Планетата на Берсеркера

XI

След разговора си с мъжа в сиво (чието име така и не научи), Суоми въздъхна с облекчение, примесено с изтощение, когато стигна до основата на малкото възвишение, без да бъде открит и заловен от хората на Андреас. Трябваше по някакъв начин да се добере отново до кораба, иначе не би постигнал нищо. Не биваше да го заловят, преди да се е добрал до върха.

Според показанията на уреда в основата на дулото, оставаше му енергия само за още шест изстрела. Би изхвърлил пушката в гората, но се боеше, че ще я намери някой глупак и ще се убие или ще простреля другиго по невнимание. Предложи пушката на мъжа в сиво, преди да се разделят, но той отказа.

— Трябва да продължа да минавам за роб — рече хън-търсецът. — Никой роб не може да влезе в града с такова нещо, без веднага да бъде подложен на разпит. Освен това не знам как се използва; по-добре е всеки да се държи за оръжието си.

— Всеки — със своето — отвърна Суоми и протегна ръка за сбогуване. — Дано късметът е с теб. Надявам се да се видим в града горе.

Сега, в основата на хълма, той забеляза, че вече бе отъпкана пътека, която водеше от долния край на тяхната пътечка към гората и нагоре — към града. Забеляза също, че от разкъсания робот не бе останала и следа; отпървом дори не можа да открие мястото, където го бе унищожил. Едва по-късно забеляза, че масивното дърво, от чийто ствол изстрелите му бяха отцепили сума трески, също го нямаше. Бе останал само чисто изрязаният дънер, като повърхността му бе посипана с пепел, за да не изглежда прясно отсечен. По някакъв начин дървото бе отнесено. Положили бяха големи усилия, за да премахнат и най-малката следа, че тук се бе случило нещо гротескно. Ала по почистването сигурно се бяха трудили маса мъже и поне един от тях е проговорил, тъй че да достигнат слуховете до мъжа в сиво. Толкова по-добре.

Като стигна до основата на пътечката за катерене към скалата, Суоми разкопча ремъка на пушката и я пусна встрани. Доволен забеляза, че въжето си е на мястото. Пребори се с глупавия импулс да се обърне в последния миг, да избяга и да се скрие отново в гората, стисна зъби, хвана здраво въжето и започна да се катери. Отслабнал, с туптящо от болка тяло, той трябваше да се държи и с двете ръце за въжето дори в по-леката първа част от склона, която преди преминаваше бързо без външна помощ. Бе изминал съвсем малко път, когато в полезрението му се появи войник, погледна надолу, видя Суоми и закрещя. Суоми не обърна внимание на виковете му и продължи бавно и с мъка да се катери. Виковете продължиха. Суоми надигна глава и видя, че мъжът бе вдигнал копието, готов да го метне.

— Ако ме прободеш с това нещо, ще трябва сетне да ме теглиш — извика най-сетне Суоми. — Погледни ме! Толкова ли съм опасен, че да те плаша?

Мускулите на корема му се стегнаха в очакване на удара на копието, но той не последва. Виковете секнаха, гласът се отмести малко встрани и заговори нещо. Отвърнаха му други мъжки гласове. Суоми не обърна внимание на онова, което говореха, дори не погледна нагоре. Замаян от глад и умора, трескав от инфектираните си рани, той продължи сякаш безкрайната си борба със скалите и най-сетне се изправи на плоската хоризонтална повърхност на върха.

Дунапреновият дюшек бе току пред него, но от Барбара нямаше и следа. Половин дузина мъже — четирима войници и двама свещеници с поръбени в пурпурен цвят роби, наобиколиха Суоми, залаяха му заплахи и заповеди и едва не го избутаха от площадката с голите си мечове и насочени копия. Най-накрая един от аристократите повиши тон и редът се възстанови. Войниците свалиха оръжията си, набързо съблякоха Суоми и го претърсиха, сетне прегледаха дрехите му и му ги хвърлиха обратно.

— Какво сторихте с момичето, което бе тук? — попита той, докато вървеше претърсването. Никой не си даде труда да му отвърне.

— Отведете го в кораба — нареди единият от аристократите на войниците.

— По-добре първо да вземем комуникатора и да се свържем с Андреас — рече другият.

След кратък спор стигнаха до съгласие и отведоха Суоми до рампата на отворения входен люк. Там се спряха за малко, двама войници го държаха за ръцете. Пазачите му бяха необикновено едри и силни мъже, а след като бе преминало първоначалното объркване при залавянето му, изпълняваха заповедите точно и пъргаво.

На Суоми му се щеше да приседне, но не бе сигурен дали ще може да се изправи отново. Чуваше гласове откъм командната зала, сякаш говореха с някого по комуникатора. Очевидно екипажът на Андреас притежаваше повече технологични знания, отколкото бе предполагал Суоми. Толкова по-зле.

След малко единият от аристократите се завърна от командната зала, изправи се пред Суоми и го изгледа с критичен поглед.

— Андреас е зает с принасянето на жертва. Мисля да затворим този в кабината му. Тя е претърсвана десетина пъти, няма оръжие. Иноземецо, не изглеждаш много добре.

— Ако мога да получа малко храна…

— Няма да те морим с глад. Макар че може да ти се иска да го бяхме сторили.

Той даде знак на войниците да го въведат в кораба. При входа към командната зала аристократът се обърна:

— Дръжте го здраво, докато минавате оттук.

Вкараха го вътре; имаха достатъчно основания да го държат здраво. Инак би могъл да скочи към ръчките на движителя и преди да успеят да го възпрат, да унищожи кораба. Ала нямаше надежда да го стори, ръцете му бяха приковани от толкова здрава хватка, каквато не би могъл да разкъса дори да бе в най-добра форма, а той не беше.

В голямото централно кресло на пилота седеше друг аристократ-жрец.

На екрана пред себе си виждаше лицата на двама мъже, които, изглежда, се намираха в мъждиво осветена каменна зала. В дъното бе някакъв жрец. Пред него бе Шьонберг.

— Значи така — рече свещеникът, настанил се в пилотското кресло, — казваш, че ако корабът се наклони повече от десет градуса, когато е на ръчно управление, автопилотът ще се намеси автоматично.

— Да — отвърна изображението на Шьонберг от екрана. — Само ако изкуствената гравитация е изключена. Десет градуса крен, и автопилотът ще се включи.

— Шьонберг! — извика Суоми. — Не ги учи как да го карат, Шьонберг, те работят за един берсерк. Не прави нищо от онова, което искат.

Лицето на Шьонберг показа някаква реакция, макар и слаба, погледът му се отмести, навярно проследяваше преминаването на Суоми през командната зала на преносим екран, занесен там от кораба. Мъжете, които съпровождаха Суоми не предприеха никакви действия да ускорят преминаването му.

— Берсерк, Шьонберг!

Очите на Шьонберг на екрана се притвориха. Лицето му издаваше смъртна умора. Гласът му прозвуча отпаднал в кораба.

— Знам какво правя, Суоми. Просто иди с тях. Не усложнявай нещата повече, отколкото са и без това.

Суоми и ескортът му излязоха от командната зала в тесния коридор, който водеше към кабините, вървяха с бърза крачка. Вратите на повечето кабини и помещения бяха отворени, виждаше се царящото в тях безредие, единствено кабината на Барбара бе затворена. На вратата отвън се бе облегнал войник с отегчен вид.

— Там ли е момичето? — попита Суоми.

И отново не получи отговор. Но в дадения момент нямаше значение дали е там, или не е.

Охранителите му по някакъв начин бяха научили коя е кабината му — или бяха намерили името му върху някоя вещ, или може би поради някаква причина Шьонберг им разкриваше всичко до най-малката подробност. Бутнаха го в кабината му и Суоми забеляза, че в нея цареше същия хаос, както и в останалите, което и можеше да се очаква след няколко щателни претърсвания. Нямаше следи нещо да е било потрошено нарочно. Дотук — добре.

Оставиха го насаме и затвориха вратата; не ще и съмнение, че пред вратата щеше да застане на пост някой войник. Тъй като кабината не бе проектирана за затворническа килия, тя можеше да се заключва само отвътре. Но за нещастие тя не бе проектирана и за крепост; макар вратата да бе плътна и звуконепроницаема, навярно лесно би могла да бъде насилена от двама-трима въоръжени и решителни мъже. Въпреки това Суоми безшумно задейства заключването.

Приближи койката си, до нея в стената бе вграден интерком, вдигна ръка към него, но се спря. Би могъл да се свърже с Барбара. Но какво можеше да й каже? Някой от враговете можеше да е в кабината й и да слуша. Да се опита да я окуражи, да й предложи надежда, би било безполезно, че и по-лошо. Включи интеркома на приемане, без да предава, и го остави така.

Следващото нещо, което направи, бе да отпие голяма глътка вода от чешмата на малката мивка. Сетне отвори аптечката, избра антибиотик и болкоуспокояващо. Там намери и обработени с лекарства бинтове, с които да превърже най-разлютените си рани — преди всичко дълбокия разрез на крака, който се бе инфектирал. След това, като хвърли само един изпълнен с копнеж поглед към койката, отиде до малкото писалище-тезгях, където държеше личните си камери и звукозаписващи устройства. И тези неща, като всичко останало, бяха претършувани и пръснати. Издърпа чекмеджетата, огледа внимателно всяко ъгълче. Всичко бе разпиляно, но нищо от онова, което му бе нужно, не бе взето или потрошено. Въздъхна с облекчение, ала веднага навлезе в нова фаза на напрегнатост.

Време бе да седне и да се залови за работа.

В своята подземна гробница дълбоко под Храма берсеркерът чуваше хора на пет познати нему гласове. От същото място идваше и шумът на тътренето на четиринайсет човешки нозе по начин, еднакъв с процесиите, с които хората обикновено започваха жертвените си ритуали. Рутинният анализ на шумовете даде на берсеркера възможността не само да идентифицира петима познати нему участници в ритуалите, но и да установи присъствието на два други човешки организма, един мъжки и един женски, които му бяха непознати.

Принудително, но рутинно, берсеркерът съсредоточи всичките си сетива върху непознатия мъж, който малко неуверено се спускаше от върха на дългото каменно стълбище, след като процесията започна слизането си от храма на Торун. Както би постъпил с всеки непознат мъж, берсеркерът сега се опитваше да го идентифицира с друг, чиито лични данни бяха запазени с грифа на най-голяма важност в базата от данни в паметта му.

След осакатяването и почти фаталния за него изход от битката преди 502,72… стандартни години, сетивата на берсеркера бяха замъглени и несигурни, едва ли бяха по-добри от зрението и слуха на хората. Ала процесията водеше мъжа все по-близо и по-близо и вероятността това да е човекът с данните на цел номер едно бързо намаляваше и стигна до незначително равнище. Берсеркерът сега можеше да обърне внимание на друго.

В електроядрения му мозък нямаше неща като чудене или нетърпение, ала със сигурност имаше сетива, които определяха, че някои събития са по-вероятни от други. И в този смисъл берсеркерът бе учуден, когато пресметна, че днес щяха да му предложат две човешки жертви вместо една, или пък някое животно — както често ставаше.

През цялото време след битката, в която пострада, след като хората на тази планета го спасиха от разрушаване и започнаха да го боготворят, берсеркерът бе получавал подобни жертвоприношения само в няколко случая. След като потърси в паметта си и сравни данните, той установи, че това е ставало неизменно през периоди на силни вълнения сред поклонниците му.

Един такъв случай бе празнуването на крайната победа над особено упорито вражеско племе, победа, постигната след като берсеркерът състави плана за битката и го представи на поклонниците си като божествена заповед. Тогава през един-единствен ден бяха принесени в жертва седемдесет и четири човешки организма, всичките — членове на победеното племе. В друг случай на множествено жертвоприношение вълнението на организиращите го бе от съвсем друг характер. Те се молеха за помощ в момент на голям недостиг на храна. Берсеркерът измъкна последователите си от глада, като отведе племето им в земя, узряла за грабеж; очерта им миграционния път като използва старите си бойни карти на планетата. А сега той изчисли, че успешното превземане на междузвездния кораб и предстоящият край на дълго продължилите усилия да се намери начин планетата да бъде стерилизирана, би трябвало да предизвикат силно вълнение сред това поколение на благочестивите негови слуги.

Берсеркерът не разбираше чувствата, а се опитваше да работи с онова, което не разбира, само когато обстоятелствата го заставеха. Предизвиканите в отговор на разни стимули модели на поведение, наричани страх и похот например, изглеждаха отначало много лесни за пресмятане при хората, както и при по-малко опасни в интелектуално отношение животни. Но в продължилите повече от петстотин години опити да овладее човешката психология достатъчно добре, за да използва тези модели при манипулирането на човешките организми, берсеркерът отново и отново се сблъскваше с дълбините и сложността на поведения, които не можеше да разбере. А приемането на култа означаваше да се опита да използва още по-дълбоки и сложни модели, ужасно несигурни начини за постигане на целта. Ала не разполагаше с по-добри способи и след пленяването на междузвездния кораб, изглежда, всичко това щеше да даде успешен резултат.

Процесията бе завършила спускането си по стълбището и сега влизаше в залата на берсеркера. Пръв се появи Висшият жрец Андреас, облечен за случая в червено-черни одежди, бялото и пурпурното на Торун бяха оставени горе, в храма на Бога. Дрехите, с които Висшият жрец дойде да се поклони пред истинския си бог, бяха силно замърсени с петна, които не можеше да бъдат сбъркани: кафявочервеният цвят на засъхнала кръв.

Зад Андреас стояха Де ла Торе и Селесте Серветус, с вързани на гърба ръце, облечени в бяло и „украсени“ със свежи цветя, които твърде скоро щяха да бъдат пръснати по пода да увехнат. Следваха ги четирима жреци от Вътрешния кръг, облечени за случая в червено-черни роби като Върховния жрец, оцапани досущ като неговата.

Андреас и останалите четирима свещеници — изпълнители на жертвоприношението, започнаха с обичайните метани и с пеенето на традиционните литании, докато жертвите, както винаги, ги гледаха с нарастваща несигурност и уплах. Берсеркерът отдавна бе установил, че за изминалите стандартни столетия думите и действията, използвани в тези ритуали, се бяха променили съвсем малко, само дето постепенно ставаха все по-изпипани и сложни. Засега той оставаше безмълвен. Бе разбрал отдавна, че колкото по-малко продумва по време на церемониите по жертвоприношенията, толкова по-добре. Не само че по този начин намаляваше риска да обърка и разочарова поклонниците си, като рече нещо не в тон с тяхната неразбираема психология, но и колкото по-рядко изричаше нещо, толкова по-голяма важност му придаваха хората.

Двама от жреците взеха музикални инструменти и ритъмът на барабана и боят на рога се смесиха с пеенето. Музиката вкара в ред и промени ритъма на алфа-вълните на човешките мозъци, както и ритъма на другите биологични процеси у всички присъстващи човешки същества.

— Гус, помогни ми! Помощ! О, Господи, не, не, нееее…

Това изкрещя женската, когато най-сетне възприе изцяло гледката на изцапания с петна олтар пред себе си, очевидно осъзнала предназначението му точно в мига, когато двамата жреци, които не свиреха, приближиха и разкъсаха гирляндите от цветя, дрехите й и я приковаха към камъните. Берсеркерът наблюдаваше внимателно дали Гус или Господ (каквито и да бяха тези същества) биха се притекли на помощ на жената, макар че, ако изходеше от собствения си опит при 17 261 подобни молби, възможността изглеждаше съвсем невзрачна.

Жената бе прикована към олтара и за нея не пристигна никаква помощ. Писъците й продължиха и когато Андреас взе някакъв остър инструмент и изряза от тялото й органите, най-тясно свързани с възпроизводството на живота и изхранването на младенците. Хвърли ги пред берсеркера, като демонстрира по този начин символичния и истински триумф на Смъртта над самия извор на живота. След това проникна по-дълбоко в коремната й кухина, изряза централната й кръвна помпа, след което женската престана да функционира.

Дойде времето на олтара да бъде поставена втората жертва.

— Не. Послушайте ме, приятели, аз съм с вас! Не, не, не мен! Как е възможно? Почакайте, нека поговорим, вие бъркате! Аз ще се присъединя към вас!

Последва безсловесен, безнадежден вик, препънаха го и го хвърлиха гол върху камъните.

Защо мъжкият организъм продължаваше да се бори толкова отчаяно, след като би трябвало да приеме, че шансовете му да постигне благоприятен изход в тази борба бяха равни на нула? Най-сетне мъжът бе прикован.

— Ще ви помогна! Ще направя всичко, което искате. Ох! Ах! Не, пожалете ме, всички…

Последва още един вик, когато репродуктивните му органи бяха изрязани и хвърлени в кървавата локва, където лежаха женските. След това част от гръдния кош бе разрязан с острия нож на Висшия жрец и сърцето му, все още пулсиращо, бе вдигнато и принесено в дар на Бога на Смъртта.

— Добре е, задоволително е — рече берсеркерът на петимата окървавени, щастливи мъже, които стояха мирно пред него. Барабанът и рогът бяха утихнали. В залата цареше тишина. Петимата, които още носеха бремето на живота, изпаднаха в състояние на емоционално отпускане.

— Доволен съм — повтори берсеркерът. — Идете сега и се пригответе да ми докарате междузвездния кораб, за да можем да започнем свързването на моите кабели със системите му за управление. Едва когато стане това, можем да предприемем промяна на двигателя му.

— Днес или утре, о, Смърт, ще ти докараме кораба — рече Андреас. — Веднага щом се убедим, че Лашез може да го управлява безопасно, ще го приземим в шахтата. Освен това утре ще ти принесем нова човешка жертва.

— Това ще е добре. — Междувременно на берсеркера му хрумна евентуален проблем. — Дали мнозина от вашите хора са озадачени или любопитни относно кораба? Има ли някакво неспокойствие от присъствието му?

— Има известно любопитство, о, Смърт, но ще се справя с него. Този следобед ще има забава, която ще подтикне хората да си говорят единствено за нея. Торун ще излезе в града и ще демонстрира мощта си.

Берсеркерът се опита да изчисли евентуалните резултати от това събитие, но откри, че не може да се пребори успешно с безбройните абстрактни фактори, които го съпътстваха.

— В миналото винаги се стараехте да не излагате Торун на показ.

— Господарю Смърт, масите няма да възприемат за божествено едно създание, което могат да виждат всекидневно по улиците. Ала бъдещето на Торун така или иначе вече е предопределено и кратко. В крайна сметка масите в този свят няма повече да имат нужда от друг бог — освен Теб.

Берсеркерът реши да се довери на достопочтения си служител по този въпрос.

— Така да бъде, верни ми Андреас. Продължи да служиш на Смъртта както намериш за добре!

Андреас се поклони ниско, след което човешките същества наченаха ритуала на оттеглянето си, който включваше и почистване на мръсотията, която бяха сътворили.

Берсеркерът изчисли безстрастно, че днес бяха постигнати две смърти, което бе добро, макар и донякъде скромно постижение. Но както винаги, загубата на време и енергия при официалните жертвоприношения бяха значителни, а това не бе на добро.

Берсеркерът никога не бе молил за приношения, свързани с болка и мъчения. Единственото, което искаше, бе смърт — просто убиване до безкрай, докато съществуваше животът. Не си падаше по причиняването на болка, което си беше своего рода проява на живота и поради това — греховно.

Разрешаваше мъченията единствено защото причиняването на болка доставяше такова удоволствие на хората, които бяха негови слуги.