Планетата на Берсеркера

X

Четиримата останали претенденти бяха събудени рано, измъкнаха ги от сладкия сън върху меката трева на мястото, което Томас Сграбчвача нарече частния парк на боговете. В утрото изригна шумната врява на малки хвъркати, всяко от които защищаваше територията си срещу посегателствата на себеподобните. Фарли от Айкоск, стреснат от шума на този миниатюрен Турнир, ги погледа известно време, а сетне, изведнъж осъзнал къде се намира, обърна поглед нагоре към хълма, където през дърветата на парка се виждаше върхът на планината.

А там белите стени изглеждаха мрачни и призрачни на утринната светлина. Той знаеше, че като ги види по-късно, на слънце, щяха да блестят ослепително. През целия си живот бе слушал със затаен дъх винаги, когато е било възможно, разказите на пътешественици, които са посещавали града. Изпълни се с благоговение, че наистина вижда пред себе си белите камъни.

Там живееше Торун.

Торун наистина живееше там.

Още със събуждането си тази сутрин Фарли бе обладан от все по-засилващо се чувство на нереалност. Не можеше още да повярва напълно, че е тук, на върха на планината, нито пък — на успеха си дотук в Турнира. (Колко ли щеше да е доволен баща му най-сетне, ако можеше да стане победител!) Това чувство на нереалност упорито не го изоставяше и по време на целия сутрешен ритуал на богослужение, и по време на оскъдната им закуска със студени печени питки, останали от предишния ден. Немият роб, който им прислужваше, обясни с гневни жестове, че тук нямало дърва, за да запали огън за готвене.

Другият роб го нямаше, навярно бе отишъл за дърва. Лерос още не се бе завърнал. Жрецът Йелгир, който все още бе непознат за Фарли, изглеждаше схванат и разрошен след нощта, прекарана на открито. Съобщи им с извинителен тон, че още не е приготвен рингът за следващите боеве.

След консултации с воините Йелгир избра равен терен и робът се залови да го разчиства от растителността и да го отъпква доколкото може. Тази работа му отне няколко часа; другите чакаха и го наблюдаваха седнали.

Не можеше да се каже, че Фарли бе нетърпелив, но забавянето бе още една промяна в установения ред, а от това всичко му се струваше още по-нереално. Най-сетне обаче рингът бе готов. Йелгир шепнеше молитви и бе време за първите двама воини да заемат местата си.

— Фарли от Айкоск — Джуд Исаксон.

И двамата вече бяха в кръга, от който само единият щеше да излезе на собствените си крака. Ала когато Джуд тръгна към него, по-бавно отколкото обикновено, на Фарли му хрумна, че самата смърт тук щеше да бъде по-различна, почти под прозорците на залата на Торун. Дали изгубилият тази битка щеше наистина да умре така, както умират обикновено мъжете, като някакво заклано животно? Не би ли могло вместо това той просто да погледне зеещата си рана, да признае поражението и да поздрави победителя с учтиво кимване и, досущ като след безобидна тренировка, просто да си тръгне между дърветата, може би пресрещнат по средата на пътя си от приветстващия го Мьолнир или Карлсен, та дори и от самия Торун?

Ятаганът блестеше като слънце в очите на Фарли. Джуд вече се разгряваше, готвеше се да нападне с обичайната си ярост. Фарли изведнъж се почувства свободен и непринуден, по-бърз и по-силен, отколкото когато и да било през живота си. Все едно бе вдъхнал от безсмъртието на боговете, само като бе вдишал ведно с тях високопланинския им въздух.

Парира удара на ятагана на пръв поглед безгрижно, ала то бе нещо съвсем друго, сетне пристъпи напред, търсейки най-добрия начин да убие. Фарли ту вдигаше меча си прекалено високо, ту го спускаше твърде ниско, ту отместваше острието встрани, в привидно слаба позиция, едва ли не чуваше баща си да му крещи ядно, ала нищо в действията му не се дължеше на безгрижие. Не и днес. Каквато и тактика да избереше, хватките и нервите му бяха предопределени от съдбата да спечелят. Острието на меча винаги бе на мястото си, за да посрещне ударите на ятагана. А при атаките дългият меч достигаше все по-близо и по-близо до Джуд.

За Фарли краят изглеждаше очевиден, изненада го единствено внезапността, с която той дойде. Стоеше едва ли не разочарован, че битката бе свършила, докато Джуд умираше на земята и сякаш се опитваше да му каже нещо. Но животът го напусна твърде бързо — преди да излязат думите.

Свещеникът Йелгир се прокашля.

— Омир Келсумба — Томас Сграбчвача.

Днес нямаше нужда от списък, от който да чете имената.

Отдръпнал се встрани, Фарли бе поразен от мисълта, че в този кръг за пръв път нямаше да има други победители, които да стоят до него и да гледат, от време на време да си разменят шеги или забележки за водещия се в момента бой. Наблюдаваше сам, ако изключим свещеника, и веднага съзря ведрото щастие, изписано върху лицето на Келсумба; очевидно тук имаше още един, който се чувстваше днес покровителстван от боговете. Нещата изглеждаха коренно различни при Томас Сграбчвача. Още преди първия удар изражението му бе на човек, който знае, че ще изгуби.

Двамата веднага се вкопчиха в средата на ринга. Брадвата бляскаше с безразсъдната увереност, която издаваше вярата на Келсумба в приближаващото му превръщане в бог. Копието се въртеше със скоростта на отчаянието, въпреки това — точно и уверено, сякаш го носеше бог. Невероятно, но битката изведнъж приключи.

Но дали наистина бе свършила? Келсумба, макар и пронизан от копието, продължаваше да се бие. Брадвата му бе доста по-мудна, но все пак се издигаше и се стоварваше. Томас не бе наранен. Но вместо да отстъпи и да изчака противника си да падне, кой знае защо той се втурна напред и сграбчи съперника си. Докато двамата се боричкаха, Омир бе онзи, който се усмихваше, а Томас продължаваше да изглежда отчаян. Скоро стана ясно обаче, че Омир не бе по-силният от двамата, поне не и с копие в гърдите. Едва след като Томас успя да изтръгне брадвата и да нанесе с нея последния удар, изразът на отчаяние се изтри от лицето му.

Сега вече дрънкането на оръжията, което бе накарало птиците да замлъкнат, също престана. Гората най-сетне потъна в тишина.

Когато около обед доведоха отново Шьонберг, Андреас си седеше както и преди. Веднага щом останаха насаме, Върховният жрец започна:

— След като мисълта за мъченията не те ужасява, а подозирам, че евентуалното им приложение ще те провокира да ни мамиш за кораба си, реших, че трябва да взема изключителни мерки, за да те изплаша достатъчно. Сам си го изпроси.

Андреас пак се усмихваше, очевидно смятайки остроумието си за забавно.

Шьонберг седна, без да бъде особено впечатлен.

— Как смяташ да ме изплашиш? — попита.

— Като ти кажа няколко думи.

— Андреас, уважението ми към теб започва да се изпарява. След като заплахите, които вече отправи, нямаха желания ефект, няма да имат ефект и заклинанията за някакъв неописуем ужас. Няма да ме стреснеш по този начин. Всъщност няма изобщо да съумееш да ме изплашиш, не и така, както ти се ще.

— Мисля, че ще мога. Смятам, че знам от какво би се страхувал човек като теб.

— От какво?

— Може би ще успея, ако ти кажа само една дума.

Андреас плесна игриво с ръце.

Шьонберг чакаше.

— И тази една дума е името му.

— Торун. Знаех си.

— Не. Торун е играчка. Моят бог е истински.

— Е, добре тогава. Произнеси това име.

Шьонберг бе повдигнал вежди в изражение на самодоволно очакване.

Андреас произнесе двете срички.

На Шьонберг му бе необходимо известно време да осмисли чутото. Отначало бе само озадачен.

— Берсерк — повтори той и се облегна назад с безизразно лице.

Андреас чакаше самоуверен, защото неговият бог никога досега не го бе подвеждал.

— Искаш да кажеш… — въздъхна Шьонберг. — А-а-а, мисля, че започвам да разбирам. Искаш да кажеш, че един от тях е бил тук през последните петстотин години и ти… му служиш?

— Скоро ще предложа на Бога на смъртта специална жертва, която ще се състои от някои хора, вече ненужни за нас. Мога да ти покажа. Сам ще се убедиш.

— Да, вярвам, че можеш да ми покажеш. Вярвам ти. Добре. Това променя нещата, променя ги доста, но не и по начина, който желаеш. Щом не искам да ти помогна в една локална война, няма да ти помогна и за масово унищожение.

— Шьонберг, моят бог ми обясни, че щом свършим с тази планета, което и ще направим, движителят на кораба ти може да бъде зареден отново и да ни изведе в космоса, а след много години пътуване ще стигнем друга звезда, чиито планети също са замърсени от гадната пяна на живота. Аз и още неколцина от моя Вътрешен кръг ще осъществим това пътуване, като продължим да носим товара на отвратителния живот в собствените си тела, за да освободим мнозина други от него в останалите светове. На борда на кораба ти има аварийни рециклиращи системи, които ще ни поддържат с години. Както вече казах, пътуването ще трае години. Ако не се съгласиш да ми сътрудничиш от този момент нататък, ще те вземем с нас като пленник. Няма да умреш. Има начини да се предотврати самоубийството, уверява ме моят господар — неща, които той може да стори на мозъка ти, когато получи възможността да го направи. По време на пътуването ще ни бъдеш от полза, защото ще имаме нужда от слуга. Няма да бъдеш измъчван, искам да кажа — не много. Ще гледам страданията ти да не бъдат толкова силни, та един ден от съществуването ти да се отличава от друг. Може и да умра преди да свърши пътуването, но някои от другарите ми са млади мъже и ще изпълняват предано заръките ми. Разбрах, че вие, земляните, живеете дълго. Предполагам, че — как го наричаха старите земляни? — ще полудееш. Никой няма да се възхити на подвизите ти. Няма да има и кой да се възхити. Но допускам, че ще можеш да просъществуваш до възраст от петстотин години.

Шьонберг не бе помръднал по време на тирадата. Ала сега едно мускулче затрепери на дясната му буза. Главата му леко се склони, раменете му хлътнаха.

— Много бих искал аз самият да те видя на финала — рече Андреас. — Да свършиш с един благороден жест. Ако се съгласиш да сътрудничиш в осъществяване на плановете ми, може да се уреди и друго бъдеще за теб. Ти само ще ни помогнеш да извършим онова, което така или иначе ще сторим. Ако ни сътрудничиш, ще ти дам — Андреас вдигна ръка, с леко раздалечени палец и показалец — просто малък шанс в самия край. Няма да победиш, но ще загинеш по благороден начин в опит да го направиш.

— Какъв шанс? — Тонът на Шьонберг бе нисък и отчаян. Премигваше непрекъснато.

— Ще ти дам меч, ще те оставя да пробваш да преодолееш един от бойците ми, да се добереш до берсерка и да го насечеш на парчета. Кабелите му ще бъдат доста уязвими към подобна атака.

— Няма да го направиш! То е твоят бог!

Андреас изчакваше спокойно.

— Как да бъда сигурен, че наистина ще го направиш? — Думите изригнаха неволно.

— Сега вече знаеш какво ще предприема, ако не се съгласиш да ни съдействаш.

Стаята потъна в дълбока тишина.

Само трима мъже, ако не броим един-двама роби, бяха останали на крака под приятната сянка на дърветата в иначе пустата градина на боговете. Фарли и Томас стояха един срещу другиго, погледите им се срещаха като на двама непознати, сблъскали се случайно в необитаема местност. Зад тях свещеникът даваше нареждания на робите; чуваше се подрънкването на лопата — започваше изкопаването на нов гроб.

Фарли се загледа към онова, което лежеше на земята. Джуд не се бе усмихнал на раната си и не бе тръгнал на весела разходка между дърветата. Келсумба не се смееше по пътя си към безкрайния пир с боговете. Фарли не искаше да гледа как ги довличат и претъркулват в плитката яма. Почувствал как бавно се освобождава от усещането си за неуязвимост, той се обърна и тръгна отново нагоре по пътя.

Томас Сграбчвача още избърсваше копието си, но се отправи с него умълчан. Оставиха свещеника зад себе си. Тук пътят бе гладък и добре поддържан, с каменни бордюри, които напомниха на Фарли за официалните разходки в голямото имение на баща му.

Сега с поразяваща за Фарли нетържественост те излязоха от гората след последния завой. Пред тях се откри гледката на овощни градини и паркове в далечината и от двете страни на пътя. Пред тях той беше прав, пресичаше трийсет-четирийсет метра дълга ливада и влизаше в града-крепост на боговете. Портата от масивно дърво, обкована с желязо, бе здраво залостена. Високите стени на града бяха ослепително бели на слънцето и Фарли бе вече достатъчно близо, за да види колко големи и тежки бяха камъните, от които бяха изградени. Питаше се как са били боядисани, та да изглеждат бели и гладки като кост.

Не усети нищо да трепва вътре в него, когато съзряха целта си — мястото, където живееше Торун. Чувството за безсмъртие бързо-бързо го напускаше.

— Томас — рече той и спря, — всичко това е твърде… обикновено.

— Защо? — попита любезно Томас и се спря до него.

Фарли замълча. Как да обясни разочарованието си?

Той самият не го разбираше много добре. Изрече първото нещо, което му дойде наум:

— Бяхме шейсет и четирима, а сега сме само двама.

— А как иначе би могло да бъде? — попита логично Томас.

От камъните на стената до портата на Торун бяха израснали няколко бурена. Покрай пътя се виждаха купчинки тор от товарните животни. Фарли отметна глава назад и затвори очи. Изстена.

— Какво ти е, приятелю?

— Томас, Томас, какво виждаш тук, какво изпитваш? Аз изведнъж бях обзет от съмнения.

Погледна към спътника си, сякаш го молеше за помощ.

Томас поклати глава.

— О, приятелю, изобщо няма съмнение за бъдещето ни. Ти и аз ще се бием и само един от нас ще мине жив през тази порта.

Ето я портата, дебело обикновено дърво, обковано с метал, в долната си част повърхността й бе изтъркана от преминаващите безброй мъже и жени, роби и животни. Зад портата не можеше да има нищо друго освен същия свят, в който сега се намираше Фарли, в който бе преминал целият му живот. А ако стигнеше до портата на Храма вътре, дали щеше да попадне на нещо по-различно?

Жрецът Йелгир, когото бяха оставили зад себе си, ги настигна и задмина, усмихна се неловко на Фарли, когато мина покрай него. Очевидно някой невидим за тях наблюдател отвътре бе видял приближаващия свещеник, защото вратата се открехна леко. Друг свещеник подаде глава, огледа Фарли и Томас с безизразно лице.

— И двамата ли са ранени? — попита той Йелгир.

— На единия му е ранена ръката и не може да използва камата си, но това, изглежда, малко го безпокои. Другият е с разрязана ръка. Но мускулът не е засегнат, нищо сериозно.

Двамата свещеници заговориха тихо, Фарли не можеше да чуе за какво си говорят. Междувременно други глави, очевидно на аристократи, се появиха на стената, явно се бяха изправили на някаква висока площадка от вътрешната страна. Разглеждаха двамата финалисти в Турнира на Торун като роби на търг. Томас Сграбчвача бе свършил с избърсването на копието си и сега се бе подпрял на него, местеше тежестта на тялото си ту на единия, ту на другия крак и въздишаше.

— Кажете на двамата претенденти да изчакат — извика безгрижно някой отвътре. — Върховният жрец прати вест, че се надява да присъства на финалния двубой, но сега е зает със специална жертва пред боговете.