Планетата на Берсеркера

III

„Орион“ вече бе навлязъл дълбоко в системата и бързо съгласуваше орбиталната си скорост със скоростта на Хънтърс; всъщност, не му оставаше много до навлизането в атмосферата. Седнал в креслото си в малкия команден мостик по средата на кораба. Шьонберг наблюдаваше работата на автопилота, съгласувана с компютризираното холографско изображение на планетата, която се носеше пред него; планетата, която изглеждаше gestalt, според данните на сензорните инструменти, вградени във външния корпус на кораба.

Няколко дена преди това Суоми бе извлякъл разпечатка за планетата Хънтърс от корабния „газетар“ — стандартна база данни, използвана за навигация, търговия и в случай на авария. Годината на Хънтърс бе около петнайсет пъти по-дълга от земната стандартна година; следователно Хънтърс бе много по-далеч от източника на живот, отколкото Земята от Слънцето; ала слънцето на Хънтърс бе синкавобял субгигант, тъй че силата на излъчването бе кажи-речи същата. Радиусът, масата и гравитацията на Хънтърс бяха като на Земята, както и съдържанието на атмосферата. Хънтърс сигурно щеше да бъде колонизирана от полюс до полюс, ако не бе изключителният осев наклон — повече от осемдесет градуса спрямо равнината на въртене около тукашното светило — почти толкова, колкото и на Уран в орбитата му около Слънцето.

Пролетта властваше вече цяла една стандартна година в северното полукълбо на Хънтърс и този район излизаше сега от нощта, която бе на практика дълга горе-долу колкото една стандартна земна година. Край полюса нощта бе траяла повече от пет стандартни години, а общото й времетраене бе седем години. Далеч на север ледените клещи на студа и мрака бяха наистина неумолими, но скоро щяха да се разтворят. Предстояха седем години постоянно слънцегреене.

Според данните на „газетара“, които навярно още бяха валидни, макар и остарели с повече от век, хората изобщо не бяха успели да се установят за постоянно по-надалеч от 15 градуса ширина от двете страни на хънтърския екватор. Щяха да бъдат необходими куполни колонии, но населението никога не се бе разраснало дотолкова, че да се наложи разширяване и да стане строителството им изгодно. Всъщност населението не бе заело дори цялата екваториална зона на главния континент, когато довтасаха берсеркерите. При атаките на машините-убийци, пришълци от Космоса, развиващата се технологично цивилизация на колонистите на Хънтърс бе унищожена; намесата на бойната флотилия на Карлсен бе единствената причина, поради която някои от колонистите — а и самата биосфера всъщност — бяха оцелели. Туземният живот, макар и нито една от формите му да не бе интелигентна, успя да се запази във всички ширини, като преживяваше дългите зими в зимен сън под една или друга форма, а в много случаи проспиваше и жарките лета в цикъл на летен сън.

Встрани от тропиците пролетта предлагаше единствената възможност за хранене, растеж и възпроизводство. Тъй като южното полукълбо бе заето в по-голямата си част от вода, северната пролет бе засега от огромно значение за земните животни. По време на северната пролет с топенето на ледовете от пещери, гнезда и дупки се появяваха най-различни зверове. Сред тях имаше хищници и, което бе по-ужасно, те изгаряха от по-силен глад и жестокост, отколкото което и да е същество, живяло някога по дивите кътчета на Земята. Сега на планетата Хънтърс, както винаги след всеки петнайсет години по земния стандарт, започваше с пълна сила ловният сезон, откъдето идваше и името й.

— По-скоро би трябвало да го наричаме бракониерския сезон — обърна се Карлос Суоми към Атина Поулсон. Двамата се намираха в стрелбището, което Шьонберг бе устроил преди няколко седмици в голямата кабина, точно под салона на „Орион“. Суоми и Атина се бяха вторачили в големия стелаж с високоенергийни оръжия.

Шьонберг бе наредил всеки на борда да си избере оръжие и да се обучи с него, преди да започне истинската стрелба. Шьонберг и Де ла Торе прекарваха доста време долу, докато Селесте и Барбара почти не се мяркаха там.

Суоми и Атина бяха по-умерени, той обикновено се вясваше, когато тя отиваше да тренира. Сега бяха по средата на тренировката. На около десетина метра от стелажа — което ще рече, половината диаметър на сферичния кораб — компютърно симулирана холограма показваше в стопкадър шепа хънтърски хищници в доста добре изрисуваната им естествена среда. Около скицираните животни и в дълбочина до илюзорния хоризонт се простираха няколко квадратни километра ледници.

— Добре — рече Атина с обичайния си нисък тембър. — Формално погледнато, това пътуване е в нарушение на междузвездните закони. Но нито властите на Земята, нито Междузвездните власти, изглежда, дават пет пари. Оскар е твърде хитър, за да се въвлича в сериозни неприятности за такива неща. Отпусни се и се наслаждавай на пътуването, Карл, след като си вече тук. Защо изобщо си тръгнал, след като идеята не ти се нрави?

— Знаеш защо дойдох!

Суоми извади наполовина една пушка от стелажа, но я върна обратно. Дулото й в убито сив цвят бе леко издуто в края, цялото надупчено с малки, прецизно нанесени по машинен път отвори. Излъчваше физическа мощ, доведена сякаш до абстрактно, чисто математическо изражение. Суоми вече бе опитал почти всички пушки от стелажа и му се виждаха почти еднакви, въпреки значителните различия в дължина, форма и тежест. Сега бяха заредени със специални пълнители за стрелба по мишена, изстрелваха съвсем слаб лъч, колкото да попадне в обсега на мишената. Настройката и обсегът им по принцип не бяха по-различни от пушките по панаирджийските стрелбища на Земята или на някоя друга от колонизираните планети; само че там обикновено се стреляше по играчки берсеркери — черни метални призрачета с най-различни ъгловати форми, които размахваха крайници или святкаха заплашително с имитиращи лазери светлини.

— Винаги са ми харесвали тези стрелби по мишена — рече той. — Мигар не са достатъчно реални, че трябва да преследваме и живи животни?

— Защото тези не са истински — рече Атина твърдо. — И стрелбата по тях също не е истинска.

Тя си избра пушка и се обърна гърбом към Суоми, за да се прицели. Сканерът отчете позата й като на готов за стрелба ловец и картината пред нея бавно оживя отново. Многоусто създание с твърда, гъста козина се промъкваше към тях от около седемдесет метра разстояние. Атина стреля, пушката леко изтрака, без да трепне, и звярът се преметна грациозно, почти стилизирано, във въздуха; там, където би трябвало да е гръбнакът му, се появи червена светлинка. Показанията бяха: точен изстрел, животното е убито.

— Атина, аз дойдох, защото ти тръгваше и исках да прекарам известно време с теб, да изясним отношенията помежду си. Затова те помолих да ми издействаш покана. А освен това едва ли някога бих получил друга възможност да пътешествам с частна космическа яхта. Ако ще трябва да ловувам, за да е доволен твоят господар и капитан горе, ще го направя. Или поне ще се престоря, че го правя.

— Карлос, ти непрекъснато ми говориш лоши неща за Оскар, но това няма да мине. Мисля, че ще избера тази.

Тя повъртя пушката в ръцете си, оглеждаше я с критичен поглед.

— Чудя се какво ли си мислят хората от Хънтърс за експедиции като нашата?

— Доколкото знам, те не им вредят. Не знам дори дават ли изобщо пет пари, че сме тук; мисля, че не. Няма да ловуваме в населен район, а на север.

Тонът й бе уверен, сякаш знаеше за какво говори, макар навярно да бе прочела просто същата разпечатка, която и Суоми бе изучавал одеве. Никой друг, освен Шьонберг, не бе идвал тук преди, а и самият той не бе особено разговорлив за предишното си пътешествие. С няколко думи ги увери, че ще се насладят на един великолепен спорт, накратко ги предупреди за някои опасности, от които трябва да се пазят — и толкоз. Сигурно бе идвал на Хънтърс няколко пъти. Трябва да бе на триста години, че и повече; трудно бе да се прецени това, след като възраст от петстотин години не бе нещо необичайно. Стига централната нервна система да издържи, останалите органи по принцип можеха да бъдат ремонтирани или при нужда — подменени.

По интеркома прозвуча гласът на Шьонберг:

— Скоро навлизаме в атмосферата, народе. След двайсет минути ще бъде изключена изкуствената гравитация. Подредете и застопорете нещата си и се настанете в салона или в кабините си.

— Слушаме те в стрелбището — отвърна Суоми. — Тръгваме.

Той и Атина се заеха да привържат пушките на стелажа, както и всичко останало, което би могло да се разлети, ако маневрирането в състояние на безтегловност по някаква причина станеше опасно.

Няколко минути по-късно Суоми вече наблюдаваше спускането им на екраните-стени в салона. Планетата, която бе не по-голяма от звездичка, когато я бе видял за последен път, сега беше над тях, или така поне изглеждаше. Нарасна още, сетне се премести под тях, след като Шьонберг промени позицията на кораба, разстла облачна мрежа да улови „Орион“, а най-накрая се превърна в свят с хоризонт, към който да се придържат. Синкавобялото слънце придоби жълтеникава отсянка, когато започнаха да го виждат вече през атмосферата на планетата.

Земята долу бе планинска, сурова. Досущ както повечето планети, отвисоко Хънтърс изглеждаше ненаселена. Тук това впечатление се запази, дори когато слязоха на няколко километра височина.

Шьонберг, сам в командния мостик, пое изцяло управлението от компютрите, поведе ръчно кораба, като бързо местеше поглед от един монитор на друг. В салона можеха да го видят на телевизионния екран за пътници. Бе очевидно, че на практика нямаше никакво движение в атмосферата на Хънтърс и не съществуваше заплаха за катастрофа във въздуха.

Сега Шьонберг следваше някаква река, всъщност маневрираше между стените на дълбок каньон. Възвишенията се издигаха и сетне потъваха под „Орион“, когато той променяше курса встрани от речното корито, като същевременно непрекъснато намаляваше скоростта. Най-накрая в полезрението им, в началото на някакъв проход, се появи подобно на хижа здание с дървени пристройки; целият комплекс бе обрамчен с ограда. Почти нямаше равно място, но Шьонберг без проблеми приземи кораба върху голата земя на около петдесет метра от оградата. От сферичния метален корпус се спуснаха солидни подпори, които да поемат тежестта му и да го поддържат изправен. Едва доловимо поклащане подсказа, че управляващият е изключил задвижването. Корабът използваше за маневриране в атмосферата същите безшумни сили, както в Космоса — макар и в близост до маси с размерите на планета да бе необходимо повече внимание — и бе в състояние да кацне на каквато и да е повърхност, която може да поеме тежестта му.

Очевидно кацането им бе наблюдавано, защото още щом задвижването бе изключено, от портата в оградата започнаха да излизат хора, облечени с еднообразни дрехи. Пристигането на космически кораб бе вълнуващо събитие, но нищо повече. Импровизираният комитет по посрещането — шестима или осмина души, не се поколеба да се приближи.

След като корабът се закрепи устойчиво на земята, Шьонберг стана от мястото си и се запъти към главния люк, отвори го, без да се бави, и натисна бутона за спускане на рампата. Преди отпътуването той и останалите бяха взели имунологични мерки, а корабът бе третиран от медиците, за да се избегне пренасянето на опасни микроорганизми на тази планета с примитивно здравеопазване.

Туземците чакаха на няколко метра от кораба; жените — с дълги роби и тежки престилки, повечето от мъжете — с работни комбинезони. Неколцина държаха в ръце примитивни ножове и мотики.

Един усмихнат млад мъж, по-добре облечен от другите (ботушите му бяха по-контешки, макар и тежки като на останалите), с къс меч в украсена ножница на кръста, пристъпи напред.

— Е, добре дошли. — Говореше на общия език, но за ухото на земния жител — с тежък, макар и разбираем, акцент. — Доколкото си спомням, ти си мистър Шьонберг.

— Точно така. — Усмихнат и с открити маниери, Шьонберг се спусна по стълбичката, за да се ръкува. — А ти си… Кестанд, нали? По-малкият брат на Микенас?

— Вярно. Бях съвсем малък, когато идвахте за последен път на лов. Учудвам се, че ме позна.

— Никак не ми беше трудно. Как е Микенас?

— Добре. Със стадата е.

Разговорът продължи да се върти около състоянието на ранчото или феодалното имение (каквото и да бе то), притежавано или управлявано от отсъстващия Микенас. Суоми и останалите пътници — жените сега бяха облечени доста по-скромно — бяха излезли от салона, но възпрени с жест от Шьонберг, си останаха в кораба и само се наслаждаваха на свежия, извънземен въздух. Селяните междувременно си стояха скупчени отстрани. Изглеждаха до един весели и здрави, но сякаш бяха глухонеми. Навярно бяха минали петнайсетина години, откакто някой от тях бе получавал новини от голямата междузвездна цивилизация, която бе разпростряла мрежата си в небето над тях. Усмихваха се на гостите, но само Кестанд говореше, а дори той нямаше никакво намерение да попита как вървят нещата там, сред звездите.

Явно щяха да минат без запознанства. Цялата работа приличаше на тайно събиране, нещо като среща на контрабандисти. За миг Суоми се усъмни, но идеята му се видя смехотворна. Човек, богат колкото Шьонберг, не би се забъркал тъй направо с контрабанда, ако е решил да я прави.

— Ловувахте ли вече? — попита Кестанд.

— Не. Исках да се отбием първо тук и да видим какво се е променило от последното ми идване.

— Ами… — Кестанд (в никой случай най-красноречивият оратор, когото Суоми бе слушал) се разпростря върху по-раншните си сведения за състоянието на реколтата, времето и лова. — … Но нямаше истински северен лов, нали разбираш, този сезон още не съм успял да намеря време. Бих искал да тръгна веднага, но Микенас ме остави за свой заместник.

Шьонберг слушаше търпеливо. От изтърваните тук-там реплики Суоми разбра, че Микенас и Шьонберг бяха пътували на север с космически кораб през миналия ловен сезон и се бяха поздравили със значителен успех. Погледът на Суоми бе неотклонно прикован от меча, който Кестанд носеше. Ножницата беше кожена, привързана към колана му, дръжката изглеждаше като пластмасова, но най-вероятно бе дървена или кокалена; на Суоми му се искаше да знае повече за местните материали. Като прерови спомените от целия си живот — едва трийсет години, — не можа да си спомни да е виждал човек, който носи оръжие с несимволично предназначение. Разбира се, този меч би могъл да бъде и само символ на властта. Но изглеждаше съвсем истински и необходим, както мотиката, която държеше друг от мъжете.

Диалогът бе променил посоката си към правителствените и религиозни промени след последния северен ловен сезон. За Суоми това бе неясна тематика, но Шьонберг, изглежда, я разбираше.

— Значи Божата планина е взела властта — рече замислено Шьонберг и поклати глава, сякаш съмненията му се бяха потвърдили. Сетне попита: — Ще проведат ли Турнира, както го бяха планирали за този сезон?

— Да. — Кестанд погледна към слънцето. — Би трябвало да започне след два или три дена. Байръм от Лонг Бриджис е нашият местен шампион.

— Местен ли? — Шьонберг бе озадачен. — Лонг Бриджис не се ли намира на цели двеста километра от тук?

— Нали ти казах, че Турнирът е световен. Всяка от шейсет и четирите области излъчва шампиона си. — Кестанд поклати глава. — Много бих искал да отида.

— И сигурно би отишъл, обзалагам се, че би го предпочел пред лова, ако Микенас не те бе оставил за свой заместник.

— Не, о, неее, няма начин. Турнирът е закрит — само за боговете и за жреците. Дори графът не получи покана, а Байръм му е телохранител. Микенас пък и не опита.

Шьонберг се намръщи леко, но не продължи повече с въпросите за Турнира. Суоми междувременно си представяше Турнира като онези от старите приказки на Земята — с мъже в брони, които фучат един срещу другиго върху също тъй бронирани коне и се опитват да се свалят от седлата с копия. Но не би могло да бъде съвсем същото; спомни си, бе чел, че на Хънтърс няма яздитни животни.

След още малко приказки Шьонберг благодари вежливо на информатора си и извика да му подадат от кораба чантата, поставена в чекмеджето близо до входния люк.

— Дайте и два от онези слитъци, които ще намерите в чекмеджето; моля, донесете ги долу, господа.

Суоми и Де ла Торе свалиха нещата по стълбичката. Шьонберг постави чантата в краката на Кестанд и обяви:

— Бях обещал на Микенас да му донеса това — батерии за лампите и някои лекарства. Кажи му, че съжалявам за това, че не се видяхме; ако всичко е наред, ще се отбия отново следващия ловен сезон. А това тук — вдигна двата слитъка и ги подаде на туземеца, — е за теб. Подходящ метал за върхове на стрели или за сечива и оръжия. Намери някой добър ковач да се заеме с него. Кажи му да го закалява в ледена вода, мисля, че няма да имате трудности с намирането й по тези ширини.

— О, благодаря ти много! — Кестанд очевидно бе твърде доволен.

След като стълбицата бе прибрана и люкът — затворен, Шьонберг веднага вдигна отново „Орион“ във въздуха. Управляваше ръчно, издигна се в стръмна дъга, след което постепенно приведе кораба в хоризонтален полет с курс северозапад.

Този път пътниците бяха дошли с него при пулта за управление и седяха или надничаха зад рамото му. След като поеха в хоризонтален полет, Де ла Торе попита:

— Накъде отиваме, безстрашни водачо? Ще идем ли да погледаме как строшават някоя и друга глава?

Шьонберг изсумтя.

— Нека първо половуваме, Гус. Онзи каза, че Турнирът ще започне след два-три дена. Нямам търпение да половувам малко. — Този път реши да спази етикета и да се обърне към тях. — Това устройва ли ви?

Планетата бягаше на юг и изток. Слънцето, отново синкавобяло на тази височина, обърна обичайния си за този сезон дневен ход на изток, поради огромната, многократно по-висока от звуковата бариера, скорост на кораба им. Един индикатор в края на опасната зона показваше, че движителят се напряга докрай, за да ги носи с такава скорост тъй близо до центъра на маса с размерите на планета. Шьонберг наистина изгаряше от нетърпение. Суоми забеляза, че бе включил силовите гасители по корпуса, за да омекоти звуковите ударни вълни; летяха твърде високо, та да ги види някой от земята с невъоръжено око. Никой долу не можеше да ги засече.

Селесте и Барбара скоро се оттеглиха, за да се преоблекат с обичайните междузвездни одежди. В следващите няколко дена групата щеше да е далеч от погледите на хънтърските мъжкари, които биха могли да се възбудят или да се скандализират от модата на големия свят.

Атина, подпряла се на стойката зад креслото на Шьонберг, отбеляза:

— Питам се дали има и други ловни дружинки тук. Имам предвид хора от други планети, като нас.

Шьонберг само сви рамене.

— Предполагам, че би могло да има три-четири — рече Суоми. — Малцина могат да си позволят частно космическо пътуване, а същевременно трябва да са увлечени и по лова.

— А тъй като ние имаме това увлечение, жив късмет е, че попаднахме на Оскар — обади се Де ла Торе.

Оскар не отвърна нищо. Суоми попита Де ла Торе:

— Между другото, ти за него ли работиш? Не си ми споменавал.

— Както се казва, икономически съм независим. Запознахме се по бизнес дела преди година.

Шьонберг бе издигнал кораба малко по-високо, за да облекчи движителя. На тази височина Хънтърс като че бе готова да пусне отново кораба от прегръдката си. На няколко от стените-екрани се виждаше „терминатор“ — граничната линия между нощта и деня, — която се спускаше под ъгъл през облачния покров към невидимия екватор на юг. Южният полюс, скрит от извивката на кълбото, бе почти в средата на около седемгодишния си (според стандартното време) период на непрекъснато слънцегреене. Слънцето се намираше на една стандартна година след най-голямото си приближение до зенита и сега се въртеше спираловидно все по-ниско и по-ниско на небето — извършвайки по едно завъртане всеки хънтърски ден или около едно завъртане за двайсет стандартни часа.

След още две стандартни години слънцето щеше да се отправи към дългата нощ, за южния полюс, и едновременно с това щеше да изгрее над хоризонта на северния. Точно сега хънтърската Арктика, скована във втората половина от дългата нощ, би трябвало да изглежда безжизнена като повърхността на Плутон, погребана под огромния покров на голяма част от водата на планетата. Там горе зората на равноденствието щеше да тури край на ловния сезон; точно сега обаче сезонът бе в разгара си по средните ширини на север, където слънцето току се бе показало над хоризонта и с всеки ден се издигаше по малко от изток към запад в южното небе, предизвиквайки размразяването. Сигурно този район бе и целта на Шьонберг.

Спуснаха се в един свят на леден сумрак, сред склоновете на голи скали и фантастични, топящи се ледници, надвиснали над долини, изпълнени с буйни води и със зеленината на неудържимо разцъфващия живот.

Шьонберг намери проходимо място в пейзажа, където да приземи „Орион“ върху достатъчно равна и твърда скала, която да понесе тежестта му. Този път, преди да отвори люка, той взе от малкия стелаж досами него пушка и я приготви за стрелба. С отварянето на люка нахлу постоянният полифоничен грохот на буйните води. Шьонберг пое дълбоко въздух, изправи се и се огледа внимателно. Както и при предишното кацане, останалите бяха зад него. Селесте и Барбара не бяха облечени за леденото време и треперейки, се отдръпнаха назад. Въздухът миришеше на влага и студ, на размразяване и на чуждоземен свят. Пейзажът, който се разкриваше пред тях, бе твърде обширен и сложен, за да може да се възприеме бързо. Южните планини се издигаха високо и хвърляха сенки върху хребетите на север.

Излязоха веднага; оставаха само няколко стандартни часа до смрачаване. Шьонберг направи обичайната проверка на оръжията и на другата екипировка и попита за доброволци.

Атина веднага обяви, че е готова. Де ла Торе също каза, че би опитал. Суоми — и той, макар да нямаше намерение да убива нещо, което не го е нападнало. Изпитваше истинско желание да излезе за малко от кораба. Въпреки че, за да смекчат ефекта на затвореното пространство при проектирането на интериора на „Орион“, бяха използвани всички трикове на психологията на заобикалящата среда, пътешествието все пак бе сбрало шестима души на малко място. Тъй като Суоми знаеше всичките номера на проектантите, те имаха най-малък ефект върху него. Барбара и Селесте решиха да не излизат на лов този ден, след като Шьонберг им даде да разберат, че такова е и неговото предпочитание. Обеща им по-спокоен пикник на сутринта.

— Ще вървим по двойки — обяви Шьонберг, след като всичко бе готово. — Гус, ти си ловувал и преди, макар и не на тази планета. Бих предложил с Атина да се поразходите из ей оная долина.

От изходния люк се виждаше как тя се простира пред тях — започваше трийсет-четирийсет метра след каменистия терен, където бе кацнал „Орион“, километър и половина леко извит и покрит със зеленина склон преминаваше в покрит с лед каньон, в чиято основа бе започнал да пробива пътя си нов буен поток.

— Ей там, в долния край, където склонът преминава в каньон, растителността може да достига и човешки бой. Трябва да има дванайсет-тринайсет вида тревопасни животни.

— На толкова малко място? — прекъсна го Де ла Торе.

— На толкова малко място. — Предвкусвайки лова, Шьонберг изглеждаше по-спокоен и весел, отколкото през цялото пътешествие досега. — Тук през пролетта животът не просто се размразява, той изригва. В тази долина трябва да има и големи хищници, дано не греша. Не бива да изскочат срещу вас на една ръка разстояние, затова заобикаляйте по-високата растителност. Карлос и аз ще поемем по горната пътека. — Тя се извиваше по скалистия склон от другата страна на кораба. По време на спускането им Суоми бе зърнал високите ливади в тази посока. — Може да открием нещо наистина изгладняло там горе: току-що излязло от пещерата си и запътено към долината за първото си ядене от година или две насам.

Високи обувки, топло облекло, оръжия, комуникатори, екипировка за аварийни ситуации — всичко бе наред. Суоми слезе последен по рампата и обувките му изхрущяха върху хънтърската почва. Едва бе слязъл от рампата, и тя започна да се сгъва и прибира. Ако компаньонките си останеха в кораба със затворен люк, щяха да бъдат в пълна безопасност, докато мъжете се завърнат.

Атина и Гус им махнаха и тръгнаха надолу, а филизите на тревоподобната растителност, покрила земята, се увиваха около обувките им.

— Върви напред по пътеката — рече Шьонберг и посочи нагоре. — Сигурен съм, че си добре с нервите, но е въпрос на принцип: не обичам, когато изскочи нещо, по което си струва да се стреля, ловец новак да е със заредена пушка зад гърба ми. — Ако и думите да не бяха мили, тонът му бе шеговит, а и изражението му бе весело и дружелюбно. Явно с Шьонберг в момента всичко бе наред, гореше от нетърпение да потеглят.

Всъщност нямаше пътека, която да следват, но Суоми пое по хребета на хълма, който си бе естествен път и който Шьонберг сигурно бе имал предвид.

Още с първите стъпки на изкачването Суоми изпадна във възхита от окръжаващия го свят. Навсякъде, където топенето на зимния лед бе разкрило дори само няколко сантиметра почва, се виеше буйна растителност. Не се виждаха подобни на дървета растения, явно всичко бе започнало да расте преди няколко дена или седмици. В по-голямата част от терена тревоподобните и лианоподобни растения не бяха по-високи от кръста, но тук-там растяха толкова нагъсто, че човек не можеше да зърне земята между стъблата им. Растенията се бореха като обезумели, безмилостно, за вода, за топлина и слънце, стремяха се да израстат, да получат колкото се може повече от влажния сезон, преди да започне дългата, изпепеляваща суша на лятото.

Спря се пред ливада, където създания с размерите на човек, прилични на голи охлюви, пълзяха и се хранеха лакомо с растенията; виждаха се гънките по сивкавите им, безкосмести тела.

— Сланисти червеи — рече пренебрежително приближилият зад него Шьонберг, още като ги видя. — Сега внимавай много, нещо може да ги дебне.

— Възможно ли е някои от по-едрите видове да замръзват напълно по време на нощта?

— Биолозите, с които съм говорил, твърдят, че е невъзможно. Но едва ли някой може да бъде сигурен.

Шьонберг оглеждаше района с бинокъла си. Между тях и кораба се издигаше малко, скалисто хълмче и сега се намираха извън обсега на каквото и да е творение с човешки произход, ако се изключат нещата, носени от самите тях. Стъпките, които бяха оставили тук-там из кишата или из разкаляния торф, бяха единствените следи от присъствието на хора. Светът около тях бе сътворен девствен — чрез смърт и възкресение.

Суоми също оглеждаше района, но не с бинокъл и не в търсене на дивеч. Жълтеещото слънце се плъзгаше ниско над планинския хоризонт и изглеждаше като да е пред залез; всъщност обаче на дневната светлина й оставаха още час-два. От другата страна на широката долина изстена ледник, избълва няколко тона от корниза си и се разцепи с появата на нов, бистър водопад. Органовата музика на по-стари водопади се носеше постоянно в далечината. Постепенно, като възприемаше гледката по-пълно и докато преминаваше радостта, че е отново на открито, Суоми осъзна, че никога не бе съзирал толкова красива и величествена природна гледка, не бе виждал поне приблизително нейно подобие. Дори чудесата и ужасиите на космоса, които, ако изобщо могат да се възприемат, не бяха далеч отвъд мащабите на човешкото мислене и възприятие. Докато този боботещ свят на планини и долини, с неговия изригващ живот, бе извън човешките представи.

Шьонберг не бе толкова доволен от видяното. Очевидно не бе открил следи от хищници.

— Хайде да повървим още малко — рече троснато той, докато прибираше бинокъла.

Суоми отново поведе. След като изминаха още неколкостотин метра, Шьонберг пак нареди да спрат, този път в основата на стръмен склон.

Шьонберг огледа отново терена с бинокъла, този път по-набързо, посочи към хълма и рече:

— Аз отивам там горе да поогледам. Искам да съм сам, безшумен и незабележим. Ти остани тук, не мърдай и си отваряй очите. Може нещо да ни е проследило, дебнейки ни, така ще имаш възможност за добър изстрел, докато чакаш.

Усетил леката тръпка на опасността — но достатъчно лека, за да е и приятна, Суоми се обърна назад и огледа пътя, по който бяха дошли. Нищо не мърдаше освен далечните, безвредни сланисти червеи.

— Добре.

Седна и загледа как Шьонберг се изкачва по склона и изчезва зад върха на хълма. Сетне се завъртя върху каменистото си „седало“, като се наслаждаваше на липсата на хора околовръст. Възхитително бе да си толкова сам… струваше му се, че е за пръв път през живота му. Можеше да се усамоти и на кораба, разбира се, но там винаги бяха телата и умовете на останалите и човек неизменно усещаше присъствието им на няколко метра от себе си. Суоми погледна комуникатора на колана си. Каналите за връзка между ловците и тези между ловците и кораба бяха включени, но досега изобщо не бяха ги използвали. Всички се наслаждаваха на физическото и психическото усамотение.

Времето течеше. Шьонберг се забави повече, отколкото бе очаквал Суоми. Лека сянка пробяга по близките растения, докато слънцето се спускаше зад далечен леден зъбер. Внезапно пред очите на Суоми се появи великолепен ледников звяр — може би на около 250 метра разстояние, — отвъд малко възвишение от детрит, срутил се от склона на хълма, в чието подножие чакаше Суоми. Появи се не оттам, откъдето Шьонберг очакваше хищници, а и създанието не гледаше към Суоми. Блещеше се надолу и въртеше глава напред-назад. Суоми вдигна бинокъла и си припомни прочетеното. Великолепен екземпляр, мъжки, може би във втория си жизнен цикъл, току-що събуден от втория зимен сън през живота си, в разцвета на силата и свирепостта си. Виждаха се хлътналите му слабини и ребра, въпреки гъстата оранжево-жълта козина. Бе доста по-голям от земен тигър.

Без да се изправя, Суоми вдигна пушката си и се прицели спокойно. Само си играеше. Свали оръжието.

— Твърде далеко е за новак — чу той гласа на Шьонберг зад себе си, малко по-нагоре по склона. Ревът на водопадите сигурно погълна думите, преди звярът да ги е чул, така както Суоми не бе доловил приближаването на Шьонберг сред скалите. — Ала целта е добра. Ако не искаш да опиташ, ще пробвам аз.

И без да се обръща, Суоми знаеше, че Шьонберг вече вдига пушката си, за да се прицели. И пак, без да се обръща, Суоми вдигна своето оръжие и стреля (бум — малко по-силен звук, отколкото на стрелбището, а и сега, след като пушката бе регулирана на пълната си мощ, откатът бе чувствителен); прицелил се бе нарочно пред животното, за да го подплаши — изстрелът вдигна леден гейзер. Животното се сниши по котешки, сетне обърна към земляните своята непроницаема, чуждоземна муцуна. Хората, които населяваха Хънтърс, произхождаха от Земята; затова бе лесно да се забрави колко непривично чуждоземни бяха всички останали форми на живот.

В следващия миг ледниковият звяр вече тичаше, прекосяваше склона с големи котешки скокове. Ала той не бягаше от хората, както би трябвало, както Суоми неразумно бе очаквал. Без изобщо да осъзнава силата, пред която се изправя, той идваше към него, за да го убие и изяде. Следваше инстинкта на влудяващия глад. Препускащите лапи с дълги нокти къртеха камъни от сипея и те се търкаляха надолу, примесени със сняг.

Стреляй! Дали Шьонберг го изрече, или той самият, дали пък само мисълта се рееше в ледения, сякаш застинал извън времето въздух — това Суоми не знаеше. Знаеше само, че към него идва смъртта — видима в плът и кръв, а собствените му ръце не ставаха за нищо друго, освен да се занимават със символи, да задействат пишещи устройства, четки и електронни моливи; и сега мускулите му бяха парализирани и той щеше да умре. Не можеше да помръдне пред безумната сигурност, която съзря в очите на звяра — сигурността, че е надушил месо.

Обади се пушката на Шьонберг — повтарящи се, на пръв поглед безрезултатни изпуквания току до дясното ухо на Суоми. Невидимите юмруци с богоподобна мощ се стовариха върху гърдите на готвещото се за нападение животно, посрещнаха красивата енергия на нападението му с още по-голяма, по-брутална сила. Изстрелите изтръгваха фъндъци оранжево-жълта козина, раздробиха мускулите и костите под нея. Огромното тяло изгуби грациозността и устрема си. И все пак, изглежда, не се отказваше да достигне хората. Но тялото му се разкъса от поредицата проникващи рани и от тях се заизливаха вътрешностите му — сякаш бе някаква натъпкана с червена материя плюшена играчка. Суоми ясно видя как отворената предна лапа с дълги като ножове нокти се изви високо и се стовари в локва киша на десетина метра от краката му.

Когато животното спря да мърда, Шьонберг стреля за всеки случай внимателно още веднъж в тила му, преметна пушката през рамо и извади холограмната си камера. Но след като огледа потъналото в кръв, обезобразено тяло от няколко гледни точки, поклати глава и прибра камерата. Заговори окуражително на Суоми, сякаш изобщо не се бе изненадал или разстроил от поведението му. Беше безцеремонно снизходителен, когато Суоми най-сетне успя да изрече със заекване някаква благодарност. А това посвоему бе най-презрителното отношение, което Шьонберг би могъл да прояви.