Планетата на Берсеркера

VIII

Малко след зазоряване на следващия ден един роб отиде да разбуди осемте оцелели участници в Турнира.

Джайлс Коварния скочи веднага след лекото подръпване на нощницата, преобърна се, веднага си спомни къде се намира и се разбуди напълно, малко сепнат. Седна, разтърка очи, за да прогони съня и се огледа, а после рече, без да се обръща конкретно към някого:

— Лагерът ни става все по-малък и по-малък с всеки изминал ден.

Макар повечето от останалите да бяха будни, никой не отговори веднага. Подобно на Джайлс, те се бяха увили в роби и одеяла за през нощта и сега навсякъде бавно се измъкваха от тях — досущ като насекоми, които излизат от пашкулите си.

През нощта бе преваляло. Утрото бе сиво и безрадостно. Предишната вечер осемте воини бяха легнали твърде близо един до другиго, сякаш постигнали съгласие срещу някаква външна заплаха. Мястото, което заемаха сега, бе наистина мизерно в сравнение с първия хубав лагер край реката, далеч долу в подножието на планината.

Джайлс се изправи, можеше да види как реката се вие, завой подир завой, как се промъква като змия в равнината, докато се изгуби най-сетне в утринната мъглица. Долу нивите образуваха неправилни правоъгълници. За миг — но само за миг — Джайлс усети почти с физическа болка колко много му се иска да бъде там някъде, в своята затънтена провинция, да крачи глуповато подир плуга — така, както го бе правил отдавна.

Много отдавна.

Чернокожият гигант Омир Келсумба стоеше на няколко крачки от него и се готвеше да изпразни пикочния си мехур по надолнището. Робите не си бяха направили труда да изкопаят походна тоалетна за този лагер, а и мнозина от тях бяха извикани по друга работа предишния следобед. Омир се обърна и през рамо отговори най-сетне на Джайлс:

— Тази вечер ще ни е необходимо още по-малко място, но какво от това? Скоро всички ние ще обитаваме залата на Торун, където сигурно има място за всеки мъж.

— Добре казано — похвали го Фарли от Айкоск; беше се изправил да се протегне, сетне се наведе и със сръчни движения на покритите си с лунички ръце започна да сгъва свойта нощница. И тя, както и оръжията му, изглеждаше доста скъпа.

Всички воини вече бяха станали, почесваха се, протягаха се, плюеха, скатаваха одеждите си в подготовка за напускане на лагера. Фарли от Айкоск се поклони дълбоко пред олтара на Торун, коленичи и зашепна молитви, като опираше чело о земята. Скоро към него се присъедини Келсумба, сетне Чарлз Изправения, а после, един по един — и останалите, докато накрая всички не отдадоха почитта си поне формално. Загадъчното лице на малката статуя на Торун не даде знак за предпочитание към някого от тях.

Ван Номада, изглежда, бе най-гладен тази сутрин, защото пръв напусна светилището и се запъти към огъня, където самотен роб със сива роба приготвяше някаква съвсем обикновена наглед закуска.

След като отмина, Джайлс попита тихо Келсумба:

— Какво мислиш за този… дето реже уши за трофеи?

Вместо да отговори, Келсумба само изсумтя. Преглеждаше брадвата си, проверяваше дали нощният дъжд не е проникнал и не е образувал ръжда, въпреки че оръжието бе внимателно обвито с намаслени парцали. Всичко друго, което Келсумба притежаваше, освен брадвата, бе опърпано и износено.

Надвесен над брадвата си, взрян в острието й отблизо, той рече на Джайлс:

— Ти сигурно си мъдър мъж. Може би ще ми обясниш нещо. Да предположим, че не спечеля Турнира. Дори така, след като съм стигнал толкова далеч, ще бъда близо до челото на масата на Торун. Дали ще ме изслуша? Ако умра днес или утре, дали ще се застъпи пред богинята на изцелението да бъде благосклонна към мен?

Джайлс тихичко въздъхна.

— Този въпрос е извън моята осведоменост — отвърна. — Но най-общо се смята, че всички рани, стари или нови, се изцеряват, когато човек влезе в залата на Торун, независимо от ранга му.

— О, не моите собствени рани са ме довели тук. — Едрият мъжага обърна безучастен поглед към далечината. — Там, далеч, имам жена и две деца. Малките, и двете са болни, линеят и не растат. Лечителите в селото не могат да помогнат с нищо. Молих се на боговете, предлагах жертви, ала състоянието на децата не се подобри. — Обърна се към Джайлс, пръстите му пробягаха по дръжката на брадвата. — Значи аз самият ще стана бог. Тогава ще бъда в състояние да излекувам децата си, дори да не мога повече да живея с тях. — Тонът му се извиси, а самият той придоби изражението на фанатик с втренчения си поглед. — Аз ще убия шестима мъже, ако потрябва и шейсет! Ще убия и теб, и самият Торун не ще може да ме спре!

Джайлс кимна сериозно, за да изрази съгласие, ала лицето му бе безизразно. Сетне внимателно се извърна настрани. Когато след малко отново се обърна назад, видя Келсумба да седи притихнал и да точи брадвата си.

Томас Сграбчвача, който стоеше наблизо, когато Джайлс бе направил забележката си за навиците на Ван да реже уши, навярно бе чул разговора. Тъкмо той трябваше да се изправи този ден срещу колекционера на уши, ала това ни най-малко не безпокоеше сънливия тази сутрин Томас. Протегна се и изрева гърлено. Трудно бе да се прецени Келсумба или Сграбчвача бе най-едрият от оцелелите мъже. Джуд Исаксон явно бе най-дребен, а Джайлс — малко по-висок от него. Джайлс въздъхна отново, след като установи този факт.

Закуската се състоеше от дебели, безвкусни питки й вода. За първи път нямаше месо. Мъжете изръмжаха на роба, който ги обслужваше, но той издаде само няколко нечленоразделни звуци, направи жестове на безпомощност — някой някога му бе отрязал езика — от тях стана ясно, че не са доставили нищо друго и че му се е наложило да върши повече от обичайното, защото колегите му са били откарани на друга работа.

Лерос потвърди това, като се мръщеше, докато дъвчеше своя пай от печените питки.

— Двама мои приятели жреци дойдоха да ме събудят рано тази сутрин и да изразят съчувствието си, че голяма част от свитата ни бе отнета. Няма никакво извинение за такова калпаво обслужване. Вярно, намаляхме на брой, но вашата слава — на оцелелите дотук — расте. Изпратих протест до Върховния жрец. Вярвам, че на обяд ще бъдем по-добре обслужвани и хранени.

След като закуската, скалъпена надве-натри, бе изядена, Лерос даде нареждане за поход и групата започна отново да се изкачва. Далеч пред тях керван от товарни коли с храни за града, скърцаше бавно по пътя нагоре. Друг керван от празни, подрънкващи каруци, се спускаше бързо и с трополене надолу. Чарлз Изправения, който вървеше най-отпред, трябваше да извади меча си, за да накара начумерения колар на първата от спускащите се каруци да отбие кервана встрани, за да стори път на изкачващите се герои.

Раздразнението на Лерос се усили от това произшествие, но той не каза нищо и групата продължи. Е, наистина те вече не представляваха внушителна гледка. Мъжете бяха раздърпани след няколкото дена, прекарани на открито, а и бяха оставени практически без обслужване. Прииска му се да спре и да набие с пръчки онзи негодник коларя, но такова действие само би уронило още повече престижа на процесията.

Градът на Торун още не се виждаше, макар върхът на Божата планина да бе вече на не повече от километър над тях. Джайлс зърна за миг огромния чуждоземен кораб, който блестеше мокър на далечния си скалист пиедестал, ала сетне дъждът и мъглата го обвиха, а дърветата отново обрамчиха пътя, по който вървяха.

Двама жреци от среден ранг слязоха надолу да посрещнат Лерос и да приказват с него. Тримата, докато разговаряха насаме, се отдалечиха пред групата от осмина воини. Осмината продължиха да се изкачват спокойно и равномерно, понякога двама-трима вървяха заедно един до другиго достатъчно дълго, за да разменят по някоя дума, понякога крачеха в колона, потънали в самотно, самовглъбено мълчание. Двама опърпани роби — всичко, което бе останало от предишния им царски кортеж — носеха багажа най-отзад. Единият бе ням, а другият куцаше. Статуята на Торун, за която във всеки лагер досега се изграждаше временен олтар, бе оставена в предишния лагер. Временно, бе казал Лерос, докато не се сдобият със слуги, които да построят порядъчен храм.

Малко след несъстоялия се инцидент с каруците Джайлс Коварния потърси Джуд Исаксон, който крачеше сам, и тръгна дружески до мъжа, който след няколко часа щеше да се опита да го убие. Джуд отбеляза присъствието му с бегъл поглед, после се върна отново към мислите си.

Поглеждайки назад към окъсаните им като просяци слуги, Джайлс отбеляза:

— Така значи, няма месо. И както изглежда, днес няма да има и музиканти, които да извисят душите ни нагоре, към залата на Торун.

Джуд сви рамене, изгледаше загрижен. Може би примесеният с дъжд вятър, който духаше право във врата му, бе единствената причината за това.

Джайлс изброи още десетина крачки под ботушите си и добави:

— Аз знам едно. Шейсет и четирима храбри воини, всички до един пращящи от живот, кръв и доблестни дела, се сбраха в равнината долу. А сега сме само осмина, дето още дишаме. Тогава, когато все още можехме да се обърнем и да си тръгнем за дома, бяхме посрещнати и поздравени като герои. А сега? Никой няма да оцени делата ни, нито пък да пее в тяхна възхвала. Дали умрелите петдесет и шест вече наистина пируват там горе? — Погледна към върха, скрит от гората. — Не чувам вятърът да довява смях.

Мустаците на Джуд помръднаха, но той само се изплю.

Джайлс бе решен повече да не протака нещата; времето неумолимо напредваше. Като се опитваше наслуки да предизвика реакция, той рече:

— Ти и аз видяхме тези петдесет и шестима добри мъже да се превръщат в дим. Не, дори не и това. Дори не всички бяха изгорени, както подобава на герои, ами мнозина бяха погребани като убити животни. В плитки гробове.

— Човече — намери най-сетне гласа си Джуд, — човече, не знам защо ме изпитваш с тези приказки. Кажи ми — не знам нищо за теб освен името ти — дали без основания те наричат Джайлс Коварния?

— Това е дълга история, на която човек трудно би повярвал. Но ще я започна, ако пожелаеш.

— Не, не ме интересува. Един истински мошеник сигурно би се нарекъл Джайлс Честния. Добре! — Джуд очевидно бе стигнал до решение. — Добре! Щом искаш прям разговор. И децата знаят, че нито на върха на тази планина, нито пък някъде другаде има богове. А щом е така, кой всъщност управлява Храма, Божата планина, света? Простият отговор е, че те се управляват от хора.

Той кимна, усмихна се, доволен от собствената си логика, и сетне продължи отново:

— Така. След като няма да ни посрещнат в някаква си въображаема зала, възниква въпросът защо сме тук. Би трябвало да има истинска причина. Би било безсмислено да се избиваме един другиго до последния човек заради забавлението на неколцина другоземци, които са се озовали тук. Не. Помни ми думата. Преди да започнат двубоите днес — или в най-лошия случай преди да свършат, — шестима или осмината от нас, които сме останали, ще бъдат посветени в тайната и Турнирът ще бъде прекратен.

— Наистина ли смяташ така?

— Човече, че какво друго? Ние влизаме в някаква елитна, тайна част. Вече спряха да ни изпращат припаси, нали? Турнирът ще бъде спрян, ще ни поднесат някаква история за това кой е крайният победител и колко щастливо си пирува и мърсува с боговете.

— Добрият стар Лерос трябва да е отличен актьор.

— Може би още не са му казали. Може да е добър, но не е от най-умните. Достатъчно ясно е, ако се вгледаш, ако прецениш всички факти. Ще ни включат в някакъв вид дворцова охрана — на Върховния жрец или на когото и да е там, дето ни дърпа конците от върха на оная планина.

След като Джуд замълча, Джайлс също не можа да намери известно време какво да рече, макар и да разсъждаваше трескаво. Най-сетне отвърна:

— Може и да си прав. Аз знам само, че бих дал много, за да мога да се спусна по стъпките си надолу и да намеря пътеката към дома.

— Говориш глупости, Джайлс. След като си стигнал толкова далеч, те никога няма да те пуснат. Къде е домът ти?

— Блатото Ендрос. — Това бе отдалечена южна провинция. — Там думата на Божата планина не важи много-много.

— Така съм чувал и аз. Всъщност дори са ми разправяли, че там е пълно с врагове на Торун. — Джуд го гледаше втренчено. — Защо си тук тогава?

— Аз не съм враг на Торун — отвърна мигновено и твърдо Джайлс. — Може би е вярно, че някои от тези свещеници не са толкова достойни и честни, колкото би трябвало да бъдат. А на въпроса защо съм тук, ами, и аз самият си го задавам.

Далеч напред жреците се бяха спрели, все още потънали в оживен разговор. Лерос ръкомахаше гневно, докато другите двама изглеждаха нещастни и смирени. Бяха стигнали до следващия ринг, подготвен за боевете. Джайлс забеляза, че бе построен така, та част от ръба му да наднича над почти отвесната пропаст. Усети ледена тръпка да пробожда сърцето му. По неговия край, на юг, вярваха, че това се случва, когато един мъж види мястото, където ще умре.

— Какво ти казах? — прошепна Джуд и сръга с лакът Джайлс. Лерос се бе обърнал към тях, когато приближиха, и се готвеше да заговори на воините. Но нещо в позата му се бе променило и всички веднага разбраха, че няма просто да обяви следващия рунд на боевете. Предстоеше нещо друго.

Лерос бе ядосан, но не на воините, не и на потиснатите свещеници, които стояха до него. Заговори с напрегнат глас:

— Първо ми е наредено да попитам дали, след като иноземците бяха при нас вчера, някой от тях е споменавал името на полубога Карлсен.

Воините си размениха леко учудени погледи. Повечето от тях не можеха да си спомнят нещо, казано от иноземците: имаха по-важни неща, за които да мислят. Това едва ли бе съобщението, което Джуд бе очаквал, и той се намръщи.

Всички мълчаха, единствен Джайлс вдигна ръка и попита:

— Добри ми Лерос, да не би тези иноземци да се обвиняват в някакво богохулство?

— Това се решава горе — рече единият от двамата свещеници и посочи към върха.

— Кажи на Андреас да го решава тогава — сопна се Лерос. — И ме остави да продължа по-важната си работа тук.

— Господарю Лерос, моля за извинение. Повтарям отново, че аз и мнозина други се отнасяме със съчувствие към твоите възгледи. Само препредавам нарежданията…

— Да. — Лерос отново се обърна към очакващите воини. — Онези горе, изглежда, са решили да ни занимаят с друга дреболия. Един от иноземците, онзи, който се държа като изплашена женска, като видя кръв, е изчезнал. Смята се, че би трябвало да е още в планината, тъй като патрулите в равнината не са го открили. Трябва да ви попитам дали някой от вас не е виждал този човек снощи или днес.

Джайлс въздъхна, сякаш съжали, че не го бе видял. Останалите седмина, вече напълно незаинтересовани, също дадоха мълчалив отрицателен отговор.

Лерос се обърна към другите свещеници:

— Нали онези иноземци носят устройства, с които разговарят един с другиго от километри разстояние? Как може да се изгуби някой, след като може да каже на другите къде е?

— Такова устройство бе намерено близо до кораба им — отвърна единият от свещениците. — Страхливецът сигурно го е изпуснал. Във всеки случай, по мое мнение, той не иска да бъде открит. Други, още по-необичайни неща бяха намерени там, а предстоят и още събития, за които не сме осведомени.

Гласът на свещеника бе преминал почти в шепот. Джайлс се престори на толкова отегчен, колкото бяха и останалите бойци около него, зазяпал се бе в някакво летящо създание на едно дърво, ала междувременно улавяше внимателно всяка дума.

Свещеникът продължи разговора си на четири очи — поне така си мислеше — с Лерос:

— Казаха, че другите иноземци са гости в зоната на Храма, но никой не вярва, че са останали там по свой избор. Малцина са ги виждали, след като влязоха там. Една от жените, изглежда, е задържана на борда на кораба им. И нещо още по-странно — човек, чието име няма да спомена, ми разказа най-изненадващ слух; полубогът Мьолнир отишъл да нападне иноземците и един от тях го е убил.

Лерос издаде звук на отвращение и се обърна гърбом.

— Още малко и ще ти повярвам!

— О, аз самият не вярвам на това за Мьолнир. Изключено! Богохулствено е. Ала става нещо странно, нещо, свързано с иноземците, а на нас не ни казват истината.

— Може и да е така. Но това няма нищо общо с мен или с този Турнир. — Лерос присви очи и погледна към пътя. — Кога можем да очакваме по-добра храна и напитки, както и неколцина нови слуги?

Третият свещеник изглеждаше още по-нещастен и отпреди.

— Господарю Лерос, пак ще се наложи да ти дам отговор, който няма да ти хареса.

Лерос се обърна.

— Сега пък какво? — Тонът му бе заплашителен.

— Работата е там, че Вътрешният кръг сякаш изведнъж забрави за Турнира. Не са просто заети с други работи, ами не дават вече и пет пари. Не можах да получа обещание, че доставките, изпращани тук, долу, ще се подобрят. Видях Андреас само за малко и той бе твърде зает с други работи, не знам точно какви. Рече ми: „Кажи на Лерос да продължава с неговото представление и да свършва по-скоро.“ Как бих могъл да не се подчиня на Висшия жрец?

Ръката на Лерос неволно се стрелна към кръста, там, където виси мечът на всеки воин, ала намери само гладката материя на свещеническата роба.

— Моето представление? Това ли бяха думите му?

— Кълна се, че каза тъкмо това.

— Е, аз мога да не се подчиня на заповедите на Андреас — рече Лерос с ледена ярост, думите му бяха тихи и премерени. — Независимо дали е Висш жрец, или не. Какво още би могъл да ни отнеме? Всичките роби и храната, а защо не и дрехите и оръжията ни?

Останалите свещеници имаха такива изражения, сякаш се опитваха да не чуват. Джайлс бе затаил съсредоточено дъх.

Лерос продължи:

— Е или не е този Турнир, за да достави удоволствие на Торун? Нима не е предназначен да избере мъж, достоен за апотеоз? Не са ли тези осем останали шампиони, до един най-добрите… — Лерос не можа да намери думи, за да продължи. Изглеждаше така, сякаш се задушава. Най-сетне пое дълбоко въздух и продължи: — Добре! Трябва да се кача горе сам и да задам сам въпросите си на тази тема. Един от вас ще почака тук за известно време, за да не останат тези мъже без вниманието на жрец от висок ранг.

След това Лерос се обърна към осемте воини, намръщената гримаса изчезна и върху лицето му се появи обичлива, но тъжна усмивка.

— Славни ми господа — храбри бойци. Трябва да ви изоставя за малко. Искате ли да продължите със следващия кръг на Турнира или ще изчакате да се върна? Ще се кача горе на хълма, за да изискам подходящото отношение. Не мога да кажа кога ще се върна.

Мъжете се спогледаха несигурни. Джайлс едва не проговори, но прехапа устни. Умът му работеше трескаво, опитваше се да прецени възможностите. Искаше отлагане, но не и много дълго.

Като видя неувереността им, Лерос вдигна глава към големия бронзов щит, на какъвто приличаше слънцето на Хънтърс, чиито лъчи се опитваха да пробият тънката мъглица.

— Изчакайте до пладне — каза им той. — Ако не се върна дотогава с новини за повече почит и храна за вас — или не съм изпратил съобщение, — тогава започвайте и се бийте по най-добрия начин.

Той предаде списъка с имена на свещеника, който бе избран да остане с мъжете, и като кимна на другия да го последва, пое с бърза крачка нагоре към хълма.

Утринта се точи дълго и бавно. Докъм пладне воините стояха или се излежаваха, някои мрачно мълчаливи, други разговаряха по двама-трима с тихи гласове. Най-сетне, когато стана ясно, че пладне бе минало и нямаше съобщение от Лерос, нито пък се виждаше да идва, жрецът заместник се прокашля и събра осмината. С донякъде несръчна реч той се представи като Йелгир и обяви, че може да извади свитъка, ако са готови да се бият.

— Хайде да продължаваме — рече Ван Номада.

Останалите кимнаха в знак на готовност. Изчакването и несигурността бяха по-трудно поносими, отколкото ударите. Заеха местата си около ринга.

Йелгир измъкна свитъка с имената и отново се прокашля.

— Чарлз Изправения — Фарли от Айкоск.

Чарлз и Фарли приближиха един към другиго от срещуположните краища на ринга с почти ленива стъпка. В средата му допряха оръжията си леко, като изразиха по този начин уважението си към уменията на другия, след което започнаха внимателното дебнене. Ранената лява ръка на Фарли, която Лерос сам бе шинирал и превързал, май не го безпокоеше особено, само дето започна боя единствено с меча, оставил камата затъкната в колана си.

Постепенно бойците увеличиха темпото и силата на движенията си и дългите мечове запяха звънливо. Двубоят между тях изглеждаше съвсем равностоен. Изведнъж бляскавото като скъпоценен камък острие на Фарли се завъртя в светкавичен финт, който той не бе използвал в предишните кръгове на боевете. Чарлз се опита да парира предполагаемия удар и пропусна смъртоносния; той падна на земята с един-единствен вик на болка.

— Джайлс Коварния — Джуд Исаксон.

Както и преди, Джуд атакува веднага. Джайлс не изглеждаше толкова нетърпелив, ала въпреки това този бой започна с по-високо темпо от предишния. И двамата бяха активни, ала никой не си позволяваше да се хвърля сляпо в атака. Джайлс стана по-агресивен; мушкаше с дългия меч над и под кръглия щит на по-дребния си съперник, ала не успяваше да го достигне. И ето че ударите на Исаксон сега станаха по-плътни и по-бързи и Джайлс бе принуден да вложи цялата си енергия за отбиването им и да отстъпва назад, губейки терен.

Краят дойде изведнъж, когато Джайлс бе притиснат до онзи край на бойния ринг, който бе надвесен над стръмния склон. Острието на меча на Джуд проблесна като светкавица, Джайлс се хвана за гърдите и падна със сподавен стон. Тялото му се плъзна по стръмния, покрит с торф склон, няколко метра по-надолу се закачи за някакъв храст, който го задържа временно. Сетне се освободи и се затъркаля отново. Жрецът махна с ръка. Робът с чука пое по дългия път надолу.

— Омир Келсумба — Рахим Сосиас.

Чернокожият гигант изглеждаше още по-едър, когато излезе на ринга. Отново бе прегърнал едва ли не нежно брадвата с двете си ръце. Дебелият Сосиас с кривата си сабя изглеждаше ужасно неравностоен. Ала тъкмо неговият ятаган пусна първата кръв. Бе лека рана — само одраска с върха бедрото на Келсумба. Сосиас отлично бе преценил замаха си във времето; ответният удар с брадвата само разкъса широката му горна дреха.

Раната сякаш въодушеви негъра и Сосиас трябваше да отскочи назад, шкембето му се залюля по време на изумително бързия танц. Крачка встрани и брадвата профучава, крачка напред и проблясва острието й с лекота и бързина, с каквито не може да се върти и най-леката сабя, а в същото време и най-тежкият меч не може да я парира. Тих мълвеж на страхопочитание се понесе из кръга, наобиколил бойния ринг.

Сосиас опита отново удара в бедрото или направи лъжливо движение за такъв удар. Този път отговорът дойде по-бърз и по-близък, ала въпреки това той по чудо успя да спре изведнъж и в критичния момент да направи крачка встрани, без да бъде засегнат. Скритият му нож се появи в лявата ръка, ала вече не можеше да приближи достатъчно, за да го използва.

Щеше да бъде самоубийствено просто да чака и да се опитва да избягва непрекъснато ударите на брадвата. Сосиас трябваше да опита нова атака; най-сетне голямата брадва го улучи в устрема му и отнесе лицето му. Томас Сграбчвача, подпрян на копието си на десетина метра разстояние, усети как топли капки кръв плиснаха по ръката му.

— Томас Сграбчвача — Ван Номада.

Ван, с неудобната хватка на дългия си меч, се изправи срещу Томас, който направи няколко пробни мушкания с огромното си копие. Ван не губи сили в опити да отсече копието, чиято бронирана дръжка вече бе доказала неуязвимостта си в няколко предишни единоборства. Отначало схватката се развиваше бавно, двамата мъже се придвижваха предпазливо, с много лъжливи движения, но без истински усилия да атакуват.

След известно време за познавачите — а зрителите бяха само такива — стана ясно, че Ван не може да се освободи изцяло от привичната непохватност, с която стискаше меча си. Наистина, той веднага заемаше правилната позиция с удивителна бързина, но частицата от секундата, която губеше при тази корекция, бе твърде много за състезание на такова равнище. Непохватността не бе типична за Ван, както и странният начин, по който Келсумба държеше брадвата си; това бе тренирана поза, предназначена да накара противника да свали гарда. Но сега тя бе напълно безполезна и Ван го съзнаваше много добре; той не искаше да я използва, но нервите и мускулите забравяха и влизаха пак в стария модел.

Томас на няколко пъти усети тази грешка и поправянето й, сетне улови мига, когато дългият меч бе ужким свален надолу. Със звук като удар на бухалка копието прониза дрипавата риза на Ван и торса му малко над колана с трофеите му. Като видя яркия фонтан на собствената си кръв, лицето на Ван придоби изражението на безхитростна мъка, а сетне изобщо изгуби всякакво изражение.

Фарли от Айкоск, който се отдалечи от смъртоносния ринг и започна бавното изкачване нагоре в компанията на тримата си другари, бе обезпокоен от мрачното си усещане, че боговете бяха забравили шепата оцелели. На първия завой на виещия се път хвърли поглед през рамо и видя вкочаняващите се тела на четирите жертви за деня, проснати край ринга; една-единствена, облечена в сиво фигура с чук на колана, бе започнала да копае скромната яма, която щеше да бъде техен гроб. Исаксон, който вървеше до Фарли, също гледаше назад, и също като него изглеждаше обезпокоен. Фарли понечи да изкаже своята обърканост, но се отказа, не знаеше как да облече чувствата си в думи.

На няколко крачки пред тях Омир Келсумба, чиято огромна брадва бе почистена, поставена в калъф и изглеждаше невинна като сечивото на някой дървар, изкачваше сякаш безкрайния хълм с лека стъпка. Мислите му бяха далеч, при малките болни деца и жена му. Ако спечелеше Турнира, навярно би могъл да се върне да види семейството си, понесъл се като дух с нощния вятър, или пък — с променена външност, като обикновен пътник. Всички знаеха, че боговете можеха да вършат такива неща, а когато той спечелеше Турнира, щеше да е почти бог.

По-преди имаше от време на време известни съмнения, но сега убеждението, че ще победи, се бе завърнало. С всяка следваща победа той ставаше все по-силен. Усещаше как Божата сила се влива в кръвта му. А след като постигнеше пълната си мощ, никой не би могъл да застане срещу него. Когато Турнирът свърши, той ще бъде бог, а боговете могат да лекуват и да убиват. Щом заеме мястото си от дясната страна на Торун, богинята на изцелението не би могла да му откаже да излекува децата му. Дете на бог никога не е умирало в коптор от лош късмет или смъртна болест.

До Омир Келсумба, в крачка с него, но без да се догажда за мислите му, вървеше Томас Сграбчвача. Въпреки че цял живот бе прекарал в насилие като бандит, войник, телохранител и платен преследвач на опасни престъпници, Томас от време на време изпадаше под влиянието на почти парализиращия страх от нараняване или смърт. Необходима му бе желязна воля, за да не покаже страховете си. Сега бе обладан от този страх и от предчувствието, че ще загуби следващия двубой. Не можеше да види нищо пред себе си освен широкото лезвие на Келсумбовата брадва, към която не смееше да погледне. Томас имаше достатъчно опит с този си страх, за да знае, че ще премине само ако може да му се противопостави, когато най-сетне излезе на ринга срещу противника си. Тогава нещата щяха да се оправят, нямаше да има време да се бои. Тогава никой не би могъл да му противостои. И сега, докато се изкачваше, той мрачно потискаше страховете си, опитвайки се да не мисли за нищо.

Пътят стигна до кулите-близнаци, където постовите отдадоха тържествено чест на преминаващите бойци.

— Паркът на боговете — рече високо Томас и се огледа, без да спира.

Пътят вече бе по-широк, с хубави, постлани с фин чакъл тротоари, зад които лианоподобната растителност образуваше непрекъснат, примамлив килим.

— Да — рече с почтителен тон зад гърба му Фарли от Айкоск. — Мисля, че можем да зърнем и Торун измежду тези дървета.

Никой не отговори. Не след дълго Йелгир, жрецът, който ги водеше, им даде знак да спрат, след което ги изведе малко встрани от пътя. Тук почвата бе по-мека отколкото преди, теренът — по-малък. Нощта се спусна тихо, неподвижна като гроб, или почти толкова.