Планетата на Берсеркера

XIV

Издигането бе много равномерно и изненада напълно Суоми; бе задрямал на писалището си, склонил глава върху ръцете си, и когато се сепна, имаше зловещото усещане, че корабът ще каца, завършил полета си, и че единствената му възможност да направи нещо, бе дошла и отминала.

Веднага се обърна да погледне екрана на монитора, монтиран на стената в кабината, където бе и интеркомът, и с облекчение установи, че полетът определено не бе свършил. На екрана сега се виждаше командният пулт на „Орион“. Високопоставеният жрец на име Лашез бе седнал в креслото на главния пилот, приведен, вдървен и съсредоточен над инструментите и уредите. Около Лашез в нервни пози се бяха изправили други свещеници и войници, захванали се за опора кой където свари. Суоми съзираше в дъното на картината коридора, който водеше към входния люк; откъм външната му страна се виждаше, че главният входно-изходен люк бе все още отворен; придвижването на кораба в това му състояние бе напълно постижимо, разбира се, ако не се гонеха високи скорости или височини. Един войник стоеше току до вътрешната страна на входния люк и гледаше навън през него. Навярно бе поставен там за застраховка, като допълнителен наблюдател, в случай че екраните в командния пункт някак си спрат да работят или (което бе по-вероятно) пилотът новак има проблеми с разчитането на изображенията им.

Полетът очевидно щеше да бъде кратък. Берсеркерът би трябвало да е някъде наблизо, а лоялните му слуги щяха да отведат пленения кораб до него. Взел в ръце ръководството на операцията, берсеркерът би могъл да се включи към бордовите компютри, да асимилира данните им в „мозъка“ си и да овладее всички бордови системи, като ги превърне в продължение на собствения си „ум“. А след това — движителят… превръщането му в машина на смъртта можеше да се извърши и на Божата планина, ако това бе удобно, инак берсеркерът можеше да натовари лоялната си котерия и да отлети до някое сигурно място в ненаселения север и там да се приготви за ликвидирането на света.

На екрана в кабината си Суоми наблюдаваше голяма част от онова, което ставаше в залата с пулта за управление. Не бе проспал много време, тъй като навън бе още светло. Виждаше на екраните гористите склонове на Божата планина, които се спускаха леко към низината, сетне малко се наклониха. Едновременно с това Суоми усети как „Орион“ се наклонява, попаднал в ръцете на неопитен пилот, в мига, когато онзи се опита странишком да издигне кораба към върха. Сто на сто нямаше да ги обезпокои изкуствената гравитация по време на този нисък и бавен полет в атмосферата.

Суоми чуваше по интеркома разговорите между хората в залата с пулта за управление и онези, които се свързваха отвън.

— Шьонберг — рече напрегнато Лашез, — на панела за животоподдържащата система светна жълта лампичка. Можеш ли да ми го обясниш?

— Дай да видя — чу се умореният глас на Шьонберг, самият той бе извън полезрението на Суоми. След кратка пауза, навярно за превключване на екраните за по-добър обзор, Шьонберг продължи: — Няма причини за тревога. Това показва, че главният люк е отворен и системите за безопасност са изключени, за да може да летите по този начин. Просто напомняне да не забравите за това и да отхвърчите в космоса.

Беше очевидно, че в резултат на оказвания натиск Шьонберг сътрудничеше изцяло на противниците.

Сега корабът бе над самия град, рееше се като балон със заглушени двигатели само на метри над най-високите покриви.

— Издигни се по-високо, Лашез — излая друг мъжки глас и Суоми видя как високопоставеният жрец, облечен в пурпурно-бяло, се завъртя нервно ведно с креслото, пребледнелите му ръце трепнаха и реагираха прекалено рязко. Корабът дръпна нагоре, мъжете около Лашез потънаха в креслата си или се хванаха здраво за стойките, като едновременно с това се вторачиха с очакване в него. Ускорението от издигането се прекрати в един миг, в който да ти спре сърцето, корабът пое в свободно падане, сетне с известно залюляване нагоре-надолу се установи на курса си, малко или много под контрол.

— Трябваше да ми бъде предоставено повече време за тренировки! — мърмореше трескаво пилотът.

— Няма време — сопна му се властният глас.

Суоми се досети, че той принадлежеше на Андреас, който говореше отнякъде извън кораба.

— Торун се провали, а Лерос и някакъв агент от Братството разбуниха тълпата. Ще натоварим нашия любим господар и учител на борда на кораба и ще го отведем в безопасност на север заедно с пленниците. Всичко ще бъде наред, Лашез, стига само да маневрираш внимателно. Приближи сега към Храма.

Лашез се водеше по екран, който му показваше какво точно става под кораба. Суоми, който на практика все едно гледаше зад рамото му, видя нещо много съществено, което отначало не можеше да схване. Близо до най-голямото градско здание — трябва да беше Храмът, тъй като корабът увисна точно над него — се намираше много по-ниска сграда, чийто покрив се демонтираше отвътре. Работниците, заети с тази работа, се зърваха сегиз-тогиз, ръцете им се подаваха и изчезваха, махаха парчета от покрива и отворът бързо се разрастваше. Вътре бе издигнато скеле, върху което работниците стояха, но не бе видно нищо друго, освен тъмнина, която слънцето, огряло ярко улиците и всичко останало, не успяваше да разсее. На Суоми му бе необходимо известно време, за да разбере, че вътрешността на сградата изглеждаше толкова тъмна, защото представляваше дълбока яма, изровена много под равнището на улиците.

— Кажи им да побързат с покрива — помоли Лашез.

— На позиция ли си? — отвърна му гласът на Андреас, вече много ясно се усещаше напрежението в тона му. — Мисля, че още не си заел подходящото положение.

Суоми видя как малки, но разгневени групички мъже с бели роби тичаха по улиците около Храмовия комплекс и се разполагаха така, сякаш го обкръжаваха. Тук-там се мяркаше изваден гол меч. По стените на Храма се движеха униформени войници. Суоми забеляза ярката следа на изстреляна от улицата стрела, сетне — две като отговор в обратната посока. Може би мъжът в сиво, който имаше грандиозен план да влезе в града, преоблечен като роб и да вдигне въстание, е имал по-голям успех, отколкото Суоми бе предполагал.

А самият Суоми бе свършил всичко, което би могъл на тезгяха си, и му беше вече време да се подготви за битка. Изпълнен от усещането за нереалност, той взе малкия, захранван от батерии уред, който бе сглобил и като пресече бързо кабината, се мушна в койката си. Вдигна ръка и включи интеркома на „Говор“. Гласовете на другите продължаваха да долитат; и макар да не можеха да го видят, той бе в състояние да се включи в разговора им. Не бе обаче готов за това.

Койката можеше да се превърне в ускоряема платформа, ако се случи повреда в изкуствената гравитация някъде из дълбокия космос. Сега не бе възможно напълно да превключи койката, ала Суоми провеси централната секция от защитни елементи над койката си и ги задържа здраво. Лежеше с готов за включване рекордер с усилен до максимум звук. Беше вцепенен от напрежение и страх, едва дишаше, още не бе сигурен, че ще намери достатъчно смелост да извърши онова, което трябваше да бъде сторено. Не бе чак толкова страшно, че можеше да умре. Но че можеше да не постигне нищо друго освен бавно и зловещо наказание от страна на триумфиращия Андреас — такава вероятност му се виждаше ужасяваща.

Обърнал глава, Суоми гледаше екрана в кабината си. Лашез маневрираше кораба над голямата яма и без съмнение имаше намерението да го приземи в нея. Покривът бе свален досами стрехите. Крехкото скеле вътре щеше да бъде смазано като паяжина под тежестта на бронирания корпус на „Орион“. Всичко бе много добре планирано и организирано. Андреас и останалите сигурно отдавна се бяха подготвяли да пленят междузвезден кораб. Кой им бе казал как да планират ямата, колко голяма да е, за да побере кораб, който иноземци евентуално биха използвали за тайна ловна експедиция? Разбира се, техният господар и любим учител — Смъртта… Смъртта познаваше всички видове и размери междузвездни кораби, тя се бе била срещу тях в продължение на хиляда години.

Разположилият се в пилотското кресло Лашез в момента водеше непрекъснат напрегнат диалог с хората, които го очакваха и го водеха долу, както и с наблюдателите при отворения люк. Корабът започна да се спуска. Надолу, надолу… ала оказа се, че маневрата е погрешна и на Лашез му се наложи отново да изправи кораба и да го вдигне, като остави тънка следа от прах на мястото, където якият корпус бръсна леко един висок корниз от Храма и събори количка-две зидария.

Издигнаха се и отлетяха встрани на незначително разстояние и започнаха отново да се спускат. Лашез навярно бе роден техник и механик; във всеки случай усвояваше твърде бързо. Този път спускането бе точно.

С пръст на копчето, което да включи рекордера, Суоми разсъждаваше за възможните изходи от ситуацията — и ги долавяше като реакции у себе си — от бездната на неочакваната смърт и бавното поражение до ниското плато на триумфа. С част от съзнанието си се запита дали това бяха дразнителите, които Шьонберг и другите ловци търсеха, дали не бяха същите, които изпитваха участниците в Турнира, където цялостното усещане, че си жив, сякаш пулсираше във всеки миг на преживяването.

Можеше да приеме бездейно всички предлагащи му се възможности. Или да стори онова, което е необходимо. Корабът се спускаше в дупката. Въпросът сега бе да се избере най-подходящия момент, тактиката. Кацнеше ли на дъното, щяха да изключат задвижването и щеше да стане късно. Точно сега пък, когато преминаваше през отвора на ямата, когато бяха повече навън, отколкото вътре, щеше да е прекалено рано.

Изчакването му се стори цяла вечност; корабът вече сигурно бе изминал четвърт от спускането.

Половината. Вечността свършваше.

Сега! С едва поносимо облекчение, почти равностойно на умственото му напрежение, Суоми натисна бутона на малката кутийка, която държеше.

Хапещият глас на Йохан Карлсен, който не можеше да бъде сбъркан, усилен мощно, избумтя по интеркомната система на „Орион“, а през радиовръзките в командния пулт — и през отворения люк навън, отеквайки с такава сила, че сигурно заля града околовръст:

— ТУК Е ГЛАВНОКОМАНДВАЩИЯТ. ГОТОВНОСТ НА ГРУПИТЕ ЗА ПРИЗЕМЯВАНЕ. РАЗКРИЙТЕ БЕРСЕРКА…

Той искаше да добави и още нещо, но гласът му бе удавен от друг, от гласа на самия берсеркер, бумтящ, ревящ от някакво скришно място:

— ПЪЛЕН ХОД! АНДРЕАС, В ИМЕТО НА СЛАВНАТА СМЪРТ, ПЪЛЕН НАПРЕД И УБИЙТЕ ЙОХАН КАРЛСЕН, ТОЙ ВЕРОЯТНО Е НА БОРДА. ЗАПОВЯДВАМ ТИ, ЛАШЕЗ, ПЪЛЕН НАПРЕД ВЕДНАГА! УБИЙТЕ ЙОХАН КАРЛСЕН, УБИ…

После и този глас утихна, потънал в унищожителния шум, който произведе пускането на пълен ход на движителя на кораба, който не само бе в гравитационния плен на планетата, но и бе буквално погребан в утробата на Божата планина. Суоми, добре защитен в укрепената си койка, се държеше колкото е възможно по-здраво, ала въпреки това бе разтресен, все едно го бяха намерили челюстите на ледниковия звяр; проснат до преградата на койката си, сетне отхвърлен от нея, той бе спасен единствено от коланите, инак щеше да се размаже в отсрещната преградна стена на кабината си. Щатното осветление изгасна и моментално светна аварийното — над вратата.

Последва рязко спадане на ускорението, тишина и падането продължи до безкрайност. Сетне и то спря с нов рязък трус, способен да строши костите, силен, мощен, ала все още в рамките на човешката поносимост — с по-слаб физически ефект, отколкото бе първата детонация на движителя.

Корабът се залюля, блъсна се отново, люшна се и се разтресе, сетне изведнъж спря с потреперване, като палубите му получиха около четирийсет градуса крен. Всичко утихна. Екранът в кабината на Суоми бе фактически изключен, тук-там по него проблясваха точици — електронен „шум“.

Суоми разкопча коланите на койката си и долази по невероятния наклон на палубата до вратата. Не бе закрепил тежките предмети като за пред битка, затова пораженията в кабината бяха значителни, макар да нямаше признаци за сериозни структурни повреди. Навярно якостта на кораба го бе спасила от това.

Вратата на кабината се отвори от само себе си, когато я отключи, и тялото на мъртъв или намираш, се в безсъзнание войник се плъзна вътре, провлачило видимо строшените си крака. Суоми подаде глава в коридора, огледа се и се ослуша. Цареше тишина и нищо не помръдваше под светлината на аварийното осветление. И тук палубите, преградите и гредите бяха незасегнати.

Обърна се към падналия часови и реши, че мъжът навярно бе мъртъв. По-късно щеше да решава дали това бе негова вина или триумф. В този миг Суоми мислеше единствено дали да се въоръжи с меча на падналия — той си стоеше все още кротко в ножницата. В крайна сметка Суоми реши да не го взема. Меч в ръката му нямаше да донесе нищо добро никому, най-малко на самия него.

Почука на вратата на кабината на Барбара Уртадо и след като чу тих глас, отвори и се изкатери вътре. Тя седеше сред калейдоскопична бъркотия от шарени дрехи, изсипали се от отворен шкаф, облечена с нелепо пухкава роба, с разрошена кестенява коса, облегната на стол, който изглеждаше прикован към пода.

— Мисля, че ключицата ми е счупена — рече тихо тя. — Но може и да не е. Не мога да движа ръката си.

— Аз съм виновен за това — каза той. — Извинявай. Но нямаше начин да те предупредя.

— Ти? — Тя повдигна учудена вежди. — Добре. Успя ли да навредиш поне толкова и на онези кучи синове отвън?

— Доста повече, надявам се. Това бе идеята. Искаш ли да излезем и да видим? Можеш ли да вървиш?

— С удоволствие бих се насладила на разкъсаните им тела, но се боя, че не съм в състояние. Те ме приковаха към койката и, предполагам, това ме е спасило. Какви неща ме караха да правя! Винаги съм се питала що за същества са войниците и най-сетне разбрах.

— Аз ще обиколя да огледам.

— Не ме изоставяй, Карлос!

В залата на командния пункт нещата бяха доста зле, или пък много добре, в зависимост от гледната точка. Тя се намираше по-близо до движителите. Лашез, привързан с колан в мекото пилотско кресло, се бе привел напред с отворени очи и с разперени ръце, без видими рани, ала въпреки това очевидно бе мъртъв. Интензивно локално неутронно излъчване в момента, когато се сблъскат полетата на движителя, съпровожда катастрофата, спомни си Суоми прочетеното някъде. Без съмнение Лашез бе умрял щастлив, сляпо предан на бога си, може би вярващ или надяващ се, че наистина убива Йохан Карлсен. В името на славната Смърт… да.

Войниците и свещениците, които до одеве помагаха на Лашез, не бяха привързани към бронираните кресла. Със или без неутрони, сега те изглеждаха досущ като мнозина от победените в Турнира. Поне толкова живота бе пожънал днес берсеркерът. Някои от хората още дишаха, ала нито един от тях вече не представляваше опасност.

Като погледна от командната зала, Суоми установи, че главният люк все още бе отворен, ала бе напълно блокиран от купчина бели тухли и разцепени масивни греди; навярно това бе част от Храма или от нечий дом. Навярно мнозина бяха убитите и извън кораба (освен в него), но Божата планина не бе сравнена със земята, много от жителите й несъмнено бяха все още живи и който и да им бе начело, щеше в крайна сметка да си прокопае път до кораба, може би с мисълта да отмъсти за разрушенията.

Като преодоля някои препятствия, Суоми си проправи път до кабината на Барбара и съумя да приседне някак до нея.

— Изходът е блокиран. Изглежда, ще трябва да чакаме заедно.

Разказа й накратко за клането навън.

— Бъди добро момче, Карлос, и ми дай болкоуспокояващо хапче от аптечката, както и едно питие.

Той скочи.

— Разбира се. Не се сетих… извинявай. Вода?

— Първо вода. Сетне нещо друго, ако изобщо нещичко в бара ми е останало непотрошено.

Половин стандартен час по-късно те още седяха заедно, когато след вдигнатия около входния люк голям шум от копане и блъскане, Лерос и тълпа от мъже с мечове в ръце и в пълно бойно снаряжение се появиха пред вратата на кабината. Суоми, който слушаше фаталистично настроен как приближават, вдигна глава към Лерос и затвори очи — не можеше да понесе да види как се стоварва мечът.

Нищо не се стовари върху му. Не чу друго, освен затихващото подрънкване на оръжията и ропота, а когато отвори очи, видя Лерос и хората му на колене пред него, трудно запазващи положението си върху наклонената палуба. Сред тях, с доста по-малко благоговение, изписано върху лицето, стоеше мъжът в сиво, въоръжен вече с меч вместо с чук.

— О, господарю полубог Йохан Карлсен — рече Лерос с дълбоко уважителен тон, — ти, който не си робот, а жив човек, че и нещо повече, прости ни, дето не те познахме, когато дойде между нас! И приеми вечната ни благодарност за това, че прати по дяволите нашите стари врагове. Ти смаза машината на Смъртта в тайното й леговище ведно с мнозина, които й служеха. Искам да узнаеш с радост, че аз самият изрязах сърцето на архипредателя Андреас.

В този момент Барбара навярно го спаси.

— Господарят Карлсен е ранен и зашеметен — рече тя. — Помогнете ни, де!

Пет дена по-късно полубогът Йохан Карлсен, наричан още и Карлос Суоми, и Атина Поулсен — и двамата в добро здраве, седяха около малка масичка в ъгъла на някогашната градина на Храма. Защитени от обедното хънтърско слънце под сянката на полуразрушената стена, те наблюдаваха извършваната от роби трудова операция по почистване на отломките. Корабът все още си стоеше там, на петдесет-шейсет метра от Храмовия комплекс, заобиколен от останките на разрушени сгради — на мястото, където бе зациклил, след като движителят му се бе саморазрушил.

В катаклизма освен богомолците в Храма или екзекутираните впоследствие от Лерос, загинаха и десетки други хора, хора, които дори не знаеха за съществуването, на берсеркера. Ала въпреки това Суоми спеше добре, защото милионите други невинни хора на планетата бяха останали невредими.

— И тъй, Оскар най-накрая ми обясни всичко — рече Атина. — Обещали са му, ако им сътрудничи, да му дадат шанс… правото да се бие, да се добере до берсерка и да го унищожи.

— И той е повярвал?

— Казва, че възможността била ужасяващо малка, но нямало никаква друга. Изобщо не искали да го допуснат до кораба. Трябвало да си седи в някаква килия и да отговаря на въпросите на Андреас и Лашез. И на берсерка, той по някакъв начин разговарял пряко с него.

— Разбирам.

Суоми отпи малко ферментирало мляко от златната си чаша. На Шьонберг може и да му ставаше лошо от него, но стомахът на Суоми се справяше без затруднения, бе започнал дори да го харесва.

Атина го погледна почти унесено.

— Не съм имала досега възможността да ти кажа какво мисля, Карлос — рече тя с нисък, дълбок глас. — Идеята бе толкова проста. О, разбира се, имам предвид проста в смисъл на нещо класическо, елегантно. И блестящо.

— Хм?

— Начинът, по който използва записа на карлсеновия глас и спечели битката.

— О, да. Това бе просто — да снадиш записани думи и да съставиш фрази, които берсеркът би намерил за достатъчно заплашителни. Главното се състоеше в това берсеркът да идентифицира гласа му и да предприеме най-мощното, най-отчаяното действие да го убие, забравил всичко друго, да бъде готов междувременно и да се саморазруши.

— Ала да схване човек това, се изисква блестящ ум, а за да го изпълни — храброст.

— Ами… Когато чух слугите му да разпитват за Карлсен, ми хрумна, че може би си имаме работа с една от онези машини-убийци, берсерк, специално програмиран, за да ликвидира Карлсен. Дори да бе обикновен берсерк — ха, какво ГОВОРЯ? — унищожението на Карлсен би имало много висок приоритет в програмирането му, може би по-висок, отколкото унищожаването на някой малък свят. Заложих на това, че ще зареже останалите си планове и ще унищожи кораба, че ще сметне за възможно Карлсен да се крие на борда на „Орион“ с тайна десантна група.

— Звучи шантаво. — Доста объркана, Атина се опита да смекчи вложената в думите си критика. — Исках да кажа, че…

— Наистина звучи шантаво. Но доколкото ми е известно, берсерките никога не са били силни в предвиждането на човешкото поведение. Може би в крайна сметка е решил, че Андреас го е предал.

Самият бог Торун в плът и кръв — а всъщност Томас Сграбчвача — навлезе величествено откъм другия край на градината, следван от жреци и скулптор, който правеше скици за новата статуя с копие в ръка. Суоми се надигна леко от стола си и се поклони в посока към Торун. Той му отвърна с усмивка и с вежлив поклон.

Карлос и Томас се разбираха удивително добре. По време на криза хората трябва да бъдат успокоени, обществото — подкрепено. Дали Лерос и останалите богобоязливи водачи наистина вярваха, че сега сред тях се намират бог и полубог? Очевидно бе така, поне с частица от съзнанието си го правеха, поне дотолкова, доколкото такава вяра отговаряше на нуждите им. Пък и в известен смисъл Карлсен наистина все още крачеше тук.

Освен това навярно на сламенорусия мъж, известен вече като Канцлера Джайлс, постоянен спътник и съветник на Торун, до голяма степен се дължеше относителната лекота, с която обществото на Божата планина бе понесло сътресенията от последните няколко дена. Жалко за Братството. Е, помисли си Суоми, възможно бе светът на победилото Братство да не е по-добър от света на Божата планина, лишен сега от своя таен демон.

Ето го и Шьонберг, който ходеше покрай разрушения си кораб. Барбара Уртадо вървеше редом с него, следвана от робите и слушаше обясненията, които той й даваше за действието на системата за почистване. Бе разговарял предишния ден за това със Суоми. Там, накъдето сочеше сега Шьонберг, се намираше мястото, изчислено с математическа точност в резултат от експертен анализ на проблема като най-ефективно за събиране на боклука. Шьонберг едва не бе убит като колаборатор от Лерос и победилата фракция, ала намесата на полубога Карлсен спаси живота му и му върна свободата.

След онова, което се бе случило със Селесте Серветус и Гас де ла Торе — обезобразените им тела бяха намерени връз малка купчина човешки и животински кости в тайна яма-костница в подземията на Храма, Суоми не би могъл да вини Шьонберг или когото и да било другиго за сътрудничеството им. Шьонберг му бе разказал с каква приказка бе минал пред Андреас за безмилостните земляни, които щели да го потърсят и да отмъстят за него, история, която, уви, не е била нищо друго освен чист блъф. Суоми обаче все още имаше чувството, че Шьонберг му спестява нещо, че между него и Андреас се бе случило повече, отколкото той имаше желание да си спомни.

Но нека бъде така. Корабът бе непоправимо повреден и оцелелите членове на ловната експедиция трябваше да преживеят заедно на тази планета, както личеше по всичко, неопределен брой стандартни години, докато не се появеше случайно друг кораб.

Атина отпи глътка студена вода от красивата си чаша, а Суоми — още малко от ферментиралото си мляко. Тя бе прекарала кризисния период заключена в кабината си, без да я закачат — може би като жертвата, определена за следващия ден, — докато корабът не се разруши и Храмът не рухна пред очите й. Но и тогава бе само поразтърсена. Тя, независимата, способна да се погрижи сама за себе си жена, тъкмо тя по ирония на съдбата бе принудена да наблюдава пасивно като древна героиня, докато навсякъде около нея мъжете се биеха.

— Какви са плановете ти, Карл?

— Предполагам, че на гражданите рано или късно ще им омръзне полубогът Карлсен да им се мотае из краката и се надявам много това да не стане, преди да се е появил някой кораб. Мисля, че дотогава той не трябва да се набива много на очи, както се казва.

— Не, имах предвид плановете на Карл Суоми.

— Ами…

Той изведнъж се запита дали някой от хънтърсците не я бе чувал преди кризата да го нарича Карл, както често го правеше. Запита се и дали това не бе допринесло да го объркат тъй щастливо с другия. Нямаше значение.

Само допреди няколко дена плановете на Карлос Суоми щяха определено да включват и Атина. Но това бе преди да я бе видял как жадно наблюдаваше мъжете да се избиват един другиго.

Не. Съжалявам. Разбира се, той самият бе избил много повече хора, отколкото тя бе видяла да умират — ала въпреки това беше и си остана пацифист в истинския смисъл на думата, докато тя не беше. Поне той така гледаше на нещата.

А относно Барбара… Тя все още стоеше до Шьонберг, който й изнасяше лекцията си, ала от време на време се обръщаше да погледне към Суоми. На него му се искаше на Барбара да й е хубаво. Предишната вечер тя бе споделила постелята му. Посмяха се на дребните си наранявания, сравняваха белезите си. Но… тя бе момиче за развлечение. Не. Животът му щеше да продължи неотлъчно пътя си, дори ако никога повече не видеше Барбара.

Какви тогава, както попита Атина, бяха плановете му? Ами, още много риба пляскаше из дълбините на моретата, или дори, ако можеше да си позволи нескопосаната метафора, живееше скромно и забулено зад воала си тук, зад белите стени на Божата планина. Той все още си търсеше жена, и сега дори по-настоятелно от преди.

Шьонберг сочеше към небето. Нима планината от боклук щеше да се издигне толкова нависоко? Тогава Барбара скочи развълнувана, Суоми вдигна глава и забеляза кораба.

В следващия миг всички тичаха и крещяха, търсеха аварийните радиостанции, които Шьонберг бе настоял да изровят от „Орион“ и да ги държат подръка. Ала сигурно някой желаещ да помогне хънтърсец ги бе прибрал някъде. Нямаше значение. Корабът се спускаше бързо, сякаш привлечен от приличащия на фар град на върха на планината, където преди се бе приземил „Орион“. Бе сребриста сфера, подобна в много отношения на кораба на Шьонберг. Хънтърсци и земляни с енергични жестове му показваха да кацне на едно вече изчистено от боклуците място.

„Краката“ за закрепване се спуснаха, движителят бе изключен, люкът се отвори, спусна се рампата. Появи се висок мъж, чиято бледност подсказваше, че навярно бе отрасъл под купол на Венера, дългите му мустаци бяха пригладени и оформени по модата сред произхождащите от Земята жители на Венера. Успокоен от множеството признаци на приятелско посрещане, той се спусна наполовина по рампата, слагайки тъмни очила, за да се предпази от хънтърското слънце, което бе в зенита си.

— Здравей, народе. Казвам се Стийв Кемалчек, от Венера. Хей, какво е станало тук, земетресение ли?

Торун и Върховният жрец Лерос все още не бяха решили кой от двамата да произнесе приветствената реч. Суоми приближи до рампата и рече дружелюбно:

— Нещо такова. Но сега всичко е под контрол. Мъжът с облекчение долови познатия акцент на землянин.

— Значи сте от Земята, така ли? А това е корабът ви. Ходихте ли вече на лов? Аз току-що идвам от север, имам цял куп тройфейни ’грами… ще ви ги покажа по-късно. — Той сниши тона си и попита доверително: — Я ми кажете, онзи Турнир наистина ли е такъв, какъвто го описва мълвата? И още не е свършил, нали? Къде се провежда?