Планетата на Берсеркера

VII

След като Суоми си тръгна от турнира, Шьонберг забеляза, че Атина го изгледа в гръб с изражение на досада върху лицето. Тези двамата, изглежда, се дразнеха един от другиго и това комай бе всичко. Бе започнало да става ясно, че между тях така или иначе няма да се случи нищо интересно — което бе добре дошло от гледна точка на Шьонберг, защото момичето бе безценна и много лоялна служителка. Шьонберг никак не би искал да я загуби.

Почуди се как би могла да бъде заинтригувана от мъж като Суоми, Изглеждаше свенлив като бяла ружа, следваше я безропотно, провали се на лова, опита се да не дойде на турнира от принципни съображения и като не успя, се цупи и мръщи при вида на пролялата се кръв. Разбира се, едно такова клето поведение би могло по някакъв начин да привлече дадена жена. Шьонберг отдавна се бе отказал от опитите си да предвижда какво биха сторили жените. Това бе една от причините да му е приятно да е заобиколен винаги от тях; те със сигурност бяха готови да поднесат изненади.

От другата му страна Селесте се приближи още малко и се отърка съвсем леко о ръката му. Тази вече ставаше досадна. Край на претенциите за независимост. Изглежда, вече не можеше да понесе да не е близо до него.

Но в следващия миг той веднага забрави за жените. Почивката отиваше към края си и жрецът Лерос държеше в ръка списъка с имената, от който щеше да чете отново.

— Рудолф Тадбъри — Томас Сграбчвача.

Тадбъри, с вид на военачалник, поздрави Лерос и Томас с меча си. Томас размаха неопределено копието си — жест, който би могъл да бъде изтълкуван като отговор, но би могъл и да не бъде — сетне го свали, насочи го и тръгна напред. Шьонберг наблюдаваше действията с критичен поглед. Мислеше си, че вече бе започнал — само започнал, разбира се — да схваща как се води двубой с остри и наточени оръжия.

Тъй като мечът няма обсега на копието, Рудолф се плъзна встрани от мощните мушкания, като сечеше копието, когато успееше, опитвайки се да отчупи върха му и да скъси дистанцията, при която копието вече щеше да е по-малко ефективно и предимствата да минат на страната на меча. Това не бе кой знае колко по-различно от онова, което Шьонберг бе очаквал. Бе чел теоретичните разработки на учените за личните двубои и бе гледал на Земята анахронистите да си играят с техните притъпени оръжия. Никога обаче не бе похващал някой от дървените им мечове; не си падаше много по игрите.

Тадбъри нямаше успех в сеченето на копието, защото то бе обвито със спираловидни метални ленти по цялата си дължина, които мечът не смогваше да пробие. А и нямаше кой знае колко възможности да опитва; Сграбчвача явно бе майстор на оръжието, което беше избрал. Рудолф не успя да стигне до желаната от него дистанция на боя. Томас въртеше дългото копие напред-назад, то изглеждаше леко като змийски език, и в същото време сръчно парираше всеки път, когато мечът а-ха да достигне лицето или масивното му тяло. И ето че в миг Томас вече не стоеше отдръпнат назад, та да се възползва максимално от по-големия обсег на оръжието си. Вместо това той отблъсна с копието меча от пътя си и скочи, за да улови противника си в хватка от борбата.

Викове на изненада се разнесоха около ринга, а и Тадбъри също бе слисан. Мечът и копието паднаха на отъпканата земя и двамата мъже трамбоваха и се въртяха заедно в някакъв гротесков танц, като всеки се опитваше да препъне и хвърли другия. Ала Томас имаше предимството на силата, а и на умението. Когато паднаха, той бе връз рухналия по очи Рудолф. Масивната дясна ръка на Томас се превърна в лост, който да строши жилестия врат на Рудолф. Самият Рудолф, по корем под противника си, риташе окаян, извиваше тялото си с отчаяна сила. Усилията му изглеждаха безполезни. Лицето му почервеня, сетне стана мораво.

Шьонберг си помисли, че остатъкът от кислород в кръвта и в дробовете му сигурно бързо свършваше. Надяваше се човекът да се избави бързо от болката си и дори побутна Селесте малко назад, за да види по-добре идващата смърт. Ако го видеха колко внимателно гледа, много хора на Земята биха го помислили за садист. Всъщност той не желаеше страданието на нито едно живо същество.

Шьонберг би поискал сам да се включи в Турнира. Естествено, знаеше отлично, че не бе по-подготвен да се изправи срещу тези мъже с остри оръжия, отколкото те бяха готови да срещнат високоенергийните пушки. Предишния сезон, когато ловуваше с Микенас, Микенас му бе показал как да използва ловно копие и Шьонберг бе успял да прободе някакъв опасен дивеч с взетото назаем оръжие. Това бе едно от най-запомнящите се изживявания през живота му и той не бе разказвал никому за него.

Но да участваш в Турнир като този бе съвсем различна работа. А и не би могъл да очаква, че ще бъде допуснат до участие. Може би трябваше да разбере как се извършва класирането в предварителните кръгове и кога ще се проведе следващия планетарен Турнир. Предполагаше, че ще има отново турнир, може би през следващия ловен сезон. А пък ако можеше да намери начин да тренира на Земята и да се върне след петнайсет години… може би синът на някой от тези мъже щеше тогава да го убие.

Малко вероятно бе, меко казано, че някога изобщо би могъл да спечели голям Турнир на планетата на ловците, независимо през колко тренировки и каква подготовка би преминал. Не изгаряше от желание да умре, а и знаеше, че когато видеше насилствената смърт да се задава, щеше да се уплаши, както и преди. Но си струваше, струваше си, струваше си. Заради поставения извън времето миг на свръхнапрегнат живот, който щеше да изживее преди края. Заради момента на пълноценното съществуване, когато монетата с надпис „Живот“ и „Смърт“ вместо ези и тура се завърти пред олтара на бога на късмета — мигове, далеч по-ценни от толкова години досада, които съставляваха по-голямата част от онова, което хората наричат цивилизация.

Рудолф не можеше повече да се напряга да оттласне убиеца си, не можеше дори да издава ръмжащото си гъргорене. Лицето му бе зловещо, нечовешко. Не се чуваше друг звук освен тежкото дишане на Сграбчвача. А и той утихна скоро, след като усети как животът под него си бе отишъл. Пусна главата на Рудолф да падне, изправи се на крака — съвсем леко и пъргаво за толкова едър мъж.

Шьонберг погледна към Селесте, която разглеждаше ноктите си. Не бе ужасена от видяното, а само леко отвратена. Усетила погледа му, тя отвърна с бърза, въпросителна усмивка. Той се извърна към Атина. Тя наблюдаваше как воините потягаха оръжията си за следващия двубой, потънала дълбоко в мислите си. Шьонберг и целият останал свят не съществуваха за нея.

Де ла Торе се появи с лека походка откъм кораба и застана до тях.

— Как мина този двубой? — попита той Шьонберг и се понадигна, за да погледне към мястото, където извличаха труповете.

— Добре. И двамата се биха здраво.

— Ван Номада — Вул Нарбаес.

Това щеше да е последната битка за деня. Атина извърна глава към Шьонберг, но без да го поглежда, и попита шепнешком:

— Какви са тези неща на колана му?

Бяха два или три чифта, завързани с връв.

— Приличат на човешки уши.

Де ла Торе се изкикоти високо, което накара Шьонберг да го погледне, смръщен от изненада.

Ван Номада въртеше дългия си меч на пръв поглед непохватно, като любител, ала никой от зрителите не можеше да се подлъже от тези измамни движения. Представлението стана почти комично, защото Нарваес, на свой ред, се преструваше на вода ненапита. Изглеждаше като безобиден селянин — роля, която сигурно внимателно бе репетирал. Въоръженият с вила Вул пристъпи предпазливо и направи няколко мушкащи ескапажа към противника си. Облеклото му бе грубо, бе свил гротескно устни и приличаше на някой разядосан селянин с окаляни крака, който се бе отдал на непривична за него ярост.

Седемте воини, които бяха преминали през днешните опасности невредими, се бяха отпуснали и имаха настроението да се посмеят с удоволствие на играта загадка. Дюдюкаха и подсвиркваха на непохватните на вид преструванковци, подхвърляха им подигравателни съвети. Лерос ги погледна веднъж раздразнен, но за изненада на Шьонберг не каза нищо.

В миг на проницателност Шьонберг разбра, че участниците в Турнира на този етап сигурно стояха по-близо до боговете дори от жрец с ранга на Лерос.

Ван се помъчи на няколко пъти да отсече дръжката на вилата, която не бе защитена с метал, ала Нарваес си имаше начини да я извърта така, че да намали до минимум последствията от сблъсъка с острието, а и дървената дръжка изглеждаше много гъвкава и здрава. След като тактиката на Ван пропада неколкократно, той изпробва нещо ново: сграбчи вилата със свободната си ръка. Бе толкова бърз, че още при първия си опит успя да улови здраво оръжието точно там, откъдето се разклоняваха шишовете. След това дръпна изненадания Вул Нарваес, извади го от равновесие, като в същото време замахна с меча ниско и силно.

Отряза ушите на Нарваес още преди той да бе умрял, като предупреди с ръмжене роба с чука да стои настрани, докато не взе трофеите си непокътнати.

Премигвайки, Атина се върна отново към окръжаващата я действителност. Огледа се за Шьонберг и видя, че се бе обърнал и очакваше да поговори с Върховния жрец Андреас, който току-що се бе появил, придружаван от малък ескорт войници, по пътя, който се спускаше от планинския връх.

Де ла Торе приближи Атина и я попита тихо:

— Записа ли това, последното?

— Какво? — Недоразбрала, тя се обърна към него с въпросително изражение на лицето.

— Говоря за рязането на уши и дали си го записала на кристал. Аз също направих някой и друг запис.

Въпросителното й изражение се изпари, след като осъзна за какво ставаше дума. Кристалът, върху който трябваше да бъдат направени записите за нейните антропологични изследвания, си седеше неизползван на колана й.

След като поднесе къса поздравителна реч пред оцелелите воини, Андреас се обърна към Шьонберг и попита:

— Хареса ли ви днешното състезание?

— На тези, които сме тук, ни хареса много. Трябва да се извиня за Суоми — онзи, който повърна, както може би сте чули. Не мисля, че той ще дойде да гледа отново.

Андреас сви леко устни, но не каза нищо. А и не трябваше. Такъв мъж не заслужаваше и презрение и не си струваше да се хабят думи за него. Попита:

— Бихте ли се присъединили към мен на празненство в Храма на Торун тази вечер? Като казвам всички, имам предвид тези, които сте тук. Можем да поемем нагоре към града веднага, ако това ви устройва.

Шьонберг се поколеба малко.

— Не ми дойде на ума да взема със себе си подарък за Торун от кораба.

Андреас се усмихна накриво. Ако усмивката деформира лицето на човека, то този мъж бе лош.

— Сигурен съм, че ще поднесете подходящ дар — рече върховният жрец. — Но няма нужда да се бърза, не и сега.

— Много добре. — Шьонберг огледа присъстващите си спътници. Всички изглеждаха напълно готови да приемат поканата да бъдат гости на Торун. — Само да се обадя на хората, които ни чакат на кораба. Ще отнеме минутка.

— Разбира се.

Благородният дивак Андреас се извърна учтиво настрани.

Шьонберг откачи комуникатора си от колана и заговори. Погледна към кораба и му се стори, че вижда главата на Суоми, който би трябвало да седи на пост в края на пътеката. Отговори Барбара.

— Ало? — Тонът й издаваше несигурност.

— Виж, Барб, поканени сме да посетим Храма. Предвижда се празненство. Не знам точно кога ще се върнем на кораба. Кажи на Суоми, преди да се смрачи, да влезе вътре и да затвори кораба. Да ми съобщите, ако възникне някакъв проблем; аз ще ви се обадя, когато се наканим да се връщаме. О’кей?

Последва малка пауза, след което тя отвърна само:

— О’кей.

— Всичко наред ли е?

— Да. О’кей, Оскар.

Дори споменаването на Турнира и мисълта за него сигурно я бяха разстроили, предположи той. Навярно сега държеше ръката на Суоми, докато той разказваше за зверските ужасии. Е, при следващото пътуване ще трябва да си подбере спътниците по-внимателно. Нито един от цялата група не бе онова, на което се бе надявал.

Само че следващия път може да дойде тук сам, без намерение да се връща на Земята. Почуди се дали наистина би могъл да се обучи сам, на Земята, да си служи с острите оръжия. Питаше се дали ще е по-добър с меча, с брадвата или копието. Тази вечер, ако всичко минеше добре, щеше да има възможността да спомене плана си пред Андреас.

Групичката иноземци и техният малък ескорт от няколко войници пое нагоре по добре павирания планински път; Андреас и Шьонберг Вървяха заедно начело.

— До върха има само няколко километра — съобщи им Андреас. — Може би около час път, ако не бързаме. Вашият час на Земята е долу-горе колкото нашия, нали така?

След като изминаха едва половин километър от зигзагообразно виещия се път, стигнаха до мястото, където, както им обясни Андреас, се подготвяше рингът за боевете на следващия ден. Тук имаше по-малко равни места и в единия си край рингът гледаше към дълбока стръмнина, почти пропаст. След още километър зигзаговидният път мина между две наблюдателни кули близнаци, където стражите отдадоха отривисто почест с копията си. Андреас отвърна на поздрава им.

Трябва вече да наближаваха върха. Наклонът стана отново по-малък и пътят се заизвива сред подобна на парк гора. Много от дърветата бяха плодни. Земята под тях бе скрита под килим от лианоподобни растения с листа като трева.

После дърветата пооредяха, теренът стана равен и те видяха града-крепост, разположен върху самия връх на планината. Докато пътят ги водеше все по-близо до снежнобелите стени, право към зеещата порта, Шьонберг се обърна да хвърли още един поглед към кораба. Бе започнал да изпитва леко безпокойство, което трудно можеше да преодолее. Преди да влезе в града зърна само горната част на металната сфера над върховете на дърветата.

Вътре нямаше кой знае какво за гледане освен още стени от яркобял камък. Шьонберг намери улиците, по които следваха пътя си, за тесни и оживени. Облечени в сиво роби, каруци, теглени от многорози животни, сторваха път на облечените в бяло аристократи. Тук и там някоя елегантна жена хвърляше поглед към посетителите от носилката си или от зарешетения прозорец на къщата си. Прозорците бяха малки, вратите — обикновено затворени, стените — неизменно бели. Архитектурата на града бе белязана от абсолютна еднаквост. Уловил погледа на Андреас, Шьонберг попита:

— Можем ли да правим снимки тук?

— Разбира се. Можете да снемете и мен, но по-късно. Ще го оценя високо.

Все повече и повече от облечените в бяло господари на планетата образуваха шпалир край посетителите, покланяха се леко и вежливо и демонстрираха по-голямо любопитство, отколкото Шьонберг бе очаквал да проявят хънтърсците. Атина се усмихваше и махаше с ръка на жените и децата в бяло, които надничаха от прозорците или иззад ъглите. Облечените в сиво жени и мъже, общо взето, изглеждаха прекалено забързани, за да вдигнат очи. Шьонберг забеляза, че не се виждаха деца със сиви дрехи.

— Храмът на Торун.

Андреас бе спрял и сочеше висока порта от сив кован метал, която пазеше входа към вътрешен двор, обрамчен от трите си страни със сгради във вездесъщото бяло. Те бяха малко по-високи, отколкото сградите, покрай които бяха минали гостите дотук по пътя си през града.

— Там ще празнуваме довечера.

След като влязоха през портата, Андреас ги изостави временно и се запъти към постройката, за която Шьонберг реши, че е самият Храм — най-високата, около дванайсет-петнайсет метра, с широки бели стъпала и непристъпни двери.

Иноземците бяха отведени от покланящи се млади свещеници в съседна сграда, където ги настаниха в отделни стаи — до една без изглед към улицата, те гледаха към някаква симетрично подредена градина в затворения вътрешен двор.

Раболепен слуга отведе Шьонберг до отредената му стая, която той намери за малка, но приятна. Прозорчето бе защитено с декоративна решетка, меки килими покриваха пода, имаше и удобно на вид легло. Сигурно в поканата се включваше и пренощуване. Слугата подреждаше бели одежди, които бе извадил кой знае откъде, а през отворената врата се виждаха други слуги, които бързаха да пренесат нещо, което приличаше на вана.

Малко по-късно, след като му изтриха гърба — едва ли бе нужно, но нека си вършат работата по своя си обичай, — той откри, че неочакваното равнище на гостоприемство до известна степен бе отслабило безпокойството, което бе започнало да го потиска. Подозираше обаче, че Андреас ще поиска от него някаква голяма услуга, преди да се разделят. Каква би могла да бъде? Може би да пренесе контрабандно извънземни оръжия, необходими да покори някой особено натрапчив противник.

Докато свърши с банята и с обличането, бързоспускащата се тропична хънтърска нощ вече бе влязла във владение. Млад свещеник дойде да го придружи до празненството; изглежда, всичко се движеше по гладко разписание.

След като размени няколко думи с водача си, Шьонберг спря пред стаята на Атина, която бе до неговата, и видя, че тя бе готова да го последва — точна както винаги, сякаш щяха да пътуват по работа. Нейният водач й казал, че Де ла Торе и Селесте, чиито стаи бяха следващите в покрития с килим коридор, вече били тръгнали.

Като се шегуваха нехайно що за стока биха могли да продадат на своя нов клиент Андреас, Шьонберг и Атина следваха своите водачи от вътрешния двор през манастир към друг двор, без изобщо да зърнат градските улици. Очевидно Храмовият комплекс бе твърде обширен.

Най-накрая влязоха през малка странична врата във високата сграда, която Шьонберг бе определил като самия Храм, и ги отведоха в просторна зала, малко под земното равнище. В нея бе освежително хладно след топлината на слънчевия ден.

Де ла Торе и Селесте вече бяха на масата, облечени в бяло, Де ла Торе с венец от листа на главата, като древен римлянин. С тях бяха Върховният жрец и още половин дузина мъже от най-висок ранг. Някои от тях бяха от придружителите на Андреас при първото му опознавателно посещение на иноземния кораб.

Слугите обслужваха безшумно и сръчно. Банкетната зала бе голяма, приятно украсена с фини драперии, с меко осветление от добре разположени свещи. Всичко бе тъй, както трябваше да бъде.

— Нашият домакин ни разказваше за голямата зала на Торун — рече Де ла Торе, след като размениха поздрави.

— Така ли? — Шьонберг направи с ръка кръгово движение, обхващащо залата. — Това ли е тя?

Един от жреците от Вътрешния кръг се ухили, широко и някак мръснишки.

— Не, светът на Торун е доста по-различен от нашия. Или от вашия.

Както и на Турнира, Шьонберг се озова между Атина и Селесте. Тук, въпреки външно приятната обстановка, не само Селесте, но и Атина се стремяха сякаш несъзнателно да бъдат по-близо до него. Не само че нямаше други жени-гости тази вечер, но Шьонберг имаше усещането, че никога в историята на Храма тук не бе стъпвал женски крак. Андреас и другите хънтърски водачи не разговаряха с Атина, освен ако не им зададеше пряк въпрос, което тя, разбира се, правеше от време на време, за да покаже смелостта си. Селесте, като добра компаньонка, знаеше, че от нея се очаква да си мълчи. Ако хънтърците научеха какъв е истинският й статус, щяха да се обидят жестоко.

Не ще и дума, групата му се радваше на изключително внимание. Щеше да се наложи поне привидно да приеме искането им, когато го предявяха — каквото и да бе то.

Пиршеството бе богато, но Шьонберг, след като се извини на Андреас, посъветва иноземците да не вкусват определени блюда, както и от ферментиралото мляко, което им поднесоха в големи купи.

— За нашите земни стомаси ще е по-добре да пием само вода, ако Торун не възразява.

Андреас махна небрежно с ръка.

— Торун обикновено не обръща внимание на такива неща. А и водата винаги е била питието на добрия воин.

Шьонберг сръбна от водата си, налята в златна чаша.

— С нетърпение очаквам следващия кръг на Турнира.

— Аз също. Радвам се, че интересите ни съвпадат. За съжаление работата ми попречи да видя по-раншните кръгове.

— Знам какво означава човек да е много зает.

Селесте потропваше с крак под масата. На сцената се бяха появили танцьори и тя ги наблюдаваше с професионален интерес. Бяха добри — момичета и младежи танцуваха заедно, представлението бе много просташко спрямо земните стандарти, прекалено откровено еротично на места, но добре отработено и изпълнено с енергия. Хънтърците около масата наблюдаваха шоуто с мрачни лица или изобщо не го гледаха. Шьонберг се почуди мислено дали свещениците тук са безбрачни. Ще попита по-късно, ако изобщо го стори. Въпросите за секса на която и да е планета се оказваха по-чувствителна тема, дори от религията, която тези духовни водачи, изглежда, не приемаха прекалено насериозно.

За иноземците всичко бе ново и интересно и вечерта за тях премина бързо. Бе станало вече доста късно, свещите догаряха, танцьорите буквално щяха да се строполят от изтощение и тогава Шьонберг рече, че е време за него и групата му да се завърнат на кораба.

Андреас направи жест на учтиво неодобрение.

— Леглата ви са приготвени. Някое от момичетата ей там може да сподели твоето, ако поискаш.

— Предложението е безкрайно привлекателно. Но се безпокоя за кораба си.

— Останете тук. Прекарайте нощта под покрива на Торун. Ти и аз имаме още много неща, за които да си говорим. А и ще е неприятно да се катерите по онази висока скала нощем, за да стигнете до кораба.

Шьонберг не се колеба дълго.

— Приемаме с радост предложението ти. Ако ме извините обаче, трябва да поговоря за минута с хората на кораба.

Той откачи комуникатора от колана си, включи го и зачака. Никой не отговори на мига. Вдигна устройството към устата си и повика:

— Суоми?

— Останете тук — рече Андреас и усмивката придаде на лицето му зловещ вид. — На сутринта ще се опитам да ви уредя среща с него.

— Ще се опиташ… Не разбирам.

— Виж какво, вашият човек, когото оставихте да охранява кораба, вече не е там. Това е една срамна случка — докато течеше последният кръг на Турнира, той се изплаши и избяга. Не исках да те безпокоя излишно, но още не сме успели да го открием.

Шьонберг се изправи и придаде на лицето си най-подходящото за един могъщ магнат изражение.

— Ами корабът ми?

— Ние го охраняваме. Нищо няма да бъде повредено. Никой не може да припари до него без мое разрешение. Хайде, настоявам да останете да пренощувате тук!