По следите на преселението

УИЛ АДАМС

ПО СЛЕДИТЕ НА ПРЕСЕЛЕНИЕТО

Благодарности

Хипотезата, че преселението на евреите, предвождано от Мойсей, може по някакъв начин да се свърже с управлението на езическия фараон Ехнатон, от десетилетия присъства в публичното пространство и един от най-известните ѝ защитници е Зигмунд Фройд в книгата си „Мойсей и монотеизмът“. Но за връзката между столицата на Ехнатон - Амарна, и поселището на есеите в Кумран се споменава отскоро. Тази хипотеза се появи в книгата на британския експерт по металите Робърт Федър - „Разгадаването на Медния свитък“, забележително четиво за всички почитатели на египетската история.

Много хора в Египет и Англия ми помогнаха да напиша тази книга, благодарен съм на всички тях. Но искам специално да благодаря на агента си Луиджи Бономи и издателя си Уейн Брукс за твърдата им подкрепа, проницателността, ентусиазма и съветите, без които писането става още по-трудна работа.

Пролог

Южният бряг на езерото Мареотис,

415 г. сл. Хр.

Мазилката най-накрая изсъхна. Марк загреба с шепи мръсотия и пясък от пода и започна да ги размазва по чистата бяла повърхност, докато тя стана мърлява и тъмна и на практика престана да се различава от останалата стена. Приближи маслената лампа, за да я разгледа, добави още мръсотия, където бе необходимо, и остана доволен, макар че очите му бяха отслабнали с възрастта. Мина за последен път през старите познати проходи и зали, сбогува се с приятелите и предците в катакомбите и спомените си, качи се по стълбите и излезе.

Вече беше късен следобед.

Пусна дървения капак и хвърли отгоре пясък и камъни. Те се строполиха с трясък, дрехите му свистяха при всяко движение и желязната лопата подрънкваше. През тези звуци дочу далечно пеене в хор. То се усили, беше толкова убедително, че той спря и се заслуша. Но дочу само тишината, която се нарушаваше единствено от тежкото му дишане, ударите на сърцето и слягащия се пясък.

Страховете на един самотен старец.

Слънцето беше припаднало ниско на запад, обагрено в оранжево. Те обикновено идваха през нощта, като всички злодеи. Тази сутрин видя отчуждени лица на пристанището. Някогашните приятели само мънкаха. Хората, които бе лекувал, без да мисли за собствената си безопасност, сега го гледаха като носител на зараза.

Завъртя отново лопатата, по-бързо и по-бързо, за да потисне паниката, преди да го е обзела напълно.

Мислеше, че ще го преодолеят. Общността им бе преживявала и други погроми, дори войни. Глупаво се надяваше, че идеите им ще победят, защото са много по-силни и смислени от фанатичната и жестока глупост на така нареченото праведно мислене. Но сбърка. Такава беше човешката природа - когато страховете се надигнат, здравият разум губи силата си.

Горката Хипатия¹¹! Тази красива, мъдра и нежна жена. Казват, че лично папа Кирил²² заповядал да я линчуват. Епифанес беше видял всичко. А бе още момче, прекалено млад за такава гледка. Тълпата, предвождана от онова лицемерно чудовище цензора Петър³³, я свалила от колесницата ѝ, съблякла я гола и я завлякла в църквата. Там я драли като агне с чирепи и след това изгорили останките ѝ.

И те се наричат Божии хора. Как не могат да разберат какво всъщност представляват?

Слънцето беше залязло. Притъмня и започна да се захлажда. Той забави темпото. Вече не беше в първа младост. Но не спря напълно. Колкото по-бързо свърши, толкова по-бързо ще си тръгне и ще се присъедини към семейството и приятелите си, за да търсят заедно убежище край Хермополис⁴⁴ и може би дори край Хенобоскион⁵⁵, зависи колко се е разпространила тази лудост. Изпрати ги напред с всички свитъци и ценности, които можеха да носят; мъдрост, трупана векове наред. В последните години се отпуснаха. Не беше никаква тайна, че имат подземен комплекс тук; той го знаеше. До него достигнаха и нелепите слухове за богатството и скритите им съкровища. Ако злодеите търсят достатъчно внимателно и дълго, имат всички шансове да намерят тези стъпала, нищо че така добре ги зарови. Затова зазида входа към залата за кръщение, за да оцелее поне малка част от мъдростта им, ако подземният комплекс бъде разкрит. А може би някой ден здравият разум отново ще се възцари и те ще могат да се върнат. Ако не той, то децата и внуците му. Ако пък и те не успеят, тогава хората от бъдещата епоха. Епохата на разума и просвещението. Може би те ще оценят мъдростта между тези стени, няма да я презират и да я поругават.

Той приключи с пълненето на шахтата, утъпка пръстта и заличи всички следи. Време беше да тръгва. Бъдещето го плашеше. Беше прекалено стар за такива приключения, прекалено стар да започва от нулата. Искаше само да го оставят на мира да си изучава текстовете и да проумява същността на вселената. А тези самодоволни жестоки варвари му отказваха това право, за тях беше грях дори да мислиш. Четеше го в очите им, в удоволствието от грубата им власт. Те се наслаждаваха на злините си. Вдигаха високо ръце, сякаш кръвта по тях беше най-голямата добродетел.

Не носеше много багаж, само дрехи и малка торба с провизии, в кесията му имаше няколко монети. Не бе вървял и десет минути, когато видя нещо да блести над билото пред него. Отначало не се досети, защото бе потънал в мисли. Но после осъзна какво е. Факли. Приближаваха се от пристанището. Вятърът смени посоката си и той ги чу. Крещящи и пеещи мъже и жени, които се радваха на предчувствието си за нов погром.

Той забърза обратно натам, откъдето бе дошъл. Сърцето му биеше силно. Поселището им се намираше на нисък хълм над езерото. Стигна до билото и видя отблясъците, които идваха от всички страни, приличаха на току-що запалена жертвена клада, пламъците лазеха по дървата. Чу вик вдясно от себе си. Един покрив пламна. Втори, после трети. Домовете им! Животът им! Врявата се усили и се приближи. И това противно крещене! Тези хора си обичаха работата. Той се огледа, търсеше път за бягство, но от всички страни факлите го връщаха обратно и го затваряха в капан.

Най-накрая се чу крясък. Забелязаха го. Обърна се и побягна, но старите му крака не го слушаха, макар да знаеше какво наказание го очаква при залавяне. И тогава те се скупчиха около него, лицата им бяха пламнали от кръвожадност и той не можеше да направи нищо друго, освен да запази достойнство или да им се примоли за съчувствие. Може би като се събудят сутринта, постъпките им от нощта ще ги изпълнят с ужас и отвращение и това ще спаси другите.

Все пак е нещо.

Падна на колене върху каменистата повърхност и цялото му тяло започна неконтролируемо да трепери. Сълзите му закапаха. Започна да се моли.

1.

I

Улица „Баб Седра",

Александрия

Даниел Нокс крачеше на север по „Баб Седра“, когато видя глинената купа върху разпереното платнище на уличния търговец. Беше пълна с кутии кибрит и пакети бели салфетки, отстрани бяха облегнати арабски учебници. Сърцето му леко потрепна; това беше дежа вю. Бе сигурен, че и преди е виждал такъв съд. И то на интересно място. Отговорът на загадката се завъртя из ума му и после му се изплъзна. Предчувствието се изпари, остана само тревожността, не беше сигурен дали мозъкът му не му погаждаше номера.

Спря се, клекна и взе една крещяща пластмасова ваза с изкуствени жълти цветя, след това раздърпан учебник по география с разпадащи се страници. Остарелите топографски и демографски карти се посипаха по платнището като колода от ръцете на фокусник.

- Салаам алейкум - поздрави търговецът. Не беше на повече от петнайсет години, а дрехите му втора употреба, които бяха поне два номера по-големи, го правеха да изглежда дори още по-млад.

- Уа алейкум ес салаам - отвърна Нокс.

- Харесва ли ви тази книга, господине? Искате ли да я купите?

Нокс сви рамене и я върна на мястото ѝ, след това се огледа, сякаш нищо от това, което виждаше, не събуждаше интереса му. Но младият продавач се усмихна и оголи кривите си зъби. Не беше глупак. Нокс се усмихна самоиронично и докосна глинената купа.

- Какво е това? - попита.

- Господинът е ценител - каза момчето. - Прекрасна антика от богатата история на Александрия. Фруктиерата на самия Александър Велики! Да! Александър Велики! Не ви лъжа.

- Александър Велики? - не повярва Нокс. - Как ли пък не!

- Не ви лъжа - настоя младежът. - Намериха тялото му, нали знаете? И това е било в гробницата му! Да! Човекът, който го откри, се казва Даниел Нокс. Той ми е добър приятел и лично ми я даде!

Нокс се засмя. След тази случка беше станал добър приятел на всички.

- И я продаваш на улицата? - подразни го той. - Ако наистина е принадлежала на Александър Велики, трябва да е в музея в Кайро! - Взе купата и отново го връхлетя усещане за дежа вю, някакво странно гъделичкане под лъжичката, сухота в дъното на устата, лек натиск в основата на черепа.

Повъртя купата в ръцете си, наслаждаваше се на допира до нея. Не беше експерт по керамика, но всички археолози, които копаеха на терен, имаха известни познания, защото девет от всеки десет находки, намерени при разкопки, бяха от глина - парченца от чиния, чаша или делва, фрагмент от маслена лампа или съд за благовония и дори глинени плочки с надписи, ако извадиш късмет.

Но тази купа не беше счупена. Беше около осемнайсет сантиметра дълбока, с плоска основа и извити стени без издаден ръб, така че можеше да се държи с две ръце и да се пие направо от нея. От гладкостта ѝ ставаше ясно, че глината е добре пресята, преди да бъде изпечена. Беше сиво-розова на цвят, макар и гледжосана с нещо по-светло, което се беше смесило с оригиналната окраска като току-що разбъркана в кафето сметана. Може би местна изработка, а може би не. Само експерт можеше да определи това. Датирането беше още по- трудно. Изящните предмети като маслените лампи и скъпите съдове се променяха според модата, дори само за да подчертаят заможността на притежателите си; но грубите предмети като този запазваха формата си понякога с векове. На пръв поглед изглеждаше като находка от около 50 г. сл. Хр., плюс минус неколкостотин години. Или няколко хиляди. Върна купата на мястото ѝ с намерението да си тръгне, но тя като че ли не го пускаше. Клекна и се взря в нея, потъркваше брадата си и се опитваше да разгадае значението ѝ, да разбере с какво толкова го задържаше.

Нокс знаеше колко рядко се намират ценни артефакти при улични търговци. Те се бояха да ги продават открито, а и туристическите полицаи бяха прекалено наблюдателни. Но в крайните квартали на Александрия и Кайро живееха занаятчии, които без никакво усилие изработваха убедителни фалшификати, за да измъкват пари от доверчивите туристи. Специално тази купа обаче изглеждаше твърде неугледна, за да си струва усилието.

- Колко? - попита той накрая.

- Хиляда щатски долара - отвърна младежът, без да му мигне окото.

Нокс отново се засмя. Египтяните бяха майстори в преценката на купувача, не на стоката. Очевидно днес изглеждаше необикновено богат. Богат и глупав. Отново понечи да си тръгне; и отново нещо го спря. Докосна купата с върховете на пръстите си, не искаше да се пазари. Ако започнеше, щеше да е грубо да не довърши, а Нокс изобщо не беше сигурен, че иска този предмет, дори и на ниска цена. Ако беше истинска антика, покупката му беше незаконна. Ако беше фалшификат, щеше с дни да се ядосва на себе си, че е позволил да го измамят, особено ако колегите и приятелите му научат. Поклати решително глава и този път наистина се изправи.

- Петстотин - свали веднага цената младият търговец, който усети как богатият улов се изплъзва измежду пръстите му. - Виждал съм ви и преди. Вие сте добър човек. Давам ви го на специална цена. Много специална цена.

Нокс поклати глава.

- Откъде го взе? - попита той.

- От гробницата на Александър Велики е, уверявам ви! Моят приятел ми го даде, той е много добър...

- Истината - натърти Нокс. - Или веднага си тръгвам.

Младежът присви опърничаво очи.

- Защо да ти казвам? - изсумтя той. - За да извикаш полицията ли?

Нокс порови в задния си джоб за банкноти и ги показа на момчето.

- Как да съм сигурен, че е оригинал, ако не ми кажеш откъде си го взел? - предизвика го той.

Търговецът стана сериозен и се огледа дали някой не ги подслушва.

- Приятел на братовчед ми работи на разкопките - прошепна.

- Кои разкопки? - намръщи се Нокс. - Кой ги ръководи?

- Чужденци.

- Какви чужденци?

Младежът сви с безразличие рамене.

- Чужденци.

- Къде?

- На юг - и махна леко с ръка. - На юг от Мареотис.

Нокс кимна. Логично. В древността покрай езерото Мареотис е имало много поселища и стопанства, преди водите на Нил да се вдигнат и то да започне да се свива. Бавно си преброи парите. Ако тази купа наистина идваше от археологически разкопки, негов дълг беше да я върне или поне да извести, че има пробив в сигурността. Трийсет и пет египетски лири. Сгъна ги между палеца и показалеца си.

- На юг от езерото, казваш? - попита и се намръщи. - Къде по-точно? Трябва да знам, щом ще купувам.

Младежът откъсна неохотно погледа си от парите и го премести върху Нокс. На лицето му бе изписана горчивина, сякаш си даваше сметка, че вече бе казал прекалено много. Изруга, събра четирите краища на платнището, вдигна го и стоката му издрънча в образувалия се вързоп, след това бързо се отдалечи. Нокс понечи да го последва, но отнякъде се появи великан, който застана на пътя му. Нокс се опита да го заобиколи, но мъжът направи крачка встрани и отново запречи пътя му със скръстени на гърдите ръце и надменна усмивка на лицето, с която сякаш го предизвикваше да направи нещо. Но вече беше прекалено късно, защото тълпата погълна младежа и стоката му.

Нокс сви рамене и се отказа. Почти сигурно беше, че купата не е нищо особено.

Да. Почти сигурно.

II

Арабската пустиня,

Среден Египет

Полицейски инспектор Нагиб Хюсейн наблюдаваше как съдебният лекар повдига синия брезент, под който се показа мумия на момиче. Или поне Нагиб смяташе, че е на момиче, заради малкия ръст, дългата коса, евтините бижута и дрехи, но всъщност не беше сигурен. Трупът беше стар, отдавна погребан в горещите пясъци на Арабската пустиня, мумифициран и разложен, черепът беше счупен на тила и залепнал за брезента със съсирената си кръв.

- Кой я намери? - попита лекарят.

- Един екскурзовод - отвърна Нагиб. - Очевидно туристите са искали да видят какво представлява истинска пустиня. - И изсумтя развеселено. - Е, видяха.

- И тя просто си лежеше там?

- Първо са видели брезента. После стъпалото ѝ. Останалото е било скрито.

- Сигурно снощната буря я е изровила.

- И е замела следите - съгласи се Нагиб. Гледаше със скръстени ръце как съдебният лекар прави предварителната оценка, преглежда черепа, очите, скулите и ушите, движи нагоре-надолу долната челюст, за да разтвори устата, след това пъха дълбоко в нея шпатула и изгребва пяна, камъчета и пясък от изсъхналия език, бузите и гърлото. Затвори устата и огледа шията, ключицата, изваденото дясно рамо, ръцете, скръстени в неудобна поза, почти свенливо.

- На колко е години? - полюбопитства Нагиб.

- Изчакай доклада ми.

- Моля те, трябва ми нещо, върху което да работя.

Лекарят въздъхна.

- Тринайсет-четиринайсет. Някъде там. Дясното ѝ рамо е извадено посмъртно.

- Да - съгласи се Нагиб. От професионална суета искаше да покаже, че е забелязал това. - Мисля, че се е вдървила, преди да бъде погребана. Вероятно е била с вдигната над главата ръка. И който я е погребал, е извадил рамото, докато се е опитвал да я загърне в брезента.

- Може би - кимна лекарят. Очевидно не беше от хората, които правеха предположения без достатъчно информация.

- Колко време след смъртта е станало?

- Зависи - каза съдебният лекар. - Колкото е по-горещо, толкова по-бързо настъпва вкочаняването, но и по-бързо преминава. А ако е бягала или се е съпротивлявала - дори още по-бързо.

Нагиб пое дълбоко дъх, за да не издаде нетърпението си.

- Приблизително.

- Обикновено раменете са последната мускулна група, която се вкочанява. Процесът започва поне три часа след смъртта, често след шест или седем. След това... - Той поклати глава. - Продължава от шест часа до два дни.

- Но започва поне след три часа, нали?

- Обикновено. Макар че има и изключения.

- Винаги има изключения - каза Нагиб.

- Да. - Лекарят повдигна с пръсти разпадащото се синджирче около шията ѝ, на което висеше сребърен медальон. Коптски кръст. Вдигна поглед към Нагиб, двамата без съмнение мислеха едно и също. Още едно мъртво коптско момиче. Само това му трябваше сега на този регион.

- Много изящна изработка - промърмори лекарят.

- Да - съгласи се Нагиб. Което значеше, че не е било обир. Лекарят повдигна полата на момичето, но бельото ѝ, макар и захабено и опърпано, не беше докоснато. Никакви следи от сексуално насилие. Всъщност, от никакво насилие, освен, разбира се, счупения череп. - Някакви признаци откога е там? - попита той.

Лекарят сви рамене.

- Трябва да гадая. Имам нужда от още изследвания.

Нагиб кимна. Имаше право. Пустинните трупове бяха трудни. След месец, година или десетилетие престой в пясъка всички изглеждаха по един и същи начин.

- А причината за смъртта? Ударът по главата, нали?

- Прекалено е рано да се каже.

Нагиб направи гримаса.

- Стига де, питам неофициално.

- Всички така ме уверяват, а после става официално.

- Добре. Щом не е ударът по главата, може би вратът ѝ е счупен.

Лекарят започна да барабани с пръсти по коляното си, чудеше се дали да каже, или да си премълчи.

- Наистина ли искаш да чуеш предположенията ми? - попита той накрая.

- Да.

- Няма да ти харесат.

- Да видим.

Лекарят се изправи. Сложи ръце на кръста и се загледа в сухите жълти пясъци на Арабската пустиня, която се простираше до хоризонта. Маранята над нея се нарушаваше само от скалите на Амарна.

- Добре тогава - усмихна се той, сякаш беше наясно, че такава възможност няма да му изскочи скоро. - Подозирам, че се е удавила.

III

Нокс намери Омар Тауфик коленичил на пода в кабинета си. Пред него имаше кутия и платки от компютър, в ръката си държеше отвертка, а по бузата му бе размазана грес.

- Нямаш ли си достатъчно работа и без това? - попита го Нокс.

- Компютърджиите ще се появят чак утре.

- Наеми нови.

- Новите ще искат повече пари.

- Да. Защото ще дойдат, когато ти трябват.

Омар сви рамене, сякаш за да осмисли тази истина, но Нокс се съмняваше, че ще предприеме нещо. Беше млад и на всичкото отгоре младолик мъж, когото наскоро бяха повишили във временен шеф на Върховния съвет по антики в Александрия; но всички мислеха, че е получил работата, защото генералният секретар на съвета в Кайро - Юсуф Абас, иска да си има безобидно мекотело, което да разиграва, докато издейства назначаването на постоянна длъжност на един от доверените си хора. Дори Омар го знаеше, но беше прекалено неуверен, за да се разбунтува. И през цялото време се криеше от подчинените си в стария си кабинет и запълваше времето с безсмислени задачи като тази. Той се изправи и си избърса ръцете.

- Е, какво мога да направя за теб, приятелю?

Нокс се поколеба.

- Видях една стара купа на пазара. Изпечена глина с добро качество. Сиво-розова с бяло покритие. Около осемнайсет сантиметра в диаметър.

- Може да е всичко.

- Да. Но ме осени онова чувство, нали се сещаш?

Омар кимна със сериозно изражение, за да демонстрира уважение към чувствата на Нокс.

- И си тук, за да провериш в базата ни данни?

- Ако е възможно.

- Разбира се. - Омар се гордееше със своята база данни. Попълването ѝ беше основното му задължение преди неочакваното повишение. - Да отидем в кабинета на Маха. Тя днес не е тук.

Тръгнаха заедно. Омар седна на бюрото.

- Дай ми минута - помоли той.

Нокс кимна, отиде до прозореца и погледна надолу към джипа си. Поправката след издирването на гробницата на Александър му струваше цяло състояние, но колата от години му вършеше добра работа и той не съжаляваше за решението си.

- Някакви вести от Гейл? - попита Омар.

- Не.

- Знаеш ли кога се връща?

- Предполагам, че когато приключи.

Бузите на Омар се зачервиха.

- Готово - каза той.

- Съжалявам - въздъхна Нокс. - Не исках да ти се сопвам.

- Всичко е наред.

- Но хората не спират да ме питат. Нали ме разбираш?

- Защото всички много я харесваме. Харесваме и двама ви.

- Благодаря - отвърна Нокс. Започна да разглежда базата данни с цветни и черно-бели снимки на купи, чинии, фигурки, погребални лампи. През повечето минаваше набързо, без да ги поглежда втори път, а старият компютър стенеше и въздишаше, докато се опитваше да поддържа зададеното темпо. От време на време някое изображение привличаше вниманието му. Но все още нямаше пълно съвпадение. Така беше с древните находки. Колкото повече се вглеждаш, толкова повече потенциални разлики откриваш.

Омар се върна с поднос, върху който имаше кана с вода и две чаши.

- Някакъв резултат?

- Още не. - Стигна до края на базата данни. - Това ли е всичко?

- С местен произход - да.

- А другите?

Омар въздъхна.

- Писах на много музеи и университети, докато събирах информация. Тогава не откликнаха. След последното ми назначение обаче...

Нокс се засмя.

- Каква изненада.

- Но данните все още не са въведени. Имаме ги само на хартия и дискове.

- Може ли да ги видя?

Омар отвори долното чекмедже на шкафа и извади картонена кутия с дискове.

- Не са подредени - предупреди той.

- Няма нищо - успокои го Нокс. И пъхна един диск в компютъра. Машината затрака още по-силно. Появи се страница с малки икони. Фрагменти от папируси и платнища. Отиде на следващата страница, след това на по-следващата. Намери керамиката, но нито един от шарените предмети не приличаше на това, което търсеше.

- Ще те оставя - каза Омар.

- Благодаря. - На втория диск имаше римски статуи, на третия - накити, а четвъртият беше развален. Умът на Нокс започна да блуждае, възбуден от въпроса на Омар. В него нахлу внезапен спомен за Гейл, която закусва на крайбрежна улица край Нил в Миня; как облизва крема на тортата от горната си устна, разпиляната по лицето тъмна коса, усмивката, която се появи на устните ѝ, когато го хвана, че я гледа.

На осмия диск имаше лекция по анатомия - как да различаваме черноработниците от мързеливите богаташи по плътността на костите и извивките на гръбначния стълб.

Онази сутрин в Миня мобилният телефон на Гейл иззвъня. Тя погледна номера, от който я търсеха, след това се извърна и проведе тихо кратък разговор, който приключи набързо с обещанието да се обади по-късно.

- Кой беше? — попита я той.

- Никой.

- Трябва да потърсиш сметка от мобилния си оператор защо те свързва с хора, които не съществуват.

- Фатима - призна тя с неохотна въздишка.

- Фатима? - Неочакван пристъп на ревност. Фатима беше негова приятелка. Той ги запозна само преди седмица. - Какво искаше?

- Предполагам, чула е, че нещата в Сива се отлагат.

- Предполагаш?

- Добре де. Чула е за това.

- И ти се обажда да ти съчувства, така ли?

- Нали си спомняш колко се заинтригува от моя софтуер за изображения?

На единайсетия диск имаше ислямски артефакти. На дванайсетия — сребърни и златни монети.

- Да не би да иска да работиш за нея?

- В Сива нищо няма да стане скоро, нали? - изтъкна Гейл. - А мразя да бездействам, особено когато съм на заплата. Не обичам да паразитирам.

- Не си паразит - възрази той мрачно. - Как можа да си го помислиш?

- Така се чувствам.

На тринайсетия диск имаше рисунки от гробници от преддинастичната епоха. Започна да разглежда четиринайсетия на автопилот. Беше прехвърлил половината, когато му се стори, че пропуска нещо. Върна се на предишното изображение, след това на по-предишното. И там в горния десен ъгъл видя същата купа като на пазара, само че обърната с дъното нагоре. Същата форма, същият цвят, същият материал и същата украса. Но нямаше описание, само номер.

Отиде да повика Омар, който взе една папка от шкафа. Нокс четеше на глас номерата, а Омар прелистваше страниците и прокарваше пръст по тях. Стигна до този, който му трябваше, и се намръщи озадачено.

- Това не може да е вярно - каза. - Дори не е купа.

- Тогава какво е?

- Капак. Капак на делва.

Нокс изсумтя. Беше очевидно, след като Омар му го посочи. Не че му помогна с нещо. Египет беше люлка на древността. През множеството пристанища на Александрия бяха преминали огромен брой стоки. Производството на делви за съхранението им беше гигантска индустрия.

- Грешката е моя - призна си той.

Но признанието му не успокои Омар.

- Предметът не е местен - добави. - Дори не е от Египет.

- А откъде е?

Омар присви очи, сякаш си мислеше, че е станал жертва на тъпа шега.

- Кумран - отвърна тихо Нокс. - Където са намерени Свитъците от Мъртво море.

2.

I

Гарата в Асют,

Среден Египет

Гейл Бонар започваше да съжалява, че е дошла на гарата, за да посрещне Чарлз Стафърд и екипа му. По принцип обичаше тълпите, веселите разговори и приятелската атмосфера, особено тук, в Среден Египет, където хората бяха открити и дружелюбни, защото не бяха залети от туристи. Но през последните седмици напрежението се усещаше във въздуха. Този следобед дори имаше протестна демонстрация в града, което обясняваше защо видя само трима полицаи на перона, вместо обичайната тълпа от униформени. И като капак на всичко един по-ранен влак се беше повредил и чакащите пътници бяха два пъти повече от обикновено, всичките готови вече за неизбежната битка за места.

Релсите затракаха. Плъховете се разпищяха. Хората се заблъскаха, за да си намерят по-добри позиции за качване. Старият влак спря на перона, прозорците му вече бяха свалени. Вратите се отвориха с трясък и през тях се изсипаха пътници, натоварени с багаж, и започнаха да си пробиват път в тълпата. Покрай прозорците плъзнаха търговци, които предлагаха прозрачни торбички с арабски хляб, картонени фунии с ядки, сусамени сладкиши, бонбони и напитки.

От вагона първа класа се показа поразително красив мъж на трийсет и няколко години. Чарлз Стафърд. Въпреки двудневната му брада тя веднага го позна от снимките на обложките на книгите, които Фатима ѝ беше дала предната вечер. Прехвърли ги по диагонал от любезност, макар да принадлежаха към жанра на популярната историческа литература, който тя ненавиждаше - изсмукани от пръстите предположения, основаващи се на удобно подбрани факти. Конспирации, тайни общества, изгубени съкровища под всеки хълм. И никакво цитиране на противоположни мнения, освен с цел да бъдат осмени и отхвърлени.

Стафърд се спря, за да си сложи черните очила с огледални стъкла, след това преметна черната кожена чанта с лаптопа си на рамо и стъпи на перона. След него вървеше нисичка млада жена в тъмносин костюм, която прибираше непокорните си яркочервени кичури под шала с флорални мотиви на главата си. А най-отзад крачеше египетски носач, натоварен с еднакви куфари от тъмнокафява кожа.

Докато Стафърд си пробиваше път през тълпата, в него се блъсна възрастна жена. Чантата с лаптопа се завъртя и перна през ухото едно момче. То забеляза, че чужденецът изглежда богат, и веднага започна да пищи. Мъж в мръсна кафява туника се сопна на Стафърд, но той му махна арогантно с ръка. Момчето започна да пищи още по-силно. Стафърд въздъхна тежко и се огледа за червенокоската, очевидно очакваше тя да разреши проблема. Жената се спря, огледа ухото на момчето, цъкна съчувствено с език и му подаде банкнота. То не успя да скрие усмивката си, докато се отдалечаваше с танцова стъпка. Но мъжът с кафявата туника още се чувстваше засегнат от пренебрежението на Стафърд, а сделката допълнително го раздразни. Развика се, че чужденците бият египетските деца, когато си поискат, след това си плащат и се измъкват безнаказано.

Червенокоската се усмихна несигурно и се опита да се отдалечи, но думите на мъжа възбудиха тълпата. Около тях се образува кордон, който не им позволяваше да мръднат, във въздуха надвисна грозна заплаха. Стафърд понечи да се отскубне, но някой така силно го блъсна обратно, че очилата му паднаха. Направи опит да ги хване, но те се търколиха на земята. Само миг след това Гейл чу хрущене на стъкло. Избухна подигравателен смях.

Гейл се огледа тревожно за тримата полицаи, но те с наведени глави крачеха към чакалнята. Не искаха да имат нищо общо с това. В гърдите ѝ се надигна страх, чудеше се как да постъпи. Проблемът не беше неин. Никой не знаеше, че е там. Джипът ѝ беше паркиран точно пред гарата. Поколеба се още миг, след това се обърна и си тръгна.

II

- Но това е просто капак - запротестира Омар, докато догонваше Нокс по стълбите пред входа на Върховния съвет по антики. - Сигурно има хиляди такива. Откъде си толкова сигурен, че е от Кумран?

Нокс отключи джипа си и се качи.

- Защото само там са намерени делвите със Свитъците от Мъртво море - обясни на Омар. - Има още една, открита в Йерихон, само на няколко километра на север, и може би още една в Масада, също наблизо. Но освен тях...

- Изглеждаше напълно обикновен капак.

- Може - отвърна Нокс и даде път на един пикап, преди да потегли. - Но трябва да разбереш едно нещо. Преди две хиляди години делвите са се използвали или за транспортиране на стоки, или за съхранението им. Транспортните обикновено са били амфори с големи дръжки за по-лесно пренасяне, освен това са имали дебели стени, защото трябвало да издържат на множество удари, и цилиндрична форма, защото така заемали по-малко място. - В края на улицата зави надясно, а след това рязко вляво. — Но след като стоките стигнели до мястото, за което били предназначени, те се премествали в делви за съхранение с кръгли дъна, които се заравяли в пясъка и лесно се накланяли, когато хората искали да си отсипят от съдържанието им. В добавка имали дълги гърла и тесни отвори, които се затапвали с корк. А делвите със Свитъците от Мъртво море са различни. Те имат плоски дъна, къси гърла и големи отвори и това си има своето логично обяснение.

- Какво е то?

Спирачките му изсвистяха, когато спря, за да пропусне трамвая по напречната улица.

- Какво знаеш за Кумран? - попита той.

- Бил е седалище на есеите, нали? - каза Омар. - Еврейската секта. Макар да съм чувал хората да разправят, че е бил резиденция или крепост, или нещо подобно.

- Има такива предположения - съгласи се Нокс, който беше очарован от това място още като дете, когато отиде там на екскурзия със семейството си. - Но мисля, че са погрешни. Плиний пише, че есеите са живели на северозапад от Мъртво море. Ако не в Кумран, то много близо до него. Никой досега не го е оборил убедително. Един експерт обобщава така: или Кумран и свитъците са на есеите, или е налице невероятно съвпадение - две големи религиозни общности, които живеят рамо до рамо, имат сходни схващания и ритуали, едната от тях е описана от древните автори, но не е оставила никакви материални следи, а другата някак си убягва на всички историци, но е оставила множество руини и документи.

- Значи Кумран е бил селище на есеите - съгласи се Омар. - Но това не обяснява защо делвите им са уникални.

- Есеите са фанатици на тема ритуална чистота - обясни Нокс. - И най-малкото замърсяване прави ритуалните съдове негодни. Капка дъжд, насекомо, разливане на нещо неподходящо. Това създава огромни проблеми. Имам предвид, че ако съдът се замърси, очевидно всичко в него също се обявява за замърсено и трябва да се изхвърли. Но това не е най-лошото. Течностите и зърнените култури се изсипват в потока, ала големият въпрос е дали нечистотията не се връща обратно по потока и не заразява делвата за съхранение. Фарисеите и другите еврейски секти са били по-свободомислещи, но есеите вярвали, че всичко се замърсява, затова не рискували да изсипват съдържанието в потока. А повдигали малко капака и изгребвали всичко с купа. И тъй като не им се налагало да накланят делвите за съхранение, техните били с плоски дъна и затова и по-стабилни; ето защо техните съдове са с къси гърла и големи отвори, така по-лесно загребвали от тях.

- А съдовете с големи отвори имат капаци като купи - усмихна се широко Омар.

- Точно така - кимна Нокс.

Приближаваха се до отклонението за пустинната магистрала. Той се приведе, за да разгледа по-добре пътните знаци. Бързият преглед на документите в кабинета на Омар му показа, че около езерото Мариотис има само четири чуждестранни археологически експедиции. Във Филоксинит, Тапосирис Магна⁶¹ и Абу Мена⁷² в момента нищо не се случваше, така че оставаше само един вероятен кандидат: група, наричаща се Тексаско общество за библейска археология, която правеше разкопки близо край Борг ел-Араб.

- И какво прави този капак тук? - попита Омар, след като Нокс зави по правилното шосе. - Свитъците от Мъртво море са били известни в древността. Има свидетелства от втори, трети и четвърти век за текстове, намерени в пещерите край Кумран. Ориген дори ги използва, за да напише своите „Хекзапли“⁸³.

- Какво?

- Библията е написана шест пъти в успоредни колони. Първата е на иврит, втората на гръцки, следват още няколко версии на превода.Този труд е помогнал на учените да сравнят различните версии. Но мисълта ми е, че той е разчитал много на Свитъците от Мъртво море.

- И ти смяташ, че свитъците са донесени тук в тази твоя делва?

- Това е съвсем реална възможност.

Омар преглътна шумно.

- Нали не вярваш, че можем да намерим... свитъци?

Нокс се изсмя.

- Не се навивай толкова. Единият свитък е изсечен върху мед - карта на съкровище, можеш ли да повярваш? Но всички останали са върху пергамент или папирус. Климатът на Александрия трябва да ги е унищожил преди векове. А има и друго обяснение. Още по-интригуващо. Поне за мен.

- Продължавай.

- С голяма доза увереност можем да кажем, че есеите не са живели само в Кумран - поде Нокс. - Йосиф Флавий⁹¹ например споменава за Есейска порта в Йерусалим, а в няколко документи са описани правилата, по които трябва да живеят есеите извън Кумран. Освен това знаем, че есеите са били няколко хиляди, докато в Кумран могат да се поберат само неколкостотин. Очевидно е имало и други общности.

- Искаш да кажеш тук, в Александрия?

Нокс се усмихна широко.

- Чувал ли си за терапевтите? — попита той.

III

Преподобният Ърнест Питърсън скришом обърса челото си. Не му се нравеше да го виждат изпотен. Не обичаше да показва никакви признаци на слабост. Беше на петдесет и две години, изпънат като струна, с посивяла коса, пронизителни очи и орлов нос. Никъде не тръгваше без своята библия. Никога не излизаше без униформата си на проповедник. Гордо демонстрираше непоколебимата си мисия, беше малка искрица от неустоимата сила на Бог. Но не спираше да се поти. Не само заради високата влажност в този задушен, мрачен подземен лабиринт. А и заради замайващото предчувствие за това, което щеше да постигне всеки миг.

Преди трийсетина години Питърсън беше разбойник, крадеше на дребно и вечно имаше проблеми със закона. Една нощ в ареста, докато дремеше на пейка в полицейския участък, вдигна глава към плакат с Христос и сърцето му изведнъж заби силно, все едно получаваше много силен панически пристъп, който внезапно се превърна в най-хармоничното прозрение за живота му, видя ослепителна бяла светлина, получи откровение. След като всичко свърши, той стана, олюлявайки се, от пейката и тръгна да търси огледална повърхност, за да види какъв отпечатък бе оставило това преживяване върху него — чисто бяла коса, обгорено лице или очи на албинос. За най-голямо негово учудване не бяха настъпили никакви външни изменения. Но въпреки това се беше променил. Беше се преобразил отвътре. Защото никой не можеше да погледне в лицето на Христос и да остане незасегнат.

Попи отново потта от челото си и се обърна към Грифин.

- Готов ли си? - попита.

- Да.

- Тогава действай.

Стоеше отстрани, докато Грифин и Майкъл измъкнаха първия каменен блок от фалшивата стена. Зад него се откри празното пространство, което бяха установили, че съществува. Грифин пъхна фенерчето си вътре, развъртя го насам-натам и освети голямо помещение, в което се гонеха цветове и сенки. Младите му студенти започнаха да шептят и въздишат. Но Питърсън само кимна на Нейтън и Майкъл да продължат да разрушават стената.

В Светото писание Бог казва: „Аз не гледам тъй, както човек гледа, защото човек гледа на лице, а Господ гледа на сърце.“¹⁰¹ Онази нощ в ареста Бог бе погледнал в неговото сърце. И беше видял там нещо, което самият той не знаеше, че съществува.

Дупката в стената вече беше достатъчно голяма и Грифин можеше да мине през нея, но Питърсън постави ръка на рамото му.

- Не — каза. - Аз ще съм пръв.

- Трябва да е археолог.

- Аз ще съм пръв - повтори Питърсън. Подпря се на твърдата ронлива мазилка и пристъпи.

Онази нощ не само го преобрази, той получи цел в живота. А от всички Божии дарове този беше може би най-големият. Не беше лесно. Пропиля години, вярвайки на средновековни фалшификати като Плащеницата от Торино и Воала на Вероника. Но нито за миг не се поколеба и не му мина мисълта да се откаже. Бог не възлага подобна мисия просто ей така. Накрая намери вярната пътека, следваше я неотклонно и вече почти се докосваше до целта. Усещаше го. Знаеше го. Мигът на ярката светлина приближаваше, беше неизбежен като изгрева.

Обходи помещението с лъча на фенерчето. Трийсет крачки дълго и десет широко. Всичко бе потънало в прах. В пода бе вградено дълбоко корито, към него водеха широки стълби, разделени по средата с ниска каменна стена - членовете на общността се спускали от едната ѝ страна мръсни и излизали от другата пречистени. Стените бяха измазани и боядисани преди векове, пигментите бяха избледнели от времето, отвсякъде висяха паяжини, търкаляха се мръсотии, виждаха се следи от червеи. Почисти една част с ръка и насочи светлината на фенера към открилата се гледка. Жена в синьо с дете в скута. Премигна, за да прочисти очите си от сълзите.

- Преподобни! Вижте!

Обърна се и видя Марша да осветява куполовидния таван, боядисан в синьо като небе. В най-високата му част блестеше яркооранжево слънце, а край него бяха нарисувани жълти съзвездия, кремава пълна луна и червени планети. Денонощно заедно. Докато Питърсън гледаше нагоре, в сърцето му се надигна радост. Коленичи, изпълнен с благодарност и обожание.

- Да благодарим - подкани той.

Оглеждаше един по един студентите, докато и последният не падна на колене. Дори Грифин го направи, принуден от решимостта на групата.

- Знам, че моят спасител е жив! — извика Питърсън и гласът му отекна силно в помещението. - И че ще бди над земята до Страшния съд. И макар червеите да изяждат тялото, чрез плътта си ще позная Бог. - Да! - мълвеше в екстаз. - Чрез плътта си ще позная Бог.

IV

Нагиб Хюсейн се връщаше към полицейския участък в Малави, за да напише доклада си, но по пътя реши да мине през Амарна и да разпита хората там дали не са чували за изчезнало момиче. Пък и това беше добра възможност да се представи.

Туристически полицай се перчеше на мотора си, форсираше двигателя, удряше рязко спирачки и вдигаше огромни облаци прах и пясък със задното колело, а това забавляваше страхотно един офицер и още двама мъже, които пиеха чай на дървена пейка под навеса. Нагиб се стегна. Отношенията между различните служби бяха напрегнати по тези места, всички се гледаха надменно един друг. Искаше офицерът да му даде знак, че го е видял, но той продължаваше да не му обръща внимание и бузите на Нагиб пламнаха. Намръщи се и застана в полезрението на униформения, който вече нямаше как да се прави, че не го вижда, макар че явно не му се ставаше.

- Да? - попита той.

Нагиб кимна към полумесеца от възвишения на изток.

- Идвам от пустинята - поясни.

- За това ти плащат.

- Снощи един екскурзовод е водил там туристи. Намерили са момиче.

- Момиче? - намръщи се полицаят. - Как така?

- Ами така, намерили са трупа ѝ. Увит в брезент.

Полицаят остави чашата си и се изправи. Беше висок хубав мъж, с добре подстригана коса, маникюр и копринени мустаци, униформата му стоеше отлично.

- Не съм чул нищо - каза той. Изведнъж стана сериозен и му подаде ръка. - Капитан Халид Осман, на вашите услуги.

- Инспектор Нагиб Хюсейн.

- Нов ли си, инспекторе? Не си спомням да съм те виждал тук преди?

- От шест седмици - призна си Нагиб. - Преди това бях в Миня.

- Сигурно много си се провинил, щом са те преместили тук.

Нагиб изсумтя раздразнено. Разследваше черния оръжеен пазар, не се отказа, дори когато уликите го заведоха на върха и го предупредиха да внимава. Мразеше корупцията в Египет.

- Казаха ми, че е повишение — сви рамене той.

- Да - кимна Халид. - И на мен ми казаха същото. - Огледа се. - Искаш ли чай?

Нагиб отказа.

- Трябва да се връщам в участъка. Само исках да попитам дали не си чул нещо.

Халид поклати глава.

- Съжалявам. Но мога да разпитам, ако искаш. Ще разуча какво се говори тук.

- Благодаря - каза Нагиб. - Ще съм ти много благодарен.

Тръгна развеселен към ладата си. Жена му винаги казваше, че с малко любезност може да си спести хиляди неприятности. И знаеше какво говори.

3.

I

Гейл отключи джипа си „Дискавъри“ и се качи. Поседя известно време, дишаше тежко и се оглеждаше в огледалото за обратно виждане. Тенът, кърпата на главата и местните дрехи ѝ осигуряваха така необходимата анонимност. Можеше да си тръгне и никой нямаше да забележи. Е, не съвсем. Тя щеше да знае.

Извади камерата от жабката, слезе и бързо закрачи през чакалнята, където се криеха полицаите. Сърцето ѝ биеше силно, побиваха я тръпки. Стафърд и придружителите му все още бяха приклещени на перона и се бореха за багажа си с двама младежи. Тя се качи на една пейка и вдигна камерата като оръжие.

- Си Ен Ен! - извика. - „Ал Джазира“! - Вниманието моментално се насочи към нея. Вълната от враждебност бързо се смени със страх, хората наведоха глави, не искаха лицата им да се появят по телевизията. Тя завъртя камерата и хвана полицаите. Шефът им се намръщи и започна рязко да раздава заповеди. Хората му се размърдаха и пробиха пътека през тълпата с палките си, по която Стафърд, червенокоската и Гейл се изнизаха към джипа.

- Какво чакаш? - извика Стафърд, като затръшна дясната предна врата след себе си. - Измъкни ни оттук.

- Ами носачът?

- Майната му - сопна се Стафърд. - Само ни измъкни оттук!

- Но...

- Той е един от тях, нали? Ще се погрижи сам за себе си.

Полицаите им махаха да тръгват, сякаш показваха, че не могат още дълго да им гарантират защита. Гейл включи на скорост и потегли. По пътя, по който искаше да мине, имаше задръстване, затова тя зави наляво. Улиците напред ставаха все по-тесни и по-стари, доведоха я до пазар и тя се принуди да намали, но продължи да си пробива път през ядосаните купувачи. След всичките завои и отклонения бързо се обърка. Наведе се напред и огледа хоризонта за нещо познато, по което да се ориентира.

II

Усмивката на капитан Халид Осман не слизаше от устните му, докато махаше за довиждане на полицейския инспектор. Но изчезна веднага щом се обърна към своите хора.

- Време е за патрулиране - нареди. - Фейзал, Насър, Абдула, елате с мен, моля.

Насър потегли, Халид седеше вдървено на седалката до него, а Абдула и Фейзал се бяха настанили отзад. Двигателят изгърмя в тишината. Мълчанието беше изпълнено с гняв. И със страх. Стигнаха северните гробници. Халид слезе, хората му го последваха, влачеха се отпуснато след него като чували с картофи. Беше направил всичко по силите си, за да им внуши някаква гордост от униформата, след като го прехвърлиха принудително от армията в туристическата полиция. Но напразно. Интересуваха ги само бакшишите от туристите. Той крачеше напред-назад пред тях, а нещастните му подчинени бяха навели засрамено глави.

- Една-единствена задача ви поставих! - изсъска. - Една-единствена проклета задача! А вие дори и нея не изпълнихте!

- Но ние направихме точно каквото ти...

Халид удари шамар на Фейзал, който отекна в скалите зад тях.

- И какво точно направихте! - извика той и слюнката му изпръска лицето на Фейзал. - Те я намериха, нали?

Устните на Абдула се извиха в усмивка, беше доволен, че Фейзал опира пешкира. Халид го сграбчи за яката и стисна толкова силно, че лицето му почервеня и не можеше да диша.

- Ако нещо се обърка в този случай... - закле се Халид. - Ако нещо се обърка...

- Не сме искали да имаме нищо общо с това - протестира Фейзал. - Беше твоя идея. А виж какво стана!

- Млъквай! - изръмжа Халид и пусна Абдула, който започна да диша тежко и да разтрива шията си. - Цял живот ли искаш да останеш беден? Това ли искаш? Това е шансът ни да забогатеем.

- Да забогатеем - повтори иронично Фейзал.

- Да, да забогатеем.

- Но там няма нищо! Не го ли разбра вече?

- Грешите - настоя Халид. - Там е. Подушвам го. Още седмица и ще е наше. - И им размаха пръст. - Никакви грешки повече. Ясно ли е? Никакви грешки.

III

Нокс караше на запад по новата магистрала през пустинята. Минаваха през палитра от невероятни цветове - ослепително белите солници отдясно, електриковите, почти виолетови отблясъци на езерото Мареотис отляво, а късното слънце превръщаше облака над него в картина на Джаксън Полак.

- Терапевтите ли? - намръщи се Омар. - Те не бяха ли ранни християни?

Нокс поклати глава.

- Имат някои християнски идеи и практики и някои от църковните първоотци твърдят, че са християни, дори е възможно да са станали християни. Но не може да са били християни от самото начало, най-малкото защото са живели във и около Александрия още преди Христос да започне да проповядва. Не, те са юдеи. Филон¹¹¹ толкова им се възхищавал, че за малко да се присъедини към тях, а той е евреин. Пък и намеква за много силна връзка между тях и есеите. Терапевтите въплъщават идеала му за съзерцателен живот, а есеите - за активен живот. Но иначе идеите и практиките им са почти неразличими.

- Как така?

- И двете общности са изключително аскетични - каза Нокс и почеса възпаленото ухапване от комар на ръката си. - Сега това е клише, но преди есеите никой не е смятал, че бедността е добродетел. Новопостъпилите е трябвало да се разделят с всичките си вещи, същото е важало и за терапевтите. И двете общности са отричали робството и са смятали, че за тях е чест да служат на другите хора. Дълбоко почитали възрастните. Били са вегетарианци и не са одобрявали животинските жертвоприношения, може би защото и двете общности са вярвали в прераждането. Обличали са се в бели дрехи. Били са прочути с лечителските си способности. Някои твърдят, че названията „есеи“ и „терапевти“ произлизат от арамейската и гръцката дума за лечители, макар че е по-вероятно да означават „слуги на Бога“. - Той се обърна на юг към дигата, пресичаща езерото Мареотис, където няколко рибари си убиваха времето, поседнали на каменистия ръб. - И за двете общности пречистващите ритуали били изключително важни. Членовете им били почти изцяло безбрачни, поддържали числеността си, като набирали нови привърженици, а не толкова с естествено размножаване. И двете общности пеели антифони¹²¹. Всъщност някои от пасхалните химни, намерени в Кумран, може да са композирани от терапевтите. И двете общности използвали слънчев календар, за разлика от обичайния за евреите лунен календар. И изпълнявали ритуали 364 дни в годината, макар да знаели истинския брой.

Стигнаха до южния бряг на езерото - пустинен пейзаж, съставен от бедуински ферми, индустриални комплекси, озеленени вили и огромни каменисти пространства, на които никой все още не бе намерил приложение. Нокс отби встрани, за да погледне картата. От тръстиката любопитно го гледаше сива чапла. Той й намигна и тя отлетя небрежно.

- Есеите и терапевтите - подсказа му Омар.

- Да - кимна Нокс и отново потегли. Зави на запад, разперената карта лежеше в скута му. Караше възможно най-близо до езерото, доколкото шосето позволяваше. - И двете общности са се интересували изключително от скритото съдържание на светите писания. Знаели са тайни, които не можели да разкриват на външни хора, като например имената на ангелите. Геометрията, нумерологията, анаграмите и игрите на думи за тях са имали специално значение, както и юбилейните години.¹³² Терапевтите правели празненство на всеки седем дни, а на всеки петдесет — още по-голямо празненство. За тях числото 50 е много специално, защото е сбор от три на квадрат, четири на квадрат и пет на квадрат. Триъгълник, чиито страни са в съотношение 3:4:5, е правоъгълен, а те го смятали за градивната единица на вселената.

- Правоъгълният триъгълник ли? Това не е ли по-скоро гръцка, отколкото юдейска идея?

- Точно така - съгласи се Нокс и зави наляво по тясна алея, от едната страна на която имаше разорани ниви, а от другата - голо варовиково корито. - Те имат много общо с питагорейците. Начин на хранене, календар, ритуали, вярвания - всичко, за което вече споменах. И ясни признаци на соларен култ. Древните александрийци твърдели, че питагорейците дължат знанията си на Мойсей, чиято религия по същество е египетска. Той наистина е прекарал тук двайсет години. Така че вероятно е придобил знанията си от същото място, откъдето и терапевтите.

Отляво успоредно на пътя имаше напоителен канал, по чиито брегове пасяха кози. Целия район беше покрит с мрежа от подобни съоръжения, които доставяха сладка вода от Нил. Доколкото можеше да прецени, разкопките бяха от другата страна. Продължи напред, докато видя мост, охраняван от двама униформени, които играеха на табла върху дървена масичка. Зави наляво и спря до тях.

- Тук ли са разкопките на Тексаското общество? - попита той.

- Какво искаш? - попита по-възрастният охранител.

- Да говоря с ръководителя на експедицията.

- Имаш предвид господин Грифин?

- Ако така се казва.

- Имаш ли уговорка?

- Това е господин Тауфик - каза Нокс и посочи Омар. - Той е началник на Върховния съвет в Александрия и иска за говори с ръководителя на експедицията. Съветвам те да го известиш, че сме тук.

Охранителят впи очи в Нокс, но след като Нокс не извърна поглед, той се изправи, обърна се с гръб към него и заговори приглушено по радиостанцията си.

- Много добре - изрече дрезгаво, след като приключи. - Вървете по тази пътека до края ѝ, без да се отклонявате. Изчакайте до бараката. Господин Грифин ще ви посрещне там.

- Е? - попита Омар. - Знаем ли къде са живели твоите терапевти?

- Не точно - призна Нокс. - Филон ни дава някои данни обаче. Например съобщава, че поселището им е разположено върху плато, до което достига морският бриз. И че живеели достатъчно близо един до друг, за да се защитават от нападатели, но и достатъчно далеч, за да са сами с мислите си. О, да, и още нещо ни съобщава.

- Какво?

Двамата стигнаха до върха на малък хълм. Пред тях се появи дървена барака с платнен навес, пред която бяха паркирани два разнебитени бели пикапа и един джип. В далечината се синееше голямото александрийско езеро. Нокс се обърна към Омар с лека усмивка на лице:

- Че поселището им е било на южния бряг на езерото Мареотис.

4.

I

Лили Остър се взираше мрачно през прозореца на джипа, докато Гейл напредваше бавно през тесните виещи се алеи на пазара в Асют. Само от два дни беше на първата си истинска задгранична мисия и вече беше развалина. Стисна юмруци и ноктите й оставиха сърповидни следи в дланта. „Стегни се, момиче - каза си тя. - Временни неприятности, нищо друго.“ Работата ѝ беше да се справя с неприятностите и да продължава нататък. Ако не успееше, значи трябваше да си търси друга професия. Насили се да се усмихне, първо с устни, а след това и с очи, и се наведе между двете предни седалки.

- Значи ти си Гейл Бонар? - попита тя с цялата жизнерадост, на която беше способна.

- Да - потвърди Гейл.

- Звъннах на Фатима от влака - продължи Лили. - Тя каза, че ще ни посрещнеш. Много ти благодаря, че ни измъкна. Мислех, че сме загубени.

- За нищо — отвърна Гейл.

- Аз съм Лили, между другото. Лили Остър. И, разбира се, познаваш нашата звезда Чарлз Стафърд.

- Проклети маниаци! - промърмори Стафърд. - Какво им има на тези хора?

- В момента тук е доста напрегнато. Две млади момичета бяха изнасилени и убити. И двете бяха копти. Това са египетските християни.

- Знам кои са коптите, благодаря - процеди Стафърд.

- Горките момичета - въздъхна Лили, докато се оглеждаше в огледалото за обратно виждане. Погледът ѝ инстинктивно се насочи към бузата ѝ. Лечението с лазер беше постигнало точно това, което брошурата обещаваше - беше превърнало кървавочервеното ѝ родилно петно в едва забележимо кафеникаво облаче. Но тя беше открила неприятна истина за обезобразяването: когато живееш дълго с него, то става част от теб, част от личността ти. Все още се чувстваше грозна, независимо какво ѝ казваше огледалото. - Защо е толкова важно, че са били копти?

- Последния път, когато се случи подобно нещо, полицията арестува стотици копти. Това предизвика доста търкания със Запада. Решиха, че е религиозна дискриминация - мюсюлмани срещу християни. Макар че не беше. Просто полицията така разследва по тези земи. Прибират най-близките хора на жертвите и ги бият, докато някой не проговори. Но този път вместо да арестуват други копти, те използваха убийствата като извинение да затворят местните агресивните мюсюлмани и да пребият тях. И близките им обвиняват хора като нас за това. Този следобед има голяма протестна демонстрация в града.

- Страхотно - кимна Стафърд. Бързо губеше интерес. Обърна се към Лили. - Колко багаж загубихме?

- Мисля, че бяха само дрехи - отвърна тя. - Спасих оборудването.

- Предполагам, че моите дрехи.

- И на двамата.

- И какво ще облека сега за пред камерата?

- Ще ти намерим, не се безпокой. - През последните няколко дни всичките ѝ усмивки бяха насила. Така ставаше, когато работиш със Стафърд, особено когато колегата ти напуска в последния момент. Снощи на вечеря Стафърд не спря да говори за последното си пътуване до Делфи. Gnothi Seauton - казвал оракулът. Опознай себе си. Стафърд се бе облегнал на стола и твърдеше, че това е неговата рецепта за пълноценен живот. Тя, без да иска, се изсмя и изстреля порой от малки капчици вино върху покривката на масата. Никога не беше виждала човек с такава погрешна преценка за себе си, а в същото време той постигаше огромни успехи и беше щастлив. Беше истински нарцис и непоколебимо вярваше в красотата и величието си. А и хората го обожаваха! Хората са толкова глупави, приемаха всеки за такъв, за какъвто им се представяше. Тя се обърна към Гейл. - Фатима каза, че ще дойдеш с нас утре. Много мило от твоя страна.

- Утре ли? - намръщи се Гейл. - Как така?

- Тя не ти ли спомена?

- Не - отвърна Гейл. - Защо? Какво става?

- Ще снимаме в Амарна. Водачът ни изчезна, не знаем къде е.

- Прав му път - промърмори Стафърд. - Беше нагъл.

- Затова трябваше да пътуваме с влака - обясни Лили. - Твоята шефка каза, че ще дойдеш с нас. Но очевидно нещо е изникнало. Наистина сме в безизходица. Имаме нужда от специалист, който да говори пред камерата, но това не е най-важното, макар че би било прекрасно. По-лошото е, че нито един от нас двамата не говори арабски. Документите ни са наред, но не знам нищо за това място. Всяка страна си е различна, нали така?

- Ще поговоря с Фатима, когато се върнем - въздъхна Гейл. - Сигурна съм, че ще измислим нещо.

- Благодаря - каза Лили и стисна рамото на Гейл.

- Страхотна си. - Почувства лек пристъп на срам, но веднага го потисна. Това беше един от скритите бичове на грозотата - никой не искаше да ти помага; трябва да търсиш други начини, за да постигнеш каквото искаш: подмазване, пазарлъци, подкупи, оставяш се на милостта на другите.

Колата спря. Лили погледна през предното стъкло. Пътят пред тях беше блокиран от метални барикади, редици полицаи от частите за борба с безредиците в черни униформи и шлемове и протестиращите - гневни млади мъже в роби, жени в хиджаб, открили само изящните си овални лица, и напълно забулени жени. Сладък копнеж прободе Лили под лъжичката. Като момиче завиждаше на мюсюлманките, които можеха да се крият зад своите бурки.

- Извинявам се за въпроса - промърмори тя, - но сигурна ли си, че това е верният път?

II

Нокс и Омар чакаха Грифин облегнати на джипа.

- Маха каза, че тези дупки от куршуми са заради Александър - отбеляза Омар, докато опипваше изкърпената броня. - Нали не са?

- Боя се, че са.

Омар се засмя.

- Ама и ти един живот живееш, Даниел!

- Така си е. - Той се наведе и огледа земята. Разкопките бяха на малко варовиково възвишение, по което почти нямаше пръст, не ставаше за земеделие и беше недокоснато от индустриализацията и строителните предприемачи. Ако в древността тук са живели хора, имаше голяма вероятност следите от тях да са оцелели. Чу стъпки и вдигна глава. Иззад бараката се появиха двама мъже на средна възраст. По дрехите и косите им имаше прах и паяжини.

- Господин Тауфик - каза първият, протегна ръка и под мишницата му се показа тъмен кръг от пот. - Разбрах, че сте станали шеф на Върховния съвет по антиките в Александрия. Честито!

- О - отвърна Омар. - Временно заемам тази длъжност.

- Познавам, разбира се, предшественика ви. Каква ужасна трагедия - да загубим толкова достоен човек толкова млад.

- Да - съгласи се Омар. И посочи към Нокс. - Нека ви представя моят приятел господин Даниел Нокс.

- Даниел Нокс? - попита мъжът. - Който се прочу с гробницата на Александър?

- Да - призна Нокс.

- За нас е чест - отвърна вежливо новодошлият и му стисна ръката. - Аз съм Мортимър Грифин. Ръководител на експедицията. - Сетне представи придружителя си. - А това е преподобният Ърнест Питърсън.

- Експедицията си има собствен свещеник? - удиви се Нокс.

- Тук всъщност се провеждат учебни разкопки - обясни Грифин. - Повечето от участниците са много млади. За първи път са далеч от дома си. Родителите им са по-спокойни, като знаят, че ще имат морален наставник.

- Разбира се - каза Нокс. Протегна ръка на Питърсън, но той продължи да стои със скръстени ръце и да го гледа втренчено с непроницаема усмивка на лицето.

- Е, какво можем да направим за вас, господа? - попита Грифин, като се направи, че нищо не се е случило. - Дошли сте чак дотук без предварително уговорена среща. Сигурно е важно.

- Да - потвърди Нокс. - Започва да ми се струва, че наистина е важно.

III

Стафърд въздъхна шумно, когато Гейл спря колата пред бариерите.

- Не ми казвай, че сме се загубили.

- Трябваше да ви изведа далеч от гарата - каза отбранително Гейл. Наведе се напред. Заради късното следобедно слънце, което грееше досадно право в очите ѝ, не виждаше почти нищо през прашното предно стъкло. Не се знаеше кога ще свърши протестната демонстрация и кога ще махнат барикадите. Не че имаше значение. Тя направи сложна маневра, за да обърне колата по тясната уличка, и пое обратно през пазара. Излезе на площада пред пълната с хора гара, а трафикът и пешеходците, които изскачаха от всички страни, я принудиха да намали почти до пет километра в час, докато си пробиваше път през тълпата.

Двама мъже се смееха добродушно, докато се препираха за сламена шапка.

- Това е мое! - заяви намръщеният Стафърд. Свали прозореца и се пресегна за шапката си. Двамата мъже се отдръпнаха ловко и закрещяха живописни обиди, като така привлякоха вниманието на всички към джипа. Пред него застанаха хора и принудиха Гейл да спре напълно.

- Какво правиш? - развика се Стафърд, докато вдигаше прозореца.

- Помислих, че искаш да си вземеш шапката.

- Измъкни ни от тук.

Гейл натисна клаксона и започна да форсира двигателя, докато тълпата неохотно се раздели и я пусна. Но светофарът светна червено и една триколка ги блокира. Гейл погледна назад. След тях тичаше отривисто младеж, който вероятно просто искаше да впечатли приятелите си. Но секундите минаваха, светофарът не се сменяше, момчето все повече се приближаваше и Гейл осъзна, че скоро ще му се наложи да направи нещо, иначе просто ще изглежда нелепо. Тя се увери, че всички врати са заключени, и пак се огледа. Младежът спря, взе от тротоара камък с големината на яйце и го запрати с всички сили. Той изтрака по покрива и падна на земята. Приятелите му също се приближаваха. По задното стъкло се посипа пръст и остави грозен кален отпечатък. Светофарът най-накрая светна зелено. Триколката се замъчи да потегли. Изведнъж джипът се оказа заобиколен от хора, които удряха с юмруци по стъклата. Един мъж бръкна под робата си точно когато експлозия като от пиратка накара ръцете на Гейл да отскочат от волана. Тънка струйка дим се вдигна извинително от ауспуха на триколката, когато тя най-накрая успя да набере скорост. Гейл настъпи гневно педала и отпраши напред.

5.

I

- Е? - попита Грифин. - Ще ни кажете ли защо сте дошли?

- Тази сутрин ми предложиха да купя един предмет в Александрия - отвърна Нокс. — Продавачът спомена, че е от разкопки на юг от Мареотис.

- Не трябва да вярвате на такива хора. Продават всичко, до което се докопат.

- Да - съгласи се Нокс.

Грифин присви очи.

- И какъв предмет по-точно?

- Капак на делва за съхранение.

- Капак на делва за съхранение? Изминали сте целия този път заради капак на делва за съхранение?

- Изминахме целия този път, защото смятаме, че кражбата на антики е сериозно престъпление - намеси се Омар.

- Да, разбира се - кимна Грифин, като веднага улови шанса да се присъедини към добрите. - Но сигурно сте наясно, че производството на грънци тук е било доста добре развито. Правели са делви за транспортиране на зърно и вино по цялото Средиземноморие. И то много добро вино. Страбон се изказва твърде благосклонно за него. Хораций и Вергилий също. Дори край Марсилия са намерили амфора от това вино, можете ли да повярвате? Разходете се по брега на езерото и ще намерите купища парчета от древна керамика. Всеки би могъл да вземе оттук вашия капак. Не е задължително да е намерен при разкопки.

- Този капак не беше счупен - възрази Нокс. - Освен това беше... странен.

- Странен? - повтори Грифин и сложи длан над очите си, за да ги предпази от слънцето. - Как така?

- Какво точно е имало тук? - попита Омар.

- Древно стопанство. Не е кой знае какво, повярвайте ми.

- Нима? - намръщи се Нокс. - Тогава защо копаете тук?

- Това е обучителна експедиция преди всичко. Дава възможност на студентите ни да натрупат опит в истински разкопки.

- И какво са отглеждали в това стопанство?

- Всякакви култури. Зърно. Лозя. Бобови растения. Бояджийски брош. Папируси. Обичайните неща.

- Върху варовик?

- Тук са живели. Нивите им са били наоколо.

- А какви са били хората?

Грифин се почеса по врата, започваше да се чувства притиснат.

- Както ви казах вече, това е древно стопанство. Хората са били древни земеделци.