Планетата на Берсеркера

IX

Подир празненството Шьонберг, Де ла Торе, Атина и Селесте бяха отведени до комфортните им лични покои, ала по пътя охраната следеше всяка тяхна стъпка и всички преструвки, че са свободни хора, бяха изоставени. Никой не бе малтретиран, но ги претърсиха и отнеха комуникаторите им.

Никой не искаше да разговаря с тях; Андреас бе заминал и никой друг не поиска да отговори на техните протести и въпроси.

Докато ги водеха от Храма към стаите им, имаха възможност да разменят по няколко думи. Шьонберг посъветва спътниците си:

— Каквото и да искат от нас, ще ни го кажат, когато са готови. Междувременно е важно да не губим самообладание.

— Ние ще те подкрепим, Оскар — рече Атина. За разлика от нейното решително изражение, лицата на Селесте и Де ла Торе бяха пребледнели и изплашени.

Шьонберг й намигна. След това ги разделиха безапелационно по стаите. Той чу как заключват вратата и пускат резето. Личният му прислужник го нямаше и когато погледна през зарешетеното прозорче, видя, че пред вратата му е поставена охрана. Шьонберг се изтегна на удобното легло и се опита да мисли. След известно време стана и се помъчи да изчука съобщения по каменната стена, която разделяше стаята му от тази на Атина, но отговор не последва. Навярно зидът бе твърде дебел.

За свое учудване спа непробудно и се почувства сравнително добре отпочинал, когато го събудиха рано сутринта. Ескорт от войници бе дошъл да го отведе при Андреас. Тръгна с тях, изгарящ от нетърпение. Влязоха в Храма през друга задна врата, пак се спуснаха по няколко стъпала, този път в подобна на килия стая, в която сивата утринна светлина се процеждаше от единствения висок прозорец. Андреас седеше зад масата. Охраната на Шьонберг отдаде чест и излезе; той и старият грозен жрец останаха насаме. Андреас бе по-слабият от двамата и биологично много по-стар, ала носеше кама, втъкната в препаската на пурпурната си роба и, изглежда, изобщо не се безпокоеше, че бе останал насаме с по-едър и по-силен мъж, който току-що се бе превърнал в негов враг.

Вратата още не се бе затворила зад войниците, когато Шьонберг заговори:

— Ако си мъдър, Андреас, ще ни освободиш начаса.

Андреас спокойно му посочи стол, ала Шьонберг остана прав. Тогава висшият жрец рече:

— Преди да сваля охраната ви, ще трябва да получа вашите уверения, че ще ни сътрудничите в проекта, за който ще използваме кораба ви. Доброволното сътрудничество ще е от голяма полза, макар и да не е решаващо.

— Това, че затвори мен и приятелите ми, не ме вдъхновява да ти сътруднича. Какво ще кажеш за другите членове на групата ми — какво стана с тях?

Андреас кръстоса ръце на масата пред себе си.

— Момичето е затворено в кабината си на кораба. Тя е там, за да даде успокоителен отговор, ако случайно се появи друг космически кораб и се опита да се свърже с „Орион“.

— Снощи твоите хора са я заплашили, изплашили са я така, че когато говори с мен, не посмя да ми каже какво е станало.

— Тя е осъзнала, че е по-разумно да ни сътрудничи — рече благо Андреас. — А що се отнася до страхливеца, то той е още в неизвестност. Едва ли ще ни докара много неприятности, а и днес-утре ще се върне да потърси храна. Нямам намерение да унижавам войниците си, като заповядам да го търсят.

След кратко мълчание Шьонберг седна на стола, който му бе предложен по-рано.

— Какво точно искаш да направя?

— Да отговориш на няколко въпроса за кораба си, в частност за движителя му, и да го подкараш за нас, когато му дойде времето.

Последва кратка пауза.

— Ще трябва да ми кажеш малко повече. Не искам да си имам неприятности с иноземните власти.

Върховният жреи поклати глава.

— В този момент аз съм единствената власт, с която трябва да се съобразяваш. Онези извън тази планета може и да са могъщи в собствените си светове, но едва ли биха се заинтересували какво става тук, дори да можеха да узнаят.

Шьонберг се поуспокои малко и кръстоса крака.

— Това е наполовина вярно, Андреас. Те наистина не се интересуват от такива ловни излети като моя. Не и дотам, че да си губят времето и да си правят труда да ги предотвратят. Не биха се заинтересували и от това, че стоя и гледам вашия Турнир — или дори участвам в него, ако бих получил тази чест. Но те ще се заинтересуват, повярвай ми, ако взема участие в някоя от вашите войни с използване на иноземни оръжия, или дори ако употребя кораба си да ви помогна по някакъв начин във военно отношение. За мен ще е сериозен риск да сторя подобно нещо; не риск в боя, разбираш ли, риск, който един мъж трябва да приветства, а социален риск, когато се върна при своя народ, риск да загубя честта си. Тъй като ти самият си мъж на честта, ще разбереш защо не мога да ти помогна.

— Уверявам те най-тържествено, че никой извън тази планета няма изобщо да разбере какво си вършил тук.

— Извини ме, но се съмнявам в това. Аз не съм единственият ловец, който идва на тази планета, и рано или късно ще се отбие търговски или военен кораб. Твоите врагове на тази планета не могат да бъдат накарани да си мълчат и те няма да пропуснат възможността да се оплачат от кораба, който, без да бъде предизвикан, ги е нападнал, а тогава ще се разкрие, че този кораб е бил моят. Споменавам тези факти преди всичко, защото, можеш и да не повярваш на думите ми, но властите на Земята ще се разтревожат, ако не се върна от това пътуване навреме.

Шьонберг вдигна небрежно ръка и хвърли едно око на своя часовник-календар.

Андреас се усмихна леко.

— Никой на Земята или на някой друг свят не знае къде се намираш. Каквото и дирене да бъде предприето, няма да е на моята планета.

Шьонберг не се разколеба и за миг. Дотук не бе показал и най-незначителния признак на уплаха.

— Ще сгрешиш, ако не ми повярваш, Върховни жрецо. Но да оставим това. Нека се върнем към онова, което искаш. Да речем, че сега седя в командния пункт на кораба си заедно с теб и ти си опрял ножа във врата ми. Накъде отиваме?

— Шьонберг, нямам намерение буквално да опирам нож в гърлото ти. Поне не и в командния пункт на кораба си, където можеш да се изкушиш да натиснеш нещо погрешно в опит да провалиш плановете ми. Тук има един свещеник, който е бил и преди на борда на космически кораб, тъй че не сме чак толкова неграмотни, колкото смяташ… Мислех си, че ще се съгласиш да участваш в един вид военно приключение. Де ла Торе би се съгласил, но той е невежа. Разпитах и останалите от групата ти и повярвах на думите им, че не знаят нищо нито за двигателите на кораба, нито за пилотирането му.

— Точно така. Аз съм единственият пилот тук.

— Кажи ми, за да задоволиш любопитството ми, как щяха да се върнат у дома, ако те бе убил някой ледников звяр?

— Автопилотът може да се справи с това. Само вкарваш целта и той ще те закара в планетарната система на който си пожелаеш цивилизован свят. Твоят свещеник, който е бил на борда на космически кораб, би трябвало да го знае. Но доколкото разбирам, ти се нуждаеш от друг вид пилотиране.

— Да. Но главно — от повече подробна информация за двигателите.

— Кажи ми за какво става дума и може би ще ти дам тази информация.

Андреас го изгледа изпитателно, не свирепо, но втренчено се взира в него доста време.

— Може би така ще е най-добре — въздъхна старият жрец. — Може би другите начини… кажи ми какъв ефект могат да имат върху теб заплахите за мъчения и осакатяване?

Шьонберг се понадигна и се наведе напред със свирепо изражение.

— Върховни жрецо, аз съм могъщ човек в големия свят, който заобикаля твоя малък свят. Нима мислиш, че всеки би могъл да притежава свой собствен звездолет и да ходи където си поиска? Така съм подредил нещата, че неколцина други могъщи и безскрупулни хора са заинтересувани от моята безопасност и ще отмъстят за моята смърт или изчезване. И тези хора много добре знаят точно къде съм и кога трябва да се върна. За всяка болка, която ме накараш да изпитам, ти ще изпиташ два или може би десет пъти повече, по един или друг начин. Аз и моите приятели можем да сринем твоя град и твоя Храм, ако ни предизвикате. И повече не ме заплашвай!

Погледите на двамата бяха все още впити един в друг, когато на вратата се почука и един от Вътрешния кръг подаде глава, след което кимна, за да даде някакъв знак на Андреас. Явно имаше и други дела.

Върховният жрец въздъхна и се изправи. С усмихнато, черепоподобно лице, той леко кимна към Шьонберг.

— Трудно е да те изплаши човек, иноземецо! Въпреки това, смятам, че ще се наложи. Помисли известно време върху онова, което ти казах, скоро ще поговорим отново.

Суоми се боеше.

Не се страхуваше просто от това, че ще го заловят войниците на Андреас, които през вчерашния ден бяха превзели кораба и пленили Барбара и без съмнение с лекота бяха обезвредили нищо неподозиращите други четирима иноземци. Не, нощта в гъсталака бе дала на Суоми достатъчно бреме да размисли и той добре знаеше, че нещата няма да свършат дотук.

Беше напуснал преди часове гъсталака, където в пълно изтощение бе свършило бягството му през вчерашния ден. Сега бе приклекнал в зле защитеното си укритие от рехав храсталак близо до пътя, който водеше нагоре в планината, наблюдаваше и чакаше — какво точно, сам не знаеше. Таеше слаба надежда да проследи някой самотен минувач, към когото би могъл да се обърне с молба за някаква помощ.

От време на време си представяше как минава товарен керван, какъвто вече бе виждал, и някоя торба със зеленчуци или пък някой бут месо се изтърколват на пътя, откъдето след минута той ще ги грабне. Засега още не бе открил нищо особено вкусно в гората, тъй че не бе слагал залък в уста повече от един стандартен ден.

Беше и жаден, въпреки че бе близал дъждовните капки от влажните листа, а и куцаше доста тежко след вчерашното си падане. Безпокоеше го гърбът му, смяташе също, че една от по-малките рани на крака му може би се бе инфектирала, въпреки имунологичните мерки, взети преди отпътуването им от Земята.

Гъсталакът, в който се бе заровил, когато спря да тича, бе толкова гъст и обширен, че изглеждаше възможно човек да остане там, без да го открият — поне докато преследвачите му не решат да отделят стотина мъже да го издирят. Ала Суоми май нямаше преследвачи. На тази чужда планета той нямаше къде да отиде. Подозираше, че продължаващата му свобода, ако можеше да се нарече така, се дължеше единствено на факта, че не се правеха особени усилия да го намерят. Не вярваше, че воините от Хънтърс се бояха кой знае колко да умрат от огъня на пушката му, значи не го преследваха, защото имаха по-важни грижи.

След като осъзна, че няма да постигне нищо там, той излезе от храстите. Трябваше да предаде предупреждението си. На моменти му се струваше, че всичко това не е нищо друго освен една чудовищна шега, нещо като обредно посвещение… Но сетне си спомняше ясните си, мрачни мисли от току-що отминалата нощ и потреперваше, въпреки че вече бе дошъл топлият ден. Не се боеше само за себе си, не и само за хората, с които бе дошъл от Земята. В съзнанието му още бе запечатана с великолепна яркост разкъсаната черупка на робота, разпръснатите парчетии от него. И там, сред ръчно направените части…

— Кротко, иноземецо — рече тих глас доста близо зад гърба му.

Суоми се обърна и се оказа, че бе насочил пушката си срещу доста нисък мъж със сламеноруса коса, който стоеше до едно дърво на шест-седем метра от него, с вдигнати мускулести ръце, в които не държеше нищо — ясен знак за мирни намерения. Мъжът бе облечен в сиви дрехи, каквито Суоми бе видял да носят робите на Божата планина, масивен чук с къса дръжка бе втъкнат в дебелото въже, което му служеше за пояс. Убиецът на падналите гладиатори. Имаше по-открито и симпатично лице, отколкото го помнеше Суоми.

— Какво искаш? — Пушката не трепваше в ръцете на Суоми, макар погледът му да шареше във всички посоки из гората. Не се виждаше друг; робът бе дошъл сам.

— Само да поговоря за малко с теб. — Тонът на мъжа бе успокояващ. Той бавно спусна ръце, без да направи никакво друго движение. — Да намеря общата кауза с теб, ако мога, срещу нашите общи неприятели.

Нима робите на Хънтърс говореха по този начин? Едва ли, помисли си Суоми. Той не си спомняше дори да ги е чувал да говорят. Не се отпусна.

— Как ме откри?

— Предположих, че по това време ще си някъде близо до пътя и обмисляш да се предадеш. Опитвам се да те издиря от час време и се съмнявам някой друг да си е направил този труд.

Суоми кимна.

— И аз мисля така. Кой си ти? Не си роб.

— Прав си. Не съм. Но за това — после. Нека да се върнем в гората, преди някой да ни е видял от пътя.

Сега вече Суоми се отпусна, свали пушката с треперещи ръце и последва другия към гората, където клекнаха да разговарят.

— Първо ми кажи следното — настоя веднага онзи, — как можем да предотвратим възможността Андреас и бандата му от крадци да се възползват от вашия откраднат кораб?

— Не знам. Къде са спътниците ми?

— Задържани са в Храма, при неизвестно какви условия. Не изглеждаш добре. Бих ти предложил храна и вода, но за момента нямам у себе си. Как мислиш, защо Андреас иска вашия кораб?

— Страх ме е — Суоми поклати глава. — Ако е само до Андреас, предполагам, че си е наумил просто да използва кораба за някакви военни цели, за да завърши с покоряването на тази планета. Може би смята, че корабът ни носи оръжия за масово поразяване. А той няма такива.

Мъжът се вторачи в Суоми.

— Какво имаше предвид с това „Ако е само до Андреас?“

— Чувал ли си за берсерките?

Празен поглед.

— Разбира се, машините на смъртта от легендата. Какво общо имат те с това?

Суоми започна да му разказва за битката си с човекоподобната машина. Слушателят му цял бе внимание.

— Чух слуха, че Мьолнир е излязъл да се бие и е бил убит — рече замислено мъжът в сиво. — Значи си убил берсерк?

— Не съвсем. Не изцяло. Тази пушка щеше да е безполезна срещу истински берсерк-андроид. Но в разкъсаното тяло на машината намерих ето това. — Той извади от джоба си малка капсулована кутийка от блестящ метал. От нея излизаше дебел сив кабел, от който се разклоняваха безброй тънки като косъм жички — от мястото, където бе попаднал високоенергийният заряд на пушката му. — Това е електроядрено устройство, в другите светове — част от изкуствен мозък. Ако се съди по размера и по броя на жичките в този кабел, бих казал, че две или три от тези, ако са правилно свързани, ще са достатъчни един робот да върши някои физически действия по-добре от човека, както и да изпълнява прости заповеди и да взема прости решения.

Мъжът взе кутийката и я претегли недоверчиво на ръка.

Суоми продължи:

— На Земята и в други високоразвити в технологично отношение светове се произвеждат много такива устройства. Виждал съм безброй техни разновидности. Но знаеш ли колко подобни на това съм виждал? Само едно. В един музей. Беше част от берсерк, заловен в междузвездна битка в Стоун плейс преди много, много години.

Мъжът се почеса по брадата и върна кутийката.

— Трудно ми е да приема една легенда за истина.

На Суоми му се прииска да го сграбчи и да го разтърси.

— Берсерките са си съвсем реални, уверявам те. Кой, мислиш, е унищожил технологиите на вашите предци тук, на Хънтърс?

— Като деца ни учеха, че нашите предци са били прекалено горди и силни, за да се оставят под властта на някакви хитри машини. Е, легендите разказват и за война срещу берсерките.

— Това не са само легенди, а история.

— Добре де, история. Какво имаш предвид?

— Тази война е отрязала вашите предци от останалата галактика за дълго време и е унищожила технологиите им — както казваш, те са били корави мъже и жени, които са разбрали, че могат да минат и без множество умни машини. Превърнали са нуждата в добродетел. Във всеки случай, приема се, че победата на Карлсен тук е унищожила или прогонила берсерките от Хънтърс. Но може би един е оцелял или поне неживият му мозък е оцелял, докато останалата част от машинарията му е била осакатена или унищожена. Може би този берсерк е още тук.

Слушателят му още възприемаше, но не бе впечатлен. Суоми реши, че са необходими допълнителни обяснения.

— На други планети е имало култове, злонамерени мъже и жени са почитали берсерките като богове. Мога само да предположа, че такива хора е имало и на Хънтърс преди петстотин години. След битката те са намерили някъде своя осакатен бог, спасили са го и са го скрили. Устроили са таен култ, боготворели са го скришом, поколение след поколение. Молили са се на Смъртта, работили са за деня, в който ще могат да унищожат живота на тази планета.

Мъжът прокара силните си и нервни пръсти през сламената си коса.

— Но ако си прав, значи не се свършва само с фигурата на Мьолнир. И берсеркът не е унищожен?

— Сигурен съм, че има и още нещо. Мозъкът на истинския берсерк би трябвало да включва много от тези малки кутийки. А и други части. Навярно е вложил в Мьолнир само резервни части. Или пък са го изработили хора-занаятчии, които са работели по указанията на берсерка.

— А защо изобщо допускаш, че тук трябва да има истински берсерк? Андреас разполага с много сръчни занаятчии, които работят за него. Може би те са използвали части от унищожените берсерки, за да измайсторят фигурата на Мьолнир, а също на Торун. — Той кимна замислен. — Това обяснява защо хората се кълнат, че са виждали Торун да се разхожда с Върховния жрец в двора на Храма.

— Извинявай, но не е възможно занаятчии от тази планета да са конструирали робота, който ме нападна. Независимо с какви части са разполагали. Можеш ли да си представиш програмните проблеми, включени в конструирането на машина, която да тича, да се бие и да се катери като човек? По-добре от човек. Нито един човек не би могъл да изкатери онзи склон, по който се изкачи машината за няколко минути, като си дълбаеше по целия път стъпала. Ами трудностите, свързани с механиката? Не. На Земята, на Венера, на още няколко планети има хора и условия, които позволяват да бъдат създавани такива роботи. Тук може да го стори само действащият мозък на берсерк.

Двамината мъже мълчаха известно време, замислени, изучавайки се един другиго. Суоми промени позата си, седна и се облегна на един дървесен ствол. Раненият му крак туптеше. Най-сетне хънтърсецът рече:

— Да предположим, че берсеркът е тук, както казваш, и свещениците от Божата планина го притежават. Какво следва?

— Ти не разбираш! — Суоми го сграбчи за опърпаната риза в опит да го раздруса. — По-скоро той ги притежава. Как да ти обясня какво представлява берсеркът?

Той въздъхна и се отпусна назад, изтощен и изгубил надежда. Как да предаде на човек, който никога не е виждал дори картини от филм или холограф, вековете на масово унищожение, което берсеркерите са носили на галактиката, документираните случаи на отделни ужасии? Цели планети — стерилизирани, цели слънчеви системи — опустошени от неживия враг. Хората измираха с хиляди, с десетки хиляди при опитите на берсеркерите да открият какво прави тези странни, двукраки, произлезли от Земята капчици протоплазма толкова устойчиви и резистентни спрямо фундаменталната истина, заложена в програмирането на берсеркерите: че животът е заболяване на материята, което трябва да бъде изличено. Всичко това се бе случило тук, все още се случваше някъде на хиляди или повече светлинни години, около външните граници на малкото владение на човечеството вътре в галактиката.

Суоми рече тихо:

— Ако е вярно, че корабът ни е завладян от берсерк, това може да е само с една цел; някой иска да стерилизира тази планета, да я лиши от живот.

— Нали каза, че на кораба няма оръжия за масово поразяване!

— Имах предвид, че няма в обичайния смисъл на думата. Но съществува движителят, който ни придвижи между звездите. — Суоми се замисли. — Ако, да речем, корабът бъде погребан под тази планина и движителят бъде включен на пълна мощност, планината ще хвръкне във въздуха и всички на нея ще бъдат избити. Не е достатъчно добро решение за един берсерк, не и ако може да измисли начин да направи по-големи поразии. Обзалагам се, че ако движителят бъде използван достатъчно хитро и коварно, от него би излязло някакво оръжие, което ще може да стерилизира една планета. Например като се замърси атмосферата с радиоактивност. Не е необходимо оръжието да е с моментално действие. Навярно тук през следващите петнайсет стандартни години няма да дойде друг междузвезден кораб. Няма начин да се повика външна помощ, дори ако се разбере какво става.

Най-сетне мъжът в сиво се развълнува. Той се изправи предпазливо, огледа се, сетне отново клекна. Опипа дръжката на чука си, сякаш ръцете го сърбяха да го извади и да се бие.

— Превелики богове! — рече тихо той. — Това ще сработи, независимо дали е истина, или не!

— Ще сработи? Какво?

— Ще сработи срещу жреците на Божата планина; ако се разпространи новината, че движителят на пленения кораб ще бъде променен и въздухът ни — отровен. Че всъщност един берсерк управлява Божата планина и е решен да унищожи света. Ако можем да убедим хората, ще го хванем!

— Истина е, вярвам в това. Ала за да се разпространи каквато и да е история на планетата, ще е необходимо твърде много време.

Мъжът с чука вдигна поглед към върха на планината, стаен зад върховете на дърветата.

— Не мисля, че ще е необходимо да стигаме дотам. Засега. Как да предадем историята в разбираем вид? Дай да видим. Преди петстотин години тук е била флотилията на берсерките. Полубогът Карлсен я е прогонил.

Свещениците кой знае защо се интересуваха дали някой от вас, иноземците, е споменавал името на Карлсен; всичко съвпада. А сега…

Сега Суоми вече наистина го сграбчи за ризата за голямо учудване на хънтърсеца.

— Питаха за това, така ли? — излая Суоми. — Разбира се, че всичко съвпада.

В следващия половин час те кроиха планове.