа да изпрати Исус на рентген и да уреди с Шатал да отида там по същото време. Още същата вечер Сиера ми извести, че уговорката е за другия ден, в девет часа.

На следващия ден Дега и Фернандес помолиха да ги изпишат. „Мана“ беше заминал същата сутрин. Те се надяваха да избягат от килиите в лагера — аз им пожелах на добър час, но им казах, че няма да си променя плановете.

Срещнах се с Исус. Стар освободен каторжник, изсушен като скумрия, с изпечено лице, обезобразено от два страховити белега. Едното му око непрекъснато сълзеше, докато ме гледаше. Отблъскваща мутра, мръсен поглед. Не ми вдъхна никакво доверие и по-късно се оказа, че това е било основателно. Той бързо заговори:

— Мога да ти осигуря лодка за четирима, максимум петима. Буре с вода, храна, кафе и тютюн, три весла, празни брашнени чували, игла и конец, за да си ушиеш сам платна, и кливер, компас, секира, нож, пет литра тафия (гвиански ром) — ще струва две хиляди и петстотин франка. След три дни е новолуние. Ако приемаш, след четири дни, броено от днес, ще те чакам с моята лодка всяка нощ от единадесет до три в продължение на осем дни. След като мине първата лунна четвърт, няма да те чакам повече. Лодката ще стои точно срещу най-ниския ъгъл на болничната стена. Придържай се към стената, защото, ако не си в лодката, няма да можеш да я различиш дори от два метра разстояние.

Нямах му доверие, но въпреки това казах „да“.

— А мангизите? — попита Исус.

— Ще ти ги пратя чрез Сиера. — Разделихме се, без да си подадем ръка. Не може да се каже, че срещата мина блестящо.

В три Шатал отиде до лагера, за да занесе на Сиера парите — две хиляди и петстотин франка. Помислих си: „Мога да си го позволя само благодарение на Галяни, защото е много рисковано. Дано копелето да не излочи тези две хиляди и петстотин кинта на тафиа.“

Клузио сияеше, той имаше доверие в себе си, в мен и в плана. Само едно го притесняваше — арабинът ключар идваше често, но не всяка нощ, и най-вече рядко се случваше да влезе в помещението късно нощем. Възникваше и друг проблем — кого да поканим за трети човек. Имаше един корсиканец от престъпния свят на Ница, казваше се Биаджи, каторжник от 1929-а. Лежеше при нас в усилено охраняваното крило, защото неотдавна беше извършил убийство, което сега се разследваше. Ние с Клузио обсъждахме дали да говорим с него и кога точно. Докато си приказвахме шепнешком, към нас се приближи една осемнадесетгодишна кукла — момче, красиво като жена. Наричаше се Матюрет и седемнадесетгодишен беше получил смъртна присъда заради убийството на шофьор на такси. Бяха го помилвали заради младостта му. Двама са били обвиняемите на процеса — единият на шестнадесет, а другият на седемнадесет, и вместо да прехвърлят вината един на друг, всеки от тях твърдял, че именно той е застрелял шофьора. В трупа обаче намерили само един куршум. Поведението на хлапетата по време на процеса им беше спечелило симпатията на всички каторжници.

Женствено Матюрет се приближи към нас и с глас на девойче ни поиска огън. Дадохме му, а аз освен това му подарих четири цигари и един кибрит. Той ми благодари с кокетно подканяща усмивка и се оттегли. Изведнъж Клузио каза:

— Папи, спасени сме. Арабинът ще влиза тогава, когато поискаме, и по времето, което искаме — в джоба ни е.

— Какво имаш предвид?

— Много просто — ще говорим с малкия Матюрет да му завърти главата. Нали знаеш, че арабите обичат крехки момченца. След това ще е лесно да го накараме да идва нощем да чука хлапето. То може да покапризничи, да каже, че го е шубе да не го забележат, и така арабинът ще влиза, когато на нас ни е удобно.

— Добре, остави на мен.

Приближих се към Матюрет и бях посрещнат със съблазнителна усмивка. Той си мислеше, че ме е пленил с кокетството си. Аз веднага казах:

— Бъркаш. Върви към клозета.

Той тръгна към клозетите и там аз започнах:

— Ако повториш някъде само една дума от това, което ти казвам, ще те пречукам. С две думи — готов ли си да направиш това, това и това срещу заплащане? За колко пари? Само услуга ли ще ни правиш, или искаш да се чупиш заедно с нас?

— Искам да тръгна с вас, става ли?

— Става. — Стиснахме си ръцете.

Той отиде да си ляга, аз размених няколко думи с Клузио и също си легнах. Вечерта в осем Матюрет седна на прозореца. Нямаше нужда да вика арабина — онзи веднага доприпка сам и двамата се разговориха шепнешком. В десет Матюрет си легна. Ние кротувахме, ококорени в креватите, още от девет. Онзи влезе в помещението, обиколи два пъти и намери един умрял. Почука на вратата и след малко влязоха двама носачи, които вдигнаха трупа. Мъртвецът ни свърши добра работа, защото оправда обиколките на арабина, независимо по кое време на нощта ги правеше. Посъветвахме Матюрет да му определи среща за единадесет часа следващата нощ.

Ключарят се появи в уречения час, мина край леглото на малкия, дръпна го за крака, за да го събуди, и потегли към клозетите. Матюрет го последва. След четвърт час ключарят излезе и се упъти директно към изхода. Изчезна на секундата. Матюрет се прибра в леглото, без да ни обели дума. Накратко казано, следващата нощ същото се случи в дванадесет. Всичко беше тип-топ, арабинът идваше, когато малкият му каже.

На 27 ноември 1933 два железни крака от креватите ни бяха готови — прерязани, а аз чаках следобед Сиера да ми изпрати знак. Санитарят Шатал пристигна, без да носи бележка. Само ми каза: „Франсоа Сиера рече, че Исус ще те чака на уговореното място. На добър час.“ В осем същата вечер Матюрет каза на арабина:

— Ела в полунощ, защото по това време можем да останем заедно за по-дълго.

Арабинът отговори, че ще дойде след полунощ. Точно в полунощ бяхме готови. Към дванадесет и четвърт се появи арабинът, отиде до леглото на Матюрет, дръпна го за краката и продължи към клозетите. Матюрет след него. Аз изтръгнах единия крак от моето легло и той леко издрънча, като падна на земята. Откъм Клузио не се чуваше нищо. Аз трябваше да застана зад вратата на клозетите, а Клузио да тръгне към арабина, за да привлече вниманието му. След двадесетина минути очакване всичко се завъртя много бързо. Онзи излезе от клозетите и, изненадан, че вижда Клузио, се сопна:

— Ти какво правиш тук, насред помещението, по това време? Я върви да си лягаш.

В същия момент силен удар се стовари върху тила му и той се свлече безшумно. Бързо нахлузих дрехите и обувките му, завлякохме го под едно от леглата и преди да го скрием съвсем, аз го цапнах още веднъж по темето. Получи си заслуженото.

Нито един от осемдесетте души в помещението не шукна. Тръгнах бързо към вратата, следван от Клузио и Матюрет — и двамата само по ризи, и почуках. Надзирателят отвори и аз стоварих желязото си върху главата му. Бам! Отсреща колегата му беше изпуснал пушката си — сигурно беше заспал. Повалих го, преди да се е събудил. Моите двама не гъкнаха, но човекът на Клузио изохка, преди да се строполи. Моите останаха в безсъзнание по столовете си, а третият се беше прострял на пода. Спряхме да дишаме. В нашите уши това изохкване изкънтя така, че едва ли не събуди всички. Наистина беше високо и въпреки това никой не мръдна. Не ги завлякохме в отделението, а тръгнахме веднага с трите пушки. Отпред Клузио, малкият по средата и аз накрая — спуснахме се по зле осветената от фенера стълба. Клузио беше зарязал желязото си, а аз още държах моето в лявата си ръка — в дясната носех пушката. Долу — нищо. Нощта беше тъмна като в рог. Трябваше доста да се оглеждаме, за да разберем накъде е оградата, която гледа към реката. Бързо тръгнахме натам. Щом стигнахме, аз се наведох, за да подложа гръб. Клузио се изкачи, възседна стената и изтегли първо Матюрет и после мен. След това скочихме в тъмното от другата страна на оградата. Клузио падна зле в някаква дупка и си удари крака, а ние с Матюрет се приземихме добре. Двамата се надигнахме — преди да скочим, бяхме зарязали пушките. Когато Клузио се опита да стане, се оказа, че не може — рече, че си е счупил крака. Оставих Матюрет при него и хукнах към ъгъла, като се придържах с една ръка към стената. Беше толкова тъмно, че не разбрах кога съм стигнал до края на оградата и ръката ми внезапно увисна във въздуха, а аз паднах по лице. Откъм реката се чу глас:

— Вие ли сте?

— Да. Исус ли е?

— Да.

Той драсна клечка кибрит. За част от секундата светна. Разбрах къде точно се намира, скочих във водата и доплувах до него. Бяха двама.

— Качвай се първи. Кой от тримата си?

— Папийон.

— Добре.

— Трябва да се върнем по реката, Исус. Приятелят ми си счупи крака, като прескачахме оградата.

— Тогава взимай греблото и давай.

Три весла се потопиха във водата и кануто с лекота покри стоте метра до мястото, където предполагах, че са останалите. Нищо не можеше да се види. Подвикнах „Клузио!“

— Млъкни, по дяволите! — изшътка Исус. — Дебелак, щракни запалката.

Прехвърчаха няколко искри, от брега ги забелязаха. Клузио подсвирна през зъби, както го правят в Лион — абсолютно безшумно, но се чува. Все едно че съска змия. Той продължи да свири и ние се ориентирахме по звука. Дебелака слезе, взе Клузио на ръце и го сложи в кануто. После се качи Матюрет, Дебелака след него. Бяхме петима и водата стигаше на два пръста от ръба на лодката.

— Не правете нито едно движение, без да сте предупредили — рече Исус. — Папийон, спри да гребеш, извади веслото и го сложи на коленете си. Дебелак, давай! — И лодката се понесе бързо в нощта, тласкана от течението.

Километър по-надолу, когато минавахме покрай зле осветения от слабото електричество затвор, вече бяхме в средата на реката и летяхме по течението с невероятна скорост. Дебелака беше извадил веслото си от водата. Само Исус използваше своето, подпрял дръжката му на бедрото си, като поддържаше чрез него равновесието на лодката. Нямаше нужда да гребем, трябваше само да я направляваме.

— Сега вече можем да говорим и да пушим. Мисля, че дотук мина добре. Сигурен ли си, че не сте пречукали някого? — попита Исус.

— Май че не.

— Мамка му! Метнал си ме, Исус! — възмути се Дебелака. — Каза, че това ще си е едно простичко бягство, без усложнения, а доколкото сега успявам да схвана, става дума за интернирани.

— Да, интернирани са, Дебелак. Не исках да ти го казвам, защото щеше да откажеш да ми помогнеш, а имах нужда от още един. Не се кахъри. Ако закъсаме, ще поема цялата вина.

— Така ще е правилно, Исус. Заради стоте кинта, които ми даде, не си струва да рискувам главата си, ако има трупове, или доживотна присъда, ако има ранени.

Казах:

— Дебелак, ще ви дам да си поделите хиляда франка.

— Така бива, мой човек. Така е справедливо. Благодаря ти, защото в селото пукаме от глад — да си освободен е по-тежко, отколкото да излежаваш. Каторжника поне го хранят всеки ден и му осигуряват дрехите.

— Момче, боли ли много? — попита Исус Клузио.

— Търпи се — отвърна Клузио. — Само че сега, Папийон, какво ще правим, като ми е счупен кракът?

— Ще видим. Къде отиваме, Исус?

— Ще ви скрия в едно заливче на тридесетина километра от устието. Там ще останете осем дни, докато на копоите и ловците на хора им попремине първоначалният ентусиазъм да ви търсят. Трябва да им оставите впечатлението, че още тази нощ сте преплували Марони и сте излезли в открито море. Ловците на хора са най-опасни, защото се движат в безмоторни лодки. Гледайте да не палите огън, да не говорите и да не кашляте, защото, ако дебнат някъде наоколо, за вас това може да се окаже фатално. Копоите се движат в моторници, които са твърде големи, за да влязат в заливчето, без да заседнат.

Започна да се развиделява. Около четири сутринта след дълго търсене най-после открихме ориентира, който само Исус си знаеше, и свърнахме направо в храсталаците. Лодката мина върху растителността, — която отново се изправи зад гърба ни като дебела защитна завеса. Трябваше да си магьосник, за да познаеш дали водата е достатъчно дълбока, за да се движи лодка по нея. Повече от час прониквахме навътре в храсталаците, борейки се с клоните, които ни препречваха пътя. Внезапно стигнахме до нещо като канал и там спряхме. Брегът му беше покрит с чиста зелена трева, а дърветата наоколо имаха толкова гъсти корони, че дневната светлина не успяваше да ги пробие, макар да беше вече шест сутринта. Под тези внушителни сводове отекваха гласовете на хиляди непознати за нас животинки. Исус каза:

— Тук ще трябва да изчакате осем дни. На седмия ще дойда да ви донеса провизии. — Той изкара изпод гъстата растителност една малка пирога, дълга около два метра. В нея имаше две весла. С нея той щеше да се върне в Сен Лоран по време на прилива.

Трябваше да се погрижим за Клузио, който лежеше на брега. Краката му се белееха голи, понеже все още беше само по риза. С брадвата издялкахме два сухи клона като дъски. Дебелака започна да намества крака, а от Клузио рукна пот, докато в един момент каза:

— Спри! В това положение ме боли по-малко, сигурно костта си е дошла на мястото.

Сложихме дъските и ги овързахме около крака му с новото конопено въже, което намерихме в лодката. Болката му се пооблекчи. Исус беше купил четири панталона, четири ризи и четири вълнени ватенки, каквито носеха заточениците. Матюрет и Клузио се облякоха, аз останах в дрехите на арабина. Пийнахме по една глътка ром. Това беше втората бутилка, която отпушвахме, откак бяхме потеглили. Хубавото му е, че ни стопляше. Комарите не ни даваха мира — наложи се да пожертваме пакет тютюн. Сложихме го да покисне в една кратуна и си натрихме лицата, ръцете и краката с никотиновия сок. Ватенките бяха от чудесна вълна и ни държаха топло въпреки влагата, която проникваше навсякъде.

Дебелака рече:

— Да тръгваме. Какво става с обещаните хиляда кинта?

Аз отидох настрани и скоро се върнах с нова-новеничка банкнота от хиляда франка.

— Довиждане и не мърдайте оттук осем дни — рече Исус. — Ще дойдем на седмия. На осмия ще поемете към открито море. Дотогава ушийте платното и кливера, подредете лодката, сложете всяко нещо на мястото му и оправете пантите на кормилото, понеже то не е сглобено. Ако не се появим до десет дни, значи са ни арестували в селото. Щом в работата е замесено нападение над надзирател, значи ще се разсмърди яката.

За сметка на това Клузио ни каза, че той не е оставил пушката си подпряна от вътрешната страна на оградата, а я е прехвърлил, без да знае, че на онова място реката минава досами оградата и сигурно ще я отнесе. Според Исус това беше добре дошло за нас, защото, ако не я откриеха, ловците на хора щяха да решат, че сме я задържали. По принцип те бяха най-опасните, но така заплахата от тях отпадаше — те разполагаха само с револвери и мачете и при положение, че ни мислеха за въоръжени с пушка, нямаше да посмеят да рискуват. Е, хайде, довиждане — довиждане. В случай че ни откриеха и се наложеше да изоставим кануто, трябваше да тръгнем нагоре по рекичката, да достигнем до незаблатената земя и оттам с помощта на компаса да поемем на север. По всяка вероятност така след два-три дни път щяхме да стигнем до лагера на смъртта „Шарвен“, където да платим на някого и той да доведе Исус при нас. Двамата дърти каторжници се ометоха. Само за няколко минути пирогата им изчезна яко дим и повече ни я чухме, ни я видяхме.

В храсталака денят навлиза по много особен начин. Човек би казал, че е под някакъв свод, който не пропуска ни един слънчев лъч. Започна да става топло. Матюрет, Клузио и аз бяхме останали съвсем сами. Първата ни реакция беше да се разсмеем — всичко мина по мед и масло. Единственият фал беше счупеният крак на Клузио. Той твърдеше, че след като сме го стегнали с клоните, се чувствува добре. Решихме веднага да си стоплим кафе. Стана бързо — направихме огън и всеки от нас изпи по една кана черно кафе, подсладено с непреработена захар. Беше прекрасно. Толкова енергия бяхме изхабили от снощи до този момент, че нямахме сили да надникнем в провизиите и да разгледаме лодката. Оставихме това за по-късно. Бяхме свободни, свободни, свободни. Точно тридесет и седем дни след пристигането ни в Гвиана. Ако бягството ни се получеше успешно, моята доживотна присъда нямаше да се окаже чак толкова дълга. Произнесох на висок глас:

— Господин съдия, колко време трае доживотната присъда във Франция? — И избухнах в смях. Матюрет, който също имаше доживот, се разсмя с мен.

Клузио каза:

— Нека да не бързаме да ликуваме. Колумбия е доста далеч, а тази обгорена дървена лодка няма вид на нещо, с което можем да поемем през открито море.

Нищо не можах да му отговоря, защото, искрено казано, до последния момент си мислех, че въпросната пирога само ще ни докара до мястото, където е скрита истинската лодка за морското пътешествие. Когато открих, че съм се излъгал, не посмях да кажа нищо. Първо, за да не обезкуража другарите си. И, второ, за да не показвам пред Исус, който се държеше напълно естествено, че не знам какви лодки се използват обикновено при бягства.

Прекарахме първия ден в разговори и опознаване на природата около нас. Маймунките и някакви дребни катерици правеха над главите ни невероятни прескоци. Дойде, за да се напои и изкъпе, цяло стадо бакири — вид малки диви прасета. Трябва да бяха около две хиляди. Навлязоха в заливчето и започнаха да плуват, като изскубваха висящите корени. Отнякъде изскочи крокодил и улови едно прасе за копитото, то запищя като заклано и тогава останалите прасета нападнаха крокодила, накачулиха го и се заопитваха да ухапят ъглите на огромната му паст. С всеки удар на опашката си крокодилът изпращаше по някое прасе наляво или надясно. Успя да утрепе едно от тях и то заплува с корема нагоре. Приятелчетата му веднага го излапаха. Заливчето почервеня от кръв. Представлението продължи около двадесет минути. Крокодилът изчезна във водите и повече не го видяхме.

Поспахме добре и на сутринта си направихме кафе. Съблякох ватенката си, за да се измия с големия марсилски сапун, който намерихме на дъното на лодката. Матюрет ме обръсна надве-натри с моя скалпел, после обръсна и Клузио. Той самият нямаше още брада. Когато вдигнах ватенката си, за да я облека наново, от нея изпадна огромен космат черно-виолетов паяк. Космите му бяха много дълги и завършваха с малки лъскави топчета. Сигурно тежеше около петстотин грама — беше грамаден и аз го стъпках с отвращение. Извадихме всички вещи от лодката, включително и малкото буре с вода. Тя имаше виолетов цвят — сигурно Исус й беше сипал твърде много перманганат, за да я опази от жабунясване. Кибритените клечки и драскалата се пазеха в добре запушени бутилки. Компасът беше прост като ученическа играчка — показваше само север, юг, запад, изток и не беше дори градуиран.

Мачтата беше висока само два и петдесет. От брашнените чували ушихме трапецовидно платно и го поръбихме с въже, за да е по-здраво. Направих и един малък кливер с формата на равнобедрен триъгълник — това щеше да помогне на лодката по-леко да прескача вълните.

Щом започнахме да закрепяме мачтата, забелязах, че дъното на кануто не е стабилно — отверстието, в което трябваше да влезе мачтата, беше проядено и сериозно захабено. Когато понечих да закрепя пантите на кормилото, винтът потъна в дървото като в масло. Лодката беше скапана. Мръсникът Исус просто ни изпращаше на смърт. Нямах право да крия това от другите двама — макар и с нежелание, трябваше да им разкрия истината. Какво да правим при това положение? Само да се върнеше Исус, щяхме да го накараме да ни намери по-здрава лодка. Първо щяхме да го обезоръжим и после аз с брадвата и ножа в ръка щях да сляза с него до селото за друга лодка. Рискът беше голям, но все пак по-малък, отколкото да излезем в открито море с тоя ковчег. Относно провизиите нямахме претенции — беше ни сложил дамаджанка с олио и няколко кутии брашно от маниока. С тях можехме да стигнем далеч.

Една сутрин присъствахме на любопитен спектакъл. Група маймуни със сиви мутри се биха с други маймуни, чиито мутри бяха черни и космати. В разгара на битката Матюрет получи един удар с клон по главата и му поникна цицина, голяма колкото орех.

Изминаха пет дни и четири нощи, откак бяхме пристигнали. Последната нощ валя проливен дъжд. Скрихме се под листата на диви бананови дървета. Водата се стичаше по гладката им повърхност и ние останахме сухи, с изключение на краката. На сутринта, докато пиех кафе, се размислих за това какъв престъпник е Исус. Как можа да се възползва от нашата неопитност, за да ни пробута скапаната лодка! За да си спести петстотин или хиляда франка, той изпращаше трима души на сигурна смърт. Чудех се, дали след като го накарам да ни осигури нова лодка, да не взема да го убия.

Крясък на сойка разтърси нашия малък свят — толкова остър и дразнещ, че казах на Матюрет да вземе мачетето и да провери какво става. Той се върна след пет минути и ни направи знак да го последваме. Стигнахме на около сто и петдесет метра от кануто и там видяхме да виси окачен във въздуха един възхитителен фазан или някакъв друг вид птица, два пъти по-голяма от петел. Беше хванат с ласо за крака и висеше на един клон. С удар на мачетето му отсякох главата, за да престане с отвратителните си писъци. Претеглих го на ръка — най-малко пет кила. Имаше шипове като на петел. Тръгнахме да го изядем, но после се сетихме, че някой е заложил примката и тази тук не ще да е единствената. Добре, да проверим. Върнахме се обратно и открихме нещо странно — истинска бариера, висока тридесетина сантиметра, сплетена от листа и лиани. Бариерата опасваше брега на около десет метра от заливчето. Тук-таме беше оставена вратичка и във вратичката, покрито с вейки, стоеше по едно ласо от медна жица, закачено в свободния си край за превит клон. Веднага разбрах, че животните сигурно обикалят покрай бариерата да търсят изход. Когато стигнат до вратичката, тръгват да преминат, но лапата или кракът им се хваща в примката и клонът отскача. Така животното остава да виси във въздуха, докато не дойде собственикът на капана да го прибере.

Откритието ни вгорчи настроението. Бариерата изглеждаше добре поддържана, а не като изоставено старо съоръжение. Това ни поставяше под заплахата да бъдем открити. Значи не биваше да палим огън денем — нощем ловецът сигурно не идваше. Решихме да дежурим подред и да наблюдаваме капаните. Скрихме лодката под клоните, а провизиите — в храстите.

Застъпих на пост на следващия ден от десет. Тази нощ изядохме въпросния фазан или петел — както и да се нарича. Бульонът ни дойде много добре, а месото, макар и само сварено, беше чудесно. Всеки омете по две канчета. Та значи дойде моят ред да дежуря, но заинтригуван от едрите черни мравки маниока, които мъкнеха към огромния си мравуняк големи парчета листа, забравих, че съм на пост. Този тип мравки са дълги по сантиметър и половина и имат високи крака. Всяка от тях носи много голямо парче листо. Проследих ги до растението, чиято кора олющваха, и видях, че всичко е подчинено на страхотна организация. Първо — резачките, които само подготвят отделните парчета. Те бързо разкроиха един огромен лист от типа на банановите и с невероятна сръчност го нарязаха на еднакви по големина парчета, които падаха на земята. Долу чакаше опашка от мравки — хем от същата раса, хем по-различни. Отпред на челюстта си имаха сива черта. Те стояха в полукръг и наглеждаха носачите. Носачите пристигаха отдясно в редица и продължаваха наляво към мравуняка. Те бързо поемаха товара си, преди да се наредят в редицата, но от време на време в старанието си да правят всичко по-бързо, предизвикваха задръстване. Тогава мравките полицаи се намесваха и подбутваха всяка от работничките към полагащото й се място. Не разбрах какво тежко провинение извърши една от работничките, но нея я изкараха от редицата и две мравки стражари й прерязаха главата и тялото на две точно по средата. След което полицаите отклониха други две работнички, които оставиха товарите си, изкопаха с крачката си малка дупка и трите части на мравката — главата, гърдите и задницата — бяха погребани и покрити със земя.

Островът на гълъбите

Опитвах се да проследя войниците, за да разбера дали продължават да надзирават другите чак до входа на мравуняка и бях толкова погълнат от този малък свят, че бях абсолютно изненадан, когато един глас ми каза:

— Ако мръднеш, си мъртъв. Обърни се.

Стоях пред мъж по кафеникави къси панталони, гол от кръста нагоре, обут с ботуши от червена кожа. Беше среден на ръст, набит, изпечен от слънцето и съвсем плешив. Очите и носът му бяха покрити с татуирана в синьо маска. Точно в средата на челото му се мъдреше татуирана хлебарка.

— Въоръжен ли си?

— Не.

— Сам ли си?

— Не.

— Колко сте?

— Трима.

— Заведи ме при приятелите си.

— Не мога, защото единият от тях има пушка и не искам да те застреля, преди да е разбрал намеренията ти.

— А, ясно. Можеш да се движиш свободно, но говори тихо. Значи вие сте тримата симпатяги, дето са се чупили от болницата?

— Да.

— Кой е Папийон?

— Аз.

— Да знаеш, човече, твойто бягство направо обърна селото с главата надолу! Половината от освободените са арестувани в жандармерията — той отпусна пушката към земята и се приближи към мен с протегната ръка. — Аз съм Маскирания бретонец, чувал ли си за мен?

— Не, но виждам, че не си ловец на хора.

— Прав си, залагам тук капани, за да ловя хоко. Сега гледам, че ми е отмъкната една от птиците — някой тигър сигурно. Освен ако не сте били вие.

— Ние бяхме.

— Кафе искаш ли? — Той извади термос от раницата си и ми сипа малко кафе, после сипа и на себе си.

— Ела да видиш приятелите ми — му казах.

Той дойде и седна при нас. Посмя се незлобливо на номера, който му изиграх с пушката.

— Повярвах ти — каза, — още повече че нито един ловец на хора не пожела да тръгне да ви търси, защото всички мислеха, че сте гепили пушката.

Обясни ни, че е в Гвиана от двадесетина години и от пет години вече е свободен. Бил на четиридесет и пет. Възможността да се върне във Франция не го интересувала заради глупавата маска, която на времето си татуирал. Обожавал храсталака и там си изкарвал прехраната — от змийски и тигрови кожи, а най-вече от лов на хоко — птицата, която току-що бяхме изяли. Продавал живите хоко по двеста — двеста и петдесет франка едната. Предложих му да му платим за загубата, но той възмутено отказа. Ето какво ни разправи:

— Тази птица е див петел, който се въди из храсталака. Тук естествено той никога не е виждал нито кокошка, нито петел, нито човек. Хващам, значи, един от тях, занасям го в селото и го продавам на някой пилчар — те много ги търсят. Така. Без да му режеш крилата, без изобщо да правиш каквото и да било, ти го слагаш вечерта в кокошарника и когато на заранта отвориш вратата, го виждаш курдисан отпред, като че ли брои пилетата на излизане. Тръгва след тях и както си кълве точно като останалите, гледа с четири очи във всички посоки, нагоре, надолу в храстите наоколо. Никое овчарско куче не може да се сравни с него. Вечерта сам застава на вратата и дявол знае как разбира, че липсват едно-две пилета, разбира го и тръгва да ги търси. И независимо дали са кокошки или петли, ги прибира с бой, за да се научат по кое време трябва да са си вкъщи. Убива плъхове, змии, мишки, паяци и гъсеници и в момента, в който в небето се появи граблива птица, бие тревога и кара останалите да се изпокрият в тревите, а той самият се приготвя за бой. И никога нито за момент не напуска кокошарника.

Ето такава беше тази изключителна птица, която ние изядохме като най-обикновен петел.

Маскирания бретонец ни каза, че Исус, Дебелака и още тридесетина освободени са в затвора на жандармерията в Сен Лоран, където ги държали, за да проверят дали някой от тях няма да бъде разпознат, че се е мотаел около сградата, от която избягахме. Арабина го тикнали в карцера. И то в изолатора, защото го обвинили в съучастничество. Двата удара, с които го повалихме, не му били оставили никакви рани, а двамата копои имали само леки цицини.

— Мен въобще не ме закачаха, защото всеки знае, че аз с подготовка на бягства не се занимавам.

Каза ни още, че Исус бил голям мръсник. Споменах му за лодката и той поиска да я види. Щом я зърна, извика:

— Ама той ви е изпращал на смърт, този мерзавец! Тая пирога няма да издържи повече от час в морето. Щом тръгне да се спуска от първата по-силна вълна, ще се разцепи на две. В никакъв случай не тръгвайте с нея — ще си бъде чисто самоубийство.

— Какво да правим тогава?

— Имаш ли мангизи?

— Да.

— Ще ти кажа какво да правиш и даже нещо повече — ще ти помогна, защото го заслужаваш. Не искам да ми плащаш, искам само да успееш — ти и твоите приятели. За нищо на света не бива да се доближаваш до селото. За да намерите свястна лодка, ще идете на Острова на гълъбите. Там живеят около двеста души, болни от проказа. Нямат надзиратели и въобще здравите хора не стъпват на този остров — дори и лекарите. Всеки ден в осем часа им докарват с лодки провизии, достатъчни точно за двадесет и четири часа. Болничният санитар оставя сандък с лекарства на други двама прокажени болногледачи и оттам нататък те лекуват останалите. Никой — нито тъмничар, нито ловец на хора, нито свещеник, никой не слиза на острова. Прокажените живеят в мънички колиби, които сами са си построили. Имат едно общо помещение, където се събират. Отглеждат кокошки и патици и разнообразяват с тях дневните си дажби. По закон нямат право да продават извън острова каквото и да било и затова въртят незаконна търговия със Сен Лоран, Сен Жан и китайците от Албина в Холандска Гвиана. Всички те са опасни убийци. Рядко се нападат помежду си, но вършат много престъпления, когато се измъкнат нелегално от острова. След набезите си се връщат обратно, за да се покрият на сигурно място. За тези екскурзии използват няколко откраднати от съседното село лодки. Най-тежкото нарушение там е да притежаваш лодка. Копоите стрелят по всяка, която влиза или излиза от Острова на гълъбите. Затова прокажените потопяват лодките си, като ги натоварват с камъни. Щом им потрябва някоя, се гмуркат, изваждат камъните и тя сама се издига на повърхността. На острова са се събрали от кол и въже — има представители на всички раси и всички области от Франция. Та така — твоята пирога може да ти послужи само за да поплаваш по Марони, и при това ако не я претоварваш! За да излезеш в открито море, трябва да си намериш нещо друго и най-добре е да го потърсиш на Острова на гълъбите.

— Как по-точно да стане това?

— Виж сега. Аз ще дойда с теб по реката чак до мястото, откъдето се вижда островът. Ти сам няма да го намериш, може да се объркаш. Той е на петдесетина километра от Сен Лоран и на около сто и петдесет километра от устието, така че трябва да се върнем назад. Ще вържем моята пирога за твоята, аз ще те оставя колкото е възможно по-близо, после ще отплавам и оттам нататък ти ще трябва да се справяш сам.

— Защо не дойдеш на острова заедно с нас?

— Божичко! — рече Бретонеца. — Веднъж само слязох на мостика, където по принцип спира лодката на администрацията. Беше посред бял ден и това, което видях тогава, ми стига. Прощавай, Папи, но никога няма да стъпя на този остров. Пък и, от друга страна, няма да мога да превъзмогна отвращението си от това, че стоя до тях, че приказваме и преговаряме. Така че повече ще ти навредя, отколкото да ти помогна.

— Кога тръгваме?

— На свечеряване.

— Сега колко е часът, Бретонецо?

— Три.

— Добре, тогава ще легна да поспя малко.

— Не, ще трябва да натовариш и подредиш пирогата.

— Не, няма нужда — ще тръгна с празна лодка и после ще се върна да взема Клузио, който през това време ще седи тук да пази провизиите.

— Невъзможно! Никога не би могъл да намериш мястото, дори и посред бял ден. А през деня ти и без това не бива да се мотаеш по реката. Ловът за вас не е прекратен. Реката все още е много опасно място.

Дойде вечерта. Той отиде да докара своята пирога, която закачихме за нашата. Клузио се настани до Бретонеца, който пое лоста на кормилото, Матюрет застана по средата, а аз — отпред. Измъкнахме се трудно от залива и в момента, когато излязохме в реката, нощта започна да се спуска. Огромното червеникавокафяво слънце възпламени хоризонта откъм морето. Хилядите огньове от огромния фойерверк се надпреварваха — все по-наситени, от червени по-червени, от жълти по-жълти, един от друг по-разноцветни там, където различните оттенъци се смесваха. На двадесет километра пред нас ясно се виждаше устието на величествената река, която се вливаше в морето, блестейки със сребристорозовите си пайети.

Бретонеца каза:

— Това е краят на отлива. След час ще почувстваме прилива и ще го използваме, за да се изкачим по Марони, и без много усилия, тласкани от него, бързо ще стигнем до острова.

Изведнъж нощта ни покри.

— Напред — каза Бретонеца. — Греби силно, за да доплуваме до средата на реката. Не пушете.

Веслата се потопиха във водата и ние се плъзнахме бързо напреко на течението — прас, прас, прас. Двамата с Бретонеца поддържахме добър ритъм и синхрон с греблата. Матюрет също правеше, каквото можеше. Колкото повече напредвахме към средата на реката, толкова по-силно чувствахме как ни тласка приливът. Плъзгахме се бързо, на всеки половин час усещахме разликата. Приливът набираше сили и ни влечеше все по-бързо. След шест часа бяхме вече доста близо до острова и тръгнахме право към него — голямо петно почти в средата на реката, малко повече в дясната й страна. Там е, прошепна Бретонеца. Нощта не беше чак толкова тъмна, но не бяхме успели да го забележим по-рано заради мъглата, която пълзеше по водата. Доближихме се. Когато вече можехме да различим по-ясно очертанията на скалите, Бретонеца се качи на своята си пирога, отвърза я бързо от нашата и просто каза тихо: „Късмет, момчета!“

— Благодарим ти.

— Няма за какво.

Лишена от управлението на Бретонеца, лодката беше изтласкана напреко право на острова. Опитах се да я върна в правилното положение, като я извъртя, но не успях и, тласкани от течението, се забихме в растителността, която висеше над водата. Въпреки че се опитвах да намаля скоростта с веслото си, се блъснахме толкова силно, че ако вместо на клони и листак бяхме попаднали на скала, щяхме да се разбием и да изгубим всичко — провизии, материали, всичко. Матюрет скочи във водата и изтегли лодката и така се приплъзнахме под един огромен облак от растения. Матюрет продължи да тегли и накрая я завързахме. Изпихме по глътка ром и аз се качих на брега, като оставих двамата си другари в лодката.

Тръгнах с компас в ръка, като счупих няколко клона и вързах тук-таме парчета от брашнените чували, които предварително си бях приготвил. Видях светлинка и внезапно различих гласове и три колиби. Приближих се и понеже не знаех как да заявя присъствието си, реших да ги оставя те да ме открият. Запалих цигара. В момента, в който светна огънчето, върху мен се спусна, лаейки, малко куче. Започна да скача около краката ми, като се опитваше да ме ухапе. „Ох, дано то поне не е прокажено — си помислих. — Кретен, кучетата не ловят проказа.“

— Кой идва? Кой е там? Ти ли си, Марсел?

— Беглец съм.

— Какво търсиш тук? Да ни ограбиш ли си дошъл? Да не мислиш, че сме богаташи?

— Не, имам нужда от помощ.

— Гратис, или ще си плащаш?

— Затваряй си плювалника, Кукумявко!

Четири сенки се измъкнаха от колибата.

— Приближи се внимателно, приятел. Хващам се на бас, че ти си човекът с пушката. Ако я носиш, остави я на земята — тук нищо не те заплашва.

— Да, аз съм, но пушката не е в мен.

Приближих се, стигнах съвсем близо до тях, но беше тъмно и не можах да различа чертите им. Като последен глупак им протегнах ръка, но никой не я пое. Твърде късно осъзнах, че това е жест, който не бива да се прави тук — те не искаха да ме заразят.

— Да влезем в колибата — каза Кукумявката.

Сламената хижа беше осветена от едно кандило, което стоеше на масата.

— Сядай.

Седнах на един сламен стол без облегалка. Кукумявката запали още три кандила и сложи едното точно пред мен. Пушекът от фитила на лампите, пълни с кокосово масло, вонеше отвратително. Аз седях, а те петимата останаха прави и не можех да различа лицата им. Моето беше на равнището на лампата, изцяло осветено — явно те това искаха. Гласът, който каза на Кукумявката да си затваря плювалника, рече:

— Ей, Змиорка, върви да питаш в общото помещение дали искат да им го заведем там. Бързо ни кажи да или не и най-вече какво мисли Вси светии. Приятелче, тук с нищо не можем да те почерпим, освен ако не ти се ядат яйца. — И сложи пред мен един плетен панер, пълен догоре с яйца.

— Не, благодаря.

Единият от тях седна от дясната ми страна съвсем близо до мен и тогава за първи път в живота си видях лицето на прокажен. Беше ужасяващо и аз направих голямо усилие, за да не се отвърна или да не изразя усещането си. Носът му беше напълно прояден — нямаше нито плът, нито кост, а направо дупка в средата на лицето. Казвам ви — даже не две, а една дупка, голяма колкото монета от два франка. Долната устна от дясната му страна също беше разядена и оставяше на показ три зъба без венци — дълги и жълти. Виждаше се как подпират оголената кост на горната челюст. Имаше само едно ухо. Той сложи на масата бинтованата си ръка. Дясната. С двата пръста, които му бяха останали на лявата, крепеше дълга дебела пура със зеленикав цвят. Сигурно си я бе свил сам от листа на полуузрял тютюн. Имаше клепач само на лявото око — над дясното се виждаше единствено дълбока рана, която пресичаше челото и се скриваше в гъстите сиви коси.

— Ще ти помогнем, момче. Не бива да оставаш тук толкова дълго, че ще заприличаш на мен. Никога не бих ти го пожелал — каза той прегракнало.

— Благодаря.

— Викат ми Безстрашния Жан. От Париж съм. Когато пристигнах в каторгата, бях по-хубав, по-здрав и по-силен от тебе. Ето какво остана от мен за десет години.

— Не те ли лекуват?

— А, лекуват ме. Откак започнаха да ми бият инжекции, съм по-добре. Виж — той обърна глава и ми показа лявата си страна. — От тази страна вече започна да съхне.

Обзе ме силно чувство на състрадание и за да изразя другарските си чувства, понечих да докосна лявата му буза. Той отскочи назад и каза:

— Благодаря ти за желанието да ме докоснеш, но никога не се допирай до прокажен, недей да ядеш или пиеш от паницата му.

До този момент не бях видял лицето на никого от останалите болни — този беше единственият, който има смелостта да понесе погледа ми.

— Къде е онзи тип? — На прага стоеше сянката на дребен човек, съвсем малко по-висок от джудже. — Вси светии и останалите искат да го видят. Доведете го.

Безстрашния Жан се изправи и ми каза:

— Последвай ме.

Всички излязохме в тъмното — четирима или петима отпред, после ние с Безстрашния Жан и останалите — след нас. След три минути стигнахме до нещо като площадка, слабо осветена от луната. Това беше платото на острова. По средата стоеше къща. От двата й прозореца се процеждаше светлина. Пред вратата й ни очакваха двадесетина души и ние тръгнахме към тях. Щом стигнахме до вратата, те се отдръпнаха, за да ни направят място да минем. Влязохме в правоъгълно помещение, приблизително десет на четири метра, с нещо като камина, заобиколено от четири огромни камъка с еднаква големина, в която горяха дърва. Стаята се осветяваше от две големи газени лампи. Мъж на неопределена възраст с много бяло лице и черни очи седеше на табуретка. На пейката зад него се бяха разположили пет-шест души. Онзи каза:

— Аз съм корсиканецът Вси светии, а ти трябва да си Папийон.

— Така е.

— В каторгата новините се движат бързо — едновременно с действията ти. Къде тури пушката?

— Хвърлих я в реката.

— На кое място?

— Срещу оградата на болницата — точно там, където я прескочихме.

— Значи е възможно да се намери?

— Мисля, че да, защото там не е много дълбоко.

— Откъде знаеш?

— Бяхме принудени да нагазим във водата, за да пренесем ранения ми приятел до лодката.

— На него какво му е?

— Счупи си крака.

— Ти какво направи за него?

— Накърших клони и оплетох нещо като клетка около крака му.

— Боли ли го?

— Да.

— Къде е сега?

— Остана в пирогата.

— Казваш, че си дошъл тук, за да търсиш помощ. С какво искаш да ти помогнем?

— С лодка.

— Искаш да ти дадем лодка?

— Да, имам пари, за да си платя.

— Добре, ще ти продам моята — много е добра и е съвсем нова. Откраднах я миналата седмица от Албина. Не лодка, ами лайнер. Липсва й само кил. За два часа можем да ти го сложим. Иначе всичко й е наред — кормило с лост, четириметрова мачта от желязно дърво и чисто ново платно от лен. Колко ще дадеш?

— Ти определи цената — аз не знам каква стойност имат нещата тук.

— Три хиляди франка, ако можеш да платиш в брой, ако не — върни се утре през нощта и извади пушката. В замяна ще ти дам лодката.

— Не, предпочитам да си платя.

— Добре, значи — пазарлъкът е приключен. Хей, Бълха, донеси кафе.

Бълхата се оказа онова почти джудже, което дойде да ме извика. Той отиде до полицата над огнището, взе едно блестящо от чистота канче, сипа в него кафе от някаква бутилка и го сложи да се топли. След малко дръпна канчето от огъня, разпредели съдържанието му в няколко съда, оставени до камъните, и Вси светии ги раздаде на хората зад себе си. Бълхата ми протегна канчето и каза:

— Пий спокойно — това канче е само за посетители. Никой от болните не го пипа.

Поех канчето, отпих и го подпрях на коляното си. В този момент забелязах, че на него виси залепен един пръст. Докато схвана какво става, Бълхата рече:

— Я, загубил съм си още един пръст! Къде ли, майка му стара, се е дянал?

— Тук е — казах аз и му посочих канчето. Той го отлепи, хвърли го в огъня и ми го върна.

— Пий си спокойно — вика, — моята проказа е суха. Аз само се разпадам на парчета, без да изгнивам. Не съм заразен.

В този момент до носа ми достигна миризма на печено месо. Това трябва да е пръстът — помислих си аз.

— Ще се наложи да прекараш тук целия ден, за да изчакаш вечерния отлив — каза Вси светии. — Трябва да идеш да предупредиш приятелите си. Прибери ранения в някоя колиба, извадете всичко, което имате в кануто, и го потопете. Ние тук не можем да ти помогнем — ясно ти е защо, нали?

Върнах се бързо при моите хора, хванахме Клузио и го пренесохме до колибата. Един час по-късно всичко беше извадено и товарът от пирогата — грижливо подреден. Бълхата помоли да му я подарим заедно с едно гребло и отиде да я потапя на някакво място, което само той си знаеше. Нощта мина бързо. Лежахме и тримата в колибата върху чисто новите одеяла, изпратени ни от Вси светии. Донесоха ни ги опаковани в дебела амбалажна хартия. Изтегнат на тази постеля, разказах подробно на Клузио и Матюрет за всичко, което ми се беше случило на острова, и за сключения с Вси светни договор. Без да размисли, Клузио изтърси една глупост:

— Значи дотук бягството ни струва шест хиляди и петстотин франка. Аз ще ти дам половината от тази сума, Папийон — трите хиляди франка, с които разполагам.

— Не сме се събрали тук, за да правим бакалски сметки. Докато имам мангизи, ще плащам. После ще видим.

Никой от прокажените не припари до колибата. Когато се съмна, Вси светии пристигна:

— Добро утро. Можете спокойно да излизате. Никой няма да ви безпокои. Горе на хълма на една палма се е качил наш човек, който ще следи за лодките на копоите по реката. Докато се вее бял парцал, значи всичко е наред. Ако се появи нещо, той ще слезе да ни предупреди. Когато огладнеете, съберете си плодове от папая.

— Вси светии, а килът? — попитах аз.

— Ще изкъртите дъски от вратата на лазарета. Тя е от яко тежко дърво. Две дъски ще ви стигнат за кила. Тази нощ извадихме лодката на брега. Ела да я видиш.

Отидохме. Оказа се прекрасна лодка, дълга пет метра, чистак нова, с две скамейки, едната от които беше пробита, за да минава през нея мачтата. Беше тежка и ние с Матюрет бая се озорихме, докато я обърнем. Платното и въжетата също бяха съвсем нови. От двете страни имаше халки, на които да закачаме товара — като бъчвата с вода например. Хванахме се на работа. По обяд килът, който изтъняваше отзад напред, беше здраво захванат с дълги болтове и с четирите винта, които имах в себе си.

Наредени в кръг около нас, прокажените мълчаливо наблюдаваха как работим. Вси светии ни обясняваше кое как трябва да се направи и ние изпълнявахме. Вси светии нямаше рани по лицето и изглеждаше като нормален човек — но когато заговореше, си проличаваше, че движи само едната половина на лицето си — лявата. Самият той ми обърна внимание на това и ми каза, че има суха проказа. Торсът и дясната му ръка бяха парализирани и той очакваше всеки момент да се парализира и десният му крак. Дясното му око беше втренчено в една точка като стъклено — той виждаше с него, но не можеше да го движи. Не искам да споменавам истинското име на никой от прокажените. Може би тези, които са ги познавали и обичали, така и не са научили по какъв ужасяващ начин са се разложили живи.

Докато работех, си говорех с Вси светии. Никой друг не продума. Освен веднъж — посегнах към пантите, които те бяха откъртили от някаква болнична мебел, за да захвана по-здраво кила, и един от тях ми каза:

— Чакай, не ги вземай! Остави ги там. Порязах се, като ги откъртвах тази сутрин, и въпреки че ги избърсах, е останала кръв.

Друг прокажен ги заля с ром и ги запали, после повтори операцията:

— Сега — каза той — можеш да ги ползваш.

Докато работех, Вси светии каза на един прокажен:

— Ти на няколко пъти си бягал, обясни на Папийон какво да прави, защото и тримата са новаци.

Онзи веднага подхвана:

— Следобед в три започва отливът. Около шест часа, когато нощта се спусне, вече ще има много силно течение, което за около три часа ще те отнесе приблизително на сто километра в посока на устието. Когато дойде време да спреш, ще бъде вече девет. Ще завържеш лодката за някое дърво на брега и ще изчакаш шест часа да мине приливът — което значи до три сутринта. Не тръгвай веднага, защото по това време течението към морето още не е достатъчно силно. Ще се спуснеш до средата на реката в четири и половина. Ще имаш час и половина преди изгрева, за да изминеш петдесет километра. От този час и половина зависи всичко. В шест часа, в момента, в който слънцето изгрее, ти трябва да излезеш в морето. Тогава копоите, дори и да те видят, няма да могат да тръгнат да те преследват, защото ще успеят да стигнат до устието точно когато започне да се надига приливът. Целият ти живот виси на този километър преднина, който трябва на всяка цена да имаш, когато те забележат. Тук виждам само едно платно. Ти какво носеше в пирогата?

— Платно и кливер.

— Тази лодка е тежка, нужни са й два кливера — единият опнат от върха до долната част на мачтата, другият — издут най-отпред, за да повдига носа й. На излизане от реката трябва да опънеш всички платна и да се врежеш направо във вълните — при устието морето винаги е бурно. Накарай приятелите си да легнат на дъното, за да стабилизират лодката, а ти дръж здраво лоста на кормилото. Не връзвай въжето за краката си — прекарай го през някоя от халките и го дръж омотано само веднъж около китката си. Ако се случи вятърът и някоя голяма вълна да се опитат да те преобърнат, пусни всичко и лодката сама ще се изправи. Дори да стане така, не спирай, остави платното да си плющи свободно на вятъра и продължавай с пълен напред само с двата кливера. Чак когато стигнеш в открито море, ще можеш да оправиш платното, да го вдигнеш отново и едва тогава да поемеш пак. Знаеш ли пътя?

— Не. Зная само, че Венецуела и Колумбия са на северозапад.

— Така е, но внимавай течението да не те отнесе към брега. Холандска Гвиана, която е отсреща, връща бегълците на френските власти, Британска Гвиана също. Тринидад няма да те върне, но ще те принуди да напуснеш територията му в рамките на две седмици. Венецуела също ще те върне, но след като те използва една-две години да работиш в строителството на пътища.

Бях се превърнал цял в слух. Той каза, че от време на време прави подобни пътешествия, но тъй като е прокажен, отвсякъде го връщат. Призна, че никога не е стигал по-далеч от Джорджтаун в Британска Гвиана. Проказата му личеше по това, че беше изгубил всички пръсти на краката си. Ходеше бос. Вси светии ме накара да повторя току-що чутите съвети и аз го направих без грешка. Жан Безстрашния попита:

— Колко време трябва да държиш курс към открито море?

— Три дни в посока север, североизток. Като се вземе предвид течението, това означава право на север. На четвъртия ден ще се завъртя на северозапад, което ще ме отведе право на запад.

— Браво — каза прокаженият. — Последния ден плавах на североизток само за два дни и накрая се натресох на Британска Гвиана. Ако държиш курса три дни, ще заобиколиш Тринидад и Барбадос откъм северната им страна, ще подминеш, без да усетиш, Венецуела и ще попаднеш в Кюрасао или Колумбия.

— Вси светии, за колко продаде лодката? — попита Жан Безстрашния.

— Три хилядарки. Много ли ти се струва?

— Не, нямам това предвид. Питам просто, за да знам. Можеш ли да платиш, Папийон?

— Да.

— Ще ти останат ли някакви пари?

— Не, това е всичко, с което разполагаме — три хиляди франка. Носи ги моят приятел Клузио.

— Вси светии, ще ти дам пистолета си. Искам да помогна на тези момчета. За колко ще го вземеш?

— За хиляда — рече Вси светии. — Аз също искам да им помогна.

— Благодарим ви за всичко — рече Матюрет, като погледна Жан Безстрашния право в лицето.

— Благодаря — каза и Клузио.

В този момент аз се засрамих, че съм излъгал и рекох:

— Не, не можем да приемем подобен подарък от тебе, няма причини да ни даваш каквото и да било.

Той ме погледна и каза:

— Напротив, има причина. Три хиляди франка са много пари и въпреки това, при такава цена Вси светии губи най-малко две хиляди от сделката, понеже лодката, която ви дава, е дяволски добра. Защо при това положение да не направя и аз нещо за вас.

И тогава се случи нещо невероятно: Кукумявката сложи шапката си на земята и прокажените започнаха да хвърлят в нея банкноти и монети. Отвсякъде заизлизаха прокажени и всеки от тях даваше по нещо. Аз потъвах в земята от срам. Само че вече беше късно да призная, че всъщност имаме още пари! Какво да правя, Господи! Пред проявата на такова благородство аз постъпвах като подлец.

— Умолявам ви, не правете подобна жертва!

Един черен като въглен и напълно обезобразен негър с две чуканчета, без нито един пръст вместо ръце, ми каза:

— На нас тези пари не ни служат за прехрана. Вземи ги, без да се притесняваш. Използваме ги само за хазарт или плащаме с тях на прокажените курви, които понякога идват от Албина. — Тези думи облекчиха съвестта ми и ме възпряха да си призная, че имам пари в себе си.

Прокажените бяха сварили двеста яйца. Донесоха ги в сандък с червен кръст на него. Беше сандъкът, получен тази сутрин с дневната дажба лекарства. Донесоха също две живи костенурки от по тридесетина кила едната и внимателно ги сложиха на гърбовете им, листа от тютюн и две стъкла с кибритени клечки и драскала, торба с най-малко петдесет килограма ориз, два чувала дървени въглища, примуса от лазарета и дамаджанка с дестилирано масло. Всички тези толкова нещастни хора се чувстваха съпричастни към нашия случай и искаха да допринесат за успеха ни. Човек би казал, че става дума за тяхното бягство. Изтеглихме лодката близо до мястото, където спряхме на идване. Преброиха парите в шапката — осемстотин и десет франка. На Вси светии трябваше да дам само две хиляди. Клузио ми даде своя патрон. Отворих го пред всички — съдържаше една банкнота от хиляда франка и четири по петстотин. Връчих на Вси светии хиляда и петстотин от тях, той ми върна триста и каза:

— На, вземи револвера. Подарявам ти го. Играете на живот и смърт, не бива да се провалите в последния момент поради липсата на оръжие. Надявам се, че няма да ти се наложи да го използваш.

Просто не знаех как да му се отблагодаря — на него и на всички останали. Санитарят беше приготвил малка кутия с памук, спирт, аспирин, бинтове, йод, чифт ножици и пластири. Един от прокажените донесе тънки, добре рендосани дъсчици и два чисто нови антисептични бинта — така както си бяха в опаковките. Беше ги приготвил, за да сменяме превръзката на Клузио.

Към пет заваля. Жан Безстрашния отбеляза:

— Шансовете ви се увеличават. Вече не рискувате да ви забележат, можете да тръгнете веднага и така ще спечелите половин час. Ще стигнете по-близо до устието и когато тръгнете в четири и половина, ще ви остава да изминете по-кратък път.

— А как ще знаем колко е часът? — попитах.

— Ще отгатваш по това дали нивото на реката се качва или слиза.

Спуснахме лодката в реката. Тя беше съвсем различна от пирогата. Издигаше се поне четиридесет сантиметра над водата, при това натоварена с всички провизии и нас тримата отгоре. Мачтата, омотана в платното, стоеше наведена, тъй като трябваше да я изправим едва когато излезем в морето. Нагласихме кормилото и подпряхме лоста да не мърда, след което постлахме изплетеното от лиани чердже, на което да седна аз. Използвахме одеялата, за да нагласим едно удобно гнезденце в дъното на лодката за Клузио. Той не пожела да се смени превръзката. Легна в краката ми между мен и бъчонката с вода. Матюрет също се сви на дъното, но отпред. Веднага усетих чувство за сигурност, каквото в нито един момент не бях изпитвал в пирогата.

Продължаваше да вали, аз трябваше да се спусна към средата на реката, като се придържам по-скоро в лявата половина, откъм холандската страна. Жан Безстрашния извика:

— Сбогом, тръгвайте бързо!

— Наслука! — пожела Вси светии и силно оттласна с крак лодката.

— Благодарим ти, Вси светии, благодарим ти, Жан, хиляди пъти благодаря на всички! — И ние се понесохме бързо, влачени от започналия преди два и половина часа отлив, който образуваше невероятно силно течение.

Все още валеше и не можехме да видим нищо на десет метра пред себе си. Тъй като по-надолу имаше две малки островчета, Матюрет се наведе и втренчи поглед напред, за да не би да се блъснем в техните скали. Нощта се спусна. Едно голямо дърво, което плуваше по реката заедно с нас, но, слава Богу, с по-малка скорост, в един момент ни препречи пътя с клоните си. Бързо се откопчихме от него и продължихме да летим надолу с най-малко тридесет километра в час. Пушехме и пиехме ром. Странно — никой от нас не споменаваше ужасните рани, които видяхме у прокажените. Единствената тема на разговора ни беше тяхната доброта, щедростта им, честността им. Какъв късмет имахме да срещнем Маскирания бретонец, който ни доведе до Острова на гълъбите. Дъждът се усилваше, аз бях прогизнал до кости, но вълнените ватенки бяха толкова хубави, че дори и мокри, продължаваха да ни топлят. Не ни беше студено. Само ръката ми, която държеше лоста, се схвана под дъжда.

— В момента се движим с повече от четиридесет километра в час — отбеляза Матюрет. — Преди колко време според тебе тръгнахме?

— Сега ще ти кажа — рече Клузио. — Чакай малко — преди три часа и петнадесет минути.

— Ти да не си откачил, бе. Откъде знаеш?

— Откак тръгнахме, отброявам по триста секунди и ги отбелязвам, като откъсвам по парче картон. Имам тридесет и девет парчета. По пет минути на всяко — това прави три часа и четвърт, откак се спускаме по реката. Ако не съм сбъркал, след петнадесет-двадесет минути вече няма да се спускаме, а ще започнем да се връщаме обратно, откъдето дойдохме.

Завъртях лоста надясно, за да прекося реката и да се приближа към склоновете на Холандска Гвиана. Преди да успеем да се блъснем о брега, течението замря между прилива и отлива. Продължаваше да вали. Вече нито пушехме, нито разговаряхме, а само шепнехме: „Хвани веслото и греби.“ Аз самият също гребях, държейки лоста затиснат под дясното си бедро. Леко докоснахме земята, изтеглихме се за клоните и се скрихме под тях. Потънахме в тъмнината под навеса от растителност. Реката беше сива, покрита с мъгла. Ако човек не държеше сметка за прилива и отлива, щеше да му е невъзможно да определи накъде е морето и накъде реката.

Големият старт

Приливът щеше да трае шест часа. Плюс час и половина от времето на отлива, които трябваше да изчакаме — можех, значи, да поспя седем часа, въпреки че се чувствах превъзбуден. Налагаше се обаче да заспя, защото щом веднъж вече излезехме в открито море, нямаше да ми остава никакво време за сън. Излегнах се между бъчонката и мачтата и, скрит добре на завет, заспах дълбоко. Нищо не разтревожи съня ми — нито сънища, нито дъждът, нито неудобното положение. Спах, спах и спах до момента, когато Матюрет ме събуди:

— Папи, мислим, че вече е време или съвсем скоро ще стане. Отливът започна отдавна.

Лодката се беше обърнала с нос към морето и когато потопих ръката си във водата, усетих бързото течение. Дъждът беше спрял и лунният сърп ни позволяваше да виждаме ясно на стотина метра пред себе си как реката влачи треви, дървета, някакви огромни черни предмети. Опитах се да определя границата между реката и морето. Там, където бяхме ние, не се усещаше никакъв полъх. Дали в средата на реката беше същото? Силен ли беше там вятърът? Излязохме изпод храстите. Лодката все още се държеше завързана за един голям корен. Вглеждайки се в небето, успях да различа границата, където свършва реката и започва морето. Бяхме успели да стигнем много по-надолу, отколкото си мислех, и аз имах чувството, че се намираме на десетина километра от устието. Глътнахме по малко ром. Посъветвахме се дали да издигнем мачтата още тук. Решихме да я изправим и тя чудесно прилепна в леглото си и в дупката на скамейката. Закачих платното, без да го опъвам — оставих го увито около мачтата. Двата кливера щеше да ги опъне Матюрет тогава, когато преценим, че им е дошло времето. За да влезе в работа платното, трябваше само да отпуснем въжето, което го придържаше към мачтата — с тази маневра щях да се справя аз, без да ставам от мястото си. Отпред Матюрет с едно весло, отзад аз с друго. Трябваше енергично да се отблъснем от брега, към който ни тласкаше течението.

— Внимание. Напред и Бог да ни помага!

— Бог да ни е на помощ — повтори Клузио.

— В твоите ръце поверявам съдбата си — извика Матюрет.

И разсякохме възела. Двамата с Матюрет едновременно потопихме веслата си дълбоко във водата — и енергично загребахме. Отлепихме се лесно от брега. Не бяхме се отдалечили от него и на двадесет метра, а течението вече ни носеше сто метра по-надолу. Внезапно усетихме вятъра, който ни изтласка в средата на реката.

— Опъвай кливерите — бързо!

Вятърът нахлу в платната, лодката се изпъна като жребец и полетя като стрела. Трябва да е било по-късно, отколкото самите ние предполагахме, защото изведнъж над реката стана светло като посред бял ден. Лесно различавахме френския бряг на около два километра от дясната ни страна, а отляво — холандския на един километър. Точно срещу нас ясно се открояваха белите гребени на разпенените вълни.

— По дяволите! Объркали сме часа — процеди Клузио. — Как мислиш, дали ще имаме време да излезем в морето?

— Не знам.

— Виж колко са високи вълните и колко бели са гребените им! А ако морският отлив е започнал?

— Невъзможно е, виждам разни неща, които реката влачи надолу.

— Няма да успеем да се измъкнем, няма да стигнем навреме — заяви Матюрет.

— Затвори проклетата си уста и не мърдай от въжетата на кливерите. Ти също млъквай, Клузио!

Бам… бам… бам… Изстрели от карабина прозвучаха покрай нас. Втория го разбрах откъде идва не откъм копоите, а от страната на Холандска Гвиана. Отпуснах платното, което се изду толкова силно, че за малко не изхвърчах във водата, повлечен от въжето, вързано за китката ми. Лодката се наклони на четиридесет и пет градуса. Зацепихме с възможно най-голяма скорост. Не беше трудно — вятърът беше предостатъчно. Бам, бам, бам — после нищо. Течението ни беше отнесло по-близо до френския бряг и вероятно заради това изстрелите престанаха.

Летяхме с главозамайваща скорост и с платна, опънати до скъсване. Движехме се толкова бързо, че, хвърляйки се в устието, за малко не обръснахме френския склон. Съвсем ясно видяхме хора, които тичаха към брега. Колкото е възможно по-внимателно извих лодката, като дърпах въжетата на платното с всички сили. Обърнахме се отново по посока на вятъра, двата кливера сами ме послушаха. Лодката направи завой на 90 градуса, аз отпуснах платното и ние излязохме от реката, обърнали гръб на вятъра. Ох, най-после! Само десет минути по-късно се опита да ни препречи пътя първата морска вълна — преодоляхме я лесно и плъзгането на нашето корабче по реката се смени с равномерно поклащане. Издигахме се над високите вълни с лекотата на хлапак, който играе на прескочикобила. Хоп-хоп, лодката се изкачваше и спускаше по гребените им, без да вибрира и да се разтърсва. Чуваше се само как носът й се удря в морето при спускането от всяка вълна.

— Ура! Ура! Измъкнахме се! — закрещя Клузио с пълни гърди.

И сякаш за да приветства победата на нашата воля над природните стихии, Бог ни изпрати един ослепителен изгрев. Вълните се следваха една друга със същия ритъм. Колкото по-навътре в морето напредвахме, толкова повече се успокояваше то. Водата беше мръсна и тинеста. Отсреща на север тя изглеждаше черна, но по-късно стана синя. Нямах нужда да прибягвам до компаса — слънцето надничаше над дясното ми рамо и аз зацепих с пълен ход право напред. Но поизправих лодката, като стегнах леко платната. Сега те бяха издути, без да се изпъват до краен предел. Така започна голямата авантюра.

Клузио се надигна. Искаше да подаде напред главата и тялото си, за да вижда по-добре. След като Матюрет му помогна да се настани, седнал срещу мен, с гръб, подпрян на бъчонката с вода, той ми сви цигара, запали я и ми я подаде. И тримата запушихме.

— Я подай тафията, за да полеем измъкването — рече Клузио.

Матюрет наля по една щедра глътка в три тенекиени канчета и ние се чукнахме. Матюрет седеше до мен, от лявата ми страна. Тримата се погледнахме. Лицата им сияеха от щастие, моето сигурно изглеждаше по същия начин.

Клузио запита:

— Извинете, Капитане, накъде отивате?

— В Колумбия, ако е рекъл Господ.

— Ще рече, мамка му! — отвърна Клузио.

Слънцето толкова бързо започна да напича, че хич не ни беше трудно да изсъхнем. От болничната си риза спретнах арабски тюрбан. Добре намокрен, той ми държеше хладно и ме предпазваше от слънчасване. Морето стана преливащо се синьо, а триметровите вълни се следваха една друга на големи интервали, което ни помагаше да пътуваме по-удобно. Вятърът оставаше силен и ние бързо се отдалечихме от брега, към който от време на време хвърлях по един поглед, за да гледам как се стопява на хоризонта. Колкото повече се отдалечавахме от зеления масив, толкова по-ясно различавахме изящните му извивки. Докато гледах назад, една зле посрещната вълна ми припомни каква отговорност нося за живота на приятелите си и за моя собствен.

— Ще приготвя ориз — предложи Матюрет.

— Дай аз ще държа печката, а ти дръж тенджерата — каза Клузио.

Газената бутилка беше закрепена на носа, където пушенето беше забранено. Пърженият ориз миришеше вкусно. Изядохме го още горещ, омесен с две кутии сардини. После си угодихме и с по едно кафе. „Глътка ром?“ Отказах — заради жегата. Всъщност аз изобщо не съм пияч. Клузио ми свиваше цигара след цигара и ми ги палеше. Първото угощение на борда мина добре. Според разположението на слънцето предположихме, че е около десет сутринта. Плавахме в открито море едва от пет часа насам и въпреки това усещахме, че водата под нас е много дълбока. Големината на вълните намаля и лодката вече спокойно ги цепеше, без да се удря в тях. Денят беше прекрасен.

Забелязах, че през деня изобщо нямаше да се нуждаем от компас. Само от време на време сверявах разположението на слънцето с посоката на стрелките и после се ориентирах по него — беше много лесно. Отблясъците от слънцето уморяваха очите ми — съжалих, че не съм помислил да си намеря отнякъде чифт черни очила.

Изведнъж, така както си седеше, Клузио възкликна:

— Какъв късмет, че те срещнах в болницата!

— Това беше късмет колкото за тебе, толкова и за мен — спомних си за Дега, за Фернандес… Ако се бяха решили, сега и те щяха да са с нас.

— Не е точно така — каза Клузио. — Можеше обаче да имаш проблеми да вкараш арабина в помещението точно в нужния момент.

— Да, Матюрет много ни помогна и аз се радвам, че го взехме със себе си, защото е много предан, смел и находчив.

— Благодаря — рече Матюрет, — благодаря и на двама ви, че ми имате доверие въпреки младостта ми и въпреки че съм такъв — разбирате, нали? Ще се постарая да остана достоен за вашето доверие.

После аз продължих:

— А Франсоа Сиера — толкова бих искал да е тук сега, а също и Галяни…

— Така, както се извъртяха нещата, Папийон, това щеше да е невъзможно. Ако Исус беше свестен човек и беше осигурил добра лодка, можехме да ги изчакаме някъде на скрито, а Исус да им помогне да се чупят и да ни ги доведе. В крайна сметка те те познават и разбират, че щом не си пратил човек да ги измъкне, значи това просто е било невъзможно.

— Абе, Матюрет, а ти всъщност как попадна в най-строго охраняваното крило на болницата?

— Аз не знаех, че съм интерниран. Отидох на преглед просто защото ме заболя гърло, пък и за да се поразходя малко. Докторът, като ме видя, рече: „Гледам, че според картона си интерниран на островите. Защо? — Не знам, докторе, какво ще рече интерниран? — Добре, добре. В болницата!“ И така се озовах там — това е всичко.

— Искал е да ти помогне — предположи Клузио.

— Дявол знае защо го направи и какво щеше да поиска в замяна. Сега сигурно си вика: „Онова мойто момче с невинната физиономия явно не е било чак толкоз задръстено, щом е успяло да се чупи.“

Дрънкахме си глупости. По едно време аз се сетих:

— Дали пък няма да срещнем Жюло — Човека чук. Сигурно е стигнал далече, освен ако не се крие още из джунглата.

— Аз на тръгване пъхнах под възглавницата си бележка: „Заминал, без да остави новия си адрес.“

И тримата избухнахме в смях.

Пет дни плавахме, без да възникнат неприятности. Денем за компас ми служеше пътят на слънцето от изток на запад. Нощем ползвах уреда. На шестия ден сутринта яркото слънце ни каза добро утро и внезапно морето се укроти като с магическа пръчка. Летящите риби се стрелкаха недалеч от нас. Аз умирах от умора. Тази нощ, за да не заспя, Матюрет ми мокреше лицето с един натопен в морето парцал и въпреки това заспивах. Тогава Клузио ме опарваше с цигара. След като настъпи такова спокойствие, реших да поспя. Свалихме платното и горния кливер, оставихме само долния и аз заспах на дъното на лодката като труп, скрит от слънцето под навеса, който направихме от платното. Събудих се, разтърсван от Матюрет, който нареждаше: „Сега е пладне или един часът, но те събуждам, защото вятърът започна да захлажда, а на хоризонта, там, откъдето идва вятърът, е съвсем почерняло.“ Надигнах се и заех мястото си. Опънахме и другия кливер и литнахме по гладката повърхност на морето. На изток зад мен все повече се смрачаваше и вятърът ставаше все по-студен. Двата кливера бяха достатъчни, за да носят лодката с голяма скорост. Увихме платното около мачтата и аз го привързах добре.

— Дръжте се, защото идва буря!

Големи капки започнаха да падат върху нас. Черните облаци ни настигаха с главозамайваща скорост. За по-малко от четвърт час те се разпростряха от хоризонта чак до небето над главите ни. Ето, започваше се — вятър с невероятна сила връхлетя върху нас. С всяка изминала секунда морето ставаше все по-бурно, като че ли беше омагьосано — вълните разпениха белите си гребени, слънцето напълно изчезна, заизливаха се порои от дъжд. Вече не се виждаше нищо и вълните, които се блъскаха в лодката, заливаха лицето ми с щипещи пръски. Това беше истинска буря, моята първа буря, с цялата пищност на отприщената природна стихия — гръмотевиците, светкавиците, дъждът, вълните, виенето на вятъра, който връхлиташе върху нас и около нас.

Лодката, безпомощна като сламка, се издигаше до невероятни височини и пропадаше в толкова дълбоки пропасти, че не виждахме как ще излезем оттам. И все пак, въпреки безумните си мятания, тя отново се издигаше, преодоляваше поредната вълна и продължаваше — нагоре, надолу. Стисках лоста в двете си ръце и, виждайки насреща една вълна, по-голяма от всички останали досега, прецених, че трябва да се справим с нея другояче. Тръгнах към нея, за да я разцепя, но явно съм избързал, защото се нагълтах с много вода. Цялата лодка се наводни. Сигурно имаше повече от седемдесет и пет сантиметра вода. Притесних се и без да искам, застанах напреко на друга вълна, което по принцип е много опасно и лодката толкова се наклони — почти преобърна, че сама изхвърли голяма част от водата, която бяхме нагълтали.

— Браво! — извика Клузио. — Наистина си знаеш работата, Папийон! Как само изпразни лодката.

— Ето, виждаш ли как става — викам му.

Само ако знаеше, че поради моята липса на опит за малко не загинахме, преобръщайки се в бурното море. Реших повече да не се боря с вълните, зарязах и грижата за посоката ни на движение — единственото, което ме занимаваше, беше да държа лодката в равновесие, доколкото това беше възможно.

Посрещах вълните, обърнат три четвърти към тях, оставих се на морето да ме спуска до основите на вълните и после да ме издига заедно с тях. Бързо си дадох сметка, че съм направил важно откритие и благодарение на него съм преодолял деветдесет на сто от опасността. По едно време дъждът спря, вятърът продължаваше да вие с всички сили, но сега вече можех да виждам ясно около себе си. Зад нас беше просветнало, отпред тъмнееше — намирахме се между тези две крайности.

Около пет часа всичко приключи. Слънцето отново блесна над нас, вятърът стихна, вълните станаха по-ниски, аз издигнах платното и ние отново поехме на път, доволни от себе си. Изгребахме водата от лодката с канчета. Извадихме одеялата — закачени на мачтата, те бързо щяха да изсъхнат на вятъра. Ориз, брашно, олио и двойно кафе, здрава глътка ром. Слънцето клонеше към залез, превръщайки с целия блясък на лъчите си синьото море в незабравима картина: небето беше червеникавокафяво, потънало наполовина в морето, слънцето изригваше големи жълти езици към небето и няколко бели облачета в него и към морето; надигащите се вълни бяха тъмносини, после ставаха зелени, а гребените им бяха червени, розови или жълти в зависимост от цвета на лъчите, които ги докосват.

Обзе ме едно непривично с мекотата си чувство за спокойствие и заедно с него ме заля усещането, че мога да разчитам на себе си. Измъкнах се добре и тази кратка буря ме научи как да действам в подобни случаи. Щях да посрещна нощта с пълна увереност.

— Та, значи, Клузио, ти забеляза какъв номер извъртях, за да изпразня лодката?

— Братче, ако не го беше направил и още някоя вълна ни беше захлупила отстрани, щяхме да се обърнем. Страхотен си!

— Във флота ли научи всичко това? — попита Матюрет.

— Да, виждаш ли, че и уроците от военния флот могат да послужат за нещо.

Сигурно много се бяхме отклонили. Иди разбери колко може да сме се отклонили от курса за четири часа с такъв вятър и подобни вълни. Реших да обърна на северозапад, за да оправя курса. Речено — сторено. Нощта внезапно се спусна в момента, в който слънцето изчезна в морето, изпращайки последните лилави искри от своя фойерверк.

В продължение на още шест дни плавахме без усложнения, ако не броим няколко по-дребни бури и дъждове, които обаче не продължаваха повече от три часа и не можеха да се сравнят с онази първа безкрайна буря. Тази сутрин около десет часа морето беше гладко като стъкло и не се усещаше дори полъх от вятър. Бях спал почти четири часа. Когато се събудих, устните ми горяха. По тях, както и по носа ми, не бе останала кожа. Дясната ми ръка също беше цъфнала на живо. Матюрет и Клузио изглеждаха по същия начин. По два пъти на ден мажехме лицата и ръцете си с олио, но това не беше достатъчно — тропическото слънце бързо го изсушаваше.

Слънцето сочеше два следобед. Хапнах и после, тъй като беше съвсем спокойно, решихме да си направим сянка с платното. Около носа, там, където Матюрет беше измил посудата, се събраха риби. Хванах брадвичката и казах на Матюрет да хвърли няколко зърна ориз — така и така започна да ферментира, откак се намокри. Рибите се натрупаха около ориза на самата повърхност на водата. Една от тях почти извади главата си от водата, аз яко я цапнах и тя заплува с корема нагоре. Трябва да тежеше десет кила. Почистихме я и я сварихме със сол. Вечерта я изядохме с брашно от маниока.

Вече от единадесет дни плавахме в открито море. През цялото това време мярнахме само един кораб, и то далеч на хоризонта. Започнах да се чудя, къде по дяволите се намираме. В открито море — това е ясно, но в какво положение бяхме спрямо Тринидад или който и да е от другите английски острови. И тъкмо говорим за вълка… Точно пред нас се появи малка черна точка, която лека-полека започна да нараства. Дали беше кораб или риболовен катер? Само че не — той не идваше към нас. Беше кораб — сега го различавахме добре, но плаваше встрани от нас. Действително се приближаваше, но встрани — посоката му не го водеше към нас. Тъй като нямаше вятър, платното тъжно висеше и от кораба сигурно не ни бяха забелязали. Внезапно прозвуча воят на сирена, после направлението му се смени и той се отправи насам.

— Дано не ни доближи много — каза Клузио.

— Няма страшно при това гладко море.

Оказа се танкер. Колкото повече наближаваше, толкова по-ясно различавахме хора на мостика му. Сигурно се питаха какво правят тия в ореховата черупка насред открито море. Внимателно ни приближиха и сега вече можехме да видим офицерите и други членове на екипажа, готвача, после видяхме да се качват на мостика жени в разголени рокли и мъже в разноцветни ризи. Явно бяха пътници. Пътници на танкер — това изглеждаше странно. Корабът внимателно се приближи и капитанът ни заговори на английски:

— Where are you coming from? (От къде идвате?)

— French Guyanne. (Френска Гвиана.)

— Френски говорите ли? — запита една жена.

— Да, госпожо.

— Какво правите в открито море?

— Пътуваме, накъдето ни отвее вятърът.

Дамата размени няколко думи с капитана и се обърна към нас:

— Капитанът ви кани да се качите на борда. Той ще качи и лодката ви.

— Кажете му, че му благодарим, но се чувстваме добре в лодката си.

— Защо не искате да ви помогнем?

— Защото сме бегълци, пък и не пътуваме във вашата посока.

— Къде отивате?

— Към Мартиника или още по-далече. Къде се намираме?

— Навътре в океана.

— Какъв път да поемем, за да стигнем до Антилите?

— Умеете ли да се ориентирате по английска морска карта?

— Да.

След минута ни спуснаха с въже една английска карта, кашончета цигари, хляб, печен овнешки бут.

— Разгледайте картата!

Аз я погледнах и казах:

— Трябва да завия на запад и една четвърт на юг, за да стигна до Английските Антили, така ли е?

— Да.

— Колко мили приблизително прави това?

— След два дни ще бъдете там — отговори капитанът.

— Довиждане и благодарим на всички!

— Капитанът на кораба ви поздравява за моряшката ви смелост!

— Благодаря и сбогом! — И танкерът полека се отдалечи, като почти обръсна нашата лодка. Отблъснах се от него, за да избягна водовъртежа от витлата, и в този момент един моряк ми хвърли отгоре кепето си. То падна точно на средата на лодката и така, докаран с това кепе със златен галон и котва на него, два дни по-късно без усложнения пристигнах в Тринидад.

Тринидад

Птиците ни възвестиха, че приближаваме брега далеч преди да го видим. Беше седем и половина сутринта, когато те започнаха да кръжат над нас. „Пристигаме, копелета! Пристигаме! Успяхме в първата, в най-тежката част на бягството. Да живее свободата!“ Викахме от радост като хлапета. Лицата ни бяха покрити с какаовото масло, което ни бяха подарили от кораба, за да облекчим изгарянията си. Около девет часа зърнахме земята. Свежият, не много силен вятър ни тласкаше бързо по кроткото море. Чак около четири следобед започнахме да забелязваме подробностите на дългия остров, сякаш поръбен с редица от бели къщи и похлупен от кокосовите палми на върха му. Още не можехме да различим дали това е остров или полуостров, нито дали къщите са обитаеми. Беше ни нужен още един час, за да забележим хората, тичащи към брега, към който ние се бяхме насочили. За по-малко от двадесет минути се събра шарена тълпа. Цялото малко село наизлезе, за да ни посрещне. По-късно разбрахме, че се нарича Сан Фернандо.

На триста метра от брега хвърлих котва и тя веднага се закачи. Направих го, от една страна, за да видя реакцията на тукашните хора, и, от друга — за да не разбия лодката при акостирането, ако дъното се окаже коралово. Свихме платната и зачакахме. Към нас се отправи малко кану. В него седяха двама черни, които гребяха, и един бял с колониална каска.

— Добре дошли в Тринидад — каза белият на чист френски. Черните се усмихваха така, че показваха всичките си зъби.

— Благодарим ви, господине, за добрите думи. Дъното около брега коралово ли е или пясъчно?

— Пясъчно — можете да стигнете до плажа без проблеми.

Изтеглихме котвата на борда и вълните полека ни тласнаха към брега. В момента, в който го докоснахме, десетина мъже нагазиха във водата и с едно-единствено движение извлякоха лодката на плажа. Започнаха да ни оглеждат и да ни докосват, а жените — негърки, китайки и индийки, с жестове ни канеха да отидем в домовете им. Белият ми обясни на френски, че всички искат да им гостуваме. Матюрет загреба шепа пясък и я поднесе към устните си, за да я целуне. Бяхме полудели от щастие. Казах на белия какво е състоянието на Клузио и той нареди да го пренесат в неговата собствена къща, която беше съвсем близо до плажа. Той каза също, че можем да оставим в лодката всичко, както си е, до следващия ден — никой нямаше да пипне нищо. Всички ме наричаха „captain“ и аз се смеех на това кръщение. Казваха ми: „Good captain, long ride on small boat“ (добър капитан — дълго плаване с малка лодка).

Вечерта се спусна и след като помолих да издърпат лодката малко по-навътре и да я завържат за друга по-голяма, извадена на плажа, аз последвах англичанина в дома му. Той живееше в едно от онези бунгала, които човек може да види навсякъде в английските земи — няколко дървени стъпала, врата с метална мрежа против насекоми. Първи влезе англичанинът, Матюрет ме следваше по петите. Веднага видях Клузио, който, настанен във фотьойл, подпираше ранения си крак на друг стол и доволстваше, заобиколен от грижите на една дама и едно младо момиче.

— Жена ми и дъщеря ми — представи ги господинът. — Имам и син студент в Англия.

— Бъдете добре дошли в този дом — приветства ни дамата на френски.

— Заповядайте, седнете, господа — каза момичето, като ни предложи две плетени ракитови кресла.

— Благодарим ви, уважаеми дами, но не се притеснявайте заради нас.

— Защо? Бъдете спокойни, ние знаем откъде идвате. И отново ви повтарям — добре дошли в този дом.

Мъжът беше адвокат, наричаше се господин Боуен и имаше бюро в столицата на Тринидад Порт оф Спейн, на четиридесет километра оттук. Донесоха ни чай с мляко, препечени филийки, масло и конфитюр. Това беше първата ни вечер като свободни хора. Аз никога няма да я забравя. Нито една дума за миналото, нито един недискретен въпрос. Запитаха ни само колко дни сме пътували по море и как е протекло пътешествието ни, дали Клузио го боли много и дали бихме искали да известим за нашето пристигане на полицията още утре или предпочитаме да изчакаме един ден, дали имаме живи родители, съпруги и деца. Предложиха ни да им пишем — те щели да пуснат писмата по пощата. Какво да ви кажа — бяхме посрещнати по изключителен начин както от хората на плажа, така и от това семейство, изпълнено с огромни грижи за тримата бегълци.

Господин Боуен се обади по телефона на някакъв доктор, който му каза да заведе ранения в клиниката му още на следващия ден следобед, за да му направят рентгенова снимка и да видят какво е нужно да се стори. Господин Боуен се обади и в Порт оф Спейн на коменданта на Армията на спасението. Той каза, че ще ни приготви стая в техния приют, че можем да отидем там, когато поискаме, и че трябва да запазим лодката, ако все още става, защото ще ни потрябва при отпътуването оттук. Попита и дали сме каторжници или заточеници — казахме му, че сме каторжници. На адвоката, изглежда, му се понрави, че сме каторжници.

— Искате ли да се изкъпете и обръснете? — ме запита девойката. — Не се отказвайте, не ни притеснявате с нищо. В банята ще намерите вещи, които смятам, че ще ви станат.

Отидох в банята, изкъпах се и се обръснах и излязох оттам добре пригладен, в сив панталон, бяла риза, обувки за тенис и бели чорапи.

Един индус почука на вратата с пакет под мишница — даде го на Матюрет, като обясни, че докторът е забелязал, че аз съм горе-долу с неговия ръст и спокойно може да ми осигури дрехи, но не би могъл да намери вещи за нисичкия Матюрет, тъй като никой от домакинството му не бил толкова дребен. Индусът ни се поклони по мюсюлманския обичай и се оттегли. Какво можехме да кажем пред проявата на толкова много доброта? Сърцето ми се изпълни с неописуемо вълнение. Сложихме Клузио да си легне и после петимата си поговорихме за най-различни неща. Двете мили жени се вълнуваха най-много от това, как смятаме да построим отново своя живот. Не споменаваха дума за миналото — говореха единствено за бъдещето. Господин Боуен съжаляваше, че Тринидад не разрешава заселването на бегълци. Обясни ми, че на няколко пъти е пледирал за подобно разрешение, но винаги безуспешно.

Девойката говореше безупречен френски както баща си — без акцент и грешки в произношението. Беше руса и покрита с лунички. Имаше между седемнадесет и двадесет години — така и не посмях да я попитам за възрастта й. Каза ни:

— Вие сте млади и животът е пред вас, не знам какво сте направили, за да ви осъдят, нито пък искам да го знам, но това, че сте посмели да се хвърлите в открито море с тази мъничка лодка и да направите такова дълго и опасно пътешествие, показва, че сте готови на всичко, само и само да бъдете свободни. А това е нещо, за което ви се възхищавам.

Спахме до осем сутринта. Когато станахме, намерихме масата сложена. Двете дами съвсем спокойно ни заявиха, че господин Боуен е тръгнал за Порт оф Спейн и ще се върне чак следобед, след като набере необходимите сведения за това, как може най-добре да ни помогне.

Този мъж, който остави къщата си с трима избягали каторжници в нея, ни даде неповторим урок: вие сте нормални човешки същества. Сами виждате какво доверие имам във вас, след като дванадесет часа след нашата среща ви оставям сами в дома си заедно с жена ми и дъщеря ми. Така без думи той ни каза: След като разговарях с вас тримата, разбрах, че сте напълно достойни за доверието ми — дотам, че ви оставям в домашното си огнище като стари приятели, без да се опасявам, че с постъпка или дума ще го обидите. Бяхме дълбоко трогнати от този жест.

Читателю (ако тази книга има един ден читатели), аз не съм интелектуалец, който да може да ви опише с необходимата сила, нито достатъчно живо вълнението, невероятното усещане за самоуважение, нещо повече — за опрощение, ако не и за началото на нов живот, което изпитвах. Това въображаемо покръстване, това пречистване, това издигане на личността ми над мръсотията, в която бях затънал, начинът, по който бях изправен пред реалните отговорности на идващия ден, неусетно направиха от мен нов човек. Те просто ме освободиха от онова чувство на каторжника, което го кара дори на свобода да чува дрънченето на веригите си и да се усеща непрекъснато под наблюдение. Всичко, което видях, понесох и преживях, всичко, което ми се случи и което можеше да ме превърне в долен, провален и винаги опасен човек — кротък и изпълнителен на повърхността и страшно опасен в бунта си — всичко това изчезна като с вълшебна пръчка. Благодаря, господин Боуен, адвокат на Негово Кралско Величество, благодаря, че за толкова кратко направи от мен съвсем друг човек!

Много русото момиче с очи, сини като морето около нас, седеше до мен под кокосовите палми в дома на баща си. Червените, жълтите и бледолилавите цветове на пълзящите храсти край нас придаваха на градината онзи поетичен дух, който моментът сякаш изискваше.

— Господин Анри (Тя ме нарече господине. От колко време никой не ме бе наричал така!), както татко ви обясни снощи, едно несправедливо решение на английските власти за нещастие не ви позволява да останете тук. Дават ви се само петнадесет дни, за да си починете и да поемете отново по море. Рано сутринта отидох да видя лодката ви — тя е достатъчно лека и добре снабдена за дългия път, който ви очаква. Да вярваме, че ще намерите по-гостоприемна и добронамерена нация от нашата. Всички английски острови постъпват по същия начин, както тукашните власти. Бих ви помолила, ако по време на бъдещото пътешествие изпитате силно страдание, да не вините хората, обитаващи тези острови. Те не са виновни за положението на нещата — заповедите идват от Англия и се издават от хора, които не ви познават. Адресът на татко е 101, Куин Стрийт, Порт оф Спейн, Тринидад. Бих ви помолила, ако Господ позволи, да ми драснете няколко реда, за да ми кажете каква е съдбата ви.

Бях така развълнуван, че не знаех как да отговоря. Госпожа Боуен се приближи до нас. Беше много хубава жена на около четиридесет години, със светлокестеняви коси и зелени очи. Носеше проста бяла рокля, хваната през кръста с бяло коланче, и светлозелени сандали.

— Съпругът ми няма да се върне чак до пет часа, господине. Той се опитва да получи разрешение да ви закара до столицата със собствената си кола, без полицейски ескорт. Би искал също да ви спести преспиването в полицейския участък на Порт оф Спейн. Вашият ранен другар ще бъде откаран направо в клиниката на един наш приятел лекар, а вие двамата ще отидете в приюта на Армията на спасението.

Матюрет се присъедини към нас в градината. Беше ходил да види лодката и каза, че е обградена от любопитни. Нищо в нея не бе докоснато. Като я оглеждал, един от зяпачите открил точно над кормилото забит куршум и попитал Матюрет дали може да го вземе за спомен. Матюрет отговорил: „Captain, captain“.

Индусът, който прислужваше, разбра, че за всичко трябва да се пита капитанът и се обърна към мен:

— А защо не пуснете костенурките на свобода?

— Костенурки ли имате? — запита момичето. — Хайде да идем да ги видим.

Тръгнахме към лодката. По пътя едно малко индусче без притеснение ме хвана за ръката. „Good afternoon“ — добър ден, ни приветстваше всеки от пъстрата тълпа. Извадих двете костенурки.

— Какво да правим с тях? Да ги пуснем ли в морето? Или искате да си играете с тях в градината?

— Басейнът в дъното е с морска вода. Ще ги пуснем там, така ще имаме спомен от вас.

— Дадено.

Раздадох на хората, които се бяха насъбрали, всички провизии от лодката, с изключение на компаса, тютюна, буренцето, ножа, брадвата, одеялата и пистолета, който скрих между тях, без никой да го забележи.

В пет часа пристигна господин Боуен.

— Господа, всичко е уредено. Аз сам ще ви закарам до столицата. Първо ще отведем ранения в клиниката, а после ние ще отидем до приюта.

Настаних Клузио на задната седалка на колата. Тъкмо се готвех да благодаря на момичето, когато майка й се приближи с куфар в ръка и рече:

— Приемете, моля ви, няколко вещи на съпруга ми, които ви предлагаме от все сърце.

Какво можехме да кажем пред проявата на толкова човечност и доброта? „Благодаря, безкрайно ви благодарим.“ И ние потеглихме с колата, чието кормило беше от дясната страна. Пристигнахме в клиниката към шест без петнадесет. Наричаше се Сент Джордж. Болногледачите качиха Клузио на носилка до стаята му, в която имаше и един седнал на леглото си индус. Пристигна и докторът. Той се ръкува с Боуен, а после и с нас. Не говореше френски, но накара да ни преведат, че тук ще се грижат добре за Клузио и че можем да го посещаваме винаги, когато поискаме. Пообиколихме с колата на Боуен града и останахме удивени от светлините му, от пълните с автомобили и велосипеди улици. Бели, черни, жълти, индуси, мулати се срещаха и разминаваха из улиците на този изграден от дърво град, наречен Порт оф Спейн. Най-сетне пристигнахме в приюта на Армията на спасението — един дом, чийто приземен етаж беше от камък, но всичко останало — от дърво. Приютът беше разположен насред добре осветен площад — успях да прочета името му — Fish market (Рибният пазар). Капитанът на армията ни посрещна заедно с целия си щаб — мъже и жени. Той говореше френски слабо, а всички останали се обръщаха към нас на английски, който ние не разбирахме, но лицата им бяха така усмихнати, а очите толкова приветливи, че веднага се разбираше колко мили неща ни казват.

Заведоха ни в една стая с три легла на втория етаж — третото легло беше предвидено за Клузио. До стаята имаше и баня със сапун и хавлия на наше разположение. След като ни посочи стаята, капитанът каза:

— Ако искате да хапнете, да знаете, че вечерята се сервира за всички в седем часа, значи след половин час.

— Не, не сме гладни.

— Ако искате да се поразходите из града, ето ви два антилски долара, за да си поръчате по едно кафе или чай или пък да хапнете сладолед. Гледайте най-вече да не се загубите. Като тръгнете да се връщате, питайте за пътя само с две думи: „Salvation army, please?“.

Само десет минути по-късно ние вече бяхме на улицата, ходехме по тротоарите, разминавахме се с хората, никой не ни обръщаше внимание и ние дишахме с пълни дробове, развълнувани от първите си свободни крачки из града. Доверието, което проявяваха непрекъснато към нас, оставяйки ни да се движим на свобода из този доста голям град, не само ни помагаше да вярваме в себе си, но и ни караше още по-силно да осъзнаем, че е невъзможно да излъжем това доверие. Двамата с Матюрет вървяхме бавно, в центъра на тълпата. Блъскайки се в разминаващите се хора, ние потънахме в тази тълпа, станахме част от нея. Намъкнахме се в един бар и си поръчахме две бири. Изглежда толкова просто да кажеш: „Two beers, please“, толкова естествено. И въпреки това ни се струваше, че изживяваме някаква приказка, когато индуското момиче със златна обичка на носа ни поиска, след като сервира: „Половин долар, сър.“ Перлената й усмивка, големите кадифени очи, леко издължени в краищата, черните коси, които падаха по раменете, полуотвореният й корсаж, който показваше горната част на гърдите й и подсказваше колко красиво е останалото — всичко това беше всекидневие за останалите, но на нас ни изглеждаше като нечуван разкош. Чакай, Папи, това не може да го бъде, просто е невъзможно толкова бързо да се превърнеш от жив труп, от доживотен каторжник в свободен човек!

Матюрет плати и му остана само още половин долар. Бирата беше прекрасно охладена и той предложи: „Какво ще кажеш за още по една?“ Този втори тур ми се стори не съвсем в реда на нещата.

— Чакай сега, няма и половин час, откак си на свобода, и вече смяташ да се натряскаш.

— Ама моля те, Папи, нека не преувеличаваме! Има разлика между това да пийнеш две бири и натряскването.

— Абе може и да си прав, но аз съм убеден, че не бива веднага да се нахвърляме на удоволствията, които ни попадат. Нека да им се радваме малко по малко, а не да се нагълтваме като невидели. Пък и, първо на първо, тия пари не са наши.

— Вярно е, прав си. Ще се научим да бъдем свободни капка по капка — така е по-редно.

Излязохме и тръгнахме надолу по голямата улица Уотърс стрийт — основния булевард, който пресича града от край до край. Толкова се зазяпвахме по минаващите трамваи, теглените от магарета каручки, автомобилите, по искрящите реклами на кината и баровете, по очите на младите негърки и индуски, които се смееха около нас, че, без да усетим, стигнахме до пристанището. Пред нас се откри гледката на осветените кораби — туристическите с примамливи имена: Панама, Лос Анжелис, Бостън, Квебек; товарните Хамбург, Амстердам, Лондон, и плъзналите се от единия до другия край на кея, притиснати едно до друго кабарета, барове, ресторанти, препълнени с мъже и жени, които пиеха, пееха и се разправяха на висок глас. В този момент изпитах непреодолимо желание да се омеся с тази тълпа — може би просташка, но толкова пълна с живот. На витрината на един от баровете, подредени в съдове с лед, стояха изложени стриди, морски таралежи, речни раци, скариди, миди — цял панаир от морски дарове, който привличаше минувачите. Масите с карирани в бяло и червено покривки, при това заети в по-голямата си част, просто ни канеха да седнем. Момичетата с шоколадова кожа и фини лица — мулатки без нито една негроидна черта, стегнати в корсажи от всички цветове и с широки деколтета, още повече ни изкушаваха да опитаме от всичко това. Приближих се до една от тях и попитах: „French money good?“, като й показах банкнота от хиляда франка. „Yes, I change for you.“ „ОК“. Тя взе банкнотата и потъна в препълнения салон. След малко се върна. „Come here“ и ме отведе до касата, зад която седеше един китаец.

— Вие французи?

— Да.

— Смени хиляда франка?

— Да.

— Всичко в антилски долара?

— Да.

— Паспорт?

— Нямам.

— Моряшка карта?

— Нямам.

— Имигрантски документи?

— Нямам.

— Добре.

Той прошепна две думи на момичето. То огледа залата и се приближи до някакъв тип, който изглеждаше да е моряк и носеше фуражка като моята със златен ширит и котва, след което го доведе при касата. Китаецът вика:

— Документите ти?

— Ето.

И китаецът най-хладнокръвно попълни фиша за обмяната на хилядата франка на името на непознатия, накара го да се разпише, след което мацката го хвана за ръка и си го отведе обратно до масата му. Той сто на сто не схвана какво става, аз прибрах двеста и петдесет антилски долара, петдесет от които на банкноти от по един и два долара. Дадох един долар на мацката, после двамата излязохме навън, седнахме на една маса и го ударихме на гуляй с разни морски работи, полети с чудно сухо бяло винце.