Пеперудата

Рибарите от Ирапа

Постепенно откривах един абсолютно неподозиран досега свят, опознавах хората и обичаите им. Първите мигове, прекарани на венецуелска земя, толкова ме развълнуваха, че ако река да опиша, да изразя атмосферата на топлия прием, който ни оказа щедрото население тук, ще ми е нужен талант, много по-голям от скромните ми възможности. Мъжете — бели, черни, но най-вече леко мургави, с цвета, който придобива белият човек след няколко слънчеви бани, обикновено носеха навити до коляното панталони.

— Горките, в какво състояние се намирате! — ни казваха те.

Рибарското селище, където бяхме акостирали, се наричаше Ирапа, административна единица от щата Sucre. Младите жени, до една хубавици, нисички, но за сметка на това твърде грациозни, по-зрелите и съвсем възрастните се превърнаха тутакси в санитарки, милосърдни сестри и майки закрилници.

Под навеса на една от къщите, където вече бяха подготвили пет вълнени хамака, маса и столове, те ни намазаха с какаово масло от главата до петите. Нито един сантиметър наранена плът не остана забравена. Лежахме полумъртви от глад и преумора. Дългото гладуване беше предизвикало известно обезводняване на организма. Тукашните хора знаеха, че при това положение трябва да ни осигурят сън, но и храна на малки порции. Импровизираните медицински сестри ни сложиха да си легнем по хамаците и започнаха да ни дават малки късчета храна така, както спяхме. Бях нечовешки изтощен, силите ми ме бяха напуснали изцяло и в момента, в който ме положиха върху хамака с добре намазани с мехлем рани, буквално потънах в някаква бездна и започнах от този момент нататък да спя, да се храня и да пия, без да си давам сметка за случващото се край мен и с мен.

Празният ми стомах не можа да приеме първите лъжички с каша. Не бях единственият. И петимата на няколко пъти повръщахме всичката или част от храната, която жените се опитваха да вкарат в устите ни.

Жителите на селото бяха изключително бедни. Въпреки това всички без изключение участваха в излекуването ни. Три дни по-късно благодарение на грижите, а също и на младостта ние почти успяхме да се изправим на крака. Седяхме под освежаващата сянка на навеса от кокосови листа и в продължение на дълги часове разговаряхме с местните хора. Не бяха достатъчно богати, за да ни облекат и петимата наведнъж. Затова се организираха в малки групи. Тези тук ще се грижат за Гиту, онези за Дьопланк и прочее. Около десетина души се занимаваха с мен.

Първите дни слагахме износени, но изрядно чисти дрехи. Сега те използваха всяка възможност да ни купят по някоя нова риза, панталон, колан, чехли. Сред жените, които се грижеха за мен, имаше и съвсем свежи девойчета от индианската раса, но получили вече примеси на испанска или португалска кръв. Едната от тях се казваше Тибисей, а другата Ненита. Купиха ми риза, панталон и чифт патъци, които наричаха „aspargate“. Състояха се от гумена подметка без ток и плетена горна част. Тъканта обхващаше петата, но оставяше пръстите на краката голи.

— Няма нужда да ви питаме откъде идвате. По татуировките ви познахме, че сте избягали от френската каторга.

Това ме развълнува още повече. Та те са знаели, че сме осъдени за сериозни престъпления, че сме избягали от затвор, за чиято строгост са чели в книгите и вестниците, и въпреки това намират за най-естествено да ни се притекат на помощ! Да облечеш някого, когато си богат или заможен, да нахраниш гладния чужденец, когато нито ти, нито семейството ти търпите лишения, доказва, че си добър човек. Но да разделиш на две залъка, въпреки че не достига за теб самия и за близките ти, да споделиш мизерната си трапеза с непознатия беглец от правосъдието, е направо достойно за преклонение.

Нея сутрин всички — мъже и жени — се бяха умълчали. Изглеждаха притеснени и угрижени. Какво ли ставаше? Тибисей и Ненита седяха близо до мен. За първи път от петнадесет дни насам успях да се обръсна. От осем дни живеехме сред тези щедри хора с открити сърца. Върху раните ми се беше образувала тънка коричка и аз посмях да посегна към бръснача. Заради брадата жените не бяха успели да си съставят ясна представа за възрастта ми. Бяха очаровани, че съм толкова млад и най-наивно си го признаваха. Вярно, навършил бях вече тридесет и пет години, но изглеждах на не повече от двадесет и осем — тридесет. Да, всички гостоприемни мъже и жени сега се косяха заради нас — чувствах това със сигурност.

— Какво ли става? Кажи ми, Тибисей, какво се е случило?

— Чакаме да дойдат представители на властите от Гуирия — едно съседно село. Не знаем как, но полицията е узнала, че сте тук. Затова ще изпрати свои хора.

Към мен се запъти висока красива негърка, придружена от млад мъж с навити до коляното панталони и гол до кръста. Атлетичното му тяло имаше чудесни пропорции. Ла Негрита (негърката) — във Венецуела, където няма никаква расова или религиозна дискриминация, често наричат така цветнокожите жени — се обърна към мен:

— Сеньор Енрикес (господин Анри), сега ще пристигне полицията. Не знаем дали това ще ви помогне, или навреди. Бихте ли искали да се скриете за известно време в планината? Брат ми може да ви заведе до една къщурка, където никой няма да ви открие. Ние трите с Тибисей и Ненита ще ви носим храна и сведения всеки ден.

Изключително развълнуван, аз посегнах да целуна ръка на благородното момиче, но тя внимателно я отдръпна и чистосърдечно ме целуна по бузата.

Група ездачи се приближиха към нас в галоп. Всички те имаха брадвички, с каквито тук режат захарната тръстика — носеха ги преметнати като саби над лявото си бедро, — широки колани с патрондаши и револвери, затъкнати в кобури, закопчани отдясно. Скочиха от седлата. Към нас се приближи около четиридесетгодишен мъж с монголоидно лице — дръпнати като на индианец очи, кожа с меден цвят. Беше висок и сух и носеше огромна широкопола шапка, оплетена от оризова слама.

— Добър ден. Аз съм полицейският префект.

— Добър ден, господине.

— Вие защо не сте ни предупредили, че имате тук петима бегълци от Кайен? Донесоха ми, че пребивават тук от осем дни. Отговаряйте.

— Чакахме, докато съберат сили, за да се изправят на крака и докато изгарянията им пооздравеят.

— Дошли сме да ги вземем, за да ги отведем в Гуирия. След малко ще пристигне камионът.

— Искате ли кафе?

— Да, благодаря.

Всички седнахме в кръг и засърбахме кафето. Огледах префекта и останалите полицаи. Не изглеждаха лошави. Оставяха впечатлението за хора, които се подчиняват на чужди заповеди, без да са напълно съгласни с тях.

— От Дяволския ли сте избягали?

— Не, идваме от Джорджтаун в Английска Гвиана.

— И защо не си останахте там?

— Животът там е тежък.

Шефът се подсмихна и подхвърли:

— Да не мислите, че тук ще ви е по-леко, отколкото при англичаните?

— Да, защото сме латински народ като вас.

Група от седем-осем души се приближи към нашия кръг. Предвождаше ги петдесетгодишен мъж с посребрена коса, висок повече от метър и седемдесет и пет, със светло шоколадов цвят на лицето. Имаше огромни черни очи, издаващи рядко срещани интелигентност и сила на характера. Дясната му ръка почиваше върху ръкохватката на една брадвичка, провиснала край бедрото му.

— Какво ще правите с тези хора, господин префект?

— Ще ги заведа в затвора в Гуирия.

— Защо не ги оставите да живеят тук с нас? Всяко семейство е готово да приеме по един от чужденците.

— Невъзможно, това е заповед на губернатора.

— Но те не са извършили никакво престъпление на венецуелска територия.

— Вярно, така е. Но въпреки всичко, това са много опасни хора. Трябва да са извършили тежки престъпления, след като са били осъдени на френска каторга. Отгоре на това са избягали без документи за самоличност и тяхната полиция сигурно ще си ги поиска обратно, когато научи, че са във Венецуела.

— Искаме да останат с нас.

— Не може. Заповед на губернатора.

— Напротив, може. Какво знае губернаторът за нещастните хора по този свят? Едно човешко същество никога не бива да се смята за напълно пропаднало. Въпреки престъпленията, които човек е извършил, винаги идва момент, когато той може да изкупи грешките си, да стане добър и полезен член на обществото. Нали е така, приятели?

— Да — отвърнаха мъже и жени в един глас. — Оставете ги при нас, ние ще им помогнем да започнат живота си наново. За осем дни успяхме да ги опознаем достатъчно добре, за да видим, че са смели и почтени.

— По-цивилизовани от нас са намерили за нужно да ги затворят в килии, за да не вършат повече злини — противопостави се префектът.

— Кое наричате цивилизован, шефе? — запитах аз. — Да не мислите, че французите са по-цивилизовани от хората, които ни приеха и излекуваха, само защото имат асансьори, самолети и метро? Ако искате да знаете скромното ми мнение, ще ви кажа, че у всеки член на това общество, което живее простичко сред природата, далеч от благата на механическата цивилизация, има повече човещина, благородство и добродетели. Липсват им удобствата на прогреса, но чувството им за християнско милосърдие е по-възвишено, отколкото у онези, които претендират за най-напреднала цивилизованост. Предпочитам неграмотните жители на тукашното селище пред висшистите от парижката Сорбона, особено ако душата им е като на прокурора, който навремето ме осъди. Едните са преди всичко хора, а другите са забравили, че са човешки същества.

— Разбирам ви. Но аз съм само инструмент на чужда воля. Ето че камионът пристигна. Моля, дръжте се така, че да нямаме инциденти по пътя.

Всяка групичка жени разцелува онзи, за когото е полагала грижи. Тибисей, Ненита и Ла Негрита ме прегърнаха, като ридаеха горко. Мъжете ни стиснаха ръцете и ни показаха колко страдат, задето отново ни отвеждат в затвора.

— Сбогом, благородни жители на Ирапа. Вие намерихте куража да се противопоставите на властите в собствената ви страна, за да защитите непознати довчера нещастници. Хлябът, който вкусих у вас, хлябът, който откъснахте заради мен от собствената си трапеза, този хляб, символизиращ братството между човеците, се превърна в най-прекрасния пример на завета „Не убивай. Помагай на страдащите, дори ако това ти струва лишения. Винаги помагай на по-бедните.“ Ако един ден изляза на свобода, винаги ще помагам на другите така, както ме научиха първите срещнати жители на Венецуела.

А ми предстоеше да срещна много други хора като тези, които сега напусках.

Каторгата в Елдорадо

Два часа по-късно пристигнахме в голямо пристанищно село, което претенциозно се наричаше град — Гуирия. Префектът лично ни предаде на местния полицейски комендант. В комисариата с нас се държаха повече или по-малко добре, но ни подложиха на разпит и тъпият следовател упорито отказваше да повярва, че идваме от Английска Гвиана, където сме били освободени. Запита ни, защо сме пристигнали във Венецуела в състояние на пълно изтощение и накрая на силите си, щом като сме пътували само от Джорджтаун до залива Пария. Разказахме му историята с тайфуна и той заяви, че му се подиграваме.

— Две големи лодки потънаха целите по време на торнадото, натоварен с боксит кораб изчезна с целия си екипаж, а вие сте се спасили с петметровата си черупка? Кой ще повярва на подобна история? Дори просякът от пазара не би клъвнал на тази въдица. Лъжете, историята ви е съшита с бели конци.

— Поискайте сведения от Джорджтаун.

— Да, та да дам на англичаните повод да ми се смеят.

Не знам какъв рапорт съчини този тъп, вироглав, недоверчив и надут чиновник, нито до кого го изпрати. Но в резултат една сутрин ни събудиха в пет часа, оковаха ни, натовариха ни в камион и ни отпратиха в неизвестна посока.

Както вече казах, пристанището Гуирия е разположено в залива Пария точно срещу Тринидад. То има предимството, че се намира при устието на река, голяма колкото Амазонка — Ориноко.

Оковани и заобиколени от десетина полицаи, ние отивахме към град Боливар — столицата на едноименния щат. Движехме се по черни пътища и това допълнително ни изтощи. Каросерията на камиона, в която ни бяха натъпкали като торби с картофи, заплашваше да се разпадне всеки момент. Полицаи и затворници подскачахме и се блъскахме едни в други в продължение на пет дни. Нощем спяхме по местата си, а на сутринта продължавахме лудешкото препускане.

Най-после на около хиляда километра от морето пътешествието ни приключи — там, където посред девствените джунгли свършваше черният път, съединяващ град Боливар с Елдорадо.

Когато пристигнахме, и войниците, и затворниците бяхме в ужасно състояние.

Но кое е това Елдорадо? На времето испанските конквистадори нарекли така голямата си надежда, защото, като видели как идващите от тези земи индианци притежават златни изделия, решили, че тук някъде има планина от чисто злато. Или най-малкото — наполовина пръст, наполовина злато. С две думи, Елдорадо е селище, разположено на брега на една река, пълна с пирани — риби човекоядки, които за минути могат да разкъсат човек или добиче, а също и с тембладори — вид електрически риби, които кръжат около плячката си и я обстрелват с токови удари, след което й виждат сметката. Посред въпросната река е разположен остров — истински концентрационен лагер. Там именно се намира венецуелската каторга.

Тази колония за принудителен труд е най-страшното, най-дивото и нечовешко нещо, което съм виждал през живота си, тъй като тук затворниците ги пребиват от бой. Заеманата от нея площ е във формата на квадрат с дължина на едната страна около сто и петдесет метра. Заобиколена е с огради от бодлива тел. Около четиристотин души спят под открито небе, изложени на капризите на природата. В целия лагер има само няколко ламаринени навеса, под които можеш да се скриеш.

Без да ни дадат възможност да кажем и една дума, без да оправдаят по някакъв начин решението си, в три часа следобед тукашните власти ни присъединиха към останалите каторжници така, както бяхме слезли от камиона — полумъртви от умора след изтощителното пътуване. В три и половина, без да записват имената ни в някакви регистри, просто ни извикаха и ни тикнаха две лопати и три мотики. Заобиколени от петима войници, въоръжени с пушки и камшици от биволски жили, ние бяхме принудени да отидем до мястото на изкопните работи, защото иначе рискувахме да ни пребият. Скоро разбрахме, че надзирателите правят демонстрация на силата си. Щеше да е изключително опасно да им се противопоставяме точно в този момент. По-късно ще видим…

Щом пристигнахме на работната площадка, ни заповядаха да дълбаем траншея покрай строящия се насред джунглата път. Подчинихме се безмълвно и всеки заработи в зависимост от силите си, без да вдига глава. Въпреки това чувахме псувните и жестоките удари, които непрекъснато се сипеха върху останалите затворници. Нито един от нас не получи удар с камшик. Явно демонстрацията имаше за цел да ни покаже веднага след пристигането ни как живеят осъдените тук.

Действието се развиваше в събота. След работа, потънали в прах и пот, бяхме върнати обратно в лагера. Пак не ни записаха в никакви документи.

— Петимата французи, елате тук! — заповяда ни затворническият отговорник.

Беше метис, висок метър и деветдесет. Винаги носеше камшик. Този неописуем грубиян беше натоварен да отговаря за дисциплината вътре в лагера.

Посочиха ни къде да си опънем хамаците — на открито, близо до входната врата. Там поне имаше ламаринен навес, което значеше, че ще сме на завет от дъжда и слънцето.

Голямата част от каторжниците бяха колумбийци, останалите — венецуелци. Нито един от гвианските карцери не можеше да се сравни по ужас с тази трудова колония. Дори магаре не би оживяло след побоищата, които тукашните затворници търпяха. Въпреки всичко повечето от тях се чувстваха здрави, тъй като храната бе изобилна и вкусна.

Събрахме се на нещо като военен съвет. Ако някой от войниците посмееше да удари наш човек, щяхме да прекратим работа и да легнем на земята, откъдето нямаше да ставаме колкото и да ни мъчат. В крайна сметка все щяха да повикат някой от началниците и ние щяхме да го запитаме защо ни държат в затвора, при положение че не сме извършвали никакво престъпление. Двамата освободени — Гиту и Корбиер — подметнаха, че ще поискат да ги екстрадират във Франция. После решихме да повикаме настрана главния надзирател. Разговора с него щях да проведа аз. Наричаха го Негро Бланко (Белия негър). Гиту тръгна да го търси. Най-после палачът пристигна. Както обикновено, носеше в ръка камшика от биволски жили. Ние петимата го наобиколихме.

— Какво искате от мен?

— Да ти кажем само две думи — отвърнах аз. — Ние няма да допуснем нито едно нарушение против правилника и няма да ти дадем повод да ни удряш. Забелязахме обаче, че биеш наред, понякога без причини. Извикахме те да ти кажем, че ако удариш някой от нас, си труп. Ясно ли ти е?

— Да — рече Негро Бланко.

— И още един съвет.

— Какъв? — попита оня с глух глас.

— Ако решиш да докладваш за чутото от нас пред някого, разкажи го на офицер, а не на войник.

— Разбрано — и си тръгна.

Случката се разигра в неделя — почивен ден за затворниците. Малко по-късно към нас се запъти един тип с нашивки.

— Как ти викат?

— Папийон.

— Ти ли си главатарят на французите?

— И петимата сме си главатари.

— Защо точно ти си взел думата пред отговорника?

— Защото най-добре знам испански.

Човекът, който ми задаваше въпроси, беше военен от националната гвардия. Обясни ми, че не той е комендантът на лагера. Имало двама по-висши от него началници, но те в момента отсъствали. Откак бяхме пристигнали, наказателната колония беше все в негова власт. Другите двама щели да се върнат във вторник.

— Ти си заплашил отговорника от свое име и от името на другарите си, че ще го убиете, ако си позволи да удари някого от вас. Вярно ли е?

— Да, и заплахата ни е напълно сериозна. Но добавих, че ние няма да му дадем никакъв повод за телесни наказания. Знаете, господин капитан, че тук ни докараха без съд и присъда, тъй като не сме извършвали никакви престъпления на територията на Венецуела.

— Нищо не знам. Пристигнахте в лагера без каквито и да било документи освен предписанието на селския полицай: „Да бъдат накарани да работят веднага след приемането им.“

— Е добре, господин капитан, молим ви да проявите справедливост — вие все пак сте военен. Предупредете войниците си, още преди началниците ви да са пристигнали, и ги накарайте да се отнасят към нас не както към останалите затворници. Повтарям ви, че не сме осъдени и че не бихме могли да бъдем осъдени, тъй като не сме извършили никакво нарушение на венецуелска територия.

— Добре, ще дам такава заповед. Надявам се, че не сте ме излъгали.

Целия следобед на този първи неделен ден, прекаран тук, посветих на изучаването на останалите затворници. Най-удивително ми се стори това, че всички изглеждаха здрави. Побоищата се бяха превърнали във всекидневие и мъжете до такава степен бяха свикнали с тях, че дори когато можеха да ги избягнат благодарение на примерно поведение — например в почивния ден, — те като че ли намираха някакво мазохистично удоволствие в играта с огъня. Непрекъснато вършеха точно това, което бе забранено — хвърляха зарове, чукаха младежи в кенефите, крадяха от другарите си, подхвърляха мръсни думи към жените от съседните села, дошли да им донесат цигари и нещо за хапване. Жените се занимаваха също и с търговия. Купуваха плетени панери или издялани от дърво малки фигурки срещу дребни стотинки или пакети цигари. Имаше затворници, които намираха начин да проврат ръка през бодливата тел и да грабнат парите на жената. После побягваха, без да са й дали предлагания предмет, и се смесваха с останалите на двора. Направих си следния извод — телесните наказания се раздаваха тук толкова несправедливо и неравномерно, че каторжниците с буквално нашарени от бичовете гърбове изпитваха див страх, от който не печелеха нито обществото, нито дори редът в лагера. Страх, който с нищо не помагаше за превъзпитанието на нещастниците.

Изолаторът на Сен Жозеф с неговия закон за мълчанието беше къде-къде по-страшен от тукашния затвор. В Елдорадо страхът те връхлиташе и изчезваше бързо. Правото да разговаряш с останалите през извънработно време, богатата и пълноценна храна позволяваха на човек съвсем спокойно да изкара присъдата си, а тук никой не се застояваше повече от пет години.

Неделята мина в пушене, пиене на кафе и разговори помежду ни. Няколко колумбийци се приближиха към нас, но ние ги отпъдихме учтиво и категорично. Трябваше да се научат, че не сме затворници като всички останали — иначе бяхме загубени.

На следващия ден, понеделник, в шест сутринта тръгнахме към работната площадка, след като обилно закусихме. Да ви разкажа процедурата в началото на работния ден. Петдесет затворници и петдесет войници се подреждат в две редици едни срещу други. На всеки затворник се пада по един войник. По средата между двете редици са струпани петдесет сечива — мотики, лопати или брадви. Мъжете от двете групи се наблюдават взаимно. Затворниците — обзети от страх, войниците — изнервени и ожесточени.

Сержантът извиква: „Този и този — мотика!“

Нещастникът се хвърля, грабва мотиката и я мята на рамо. В момента, в който хуква към работното си място, сержантът извиква „Войник еди-кой си.“ И войникът тръгва след него, като по целия път го налага с камшика си. Ужасната сцена се повтаряше по два пъти дневно. По пътя към строежа човек можеше да остане с впечатлението, че собствениците на някакви магарета пердашат бедните си животинки, като подтичват зад тях.

Вледенени от откритието си, чакахме да дойде нашият ред. Към нас, слава Богу, се отнесоха различно.

— Петимата французи, тук! По-младите да вземат мотики, а вие двамата — лопати.

Поехме към познатата ни вече площадка, без да тичаме, но с бърза крачка. Съпровождаха ни четирима войници и един ефрейтор. Този ден ни се стори по-дълъг и по-отчайващ от първия. Стигнали до края на силите си, нарочените от войниците нещастници крещяха като луди и молеха на колене да не ги бият повече. Следобеда ги накараха да съберат в едно няколко зле изгорели купчини дърва и да пометат останалата пепел. А от стотината почти изцяло догорели дънери трябваше да се направи голямо огнище в центъра на лагера. Всеки войник караше „своя си“ затворник да събира отломки и да ги носи тичешком до центъра, като през цялото време го пердашеше с бича. Демоничното надбягване предизвика у някои от каторжниците криза на лудост. В бързането си те понякога сграбчваха все още пламтящи клони и изгаряха ръцете си. Тази фантастична сцена, в която жестоко пребиваните мъже тъпчеха боси по жаравата, продължи около три часа. Нито един от нас не бе поканен да участва в почистването на лагера. И слава Богу, защото, докато копаехме с наведени глави, се бяхме разбрали, че ще се хвърлим върху петима от войниците, ще ги обезоръжим и ще стреляме напосоки по останалите диваци.

Днес, вторник, не ни извикаха на работа. Заведоха ни в кабинета на двамата коменданти от националната гвардия. Двамата военни бяха изключително учудени от факта, че сме се озовали в Елдорадо без документи, които да доказват, че сме изпратени тук със съдебно решение. Обещаха ни още утре да поискат обяснение от Дирекцията на затворите.

Процедурата не продължи много. Двамата майори от наказателната колония бяха без съмнение изключително строги, дори, може да се каже, прекомерно сурови, но освен това излязоха и коректни хора, тъй като настояха директорът на колонията да дойде и лично да ни обясни как стоят нещата.

Той се изправи пред нас, съпровождан от баджанака си Русиян и от двамата офицери от националната гвардия.

— Е, французи, аз съм директор на колонията в Елдорадо. Поискали сте да разговаряте с мен. За какво става дума?

— Първо, какъв е този съд, който ни е осъдил на поправителен каторжен труд, без да ни изслуша. Колко ще трае наказанието и за какво престъпление ни е наложено? Пристигнахме в Ирапа, Венецуела, по море. Не сме извършили и най-малкото нарушение. Какво правим тогава тук? И как ще обясните това, че ни принуждавате да работим?

— Първо на първо, живеем във военно време. И затова трябва внимателно да проверим кои точно сте вие.

— Вярно е, но това не обяснява защо се намираме във вашата каторга.

— Избягали сте от френското правосъдие и ние искаме да знаем дали френските власти ви търсят.

— И тук съм съгласен, но отново ще ви повторя: защо се отнасяте към нас като към хора, които изтърпяват присъда?

— Ще ви задържим по закона за „vagues et maleantes“ (скитниците и хулиганите), докато съберем нужните сведения.

Разговорът щеше да се проточи твърде дълго, ако един от офицерите не го беше прекъснал, намесвайки се със собственото си мнение:

— Господин директор, няма да е честно, ако се отнасяме към тези хора както към останалите затворници. Предлагам ви, докато сезираме властите в Каракас по дадения случай, да намерим начин да ги използваме другояче, а не като строители на пътищата.

— Тия петимата са много опасни — заплашили са, че ще убият отговорника, ако удари един от тях. Така ли е?

— Не само че го заплашихме, господин директор. Който и да се опита да ни измъчва за забава, ще бъде убит.

— Дори да е войник?

— Да. Не сме извършили нищо, което да оправдава подобно отношение. Нашите закони и затворнически режими са може би по-страшни и антихуманни от вашите, но няма да допуснем да ни бият като животни.

— Видяхте ли колко са опасни тези мъже? — обърна се победоносно директорът към офицерите.

По-възрастният от двамата се поколеба една-две секунди и после за всеобща изненада заключи:

— Френските бегълци имат право. Те не са извършили във Венецуела нищо, което да оправдава изтърпяването на наказание в тази колония. Аз съм на тяхна страна. Има още две неща, господин директоре, или ще им намерите друга работа, или изобщо няма да ги карате да работят. Ако ги пратите при останалите, някой ден един или друг войник все ще се нахвърли и върху тях.

— Ще видим. Сега-засега ги оставете в лагера. Утре ще ви съобщя решението си. — И с тези думи директорът се оттегли, придружен от баджанака си.

Поблагодарих на офицерите. Дадоха ни цигари и ни обещаха, че по време на вечерния рапорт ще запознаят офицерите и войниците със заповедта да не удрят никого от нас по какъвто и да било повод.

Бяхме тук от осем дни. Вече не ходехме да работим. Вчера, в неделя, се случи нещо ужасно. Колумбийците хвърляха чоп, за да изберат кой да убие Негро Бланко. „Печалбата“ изтегли около тридесетгодишен момък. Намериха му метална лъжичка и изпилиха дръжката й под формата на острие. Човекът смело устоя на сключената с приятелите му уговорка. Той нанесе три удара на Белия негър — всичките в сърдечната област. Отговорникът бе спешно откаран в болницата, а нападателя завързаха за един стълб по средата на двора. Войниците хукнаха като луди да търсят други скрити оръжия. Раздаваха удари наляво и надясно. Тъй като не успях да сваля панталона си достатъчно бързо, един от тях в яростта си ме удари с камшик през бедрата. Корбиер грабна първата попаднала му пейка и я вдигна над главата на войника. Негов другар обаче свари да го цапне с палката си през ръцете, докато аз свалих нападналия ме надзирател на земята с един ритник в корема. Вече бях грабнал падналата пушка, когато чухме някой да крещи:

— Спрете! Не пипайте французите! Французино, пусни пушката!

Заповедите идеха от капитан Флорес — онзи, който ни бе приел в лагера още първия ден. Тъкмо навреме, защото аз се готвех да стрелям в мелето. Ако не се беше намесил, щяхме може би да убием един-двама от зверовете, но щяхме също така да оставим труповете си тук, в това загубено кътче от Венецуела, в тази загубена каторга, в която ни бяха натикали несправедливо.

Благодарение на енергичната намеса на капитана войниците оставиха нашата групичка на мира и тръгнаха да утоляват другаде жаждата си за разплата. И тогава се видяхме принудени да присъстваме на най-долната сцена, която може да измисли човек.

Завързаният за стълба колумбиец беше бит без прекъсване от трима души едновременно — отговорник и войници. Това продължи от пет часа следобед до шест сутринта на другия ден. Не е лесно да убиеш човек само с удари! Спираха кървавата баня от време на време, за да го попитат кои са съучастниците му, кой му е дал лъжичката и кой я е изпилил. Мъжът не издаде никого, дори когато му обещаха, че ще спрат с изтезанията. Той на няколко пъти губи съзнание. Свестяваха го, като го обливаха с кофи вода. В четири сутринта ужасът стигна до своя връх. Биячите забелязаха, че плътта му не реагира на ударите дори чрез конвулсивни потрепвания. И спряха.

— Умря ли? — попита един от офицерите.

— Не знаем.

— Отвържете го и го сложете подпрян на колене и лакти.

Поддържано от четири страни, тялото се закрепи в това положение. Тогава единият от палачите изсвистя с камшика си между краката му така, че биволската жила да се вреже в половите му органи. Ударът на майстора мъчител успя най-накрая да изтръгне вик на болка.

— Продължавайте — отсече офицерът. — Не е умрял.

Биха го до изгрев-слънце. Достойната за средновековието инквизиция, на която и кон не би могъл да издържи, не успя да ликвидира колумбиеца. Оставиха го, без да го бият в продължение на час. После му лиснаха няколко кофи вода и той намери сили да се надигне с помощта на няколко войници. Дори успя за момент да се задържи сам. Санитарят пристигна с чаша в ръка:

— Изпий това — заповяда офицерът. — Ще те оправи.

Колумбиецът се поколеба, след което изгълта съдържанието на един дъх. Миг по-късно се свлече на земята — този път завинаги. Докато агонизираше, промълви: „Глупако, остави се да те отровят.“

Няма защо да ви обяснявам, че никой от останалите затворници, включително и ние, не можеше да мръдне дори само пръста си. Всички без изключение бяхме вледенени от ужас. За втори път през живота си поисках да умра. Известно време имах желание да грабна пушката, която някой от войниците бе оставил небрежно недалеч от мен. Спря ме единствено мисълта, че ще ме убият, преди да съм имал време да сваля предпазителя и да стрелям по тях.

Месец по-късно Негро Бланко отново вилнееше из лагера, по-жесток от преди. И все пак писано му е било да пукне в Елдорадо. Една нощ постовият му преградил пътя и му заповядал:

— На колене!

Негро Бланко се подчинил.

— Кажи си молитвата, защото ще умреш.

Оставил го да се помоли, след което изстрелял в него три куршума. Според затворниците войничето било отвратено от начина, по който този палач се отнасял към жертвите си. Други казваха, че Негро Бланко го наклепал пред началниците му, че преди да надене униформата, момчето било крадец в Каракас. Сигурно лежи погребан недалеч от колумбиеца — човек, който без съмнение е бил престъпник, но който доказа, че притежава рядко срещано мъжество и смелост.

Бурните събития забавиха взимането на окончателно решение по нашия случай. Впрочем останалите затворници също не излизаха на работа в продължение на петнадесет дни. Селският доктор се погрижи за ударения с палка Бариер.

Засега с нас се отнасяха добре. Вчера Шапар замина да работи като готвач на местния губернатор. От Франция пристигнаха сведения относно всеки от нас. В резултат Гиту и Бариер бяха освободени. Аз се бях представил под италианско име. Но данните за истинското ми име дойдоха заедно с отпечатъците на пръстите ми и присъдата доживот. За Дьопланк и Шапар разбраха, че имат по двадесет години. Много горд от себе си, директорът ни съобщи за новините от Франция: „Въпреки всичко — заключи той, — тъй като не сте извършили никакво престъпление на територията на Венецуела, ще ви задържим за известно време, а после ще ви пуснем на свобода. Но сега трябва да работите и да се държите примерно. В момента сте под наблюдение.“

Няколко пъти офицерите се бяха оплаквали пред мен, че много трудно си осигуряват пресни зеленчуци. Към колонията уж имаше някаква земеделска площ, но тя не раждаше плод. Там отглеждаха ориз, царевица, черен боб и толкоз. Предложих да се заема с тази работа, ако ми осигурят семена. Съгласиха се.

Първото предимство бе, че ни позволиха да живеем извън лагера. Бяхме двамата с Дьопланк, а после към нас се присъединиха двама избягали заточеници, арестувани в град Боливар. Първият — Тото, бе парижанин, вторият — корсиканец. Четиримата си построихме две дървени колиби, които покрихме с палмови листа. В едната живеехме ние с Дьопланк, а в другата — двамата ни нови приятели.

С Тото сглобихме високи маси, чиито крака поставихме да стъпят в пълни с бензин кутии, за да не могат мравките да се покатерят и да изядат семената. Съвсем скоро вече можехме да се похвалим с едри домати, патладжани, пъпеши, зелен фасул. Започнахме да ги засаждаме в лехи, защото преценихме, че достатъчно са израснали, за да устоят на мравчето нашествие. Около доматите издълбахме нещо като миниканал, който често бе пълен с вода. Тя винаги поддържаше влагата в растенията и препречваше пътя на паразитите — твърде многобройни из тукашните девствени земи.

— Я, какво ли е това? — запита ме Тото. — Виж как блести това камъче.

— Измий го, приятелю.

Той ми го подаде. Беше парче кристал, голямо колкото грахово зърно. След като го изплакнахме, то заблестя още по-силно, особено откъм страната, където беше леко отчекнато, защото останалата му повърхност все още бе покрита с нещо като черупка от втвърдена глина.

— Да не е диамант?

— Затваряй си устата, Тото. Дори да е брилянт, няма нужда да вдигаме пара около него. Помисли си какво би станало, ако се окаже, че сме открили диамантено находище. Скрий това до довечера.

Вечер се занимавах да давам уроци по математика на един сержант (днес той вече е полковник), който се подготвяше за изпити за офицерско звание. Човекът беше достоен и на него можеше да се разчита (доказа ми го по време на последвалото ни двадесет и пет годишно приятелство). Нарича се полковник Франсиско Боланьо Утрера.

— Какво е това, Франсиско? Скален кристал ли е?

— Не — отвърна той, след като го огледа внимателно. — Диамант е. Скрий го добре и никому не го показвай. Къде го намери?

— В лехата с доматите.

— Странно. Дали не си го донесъл, като си ходил за вода при реката? Попада ли и пясък в кофата ти, когато загребваш вода?

— Да, случва се.

— Сигурно това е отговорът. Брилянтът е попаднал в кофата ти от река Карони. Потърси дали не си донесъл и други, но внимавай. Никога не се случва да откриеш само един скъпоценен камък. Там, където си го намерил, непременно трябва да има и други.

Тото се захвана за работа.

Никога досега в живота си не беше работил с такова усърдие. Двамата ни другари — на тях не бяхме казали нищо — му подхвърляха:

— Стига си се блъскал, Тото. Ще пукнеш, докато влачиш тия кофи с вода. Отгоре на всичко загребваш и пясък от реката.

— Това е, за да олекотим пръстта, приятелче — отвръщаше Тото. — Като я смесваме с пясъка, филтрира по-добре водата.

Въпреки подигравките ни, Тото продължаваше да мъкне вода от реката. Веднъж по пладне, по средата на поредния курс, той се спъна и падна по лице точно пред сенчестото местенце, където ние се бяхме разположили. От разсипания пясък се търкулна диамант, голям колкото две грахови зърна. Ако не беше леко откършен, нямаше да го забележим. Грешката на Тото беше, че се хвърли да го вдигне твърде бързо.

— Я виж ти — възкликна Дьопланк. — Това да не е диамант? Войниците ми казаха, че в реката се намират диаманти и злато.

— Ето затова мъкна непрекъснато вода. Видяхте ли, че не съм толкова тъп! — отвърна Тото доволен, че най-после може да оправдае прекомерното си трудолюбие.

За да приключа с две думи историята около диамантите, ще ви кажа, че след шест месеца Тото притежаваше седем-осем карата. Аз имах с около дузина повече, но разпределени в тридесетина малки камъчета. Според жаргона на миньорите те ставаха само за „промишлена употреба“. Един ден обаче намерих диамант, голям шест карата. По-късно в Каракас го дадох да се шлифова и остана четирикаратов камък, който и досега денонощно нося на пръстен. Дьопланк и Антарталия също посъбраха няколко диамантчета. Аз все още пазех каторжническия си патрон и държах богатството си в него. Останалите също си пригодиха нещо като патрони. Никой не знаеше за откритието ни освен бъдещият полковник — сержант Франсиско Боланьо. Доматите и другите насаждения покълнаха и дадоха плодове. Офицерите честно и почтено си плащаха за зеленчуците, с които ги снабдявахме всекидневно.

Ползвахме се с относителна свобода. Работехме без какъвто и да било надзор и спяхме в двете колибки. Никога не стъпвахме в лагера. Отнасяха се към нас добре и ни уважаваха. Разбира се, при всеки удобен случай настоявахме пред директора да ни пусне на свобода. Всеки път отговаряше: „Да, да“, но ето че от осем месеца нищо такова не се случваше. Започнах да споменавам за бягство. Тото не искаше и да чуе. Останалите също. За да проуча реката, се снабдих с рибарска мрежа и въдица. Започнах да продавам и риба, и най-вече прочутата caribes — месоядна риба, която стигаше до килограм парчето и имаше зъби на акула.

Днес настъпи истинска революция. Гастон Дюрантон, наричан още Изкривения, избяга, отнасяйки седемдесет хиляди боливара от касата на директора. Тоя каторжник имаше интересна съдба.

Като дете попаднал в поправителния дом на остров Олерон и там работел като обущарче. Един ден коженият ремък, който придържал обувката на коляното му и минавал под стъпалото му, се скъсал и изкълчил крака му в тазобедрената става. Лекували го зле, ставата се понаместила криво-ляво, но оттук нататък той си останал изкривен, с ненаместен крак. Било мъчително да го наблюдаваш как ходи — хилавото и осмивано момче можело да се придвижва само влачейки непослушния си крак. Бил пристигнал в каторгата на двадесет и пет години. Няма нищо странно в това, че след дългия си стаж из поправителните домове станал крадец.

Всичко живо му викало Изкривения. Почти никой не знаел истинското му име — Гастон Дюрантон. Изкривен бил, Изкривения го наричали. Но въпреки подигравките сполучил да избяга от каторгата и да стигне чак до Венецуела. Това се случило по времето на диктатора Гомес. Малко каторжници успели да оцелеят при тогавашните репресии. Сред редките изключения беше и доктор Бугра, който беше спасил цялото население на бисерния остров Маргарита след пламналата епидемия от жълта треска.

Заловен от специалната полиция на Гомес, Изкривения бил изпратен да строи пътища за Венецуела. Френските и венецуелските затворници били оковавани за гюлета, белязани със знака на Тулонската лилия. Щом някой се оплачел, отвръщали му: „Но тези вериги и гюлета са донесени тук от твоята родина — погледни лилията.“ С две думи, Изкривения успял да избяга от лагера, където работел. Няколко дни по-късно го уловили и го върнали обратно в „пътуващата каторга“ на строителите на пътища. Накарали го да се съблече чисто гол и да легне по корем пред останалите затворници и го осъдили на сто удара с биволска жила.

Много рядко се случва някой да оцелее след повече от осемдесет удара. Нашият човек обаче имал късмет, че бил толкова кльощав, защото благодарение на това, както лежал по корем, не можели да засегнат черния му дроб — а това е органът, който най-лесно се разкъсва от удари. По принцип винаги след подобен побой, при който задните части остават като живо одрани, посипват раните със сол и оставят човека да лежи на слънце. Все пак покриват главата му с някое по-плътно листо, защото смятат за нормално да умре от камшика, но не и от слънчев удар.

Изкривения оживял след това достойно за средновековието мъчение и когато се изправил на крака за първи път — о, каква изненада! — вече не бил изкривен. От ударите ставата му се била наместила точно както трябва. Войниците и затворниците се развикали, че това е чудо. Никой не се досетил за истинската причина. Хората тук са много суеверни и повярвали, че Господ е пожелал да възмезди момчето заради достойно понесеното страдание. От тоя ден нататък му свалили оковите и гюлето. Всички се отнасяли с него внимателно и му осигурили работа като разносвач на вода. Той бързо се съвзел и понеже имал вече възможност да се храни до насита, скоро се превърнал във висок атлетичен момък.

Франция научила, че тук използват каторжниците за строители на пътища. Като преценило, че енергията им може да се използва по-разумно във Френска Гвиана, правителството натоварило маршал Франше д’Еспере с мисията да поиска от диктатора екстрадирането на безплатната работна ръка. Гомес се съгласил и на пристанището Пуерто Кабело пристигнал кораб, който да натовари обратно бегълците. И тогава настанала страшна бъркотия, защото хората от другите лагери не знаели историята на Изкривения.

— Хей, Марсел, как си?

— Кой си ти?

— Изкривения.

— Я не се подигравай с мене! — отговаряли всички, като гледали високия и хубав веселяк, стъпил здраво на двата си здрави крака.

Изкривения, който бил млад и весел, не спрял да се закача с познатите си по време на цялото пътуване. И никой от тях не можел да повярва, че Изкривения се е поправил. Научих тази история от неговата уста, след като ме върнаха в каторгата при първото ми бягство — още на остров Роаял.

През 1943 година той избягал отново, но го пипнали в Елдорадо. Той казал, че и преди е живял във Венецуела, без, разбира се, да признава, че е бил затворник. Така си издействал работа като готвач — постъпи на мястото на Шапар, който от своя страна стана градинар. Живееше в селището при директора — от другата страна на реката.

В кабинета на директора имаше монтирана каса и в нея се пазеха парите на колонията. Та въпросния ден, за който ви разказвам, нашият човек беше откраднал около седемдесет хиляди боливара, което по онова време правеше близо двадесет хиляди долара. Оттам възникна цялата бъркотия в нашата градина — събраха се директорът, баджанакът на директора и двамата майори, командващи охраната. Директорът искаше да ни върне обратно в лагера. Офицерите се възпротивиха. Защитаваха ни главно защото благодарение на нас се снабдяваха със зеленчуци. Най-после успяхме да убедим директора, че не можем да му дадем никаква информация. Казахме, че ако сме знаели предварително нещо, сме щели да избягаме заедно с Изкривения, но нашата основна цел е да станем свободни граждани на Венецуела, а не на Английска Гвиана — единствената страна, към която можем да се отправим оттук. По-късно го откриха на около седемдесет километра от лагера, близо до английската граница. Това стана благодарение на ятата от лешояди, които разкъсваха трупа му.

Първата и най-удобна версия беше, че са го убили индианците. Много по-сетне в град Боливар бе задържан някакъв мъж, който искал да обмени подозрително новички банкноти от по петстотин боливара. Банката, от която ги бе изтеглил директорът на колонията Елдорадо, имаше записани номерата на сериите и се откри, че именно това са откраднатите банкноти. Задържаният призна и дори издаде още двама свои съучастници, но тях така и не успяха да ги пипнат. Такава е накратко историята за живота и смъртта на моя добър приятел Гастон Дюрантон, наричан също Изкривения.

Някои от офицерите нелегално караха затворниците да търсят злато и диаманти в река Карони. Сензационни открития не бяха направени, но резултатите бяха достатъчно обнадеждаващи, за да поощрят търсачите. Имаше двама души, които работеха по цял ден в дъното на градината ми — вместо сито използваха обърната надолу китайска шапка. Пълнеха я с пръст и вода. Като по-тежки диамантите потъваха и оставаха най-отдолу. Отбелязахме вече и един смъртен случай. Някакъв тип крадял от „шефа“ си. В резултат на избухналия по този повод малък скандал нелегалната „мина“ беше закрита.

Имаше в лагера един човек с изцяло татуирани гърди. На шията му беше изписано „Майната му на палача“. Дясната му ръка беше парализирана. По изкривената му уста и висящия от нея лигав език можеше да се познае, че е получил удар. Къде? Никой не знаеше. Беше пристигнал тук преди нас. Откъде идеше? Със сигурност можеше да се каже само, че беше каторжник или избягал заточеник. Татуировките му сочеха, че е бивш престъпник.

Копоите и затворниците го наричаха Пиколино. Отнасяха се добре с него, даваха му редовно да яде по три пъти на ден, снабдяваха го и с цигари. Сините му очи живо реагираха на всичко и погледът му невинаги беше тъжен. Щом видеше някой, когото обича, зениците му засияваха от щастие. Разбираше всичко, което му казваха, но не можеше нито да говори, нито да пише: дясната му ръка беше парализирана, а на лявата липсваха палецът и два пръста. Тази човешка отломка оставаше с часове до телената ограда в очакване да мина оттам със зеленчуците на път към офицерската столова. Всяка сутрин се спирах да му поговоря. Подпрян на бодливата тел, той ме гледаше и хубавите му очи се изпълваха с живот, въпреки че тялото му беше почти мъртво. Казвах му по няколко мили думи и той кимваше с глава или мигаше с клепачи, за да ми покаже, че следи мисълта ми. Горкото му парализирано лице светваше за миг, а очите му се стремяха да изкажат толкова много неща. Винаги му носех по някой деликатес — салати от домати, марули, краставици, приготвени с олио и оцет, малки пъпеши, печена на скара риба. Той не гладуваше, защото храната във венецуелската каторга беше обилна, но подаръците ми разнообразяваха постоянното меню. Накрая му давах и цигари. Тези наши срещи се превърнаха в навик и дори войниците и затворниците започнаха да го наричат сина на Папийон.

Свободата

Може да ви прозвучи невероятно, но тези венецуелци са толкова завладяващи и грабващи хора, че аз реших да им се доверя. Нямаше да бягам повече. Приех ненормалното си положение на затворник с надеждата, че един ден ще стана частица от техния народ. Сигурно ви изглежда парадоксално. Дивашкият начин, по който се отнасят към затворниците си, не ме окуражаваше да се влея в обществото им, но разбирах, че и затворниците, както и войниците, приемат телесните наказания в реда на нещата. Ако войник допуснеше грешка, той също получаваше няколко удара с биволската жила. И няколко дни по-късно същият този войник разговаряше с изпълнителя на присъдата си като че нищо не се е случвало.

Варварската система беше останала от времето на диктатора Гомес, който в продължение на дълги години беше управлявал страната с подобни методи. Навикът се бе затвърдил до такава степен, че дори полицаите наказваха гражданите под тяхна юрисдикция със същото средство — камшика.

До освобождаването ми се стигна благодарение на една революция. Преврат с участието на военни и цивилни свали президента на републиката Ангарита Медина — един от най-големите либерали, които историята на Венецуела е познавала. Той беше толкова добър, такъв демократ, че не успя или не пожела да се опълчи срещу превратаджиите. Разправяха, че категорично отказал да пролее кръвта на свои сънародници, за да се задържи на поста си. Този голям войник на демокрацията, разбира се, не знаеше какво става в Елдорадо.

Абе с две думи, месец след революцията всички офицери бяха сменени. Започна се следствие около смъртта на пребития колумбиец. Директорът и баджанакът му бяха уволнени и на тяхно място дойде бивш дипломат адвокат.

— Да, Папийон, ще ви освободя още утре, но бих искал да вземете със себе си онзи нещастник Пиколино, за който се грижите. Не знаем нищо за неговата самоличност, но аз ще му издам документи. Що се отнася до вас, ето ви редовни документи с истинското ви име. Условията, при които ви освобождавам, са следните — преди да се установите в някой голям град, трябва една година да живеете в слабо населено място. За вас това ще бъде свободен живот без надзор, но в същото време ние ще можем да ви наблюдаваме и да си направим заключение за това как се каните да се устроите оттук нататък. Ако в края на тази година местният началник на полицията ви даде сертификат за добро поведение — а аз искрено вярвам в това, — ще сложим край на интернирането ви. Смятам, че за вас Каракас ще бъде идеалният град. Вече ще живеете в нашата страна съвсем законно. За нас миналото ви няма значение. На вас остава да докажете, че сте достоен за възможността, която ви се дава, и да се превърнете в почтен човек. Надявам се, че до пет години ще станете мой съгражданин — че ще бъдете натурализиран от новата ви родина. Бог да ви пази! Благодаря ви, че приехте да се грижите за нещастния Пиколино. Мога да го освободя, само ако някой се подпише, че поема отговорността за него. Да се надяваме, че в някоя болница ще успеят да го излекуват.

И така, утре в седем сутринта, придружен от Пиколино, ще стана истински свободен. Топлина заля сърцето ми — най-после успях веднъж завинаги да победя „блатото“. Беше август 1944 година. Очаквах този ден от тринадесет години насам.

Прибрах се в къщурката насред градината. Помолих другарите ми да ме извинят — имах нужда да остана сам. Вълнението бе твърде силно и твърде красиво, за да го споделям с други хора. Въртях в ръцете си документите, дадени ми от директора — в левия ъгъл имаше моя снимка, горе беше вписан номер 17286229 и датата на връчването — 3 юли 1944 година. В средата бе изписана фамилията ми, отдолу — малкото ми име. След тях датата на раждането — 16 ноември 1906 година. Документът беше напълно редовен, подписан и подпечатан от съответните власти. Положение във Венецуела: „резидент“. Прекрасна е тази дума резидент. Тя означава, че имам венецуелско жителство. Сърцето ми биеше до спукване. Искаше ми се да падна на колене, за да благодаря на Господ. Но ти не знаеш нито една молитва, а и не си кръстен. Към кой бог ще се обърнеш, след като не принадлежиш на нито една религия? Дядо Господ на католиците? На протестантите? На евреите? На мохамеданите? Кого да избера, за да му посветя измислената от мен молитва. Но защо точно днес се колебая към кой бог да се обърна? Винаги, когато съм го призовавал или проклинал, съм мислел за младенеца Исус в обора, заобиколен от магарето и бивола. Дали пък в подсъзнанието си не крия все още някакво озлобление към колумбийските монахини? Защо вместо това да не мисля за единствения, прекрасния архиепископ на Кюрасао Монсеньор Иреней дьо Брюн? Или за добрия свещеник от Консиержери?

Утре ще бъда свободен, напълно свободен. След пет години ще бъда натурализиран венецуелец, защото отсега съм сигурен, че няма да допусна никаква грешка на тази земя, която ме приюти и ми се довери. Оттук нататък трябва да живея два пъти по-честно от останалите.

В крайна сметка прокурорът, ченгетата и дванадесетимата глупаци успяха да ме пратят невинен в каторгата, само защото бях мошеник. Животът ми на авантюрист им позволи да изтъкат около личността ми цяла мрежа от лъжи. Да отваряш касите на другите хора не е най-достойната професия и обществото с пълно право се защитава от онези, които я практикуват. Бях хвърлен в блатото, защото, честно казано, се държах като постоянен кандидат за това място. Да, вярно, подобни наказания не са достойни за народ като френския; да, действително, обществото има право да се защитава, но не и да си отмъщава така долно. Но това е друга тема. Не мога да изтрия миналото си с един замах. Трябва първо да се реабилитирам в собствените си очи, а после и в очите на другите. Затова, Папи, благодари на католическия Господ и му обещай нещо много важно.

— Прости ми, Боже, задето не умея да се моля, но надникни в сърцето ми и ще видиш, че думите не могат да опишат благодарността ми за това, че ме доведе дотук. Борбата беше трудна, тежък беше кръстът и ако успях да преодолея всички препятствия и да доживея до този благословен ден здрав и читав, то е, защото Ти ми помогна. Какво бих могъл да сторя, за да Ти изразя искреното си признание за сторените от Теб добрини?

— Откажи се от отмъщението си.

Нима настина чух тази фраза, или ми се стори, че я чувам? Не знам, но тя ми прозвуча отчетливо като плесница през лицето. Почти съм готов да повярвам, че действително съм я чул.

— О, не! Само това не! Не искай от мен такова нещо. Тези хора ми причиниха премного страдания. Как искаш да простя на подлите полицаи или на лъжесвидетеля Полен? Да се откажа от изтръгването на езика на лишения от човещина прокурор? Не, невъзможно. Искаш твърде много. Не, не и не! Съжалявам, че Ти се противопоставям, но няма да се откажа от отмъщението си на никаква цена.

Излязох, боях се, че ще се смиля, не исках да абдикирам. Направих няколко крачки из градината. Тото подреждаше стъблата на насажденията със зелен фасул така, че да се увият около пръчките. Тримата се приближиха към мен — изпълненият с надежди парижанин Тото, който беше стигнал дотук, тръгвайки от калта на Рю дьо Лап, роденият в Корсика джебчия Антарталия, който в продължение на дълги години беше освобождавал парижани от портфейлите им, и Дьопланк от Дижон, който беше видял сметката на друг сводник. Погледнаха ме — лицата им светеха от щастие, че най-после ме виждат свободен. Без съмнение скоро щеше да дойде и техният ред.

— Не донесе ли от селото някоя бутилка вино или ром, за да отпразнуваме заминаването ти?

— Извинете ме, толкова бях развълнуван, че дори и не помислих. Простете ми, задето забравих.

— Спокойно, няма какво да ти прощаваме. Сега аз ще направя по едно хубаво кафе за всички.

— Сигурно си доволен, Папи, най-после си на свобода, след толкова дълги години на борба. Всички се радваме за теб.

— Надявам се, че и вашият ред ще дойде скоро.

— Сто на сто — отвърна Тото. — Капитанът ми каза, че всеки петнадесет дни ще пуска по един от нас. Какво ще правиш, като излезеш оттук?

Поколебах се секунда-две и после, въпреки страха, че ще ми се подиграят, смело отвърнах:

— Какво ще правя ли? Е, не е много сложно — ще започна работа и ще живея почтено. Бих се срамувал, ако извърша престъпление в тази страна, която ми повярва.

Останах изненадан, защото вместо ироничния отговор получих уверения едновременно и от тримата:

— И аз реших да бъда почтен. Прав си, Папи, сигурно ще ни е трудно, но си струва усилието. Тези венецуелци заслужават да ги уважаваме.

Не можех да повярвам на ушите си. Нима чувах тези думи от Тото — скитника от бедните квартали около Бастилията? Това наистина ме обърка! Нима и Антарталия реагираше по същия начин — той, който през целия си дълъг живот бе пребърквал джобовете на другите? Истинско чудо. А Дьопланк, този професионален сводник — нима дори той не мислеше да намери някоя подходяща мацка и да започне да я експлоатира? Още по-невероятно. И четиримата избухнахме в смях.

— Хайде стига, бе! Тази сценка си заслужава да се запомни. Ако утре някой от нас се върне на Монмартър и я разкаже насред Плас Бланш, никой няма да му повярва!

— Хората от нашата среда ще повярват, приятелю. Те ще ни разберат. Само мърльовците ще се смеят. Повечето французи не допускат, че един човек с минало като нашето може да стане почтен. Тук е разликата между венецуелския и нашия народ. Разказах ви за оня човек от Ирапа, бедния рибар, който обясни на полицейския префект, че една душа никога не е напълно загубена и че трябва да й се даде шанс и да й се помогне да стъпи на правия път. Почти неграмотните рибари от залива Пария, изгубени на края на света някъде из огромното устие на Ориноко, показаха повече хуманизъм от много наши съграждани. Прекомерният технически прогрес, напрегнатият живот, обществото, стремящо се единствено към нови технически изобретения и по-лек живот… У нас вкусват научните открития така, както се смуче захарна пръчка — апетитът за удобства се разгаря, а заедно с него и решимостта да ги постигнеш. Всичко това убива душата, съпричастието, съчувствието, благородството. Нямаш вече време да се занимаваш с околните, още по-малко с грешките на правосъдието. В тази пустош тук дори властите гледат по друг начин на нещата. Те са отговорни за общественото спокойствие и въпреки това рискуват да си навлекат големи неприятности, но да спасят човека. А това е прекрасно.

Имах чудесен костюм в морскосиньо, подарен ми от моя ученик, който днес е полковник. Преди месец той замина за офицерската школа, след като на конкурса се класира сред първите трима. Радвах се, че с уроците, които му давах, съм допринесъл поне малко за успеха му. Преди да отпътува, той ми подари някои почти нови дрехи. Стояха ми много добре. Благодарение на него — Франсиско Боланьо, сержант от националната гвардия и глава на семейство, щях да изляза оттук облечен като добър гражданин.

Този висш офицер, който сега е полковник в националната гвардия, в продължение на двадесет и шест години ме удостоява с благородното си и безкористно приятелство. Той олицетворява честността, благородството и най-възвишените чувства, които човек може да притежава. Въпреки високия му пост във военната йерархия, той нито веднъж не пропусна да ми засвидетелства другарството си и да ми помогне, ако имам нужда. Дължа много на полковник Франсиско Боланьо Утрера.

Да, бих направил дори невъзможното, за да остана почтен. Единственото неудобство е, че никога не съм работил и нищо не умея да върша. Ще се наложи да се захващам с какво ли не, за да си изкарвам хляба. Няма да е лесно, но ще успея. От утре ще бъда човек като всички останали. Загуби баса, прокуроре, аз завинаги излязох от блатото.

Въртях се в хамака си, неспособен да заспя през последната нощ от моята затворническа одисея. Станах, прекосих градината, за която толкова добре се грижех през изтеклите месеци. Луната осветяваше всичко като че ли беше ден. Реката безшумно течеше към устието си. Не се чуваха птичи гласове — дори птичките спяха. Небето беше осеяно със звезди, но луната грееше така ярко, че трябваше да й обърнеш гръб, за да ги забележиш. Пред мен се разстилаше джунглата, чиято плътност беше разкъсвана само от поляната, където се издигаше селото Елдорадо. Дълбокият покой на природата подейства отпускащо на нервите ми. Лека-полека възбудата ми стихна, а ведрината наоколо ми вдъхна спокойствието, от което се нуждаех.

Чудесно си представях мястото, където утре щях да сляза от лодката, за да стъпя на земята на Симон Боливар — човека, освободил страната от испанското иго и завещал на синовете си онези чувства на човеколюбив и милосърдие, благодарение на които днес започвах живота си наново.

Бях на тридесет и седем години — все още млад. Чувствах се в чудесна физическа форма. Досега не бях боледувал тежко, а и душевното ми равновесие — мисля, че имах право да го заявя със сигурност — беше напълно стабилно. Животът в блатото не беше оставил върху мен белезите на деградацията. Сигурно защото в нито един момент не се признах за победен.

През първите седмици на свободния ми живот трябваше не само да намеря начин да си изкарвам прехраната, но и да се погрижа за горкия Пиколино. С него поех тежка отговорност. Сложих голям товар на плещите си, но въпреки това смятах да изпълня даденото пред директора обещание и да не изоставям нещастника, преди да съм го настанил в болница, в ръцете на компетентен персонал.

Трябваше ли да известя татко, че съм вече свободен? От години той не бе чувал нищо за мен. Какво ли знаеше? Получавал е някакви новини единствено при редовните посещения на полицията по повод бягствата ми. Не, не биваше да бързам. Нямах право отново да разчоплям раната, която може би почти е зараснала през изтеклите години. Щях да му напиша, когато се установя, когато си извоювам положение, когато мога да му кажа: „Мили татко, твоето момче е на свобода, той стана добър и честен човек. Живее така и така, по такъв и такъв начин. Вече няма нужда да навеждаш очи, когато стане дума за него. Пиша ти, за да ти го съобщя, както и за да ти кажа, че те обичам и боготворя.“

Там върлува война. Кой знае дали фрицовете не са се настанили и в моето малко селце? Ардените не са важна част от Франция. Сигурно окупацията там не е пълна. Какво могат да търсят там поробителите освен кестенови гори? Да, ще пиша чак когато стана почтен и се почувствам достоен за баща си.

Къде да ида сега? Реших да се отправя към златните мини около едно селище на име Ле Каяо. Щях да прекарам именно там годината, през която не биваше да отивам в големите градове. Какво ли щях да работя там? Господ знае! Ей, не си струпвай предварително всички грижи на главата. Дори да се наложи да копаеш земята, за да си изкарваш хляба, просто ще се примириш и толкоз. Първо обаче трябва да се науча как да живея на свобода. Няма да е лесно. Като изключим няколкото месеца, прекарани в Джорджтаун, през последните тринадесет години не ми се е налагало да се грижа за прехраната си. Вярно, в Джорджтаун се справих доста добре. Сега авантюрата продължава и аз трябва да си изнамеря номера в живота — без да вредя никому, разбира се. Ще поживеем, ще видим. И така — до утре в Ле Каяо.

Седем часът сутринта. Ярко тропическо слънце, синьо безоблачно небе, птиците чуруликат и възпяват радостта си от живота, приятелите ми са се събрали около вратата на нашата градина. Пиколино е облечен чисто с цивилни дрехи, дори е обръснат. Всичко — природата, животните, хората, радостно честват моето освобождаване. Сред групичката на приятелите ми е и един лейтенант, който ще ни придружи до селището Елдорадо.

— Хайде! Да се целунем и да тръгваш — рече Тото. — Така ще е най-добре за всички ни.

— Сбогом, скъпи приятели. Потърсете ме, ако минете през Ле Каяо. Ако имам свой дом, той ще бъде широко отворен за вас.

— Сбогом, Папи, и на добър час!

Бързо стигнахме до кея и се качихме на лодката. Пиколино вървеше добре. Беше парализиран само от кръста нагоре, иначе краката му си бяха в ред. Пресякохме реката за по-малко от петнадесет минути.

— Ето ви документите на Пиколино. На добър час, французино. От този момент нататък сте свободни. Адиос!

Ето колко просто било да свалиш веригите, които влачиш от тринадесет години насам. „От този момент нататък си свободен.“ Обръщат ти гръб и по този начин ти показват, че вече си без надзор. Толкоз. Бързо изкачихме каменливата пътечка зад реката. Носехме само малък вързоп с три ризи и един панталон. Аз бях облечен в морскосиния си костюм, бяла риза и добре подбрана синя вратовръзка.

Както се досещате, да започнеш живота си наново не е като да пришиеш скъсано копче. И ако днес, двадесет и пет години по-късно, съм женен, баща на една дъщеря и живея щастливо в Каракас като венецуелец, то е, защото минах през много други авантюри, сполуки и неуспехи, но винаги като свободен човек и честен гражданин. Един ден може би ще ви разкажа за тях, както и за някои любопитни случки, които не намериха място в тази книга.