Планетата на Берсеркера

XII

Двамата финалисти в Турнира на Торун все още бяха принудени да чакат пред портите на града.

— Томас, защо се държат така с нас? Пренебрежително. Да ни карат да чакаме тук, като някакви търговци, музиканти или актьори, без всякакво уважение. Не сме ли вече почти богове? Нима това е някакво последно изпитание?

— Мой наивни, знатни приятелю — тонът на Томас бе съчувствен; направи дълга пауза, преди да продължи с отговора си, — нима наистина вярваш, че тук има богове?

— Аз… — неспокоен, Фарли не можеше да седне мирен и се полюляваше прав, обзет от трескави мисли. — Торун да ми е на помощ! Не знам.

Признанието за съмнението му увисна във въздуха, на Фарли му се стори, че тишината продължи безкрайно, а Торун не предприемаше нищо.

— Хей, вие там! — изрева изведнъж Фарли към свещениците, които ги гледаха отвисоко — от стените. Сепнати погледи се вторачиха в него. Жрецът Йелгир бе влязъл в града преди доста време, като бе казал, че ще се върне скоро.

— Какво? — отвърна неуверено един от свещениците.

— Ние сме ли другари на боговете, или не сме? Що за посрещане сте ни устроили? Лерос ще разбере за това, а и самият Върховен жрец!

След тирадата си той замълча, сякаш се бе блъснал в стена, лумналият му гняв стихна тъй бързо, както бе изригнал.

— Томас — прошепна той, — чу ли какво рекох? Не „Торун ще научи за това“, а „Върховният жрец ще разбере“. Сега вече знам в какво вярвам. — Лицето му отново придоби ядно изражение, но този път — мълчаливо, изпълнено с горчиво. — Защо тогава съм тук?

Шумният му изблик има достатъчно въздействие върху свещениците и един от тях започна ако не извинителна, то поне умиротворяваща реч. Ала Фарли не щеше и да чуе. Все още обърнат към Томас, той запита настоятелно:

— Кажи ми: какво ще стане, ако ти и аз решим да не се бием? Ако просто им обърнем гръб и си идем по своите си работи?

Томас се смръщи слисан и поклати глава в мълчаливо неодобрение. Фарли не можеше да си трае повече. Изпълнен с презрение, той решително обърна гръб и тръгна да си върви. Томас погледна към свещениците и прочете тяхното желание в очите им. Фарли не бе изминал и десет крачки, когато Томас му препречи пътя. Не за пръв път Фарли се удиви от лекотата, с която се придвижваше този толкова едър мъж.

— Томас, хайде да си вървим с мир!

Мъжът с насоченото копие поклати глава.

— Това не може да стане!

— Хайде! Ако все още ти се бие, не се и съмнявам, че ще ни се наложи да го направим. Тези мекушави мъже, които се преструват на богове, ще изпратят подире ни войниците си и едва ли ще стигнем живи до подножието на планината. Но ще загинем в истинска битка, както подобава на мъже, а не за забавление на някакви лъжци. Хайде.

Томас все още не бе ядосан, но отвърна с мрачна решимост:

— Фарли, аз смятам да остана жив и да докажа на тези хора, че съм най-силният боец на тази земя. Ако не те победя, това няма да е доказано докрай. Нека се бием!

Копието бе насочено от доста време и Фарли забеляза потрепването на мускул в раменете на Томас, което означаваше, че ще последва удар. Фарли извади меча си и едновременно с това отскочи, за да избегне острието на копието. Фарли се включи в битката. Нямаше друг избор. Като замахна с меча, усети ръката си по-силна отвсякога, ала нещо му липсваше — нещо от характера или от душата му.

Не почувства съзнателно страх. Единственото, което искаше, бе да напусне това измамно място. Краката му го водеха по пътя надолу по склона, вместо да го поведат към победния, смъртоносен удар. И изведнъж копието разпра корема му.

Фарли усети, че лежи по очи върху меката трева. „Не беше лошо, чу баща си да казва, като му подаваше ръка да се изправи, ала се нуждаеш от още тренировки.“ „О, татко, вложих всичко, на което съм способен.“ Сетне на Фарли му се стори, че крачи безгрижно из зеления парк на боговете, но белите стени бяха зад гърба му, а не пред него, и той си отиваше у дома.

Когато се убеди, че и последният победен в Турнира е мъртъв, Томас се наведе отново да почисти копието си. Изтри го о скъпото наметало на Фарли; платът и без това бе съсипан от дните и нощите, прекарани на открито, и от множеството битки.

След като оръжието му бе изчистено, доколкото обстоятелствата позволяваха това, Томас привърза ремъка му и го преметна през рамо. Същите няколко лица продължаваха да го наблюдават от портата и от стената. Израженията им бяха на леко одобрение, все едно бяха хора без работа, присъствали на някаква случайна улична свада. Никой не пророни и дума.

— Е, добре — подхвана Томас, малко раздразнен. — Видяхте всичко. Аз съм вашият човек. Шест двубоя срещу най-добрите на света, и имам само няколко драскотини, докато всичките те са мъртви.

— Андреас ще е недоволен, че пропусна последния двубой — рече един от свещениците.

Друг се обърна към Томас:

— Прояви известно търпение. Очакваме Върховният жрец да дойде скоро. Влез вътре, ако желаеш.

Томас реши да вземе и Фарли със себе си, като трофей, като символ на победите си. Клекна и с изпъшкване вдигна топлото, отпуснато тяло в краката си. Фарли се оказа по-тежък, отколкото предполагаше дългурестото му тяло, затова крачките на Томас към града бяха по-бавни и тежки. Портата се отвори пред него, след като изчака известно време с все по-нарастващо нетърпение.

Първото му впечатление от града бе разочароващо. От портата се излизаше право на павирано площадче, най-много двайсет на двайсет метра. То бе притиснато отвсякъде от сгради и стени, по-ниски от външните, които току-що бе отминал. Във вътрешните имаше няколко врати, но всички бяха затворени, тъй че нямаше нищо интересно за гледане накъдето и да се обърнеше. Още неколцина мъже — от по-висок и по-нисък ранг — гледаха Томас от стените и прозорците. Като не видя накъде да се насочи, Томас се наведе и внимателно положи бавно кървящия си товар на земята.

Едно фонтанче бълбукаше наблизо и той отиде да пийне вода, след като установи, че никой не се втурна да му поднесе ферментирало мляко или вино. Хората по стените и прозорците престанаха да го зяпат и се заеха с делата си. Други се появяваха от време на време, колкото да го погледнат и да си заминат. Тук-там роби бързаха да изпълнят поръчките си. Керван от товарни животни влезе в града от външната порта, която бе останала отворена, и мина съвсем близо до Томас.

Мъжът от стената, който го бе поканил, беше изчезнал. Томас се огледа, но нямаше кого да наругае за невзрачното си посрещане. Нима трябваше да броди из града, да хваща непознати за ръката и да ги пита за посоката? Къде е голямата зала на Торун? Той го очаква.

Казаха, че ще дойде Висшият жрец. Седнал на края на фонтана Томас се отдаде на мълчаливо и достойно очакване; по площада пробягваха сенките, които отминаващото слънце хвърляше. Веднъж мислите му смутиха звуците на тихо душене и лочене. Малко гладно домашно животно бе открило забравения труп на Фарли. Томас реагира бързо, направи две крачки и изхвърли зверчето през целия площад със силен ритник. Сетне се върна пак на фонтана, седна и отново зачака.

Когато най-сетне чу някой да приближава и вдигна глава, готов да излее яростта си, видя, че бе Лерос, срещу когото нямаше никакви претенции. Лерос изглеждаше като болен, или най-малкото забележимо по-стар, отколкото преди няколко дена.

Застанал пред него с разтворени ръце, Лерос рече:

— Извинявай, Томас, господарю Томас. Говори се, че Андреас идва, но не знам какво посрещане ти е приготвил. Ако аз бях Върховен жрец, нещата щяха да са по-различни. Позволи ми да те поздравя с победата.

Томас се изправи в цял ръст.

— Къде е Върховният жрец Андреас? — извика той и огледа безличните лица по стените и прозорците.

Техният брой се бе увеличил отново, все повече и повече хора гледаха към площада. Явно предстоеше нещо. Зрителите се тълпяха.

— Къде е той, вече губя търпение от това отношение!

— Дръж се по-уважително — направи му остра забележка висок мъж, с царствена осанка от безопасното си място високо на вътрешната стена.

Томас го погледна и реши пак да демонстрира смелостта си; обикновено това му носеше успех.

— Уважително ли? Аз сега съм бог, не е ли така? Или най-малкото полубог. А ти не ми изглеждаш на нещо повече от обикновен смъртен.

— Забележката е приета — рече Лерос строго към мъжа на стената. Онзи изглеждаше раздразнен, ала преди да му отвърне, ропот заля площада и вниманието на всички се отклони. Млад свещеник отвори най-малката и най-сложно украсена от вътрешните порти. Чуха се хрущящите стъпки по дребния чакъл на алеята, която се разкриваше зад портата, и там се появи висок мъж с черепоподобно лице, облечен в роба, повече пурпурна, отколкото бяла. По реакциите на околните Томас разбра, че това би трябвало да е Андреас.

— Ти сигурно си Томас Сграбчвача — рече Върховният жрец, след като му кимна приветливо; тонът му издаваше увереността на човек, който обикновено държи здраво нещата в ръцете си. — Виждам, че сте приключили Турнира предсрочно. Съжалявам, че го пропуснах целия — и особено последния кръг. Но няма значение, Торун е доволен. — Андреас кимна отново и се усмихна. — Толкова е доволен, че реши да ти окаже специална чест, по-голяма от обещаната ви долу.

Това вече бе нещо. Томас се поклони леко на Върховния жрец, сетне се изправи — по-висок отвсякога.

Усмивката на черепоподобното лице бе по-скоро оголване на зъби.

— Ти ще проведеш битката, за която всички истински воини мечтаят. Надявам се, че си готов. Но, разбира се, като истински боец, ти би трябвало да си готов.

— Готов съм — изръмжа Томас, като междувременно се проклинаше, че се бе поддал на първите благи слова. — Но аз свърших с битките, поне що се отнася до Турнира на Торун. Аз съм победителят.

Всички наоколо затаиха дъх. Бе ясно, че никой не можеше да приказва така на господаря на света, Върховния жрец на Торун. Ала Томас не би могъл да склони глава и да бъде просто един от многото, не и сега. Той трябваше да заеме мястото, което си бе извоювал законно.

Андреас го изгледа яростно и добави стоманена нотка в тона си:

— Ти ще се биеш със самия Торун. Нима искаш да кажеш, че би предпочел да влезеш в залата му с все още течаща във вените ти кръв и с непокътнати кости? Не мога да повярвам.

Тихият досега ропот се усили, шепнешком се разменяха слухове и догадки. Какво имаше предвид Висшият жрец? Нима Торун наистина щеше да излезе на двубой със смъртен?

Томас не можеше да разбере, а и чутото никак не му се нравеше. И все пак, вторачен в хитрия и опитен Андреас, който напълно владееше положението, той реши, че и смелостта си има граници. Поклони се още веднъж на Върховния жрец и рече:

— Господарю, може ли две думи насаме?

— Никакви думи повече за теб или от теб — рече тихо Андреас. Обърна леко глава, сякаш се заслуша, и се усмихна.

Иззад портата, през която бе влязъл Андреас, отново се чу хрущене на чакъл в ритъма на големите крачки на един-единствен човек. Невероятно тежки трябва да бяха тези стъпки, за да хрущи така чакълът. Над ниската стена в тази посока се появи глава — купа сплъстена коса, докато стъпалата сигурно бяха с три метра по-ниско. Човек не можеше да е толкова висок. Усетил непривична слабост в коленете, Томас си помисли в един миг, че в крайна сметка най-сетне щеше да получи възмездие за собствения си цинизъм. Наивните вярващи са били прави през цялото време. Мъртъвците от Турнира, избити, погребани и изгорени по пътя към върха, скоро щяха да закрачат смеещи се подире му…

Фигурата се появи в рамките на портата пред Томас, навеждайки се, за да премине.

Торун.