Пеперудата

Сен Мартен дьо Ре

Вечерта Батон ми изпрати три цигари и бележка, в която пишеше: „Папийон, знам, че когато си отидеш оттук, ще ме запомниш с добро. Приел съм да бъда надзирател, но се опитвам да причинявам колкото се може по-малко зло на осъдените. Върша тази работа, защото имам девет деца и много се надявам да ме помилват. Ще се опитам да си заслужа помилването, без да върша злини. Сбогом. Наслука. Конвоят тръгва вдругиден.“

И наистина, на другия ден ни събраха на групи по тридесет в коридора на дисципа. Бяха дошли санитари от Кайен, които щяха да ни ваксинират против тропическите болести. На всеки се падаха по три ваксини и два литра мляко. Дега стоеше до мен умислен. Вече не спазвахме заповедта за мълчание, защото знаехме, че не могат да ни тикнат в карцера веднага след като са ни ваксинирали. Разговаряхме тихо под носа на копоите, които не смееха да ни направят нищо заради санитарите от града.

— Дали ще имат достатъчно арестантски коли, за да ни отведат наведнъж? — попита Дега.

— Не ми се вярва.

— Сен Мартен дьо Ре е далеч и ако извозват по шестдесет човека на ден, това ще продължи десет дни — тук сме поне шестстотин.

— Най-важното е да ни ваксинират. Това означава, че сме в списъка и скоро ще потеглим към Гвиана. Горе главата, Дега, предстои ни нещо ново. Разчитай на мен, както аз разчитам на теб.

Той ме погледна с блеснали от радост очи, сложи ръка на рамото ми и повтори:

— На живот и смърт, Папи.

По време на пътуването с колите не се случи нищо кой знае колко интересно, освен че се изпозадушихме в тесните долапчета на камионите за арестанти. Стражарите отказваха да отворят поне малко вратите, за да влезе въздух. Когато пристигнахме в Ла Рошел, двама от другарите в нашия камион ги намериха умрели от задушаване.

Сен Мартен дьо Ре е остров и трябваше да ни натоварят на кораб, за да стигнем дотам. Затова слязохме направо на кея и зяпачите, които се бяха събрали, видяха как изваждат двамата сиромаси. Но не изразиха каквото и да било съчувствие към нас — искам да подчертая това. А стражарите, понеже знаеха, че трябва да ни предадат в цитаделата живи или мъртви, натовариха труповете в кораба заедно с нас.

Преходът не беше дълъг, но успяхме да поемем глътка морски въздух.

— Мирише ми на бягство — казах на Дега. Той се усмихна, а Жюло, който беше до нас, рече:

— Да, мирише на бягство. Аз се връщам там, откъдето се измъкнах преди пет години. Оставих да ме пипнат като пълен глупак, точно когато се готвех да си уредя сметките с онзи доносник, дето навремето ме изпорти. Нека да се опитаме сега да останем заедно, защото в Сен Мартен ще ни разпределят, както дойде, в килии за по десетина.

Жюло обаче грешеше. Веднага щом пристигнахме, него и още двама ги извикаха настрани и ги сложиха отделно от нас. И тримата бяха избягали от каторгата и сега ги връщаха обратно, след като ги бяха заловили във Франция.

Разпределиха ни по десет души в килия и започнахме да живеем в очакване. Имахме право да говорим, да пушим, хранеха ни добре. Единствената опасност беше да не ти открият патрона. От време на време, без да знаем защо, привикваха внезапно този или онзи, караха го да се съблече чистак гол и внимателно го претърсваха. Първо цялото тяло от главата до петите и после вещите. „Обличай се!“ Това беше всичко.

Килията, столовата, дворът, където в продължение на часове обикаляхме в индианска нишка. Раз-два! Раз-два! Раз-два!… Крачехме в групи по сто и петдесет души. Една дълга стоножка с тракащи налъми. Разговорите — абсолютно забранени. След това — „Свободно!“ Сядахме на земята по групички, като всеки търсеше земляци или хора от своята черга. Закоравелите престъпници, за които землячеството не значеше нищо, сядаха всички заедно — корсиканци, марсилци, тулузци, бретонци, парижани. Имаше дори и един от Ардеш — и това бях аз. Трябва да ви кажа, че в целия конвой от хиляда и деветстотин души имаше само двама от Ардеш — един пъдар, който убил жена си, и аз. А това доказва, че в Ардеш хората са почтени. Останалите затворници също си оформяха групички, от които ние не се интересувахме, защото глупаците и скръндзите бяха повече от широките души. Тези дни се наричаха период на наблюдение. Действително ни наблюдаваха във всяко отношение.

Един ден подир обяд бях седнал на слънце, когато към мен се приближи някакъв тип. Беше дребничък, слаб, с цайси. Опитах се да го преценя, но беше трудно заради еднаквите униформи.

— Ти ли си Папийон? — Имаше силен корсикански акцент.

— Аз съм. Какво искаш?

— Ела в клозета — вика той и се отдалечава.

— Някой задръстен корсиканец — рече Дега. — Сигурно е планински бандит. Какво ли ще иска?

— Сега ще видим.

Влязох в клозета, който беше в центъра на двора, и се престорих, че пикая. Онзи до мен направи същото. Заговори, без да ме поглежда.

— Аз съм зетят на Паскал Матра. Когато ми беше на свиждане, каза, ако се наложи, да се обръщам за помощ към теб.

— Да, Паскал ми е приятел. За какво става дума?

— Не мога да си нося патрона — имам дизентерия. Не зная на кого да се доверя, а ме е страх да не ми го откраднат или да не го намерят копоите. Моля те, Папийон, поноси го няколко дни вместо мен. — И той ми показа един патрон, доста по-големичък от моя.

Това можеше да е капан, за да се разбере дали самият аз нося нещо. Затова хладнокръвно попитах:

— Колко има вътре?

— Двадесет и пет хиляди франка.

Без нито дума повече взех патрона, който между другото беше много чист, и направо пред него си го пъхнах в ануса, като се питах, дали един човек може да носи два наведнъж. Нямах си и понятие. Изправих се, вдигнах си панталона… Всичко беше наред, не ми убиваше.

— Казвам се Иняс Галяни — рече онзи, преди да изчезне. — Благодаря ти, Папийон.

Върнах се при Дега, дръпнах го настрана и му разказах всичко.

— Не е ли много тежко?

— Не.

— Тогава да не говорим повече за това.

Опитвахме се да се свържем с някой от неуспелите бегълци, по възможност с Жюло или Гиту. Бяхме жадни за сведения — как е там, как се държат със затворниците, какво трябва да направиш, за да не те разделят от другаря ти, и прочие. Случаят поиска да се сблъскаме с един терк със съвсем необичайна съдба. Той беше корсиканец, роден в Гвиана. Баща му бил надзирател и живеел с жена си на Ил дьо Салю — Островите на спасението. Тези острови бяха три — Роаял, Сен Жозеф и Дяволският. Нашият човек се беше родил на Роаял. И сега — каква съдба! — връщаше се там не като надзирателско дете, а като каторжник.

Имаше присъда двадесет години каторга за кражба с взлом. Беше деветнадесетгодишно момче с открито лице и чисти честни очи. С Дега веднага забелязахме, че случайно е загазил. Нямаше си никаква представа от престъпния свят, но можеше да бъде много полезен с познанията си за живота, който ни очакваше. Той ни разказа за детството си на островите, където беше прекарал четиринадесет години. Научихме например, че за гледачка му служел прочут със своята коравосърдечност бандит, изпратен на каторга заради едно монмартърско сбиване с ножове, което всъщност си било истински дуел за любовта на някаква русокоса хубавица.

Той ни даде няколко много ценни съвета. Бягството било възможно само от континенталната част, но не и от островите. Трябваше да внимаваме да не ни сложат в списъка на опасните, защото с такава препоръка, едва стъпили на пристанището в Сен Лоран дьо Марони, щяха да ни интернират за дълъг период или дори доживот в зависимост от провиненията. Общо взето, интернирали на островите не повече от петстотин души от всеки конвой. Другите оставали на континента. Климатът на островите бил здравословен, докато континентът, както ми обясни Дега, изсмуквал каторжника малко по малко чрез всякакъв вид болести, различни опасности, убийства.

Ние с Дега се надявахме, че няма да ни интернират на островите. Но нещо ме свиваше под лъжичката — ако бях в списъка на опасните? С доживотната си присъда, с историята около Трибуйар и директора? Добре се бях подредил.

Един ден се пусна слух — не отивайте за нищо на света в лазарета, защото тези, които са твърде слаби или болни, за да понесат пътуването, ги изтравят. Сто на сто беше партенка. И наистина, едно момче парижанче — Франсис Бардака, ни каза, че това са глупости. Вярно, че имало отровен, но брат му, който работеше като санитар, му обяснил за какво иде реч.

Въпросният тип се бил самоубил. За него преди това се говореше, че бил голям касоразбивач и че по време на войната по поръчка на френското разузнаване пребарал немското посолство в Женева или в Лозана — ще ви излъжа. Взел оттам някакви много важни документи и ги предал на френските служби. За благодарност ченгетата го пуснали от затвора, където излежавал петгодишна присъда. И от 1920 г. нататък си живеел спокойно, като правел по някой и друг удар веднъж или два пъти годишно. Всеки път, щом го пипнели, леко притисвал Второ управление и те бързо му се притичвали на помощ. Този път обаче изнудването не хванало дикиш. Лепнали му двадесет години и му дали пътен лист за Гвиана. За да пропусне кораба, той се беше престорил на болен и беше легнал в лазарета. Според брата на Франсис Бардака, цялата история била приключена с малко цианкалий. Касите за разбиване и Второ управление можеха да си отдъхнат.

Дворът гъмжеше от слухове — някои истински, други лъжливи. И в двата случая ги изслушвах до края — така времето минаваше по-леко.

Всеки път, когато ходех до клозета — на двора или в килията, Дега идваше с мен — заради патроните. Той заставаше отпред, докато действах, и ме скриваше от прекалено любопитните погледи. Един патрон вече е достатъчно голяма досада, да не говорим за два. А Галяни се разболяваше все повече и повече. Странна работа — патронът, който вкарвах последен, винаги излизаше последен, а този, който вкарвах първи, излизаше първи. Как се обръщаха из червата ми, не знам.

Вчера се опитаха да убият Клузио, докато беше при бръснаря. Два удара с нож в сърдечната област. Оживя по чудо. После научих цялата история чрез един негов приятел. Това било уреждане на сметки. Онзи, който тогава не успя да убие Клузио, умря шест години по-късно в Кайен. Сипали му бяха хромова киселина в паницата с леща. Умря в страшни мъки. Санитарят, който помагаше на доктора при аутопсията, ни донесе да видим десетина сантиметра от червото му. Само това парче имаше седемнадесет дупки. След два месеца убиецът му беше намерен заклан в леглото си. Така и не се разбра от кого.

Навършиха се дванадесет дни, откак пристигнахме в Сен Мартен дьо Ре. Крепостта беше така препълнена, че се цепеше по шевовете. Часовоите денонощно се разминаваха по стените й.

В банята избухна страшно сбиване между двама братя. Сръфаха се като кучета и единият от тях беше преместен в нашата килия. Наричаше се Андре Байар. Казаха ми, че не можели да го накажат, защото всичко било по вина на началството. Надзирателите получиха заповед по никакъв повод да не позволяват повече на двамата братя да се срещат. Ако научите тяхната история, веднага ще разберете защо.

Андре убил някаква бабичка с малко парици, а Емил скрил откраднатото. Веднага след това го хванали за друга кражба и го тикнали за три години на сянка. Брат му обаче не му пратил пари за цигари и Емил се ядосал. И като се ядосал, седнал да обяснява в килията, че ще си го върне тъпкано, дето брат му е такава скръндза, защото Андре теглил ножа на бабичката, но мангизите ги взел той и като излезе навън, няма да му даде нищо. Един от другите затворници веднага побързал да изпее всичко на директора на затвора. След това нещата бързо се задвижили. Андре го арестували и двамата братя били осъдени на смърт. В пандиза ги сложили в две съседни килии за смъртни. Всеки от двамата пуснал молба за помилване. След четиридесет и три дни молбата на Емил била приета, а на Андре отхвърлена. Все пак от чувство за човещина спрямо Андре Емил не бил преместен веднага от килиите за смъртни и двамата братя всеки ден правели разходка един зад друг, свързани с една верига.

На четиридесет и шестия ден в четири и половина сутринта вратата на Андре се отворила. Всички били там в пълен състав: директорът, секретарят на съда, прокурорът, който му издействал тази присъда. Дошъл бил часът за екзекуцията. Но точно в момента, когато директорът тръгнал да произнася речта си, дотичал адвокатът заедно с един непознат, който връчил на прокурора някакъв документ. Всички се отдръпнали в коридора. Гърлото на Андре било толкова свито, че не можел да преглъща слюнката си. Случвало се нещо невиждано и нечуто — екзекуция никога не се прекъсва. И все пак точно това станало. Чак на другия ден, след часове на страх и мъчителна неизвестност, Андре научил от адвоката си, че в навечерието на екзекуцията президентът Думе е бил убит от Горгулов. Думе обаче не умрял веднага. Цяла нощ адвокатът висял пред клиниката, като преди това бил съобщил на министъра на правосъдието, че ако президентът умре преди часа на екзекуцията (между четири и половина и пет), ще поиска отлагане поради отсъствието на държавен глава. Думе умрял в четири часа и две минути. Докато предупредят в министерството, докато грабнат такси с човека, който носел заповедта за отлагане на екзекуцията — и пристигнали три минути, след като вратата на килията била отворена. Присъдите и на двамата братя били сменени с доживотна каторга. Защото в деня на избора на нов президент адвокатът отишъл във Версай и веднага щом Албер Льобрюн бил избран, му пъхнал в ръцете молбата за помилване. Никога президент не е отхвърлял първата подадена до него молба. „Льобрюн подписа и ето ме, братче, жив и здрав на път за Гвиана“ — завърши разказа си Андре. Гледах този тип, който се беше спасил от гилотината, и си казах, че моите страдания са нищо в сравнение с това, което той беше преживял.

Въпреки това не се сближих с него. Мисълта, че беше убил някаква бедна старица, за да я ограби, ме отблъскваше. Между другото на този Андре страшно му вървеше. По-късно, на остров Сен Жозеф, той успя да убие брат си пред очите на няколко каторжници. Емил ловял риба, изправен върху една скала, и мислел само за риболова. Грохотът на вълните заглушавал всякакви други шумове наоколо. Андре се промъкнал зад гърба на брат си с дебел триметров прът от бамбук и само с един удар го съборил във водата. Точно това място гъмжало от акули, които побързали да се наобядват с Емил. Когато по време на вечерната проверка открили, че го няма, го писали като изчезнал при опит за бягство. Никой повече не споменал за случая. Само четири-пет каторжници, които събирали кокосови орехи на близкия хълм, бяха видели точно какво е станало. Разбира се, всички, с изключение на копоите, знаели истината. Андре Байар никой не го бутнал с пръст.

За „примерно поведение“ бил върнат на континента, в Сен Лоран дьо Марони, където се ползвал с облекчен режим. Разполагал с малка самостоятелна килия. Един ден нещо се заял с друг каторжник и най-коварно го подмамил при себе си, където го убил с нож право в сърцето. Признали му, че е действал при законна самозащита и го оправдали. По-късно, когато премахнаха каторгата, той отново бил помилван заради „примерно поведение“.

Сен Мартен дьо Ре беше претъпкан със затворници. Те се деляха на две съвършено различни категории. Между осемстотин и хиляда каторжници и около деветстотин заточеници. За да отидеш на каторга, трябваше да си извършил нещо сериозно или поне да си обвинен в голямо престъпление. Най-леката присъда в Гвиана беше седем години каторга, а най-тежката — доживот. Тези, които бяха получили опрощение на смъртната присъда, автоматически попадаха сред доживотните. При заточениците положението беше друго. След три до седем по-леки присъди човек можеше да бъде заточен. Истина е, че всички тези хора бяха непоправими крадци и стремежът на обществото да се опази от тях е напълно разбираем. И все пак е срамно за един цивилизован народ да използва заточението като присъда. Сред нас имаше крадци на дребно — толкова неумели, че непрекъснато ги залавяха. И те бяха осъдени на заточение — т.е. същото като доживотна присъда. А през цялата си кариера като крадци едва ли бяха откраднали повече от десетина хиляди франка. Тук е една от най-големите безсмислици на френското общество. Един народ няма право нито да си отмъщава на онези, които създават проблеми на обществото, нито да ги изхвърля зад борда така набързо. В по-голямата си част това са хора, които се нуждаят от лечение, а не от подобни безчовечни наказания.

Така изтекоха седемнадесет дни, откак бяхме пристигнали в Сен Мартен дьо Ре. Вече знаехме името на кораба, който ще ни отведе в Гвиана — „Ла Мартиниер“. Той щеше да натовари хиляда осемстотин и седемдесет осъдени. Тази сутрин осемстотин-деветстотин каторжници бяхме събрани в правоъгълния двор на крепостта. От около час стояхме прави, строени в редици по десетима. Най-сетне се отвори една врата и видяхме да се появяват някакви хора, облечени различно от стражарите, с които бяхме привикнали. Носеха добре ушити дрехи с военна кройка в небесносин цвят. Не бяха жандарми, нито войници. Всички имаха по един широк колан с кобур за револвер. Дръжките на револверите се виждаха. Бяха приблизително осемдесет души. Някои от тях имаха нашивки. Всички изглеждаха загорели и бяха на различна възраст — между тридесет и пет и петдесет години. По-възрастните ни се сториха по-симпатични от младите, които се надуваха и си придаваха важен и високомерен вид. До офицерите им стояха директорът на Сен Мартен дьо Ре, един полковник от жандармерията, трима или четирима доктори в колониални униформи и две кюрета в бели раса. Полковникът взе един мегафон и се приготви да говори. Очаквахме да ни кресне „Мирно!“, но нищо подобно. Той извика:

— Слушайте всички внимателно. От този момент нататък минавате под разпореждане на силите на Министерството на правосъдието, представляващи затворническата администрация на Френска Гвиана, чиято столица е град Кайен. Господин комендант Баро, предавам ви тук присъстващите осемстотин и шестнадесет осъдени, фигуриращи в този списък. Проверете дали всички са налице.

Проверката започна веднага: „Този и този — тук; този и този и прочие.“ Това продължи два часа и всички си бяха на мястото. След това видяхме как представителите на двете администрации си размениха подписи върху една малка масичка, донесена специално за случая.

Комендантът Баро, който имаше толкова нашивки, колкото и полковникът от жандармерията, само че златни, а не сребърни, взе на свой ред мегафона:

— Каторжници, отсега нататък това е начинът, по който ще се обръщат към вас: каторжник този и този или каторжник такъв и такъв номер — в зависимост от номера, който ще ви сложат. Отсега нататък вие се намирате под специалното законодателство и ред на каторгата и решенията относно вас ще се взимат, когато това се налага, от вътрешната система за правораздаване. За различни престъпления, извършени на територията на каторгата, автономните вътрешни съдебни органи могат да ви дадат каквато преценят присъда — от затвор до смърт. Наказанията като затвор или изолатор естествено се прилагат в различни учреждения на територията, подчинена на управата. Служебните лица, които виждате пред себе си, се наричат надзиратели. Към тях ще се обръщате с „Господин надзирател“. След като се нахраните, всеки от вас ще получи по един моряшки сак с каторжническите ви дрехи. Всичко необходимо е предвидено — в Гвиана няма да се нуждаете от нищо друго освен от това, което сме ви дали. Утре ще се качите на „Ла Мартиниер“. Ще пътуваме заедно. Нека това, че заминавате, да не ви отчайва. В Гвиана ще се чувствате по-добре, отколкото в изолаторите тук. Разрешава ви се да разговаряте, да играете, да пушите и да пеете. Докато спазвате реда, нямате основание да се боите от телесни наказания. Ще ви посъветвам да изчакате с разчистването на личните си сметки, докато пристигнем в Гвиана. Надявам се, ще разберете нуждата от сурова дисциплина на кораба. Ако между вас има такива, които смятат, че не могат да понесат пътуването по здравословни причини, нека се обадят в лазарета, където военните лекари, придружаващи конвоя, ще ги прегледат. Пожелавам ви добър път.

С това церемонията приключи.

— Е, Дега, какво мислиш?

— Добри ми Папийон, виждаш, че бях прав, като ти казвах, че най-страшната опасност за нас ще бъдат останалите каторжници. Чу ли го като каза: „Изчакайте да стигнем до Гвиана и тогава разчиствайте личните си сметки.“ Това значи много неща. Кой знае какво клане и какви убийства стават там!

— Не се бой, имай ми доверие.

Открих Франсис Бардака и го питам:

— Брат ти още ли е санитар?

— Да, той не е истински престъпник, а е заточен.

— Свържи се с него колкото се може по-бързо и му поискай да ти намери един скалпел. Ако иска пари, ще ми кажеш колко и ще платя, каквото трябва.

Два часа по-късно притежавах скалпел със здрава стоманена дръжка. Единственият му недостатък беше, че се оказа доста големичък, но при всички положения това си беше опасно оръжие. Седнах в средата на двора до клозетите и изпратих да ми доведат Галяни, защото исках да му върна патрона. Но сигурно беше трудно да го открият сред огромната тълпа от осемстотин души, които бяха изпълнили двора. Откак бяхме пристигнали например, никой не беше успял да мерне нито Жюло, нито Гиту, нито Сузини.

Това наше всекидневие имаше своите предимства. Човек живееше, говореше, принадлежеше към едно ново общество — ако то изобщо можеше да се нарече общество. Имаше толкова много неща да си кажем, да чуем, да направим, че не ни оставаше време да се замисляме. Като гледах как миналото избледнява и минава на втори план по отношение на това, което изживяваме в момента, мислех, че щом пристигнем в Гвиана, най-вероятно почти веднага ще забравим кои сме били, как сме попаднали там и кои са били причините да се провалим и че ще заживеем с единствената мисъл — как да избягаме. Оказа се, че съм сгрешил. Защото преди всичко трябваше да се справим с една друга много по-важна задача — да оцелеем. Къде бяха останали ченгетата, заседателите, процесът, съдиите, жена ми, баща ми, приятелите? Да, те всички бяха тук като живи и имаха своето място в сърцето ми, но в треската на заминаването, във възбудата от големия скок в непознатото, от новите приятелства, от разнообразните запознанства те като че ли бяха загубили предишното си значение за мен. Това, разбира се, беше само повърхностно впечатление. Когато пожелаех, можех да отворя онези вратички в съзнанието си, които водеха към всеки от тях, и те отново щяха да застанат пред мен.

Ето го, Галяни се появи. Водеха го, защото въпреки дебелите си цайси той почти не виждаше. Вече изглеждаше съвсем здрав. Приближи се и безмълвно ми стисна ръката. Рекох му:

— Искам да ти върна патрона. Сега си наред, можеш да си го носиш сам. За мен той беше много голяма отговорност по време на пътуването, пък и кой знае дали в Гвиана ще бъдем близо един до друг и дори дали изобщо ще се видим. Така че най-добре е да си го вземеш обратно. — Галяни ме изгледа с нещастен вид. — Хайде да вървим в клозета и да ти го връщам.

— Не, не го ща, дръж го ти, подарявам ти го, твой е.

— Защо, бе?

— Не искам да ме заколят заради този патрон. Предпочитам да живея без парите, отколкото да пукна заради тях. Давам ти ги, защото в крайна сметка няма причина да рискуваш живота си, за да пазиш моите мангизи. Ако рискуваш, поне да си е за твоя полза.

— Шубе те е, Галяни. Да не са те заплашвали вече? Сигурно някой те подозира, че си зареден.

— Така е. Непрекъснато ми се мъкнат по петите трима араби. Аз затова досега не бях идвал да те потърся — за да не разберат, че си имам вземане-даване с теб. Всеки път, когато отивам до клозета, независимо дали денем или нощем, един от тримата идва и застава до мен. Намерих начин да им покажа много ясно, че не съм зареден, но въпреки това те не престават да ме следят. Сигурно смятат, че съм дал патрона си на някой друг, без да знаят на кого точно, и ми ходят по стъпките, за да ме пипнат в момента, в който си го взимам обратно.

Погледнах Галяни и видях, че наистина го преследват и са му изкарали акъла. Викам:

— В коя част на двора стоят обикновено?

— Около кухнята и пералнята — казва.

— Добре, стой тука, аз ще се върна. Всъщност не, ела с мен.

Тръгнах заедно с него към арабите. Извадих скалпела от кепето си и го хванах с дясната ръка за дръжката, така че острието да остане скрито в ръкава. И наистина, като пристигнахме на мястото, ги забелязахме. Бяха четирима — трима араби и един корсиканец, който се казваше Джирандо. Веднага схванах номера — нашите хора бяха чупили корсиканеца и той веднага отишъл да изпее работата на арабите. Трябва да е знаел, че Галяни е зет на Паскал Матра и няма начин да е без патрон.

— Здрасти, Мокране, как е, върви ли?

— Върви, Папийон. А при теб как е?

— При мен не върви, мамка му. Идвам да ви кажа, че Галяни ми е приятелче. Ако нещо му се случи, ти първи ще си го отнесеш, Джирандо. И на останалите няма да им се размине. Разбирайте го, както си щете.

Мокране, единият от арабите, се изправи. Беше висок колкото мене — около метър седемдесет и четири и също толкова як. Атаката ми го беше засегнала и той тъкмо понечи да ме нападне, когато аз бързо извадих чистак новия скалпел и му рекох:

— Да не си мръднал, че те убивам като псе.

Той се сепна, че ме вижда въоръжен въпреки непрекъснатите проверки; моето държание и дължината на оръжието също го стреснаха и той каза:

— Станах, за да обсъдим въпроса, а не да се бием.

Аз знаех, че това не е вярно, но беше в мой интерес да спася авторитета му пред неговите приятели. Оставих му начин да се измъкне от положението:

— Е, хубаво, щом си станал, само за да обсъдим…

— Не знаех, че Галяни ти е приятел. Мислех, че е някой от задръстените, пък и ти трябва да ме разбереш, Папийон, когато си без мангизи, все отнякъде трябва да намериш сухо, за да можеш да духнеш.

— Така е. Ти, Мокране, имаш всички основания да се бориш за живота си. Само тук няма да пипаш. Търси другаде.

Той ми протегна ръка, аз я стиснах: Уф! Измъкнах се, слава богу! Защото, между нас казано, ако бях убил този тип, нямаше да замина на другия ден. Малко късно бях забелязал, че работата става дебела. Галяни се върна с мене. Казах му:

— Не разправяй на никого. Не искам старият Дега да ми чете конско.

Опитах се да убедя Галяни да си вземе патрона, но той пак каза:

— Утре преди тръгване.

На следващия ден обаче така хубаво се беше покрил, че аз се качих на кораба с два патрона.

Тази нощ никой от килията, в която бяхме единадесетима, не продума. Всички повече или по-малко мислехме, че това е последният ни ден на френска земя. Всеки повече или по-малко беше обхванат от мъка, че ще остави завинаги Франция и ще потегли към непозната земя и непознат живот.

Дега мълчеше. Бяхме седнали двамата до решетестата врата към коридора, защото тук подухваше малко по-свеж въздух. Чувствах се напълно объркан. Сведенията за това, което ни очакваше, бяха толкова противоречиви, че не знаех дали да се радвам, дали да тъжа или направо да се отчая.

Хората от нашата килия принадлежаха към престъпния свят. С изключение на онзи малък корсиканец, който беше роден в Гвиана. Всички те сякаш бяха загубили способността си да мислят и да реагират. Като че ли бяха онемели под тежестта на този момент. Течението в коридора изсмукваше цигарения дим от килията като облак. Трябваше да се навеждаме под тютюневите облаци, за да не ни лютят очите. Никой освен Андре не заспа. Но като се знае, че той веднъж беше губил живота си, това не трябваше да ни учудва. Отсега нататък за него всичко щеше да бъде като неочаквано намерен рай.

Животът ми минаваше бързо пред очите ми като на филм: детство в семейството, където царяха любов, учение, внимателно възпитание и благородство; полските цветя, ромоленето на ручеите, вкусът на лешниците, крушите и сливите, които растяха в изобилие в нашата градина; уханието на здравеца, който цъфваше всяка пролет пред вратата; обстановката около къщата и в нея, когато нашите си бяха у дома — всичко това пробягваше бързо пред очите ми. Беше като в говорящо кино, в което чувах гласа на бедната ми майка, която толкова ме обичаше, после гласа на баща ми — винаги нежен и внимателен, лая на татковото ловно куче Клара, което ме викаше да си играем навън; момчетата и момичетата от моето детство — другарчетата от най-хубавите моменти в моя живот… Този филм, който гледах, без да съм го пожелал, прожекцията на магическия фенер, запален против волята ми от моето подсъзнание, изпълниха нощта на очакване преди големия скок в непознатото със сладки и нежни спомени и вълнения.

Това беше и моментът да си направя равносметка. И така — бях двадесет и шест годишен, чувствах се добре, носех в корема си пет хиляди и шестстотин собствени франка и двадесет и пет хиляди, които принадлежаха на Галяни. Дега до мен разполагаше с десет хиляди. Значи можех да разчитам на четиридесет хиляди франка, защото ако Галяни не можеше да опази мангизите си тук, още по-малко щеше да се справи на кораба или в Гвиана. Той си го знаеше и затова не дойде да ме потърси. Така че можех да разполагам с неговите пари, като, разбира се, щях да го взема със себе си при бягството — все пак парите си бяха негови, трябваше и той да изкяри от тях. Щях да ги използвам за негово добро, но и аз щях да имам полза. Четиридесет хиляди бяха много пари, така че с тях щях лесно да подкупвам съучастници, други каторжници и надзиратели.

Резултатът от равносметката излезе положителен. Веднага щом пристигнехме, трябваше да избягам заедно с Дега и Галяни и това беше единственото, което трябваше да занимава мислите ми. Докоснах скалпела и усетих хладината на стоманената му дръжка. Това ме изпълни със задоволство. Притежаването на толкова страшно оръжие ми вдъхваше сигурност. Вече бях успял да изпитам въздействието му при сблъсъка с арабите.

Около три часа през нощта затворници от изолатора подредиха покрай решетката на килията единадесет моряшки торби от грубо платно, които бяха натъпкани до пръсване. На всяка от тях имаше закачен голям етикет. Успях през решетката да разгледам един от етикетите, който висеше, обърнат към нас. Прочетох: К… Пиер, тридесетгодишен, висок метър седемдесет и три, четиридесет и втора мярка, обувки номер четиридесет и едно, номер Х… Този Пиер К… беше Лудия Пиеро от Бордо, осъден на двадесет години принудителен труд заради убийство.

Той беше свястно момче, пряк и коректен човек от престъпния свят, когото познавах добре. От етикета разбрах колко старателна и добре организирана е административната система на каторгата. Нещата бяха по-изпипани дори отколкото в казармата, където си избирахме униформите на око. Тук всичко беше регистрирано, записано и всеки от нас щеше да получи дрехи по мярка. През една цепка видях, че униформата е бяла на червени вертикални райета. С подобен костюм явно не можеш да минеш незабелязан.

Насила започнах да си представям картини от процеса, съдиите, прокурора и прочие. Мозъкът ми категорично отказваше да ми се подчини и успявах да си представям само най-обикновени неща. Разбрах, че за да преживея отново онези сцени така наситено, както ги бях усещал в Консиержери и в Болийо, трябваше да бъда сам, напълно сам. Когато осъзнах това, изпитах огромно облекчение и разбрах, че комуналният живот, който ме очаква, ще породи други нужди, други реакции, други планове.

Лудия Пиеро се приближи до решетката и попита:

— Как е, Папи?

— А при тебе?

— Е, знаеш, аз винаги съм мечтал да стигна до Америките, но не можех да спестя за пътя, понеже съм комарджия. Ченгетата са помислили за мен и ми осигуряват безплатно пътешествие. Не можеш да отречеш, че имам късмет, нали, Папийон? — Говореше естествено, в думите му нямаше самохвалство. Усещаше се, че е напълно сигурен в себе си. — Това безплатно пътешествие до Америка си има своите предимства. Предпочитам да ида на каторга, отколкото да се скапвам петнадесет години в някой изолатор във Франция.

— Ако можехме да научим как ще свърши всичко това, а, Пиеро? В крайна сметка обаче да откачиш, или да се скапеш в карцера или в изолатор някъде из Франция, е много по-лошо, отколкото да пукнеш от проказа или от жълта треска — това е моето мнение.

— И моето също — каза Пиеро.

— Виж, това е твоят етикет.

Той се наведе, втренчи се, за да го прочете, и бавно засрича.

— Бързам да ги сложа тия дрехи. Имам желание да отворя торбата и да се облека — какво ще ми кажат. Така и така, вещите тук са предназначени за мене.

— Недей, бе Пиер. Изчакай един час. Не е сега моментът да си създаваме проблеми. Имам нужда от малко спокойствие. — Той разбра и се оттегли към дъното на килията.

Луи Дега ме погледна и каза:

— Това е последната нощ, малкият. Утре ще се отдалечим от нашата хубава страна.

— Нашата хубава страна няма хубаво правосъдие, Дега. Може би един ден ще намерим други страни, които няма да са хубави като нашата, но ще знаят да се отнасят по-човечно към онези, които са съгрешили.

Не знаех колко близо съм до истината. Бъдещето щеше да покаже, че съм бил прав. Отново се възцари тишината.

Заминаване към каторгата

В шест часа настъпи страшна олелия. Първо дойдоха затворници, които ни донесоха кафе, а после и четирима надзиратели. Този път бяха облечени в бяло, но носеха, както и предишния ден, револвери на бедрата си. Копчетата на безукорно белите им куртки бяха позлатени. Единият от тях беше с три златни нашивки във формата на „V“ на левия си ръкав и нямаше нищо на раменете.

— Каторжници, излезте двама по двама в коридора. Всеки да си намери торбата, предназначена за него, по етикета, на който е написано името му. Вземете торбата и се отдръпнете до стената, с лице към коридора. Поставете торбата пред себе си.

След двадесетина минути всички бяхме строени със саковете.

— Съблечете се, сгънете на купчина дрехите си и ги направете на вързоп във ватенката. Така. Ти там, събери вързопите и ги сложи в килията… Облечете се — гащи, потник, раиран шаячен панталон, шаячна куртка, обувки и чорапи… Облечени ли са всички?

— Да, господин надзирател.

— Добре, оставете ватенката извън торбата за в случай, че завали, и за да се завивате, ако ви е студено. Торбите на лявото рамо! В колона двама по двама, след мен!

Онзи с нашивките най-отпред, двама отстрани и последният надзирател най-отзад, малката ни колона пое към двора. За по-малко от два часа осемстотин и десет каторжници бяха строени. Извикаха отделно четиридесет човека, между които ние с Дега и тримата заловени бегълци — Жюло, Галяни и Сантини5. Строиха ни по десет. Отстрани на всеки ред в оформящата се колона заставаше по един надзирател. На три метра отпред през целия път вървяха заднешком десетина стражари. Бяха обърнати с лице към нас и държаха пушките си така, че да могат да се прицелят във всеки момент. Водеха ги други десет стражари, които ги теглеха за коланите.

Голямата порта на Цитаделата бавно се отвори и колоната запълзя. Докато се изнизвахме от крепостта, нови стражари с пушки и картечници се присъединяваха към конвоя и тръгваха с него, като пазеха на около два метра разстояние от колоната. Стражарите отблъскваха умиращите от любопитство зяпачи, които бяха дошли специално, за да присъстват на заминаването на каторжниците. Някъде по средата на пътя от прозореца на една къща се подсвирна. Вдигнах очи и видях жена ми Нинет и приятеля ми Антоан Д… на прозореца. Паула — жената на Дега, и неговият приятел Антоан Жилети бяха на съседния. Дега също ги видя и ние вървяхме с погледи, приковани към двата прозореца, докато можехме. Тогава за последен път видях жена си, а също и приятеля си Антоан, който загина по-късно в Марсилия по време на бомбардировка. Никой не продумваше, цареше пълна тишина. Нито затворниците, нито надзирателите, нито стражарите, нито зяпачите нарушаваха този разтърсващ момент, в който всички осъзнаваха, че хиляда и осемстотин мъже напускат завинаги обикновения човешки живот.

Качихме се на борда. Нас, първите четиридесет човека, ни пратиха право в трюма, в една клетка, обградена с дебели решетки. Над нея висеше голям картон с надпис: „Помещение №1, 40 души специална категория. Непрекъснато и строго наблюдение.“ Раздадоха ни по един навит хамак, който трябваше да окачим на висящите от тавана халки. Някой ме прегърна — беше Жюло. На него всичко това му изглеждаше познато, защото преди десет години вече беше изминавал този път и знаеше как стоят нещата.

— Бързо насам — ме придърпа той. — Закачи си торбата там, където ще си окачиш хамака. Тук сме близо до два люка — те сега са затворени, но като навлезем в открито море, ще ги отворят и ще имаме повече въздух, отколкото където и да било другаде.

Запознах го с Дега. Както си говорехме, се приближи някакъв тип. Жюло му прегради пътя с ръка и изръмжа:

— Не си пъхай носа тук, ако искаш да пристигнеш жив в Гвиана. Ясно ли е?

— Да — рече другият.

— Знаеш ли защо?

— Да.

— Тогава чупка.

Типът се чупи. Тази демонстрация на сила много впечатли Дега и той не се опита да го скрие:

— Благодарение на вас двамата ще мога да спя спокойно.

А Жюло го увери:

— Тук с нас си на по-сигурно, отколкото в някоя тузарска вила с отворен прозорец на долния етаж.

Пътуването продължи осемнадесет дни, през които се случи само едно произшествие. Една нощ всички се събудихме от смразяващ писък. Някакъв тип беше намерен наръган с нож между плешките. Бяха го продупчили от долу на горе през хамака. Бая голям нож, по-дълъг от двадесет сантима. Веднага двадесет и пет — тридесет надзиратели ни заобиколиха с насочени револвери и пушки и закрещяха:

— Всички голи, светкавично!

Съблякохме се до един. Ясно — ще пребъркват. Сложих скалпела под десния крак, като прехвърлих тежестта на левия, защото острието ме режеше. Босото ми стъпало го покри изцяло. Четирима от надзирателите влязоха при нас и започнаха да претърсват обувките и дрехите. Преди това оставиха револверите си отвън и затвориха зад гърба си вратата на килията. Останалите зад решетките продължаваха да ни държат на мушка.

— Първият, който мръдне, е мъртъв — предупреди един от началниците.

При претърсването откриха три ножа, две подострени обущарски шила, тирбушон и един златен патрон. Шестима души бяха изкарани все още голи на палубата. Началникът на конвоя — комендантът Баро, пристигна заедно с двама военни лекари от колониалните войски и капитана на кораба. Когато копоите излязоха от нашата клетка, всички бързо се заобличаха, без да дочакат разрешение. Аз си прибрах скалпела.

Надзирателите се отдръпнаха в дъното на палубата. По средата застана Баро, а останалите — до стълбището. Пред тях стояха мирно, строени в редица, шестимата голи мъже.

— Това е негово — започна да обяснява копоят, който беше пребърквал, като взе един от ножовете и посочи собственика му.

— Да, мое е.

— Добре — отсъди Баро, — този ще продължи пътешествието в карцера над моторите.

Един по един строените бяха обвинявани, че притежават някое от шилата, тирбушона, ножовете и всеки си признаваше. След което все така гол се изкачваше по стълбата, придружаван от по двама надзиратели. На земята останаха един нож и златният патрон. И само един човек за двете. Беше млад, между двадесет и три и двадесет и пет, добре сложен, най-малко метър и осемдесет, с атлетично тяло и сини очи.

— Това е твое, нали? — запита копоят, като протегна златния патрон.

— Да, мое е.

— Какво съдържа? — попита комендантът Баро, като го взе.

— Триста английски ливри, двеста долара и два диаманта по пет карата.

— Да видим — той го отвори. Тъй като беше заобиколен от останалите, ние нищо не виждахме, но го чухме да казва. — Точно така. Как се казваш?

— Салвидиа Ромеро.

— Италианец?

— Да, господине.

— Няма да те наказваме за патрона, но за ножа не може да ти се размине.

— Извинете, ножът не е мой.

— Не ми ги разправяй тия, намерих го в твоите обувки — каза копоят.

— Повтарям ви, че ножът не е мой.

— Значи излиза, че аз съм лъжец, а?

— Не, просто сте сбъркали.

— Чий е тогава ножът? — попита комендантът Баро. — Ако не е твой, значи принадлежи на някой друг?

— Не е мой, и това е всичко.

— Ако не искаш да те напъхаме в карцера над парните котли, където жив ще се изпържиш, кажи чий е ножът.

— Не знам.

— Ти подиграваш ли се с мен? Намират нож в обувките ти и ти не знаеш чий е? Да не ме взимаш за глупак? Или е твой, или знаеш кой го е напъхал там. Казвай.

— Ножът не е мой и не е моя работа да ви казвам чий е. Аз не съм доносник. Да не би случайно да приличам на някой гаден тъмничар?

— Надзиратели, сложете му белезници. Скъпо ще платиш за тази демонстрация на неподчинение.

Комендантът и капитанът започнаха да се съвещават. Капитанът даде заповед на помощника си, който се качи на палубата. След минута пристигна един моряк — бретонец, цял великан, който носеше ведро с вода — сигурно морска, и дебело колкото юмрук въже. Накараха момчето да коленичи и го завързаха за последното стъпало на стълбата. Морякът натопи въжето във водата и започна бавно, с всички сили да шиба бедрата, слабините и гърба на бедния нещастник. Кръвта потече по бедрата и хълбоците му, но той нито веднъж не извика. В гробовната тишина, която беше настанала, изведнъж откъм нашата килия се чу вик на протест:

— Банда мръсници!

Това се оказа искрата, която ни възпламени, и от всички страни проехтяха викове: „Убийци! Мръсници! Садисти!“ Колкото повече ни заплашваха, че ще стрелят по нас, толкова повече ние крещяхме. Изведнъж капитанът извика:

— Пуснете парата!

Двама моряци завъртяха крановете и срещу нас засвистяха струи пара с такава мощ, че за секунда всички се озовахме залегнали по корем на земята. Полудяхме от страх. Онези, които получиха обгаряния от парата, не смееха да се оплачат. Цялата акция продължи по-малко от минута, но потресе всички.

— Мисля, че разбрахте за какво става дума, дебелоглавци. Отсега нататък при най-малкото неподчинение ще обръщам парата. Стани!

Само трима души бяха сериозно пострадали от парата. Заведоха ги в лазарета. Момчето, което пребиха, се върна при нас. Шест години по-късно то щеше да загине при опит за бягство с мен.

През осемнадесетте дни на пътешествието имахме време да понаучим това-онова и да получим някаква представа за живота в каторгата. По-късно нещата не се развиха така, както си ги представяхме, но все пак Жюло направи възможното, за да ни осветли. Разбрахме например, че Сен Лоран дьо Марони е седалище, което се намира на сто и двадесет километра от морето на брега на река Марони. Жюло обясни:

— В това селище са затворът и административният център на каторгата. Там новопристигналите се разпределят по категории. Заточениците заминават директно на сто и петдесет километра оттам в наказателната колония Сен Жан. Каторжниците ги разпределят на три групи. Най-опасните ще бъдат отделени още в момента на пристигането си и ще изчакат в дисципа да ги прехвърлят на Островите на спасението, където ги интернират за ограничен срок или доживот. Островите се намират на петстотин километра от Сен Лоран и на стотина от Кайен. Наричат се Роаял, най-големият; Сен Жозеф, където е изолаторът на каторгата; и най-малкият — Дяволският. Каторжниците не ги изпращат на Дяволския остров освен в много редки случаи. Там са политическите.

— После идват опасните втора категория. Те остават в лагера в Сен Лоран, където се занимават с градинарство и земеделие. Всеки път, когато стане нужда, ги изпращат в тежките лагери: Горския лагер, Шарвен, Каскадата, Червения залив, 42-ри километър, наречен Лагерът на смъртта. После идва обикновената категория — тях ги вземат за чиновници в администрацията, за готвачи, за чистачи в градчето или в лагерите или за друга занаятчийска работа — в шивашките работилници, дърводелството, бояджийството, ковачниците, поддържането на електрическите инсталации, тапицерството, пералните и прочие.

— Най-важният момент е този при пристигането: ако ви отделят и ви сложат в килия, значи ще бъдете интернирани на островите и трябва да изоставите всяка надежда за бягство. В такъв случай имате само един шанс — бързо да се самонараните, да си разцепите коляното или корема, за да ви изпратят в болницата и да избягате оттам. На всяка цена трябва да избегнете заминаването за островите. Има и друг начин — ако корабът за островите още не е готов за отплаване, дайте пари на санитаря. Той ще ви направи инжекция с терпентиново масло в някоя става или ще ви прекара през някоя раничка накиснат в урина косъм, за да се предизвика инфекция. Или ще ви намери сяра, която да дишате и да успеете да вдигнете 40° температура. През тези няколко дни, докато чакате, трябва на всяка цена да попаднете в болницата.

— Ако пък не ви отделят и ви оставят заедно с другите в лагерните бараки, ще имате време да действате. В такъв случай не бива да търсите работа във вътрешността на лагера. Ще платите нужното, за да получите работа като клозетни чистачи, метачи или в резачницата на някой частник. Като излизате за работа извън лагера, както и всяка вечер на връщане, ще имате възможност да установите връзки с освободени каторжници, които живеят в селището, или с китайците, които могат да подготвят бягството. Трябва да избягвате лагерите непосредствено около селището — там скоро ще изпукате. Има лагери, в които никой не е успявал да оживее повече от три месеца. Там направо в джунглата те карат да нарязваш по един кубически метър дървесина всеки ден.

Тази ценна информация Жюло ни я повтаряше по време на целия път. Той самият се беше подготвил. Знаеше си, че със слизането от кораба директно ще го пратят в карцера като заловен беглец. Затова се беше снабдил с едно съвсем малко ножче, което държеше в патрона си. Веднага щом пристигнехме, щеше да го извади и да разцепи коляното си. На слизане от кораба щеше да падне от стълбата пред всички. Вярваше, че ще успее да попадне от кея направо в лазарета. Впрочем точно така и стана.

Сен Лоран дьо Марони

Надзирателите тръгнаха да се преобличат на групи по няколко души. Връщаха се в белите си униформи с колониални каски вместо фуражки.

„Пристигаме“, рече Жюло. Бяха затворили люковете и ние не можехме да дишаме от жега. През тях вече виждахме храсталаците на брега. Значи плавахме по река Марони. Водата й ставаше за пиене. Девствените гори наоколо тънеха в зеленина и будеха възхищение. Прелитаха птици, обезпокоени от корабните сирени. Движехме се много бавно, което ни позволяваше да разглеждаме внимателно тъмнозелената гъста и изобилна растителност. Забелязахме първите дървени къщурки с ламаринени покриви. Излезли пред домовете си, десетки черни мъже и жени наблюдаваха как минава корабът. Бяха свикнали да гледат как той стоварва човешкия си товар и затова не отправяха към него никакви поздрави. Три изсвирвания на сирената и шумът от витлото ни показаха, че пристигаме, после машините спряха. Муха да беше бръмнала, щеше да се чуе.

Никой не продумваше. Жюло беше извадил своето ножче и разряза панталона на коляното си, така че да изглежда като че ли е бил разкъсан. Коляното си щеше да разцепи едва на мостика — не биваше да оставя следи от кръв. Надзирателите отвориха вратите на килията и ни подредиха по трима. Ние бяхме четвъртата подред тройка — Жюло стоеше между мен и Дега. Качихме се на палубата. Беше около два следобед и огненото слънце ме блъсна по остриганата глава и очите. След като се подредихме на палубата, ни подкараха към мостика. При лекото разбъркване в колоната, което се получи, щом първите стъпиха на мостика, аз подхванах торбата на Жюло, за да я придържам на рамото му, а той обтегна кожата на коляното си, заби ножа и с един-единствен удар отцепи седем-осем сантиметрово парче месо. След което ми подаде ножа и хвана сам торбата си. В момента, когато стъпихме на мостика, той се спъна и се изтъркаля чак до долу. Вдигнаха го и като видяха, че е ранен, извикаха носачи. Всичко се разви по предварителния сценарий — двама души отнесоха Жюло на носилка.

Пъстрата тълпа ни оглеждаше с любопитство. Негри, мулати, индианци, китайци и някакви подобия на бели хора — сигурно освободени каторжници, изучаваха всеки, който стъпваше на земята, за да заеме своето място в редицата. От другата страна се бяха подредили надзиратели, добре облечени цивилни, жени в летни рокли, деца — всички добре предпазени от слънцето. Те също бяха дошли да видят новопристигналите. Когато от кораба слязоха около двеста човека, колоната се задвижи. Вървяхме десетина минути и стигнахме до една много висока порта от дебели дъбови греди, на която пишеше: „Наказателна колония Сен Лоран дьо Марони. Вместимост 3 000 души.“ Портата се отвори и ние започнахме да влизаме през нея в редици по десет. „Раз-два! Раз-два! Марш!“ По прозорците и по големите камъни се бяха накачулили множество каторжници, които искаха да ни разгледат на идване.

Щом стигнахме до средата на двора, се чу:

— Спри! Оставете торбите пред себе си. Останалите да раздадат шапките!

Дадоха на всеки от нас по една сламена шапка и това ни дойде доста добре — двама-трима вече бяха покосени от слънчев удар. Един от копоите с нашивки се приготви да чете някакъв списък и ние с Дега се спогледахме. Сетихме се за разказите на Жюло. Първо привикаха Гиту:

— Насам!

Двама надзиратели го заобиколиха и го отведоха. После Сузини, Жиразол по същия начин.

— Жюл Пинар!

— Жюл Пинар (това беше Жюло) се нарани и остана в лазарета.

— Добре — явно това бяха хората за интерниране на островите.

Надзирателят продължи:

— Слушайте внимателно. Всеки, който си чуе името, да излиза напред с торба на рамо и да се подрежда пред жълтата барака с номер 1. Този и този — налице, и прочие.

Дега, Карие и аз се озовахме в редицата пред жълтата барака. Отвориха ни вратата и ние влязохме в правоъгълно помещение, дълго двадесетина метра. По средата имаше пътека за минаване, широка около два метра и преградена от двете си страни с метални прътове, които стигаха от единия до другия край на помещението. Между преградите и стената бяха окачени вместо висящи легла платнища, върху тях имаше завивки. Всеки сам си избра къде да легне. Дега, Лудия Пиеро, Сантори, Гранде и аз се наредихме един до друг. Веднага започнаха да се заформят групички. Отидох до дъното на помещението — отдясно имаше баня, отляво бяха клозетите. Течаща вода — ниц. Накачихме се по прозорците, за да зяпаме какво става с тези, които идват след нас. Луи Дега, Лудия Пиеро и аз сияехме — щом ни бяха сложили в обща барака, значи нямаше да ни интернират. Иначе щяхме да сме в килии. Така поне ни беше обяснил Жюло. Всички бяхме спокойни и доволни чак до пет часа привечер, когато цялото настаняване приключи. Тогава Гранде каза:

— Странно, от целия конвой не интернираха нито един човек. Толкова по-добре, разбира се, но нещо не е наред.

Гранде беше човекът, който навремето обра сейфа на един от централните затвори и накара цяла Франция да се скъса от смях.

На тропиците нощта и денят идват без здрач и без зазоряване. През цялата година те се сменят внезапно в един и същи час. Нощта се спуска рязко в шест и половина. И тъкмо в този час двама възрастни каторжници донесоха два петролни фенера и ги окачиха на тавана, откъдето те хвърляха мъждукащата си светлина. Три четвърти от помещението остана неосветено. В девет вече всички спяха, натръшкани от жегата след изтощителните вълнения около пристигането. Не полъхваше нито помен от ветрец, всички се бяхме събули по гащи. Аз лежах между Дега и Лудия Пиеро. Поговорихме си шепнешком, после заспахме.

На следващата утрин тръбата изсвири, още преди да се е разсъмнало. Станахме, измихме се и се облякохме. Раздадоха ни по къшей хляб и кафе. На стената имаше една закрепена дъска, върху която можехме да оставяме хляба, панерката си и всички останали свои вещи. В девет влязоха двама надзиратели и един млад каторжник, облечен в бяло, без райета. Двамата копои бяха корсиканци и се разговориха на своя диалект със земляците си. През това време санитарят обхождаше залата. Когато стигна до мен, запита:

— Как си, Папи? Не ме ли помниш?

— Не.

— Аз съм Сиера Алжиреца, срещахме се в Париж при Данте.

— А, да, сега се сещам. Ама тебе те заточиха през 29-а, сега сме 33-а. Как не си избягал досега?

— Е да, не е толкова лесно да се измъкне човек. Запиши се в листата на болните за преглед. А тоя кой е?

— Това е Дега, моят приятел.

— Тогава и него ще го туря в списъка. Ти, Папи, ще имаш дизентерия. А ти, старче — астматична криза. Ще се видим по време на прегледа в единадесет. Имам какво да ви кажа.

Той продължи пътя си, като викаше високо „Кой тук е болен?“ Отиваше при тези, които вдигаха ръка, и ги записваше. Когато отново мина покрай нас, с него вървеше един стар и изгорял от слънцето надзирател.

— Папийон, това е моят началник, надзирателят-санитар Бартилони. Господин Бартилони, тия двамата са приятелите, за които ви споменах.

— Добре, Сиера, ще уредим прегледа, разчитай на мен.

В единадесет ни извикаха. Бяхме деветима болни. Преминахме на крак през целия лагер между бараките. Стигнахме до сравнително нова барака, измазана в бяло с червен кръст на нея. Влязохме в чакалнята, където вече се бяха събрали шестдесетина души. В двата края на чакалнята стояха по двама надзиратели. Сиера се появи, облечен в чисто бяла лекарска престилка. Каза: „Ти, ти, ти и ти — минавайте.“ Влязохме в стаята, където явно се намираше кабинетът на лекаря. Сиера размени няколко думи с другите трима на испански. Единия от тях го познах веднага — беше Фернандес, който на времето уби трима аржентинци наведнъж в Кафе дьо Мадрид в Париж. След като поговориха, Сиера го изпроводи в друг кабинет, с врата към чакалнята, а после се върна при нас.

— Папи, позволи ми да те прегърна. Щастлив съм, че мога да ви услужа — на теб и твоя приятел. И двамата сте интернирани. Не, остави ме да говоря! Ти, Папийон — доживот, а ти, Дега, за пет години. Имате ли мангизи?

— Да.

— Тогава дайте ми по петстотин франка на човек и още сутринта ще ви приберем в болницата. Тебе за дизентерия. А ти, Дега, започни да блъскаш по вратата през нощта. Или още по-добре, някой друг да извика вместо тебе копоя и да му каже, че се задушаваш. За останалото аз имам грижа. Само за едно нещо ще те помоля, Папийон — предупреди ме навреме кога ще се чупиш. Аз ще ти помогна с каквото мога. В болницата ще ви задържат за един месец, ако си плащате по сто франка на седмица. Налага се да действате бързо.

Фернандес излезе от кабинета и връчи пред нас петстотин франка на Сиера. След него аз влязох там и на излизане му дадох хиляда и петстотин франка вместо хиляда. Той отказа да вземе петстотинте в повече. Не настоях.

— Мангизите, които ми даваш, са за копоя. Аз не искам нищо за себе си. Нали сме приятели? — каза той.

На следващия ден Дега, аз и Фернандес се озовахме в една огромна килия в болницата. Дега го бяха прибрали посред нощ. Санитарят в нашата стая беше тридесет и пет годишен мъж на име Шатал. Сиера го беше инструктирал за нас. Щом минеше докторът, той трябваше да му представи едни изследвания, от които да си проличи, че аз съм разяден от разни амеби. А за Дега десет минути преди визитата щеше да запали малко сяра, която му бяхме осигурили, и да му помогне да подиша от изпаренията с кърпа на главата. Що се отнася до Фернандес, той просто имаше чудовищно подуто лице — беше пробол на няколко места кожата от вътрешната страна на едната си буза, след което я беше надувал в продължение на цял час. Явно го е правил достатъчно старателно, защото отокът закриваше едното му око. Килията се намираше на първия етаж и в нея имаше около шестдесет болни, повечето от които с дизентерия. Запитах санитаря къде е Жюло.

— В сградата точно отсреща. Да му предам ли нещо? — попита той.

— Да, предай му, че Папийон и Дега са тук и нека се покаже на прозореца.

Санитарят можеше да влиза и излиза от помещението, когато си пожелае. За целта трябваше само да почука на вратата и един арабин му отваряше. Арабинът беше. „мекере“ — каторжник, който помага на надзирателите. От двете страни на вратата седяха трима надзиратели с пушки на коленете. Решетките на прозорците бяха направени от железопътни релси. Питах се, как ли ще успеем да ги прережем. Седнах до прозореца.

Между двете сгради имаше градинка с хубави цветя. Жюло се появи на своя прозорец с една керемида в ръка, на която беше изписал с креда „БРАВО“. След около час санитарят ми донесе писмо от Жюло. Той пишеше: „Опитвам се да се преместя във вашата стая. Ако не успея, гледайте вие да дойдете в моята. Кажете им, че имате врагове в помещението. Значи сте интернирани? Смело! Ще им разкажем играта.“ Случката в централния затвор в Болийо ни беше сближила много. Навремето Жюло се беше специализирал в работата с дървен чук и затова го наричаха Човека чук. Той пристигал с кола пред някоя бижутерия посред бял ден — когато най-ценната стока е по витрините. Колата, карана от съучастник, спирала, без да изключва мотора. Жюло слизал бързо, въоръжен с голям дървен чук, строшавал витрината с едно замахване, награбвал колкото се може повече бижута и се мятал на колата, която изхвърчавала така, че от нея оставало само свистенето на гумите. След като направил големи удари в Лион, Анжер, Тур, Хавър, решил да атакува една от известните парижки бижутерии в три часа следобед и отнесъл стока за около милион. Така и не пожела да ми обясни защо и как са го пипнали. Осъдили го на двадесет години и в края на четвъртата той духнал. Хванали го, както ни обясни, когато се върнал обратно в Париж, за да търси и да убие пласьора на плячката, защото оня му дължал тлъста сума пари и не я бил върнал на сестра му. Пласьорът обаче го мярнал да се върти из неговата улица, предупредил полицията и ето го Жюло обратно в каторгата с нас.

Вече от цяла седмица киснехме в болницата. Вчера дадох на Шатал двеста франка — седмичната такса за нас двамата. За да си спечелим приятели, раздавахме тютюн на всички, които си нямаха. Един бандит на шестдесетина години — марсилец на име Карора, се сдуши с Дега. Стана му нещо като съветник. По няколко пъти на ден му повтаряше, че ако има много пари и това се знае в селището (а чрез вестниците, които пристигаха, тук се научаваше за всички по-големи процеси), по-добре да не бяга, защото освободените каторжници веднага ще му видят сметката, за да му измъкнат патрона. Дега ми сподели за тези свои разговорки със стареца Карора. Сто пъти му повторих, че на онзи дъртак не бива да се има вяра, защото виси тук от двадесет години и вече трябва да е изкукуригал. Но Дега беше силно впечатлен и на мен ми струваше много усилия да го поддържам в що-годе добра форма и настроение.

Предадох на Сиера бележка да ми доведе Галяни. Наложи се да чакам дълго. На следващия ден Галяни беше доведен в болницата, но в стая без решетки. Какво да направя, за да му върна патрона? Споделих с Шатал, че е абсолютно наложително да говоря с Галяни — нарочно му създадох впечатление, че се приготвяме за бягство. Той ми обеща, че ще го доведе за пет минути точно в дванадесет на обяд. Щеше да го качи на верандата, откъдето можеше да разговаря с мен през прозореца, докато се сменя охраната. При това безплатно. Доведоха ми Галяни на прозореца в дванадесет и аз направо му тикнах патрона в ръцете. Той си го сложи прав пред мен и се разплака. След два дни получих от него списание, в което бяха пъхнати пет банкноти по хиляда франка и бележка с една-едничка дума — благодаря.

Като ми предаваше списанието, Шатал видя парите. Не каза дума, но аз реших да му предложа една част от тях. Той отказа. Рекох му:

— Искаме да се чупим. Ще дойдеш ли с нас?

— Не, Папийон, хванал съм се на друго място. Не искам да мърдам, преди да се е върнал съдружникът ми, който ще се освободи след пет месеца. Така по-добре ще подготвим бягството и всичко ще ни е по-сигурно. Разбирам, че на тебе ти е много напечено, защото си интерниран, но ще ти е трудно да избягаш оттук при тези решетки. Не разчитай на мен за помощ, не искам да си рискувам мястото. Тук ще изчакам спокойно приятелят ми да се освободи.

— Добре, Шатал. Хубаво е, дето си откровен — няма повече да повдигам въпроса.

— Все пак — каза той — ще пренасям бележките ти.

— Благодаря, Шатал.

Тази нощ чухме откоси от картечница. На следващия ден узнахме, че Човека чук е избягал. Господ да му помага — беше добър приятел. Сигурно му беше попаднал подходящ случай и се беше възползвал. Толкова по-добре за него.

Петнадесет години по-късно, през 1948, попаднах в Хаити, където с един венецуелски милиардер се готвехме да сключим с президента на казиното договор да въртим хазарта из тези места. Веднъж на излизане от някакво кабаре, където бяхме пили шампанско, едно от момичетата в компанията — черно като катран, но възпитано, като че ли е расло в добро провинциално френско семейство, се обърна към мен:

— Баба ми е вуду жрица и живее с един стар французин беглец от Кайен. Живее с нея вече от дванадесетина години и е винаги пиян. Казва се Жюл Чука.

Аз моментално изтрезнях.

— Мацка, води ме веднага при баба ти.

Тя каза нещо на таксиджията на хаитянско наречие и ние изфучахме с пълна сила. Като минавахме покрай един бляскав нощен бар, казах: „Спри!“ Влязох и купих бутилка перно, две бутилки шампанско и две стъкла местен ром. „Карай сега.“ Стигнахме до кокетна бяла къщичка с червени керемиди на брега на морето. Вълните почти заливаха стълбите на входа. Момичето удари няколко пъти по вратата и от къщата излезе висока негърка с чисто бели коси и риза, която й стигаше почти до петите. Двете жени си поговориха на наречие и тя ме покани: „Влезте, господине, чувствайте се тук като у дома си.“ Петролна лампа осветяваше чистата стая, пълна с птици и рибки.

— Жюло ли искате да видите? Почакайте, сега ще го извикам. Жюл, Жюл! Дошли си ти гости.

Появи се възрастен мъж в синя раирана пижама, която ми напомни за каторжническата униформа.

— Какво става, Снежанке, кой иска да ме види по това време? Папийон! Не, това не може да бъде! — Той ме сграбчи в прегръдките си и каза:

— Дай лампата, Снежанке, искам да видя по-добре лицето на моя другар. Наистина това си ти, човече! Вярно, ти си! Добре дошъл. Колибата, малкото мангизи, които имам, внучката на жена ми — всичко е твое. Само кажи.

Изпихме перното, шампанското, рома и от време на време Жюло запяваше.

— Все пак им разказахме играта, нали, приятелю! Виждаш ли, нищо не може да се сравни с приключенията. Аз прекосих Колумбия, Панама, Коста Рика, Ямайка и ето — преди двадесетина години стигнах дотук и заживях щастливо със Снежанка, която е най-добрата жена на света. Кога си заминаваш? Задълго ли си дошъл?

— Не, само за седмица.

— Какво правиш тук?

— Сключвам договор да въртя хазарта в казиното — преговарям направо с президента.

— Слушай, приятелю, бих искал да останеш цял живот с мен в тази проклета пустош, но щом ще сключваш договор с президента, нека да ти кажа — не прави нищо с този тип, защото той ще те очисти веднага, щом бизнесът ти процъфти.

— Благодаря за съвета.

— А ти, Снежанке, подготви твоя танц вуду, но не като за пред туристи, а истински танц за моя приятел.

Някой друг път ще ви разкажа за този страхотен танц вуду „не като за пред туристи“.

И така, Жюло беше успял да избяга, а аз, Дега и Фернандес продължавахме да чакаме. От време на време, без да ме видят, разглеждах решетките на прозорците. Бяха истински железопътни релси — нищо не можеше да се направи. Значи оставаше вратата. Денем и нощем тя се пазеше от тримата въоръжени надзиратели. След бягството на Жюло охраната беше усилена. Патрулите се сменяха по-често, докторите се държаха по-строго. Шатал влизаше в помещението само по два пъти на ден — колкото да направи инжекциите и да измери температурите. Втора седмица изтече и аз отново платих двеста франка. Дега говореше за всичко останало освен за бягство. Вчера той мерна скалпела и ми рече:

— Ама ти още ли го пазиш това? Защо ти е?

Отговорих му раздразнено:

— За да защитавам моята и твоята кожа, ако се наложи.

Фернандес не беше испанец, а аржентинец. Беше свестен човек, истински авантюрист, но също лапна по брътвежите на стария Карора. Един ден го чух да казва на Дега: „Изглежда, че на островите климатът е много здравословен, не е като тук и не е толкова горещо. А в това помещение можем да пипнем дизентерия, само като ходим до клозета, защото там гъмжи от микроби.“ Всеки ден в помещението, където имаше около седемдесет човека, един-двама умираха от дизентерия. Струва си да се отбележи нещо любопитно — всички те измираха по време на следобедния отлив или вечерта. Нито един от болните не умря сутрин. Защо? Тайна на природата.

Тази вечер се скарах с Дега. Казах му, че понякога нощем ключарят арабин има непредпазливостта да влиза в помещението и да повдига чаршафите на тежко болните, които са се завили презглава. Можехме да го повалим и аз да взема дрехите му (всички ние носехме само по една риза и сандали — нищо друго). Веднъж облечен, щях да изляза и изненадващо да отнема пушката на един от копоите, да ги заплаша и да ги вкараме в помещението, след което да заключим вратата отвън. После щяхме да прескочим стената на болницата откъм река Марони, да се хвърлим във водата и да се оставим на течението да ни отнесе. След това щяхме да видим. При положение, че имаме пари, можехме да купим лодка и провизии и да тръгнем по море. И двамата категорично отхвърлиха проекта ми и даже си позволиха да го разкритикуват. Тогава усетих, че напълно са се разкапали и горчиво се разочаровах. А дните продължаваха да се изнизват.

Стояхме тук вече три седмици без два дни. Оставаха ни само десет, максимум петнадесет дни, ако искахме да вдигнем гълъбите. И тогава, на паметната дата 21 ноември 1933 г., в стаята влезе Жоанес Клузио, човекът, когото се бяха опитали да очистят при бръснаря в Сен Мартен. Той не можеше да си отвори клепачите и беше почти сляп — очите му бяха гноясали. Отидох при него веднага след като Шатал се разкара. Клузио бързо ми обясни, че останалите интернирани са заминали за островите преди петнадесет дни, но него нещо го забравили. Преди три дни един от счетоводителите го предупредил. Той си напъхал рициново семе в очите и благодарение на загнояването им могъл да дойде тук. Беше страхотно навит да се чупи. Каза ми, че е готов на всичко, дори на убийство, но иска да избяга. Разполагаше с три хиляди франка. Ако си измиеше очите с топла вода, известно време след това можеше да вижда ясно. Обясних му моя план за бягство и той го одобри, но каза, че за да се справим с надзирателите, трябва да изскочат двама, а по възможност и трима души. Можехме да отвинтим краката на някое легло и, въоръжени с по един метален прът, да ги нападнем. Според него, дори ако държахме пушка в ръка, те не биха повярвали, че ще стреляме, и биха могли да повикат на помощ останалите копои от съседната сграда, откъдето успя да избяга Жюло, а тя беше на по-малко от двадесет метра от нас.