Пеперудата

Животът в Джорджтаун

Следобед, инжектирани с най-различни видове ваксини, бяхме откарани в Градското полицейско управление — нещо като огромен комисариат, из който непрекъснато сновяха стотици полицаи. Суперинтендантът на джорджтаунската полиция веднага ни прие в кабинета си. Сред началниците, натоварени да отговарят за сигурността на това важно пристанище, нямаше по-голяма клечка от него. Около бюрото му се бяха събрали и други английски офицери, докарани в изрядните си униформени шорти с цвят каки и бели три четвърти чорапи. Полковникът ни направи знак да седнем и подхвана на чист френски език:

— Откъде идвахте, когато ви пресрещнаха в морето?

— От каторгата във Френска Гвиана.

— Бихте ли ми казали кои са точно местата, откъдето сте избягали?

— Аз избягах от Дяволския остров. Другите двама са от лагера за политически затворници Инини, намиращ се близо до Куру, Френска Гвиана.

— Каква е присъдата ви?

— Доживот. За непредумишлено убийство.

— А китайците?

— И те са съдени за убийство.

— На колко?

— Доживот.

— Професията ви?

— Електротехник.

— А те?

— Готвачи.

— За Дьо Гол ли сте, или за Петен?

— Тези неща не ни засягат. Ние сме просто трима затворници, които се стремят към свобода, за да започнат живота си на чисто.

— Ще ви предоставим една килия, която ще стои денонощно отворена. Ще ви пуснем на свобода едва след като проверим истинността на твърденията ви. Ако всичко, което казахте, е вярно, няма от какво да се боите. Разберете, че сме в състояние на война и това ни принуждава да проявяваме повече бдителност, отколкото в мирно време.

Накратко, осем дни по-късно ни пуснаха на свобода. За времето, прекарано в полицейското управление, успяхме да си набавим нормални дрехи. Прилично облечени и снабдени с документи за самоличност, тримата се озовахме в девет часа сутринта насред улицата.

Двеста и петдесет хилядният град бе изграден почти изцяло по английски образец — цимент в основата и оттам нагоре — дърво. Улиците и булевардите гъмжаха от народ. Срещаха се представители на всички раси — бели, мулати, негри, индуси, английски и американски моряци, скандинавци. Бяхме като опиянени от разноцветната тълпа. Чувствахме се преизпълнени с луда радост и това сигурно личеше по лицата ни, дори по лицата на китайците, защото много хора се обръщаха след нас или ни се усмихваха учтиво.

— Къде отиваме? — запита Кюик.

— Имам един приблизителен адрес. Черният полицай ми каза, че познава двама французи, които живеят в Пенитънс Ривърс.

Подпитахме тук-там и разбрахме, че това е квартал, където живеят главно индуси. Приближих се към един облечен в безупречно бяла униформа полицай. Показах му адреса. Преди да отговори, той поиска документите ми за самоличност. Показах му ги гордо. „Добре, благодаря.“ След което си направи труда да ни качи в някакъв трамвай и обясни на кондуктора какво да прави с нас. Напуснахме центъра и двадесетина минути по-късно кондукторът ни каза да слезем. Явно бяхме пристигнали. Отново заразпитвахме. „Frenchmen?“ Млад човек ни подкани с жест да тръгнем след него. Заведе ни право пред малка къщурка. Едва се приближихме и отвътре изскочиха трима души, размахващи приветливо ръце:

— Ама това ти ли си, Папи?

— Не е възможно! — възкликна най-възрастният от тях с чисто бели коси. — Влизай. Това е моят дом. Китайците с тебе ли са?

— Да.

— Влизайте и добре дошли.

Старият каторжник се наричаше Гиту Огюст, или само Гиту. Чист марсилец, пристигнал в каторгата заедно с мен на кораба „Ла Мартиниер“ преди девет години. Разказа ми, че е правил един неуспешен опит за бягство, после излежал докрай присъдата си и се чупил преди три години като освободен каторжник. Другите двама — Пти Луи от Арл и Жюло от Тулуза, също бяха излежали докрай присъдите си, но трябвало да стоят във Френска Гвиана още толкова години, колкото е било наказанието им — съответно десет и петнадесет.

Този вид наказание се нарича дублаж.

Къщата имаше четири помещения — две стаи, кухня с трапезария и ателие. Сънародниците ни се занимаваха с производство на галоши от един вид естествен каучук, събиран в джунглата, който се обработва с гореща вода и е лесен за моделиране. Единственият му недостатък е, че се разтапя от силното слънце, понеже не е вулканизиран. За да се справят с това, майсторите наслагваха платно между различните слоеве каучук.

Гиту ни посрещна изключително сърдечно, с благородството, което придобива всеки изстрадал човек. Подреди едната стая за нас тримата и без колебание ни прие като част от домакинството си. Възникна само един проблем — прасето на Кюик, но Кюик се закле, че то нямало да цапа и щяло да ходи по нужда навън.

— Добре де, ще видим. Нека засега да остане — смили се Гиту.

Постлахме трите легла направо на земята, като използвахме войнишки одеяла.

Поседнахме шестимата пред вратата, запалихме цигари и аз разказах на Гиту всичките си приключения от девет години насам. Той и двамата му приятели слушаха най-внимателно и искрено се вживяваха, защото моите авантюри им припомняха техния собствен опит. Двама от тях познаваха Силвен и горчиво оплакаха страшната му смърт. Хора от всички възможни раси минаваха покрай нас. От време на време в ателието влизаше по някой да купи галоши или метла — Гиту и приятелите му произвеждаха също и метли, за да си докарват по някоя друга пара. От тях научих, че в Джорджтаун има тридесетина бегълци от Гвиана — каторжници и заточеници. Срещали се вечер в един бар в центъра и заедно се черпели с ром и бира. Всички работели, за да се издържат, а повечето от тях спазвали добро поведение, каза Жюло.

Докато си почивахме на сянка пред прага на къщурката, мина някакъв китаец и Кюик го повика. Без да ми каже и една дума, двамата с Едноръкия станаха и тръгнаха с него. Сигурно нямаха намерение да ходят надалеч, защото взеха и прасето. Два часа по-късно Кюик се върна с теглена от магаре каручка. Много горд, той курдиса бричката и каза нещо на китайски. Магарето като че ли го разбра. В каручката бяха натоварени три сглобяеми железни кревата, три дюшека, възглавници и три куфара. Куфарът, който връчи на мен, беше пълен с ризи, гащи, фланелки, два чифта обувки, вратовръзки и прочее.

— Къде намери всичко това, Кюик?

— Едни мои сънародници ми ги дадоха. Ако искаш, утре ще им идем на гости.

— Дадено.

Мислехме, че Кюик ще иде да върне магарето и каручката, но той нямаше такива намерения. Разпрегна четириногото и го върза на двора.

— Подариха ми също каруцата и магарето. Казаха ми, че с тях лесно ще мога да си печеля хляба. Утре заран един земляк ще дойде да ми покаже какво да правя.

— Браво бе, твоите китайци бързо се справят.

Гиту се съгласи да остави на първо време каруцата и магарето в двора си. Нашият първи свободен ден протече чудесно. Вечерта шестимата се разположихме около работната маса в ателието и хапнахме вкусна зеленчукова супа и по една добра порция спагети.

— Ще се редуваме за чистенето и миенето на чиниите — предложи Гиту.

Тази обща вечеря беше нещо като символ за първото ни встъпване в изпълнена с топлота малка човешка общност. Усещането, че сме подкрепени при първите си стъпки в свободния живот, ни вдъхваше сигурност. Кюик, Едноръкия и аз бяхме истински и напълно щастливи. Имахме покрив над главата си, легло, щедри и благородни приятели, готови да ни помагат въпреки бедността си. За какво повече да мечтаем?

— Какво смяташ да правиш тази вечер, Папийон? — запита ме Гиту. — Искаш ли да идем до центъра, в бара на бегълците?

— Бих предпочел да остана тук. Ти иди, ако имаш желание. Недей да се съобразяваш с мен.

— Да, ще ида, защото трябва да се срещна с един човек.

— Аз ще остана с Кюик и Едноръкия.

Пти Луи и Гиту се издокараха, сложиха вратовръзки и тръгнаха към центъра. Жюло остана, за да довърши няколко чифта галоши. Аз и приятелите ми пообиколихме съседните улички, за да опознаем квартала. Тук всички бяха индуси. Срещаха се малко чернокожи, почти нямаше бели, тук-таме се мяркаше по някой китайски ресторант.

Пенитънс Ривърс, както се наричаше кварталът, приличаше на кътче от Индия или Ява. Девойките изглеждаха удивително красиви, а старците носеха дълги бели роби. Много от тях бяха босоноги. Беден квартал, но всички имаха спретнат вид. Улиците бяха зле осветени, баровете и кръчмите бяха претъпкани с народ, навсякъде звучеше индийска музика.

Черен като вакса негър с бял костюм и вратовръзка ме спря.

— Французин ли сте, господине?

— Да.

— Приятно ми е да срещна сънародник. Ще изпиете ли една чашка с мен?

— Щом ме каните. Но аз съм с двама приятели.

— Няма значение. Нали и те говорят френски?

— Да.

Настанихме се четиримата на една маса, обърната към тротоара. Мартиниканецът използваше по-изискан френски език от нас. Каза ни да се пазим от английските негри, защото всичките били „мошеници“.

— Не приличат на нас, французите. Ние държим на думата си, за разлика от тях.

Вътрешно се засмях, като чух тази чернилка да употребява израза „ние, французите“, но после се замислих сериозно. Въпросният господин, изглежда, наистина беше по-истински французин от мен, защото защитаваше националността си с увереност и жар. Той сигурно би дал живота си за Франция. Аз — не. Значи е по французин от мен. Отново се съсредоточих в разговора.

— Радвам се, че срещам сънародник и мога да поговоря на майчиния си език, тъй като слабо владея английски.

— Аз ползвам английски и писмено, и говоримо. Ако имате нужда от мен, на вашите услуги съм. От колко време сте в Джорджтаун?

— Само от осем дни.

— А откъде идвате?

— От Френска Гвиана.

— Невероятно! Беглец ли сте, или надзирател, който иска да премине на страната на Дьо Гол?

— Беглец съм.

— А другарите ви?

— Те също.

— Вижте, господин Анри, няма да се интересувам от миналото ви. Дошъл е моментът, когато можете да помогнете на Франция и така да изкупите греховете си. Аз се числя към Френските освободителни сили6 и чакам всеки момент да бъда прехвърлен в Англия. Елате утре да поговорим в Мартинър Клъб — ето ви адреса. Ще се радвам, ако решите да се присъедините към нас.

— Как се наричате?

— Омер.

— Господин Омер, не мога толкова бързо да взема решение. Трябва първо да събера сведения за семейството си, да анализирам ситуацията и чак тогава да предприема такава важна стъпка. Защото, ако си говорим направо, господин Омер, Франция ми причини много страдания и постъпи с мен твърде нехуманно.

Мартиниканецът се зае да ме убеждава, като вложи в думите си възхитителен плам и убедителност. Беше наистина вълнуващо да слушаш аргументите на този човек в полза на потъпканата ни Франция.

Върнахме се късно у дома. Легнах си и се замислих над всичко, което достойният французин бе изрекъл. Трябваше да обмисля сериозно предложението му. В крайна сметка ченгетата, адвокатите, цялата наказателна система не представляваха Франция. Дълбоко в себе си чувствах, че не съм престанал да я обичам. И като си помисли човек, че сега у дома е пълно с фрицове! Колко ли страдат роднините ми! Какъв ли срам преживяват всички мои сънародници!

Когато се събудих, магарето, каручката, прасето, Кюик и Едноръкия бяха изчезнали.

— Добре ли поспа, братко? — запитаха ме Гиту и приятелите му.

— Да, благодаря.

— Какво ще пиеш — кафе с мляко или чай? Филии с масло искаш ли?

— Да, благодаря.

Ометох всичко, докато ги гледах как работят.

Жюло подготвяше каучуковия материал в необходимото количество, като слагаше твърди парчета каучук в гореща вода и после омесваше всичко в пихтиеста маса.

Пти Луи подготвяше парчетата платно, а Гиту се занимаваше с подметките.

— Много ли чифтове произвеждате?

— Не. Работим толкова, че да печелим по двадесетина долара дневно. С пет от тях плащаме наема на жилището и храната. Така на всеки от нас остават по пет за джобни пари. С тях си купуваме дрехи и прочее.

— Всичко ли успявате да продадете?

— Не, понякога се налага някой от нас да ходи да продава галоши и метли по улиците на Джорджтаун. Тежко е да търгуваш на крак под жаркото слънце.

— Ако се налага, аз ще отивам вместо вас. Не искам да се превръщам в паразит. Нали също трябва да помагам в изкарването на хляба.

— Добре, Папи.

Цял ден се мотах из индийския квартал на Джорджтаун. Забелязах огромен киноафиш и ме обзе щуро желание да видя за първи път в живота си цветен говорящ филм. Щях да помоля Гиту да ме заведе на кино още същата вечер. Цял ден крачих из улиците на Пенитънс Ривърс. Приветливостта на тукашните хора много ми допадаше. Имаха две чудесни качества — бяха чисти и учтиви. Денят, който прекарах сам по улиците на квартала, беше за мен още по-знаменателен от пристигането ми в Тринидад преди девет години.

В Тринидад, потопен сред всички ония чудесни усещания, които ме караха да се смеся с тълпата, аз все пак изпитвах една непрестанна глождеща тревога — след две, максимум три седмици трябваше отново да поема на път. Коя ли страна ще ме приеме? Ще се намери ли нация, която да ме осинови? Какво ли бъдеще ме очаква? Сега всичко бе по-различно. Бях напълно свободен. Ако исках, можех дори да замина за Англия и да постъпя във Френските освободителни сили. Какво да правя? Ако река да се бия за Дьо Гол, хората ще си кажат, че не съм имал друг изход. Може би всички онези честни и почтени люде ще се отнесат към мен като към каторжник, който не е могъл да си намери убежище и затова се е скрил сред тях. Казват, че сега Франция е разделена на две между Петен и Дьо Гол. Възможно ли е един маршал на Франция да не знае как да защити нейните интереси и чест? И ако се присъединя сега към силите на Шарло, няма ли един ден да се видя принуден да стрелям срещу французи?

Тук ще ми бъде трудно, изключително трудно да си създам що-годе приемливо положение. Гиту, Жюло и Пти Луи далеч не са глупаци и въпреки това се бъхтят за по пет долара на ден. Най-напред аз тепърва трябва да се науча да живея на свобода. В затвора съм от 1931 година, а сега сме 1942. Не мога още от първия ден да намеря отговора на всички въпроси. Нямам представа дори за най-дребните трудности, с които се сблъсква човек, когато тръгне да изгражда живота си. Никога не съм работил със собствените си ръце. Бил съм малко нещо електротехник. Сега вече всеки новак знае повече от мен. Трябва обаче да си обещая едно: ще живея честно. Поне според собствените ми критерии.

Върнах се у дома в четири следобед.

— Е, Папи, как ти се сториха първите глътки свободен въздух? Добре ли се поразходи?

— Да, Гиту, отъпках всички улици на предградието.

— Срещна ли твоите китайци?

— Не.

— В двора са. Умеят да се справят твоите приятелчета. Вече са спечелили четиридесет долара и искаха на всяка цена да взема двадесет от тях. Аз, разбира се, отказах. Ела да ги видиш.

Кюик-Кюик кълцаше зеле за прасето. Едноръкия къпеше магарето, което с удоволствие се оставяше да го заливат с вода.

— Как си, Папийон?

— Добре, а вие?

— Много сме доволни, спечелихме четиридесет долара.

— По какъв начин?

— Тръгнахме оттук в три часа сутринта и отидохме в едно от околните села заедно със земляка, дето трябваше да ни помага. Той носеше в себе си двеста долара. С тях накупихме домати, салати, патладжани и всякакви други свежи зеленчуци. Взехме също пилета, яйца и малко козе мляко. Откарахме всичко на пазара до пристанището и го продадохме на местните хора и най-вече на американските моряци. Нашите цени толкова им харесаха, че утре дори няма да има нужда да ходя до пазара — те ще ме чакат при входа към пристанището и ще изкупят цялата стока. Ето, дръж парите. Ти си шефът, при тебе ще стоят.

— Знаеш много добре, Кюик-Кюик, че имам пари и не се нуждая от тези тук.

— Или задръж парите, или няма да работим повече.

— Добре тогава. Французите живеят с по пет долара на ден. И ние ще взимаме по пет долара от спечеленото и ще даваме пет долара за поддържането на къщата и за храна. Останалите пари ще заделяме настрани, за да върнем на земляците ви двестате долара, които са ви дали назаем.

— Съгласни сме.

— Утре ще дойда с вас.

— Не, ти ще се наспиш. Ако искаш, можеш да се присъединиш към нас в седем часа на входа на пристанището.

— Както кажете.

Всички останаха доволни. Ние, защото разбрахме, че можем да си изкарваме прехраната, без да тежим на гърба на приятелите си. А Гиту и двамата му съдружници — защото въпреки щедростта си сигурно са се питали още колко време ще трябва да ни издържат.

— За да отпразнуваме подвига на приятелите ти, Папийон, ще купим два литра мастика.

Жюло излезе и се върна със стъкло бял алкохол и разни неща за ядене. Час по-късно вече пиехме мастиката по марсилски обичай. Алкохолът се лееше, а гласовете ни ставаха все по-високи и смеховете ни — по-бурни от обикновено. Съседите индуси разбраха, че французите нещо празнуват и без много-много церемонии дойдоха да се присъединят — бяха трима мъже и две девойки. Донесоха пилешко и свинско месо, силно подлютено с люти чушки и пипер. Девойките бяха с рядко срещана красота. Облечени изцяло в бяло, босоноги, със сребърни гривни на левия глезен. Гиту избърза да ме предупреди:

— Внимавай да не сгафиш. Тези девойки са напълно почтени. Недей да мислиш, че можеш да си позволяваш волности, само защото гърдите им прозират под тънките рокли. Тук така си се обличат. Аз съм твърде стар. Но Жюло и Пти Луи рекоха да си опитат късмета, когато пристигнахме тук, и бързо им отрязаха квитанциите. А момичетата дълго време не стъпиха у нас.

Двете индийки бяха изключително хубави. Татуираните в средата на челото точки им придаваха екзотичен вид. Заговориха ни мило и малкото английски думи, които знаех, ми помогнаха да разбера, че ни приветстват с добре дошли в Джорджтаун.

Тази нощ двамата с Гиту отидохме до центъра на града. Попаднах в обстановка, твърде различна от тази, с която бях свикнал в Париж. Градът гъмжеше от хора. Бели, чернокожи, индуси, китайци, войници и моряци в униформи, цивилни. Огромен брой барове, ресторанти, кабарета и кръчми хвърляха светлините си и на улицата, където човек можеше да вижда като посред бял ден.

За първи път през живота си гледах говорящ, а на всичко отгоре и цветен филм. Все още замаян от новото изживяване, се оставих на Гиту да ме замъкне в някакъв огромен бар. В единия край на помещението се бяха разположили двадесетина французи. Всички пиеха „Куба либре“ (алкохол и кока-кола).

До един бяха избягали от каторгата закоравели престъпници. Някои бяха успели да се чупят едва след изтичането на наказанието им, докато карали така наречения дублаж. Затънали в мизерия, безработни, гледани накриво от французите и от местните жители, те предпочели да поемат към някоя друга страна, където се надявали, че ще се устроят по-добре. Но и тук било тежко, разказваха ми те.

— Сека дърва в джунглата и получавам надница от два и петдесет. Ратай съм у Джон Фернандес. Всеки месец слизам да прекарам една седмица в Джорджтаун. Направо съм отчаян.

— А ти?

— Правя колекции от пеперуди. Ходя да ги ловя в джунглата и когато събера достатъчно различни видове, подреждам ги в кутия, закрепвам отгоре едно стъкло и продавам колекцията.

Други се бъхтеха като носачи на пристанището. Всички имаха работа, но печелеха колкото да не умрат от глад. „Тежко е, но сме свободни — казваха те. — Хубаво е да си свободен.“

Тази вечер бе дошъл да ги посети един от заточениците — Фосар. Плати пиенето на всички ни. Намирал се на борда на канадски кораб, превозващ боксит, който бил торпилиран при устието на река Демерара. Получил застраховка — бил сред малкото оцелели. По-голямата част от екипажа се издавили. Той извадил късмет, защото успял да се покатери на една от спасителните лодки. Разправи, че немската подводница изплувала на повърхността и фрицовете разговаряли с корабокрушенците. Немецът запитал колко кораба, натоварени с боксит, чакат на пристанището. Моряците казали, че не знаят. Тогава онзи, дето ги разпитвал, се разсмял и рекъл: „Аз вчера бях на кино в Джорджтаун. Ето вижте ми входния билет.“ После разгърнал сакото си и казал: „Костюмът ми също е купен в Джорджтаун.“ Неверниците се развикаха, че това са бабини деветини, но Фосар настояваше на своето и сигурно казваше истината. Подводничарите дори ги предупредили, че ще бъдат спасени от този и този кораб. Така и станало.

Всеки разказваше по нещо. Ние с Гиту седяхме до един стар парижанин, работил навремето в района около Халите. „Пти Луи от Рю де Ломбар“, представи ни се той.

— А аз, стари ми Папийон, бях намислил чудесна далавера, за да живея, без да се трепя. Щом във вестника се появеше името на някой французин под рубриката „Загинал за краля или за кралицата“, не се чудех и маех, ами отивах при майстора на надгробни камъни и го карах да ме снима пред някой гроб, върху който предварително изписвах името на кораба, датата на торпилирането му и името на загиналия французин. После тръгвах по богаташките вили на тукашните англичани и им казвах, че трябва да дадат своята лепта, за да може да построим достоен паметник на французина, дал живота си в името на Англия. И така до миналата седмица, когато някакъв тъп бретонец, обявен за загинал, се появи тук ни лук ял, ни лук мирисал. След което мръсникът му с мръсник посетил някои от добродетелните женици, от които току-що бях събрал по пет долара за гроба му, и им обяснил, че е жив и здрав и че никога не е поръчвал паметник. Сега трябва да си търся друг начин за препитание. Много съм стар вече, за да започвам тепърва да работя.

Коктейлите повишаваха градуса и всеки разказваше на висок глас най-невероятни истории, убеден, че никой в кръчмата освен нас не разбира френски.

— А аз произвеждам кукли и велосипедни дръжки от каучук — заразправя друг сънародник. — За жалост, ако детенцето забрави куклата си под слънцето на двора, тя се разтапя и обезформява. И ако се опитам за втори път да мина със стоката си по същата улица, се вдига шум до Бога. От един месец насам не смея да стъпвам в половината Джорджтаун по светло. Същото е и с велосипедите. Ако го оставиш на слънце, после ръцете ти залепват за дръжките.

— Аз произвеждам бастуни и украсявам дръжките им с негърски глави, направени също от каучук. Казвам на моряците, че едва съм оцелял и сега съм инвалид. Осем от десет души се хващат на въдицата и купуват.

Разказите им ме забавляваха, но в същото време ме убеждаваха колко трудно е да си изкарваш хляба тук.

Някой включи радиото — чухме обръщение на Дьо Гол. Всички слушаха притихнали този френски глас, който идваше до нас от Англия, за да окуражи сънародниците ни в колониите и Америките. Речта беше патетична, никой не смееше да шукне. Внезапно един от нашите, който доста се беше почерпил, скочи и извика:

— По дяволите, момчета! Ето това се казва чудо! Внезапно научих английски и сега разбирам всичко, което Чърчил говори.

Всички избухнахме в смях и никой не си направи труда да посочи на нашия лингвист грешката му.

Да, налагаше се за първи път да се погрижа сам за себе си. А доколкото можех да схвана от разказите на останалите, това нямаше да е лесно. Тревогите ми не бяха без основание. От 1930 до 1942 година напълно бях загубил чувството си за отговорност и умението да се справям сам с прехраната. Ако човек е бил толкова дълго в затвора, без да се грижи за хляба, за покрива над главата си, за ризата на гърба си; ако човек толкова дълго е бил управляван, командван, потискан; ако е привикнал да не прави нищо по своя воля, а да изпълнява чужди заповеди, и внезапно се озове насред големия град, където тепърва трябва да учи как се ходи по тротоара, без да блъска хората, как да пресича улица, без колите да го прегазят, как да поръчва пиене и храна в ресторант — този човек просто трябва да се научи отново да живее. Забелязвах например, че понякога изваждам най-неочаквани реакции. Седях си насред кръчмата в компанията на избягали престъпници и заточеници, слушах внимателно разказите им, в които се омесваха английски и испански изрази, и ми се прииска да ида до клозета. Е, няма да ми повярвате, но в една частица от секундата потърсих с очи надзирателя, за да поискам разрешение да се изпикая. Колкото и да беше кратък този миг, на мен ми стана забавно и приятно да осъзная, че вече нямам нужда от специално позволение, когато ми се ходи по нужда.

В киното също имах подобно изживяване. Докато разпоредителката търсеше къде да ни настани, на мен ми се прииска да й кажа: „Не се притеснявайте заради мен, моля ви. Аз съм просто каторжник, не си струва да си давате толкова труд.“ Докато вървяхме от киното към бара, на няколко пъти се обърнах назад. Гиту, който познаваше тези симптоми, ми каза:

— Защо поглеждаш толкова често назад? Внимаваш да не би да те следи някой копой? Тук копои няма, стари ми Папийон. Те останаха в каторгата.

Според образния език на хората от моята среда, трябваше да се отърся от каторжническата си риза. И не само това. Униформата бе просто символ. Трябваше да изтръгна оковите от душата си, да изтрия от съзнанието си отпечатъка на позора.

Двойка черни полицаи, облечени безупречно, влязоха в кръчмата. Тръгнаха от маса на маса, като искаха документите за самоличност. Щом стигнаха при нас, по-главният от двамата внимателно заоглежда лицата на всички. Откри само един непознат и това бях аз.

— Моля, документите ви, господине.

Подадох му ги, той им хвърли бегъл поглед, върна ми ги и добави:

— Извинете, но не ви познавам. Добре дошъл в Джорджтаун.

След което полицаите си тръгнаха.

— Тия ростбифи са чудесни — изкоментира зад гърба им Савоярдеца Пол. — Единствените чужденци, които им вдъхват сто процента доверие, са избягалите каторжници. Ако успееш да докажеш на английските власти, че си избягал от каторгата, веднага получаваш свобода.

Макар че се върнахме у дома много късно, в седем сутринта бях на входа на пристанището. След по-малко от половин час пристигнаха Кюик-Кюик и Едноръкия. Зад тях магарето теглеше количката, натоварена с пресни, току-що брани, зеленчуци, яйца и пилета. Запитах ги къде е землякът, който им помага. Кюик-Кюик отвърна:

— Той достатъчно ни помогна вчера. Вече не се нуждаем от никого.

— Далеч ли ходиш за стоката?

— Да, кажи-речи, на два часа и половина път оттук. Тръгнахме в три сутринта и чак сега пристигаме.

Кюик се разшета наоколо, като че ли живееше тук от двадесет години, и на бърза ръка намери горещ чай и мекици. Седнахме на тротоара до количката, хапнахме, пийнахме и зачакахме да дойдат клиентите.

— Мислиш ли, че вчерашните американци ще дойдат?

— Надявам се. Но дори и да не дойдат, пак ще успеем да продадем стоката другиму.

— А как определяш цената?

— Не им казвам „Искам толкова и толкова“, а питам „Ти колко ще дадеш?“.

— Ама ти не говориш английски.

— Нали знам да движа пръстите на ръцете си. Така се разбираме лесно. Сега ще пробваш ти — говориш достатъчно добре английски, за да се пазариш.

— Нека първо да видя ти как го правиш.

Не се наложи да чакаме дълго. Ето че пристигна нещо като огромен джип. От него слязоха шофьорът, един младши офицер и двама моряци. Офицерът се покатери на количката и огледа всичко — салатите, патладжаните и прочее. Опипа внимателно пилетата.

— Колко искате за всичкото?

С тези думи започна дискусията.

Американският моряк говореше на носа си и аз нищо не му разбирах. Кюик от своя страна смесваше китайски и френски. Като видях, че не могат да се разберат, издърпах Кюик настрана.

— Ти колко даде за товара?

Той пребърка джобовете си и намери седемнадесет долара.

— Сто осемдесет и три долара.

— Той колко ти предлага?

— Май че двеста и десет долара. Не ми се вижда достатъчно.

Приближих се до офицера. Той попита дали знам английски. Малко.

— Говорете бавно — го помолих.

— Окей.

— Нима искате да ни платите само двеста и десет долара! Не може така. Трябват ни двеста и четиридесет.

Той не щеше и да чуе.

Направи се, че си тръгва, после се върна, после пак се качи в джипа. Видях, че разиграва комедия. Точно когато тръгна за трети път да слиза от колата, насреща ми се зададоха двете хубави съседки индийки със забулени лица. Явно бяха наблюдавали сцената отстрани, защото сега се направиха, че не ни познават. Едната от тях се надвеси над каручката, огледа стоката и попита:

— Колко искате за всичко?

— Двеста и четиридесет долара.

— Добре.

Това накара американеца веднага да извади двеста и четиридесет долара. Даде ги на Кюик и обясни на индийките, че първи се е спазарил за стоката. Съседките не си тръгнаха, а останаха да гледат как американците разтоварват каручката и слагат всичко в джипа си. В последния момент един моряк сграбчи прасето, сякаш то също е част от сделката. Кюик, разбира се, и не мислеше да го продава. Започна се спор, в който ние не успявахме да ги убедим, че прасето си е наше.

Опитах се да обясня всичко на индийките, но и това се оказа трудно. Те не можеха и не можеха да ме разберат. Американските моряци не щяха да пуснат прасето, Кюик не им даваше обратно парите — с две думи, замириса ми на сериозна кавга. Едноръкия вече беше надигнал някаква дъска от каручката, когато на хоризонта се появи джип на американската военна полиция. Младшият офицер даде знак. Военната полиция се приближи. Бързо казах на Кюик да върне обратно парите, но той не щеше и да чуе. Моряците стискаха прасето и също не отстъпваха. Кюик се вкопчи в колата им, като им препречваше пътя. Шумната сцена привлече доста солидна група зяпачи. Американските полицаи естествено присъдиха правото на американските моряци. Впрочем те също нищо не успяха да разберат от нашите протести. Бяха убедени, че сме искали да метнем сънародниците им.

Вече не знаех какво да правя, когато изведнъж се сетих, че имам телефонния номер на Маринър Клъб и името на мартиниканеца. Подадох го на полицейския офицер и казах „Преводач“. Той ме заведе до най-близкия телефон. Завъртях шайбата и за късмет успях да открия нашия приятел голист. Помолих го да обясни на полицая, че прасето не е било за продан, че е опитомено, че е нещо като куче, и че ние просто сме забравили да предупредим моряците да не го слагат в сметката. После предадох телефонната слушалка на полицая. Три минути бяха достатъчни, за да се изясни всичко. Той собственоръчно взе прасето и го предаде на Кюик, който щастливо го гушна и бързо го намести обратно в каруцата. Конфликтът завърши добре, а американчетата се смяха като деца. Всички се разотидоха и неприятни последици нямаше.

Вечерта благодарихме на индийките. Те също се смяха от сърце на нашата история.

Ето че вече живеехме в Джорджтаун от цели три месеца. Днес ни предстоеше да се преселим в къщата на нашите индийски приятели. Те ни отстъпваха две светли и просторни стаи, една трапезария, малка кухничка с печка, която гореше дървени въглища, и огромен двор, покрит в едната си част със сламен покрив, така че да може да служи за обор. Каручката и магарето бяха на завет. Аз щях да спя сам в стая, на голямо, купено на втора ръка, легло с удобен матрак. В съседната стая се разположиха китайските ми спътници — те също имаха легла. Вече имахме маса с шест стола и четири табуретки. В кухнята намерихме всички необходими съдини. Поблагодарихме на Гиту и приятелите му за проявеното гостоприемство и се нанесохме в „нашата си къща“, както я наричаше Кюик.

В трапезарията, точно пред прозореца се мъдреше плетено от тръстика кресло — подарък от индусите! А в една стъклена чаша върху масата Кюик бе подредил букет свежи цветя.

За първи път имах собствен дом — скромен, но приветлив. Светлата и чиста обстановка, която ме заобикаляше и която бяхме постигнали след три месеца труд, ми вдъхна самоувереност и смелост да гледам в бъдещето.

Утре е неделя, пазарът не работи, значи разполагаме с цял свободен ден. И тримата единодушно решихме да поканим на обяд Гиту, приятелите му, индийките и техните братя. Почетен гост на масата щеше да бъде китаецът, подарил на Кюик и Едноръкия магарето с каручката. Пак от него те бяха получили онзи заем от двеста долара, благодарение на който завъртяхме търговийката си. В чинията си той щеше да открие плик с двеста долара и благодарствено писмо, написано на китайски.

След прасето, което направо обожаваше, Кюик държеше най-много на мен. Непрекъснато ми засвидетелстваше вниманието си — осигуряваше ми най-хубавите дрехи, често се прибираше с по някоя риза, вратовръзка или панталон за мен. Купуваше ги от собствената си надница. Иначе не пушеше и не пиеше — единственият му порок беше хазартът. Мечтаеше само за едно — да събере достатъчно пари, за да иде в казиното на Китайския клуб.

Лесно продавахме закупената в селата стока. Вече говорех английски достатъчно добре, за да мога да се пазаря. Всеки ден печелехме по двадесет и пет — тридесет и пет долара, които си поделяхме поравно. Не беше много, но се радвахме, че толкова бързо сме намерили начин да печелим прехраната си. Не ходех с тях всеки път до селата, макар че обикновено успявах да издействам най-ниските цени от производителите. На пазара обаче продавах винаги аз. Много от американските и английските моряци, които слизаха на сушата, за да пазаруват, ме познаваха. Пазаряхме се кротко, без да влагаме много жар. Имаше един як американец от италиански произход — отговаряше за снабдяването на офицерския стол. Винаги разговаряше с мен на италиански. Беше щастлив, че му разбирам, и спореше за цените само и само за да говори на майчиния си език. Накрая винаги даваше толкова пари, колкото му бях поискал в началото.

В осем и половина-девет сутринта вече си бяхме вкъщи. Хапвахме и после Кюик и Едноръкия си лягаха да подремнат. Аз ходех на гости на Гиту или пък съседите идваха да ме посетят. Къщата не искаше много грижи — нуждаеше се само от помитане, изпиране на бельото, оправяне на леглата… Двете сестри се справяха лесно с тази работа само срещу два долара дневно. Можех с пълни гърди да се радвам на свободата си и на съзнанието, че живея без страх за утрешния ден.

Моето индийско семейство

Най-често срещаното превозно средство в този град е велосипедът. Затова си купих колело и вече можех да ходя спокойно където си поискам. Местността беше равнинна и човек лесно преодоляваше и по-големи разстояния. Моят велосипед имаше два багажника — един отпред и един отзад. Можех както повечето местни хора да превозвам двама пътници.

Най-малко два пъти седмично разхождах по един-два часа моите индийски приятелки. Това страшно им се харесваше и аз започнах да подразбирам, че по-младата от тях е на път да се влюби в мен.

Вчера дойде да ни посети баща й, когото никога досега не бях виждал. Не живееше далеч, но не ни идваше на гости. Познавах само братята на момичетата. Оказа се висок старец с дълга снежнобяла брада. Косите му също сребрееха. Под тях се откриваше умно и благородно чело. Говореше само хинди и дъщеря му превеждаше. Покани ме у тях. Дотам се стигало лесно с велосипед, обясни ми той с помощта на малката принцеса, както мислено наричах дъщеря му. Обещах скоро да му върна визитата.

Хапнахме малко сладкиши, пихме чай и той си тръгна. Забелязах, че преди да си отиде, внимателно огледа всички подробности в къщата. Малката принцеса изглеждаше щастлива, че баща й е останал доволен от посещението си.

Бях на тридесет и шест години, в добро здраве, чувствах се все още млад и за щастие всички останали ме възприемаха като млад човек. Приятелите ми твърдяха, че не могат да ми дадат повече от тридесет години. От своя страна деветнадесетгодишната девойка носеше цялата красота на своята раса и гледаше на света спокойно и с фатализъм. Аз също мислех, че небето проявява твърде голяма благосклонност към мен, като ми дарява любовта на прекрасното момиче.

Когато излизахме тримата, тя винаги се качваше отпред и сядаше на багажника с изправен гръб. За да натискам докрай педалите, аз трябваше да се навеждам напред и така лицето ми се оказваше много близо до нейното. Тя отмяташе глава назад и аз свободно се възхищавах на изящните й гърди, по-красиви под тънкия плат, който ги покриваше, отколкото ако бяха съвсем разголени. Големите й черни очи проблясваха при нашите докосвания, червените й устни се открехваха в желанието да бъдат целунати. Виждах как проблясват възхитителните й бели зъби. Някои думи произнасяше по особен начин — така че крайчецът на розовото й езиче се показваше между полуотворените устни. Тази гледка сигурно бе в състояние да влуди и най-заклетия въздържател от всички светци на католическата църква.

Нея вечер щяхме да ходим на кино сами, тъй като сестра й внезапно получи мигрена. Според мен мигрената бе измислена като претекст да ни остави насаме. Тя пристигна, облечена в рокля от бял муселин, падаща чак до обвитите със сребърни гривни глезени. Носеше сандали с позлатени каишки, които придаваха много елегантна форма на краката й. На дясната си ноздра беше сложила миниатюрна златна обичка. Косите й бяха закрити от съвсем тънък муселинен воал, дълъг до раменете. Придържаше го позлатена панделка около челото. На нея точно над очите бяха закачени три верижки, украсени с разноцветни камъчета. Украшението беше много красиво и позволяваше под него да се вижда синята татуировка на челото.

Цялото индуско семейство, от една страна, и моето, представено в лицето на Кюик-Кюик и Едноръкия, от друга, ни наблюдаваха как се отдалечаваме със светнали лица. Като че ли всички знаеха, че ще се върнем от киното сгодени.

Тя се намести удобно на предния багажник на колелото и двамата потеглихме към центъра. И докато се движехме по една зле осветена дълга улица, чудесното момиче взе инициативата в свои ръце и докосна устните ми с лека нежна целувка. Стана толкова неочаквано за мен, че за малко не изгубих равновесие.

Седнахме на последния ред, сплели ръце. Аз й говорех с пръстите си, тя ми отговаряше по същия начин. Първият ни любовен дует по време на филма, който нито един от нас не гледаше, протече, без да разменим нито дума. Пръстите й, добре поддържаните и лакирани дълги нокти, натискът на дланта й сякаш пееха и ми казваха много по-ясно, отколкото всички слова на света, че тя ме обича и желае да бъде моя. Склони глава на рамото ми и ми позволи да покрия нежното й лице с целувки.

Срамежливата й любов, която толкова дълго бе кътала, сега бързо разцъфтя в гореща всепоглъщаща страст. Преди да я имам, аз й обясних, че не мога да се оженя за нея, тъй като съм вече женен във Франция. Тя не остави този въпрос да я тревожи по-дълго от ден. Една нощ просто остана при мен. Заради братята й, както и заради някои съседи индуси, ми обясни тя, би било по-благоприлично да се преместим да живеем при баща й. Съгласих се и се нанесохме у баща й, който живееше сам с млада индийка, далечна роднина, натоварена сега да гледа домакинството му. Намирахме се на не повече от петстотин метра от къщата на Кюик-Кюик. Така че двамата ми приятели можеха да ми идват на гости и да прекарват по няколко часа с мен всяка вечер. Често оставаха и за вечеря.

Продължавахме да продаваме зеленчуци на пазара. Тръгвах към пристанището в шест и половина сутринта и моята индийка почти винаги ме придружаваше. Носехме кожена чанта с термос, пълен с чай, бурканче мармалад и препечен хляб, за да закусваме четиримата заедно. Тя сама приготвяше нещата и много държеше на този своего рода обред. В чантата й винаги се намираше всичко необходимо — малка покривчица, обшита с дантела, която тя внимателно постилаше върху предварително изметения тротоар, четири порцеланови чашки с чинийки. Така седнали на улицата, ние най-сериозно закусвахме.

На мен ми беше тъпо да пия чай насред тротоара, сякаш се намирам в трапезария, но на нея това й се струваше съвсем в реда на нещата. На Кюик-Кюик също. Те сякаш изобщо не забелязваха минувачите. Не исках да им се противопоставям. На нея толкова й харесваше да ни сервира чая и да маже филийките с мармалад, че не ми се щеше да я засегна.

Миналата събота една случка разбули нещо необяснимо за мен до този момент. Вече от два месеца живеехме заедно и често пъти тя ми връчваше малки количества злато. Това бяха винаги парченца от счупени бижута — половин златна халка, една обица, брънка от верижка, четвъртинка от златна монета. Караше ме да ги продавам, но тъй като нямахме нужда от допълнителни доходи, аз ги слагах настрана. Бях събрал около четиристотин грама в една кутия. Питах я откъде взима скъпоценностите, но тя се смееше, целуваше ме и нищо не казваше.

Та през въпросната събота към десет сутринта моята индийка ме помоли да закарам баща й някъде с колелото: „Татко ще ти показва пътя. Аз оставам вкъщи, за да гладя.“ Това ме заинтригува, помислих, че старецът трябва да ходи някъде далеч и с удоволствие се съгласих да го закарам.

Той се настани на предния багажник и без да казва нито дума, тъй като говореше само хинди, започна с ръка да ми сочи накъде да карам. Наистина се оказа, че отиваме далеч. Въртях педалите около час. Пристигнахме в един богат квартал на брега на морето. Наоколо — само красиви вили. Най-после „тъстът“ ми направи знак да спра. Извади кръгъл бял камък от туниката си и коленичи на първото стъпало на най-близката къща. Започна да търкаля камъка и да напява. Няколко минути по-късно от къщата излезе облечена в сари жена. Приближи се към него и му връчи нещо, без да промълви.

Същата сцена се повтори и в следващата, и в по-следващата къща. Така до четири следобед. Нищо не разбирах. От последната къща излезе облечен в бяло човек. Накара го да се изправи, хвана го под ръка и го заведе у тях. Там той престоя повече от четвърт час и излезе, съпровождан от същия господин, който на раздяла го целуна по челото, или по-точно по белите коси. Поехме обратно към къщи. Аз натисках педалите с все сила, защото минаваше четири и половина следобед и ми се щеше да се прибера по-скоро.

Пристигнахме у нас, преди да се е стъмнило. Моята хубава индийка Индара първо се погрижи за баща си, а после ме прегърна, нацелува ме и ме повлече към душа, за да се изкъпя. Беше ми приготвила чисто и свежо бельо. Умит, избръснат и преоблечен, най-после седнах на масата. Както обикновено, тя шеташе около мен. Умирах от желание да я разпитам за някои неща, но тя се въртеше напред-назад и се правеше на много заета, за да не ми позволи да й задавам въпроси. Изгарях от любопитство. Но знаех, че човек никога не бива да насилва китайците и индусите да проговорят, преди те самите да са решили. Трябва да умееш да изчакваш. Ако те мислят достоен за доверието им, в крайна сметка ще ти разкрият всичко. Точно така стана и с Индара.

Легнахме си и дълго се любихме. След като се насити, тя облегна горещата си буза на голото ми рамо и заговори, без да ме погледне:

— Знаеш ли, скъпи, когато татко отива за злато, той всъщност не върши нищо нередно — даже напротив. Вика духовете и ги кара да благословят дома, пред който търкулва камъка си. В знак на благодарност обитателите му се отплащат с нещо златно. Това е много стар обичай от Ява.

Ето какво ми разказа моята принцеса. Но един ден нейна приятелка ме заговори на пазара. Точно тази сутрин бях отишъл да търгувам сам — нито тя, нито китайците бяха пристигнали. Та въпросната хубавица, също от Ява, ми представи нещата в съвсем друга светлина:

— Защо ти е да работиш, след като живееш с дъщерята на магьосника? Не я ли е срам да те кара да ставаш толкова рано дори когато вали? Баща й печели толкова злато, че можеш да живееш, без да работиш. Явно не те обича достатъчно, иначе нямаше да ти позволява да не си доспиваш.

— А какво точно прави баща й? Обясни ми, че аз нищо не знам.

— Той е явайски магьосник. Ако рече, може да ти направи черна магия и да те умори — тебе или някой от семейството ти. Единственият начин да избегнеш проклятието, е да му дадеш достатъчно злато, за да търкулне камъка си в обратна посока и вместо злите духове да повика силите на здравето и живота за теб и близките ти, които живеят в същата къща.

— А бе не е съвсем същото като това, което Индара ми разказа.

Обещах си да проверя коя от двете говори истината. Няколко дни по-късно се разхождах с белобрадия си „тъст“ около един от притоците на Демерара, който минава през Пенитънс Ривърс. Реакцията на индусите риболовци ми разкри отговора на въпроса. Всеки от тях тикваше в ръцете на магьосника по някоя рибка и бързаше да се отдалечи на безопасно разстояние. Ясно. Вече нямаше нужда да питам никого за нищо.

Що се отнася до мен, тъстът магьосник не ми пречеше. Говореше само хинди и си въобразяваше, че го разбирам поне малко. Аз никога не схващах какво бръщолеви. Това положение си имаше и добри страни: не можехме да се скараме. Все пак най-накрая той ми намери по-лека работа — започнах да татуирам челата на девойките между тринадесет и петнадесетгодишна възраст. Понякога старецът разголваше гърдите им и аз рисувах по тях цветя и листенца в зелено, розово и синьо, като оставях зърното да изскочи като тичинка от татуировката. Това е болезнена операция и затова само най-смелите се решаваха да ме накарат да татуирам в патешко жълто тъмните кръгове на циците им, а понякога, но много рядко — и самите зърна.

Отпред пред вратата той курдиса табела, надписана на хинди. Сигурно беше нещо от рода на „Татуировач-декоратор — изгодни цени — гарантирано качество“. Плащаха ми добре, така че удоволствието беше двойно — печелех пари и можех да се наслаждавам на красивите гърди на явайските девойки.

Кюик-Кюик откри, че близо до пристанището се продава един ресторант. Дойде, горд от себе си, да ми съобщи новината и веднага предложи да го купим. Не струваше майка си и баща си, а само осемстотин долара. Ако продадях златото на магьосника и вземех спестеното от търговията, парите щяха да стигнат. Отидох да огледам мястото. Намираше се на глуха уличка, но затова пък много близо до пристанището. Винаги имаше хора наоколо. Салонът беше голям, застлан с черни и бели плочи. Осем маси отляво, осем отдясно, а по средата кръгла маса, върху която можехме да изваждаме на показ ордьоврите и плодовете. Кухнята бе просторна и светла, оборудвана с две големи фурни и две внушителни печки.

Ресторантът и пеперудите

Сключихме пазарлъка. Индара отиде лично да продаде цялото злато, с което разполагахме. Татко й доста се изненада, като видя, че досега не сме пипали подаръците му. Казал на дъщеря си: „Давах ви парчетата злато, за да се възползвате от тях. Те ви принадлежат и не бива да ме питате дали можете да ги продадете. Правете, каквото искате.“

В крайна сметка моят „тъст“ магьосникът не се оказа толкоз лош човек. Що се отнася до нея — като любовница, жена и приятелка тя нямаше равна на себе си. Никога не се карахме, защото се съгласяваше винаги с мен. Мусеше се съвсем мъничко само когато татуирах циците на сънародничките й.

Ето как станах съдържател на ресторант „Виктори“ на „Уотър стрийт“, на две крачки от пристанището на Джорджтаун. Главен готвач стана, разбира се, Кюик — на него това му харесваше, това си беше неговата професия. Едноръкия бе натоварен със задачата да набавя продуктите и да приготвя „Шоу Мейн“ — вид китайски спагети. Начинът им на приготвяне беше следният: добре смляното брашно се омесва и бърка с жълтъци. Сместа се обработва, без да се прибавя вода — това е дълъг и тежък процес. Тестото се бърка толкова трудно, че Едноръкия накрая започва да скача отгоре му, за да го омеси добре. След всички тези усилия накрая се получава леко и вкусно тесто, към което се добавя малко масло.

Ресторантът, чийто предишен собственик беше фалирал, сега бързо си създаде добро име. Подпомагана от една млада и красива индийка на име Дайа, Индара сервираше поръчките на многобройните клиенти, желаещи да опитат китайската кухня. Идваха и всички избягали каторжници. Онези от тях, които имаха пари, плащаха, останалите се хранеха гратис. „Щастлив си, ако можеш да нахраниш гладния“, обичаше да казва Кюик-Кюик.

В цялата работа имаше едно-единствено неудобство — келнерките бяха прекалено привлекателни. И двете излагаха циците си на показ, като ги прикриваха само с прозрачния воал на тънките си сарита. Отгоре на всичко робите им бяха цепнати от глезена чак до ханша. При определени движения показваха краката си чак до горната част на бедрото. Американските, английските, шведските, канадските и норвежките моряци се хранеха понякога по два пъти на ден, за да се порадват на гледката. Приятелите ми наричаха заведението „Ресторантът на воайорите“. Аз бях съдържателят. Всички ме наричаха „шефът“. Не бяхме монтирали каса — двете сервитьорки ми носеха парите и аз ги прибирах в джоба си. При нужда връщах ресто.

Отваряхме ресторанта в осем вечерта и работехме до пет-шест часа сутринта. Няма нужда да ви казвам, че около три през нощта при нас се стичаха всички квартални курви, които мъкнеха със себе си по някой клиент или сводника си, поръчваха пилета с къри или салати със зелен фасул и така празнуваха завършването на успешния работен ден. Много се харчеше бирата — най-вече английската, уискито, ромът от захарна тръстика. Местният ром беше много хубав и обикновено го смесваха със сода или кока-кола. Мястото се превърна в любимо свърталище на всички избягали французи, които започваха да гледат на мен като на арменски поп, съдия и довереник за цялата колония от каторжници и заточеници.

Това понякога водеше до неприятности. Един колекционер на пеперуди ми обясни как точно лови насекоми в джунглата. Изрязва макет на пеперуда от картон, залепя й крилца от вида, който преследва, и прикрепя примамката на пръчка, дълга около метър. Когато тръгне на лов, взима пръчката в дясната си ръка и я движи така, та отстрани да изглежда, сякаш макетът лети. Избира си местенца, където слънцето успява да пробие листака. Знае точно по кое време люпи всеки различен вид. Защото има някои насекоми, които живеят само по четиридесет и осем часа. И когато слънцето окъпе полянката с лъчите си, пеперудите се хвърлят към светлината и бързат да правят любов. Щом забележат примамката, те отдалеч се устремяват към нея. Ако макетът е на мъжка пеперуда, при него бързо долита друг мъжки екземпляр, готов да се сражава. В този момент ловецът ловко го хваща в мрежата, която държи в лявата си ръка. Торбичката му се затваря добре и той може да продължи да дебне нови жертви, без страх, че хванатите ще избягат.

Ако примамката е с женски крилца, пак долитат мъжки екземпляри — този път с цел да я чукат. Резултатът е същият. Най-красиви са нощните пеперуди, но те често се блъскат в разни препятствия и нараняват крилете си. Трудно може да се открие екземпляр със здрави криле. За да лови нощни пеперуди, приятелят ми се катери по високите дървета, опъва един бял чаршаф като екран и го осветява с бензинова лампа. Огромните нощни пеперуди, дълги по петнадесет-двадесет сантиметра, се залепват по чаршафа. И тогава на моя човек му остава само да ги стисне за гърлото и да ги удуши, без да наранява крилете им. Не бива да им се позволява да се борят, за да не им падне прашецът, защото това намалява тяхната стойност.

В ресторанта ми винаги бяха изложени малките колекции на пеперуди, мушици, змийчета и прилепи. Търсенето далеч надхвърляше предлагането. Затова държахме високи цени.

Един американец ми показа пеперуда със стоманеносиви долни криле и нежносини горни. Каза, че ще ми плати петстотин долара, ако му намеря екземпляр от същия вид, който да бъде хермафродит.

Разказах всичко на ловеца и той сподели, че само веднъж е държал подобно чудо в ръцете си. Била много красива пеперуда и му платили за нея петдесет долара. По-късно научил от някакъв солиден колекционер, че такова насекомо струва почти две хилядарки.

— Тоя американец иска да те метне, Папийон — заключи ловецът. — Взима те за глупак. Дори редкият екземпляр да струва хиляда и петстотин долара, онзи пак ще се възползва от неведението ти.

— Прав си, мръсник е. А ако се опитаме да го метнем на свой ред?

— Как?

— Ами ще залепим върху един женски екземпляр чифт мъжки криле или обратното. Важното е да ги прикрепим така, че да не се вижда.

След куп неуспешни опити успяхме да залепим съвършено ловко чифт мъжки криле върху прелестен женски екземпляр.

Нищо не си личеше — направихме по няколко миниатюрни разрезчета в телцето на насекомото и пъхнахме в тях крайчетата на крилцата, като предварително ги намазахме със смола от каучуково дърво. Залепнаха толкова добре, че можехме да вдигаме цялата пеперуда, като я държахме само за крилете. Сложихме я под стъкло насред най-обикновената колекция за двадесет долара. Моята задача беше да се правя, че нищо необикновено не съм забелязал. Номерът нямаше грешка! Още щом я забеляза, американецът дотърча при мен и най-нагло ми предложи двадесет долара, колкото струваше цялата колекция. Казах му, че точно тази е обещана на някакъв швед.

През следващите дни американецът дойде най-малко десетина пъти да съзерцава кутията. Най-после нервите му не издържаха и той ме повика настрани:

— Ще ти дам двадесет долара само за пеперудата в центъра. Ти можеш да задържиш останалото.

— Че какво й е необикновеното на тази пеперуда? — рекох аз и я заоглеждах. После изведнъж учудено се провикнах: — Я, ама това било хермафродит!

— Какво думате? Ау, да, вярно. Досега не бях напълно сигурен. През стъклото не се вижда достатъчно ясно. Ще позволите ли?

Той огледа внимателно насекомото и запита:

— Колко?

— Помня, че веднъж определихте цена от петстотин долара за подобна находка.

— Да, казвал съм го и не само пред вас. Не бих искал да се възползвам от неведението на ловеца, сложил ръка върху този екземпляр.

— Значи така — петстотин долара или нищо.

— Ще го купя, запазете ми го. Ето ви шестдесетте долара, които нося в себе си — приемете ги като знак, че сделката е сключена. Дайте ми разписка, а аз още утре ще ви донеса остатъка от сумата. И преди всичко махнете хермафродита от тази кутия.

— Добре, ще го сложа другаде. Ето ви разписката.

На следващия ден потомъкът на Линкълн цъфна в мига, в който отворихме заведението. Огледа пеперудата отново — този път с лупа. Сърцето ми прескочи няколко такта, когато я обърна да види коремчето й. В крайна сметка обаче остана доволен, прибра пеперудата в специално донесена за целта кутия, плати, взе втора разписка и си замина.

Два месеца по-късно мен ме прибраха ченгетата. Щом пристигнах в управлението, полицейският суперинтендант ми обясни на френски, че съм арестуван по обвинение в кражба чрез измама. Обвинението отправил въпросният американец.

— Става дума за някаква пеперуда, на която сте прилепили крила — обясни комисарят. — Благодарение на измамата сте я продали за петстотин долара.

Два часа по-късно Кюик и Индара доведоха адвокат. Той говореше френски много добре. Обясних му, че нищо не разбирам от пеперуди, че не съм нито колекционер, нито ловец. Продавам кутиите, за да услужа на ловци, които са мои клиенти. Американецът ми предложил петстотин долара — аз не съм му ги искал. А ако хермафродитът е бил истински, както той явно си е мислел, значи именно той е крадецът, тъй като подобен екземпляр струва около две хиляди долара.

Два дни по-късно ме изправиха пред съда. Адвокатът ми служеше за преводач. Повторих тезата си. Той от своя страна беше донесъл каталог с цените на различните видове пеперуди. Въпросният хермафродит бе оценен на хиляда и петстотин кинта. На американчето му се наложи да поеме разноските по делото. Отгоре на всичко трябваше да плати на адвоката ми и да се изръси с още двеста долара.

Всички каторжници заедно с моите индуси отпразнуваха победата с домашна мастика. Цялото семейство на Индара стоя в залата по време на процеса и след като ме оправдаха, те се почувстваха горди, че имат за роднина подобен супермен. Защото не бяха вчерашни и се досещаха кой е залепил крилцата.

Случи се и това, което трябваше да се случи — наложи се да продадем ресторанта. Индара и Дайа бяха прекалено хубави, а леко загатнатият им стриптийз разгаряше кръвта на моряците по-силно, отколкото ако беше откровено разголване. Двечките забелязаха, че колкото повече тикат едва закритите си цици под носа на морячетата, толкова по-големи бакшиши получават. Затова често-често се навеждаха над масите и все не успяваха да намерят дребни за рестото. Изчисляваха точно колко време да излагат прелестите си на показ и щом усетеха, че на клиента аха-аха ще му изхвръкнат очите, гъвкаво се изправяха и питаха: „А какво става с моя бакшиш?“ В такива моменти горките им жертви проявяваха голяма щедрост и не знаеха къде да се дянат, пламнали от неутолена любовна жажда.

Един ден се случи това, което отдавна предвиждах. Някакъв риж и луничав дългуч не се задоволи с гледката на разголеното бедро. Щом мерна крайчеца на гащичките под цепката, той изстреля ръката си и здраво се вкопчи в моята явайка. Тя носеше в ръка кана с вода и естествено му я счупи върху главата. Падайки в безсъзнание, той свлече бикините й. Хвърлих се да го повдигна, но приятелите му помислиха, че именно аз съм го ударил, и преди да успея да мигна, нечий юмрук здравата ме тресна право в окото. Морякът боксьор може би си е мислел, че наистина защитава другаря си, а може би просто е искал да си отмъсти на съпруга на красивата индийка заради нейната непристъпност. Отде да знае човек? При всички положения резултатът беше, че мен ме цапнаха в окото. Онзи твърде бързо реши, че е победител в схватката, заподскача пред мен с вдигнат гард и подвикна:

— Хайде, момче, боксирай се!

Един ритник в съответните части и удар с глава в стил „Папийон“ пратиха боксьора на пода.

В схватката лека-полека се включиха всички. Едноръкия дотича на помощ от кухнята и взе да раздава наляво и надясно удари с точилката, с която правеше китайските си спагети. Кюик пристигна, въоръжен с двузъба вилица, и започна да муши из мелето. Бивш парижки мошеник, още помнещ кръчмите по „Рю дьо Лап“, използваше един стол вместо кривак. Само Индара се оттегли от битката — явно загубата на бикините й я бе лишила от боеспособност.

В крайна сметка петима от янките си изпросиха сериозни наранявания по главата, други получиха на различни части от тялото по две дупки от вилицата на Кюик. Черен като печка полицай застана на вратата, за да не допусне никой от нас да излезе. Слава богу, че беше там, защото малко след него пристигна джип на Военната полиция — бели гетри и готови да влязат в действие палки. Като видяха, че всичките им моряци са облени в кръв, те тръгнаха да нахлуват в заведението със сила — явно искаха да отмъстят за сънародниците си. Негрото обаче ти отблъсна, препречи им входа със своята палка и твърдо отсече:

— Полиция на Нейно величество.

Измъкнахме се от местопроизшествието едва след като пристигна английската полиция със затворническа кола. Закараха ни в участъка. Като изключим начерненото ми око, никой друг от нашите не беше наранен — как да ги убедим, че сме действали в условията на законна самозащита?

Осем дни по-късно ни изправиха пред съда и съдията повярва на нашите уверения. Освободиха всички ни без Кюик — той получи три месеца затвор заради нанесените с вилицата рани. Трудно беше да се даде разумно обяснение за многобройните дупки, с които бе осеял телата на противниците ни.

През следващите петнадесет дни в ресторанта избухнаха още шест свади. Почувствахме, че така повече не може. Моряците бяха решили, че историята съвсем не е приключена. Всяка вечер при нас нахлуваха все нови и нови мутри — върви разбери кой от тях е приятел и кой враг.

И накрая продадохме ресторанта — дори не на цената, на която го бяхме купили. Нали разбирате — новото му реноме не караше купувачите да се тълпят пред вратите ни.

— Какво ще правим сега, Едноръки?

— Ще почакаме Кюик да излезе от пандиза и ще си починем. Не можем да подхванем отново търговията, защото продадохме магарето и каручката и загубихме редовната си клиентела. Най-добре е нищо да не правим и да помързелуваме. По-нататък ще видим.

Кюик го освободиха. Каза, че са се отнасяли добре с него.

— Единствената неприятност беше, че в килията ми имаше двама смъртни — обясни ни той.

Англичаните имали следния гнусен навик — четиридесет и пет дни преди екзекуцията предупреждавали осъдения, че ще го обесят на тази и тази дата, в толкова и толкова часа и че кралицата е отказала да го помилва.

— Представете си — разказа ни Кюик, — всяка божа сутрин осъдените си крещяха един на друг: „Един ден по-малко, Джони, остават ни още само толкова и толкова дни!“ И после се ругаеха и обиждаха до обяд.

Като изключим тези неудобства, Кюик беше прекарал спокойно и удобно.

Бамбуковата колиба

Паскал Фоско дойде от бокситовите мини. Преди това беше участвал във въоръжения обир на Марсилската поща. Съучастникът му беше гилотиниран. Никой от нас не можеше да се сравнява с Паскал. Той имаше златни ръце. Печелеше само по четири долара на ден, но винаги намираше начин да помага на един-двама изпаднали каторжници.

Мините, от които извличаха алуминий, се намираха доста далеч, направо в джунглата. Около лагера се беше оформило малко селище. В него живееха работниците и инженерите. В пристанището винаги чакаха кораби, за да бъдат натоварени с ценната руда. И тогава ми хрумна следната идея — защо да не заминем за онази загубена пустош и да спретнем там едно кабаре? Нощем миньорите сто на сто умират от скука.

— Така си е — потвърди Фоско. — Не е тъпкано с развлечения. Просто няма какво да правим.

И ето че няколко дни по-късно четиримата с Индара, Кюик и Едноръкия се натоварихме на един сал, който ни закара по реката до мина „Маккензи“.

Лагерът на инженерите, големите клечки и специалистите беше чистичък, прегледен, къщурките — удобни, снабдени с метални мрежи против комари. Селото на общите работници изглеждаше отблъскващо. Не се виждаше нито една къща от тухли, камък или цимент — докъдето ти очи видят, само колиби от кал и бамбук, покрити с листа от бананови дървета или в най-добрия случай с ламарина. Четирите отвратителни бар ресторанта бъкаха от хора. Моряците се сбиваха, за да се докопат до някоя топла бира. Хладилникът беше непознато благо.

Паскал се оказа прав — можехме да извадим хляб в тази пустош. В крайна сметка аз бях беглец по душа и бягството продължаваше. Авантюрата течеше. Не можех да се установя и да заживея нормално като останалите си приятели. Не ми беше интересно да работя, само и само за да припечелвам прехраната си.

Всеки дъжд тук превръщаше улиците в море от локви и кал. Избрах място малко далеч от центъра, но затова пък нависоко. Така дори когато валеше, щях да съм сигурен, че реките мътна вода няма да наводнят замислената от мен постройка.

За десет дни с помощта на няколко негри дърводелци от мината построих правоъгълно помещение, дълго двадесет и широко осем метра. Вътре имаше място за тридесет маси за по четирима — значи сто и двадесет човека можеха да се разположат удобно. Сковахме също естрада, по която да минават „артистите“, и бар с дузина високи столчета пред него. До кабарето вдигнахме друга постройка с осем стаи, в които можеха да живеят шестнадесет души.

Когато слязох обратно в Джорджтаун, за да купя материали, маси, столове и прочие, наех четири пищни негърки за сервитьорки. Дайа от предишния ресторант реши да дойде също с нас. Наех пиано и още един чернушко, който да свири на него. Оставаше да изработя спектакъла.

С много мъки и увещания успях да прилъжа две явайки, една португалка, една китайка и две бели брюнетки да зарежат проституцията и да прегърнат кариерата на стриптийзьорки. Купих от вехтошаря старо червено перде, с което щях да откривам и закривам програмата.

Някакъв китайски риболовец се нави да извози всичкия този народ с лодката си. А един търговец на алкохолни напитки ме снабди с каквато ти душа иска, и то на кредит. Имаше ми доверие човекът, разбрахме се да му изплащам напитките с вноски на всеки тридесет дни. По-нататък щеше да продължи да ми доставя необходимото. Стар грамофон и купчина изхабени плочи щяха да осигуряват музикалния фон в паузите, когато пианистът не измъчваше пианото. У един индус, прибрал боклука след някакъв пътуващ театър, напазарувах рокли, фусти, дантелени чорапи, жартиери и ярки сутиени — всички доста запазени. Това щеше да е гардеробът на бъдещите ми „артистки“.

Кюик-Кюик купи дървените мебели и постелките, а Индара — чашите и останалата необходима за един бар посуда. Както вече ви казах, аз осигурих напитките и творческата част. Доста усилия ни бяха нужни, за да свършим всичко в рамките на седмица. Най-накрая успяхме да натоварим покупките и себе си в лодката на китаеца.

Два дни по-късно пристигнахме в миньорското селище. Десетте жени предизвикаха истинска революция в онова загубено насред пустошта място. Натоварени с пакети и вързопи, се заизкачвахме по нанагорнището към Бамбуковата колиба, както решихме да наречем нашия бар. Започнахме репетициите. Хич не беше лесно да науча „артистките“ как да се разголват. Първо, защото говорех английски много зле и те не разбираха какво точно искам да им кажа. И, второ, защото цял живот се бяха събличали надве-натри, за да претупат клиента по-бързо. Сега от тях се очакваше точно обратното — колкото по-бавно, толкова по-възбуждащо. Използвах различна тактика за всяко от момичетата. Стараех се да подбера и най-подходящите дрехи.

Маркизата трябваше да носи розов корсет, фуста с кринолин и бухнали дантелени гащи. Събличаше се бавно, прикрита зад параван, докато публиката наблюдаваше как тя разкрива прелестите си в голямото огледало, окачено срещу нея.

На второ място идваше Бързачката — стегнато маце с гладък корем и кожа в цвят „кафе с мляко“. Беше прекрасна представителка на смесените раси — сигурно произлизаше от бял баща и светла негърка. Този тен, напомнящ за едва позлатено от огъня кафе, още повече подчертаваше съразмерните й форми. Черни, естествено къдрави коси падаха върху идеално закръглените рамене. Гърдите й — налети, високи и нахални, жилеха погледа с две чудесни, леко по-тъмни от кожата зърна. Ето така изглеждаше Бързачката. Всички части на костюма й се отваряха с ципове. Излизаше на сцената в каубойски панталон, широкопола шапка, бяла блуза с кожени маншети. Появяваше се под звуците на военен марш и изритваше обувките си във въздуха. Панталонът се разкопчаваше по дължината на двете й бедра и тя с един жест го смъкваше на земята. Корсажът също се разделяше на две части, съединени с ципове.

На публиката просто й секваше дъхът, защото голите цици изскачаха, сякаш побеснели, че е трябвало да стоят затворени толкова дълго време. С голи бедра и гърди тя заставаше широкото разкрачена, слагаше ръце на хълбоците си и поглеждаше зрителите в очите. После със замах сваляше шапката си и я замяташе на една от първите маси до сцената.

Бързачката не се церемонеше много-много и когато сваляше слипа си. Откопчаваше малкото парче плат едновременно от двете си страни и създаваше впечатление, че го разкъсва, а не смъква. В момента, в който се озовеше по евино облекло и публиката зърнеше мъхестия й триъгълник, едно друго момиче й тикваше в ръцете голямо ветрило от бели щраусови пера. Тя го разтваряше и се скриваше зад него.

В деня на откриването Бамбуковата колиба беше натъпкана до пръсване. Цялото ръководство на мината се бе строило в пълен комплект. Нощта завърши с танци и денят отдавна бе изгрял, когато изпратихме последните клиенти. Истински голям успех — не можехме и да мечтаем за нещо по-добро. Бяхме пръснали много пари за подготовката, но пък сложихме високи цени, които компенсираха предварителните разноски. Вярвах, че нашето кабаре насред джунглата има пред себе си много славни нощи, когато желаещите да влязат ще бъдат повече, отколкото можем да приемем.

Четирите ми черни сервитьорки не успяваха да насмогнат.

Бях ги облякъл в много къси полички, със силно изрязани корсажи. Носеха червени тюрбани на главите си и също силно впечатляваха клиентелата. Индара и Дайа наблюдаваха двата края на салона. Кюик-Кюик и Едноръкия се трудеха зад бара, а аз хвърчах навсякъде, намесвах се, ако нещо не вървеше, помагах, ако персоналът не успяваше да се справи.

— Този път успехът ни е в кърпа вързан — обобщи Кюик-Кюик, щом сервитьорките, артистките и съдържателят се озоваха най-после сами в просторното помещение. Хапнахме всички заедно като едно голямо семейство — смазани от умора, но щастливи от резултата. После отидохме да си легнем.

— Хайде, Папийон, няма ли да ставаш?

— Колко е часът?

— Шест часът вечерта — отвърна Кюик-Кюик. — Твоята принцеса ни помогна. Станала е преди два часа. Всичко е почистено и подредено. Готови сме за тази вечер.

Индара пристигна с ведро гореща вода. Обръснат, изкъпан, свеж и отпочинал, аз я прегърнах през кръста и двамата влязохме в Бамбуковата колиба, където ме посрещнаха с цял куп въпроси.

— Доволен ли беше снощи, шефе?

— Хубаво ли се съблякох? Къде според вас сбърках?

— Нали пях почти вярно? Добре, че публиката не е капризна.

Новият екип бе наистина симпатичен. Курвите, превърнати в актриси, приемаха работата си насериозно и изглеждаха доволни, задето са се разделили с предишната си професия. Алъш-веришът вървеше от добре към по-добре. Сблъсквахме се само с едно неудобство — тук имаше твърде малко жени за нуждите на твърде много самотни мъже. А всички клиенти искаха да се порадват на компанията на някое от момичетата и най-вече на „артистките“ ако не през цялата нощ, то поне колкото се може по-дълго. Пораждаха се ревности. Ако се случеше на една и съща маса да се спрат две жени, останалите посетители протестираха.

Малките негърки също бяха много търсени — първо, защото бяха хубави, но също така защото в джунглата нямаше други жени. Понякога Дайа заставаше зад бара и разговаряше с всички. Така двадесетина мъже наведнъж можеха да се порадват на индийката, която действително бе голяма хубавица.

За да се справя с ревнивците и с протестите на клиентите, които оставаха без момиче, въведох лотария. След поредния стриптийз или песен завъртахме рулетка с номера от 1 до 32 (по един номер за всяка маса и два за бара) и така решавахме къде ще седне артистката. За да участваш в лотарията, трябваше да си купиш билет, струващ колкото бутилка уиски или шампанско.

Надявах се, че по този начин ще ударя с един куршум два заека. Първо, щях да укротя недоволните. Печелившият получаваше на масата си момиче, което престояваше при него в продължение на час. Мацките ги сервирахме по следния начин: докато чисто голата артистка се крие зад ветрилото, ние завъртаме рулетката. Пада се някакъв номер. Момичето се качва върху боядисан със сребриста боя дървен поднос и четирима юначаги я повдигат, за да я пренесат до печелившата маса. Там тя лично отваря бутилка шампанско и така, както си е гола, се чука за здраве с клиентите. После учтиво се извинява, изчезва за няколко минути и се връща обратно вече облечена. Всичко вървя добре в продължение на половин година, но дъждовният сезон изтече и клиентелата се смени. Пристигнаха златотърсачите и търсачите на диаманти — свободни скитници из джунглите в тези толкова богати на съкровища земи. Да търсиш злато и брилянти с помощта на архаични методи е изключително трудно. Много често миньорите се убиваха и ограбваха помежду си. Затова всички ходеха въоръжени, а когато успяваха да се докопат до няколко зрънца злато или шепа диамантени люспи, не можеха да устоят на изкушението да ги пропият. Момичетата получаваха тлъст процент върху всяка поръчана бутилка. Затова често пъти, докато целуваха клиентите, те изливаха шампанското или уискито в съда за лед. Колкото и да бяха пияни, някои посетители си даваха сметка, че ги мамят и реакциите им бяха толкова бурни, че ми се наложи да завинтя столовете и масите за пода.

И така това, което трябваше да се случи, се случи. Наричаха я Канелен цвят. Кожата й наистина имаше цвета на канела. Новото момиче, което бях измъкнал от калта на Джорджтаун, буквално подлудяваше клиентите ми с умението си да се съблича.

Щом дойдеше нейният ред, изнасяхме на сцената канапе, покрито с бял сатен. Тя не само се събличаше с рядко срещано префинено умение, но щом се разголеше, лягаше на канапето и започваше да се гали сама. Дългите й тънки пръсти се плъзгаха по голата кожа и се наслаждаваха на собственото й тяло — от косите до пръстите на краката. Нито една частица от плътта й не оставаше недокосната. Няма нужда да ви описвам реакциите на тези незадоволени и налети с алкохол мъже.

Тъй като беше доста алчна, тя поиска участниците в лотарията да заплащат билета за нейния номер с две бутилки шампанско, а не само с една, както за останалите. Имаше един як миньор, обрасъл с дива черна брада, който на няколко пъти се беше опитвал неуспешно да спечели Канелен цвят. Затова, когато видя моята индийка да минава с билетите за последния стриптийз на Канелен цвят, той реши, че не му остава друг изход, освен да купи тридесетте билета за всички маси в салона. Останаха само двата билета за бара.

След като плати цената на шестдесет бутилки шампанско, моят брадатко зачака спокойно стриптийза на Канелен цвят и тегленето на лотарията, убеден, че този път ще спечели. От своя страна Канелен цвят беше пила твърде много и изглеждаше превъзбудена. Последното й изпълнение започна в четири часа сутринта. С помощта на алкохола тя постигна по-силно сексуално въздействие откогато и да било, а жестовете й бяха по-смели от обикновено. Рррр! — завъртяхме рулетката. Да видим кой ще спечели.

След последния номер на Канелената мацка на брадаткото му потекоха лигите от възбуда. Той чакаше, убеден, че всеки момент ще му я сервират гола-голеничка върху сребърния поднос, покрита с прословутото ветрило от пера и с две бутилки шампанско между сочните бедра. Катастрофа! Нещастният тип с тридесетте билета загуби. Падна се номер 31 — тоест барът. В началото той не успя да схване какво става. Разбра едва когато видя как отнасят изпълнителката и я оставят на бара. В този момент идиотът му с идиот откачи, прескочи масата пред себе си и с три крачки се озова до бара. Извади револвера си и изстреля три куршума в момичето за по-малко от три секунди.

Канелен цвят издъхна в прегръдките ми. Взех я в ръце, след като цапнах онова животно с американския бокс, който винаги носех в себе си. Ако не се бях сблъскал с една от сервитьорките, може би щях да успея да стигна до престъпника навреме, за да му попреча да извърши тази лудост. В резултат полицията затвори Бамбуковата колиба и ние всички се завърнахме в Джорджтаун.

Ето че пак се озовахме вкъщи. Като истинска индийка фаталистка Индара изобщо не се промени. За нея провалът ни сякаш нямаше значение. Ще се захванем с нещо друго и толкоз. Китайците реагираха по същия начин. Хармоничният ни екип си запази старите отношения. Никой не ме укори заради бароковата ми идея да разигравам момичетата на хазарт, а именно тя стана причина за провала. Платихме си дълговете до шушка, дадохме и някакво обезщетение на майката на Канелен цвят. Не се притеснявахме. Всяка вечер отивахме в бара на каторжниците. Прекарвахме чудесни вечери, но заради военновременните си ограничения Джорджтаун започна да ме отегчава. Отгоре на всичко моята принцеса, която никога досега не беше проявявала ревност и не бе ограничавала свободата ми, сега не ме пускаше да направя крачка без нея. Където и да отидех, тя идваше с мен и оставаше така часове наред.

Условията да завъртя търговия в Джорджтаун се усложняваха все повече. И един ден ме обзе желанието да напусна Английска Гвиана и да замина за другаде. Не поемах риск — течеше война и никоя държава не екстрадираше бегълците. Така поне си мислех.

Бягството от Джорджтаун

Гиту беше съгласен. Той също мислеше, че другаде можем да намерим по-хубави страни и да живеем по-леко, отколкото в Английска Гвиана. Започнахме да подготвяме бягството си. Напускането на Английска Гвиана се смяташе за сериозно престъпление. Течеше война, а никой от нас не разполагаше с паспорт.

Шапар, който бе успял да се измъкне от Кайен след изтичане на срока на интернирането му, живееше тук от три месеца насам. Работеше като сладоледаджия в една китайска сладкарница и печелеше по долар и петдесет на ден. Той също искаше да се махне от Джорджтаун. Сред кандидатите за бягство бяха още Дьопланк — каторжник от Дижон, и един тип от Бордо. Кюик-Кюик и Едноръкия предпочитаха да останат. Чувстваха се добре тук.

Устието на Демерара се охраняваше много строго с картечници, миноносци и стрелкови оръдия. Затова решихме да изработим точно копие на един от риболовните кораби в пристанището и така да излъжем охраната. Укорявах се, че проявявам неблагодарност към Индара, че не отговарям на всеотдайната й любов. Но не можех нищо да променя — напоследък тя така се беше прилепила към мен, че ме изнервяше. Простите и чисти създания, които не умеят да слагат задръжки на желанията си, не чакат любимия им да ги потърси. Индийката реагираше по същия начин като двете сестри индианки от племето гуахира. В момента, в който почувстват, че ги обзема страст, те се предлагат и горко ти, ако не ги вземеш веднага. В подобни моменти виждаш, как ги пронизва истинска и дълбока болка, а това в моя случай беше доста дразнещо, защото не исках да карам нито индианските сестри, нито още по-малко Индара да страдат и се насилвах, заключен в обятията им, за да им доставя колкото мога по-голяма наслада.

Вчера присъствах на най-прекрасната и изразителна пантомима, която някога съм виждал. В Английска Гвиана съществува нещо като модерна форма на робство. Явайците идват да се трудят в плантациите за памук, захарна тръстика или какао, като подписват договори за пет или десет години. Мъжът и жената са длъжни да излизат на полето всеки ден, освен ако не са болни. Ако обаче докторът реши, че симулират, за наказание след края на договора ги принуждават да работят още цял месец допълнително. Подобни наказания се налагат и за най-дребното прегрешение. Тъй като всички те обичат хазарта, лесно заборчляват на плантацията и за да платят на лихварите си, подписват продължения на договора с още една или няколко години.

На практика, веднъж попаднали в плантацията, те никога повече не могат да излязат. Способни са да проиграят на карти собствената си жена, но има нещо, което е свещено за тях — децата. Готови са на всичко, за да запазят свободата им. Преодоляват най-тежки трудности и лишения, но много рядко позволяват на децата си да подпишат договор с плантацията.

И тъй, него ден се женеше млада индийка. Всички бяха облечени в дълги роби. Жените носеха бели воали, а мъжете бели туники, падащи до глезените. Наоколо бе покрито с портокалови цветчета. След няколко религиозни церемонии, точно преди мъжът да отведе жена си, дойде време за сцената, която искам да ви опиша. Поканените се бяха строили отляво и отдясно на портата. От едната страна жените, от другата — мъжете. На прага пред широко отворената врата седяха майката и бащата. Младоженците се разцелуваха с близките си и тръгнаха между двете редици, проточили се на няколко метра. Изведнъж младоженката се отскубна от мъжа си и се хвърли към майка си. Майката закри очи с ръка и й направи знак да се връща обратно при момъка.

Той протегна към нея ръце и я повика, а тя започна с жестове да обяснява, че не знае как да постъпи. Майка й й е дарила живот — тя показа как нещо малко излиза от корема на майката. После тя й е дала гърдата си да суче. Нима девойката ще забрави всичко това, за да последва любимия си? Може би да, но почакай, не бързай — казваше му тя с жестове, остави ме още малко да погледам родителите си. Те бяха толкова добри към мен, че допреди ти да се явиш, живеех само заради тях.

Тогава на свой ред младежът й обясняваше с мимики, че животът иска и тя да стане съпруга и майка. Цялата сцена се развиваше на фона на надпяванията на група младежи и девойки. Накрая тя още веднъж се отскубна от съпруга си, изтича да целуне майка си и баща си, после сама скочи в обятията му и той бързо я отнесе към обкичената с цветя каручка, която ги очакваше.

Подготвяхме бягството си внимателно. Просторната и дълга лодка, хубавото платно, първокачествените кормило и кливер бяха осигурени така, че полицията да не се усети.

Скрихме корабчето си надолу по течението на Пенитънс Ривърс — малката рекичка, която се вливаше в Демерара. Беше боядисано и номерирано точно като една регистрирана в Джорджтаун китайска риболовна лодка. Само екипажът бе друг. За да минем спокойно под светлината на прожекторите, не биваше да се изправяме в цял ръст, тъй като китайците от имитирания кораб бяха ниски и мършави, а ние бяхме високи и яки.

Всичко мина без проблеми и ние излязохме от Демерара, за да поемем пътя в открито море. Въпреки радостта, че сме се измъкнали и че вече няма опасност да ни заловят, нещо ми пречеше да се насладя на успеха. Бях заминал като крадец, без да предупредя моята индийска принцеса. Не се гордеех със себе си. Тя, баща й, расата й ми сториха само добрини, а аз им се отплащах зле. Не се стараех да намеря аргументи, за да оправдая поведението си. Смятах постъпката си за грозна и ни най-малко не я одобрявах. На тръгване оставих на явно място върху масата шестстотин долара, но парите не могат да заплатят всичко на този свят.

Трябваше в продължение на четиридесет и осем часа да вървим само на север. Обзе ме отново старото желание да стигна до Британски Хондурас. Това значеше два, че и повече дни в открито море.

В бягството участвахме петима души — Гиту, Шапар, Бариер от Бордо, Дьопланк от Дижон и аз, Папийон, капитан на кораба.

Едва бяха изминали тридесетина часа, и попаднахме на страхотна буря, последвана от нещо като тайфун, циклон. Светкавици, гръмотевици, огромни блъскащи се вълни, ураганен вятър, вилнеещ в кръг около нас — напълно безпомощни, ние оставихме стихиите да ни гонят през едно море, каквото никога дотогава не бях виждал, нито можех да си представя. За първи път ставах свидетел на това, как ветровете сменят посоките си с такава сила и скорост, че престанахме да чувстваме пасатите, а вихърът ни запрати обратно там, откъдето бяхме тръгнали. Ако това чудо бе продължило осем дни, току-виж, щяхме да се върнем в каторгата.

Въпросният тайфун бил паметен и за жителите на сушата — научих по-късно в Тринидад от френския консул господин Агостини. Стихията бе унищожила повече от шест хиляди бананови дървета от личната му плантация. Минала като трион и буквално изсякла горичките на височина един човешки бой. Къщи са били изтръгвани от основите им и захвърляни надалеч — на земята или в морето. Ние от своя страна загубихме всичко — провизиите, багажа, бъчвите със сладка вода. Мачтата се счупи, платното се скъса, а най-страшното бе, че кормилото излезе от строя. Като по чудо Шапар успя да спаси малкото ни гребло и оттук нататък аз управлявах лодката с него. Не стига това, ами по едно време се съблякохме до голо, за да скалъпим нещо като ново платно. Използвахме всичко — сака, панталони, ризи. И петимата останахме само по гащи. Съшито с помощта на малко жица, която успяхме да намерим на борда, въпросното платно ни помогна да се движим почти нормално, въпреки прекършената мачта.

Пасатите отново задухаха нормално и аз се възползвах от това, за да обърна лодката на юг и да се опитам да стигна до твърда земя, ако ще и да е Английска Гвиана. Щяхме да посрещнем очакващата ни там присъда като добре дошла. Другарите ми се държаха достойно по време на бурята. Впрочем меко е да се каже буря — по време на катаклизма, на потопа, на циклона.

Едва шест дни по-късно, два от които протекоха при пълно затишие, видяхме земя на хоризонта. Не можехме да управляваме лодката по свое желание, тъй като разполагахме единствено със скалъпеното платно, в чиито дупки вятърът се оплиташе. Късото гребло също не ми помагаше да насочвам корабчето с твърда и сигурна ръка. Тъй като бяхме голи, получихме жестоки изгаряния и загубихме силите си за борба. Не ни бе останала кожа по носовете, изглеждахме като живо одрани. В същото състояние бяха устните ни, краката, местата между бедрата и самите бедра. Мъчеше ни такава жажда, че Дьопланк и Шапар започнаха да пият солена вода.

След като опитаха да се утолят по този начин, страданията им се увеличиха. Въпреки жаждата и глада никой, абсолютно никой не се оплакваше. Нито си позволяваше да дава съвети на останалите. Ако някой искаше да се нагълта с морска вода или да се облива с нея под предлог, че това щяло да го разхлади, той сам много скоро си даваше сметка, че солта дразни раните му и засилва болката.

Очите на всички бяха възпалени и залепнали. Само аз можех да отварям едното си око. Налагаше се въпреки болката да ги промиваме в морето, тъй като трябваше да виждаме накъде вървим. Жежкото слънце палеше раните ни толкова яростно, че едва издържахме. Дьопланк почти полудя и заговори, че ще скочи да се удави.

Вече от един час ми се струваше, че различавам земя на хоризонта. Веднага се насочих натам, без да казвам нищо на останалите, тъй като не бях съвсем сигурен, че съм прав. Отнякъде се появиха птици и закръжиха над нас — значи не бях сгрешил. Крясъците им донесоха новината до моите другари, които лежаха в дъното на лодката, повалени от слънцето и от умората и се опитваха да прикрият лицата си с длани.

Гиту изплакна устата си, за да може да изкара някакъв звук, и попита:

— Виждаш ли земя, Папи?

— Да.

— След колко време мислиш, че ще успеем да стигнем?

— След шест-седем часа. Слушайте, приятели, не издържам повече. Не ми стигат раните, дето ги имаме всички, ами отгоре на това задникът ми остана без кожа от търкането върху дървената пейка. Вятърът не е много силен, напредваме бавно и ръцете ми са непрекъснато изтръпнали от стискането на веслото, което използвам вместо кормило. Искате ли да ви предложа нещо? Нека да свалим платното и да го опънем върху лодката като покрив, за да се прикрием от слънцето до падането на нощта. Лодката ни и сама ще се движи към земята, защото течението ще я носи натам. Или приемете този вариант, или някой друг да дойде да държи греблото вместо мен.

— Не, не, Папи. Нека да направим, както ти казваш, и да поспим малко на сянка.

Взехме решението към един часа след пладне под лъчите на палещото слънце. Проснах се на дъното на лодката с животинската наслада, че най-после попадам на сянка. Другарите ми ми отстъпиха най-хубавото място, за да мога да дишам свеж въздух. Дежурният на пост единствен не се излегна, но също остана под платното. Всички, включително и той, скоро заспахме дълбоко. Бяхме смазани от умора и щастливи, че най-после сме успели да избягаме от овъгляващото слънце.

Внезапно бяхме събудени от писъка на сирена. Отдръпнах платното — наоколо бе нощ. Колко ли беше часът? Заех мястото си при кормилото и почувствах как свежият бриз гали разраненото ми тяло. Стана ми студено. Но колко приятно беше, че вече не съм подложен на изгарящите лъчи!

Отново вдигнахме платното. Промих очите си с морска вода. За щастие само едното беше възпалено. И съвсем ясно видях земя отдясно и отляво. Къде ли се намирахме? Към кой от двата бряга трябваше да се насоча? Отново чухме воя на корабна сирена. Разбрах, че сигналът идва отдясно. Какво ли искаха да ни кажат, мамка им?

— Къде смяташ, че сме попаднали, Папи? — запита Шапар.

— Искрено казано, не знам. Ако тази земя не е откъсната от континента, и това, което виждаме, е залив, значи може би сме стигнали до най-горния край на Английска Гвиана и се намираме близо до Ориноко (голяма венецуелска река, която служи за граница). Но ако земята отдясно е откъсната от тази отляво, значи полуостровът насреща ни е всъщност остров и става дума за Тринидад. В такъв случай отляво е Венецуела, а ние сме в залива Пария.

Спомените от морските карти, които бях имал възможността да изучавам, ме караха да мисля така. Ако отдясно е Тринидад, а отляво Венецуела, коя от двете възможности да изберем? На тази карта бе заложена съдбата ни. Иначе силният свеж вятър щеше леко да ни отнесе до брега. Засега не се приближаваме към нито една от двете страни. В Тринидад на власт бяха ростбифите — тоест същото правителство, както и в Английска Гвиана.

— Там със сигурност ще се отнесат добре с нас — рече Гиту.

— Да, но какво решение ще вземат, след като напуснахме територията им без разрешение и нелегално във военно време?

— А за Венецуела какво ще кажете?

— Не знаем какво е положението там — отвърна Дьопланк. — По времето на президента Гомес каторжниците бяха принуждавани да строят пътища при изключително тежки условия, а после връщаха „кайенците“, както ни наричат там, на Франция.

— Да, но сега нещата са различни, тече война.

— Доколкото разбрах в Джорджтаун, ония не са се включили във войната. Останали са неутрални.

— Сигурен ли си?

— Сто на сто.

— Е, тогава за нас става опасно.

Вече различавахме светлините и по двата бряга. Отново чухме сирената, която този път изсвири три сигнала поред. Отдясно до нас достигнаха няколко светлинни сигнала. Луната изгря, като освети пътя ни. Точно отсреща се издигаха две огромни остри скали. Сигурно заради тях виеше сирената, предупреждаваше, че е опасно да се приближаваме натам.

— Я гледай, шамандури! Цяла редица. Защо не се вържем за тях, за да дочакаме деня? Свали платното, Шапар.

Той смъкна с едно дръпване парцала, съшит от ризи и панталони, който аз толкова претенциозно наричах платно. Послужих си с греблото като със спирачка и приближих към „шамандурите“ с носа напред. За щастие беше ни останало парче въже, завързано за лодката толкова здраво, че тайфунът не бе успял да го откъсне. Ето, закачихме се. Не директно за шамандурата, която изглеждаше много странно и нямаше по себе си никакви куки за закачане, а за въжето, свързващо две плуващи топки една за друга. Сигурно бяха поставени, за да обозначават някакъв воден коридор. Залюляхме се кротко до шамандурите и без да обръщаме повече внимание на сирената, която продължаваше да се дере от дясната ни страна, се свихме на дъното на лодката и се завихме с платното, предпазвайки се от вятъра. Приятна топлина обля пронизаното ми от вятъра и нощния хлад тяло и аз пръв от компанията захърках, потънал в дълбок сън.

Когато се събудих, вече се беше развиделило. Слънцето се измъкваше от постелята си, морето беше леко развълнувано, а синьо-зеленият му цвят подсказваше, че дъното е покрито с корали.

— Какво ще правим сега? Ще поемем ли към твърдата земя? Умирам от глад и жажда.

За първи път някой си позволяваше да се оплаче от глад, въпреки че не бяхме хапнали от седем дни насам.

— Толкова близо до земята сме, че не можем да допуснем сериозна грешка — предположи Шапар.

От мястото си виждах ясно надалеч. Зад двете скали се простираше морето, земята там бе прекъсната — значи отдясно бе Тринидад, а отляво Венецуела. Нямаше съмнение, че се намираме в залива Пария. Водата беше синя, а не жълта от наносите на Ориноко, тъй като плувахме по течението на канала, разделящ двете страни.

— Какво да правим ли? Гласувайте. Въпросът е твърде сериозен, за да взема решението сам. Отдясно се намира английският остров Тринидад, отляво — Венецуела. Къде искате да отидем? Като имаме предвид състоянието на лодката и нашето изтощение, трябва да стигнем колкото можем по-скоро до бряг. Между нас има двама освободени каторжници — Гиту и Бариер. Ние тримата с Шапар и Дьопланк сме изложени на повече опасности. Затова именно ние тримата трябва да решим. Съгласни ли сте?

— Най-разумно би било да идем в Тринидад. Условията във Венецуела са ни непознати.

— Не е нужно да взимате каквото и да било решение — намеси се Дьопланк. — Този катер, който идва насреща ни, ще го вземе вместо нас.

И действително, към нас се бе устремил бърз катер. Спря на разстояние от петдесетина метра. Някакъв човек на борда му взе високоговорител в ръце. Забелязах, че знамето им не е английско. Цялото бе обсипано със звезди, изглеждаше много красиво — никога досега не бях виждал подобно знаме. Сигурно беше венецуелско. По-късно то щеше да се превърне в „моето знаме“, в символ на новата ми родина — вълнуващото доказателство, че и аз като всички нормални хора по света мога в парче плат да видя обединени най-благородните черти на един велик народ — моя народ.

— Quien son vosotros (Кои сте вие)?

— Французи сме.

— Estan locos (Луди ли сте)?

— Защо?

— Porque son amarados a minas (Защото сте се завързали за мини).

— Вие затова ли не се приближавате?

— Да. Бързо се отвържете.

— Слушаме.

Шапар размота въжето за три секунди. Действително ние се бяхме закачили ни повече, ни по-малко за верига плуващи мини. Не бяхме хвръкнали във въздуха само по една случайност — обясни ми капитанът на катера, който ни изтегли. Без да се качват на борда ни, хората от екипажа ни подадоха кафе, подсладено топло мляко, цигари.

— Вървете във Венецуела, там ще се отнесат добре с вас, уверявам ви. Не можем да ви изтеглим до сушата, тъй като трябва спешно да окажем помощ на един ранен при фара на Баримас. Не се опитвайте да стигнете до Тринидад, защото възможностите да се натъкнете на мина са девет на десет…

След като ни пожела „Adios, buena suerte“ (Сбогом, на добър час), катерът се отдалечи. Оставиха ни два литра мляко. В десет сутринта с позапълнен от кафето и млякото стомах и цигара в уста аз без никакви усилия изкарах лодката върху ситния пясък на непознатия плаж, където петдесетина души чакаха да видят кой ще слезе от странния съд със скършена мачта и съшито от панталони и ризи платно.