По следите на преселението

- От коя епоха?

Грифин хвърли поглед към Питърсън, но той не му помогна.

- Намерените артефакти са от Деветнайсетата династия нататък. Най-вече от гръко-римската епоха. Нищо по-късно от V в. сл. Хр. Няколко монети от 413 или 414 година, някъде там. Изглежда, по това време е станал пожар. За наш късмет.

Нокс кимна. Пожарът покриваше предметите със слой пепел и така ги предпазваше от разрушителното въздействие на времето и климата.

- Християнските бунтове? - предположи той.

- Защо християните ще подпалват стопанство?

- Да, защо наистина? - съгласи се Нокс.

- Може би ще ни разведете - предложи Омар в настъпилото мълчание. - Да ни покажете какво сте намерили.

- Разбира се. Разбира се. Когато пожелаете. Само си уговорете час с Клеър.

- Клеър?

- Нашата администраторка. Тя говори арабски.

- Това е добре - каза Омар. - Защото аз и дума английски не знам.

Грифин имаше благоприличието да се изчерви.

- Съжалявам. Не исках да излезе така. Имах предвид, че ще е удобно, ако някой от подчинените ви реши да направи уговорката.

- Не може ли да говорим сега с нея?

- Боя се, че не е тук. А и този сезон е доста тежък. Бързаме много. Имаме толкова много работа и толкова малко време. - И махна небрежно с ръка към пустинята зад себе си, сякаш приканваше гостите сами да се убедят в това. Но пред тях, разбира се, нямаше нищо.

- Не искаме да пречим - подхвърли Нокс.

- Оставете аз да преценя.

- Не - каза троснато Омар. - Мисля, че аз трябва да преценя.

- Ние отговаряме пред Кайро, не пред вас - обади се за първи път Питърсън. - Не съм съвсем наясно каква е вашата юрисдикция.

- Имате ли представител на Върховния съвет по антиките? - попита Омар.

- Разбира се - кимна Грифин. - Абдел Латиф.

- Може ли да говоря с него?

- А... Той днес е в Кайро.

- Тогава утре?

- Не съм сигурен кога ще се върне.

Нокс и Омар се спогледаха. От представителя на Върховния съвет по антиките се очакваше да присъства през цялото време на разкопките.

- Предполагам, че имате египетски екип. Може да говоря с тях?

- Разбира се - отвърна Питърсън. - Веднага щом се легитимирате. - Изчака Омар да извади документ, после поклати глава с театрално разочарование. - Не? Е, елате пак, когато е у вас.

- Но аз съм началник на Върховния съвет по антиките в Александрия - протестира Омар.

- Временно изпълняващ длъжността - поправи го Питърсън. - И карайте внимателно по обратния път. - Обърна им гръб и се отдалечи, а Грифин подтичваше след него.

II

На няколко километра северно от Асют спряха Гейл на пропускателен пункт и прикрепиха към нея две полицейски коли, които да я ескортират обратно на север. Тук беше така. Когато беше сама и с кърпа на главата, можеше да мине незабелязано, но щом возеше такива привличащи вниманието западняци като Стафърд и Лили, имаше много малка вероятност да избегне ескорта. Гейл мразеше да кара под конвой. Местните полицаи шофираха с безразсъдна скорост, промъкваха се самоубийствено през трафика и тя беше принудена също да кара опасно, за да не изостава от тях. Този път стигнаха без инциденти до края на територията, която беше под тяхната юрисдикция, и двете коли изчезнаха толкова бързо, колкото се бяха появили.

- Е, какво ще снимате? - попита Гейл, след като намали до по-нормална скорост.

- Имам копие от сценария, ако искаш да го видиш - каза Лили от задната седалка, докато отваряше ципа на чантата си.

- Това е поверително - сопна ѝ се Стафърд.

- Молим Гейл за помощ - напомни му Лили. - Как би могла да ни съдейства, ако не знае по какво работим?

- Много добре - въздъхна Стафърд. Взе сценария от Лили, прегледа го дали не съдържа държавни тайни, сложи го на коленете си и се покашля, за да прочисти гърлото си. - През 1714 година - започна той звънко, сякаш го записваха в студио - Клод Сикар, френски учен йезуит, се натъкнал на надпис, изсечен в усамотени скали близо до река Нил в сърцето на Египет. Той се оказал граничен маркер на един от най-забележителните градове на древния свят, столица на дотогава неизвестен фараон, който вдъхновил раждането на нова философия, нов стил в изкуството и най-вече дръзки нови идеи за естеството на Бога, които разрушили статуквото и променили необратимо световната история.

Все едно историята може да се промени обратимо, помисли си Гейл, като се стараеше да потисне усмивката си.

Стафърд присви очи към нея.

- Каза ли нещо?

- Не.

Той стисна устни, но след това се успокои и продължи откъдето беше спрял.

- Новите му идеи обаче се оказали прекалени за традициите на египетското общество. Необичайно е, че градът не е просто изоставен, а нарочно разрушен тухла по тухла, за да се заличат всички следи от съществуването му. Като по чудо никой в Египет не споменава и дума за този човек и неговото управление, океанът на времето се е затворил над него, без да му позволи да остави своя отпечатък. Какво ли чудовищно престъпление е извършил, за да го изтрият от историята? В последната си сензационна книга и документалния филм, направен по нея, нестандартният историк Чарлз Стафърд изследва удивителните мистерии на Амарна и предлага революционна нова теория, която не само ще промени напълно представата ни за Ехнатон, но също така ще пренапише историята на древността в Близкия изток. - Сгъна листа с написаното навътре и го прибра във вътрешния джоб на сакото си. Изглеждаше доста доволен от себе си.

На средата на шосето стоеше магаре. Предните му крака бяха спънати, така че можеше да се придвижва само на малки подскоци. Гейл натисна спирачки и намали, за да даде време на животното да стигне до другия край, но то не помръдваше, бе окаменяло от ужас. Затова ѝ се наложи да влезе в насрещното платно и да го заобиколи. Чуха се гневни клаксони.

- И ще разкажете за всичко това?

- И за други неща. Много други неща.

- Какви?

- Той предполага, че Ехнатон е бил болен - обади се Лили от задната седалка.

- О - изохка разочаровано Гейл, докато завиваше наляво от главното нилско шосе по тесен селски път. Гротескните образи на Ехнатон и семейството му бяха едни от най-яростно обсъжданите теми от историята на Амарна. Той често е изобразяван с издут череп, огромни челюсти, дръпнати очи, месести устни, тесни рамене, широк ханш, изразени млечни жлези, шкембенце, голям задник и дебели глезени. Никак не приличаше на героя, към чийто образ се стремяха всички фараони. Дъщерите му обикновено са изобразявани с продълговати черепи, издължени крайници и кокалести пръсти. Според някои - такъв е бил стилът в изобразителното изкуство по онова време. Но други, както очевидно и Стафърд, смятаха, че това са признаци на коварна болест.

- И каква болест си избрахте? Синдром на Марфан?¹⁴¹ Или на Фролих?¹⁵²

- Едва ли е синдром на Фролих - каза надменно Стафърд. - Той води до стерилитет. А Ехнатон е имал шест дъщери, както знаете.

- Да - потвърди Гейл, която като тийнейджърка беше работила два сезона на разкопките в Амарна, ръководени от баща ѝ, и беше изучавала три години Осемнайсетата династия в Сорбоната. - Знам. - Но имаше толкова много демонстративни и категорични надписи за „детето на неговите слабини, само неговите и ничии други“, че човек започваше да се чуди дали няма причина да се прекалява с тези твърдения.

- Говорихме със специалист, преди да тръгнем - намеси се Лили. - Според него най-вероятно става въпрос за синдрома на Марфан. Но направи и други предположения. Елерс-Данлос¹⁶³. Клайнфелтер¹⁷⁴.

- Било е синдром на Марфан - заяви Стафърд. - Само това заболяване е доминантно-автосомно. Което означава, че може да се наследи само от един от родителите, без значение на пола. Погледнете дъщерите. Всичките имат класически симптоми на синдрома на Марфан. Ако състоянието не е доминантно-автосом- но, вероятността да се наследи е минимална.

- Какво ще кажеш, Гейл? - попита Лили.

Тя намали скоростта и пое по изпречилия се на пътя дебел килим от захарна тръстика, оставена да съхне на слънце - горивото за пещите на фабриките за меласа, чиито пушещи комини се виждаха въпреки маранята на късния следобед.

- Напълно достоверна хипотеза - съгласи се тя. — Макар че не е точно нова.

- Да - засмя се Стафърд. - Но още не си чула сензацията.

III

- Това хич не ми харесва - промърмори Грифин с побледняло лице, докато подтичваше след Питърсън.

- Това си е вече беда.

- Уповавай се на Бога, братко Грифин - каза Питърсън. - И никой смъртен няма да може да те победи.

- Посещението на Нокс и Тауфик всъщност го беше разклатило. Не беше ли този същият Даниел Нокс, някогашното протеже на безсрамния негодник Ричард Митчъл? Който превърна и него в негодник и слуга на Дявола. А щом Дяволът пращаше емисарите си, значи се тревожеше. Което от своя страна беше доказателство, че Питърсън е близо до постигането на целта.

- Ами ако се върнат? - запъна се Грифин. - Ами ако доведат и полиция?

- Нали затова плащаме на приятелите ти в Кайро?

- Трябва да скрием шахтата - каза Грифин и притисна корема си с ръце, сякаш имаше стомашни болки. - И склада! Боже мили, ако ги намерят...

- Стига си се паникьосвал!

- Как може да си толкова спокоен?

- Бог е на наша страна, братко Грифин. Затова съм спокоен.

- Но не осъзнаваш ли...

- Чуй ме - прекъсна го Питърсън. - Прави каквото ти казвам и всичко ще бъде наред. Първо, иди да говориш с египетските работници. Някой от тях е откраднал капака. Поискай от колегите му да го предадат.

- Никога няма да го направят.

- Разбира се, че няма. Но използвай тази молба като извинение да ги пратиш да си ходят, докато завърши разследването. Трябва да ги разкараме от разкопките.

- О, добра логика.

- След това се обади в Кайро. Обясни ситуацията на приятелчетата си и им кажи, че ни трябва подкрепа. Напомни им, че ако някой започне да рови, няма как да скрием имената им. След това извади всичко, което може да ни създаде проблеми, от склада и задното подземие и го прибери засега в катакомбите.

- А ти? Ти какво ще свършиш?

- Божиите дела, братко Грифин. Божиите дела.

Грифин пребледня.

- Нали не смяташ сериозно да продължаваш?

- Забрави ли защо сме тук, братко Грифин?

- Не, преподобни.

- Тогава какво чакаш? - Питърсън изгледа презрително Грифин, който се отдалечаваше. Човек с ужасно слаба вяра. Но когато изпълняваш Божията воля, се налага да ползваш каквото имаш подръка. Изкачи се на едно каменно възвишение. Наслаждаваше се на стегнатите си бедра и прасци, на топлината на залязващото слънце по голия му тил, на дългата си красива сянка в пясъка. Не вярваше, че Египет може да му хареса толкова, и то когато беше далеч от църквата, паството и дома. Но светлината тук беше особена, сякаш също бе страдала в пламъците и се беше пречистила.

Пое дълбоко въздух, който изпълни дробовете му. Ранните християнски монаси бяха избрали това място, за да изпълнят Божията воля. Питърсън винаги бе смятал, че това е историческа и географска случайност. Но бързо разбра, че има и нещо друго. Това място беше дълбоко духовно и ставаше още по-духовно, колкото по-навътре навлизаш в пустинята. Усещаше се в палещото слънце, потта и тежкия труд, удоволствието от допира на водата до зажаднялата кожа и устните. Съзираше се в златистите очертания на дюните и трепкащите от жегата сини небеса. Чуваше се в тишината.

Той се спря, огледа се, за да се увери, че никой не го вижда, след това се спусна в трапа, в който преди две години откриха входа към шахтата. През първите два сезона позволи безпокойството на Грифин да го възпира, през деня правеха разкопки на гробището и старите сгради и чак когато египетските работници си тръгнеха, се отдаваха на истинската си работа. Но търпението му най-накрая свърши. По душа беше старозаветен проповедник, презираше идеята за божия пратеник като социален работник, лансирана от съвременните религиозни водачи. Неговият Бог беше ревнив, строг и взискателен. Той обичаше и опрощаваше всички, които му се отдаваха напълно, но изсипваше гняв и мъст върху враговете си и тези, които го разочароваха.

Питърсън нямаше намерение да разочарова Бог. Имаше една нощ, за да довърши свещената си мисия. И смяташе да се възползва по най-добрия начин от това време.

6.

I

- Сензация ли? - попита Гейл.

Стафърд се поколеба, но очевидно се гордееше с идеите си и искаше да я впечатли: нестандартният историк желаеше да се изфука пред традиционен академичен учен.

- Няма да ти кажа всичко - заяви той. - Но мога да споделя следното. Да, в почти всеки съвременен труд за Ехнатон се споменава за вероятна болест. Но само мимоходом. В бележка под линия. Посочват го и продължават нататък. Но аз не мисля, че е възможно просто така да подминем подобна идея. Ако е вярна, тя напълно променя нещата. Само си представи. Внезапно млад мъж се разболява от тежка, обезобразяваща и нелечима болест. И то не какъв да е млад мъж, а човек с неограничена власт, когото придворните подмазвачи смятат за жив Бог. Досещате ли се как тази случка би отприщила съвсем ново отношение към него? Жреците измислят съвсем нова теология, за да обяснят страданието му като благословия, а не като проклятие; художниците започват да представят уродството като красота. Ехнатон непрекъснато заявява, че никога няма да напусне Амарна, защото този град е духовният дом на новия му Бог - Атон. Но всъщност клетвите му звучат по-скоро като оправдания на уплашен младеж, който си търси извинения, за да не напуска дома си. Амарна е убежище. Хората в този град си знаят интереса и никога не биха го накарали да се чувства като изрод.

- Възможно е - каза Гейл.

- Не само е възможно - натърти Стафърд. - Болестта обяснява всичко. Всичките му деца умират млади.

Стигнаха края на обработваемите полета и през пътека, обградена от дървета, излязоха в откритата пустиня. Пред тях се простираха само дюни и високи пясъчни ридове.

- Господи! - промърмори Лили от задната седалка.

- Страхотна гледка, а? - съгласи се Гейл. Приличаше на гранична територия. Високите сиви водни кули на всеки километър бяха като пропускателни пунктове, които се опитваха да възпрат напредването на враждебната пустиня. Тя посочи през предното стъкло. - Виждаш ли онези стени с дърветата отпред? Там отиваме. Някога това е било електроцентрала. Изоставят я, когато построяват новата на юг от нея. И Фатима я взима. Имението е почти на половината път между Хермополис и Туна ал-Габел, така че сме...

- Съжалявам, ако теориите ми те отегчават - нацупи се Стафърд.

- Ни най-малко - отвърна Гейл. - Точно ни разказваше как всички деца на Ехнатон умират млади.

- Да - продължи Стафърд, малко поуспокоен. - Със сигурност това се отнася за шестте му дъщери, както и за Сменхкаре и прочутия Тутанкамон, ако са били негови синове, както твърдят някои учени. Синдромът на Марфан драстично съкращава живота. Най-вече заради проблеми с аортата. Бременността е изключително опасна заради допълнителното натоварване на сърцето. Поне две от дъщерите на Ехнатон са починали при раждане.

- Както и много други жени по онова време - отбеляза Гейл. - Средната продължителност на живота на жените тогава е под трийсет години, доста по-малка от тази на мъжете, най-вече заради опасностите на бременността.

- Ехнатон често е критикуван, че е позволил империята му да се срути, докато той не правел нищо друго, освен да се прекланя пред Атон. Синдромът на Марфан предизвиква хронична умора. Може би затова не е изобразяван как извършва физическа дейност, с изключение на каране на колесница. С това може да се обясни и любовта му към слънцето. На страдащите от синдрома на Марфан непрекъснато им е студено. Зрението им е нарушено, затова имат нужда от силна светлина.

- Не е ли малко рисковано да изградиш цялата си теория върху едно предположение?

- Ама и вие академиците сте едни! - изсумтя презрително Стафърд. - Непрекъснато се страхувате да не ви оборят. Губите смелостта си, проницателността си, всичко. Но аз не греша. Теорията ми обяснява перфектно всичко за Ехнатон. Можеш ли да предложиш друга хипотеза, поне приблизително толкова достоверна?

- А какво ще кажеш за теорията с опиума?

Стафърд й хвърли поглед крадешком.

- Моля?

Гейл кимна.

- Нали знаеш, че пазят мумията на бащата на Ехнатон, Аменхотеп III, в хранилището на музея в Кайро?

- Е, и?

- Изследвана е от палеопатолози. Зъбите му са в окаяно състоние. - Тя погледна към Лили. - Мелели са зърното с камъни - продължи Гейл. - В брашното оставали малки песъчинки. Все едно са яли шкурка. Зъбите на всички египтяни от една определена възраст започвали да се изтриват, но при Аменхотеп положението било изключително лошо. Най-вероятно непрекъснато е получавал абсцеси. Някой от вас имал ли е абсцес на зъба?

Лили намигна съучастнически и докосна с пръсти бузата си.

- Веднъж - каза тя.

- Значи знаеш какви болки са го мъчели. Но тогава не е имало антибиотици. Просто седиш и чакаш да ти мине. Почти е сигурно, че е пиел, за да потисне болката. Най-вече вино, макар египтяните да са си обичали бирата. Но съществува и друга вероятност. Според Папирусите на Еберс¹⁸¹, опиумът е бил добре познат на медиците от времето на Осемнайсетата династия. Внасяли са го от Кипър, правели са от него паста, която са мажели като обезболяващо средство върху засегнатите области, в случая - венците на Аменхотеп. Не е ли логично да заключим, че са предписвали опиум и на Ехнатон, особено ако е страдал от някаква болест, както предполагаш?

Стигнаха до имението на Фатима. Портите бяха затворени, затова Гейл натисна бързо клаксона.

- Може и да е опитвал. Опиумът със сигурност е бил познат в Амарна. Намерихме стомни със следи от опиати. Минойците са използвали опиум за предизвикване на религиозен екстаз и творческо вдъхновение. Не е ли възможно Ехнатон и придворните му да са правели същото? Искам да кажа, че целият период на Амарна е доста халюциногенен, не мислиш ли? Изкуството, дворът, религията, неудачната външна политика?

Лили се засмя.

- Искаш да кажеш, че Ехнатон е бил наркоман?

- Искам да кажа, че това е просто един опит да се обясни епохата на Амарна. Една от хипотезите. А дали е вярна...

- Никога не съм я чувал - каза Стафърд. - Някой публикувал ли я е?

- Има няколко статии в списанията - отвърна Гейл, когато портата най-накрая се отвори. - Но не и голям труд.

- Интересно - промърмори Стафърд. - Много интересно.

II

- Намерили са нещо - каза Нокс, докато се отдалечаваха с джипа от разкопките на Тексаското общество. - И го крият от нас.

- Защо мислиш така? - намръщи се Омар.

- Не забеляза ли, че в косите им имаше паяжини и прах? Така става, когато откриеш нещо под земята.

- О! - възкликна мрачно Омар. - Но те са археолози. Нямаше да им разрешат да копаят, ако им нямаха доверие.

Нокс изсумтя многозначително.

- Да бе! В тази страна никой не взима подкупи! Пък и не видя ли как ме гледаше проповедникът?

- Сякаш те познаваше отнякъде - кимна Омар - Виждал ли си го преди?

- Не помня да сме се срещали. Но познавам този поглед. Помниш ли някогашния ми наставник Ричард Митчъл?

- Бащата на Гейл? - попита Омар. - Разбира се. Така и не се срещнах с него, но съм чувал доста разкази.

- Не се и съмнявам - засмя се Нокс. - Сигурно си чувал, че беше гей?

Омар се изчерви.

- Предполагам, че е просто злобна клюка. Все пак е баща на Гейл, нали?

- Едното не изключва автоматично другото, да знаеш. А това, че клюката е злобна, не я прави лъжа.

- О!

- Много хора смятат, че съм му бил любовник, тъй като работех заедно с него. Никога не съм си правил труда да опровергавам този слух. Нека си мислят каквото искат, нали така? Както и да е, на повечето колеги не им пука, но някои се връзват на подобни приказки. И скоро започваш да познаваш вторите по погледа.

- И мислиш, че Питърсън е от тях?

- Библията е доста нетолерантна към хомосексуалността - кимна Нокс. - Опитват се да замазват истината, но тя си лъсва. А някои християни с удоволствие мразят в името на Бог. До известна степен в това няма нищо лошо. Всеки има право на мнение. Само че ако съм научил нещо от археологията, това е да не оставям спорни разкопки в ръцете на хора, които са убедени в теориите си още преди да започнат да копаят. Така много лесно ще нагласят находките към хипотезите си. а не обратното.

- Първата ми работа утре е да се обадя в Кайро. И после веднага ще се върнем тук.

- Но те имат цяла нощ.

- И какво предлагаш тогава?

- Да се върнем веднага. И да огледаме.

- Да не си се побъркал? - противопостави се Омар. - Аз съм шеф на Върховния съвет по антиките в Александрия! Не мога да се промъквам тайно в разкопки посред нощ. Как ще изглеждам, ако ни хванат?

- Като човек, който си върши работата.

Лицето на Омар пламна, но след това той въздъхна и наведе глава.

- Мразя такива работи! Никак не ме бива в тях. Защо, по дяволите, Юсуф Абас ме назначи?

- Може би защото е знаел, че няма да му създаваш неприятности - беше безмилостен Нокс.

Лицето на Омар стана мрачно, все едно облак премина по него.

- Много добре - каза той. - Да го направим.

III

Гейл заведе Стафърд и Лили до стаите им, след това тръгна да търси Фатима. Не се изненада да я намери на бюрото ѝ, увита в одеяла. Изглеждаше мъртвешки бледа и изтощена под забрадката. На Гейл понякога ѝ беше трудно да повярва, че толкова дребна и крехка женица може да побере такъв чудовищен интелект. Фатима бе родена на изток оттук, още съвсем млада се бе запалила по историята на древния Египет и бе спечелила стипендия в университета в Лайден в Холандия. После бе станала преподавател там, но всяка година се връщаше в Египет за разкопки в Беренике. Болестта ѝ я беше привлякла тук, по-близо до семейството и корените ѝ.

- Виждам, че си се върнала - усмихна се тя. - Благодаря.

Гейл сложи ръка на рамото ѝ.

- Радвам се да помогна.

- Какво мислиш за нашия приятел господин Стафърд?

- О, нямах възможност да го опозная.

Фатима си позволи да се засмее, което не бе типично за нея.

- Толкова ли е зле?

- Не е моят тип историк.

- Нито пък моят.

- Тогава защо го покани?

- Защото имаме нужда от финансиране, скъпа моя - отвърна Фатима. - А за да го получим, най-напред ни трябва реклама. - Тя стисна очи и извади кървавочервена носна кърпа, обичайната прелюдия към един от ужасните ѝ пристъпи на кашлица.

Гейл изчака търпеливо.

- Трябва да има и други начини - заяви, когато носната кърпа изчезна под робата на Фатима.

- Ще ми се да имаше. - И двете знаеха каква е реалността. По-голямата част от ограничения бюджет на Върховния съвет по антиките отиваше в Гиза, Сакра, Луксор и другите известни места. Много малко хора посещаваха тази част на Среден Египет, районът не се смяташе за инвестиционно привлекателен въпреки красивата природа, дружелюбността на хората и историческото си значение.

- Не разбирам как присъствието на Стафърд тук ще ни помогне - заинати се Гейл.

- Хората четат книгите му - изтъкна Фатима.

- Книгите му са пълни с глупости.

- Знам. Но хората въпреки това ги четат. И гледат филмите му. И някои от тях без съмнение ще поискат да научат повече, може би дори да дойдат тук и да открият истината сами. А като заприиждат, ще се подобри и туристическата инфраструктура.

- Казаха, че трябва да отида с тях в Амарна.

Фатима кимна.

- Извинявай, че те товаря с това - рече тя. - Но днес дойде лекарят ми. И никак не е доволен от ... прогнозата.

- О, не! - Гейл изглеждаше отчаяна. - О, Фатима.

- Не търся съчувствие - заяви тя рязко. - Просто ти обяснявам положението. Нареди ми да постъпя утре в болница за изследвания. Така че няма да мога да придружа Стафърд, както обещах. Някой трябва да ме замести. Вече получих парите и те уверявам, че нямам никакво намерение да ги връщам.

- Защо не отиде някой от другите? - попита Гейл. - Те знаят повече от мен.

- Не знаят повече. Ти си била на разкопки в Амарна два сезона, нали?

- Бях невръстна девойка. Случи се преди повече от десетилетие.

- Е, и? Никой от моите хора не е прекарал толкова време там. И си изучавала Осемнайсетата династия в Сорбоната, нали? А не ходи ли скоро там и с Нокс? Освен това и двете знаем, че западната публика ще реагира по-положително на западно лице и на западен глас.

- Ще излезе, че подкрепям идеите му.

- Но ти няма да ги подкрепиш.

- Знаеш, че няма. Но той ще се погрижи да изглежда така. Ще вземе каквото му е необходимо и ще пренебрегне всичко останало. Ще ме направи за смях.

- Моля те. - Фатима докосна китката ѝ. - Нямаш представа колко сме зле с бюджета. След като си отида...

Гейл премигна.

- Не говори така.

- Това е самата истина, скъпа моя. Трябва да оставя този проект в добро финансово здраве. Той е моето наследство. А това означава повече популярност за този район. Моля те за помощ. Ако смяташ, че не можеш, винаги мога да отложа изследванията.

Гейл премигна и стисна зъби.

- Не е честно, Фатима.

- Така е - съгласи се тя.

Стенният часовник отброяваше секундите. Накрая Гейл въздъхна.

- Добре. Печелиш. Какво точно искаш да направя?

- Просто им помагай. Това е всичко. Помогни им да направят добър филм. Искам също така да им покажеш талататите.¹⁹¹

- He! - извика Гейл. - Не говориш сериозно, нали?

- Сещаш ли се за по-добър начин да си направим реклама?

- Прекалено рано е. Няма как да сме сигурни. Ако се окаже, че грешим...

Фатима кимна.

- Тогава само им покажи мястото. Обясни им как работи софтуерът ти, как пресъздава сцени отпреди векове. Всичко друго остави на мен. Лекарят ми настоява да ям. Довечера ще вечерям с вас. Ако някой ще бъде правен на посмешище, нека да съм аз.

7.

I

Когато се стъмни, Нокс и Омар тръгнаха обратно към разкопките. Не се върнаха по предишния си маршрут, за да не ги забележат. Поеха по селски път, минаха по дървен мост над напоителен канал и излязоха в полето. Само лунните лъчи осветяваха пътя им, който внезапно бе препречен от каменна стена. Разкопките на Тексаското общество най-вероятно бяха зад нея. Нокс покара още малко и спря, когато видя метални порти, заключени с катинар.

Бялата му риза издайнически блестеше на лунната светлина, когато слезе от джипа. От задната седалка изрови тъмна блуза, намери и яке за Омар. Потупа си джобовете, за да се увери, че телефонът с фотоапарата е у него, и тръгна. Птица изпищя и лениво отлетя, докато двамата прескачаха портата. Пресякоха алеята и стигнаха до напоителния канал. Нокс се усмихна широко на Омар - очевидно се забавляваше, но египтянинът без съмнение се чувстваше неудобно и само направи кисела гримаса в отговор.

Нокс се спусна до близкия бряг на канала и повлече пръст и камъни след себе си, прегази тъмната вода, на четири крака се покатери по другия бряг и надникна внимателно. Пред него се откри равно и пусто пространство, в което беше трудно да се скриеш. Изчака Омар, след това се приведе ниско и тръгна напред. Не беше минал и петдесет метра, когато стъпи накриво върху голям камък, навехна си глезена и се строполи на земята. Огледа се и видя, че беше пълно с такива камъни - бледосиви и кръгли, някои дори подредени на купчини, ориентирани в една и съща посока. Стигна до прозрачно найлоново платнище, повдигна го и под него се откри яма и порутена стена от стари тухли. Процеждащата се лунна светлина падна върху череп, ребра и дълги кости.

- Какви хубави подредени бели камъни - промърмори той, докато снимаше, макар да не беше сигурен какво ще успее да запечати без светкавица. - Точно като гробището в Кумран. Скелетите сочат на юг, лицата им са обърнати към изгряващото слънце. Забелязваш ли, че костите имат лек виолетов оттенък?

- Е, и?

- Есеите са пиели сок от корени на бояджийски брош. Той оцветява костите в червено, ако го пиеш дълго. Грифин не каза ли, че наоколо отглеждат брош?

- Мислиш, че твоят капак е от някой от тези гробове?

- Възможно е.

- А сега вече може ли да си тръгваме?

- Още не. Трябва да видим и...

Чуха ръмжене зад себе си. Нокс рязко се извърна и видя един помияр с изскочили ребра, лунните лъчи се отразяваха ярко в черните му очи и сребристата пяна по устата. Древните египетски гробища са разположени в покрайнините на пустинята. Земеделската земя е била прекалено ценна, за да се хаби. След това се превърнали в свърталища на ядящи мърша животни - още една причина да свързват бога с глава на чакал Анубис със смъртта. Нокс изсъска и замахна. Но кучето започна да лае още по-силно и оголи зъби, за да им покаже, че нарушават територията му.

- Накарай го да се махне - каза Омар.

- Опитвам се - отвърна Нокс.

Вляво от тях блесна лъч, изчезна и пак се появи, но по-силен и близък. Обичайните обиколки на охранителя, който размяташе наляво и надясно фенерчето си и рисуваше жълти елипси по земята. Фигурите от светлина се приближиха застрашително. Двамата залегнаха зад найлоновото платнище и оставиха кучето, което продължаваше да ръмжи и да се зъби, да се приближи на метър до тях. Омар посочи с пръст в посоката, от която бяха дошли, но беше прекалено късно, охранителят бе почти до тях. Нокс направи знак на Омар да се приведе още по-ниско и да се успокои.

Охранителят чу кучето, освети го с фенерчето, след това се приведе за камък и го замери с всички сили. Не уцели, но провокира бесен лай. Охранителят се приближи. Нокс виждаше как лунните лъчи се отразяваха в лъснатите му черни ботуши. Втория път успя да улучи кучето в задния крак. То изскимтя и избяга. Охранителят се засмя от сърце, обърна се и се отдалечи.

- Да се махаме оттук - примоли се Омар, след като мъжът се скри от погледите им.

- Само още малко - настоя Нокс, докато се изтупваше от прахта. Мразеше да налага мнението си, но това място трябваше да бъде проверено. Скоро стигнаха до друг канал с песъчлив бряг, от другата му страна се виждаха жълти отблясъци. Нокс се изкачи пак на четири крака от другата страна. Усети познатия метален вкус в дъното на устата си, когато погледна напред. Грифин и русоляв младеж, подстриган ниско, стояха зад пикап, паркиран пред отворената врата на ниска тухлена сграда, в която светеше. Други двама мъже поставиха касета в багажника на пикапа. И техните коси бяха много късо подстригани, носеха еднакви небесносини ризи и бежови панталони.

- Засега стига - каза Грифин. - И без това пак ще трябва да се върнем. - Заключи вратата и седна в пикапа. Тримата младежи се качиха отзад.

- Какво правят? - прошепна Омар, когато колата потегли.

- Изпразват склада. За да не намерим нищо уличаващо утре.

- Да отидем в полицията. Ще им разкажем какво видяхме.

- Докато се върнем, ще са скрили всичко.

- Моля те, Даниел. Мразя такива неща.

Нокс извади ключовете на джипа си и ги сложи в дланта на Омар.

- Чакай ме в колата - каза той. - Ако не се върна до час, доведи полиция.

Омар се намръщи.

- Моля те, ела с мен.

- Трябва да разберем къде пренасят нещата си, Омар. Трябва и ти да си с мен. - И преди Омар да започне да протестира, Нокс се изправи и затича през неравното поле след пикапа, чиито задни фарове светеха като демонски очи в тъмнината.

II

Лили изглеждаше малко смутена, когато излезе от стаята на Стафърд.

- Трябваше да позвъни спешно - съобщи тя на Гейл, която чакаше отвън. - Налага ли се и той да идва с нас?

- Документалният филм си е ваш - сви рамене Гейл. - Фатима просто реши, че може да се заинтересувате, това е.

- Наистина се интересуваме. Не мисли, че не оценяваме помощта ти. Просто...

- Трябва да се обади - помогна ѝ Гейл.

- Да - каза Лили и сведе очи. Стафърд беше открил, че в стаята му има интернет и безгрижно си проверяваше електронната поща и как вървят продажбите на книгите му, а след това пускаше името си в търсачките, за да види дали някой не е написал нещо хубаво за него напоследък.

Лили последва Гейл през задната порта на имението в откритата пустиня. Краката ѝ затънаха в мекия сух пясък и камерата ѝ се стори два пъти по-тежка.

- Искаш ли помощ? - попита Гейл.

- Ако нямаш нищо против.

- Значи си оператор на Стафърд, така ли? - попита Гейл, докато поемаше едната чанта.

- И продуцент - кимна печално Лили. - Както и звукотехник, момиче за всичко, секретарка - каквото се сетиш. - Очевидно Стафърд беше свикнал на лукс от времето, когато друг е плащал филмите му. После обаче му е станало обидно някой друг да печели от неговата работа и е създал собствена продуцентска компания, която да продава готовия продукт на телевизиите. Орязал е разходите до минимум, наел е неопитни служители като нея и е започнал да ги тормози безмилостно. Накрая тримата ѝ колеги не издържали, тръгнали си и прехвърлили цялото кошмарно пътуване върху нейните плещи. Тя се надявала, че ще може да разчита на местните хора, но високомерието на Стафърд отблъснало и тях. - Но не снимам толкова, колкото ми се иска. Когато може, Чарлз снима сам. - Позволи си леко да се усмихне. - Опитва се да си създава образа на безстрашен пустинен авантюрист самотник. Наглася кадъра, докато говори пред камерата, за да могат зрителите да си мислят, че е сам. Аз снимам само когато прави интервюта или когато има нужда от панорама или смяна на плановете. - Стигнаха до входа на разкопките. Гейл отключи дървената врата, включи генератора, изчака го няколко секунди да загрее и светна лампите, след това поведе Лили по мрачните коридори от ронещ се пясъчник към вътрешността. - Охо! - промърмори Лили. - Какво е това място?

- Това е вътрешността на пилона на храм на Амон Ра от времето на Деветнайсетата династия. - Посочи ѝ купчина тухли в ъгъла. - Доведох те да видиш това. Древни египетски тухли, наричани талатати. Използвани са от...

- Охо! - прекъсна я Лили. - Мога ли да снимам?

- Ако смяташ, че има достатъчно светлина - разбира се.

Лили потупа своята „Сони“ VX2000.

- Тази машинка е истинско чудо, повярвай ми. Ще изглежда прекрасно и ще има автентична атмосфера. - Беше започнала да обича камерите. Но отначало не беше така. На детските тържества и в училище те я плашеха и тя ги мразеше. Достатъчно ѝ беше, че децата зяпаха родилното ѝ петно, но поне докато и камерите бяха там, не им позволяваха да са прекалено жестоки. Те обаче им даваха възможност да отнесат грозотата ѝ със себе си и да я разглеждат когато си пожелаят, да ѝ се присмиват и да я обиждат от сърце, без тя да има възможност да се защити.

Лили беше прокълната с бурно въображение. Понякога толкова се измъчваше от мисълта какво другите деца могат да кажат за нея, че единственият начин да се успокои беше да си представя собствената си смърт и сладкото освобождение, което тя щеше да ѝ донесе. Започна нарочно да се наранява, удряше си шамари, забиваше ножици в ръцете си. Но един ден нейният чичо ѝ даде камерата си, просто ей така, без умисъл. Все още потръпваше от спомена. Когато доближеше окуляра до лицето си, скриваше родилното петно, а това беше прекрасно. Властта, която камерата ѝ даде, я преобрази. Можеше по свое желание да прави хората да изглеждат дружелюбни или нацупени, грозни или красиви. И тя се възползва от тази власт. Откри таланта си. Той ѝ даде самоличност и самочувствие. И най-вече посока.

Разопакова техниката си, включи я и сложи слушалките. Провери звука и светлината, вдигна камерата на рамо и се обърна към Гейл.

- Какво казваше? - попита тя.

- О... - Гейл бе сварена неподготвена. - Мислех, че ще снимаш талататите, не мен.

- Искам и двете - отвърна Лили, която знаеше как да успокоява хора със сценична треска. - Не се тревожи. Чарлз вече си е написал сценария. Твърде невероятно е да го промени в последния момент, повярвай ми. А и без това трябва да подпишеш разрешително да ползваме кадрите с теб, така че ако не ги харесаш...

-Добре.

- Благодаря. А сега клекни. Точно така. Изправи гърба и погледни нагоре към мен. Не, не така. Вдигни брадичката. Още малко. Задръж. Идеално. А сега постави дясната си ръка върху тухлите.

- Сигурна ли си? Струва ми се неестествено.

- Но изглежда страхотно - усмихна се Лили. - Довери ми се. Добра съм. А сега започни отначало. Представи си, че нищо не знам. Което, за мой срам, е много близо до истината. Така. Какво е това място? И какво точно са талататите?

III

Стоповете на пикапа просветнаха и после отново изчезнаха зад билото. Нокс не откъсваше очи от мястото и намали скоростта, за да си успокои дишането. Стигна до билото, приклекна зад него и надникна, но от другата страна нямаше нищо. Походи още малко в тъмнината и точно беше почнал да губи надежда, когато чу тракане далеч вдясно. Изкачи друго било и видя пикапа паркиран до малък дол от другата страна. Двигателят бе изгасен, фаровете - също. Никакъв признак на живот, освен меката жълтеникава светлина, идваща от яма до колата.

С джипиес можеше да свали координатите и да повика полиция. Но без такова устройство бе практически невъзможно да фиксира местонахождението. На хоризонта не се виждаше нищо отличително, с изключение на далечните пламъци на подпален природен газ и тъмните очертания на двата еднакви комина на електроцентралата. Пропълзя напред. От ямата надолу тръгваха стълби, които водеха към нещо като преддверие. Вътре бръмчеше генератор. Отиде до пикапа - в багажника бяха останали само три кутии. В едната имаше глинена статуя на момче, поставило пръст пред устните си. Харпократ²⁰¹, божество, известно на египтяните, гърците и римляните. Снима го и точно се канеше да отвори втората кутия, когато чу стъпки. Веднага легна на земята и се мушна под пикапа. До лицето му се появиха ботушите на тримата младежи, пясъкът, който разритаха, заседна в гърлото му. Взеха и последните кутии и слязоха обратно в ямата. По стълбите се разминаха с Грифин и след малко и той излезе задъхан на повърхността. Седна тежко на пода на багажника, ресорите изскърцаха и Нокс бе заклещен. Мина минута. Две. Младежите отново се появиха.

- Да се погрижим и за последния товар - прошепна Грифин. Тримата се качиха, колата потегли и откри Нокс. Той прибра ръце под корема си и притисна лице в твърдата земя, очакваше всеки момент да го забележат. Но пикапът изчезна зад билото, без това да се случи. Нокс стана и отиде при ямата. Долу все още светеше, капакът бе отворен. Такъв шанс не се изпускаше, макар че Омар сигурно вече се е побъркал от притеснение. Слезе на пръсти и със затаен дъх в преддверието. Вътре нямаше никого, само генераторът тихо бръмчеше в ъгъла. Изведнъж се задави и разтърси с вибрации пода, светлината за миг намаля, но после се възстанови. Нокс изчака пулсът му да се успокои и погледна часовника си. Грифин щеше да се забави най-малко петнайсет минути. Той си даде десет.

Наляво и надясно тръгваха сводести коридори. Той тръгна наляво. Коридорът се виеше по линията на най-малкото съпротивление през варовика. През няколко крачки бяха окачени крушки, чиито светлини хвърляха кошмарни сенки по грубо изсечените стени. Коридорът водеше до огромна катакомба, по стените бяха издълбани редици от ниши. В центъра бяха струпани касети и кутии. Снима скелета в една от погребалните ниши, очните му ями бяха обърнати нагоре. Есеите смятали смъртта за мръсна, за нищо на света не биха погребвали хората си в такова общо помещение. Това беше голям удар върху теорията за терапевтите.

Върху работната маса имаше камера и ултравиолетови лампи.Отдолу бяха наредени кутии, на всяка имаше лист с описание, от който ставаше ясно, че вътре се съхраняват готови за заснемане находки. Нокс отвори едната кутия и намери глинена маслена лампа във формата на ухилен сатир. В следващата имаше сребърен пръстен, в третата - купа. Но от съдържанието на четвъртата кутия потръпна. Беше разделена на шест малки отделения и във всяко от тях имаше по едно мумифицирано човешко ухо.

8.

I

- В момента се намираме във вътрешността на пилона на храм на Амон Ра - започна Гейл. Гласът ѝ отекна в огромното помещение. — Завършен е при Рамзес II, след това е запуснат и реконструиран отново при Птолемеите.

- Каква е връзката му с Амарна? - подсказа ѝ Лили.

- Да - изчерви се Гейл. - Извинявай.

- Няма нужда да се извиняваш. Естествена си. Камерата те обича.

- Благодаря - усмихна се кисело Гейл, скептицизмът ѝ беше очевиден. - Както е известно, типично за египтяните е да строят паметници и храмове от големи каменни блокове. Такъв е случаят с пирамидите. Но изсичането и транспортирането им било скъпо и отнемало много време, а Ехнатон бързал. Искал да построи нови храмове на Атон в Карнак и Амарна, и то веднага. Затова архитектите му измислили нов вид тухли, тези талатати. Тежат около петдесет килограма всяка, достатъчно леки са, за да може да ги повдигне само един работник, макар това да е доста вредно за гърба му. След като зидарията е завършена, върху нея се гравират и рисуват големи сцени, като на огромна телестена.

- А как са се озовали тук?

Гейл кимна.

- След смъртта на Ехнатон наследниците му били твърдо решени да заличат всяка следа от него и ереста му. Знаеш ли, че отначало името на Тутанкамон било Тутанкатон. Принудили го да го промени след смъртта на Ехнатон. Тогава имената са били много важни. Древните египтяни вярвали, че дори само произнасянето на нечие име помага на носителя му в отвъдния живот - още една причина името на Ехнатон да бъде изтрито от всички храмове и монументи в цялата страна. Но талататите му ги постигнала друга съдба. След като разрушили сградите му, използвали тухлите за строителство из цял Египет. При всички разкопки на терени след епохата на Амарна има шанс да намерим от тези тухли.

- И да възстановите оригиналните изображения по стените на двореца му?

- Това е идеята. Но не е лесно. Все едно си купуваш сто пъзела и смесваш всичките им парчета, след това изхвърляш деветдесет процента от тях, а останалите размазваш с чук. Моята специалност е разгадаването на такива загадки. Затова Фатима ме покани тук. Обикновено работя с древни текстове, но принципът е същият.

- Как го правиш?

- Най-лесно ще е да ти го обясня със свитъци. Представи си, че намираш хиляди разбъркани фрагменти от различни документи. Първата ти работа е да ги заснемеш в мащаб и при много висока резолюция, защото оригиналите са прекалено крехки и с тях не може да се работи. След това ги изследваш. Дали са върху папирус или пергамент? Ако е папирус, каква е структурата му? Ако е пергамент, от какво животно? Вече можем да проверим ДНК, за да видим дали две парчета пергамент са от едно и също животно. Какъв цвят е? Колко е гладък? Колко дебел? Как изглежда обратната страна? Какво е мастилото? Дали е размазано или избледняло? Може ли да изследваме химическия му състав? Писецът тънък ли е или дебел, гладък или назъбен? Какъв е почеркът? Почерците са много добра следа, макар че трябва да се внимава, защото различни краснописци са работели по различни документи, а пък някои документи са писани от повече от един човек. Всичко това помага да се справиш с първоначалната бъркотия и да разграничиш оригиналните свитъци. Нещо като да отделиш парчетата на различните пъзели. Следващата ти задача е да ги подредиш.

- Как?

- В повечето случаи сме запознати с текстовете - обясни Гейл. - Като при „Книгата на мъртвите“ например. Остава само да се преведат фрагментите и да се сглобят. Но ако става въпрос за непознат текст, да речем - писмо, търсим други улики. Може би мотив от текста, който започва в едно от парчетата и продължава в друго. Ако извадим голям късмет, множество мотиви съвпадат и категорично отхвърлят съмненията. Но обикновено събираме повтарящи се теми. Два фрагмента с текстове за погребални практики например. Или два епизода за една и съща личност. Ако не успеем по този начин, фрагментите се смятат за увредени. Тогава търсим да разберем по какъв начин са увредени. Представи си, че навиваш лист хартия на руло и прогаряш с цигара дупка през всички слоеве, а след това накъсваш листа. Прогорените дупки не само че ще ти помогнат да подредиш парчетата, но ще ти кажат и как е било навито рулото по намаляващото разстояние между тях. Писарите често чертаели редове по пергаментите, за да не кривят. Можем да свързваме тези редове във фрагментите, като имаме предвид разстоянията между тях, също както разчитаме кръговете в стъблото на дърво.

- И търсите подобни неща в талататите, така ли?

- Да - кимна Гейл. - Макар и не толкова очевидни. Талататите например са направени или от варовик, или от пясъчник. Обикновено в една сграда се използват само от единия вид. Структурата на камъка също ни помага, защото понякога стените са строени с тухли от една кариера. Но не може много да се разчита на това. Остатъците от боя ни дават данни, пораженията от времето - също. Анализираме дали тухлите са изсветлели от слънцето, дали наблизо е имало течаща тръба, която е оставила следи от вода. След като съберем всичката възможна информация, се опитваме да ги подредим по сцени. Талататите са изрисувани от дългата и от късата си страна. Египтяните са редували подредбата на тухлите. Това помага доста. След това вече остава да свържем главите с торсовете. За щастие много от сцените се дублират или са репродукции на сюжети, които вече са възстановени, така че знаем какво търсим.

Лили наостри уши.

- Но не всички? - попита тя предизвикателно.

- Не - призна Гейл. - Не всички.

- Намерили сте нещо. Затова ме доведе тук.

- Може би.

- Е? Няма ли да ми кажеш?

- О - отвърна Гейл и сведе очи. - Мисля, че Фатима ще запази това удоволствие за себе си.

II

Нокс взе едно от мумифицираните уши. Мястото на среза леко блестеше и показваше, че ухото е отделено скоро от тялото. Той прегледа погребалните ниши и бързо откри мумия с липсващо дясно ухо, после още една. Намръщи се, нямаше думи, но после с малко закъснение си спомни, че няма време. Срокът, който си бе дал, изтичаше. Трябваше да се маха.

Забърза обратно през преддверието, изкачи стълбите и точно се канеше да избяга, когато чу шум от двигател и над възвишението внезапно се появи пикапът. Предните му светлини обхождаха ямата като лъч на морски фар. Нокс едва намери време да приклекне и да се върне обратно в преддверието.

Грифин и хората му складираха всичко в катакомбите, затова той тръгна в обратна посока по десния коридор. Скоро стигна до друго помещение, на пода му имаше мозайка, която наскоро бе почиствана, но бе увредена от древни стъпки. В средата на звезда със седем лъча, заобиколена с гръцки букви, в поза лотос седеше гротескна фигура. Снима я веднъж, после още веднъж и тогава чу сумтене по коридора - някой носеше тежък товар и идваше към него. Той навлезе още по-дълбоко в подземието, което беше истински лабиринт от коридори и малки помещения. Стените бяха украсени с великолепни цветни стенописи: голи мъж и жена, протегнали молитвено ръце към слънцето; ухиленият Приап, показващ се иззад дърво, композиция с крокодил, куче и лешояд; Дионисий, изтегнат върху диван и обграден с лози, бръшлян и шишарки. Точно снимаше последното изображение, когато чу стъпки, обърна се и видя Грифин да приближава към него по коридора. Беше присвил очи в мрака като човек, който се нуждае от очила.

- Преподобни? - попита той. - Ти ли си?

III

Инспектор Нагиб Хюсейн пишеше доклад в участъка, когато началникът му Гамал дойде при него.

- Защо не си при жена си и дъщеря си у дома? - изсумтя той.

- Мислех, че искаш документацията да се води редовно.

- Така е - кимна Гамал. И поседна на ръба на бюрото. - Говори се, че си намерил труп в Арабската пустиня.

- Да - потвърди Нагиб.

- Убийство?

- Главата ѝ беше разбита. Беше увита в син брезент и погребана в пясъците. Бих казал, че е твърде вероятно да е убита.

- И е копт, нали?

- Момиче.

- Добре, разследвай - намръщи се Гамал. - Но никакви медийни сензации. Не му е времето затова.

- Какво искаш да кажеш?

- Знаеш какво искам да кажа.

- Уверявам те, че...

- Още ли не си се научил кога да говориш и кога да си затваряш устата? - сопна се ядосано Гамал. - Не осъзнаваш ли какви неприятности причини на колегите си в Миня?

- Те продаваха оръжия на черния пазар.

- Не ми пука. Има престъпления, които можем да разкрием, и такива, което не можем. Да се съсредоточим върху тези, които можем, става ли? - Въздъхна със съчувствие, сякаш искаше да каже, че и на него не му харесва как е устроен светът, но просто е по-голям реалист. - Следиш ли какво става в Асют? - попита той. - Хората излизат на улицата. Схватки. Гняв. Конфронтация. Заради две мъртви коптски момичета. Не искам да рискувам това да се случи и тук.

- Може да е била убита - отбеляза Нагиб.

Гамал имаше тъмна кожа, но сега потъмня още повече.

- Доколкото разбирам, никой не я е обявил за изчезнала. Може да е там от години, дори от десетилетия. Наистина ли искаш да създадеш неприятности заради момиче, което може да е мъртво от десетилетия?

- Откога разследването на убийства се превърна в провокация?

- Не си играй с мен - намръщи се Гамал. - Все се оплакваш, че имаш много работа. Съсредоточи се върху някой от другите си случаи за момента. Спри да гониш духове из пустинята.

- Това заповед ли е?

- Щом се налага - кимна Гамал. - Щом се налага.

9.

I

- Преподобни! - повтори Грифин. - Може ли да поговорим?

Нокс се извърна рязко и забърза по коридора. Слава богу, че в тъмнината бялата яка на ризата над тъмния пуловер приличаше на свещеническа униформа и Грифин се бе заблудил.

- Преподобни! - извика Грифин раздразнено. - Върни се. Трябва да поговорим.

Нокс продължи да върви толкова бързо, колкото му стискаше. Проходът се изправяше и свършваше в стена след двайсет крачки. Малко преди глухия му край имаше висока купчина стари тухли, парчета мазилка и дупка в стената, през която се чуваше как Питърсън чете откъси от Библията; макар придружаващото съскане да говореше, че най-вероятно става въпрос за запис, а не за четене на живо.

„И дойдоха двамата Ангели в Содом вечерта, когато Лот седеше при Содомските порти. Като ги видя Лот, стана да ги посрещне, поклони се с лице доземи.“²¹¹

Нокс се приближи до дупката и надникна през нея. От другата ѝ страна имаше голямо помещение. Млади мъже и жени бяха коленичили върху рогозки и почистваха стените с потопени в дестилирана вода гъби и меки четки. Мъжете бяха със стандартните къси под- стрижки, а жените с прически на черта. Всички бяха облечени в еднакви униформи - небесносини ризи и бежови панталони. Бяха прекалено увлечени в работата си, за да го забележат как пристъпва в помещението. Когато влезе, видя отляво Питьрсън, потънал в спор с млада жена, а от преносимия сиди плейър продължаваше нелепо да се носи декламацията му на откъси от Светото писание:

„Ето, имам две дъщери, които още мъж не са познали; по-добре тях да изведа при вас, и правете с тях, каквото искате, само на тия човеци не правете нищо, понеже са дошли под покрива на къщата ми.²²²“

Грифин се приближаваше по коридора. Нокс можеше да се скрие само на едно място — във ваната за кръщения. Подхлъзна се, докато слизаше по широките каменни стълби, и с мъка запази равновесие, но успя да се прикрие в сянката, дори когато Грифин надникна през дупката.

- Преподобни! - повика той. Питърсън не даваше знак, че го е чул, затова той извика отново, този път по-високо и една от младите жени намали звука на плейъра. - Защо, по дяволите, ми избяга?

Питърсън се намръщи.

- Какви ги приказваш, братко Грифин?

Грифин свъси вежди, но не добави нищо повече.

- Изпразнихме склада - докладва той. - Време е да затваряме.

- Не още - отвърна Питърсън.

- Ще отнеме часове да зазидаме шахтата - каза Грифин. - Ако не започнем веднага, няма да успеем да свършим преди...

- Казах - не още.

- Но...

- Забрави ли защо сме тук, братко Грифин? - смъмри го Питърсън. - Забрави ли чия поръка изпълняваме?

- Не, преподобни.

- Тогава излез отвън и чакай там. Ще ти кажа кога да започнем.

- Да, преподобни.

Стъпките му заглъхнаха по коридора. Младата жена отново увеличи звука на плейъра.

„Защото ние ще съсипем това място: голям поплак има против жителите му пред Господа, и Господ ни прати да го погубим.“²³¹

Нокс изчака известно време и чак след това се осмели да надникне над ръба на ваната за кръщения. Всички бяха съсредоточени в почистването на стените, по които имаше портрети, пейзажи, ангели, демони, текстове на гръцки и арамейски, математически уравнения, зодиакални знаци и други символи. Беше като в кошмар на побъркан. Той снима тавана, след това Питърсън и жената, които оглеждаха стенописите.

„Слънцето изгря над земята, и Лот стигна в Сигор. Тогава Господ изля върху Содом и Гомора като дъжд жупел и огън от Господа от небето.“²⁴²

- Преподобни! - извика млад мъж. - Погледнете там!

Нокс се снижи, но не достатъчно бързо. Една от жените се обърна и го видя. Долната ѝ челюст увисна от шока. Тя го посочи с треперещ пръст и запищя.

II

Обикновено да се храниш с Фатима значеше да останеш гладен, но тази вечер масата бе отрупана с пъстри и ароматни храни в чест на Стафърд и Лили: фалафели, пюре от боб, хумус, бобена салата, тахан, салата от домати и краставици с олио и чесън, пълнени патладжани, пилешко в лозови листа - всичко изглеждаше много вкусно под светлината на свещите. Имаше дори две бутилки червено вино. Стафърд си наля щедро, изпи чашата си набързо и веднага си сипа втора. Колкото и да не го харесваше, Гейл трябваше да признае, че изглеждаше зашеметяващо в кафтана, който носеше, докато му перяха дрехите.

Лили поглеждаше притеснено храната, тревожеха я местният етикет и качествата на кухнята. Гейл ѝ кимна, за да ѝ вдъхне увереност, и си взе от по-безопасните блюда. Лили я последва и благодарно ѝ се усмихна.

- Дълго ли ще останете в Египет? - попита Фатима, когато Стафърд седна до нея.

- Утре сме в Амарна, вдругиден имаме интервю в Асют. След това се връщаме в Щатите.

- Доста работа ви се събира за два дни.

- Трябваше да останем повече от половин седмица - сви рамене той. - Но агентът ми е уредил участия в сутрешните предавания. Не мога да си позволя да ги пропусна, нали?

- Не, сигурно не.

- Щатите са най-важният пазар. Ако там не се продаваш добре, забрави. Но тук ще снимаме само малка част. Ще се върнем пак, за да заснемем... - За малко да се изпусне. Усмихна се, сякаш тя се опитваше да изтръгне от него някаква много важна тайна. - Останалите части от филма.

- Да, филма. Няма ли да ми разкажеш нещо повече за него?

Той отпи още една глътка вино, докато обмисляше въпроса.

- Даваш ли ми дума, че няма да споменеш пред никого какво съм ти казал?

- Разбира се. Не бих и помислила да разказвам пред някого теориите ти, повярвай ми.

- Защото са сензационни.

- Винаги са такива.

Бузите на Стафърд порозовяха, сякаш се досети, че тя си прави майтап с него. Вдигна високо брадичка и заприлича на лебед.

- Добре тогава - съгласи се той. Изчака всички около масата да замлъкнат и да се укротят. След това изчака още малко, за да вкара напрежение в ситуацията. Стар трик, но все още много ефективен. Когато най-накрая цялото внимание беше съсредоточено в него, той се наведе напред под светлината на свещите.

- Смятам да докажа, че Ехнатон не е бил обикновен фараон от Осемнайсетата династия - заяви. - Смятам да докажа, че освен това е и основател на съвременен Израел. Точно така. Смятам да докажа отвъд всякакво съмнение, че Ехнатон е бил Мойсей, човекът, извел евреите от Египет към Обетованата земя.

III

Всички глави се извърнаха, за да видят какво кара жената да пищи. Настъпи напрегнато мълчание, когато видяха Нокс да се крие във ваната за кръщение с телефон в ръка. Нокс реагира пръв. Затича се по стъпалата, профуча през дупката в стената и изскочи в коридора.

- Спрете го!- проехтя гласът на Питърсън. - Върнете го!

Нокс тичаше с всички сили през осветения коридор и чуваше виковете зад себе си. Обърна се точно когато един младеж се хвърли с изкривено от настървение лице към краката му. Тупна тежко на земята и си ожули дланта и лакътя на твърд камък. Падането му изкара въздуха, но той се извърна, изрита младежа, изправи се и побягна към преддверието.

Грифин и друг младеж се появиха пред него в коридора. Застанаха рамо до рамо, за да блокират бягството му. Нямаше как да премине през двамата. Пресегна се надолу и изтръгна кабела от генератора. Всичко веднага потъна в мрак. Нокс атакува с рамо Грифин и го просна по гръб, след това успя да се отскубне от драпащите му ръце и хукна нагоре по стълбите. Други двама мъже, привлечени от бъркотията, се втурнаха към него. Но Нокс пое в друга посока през ниско възвишение. Тичаше с всички сили, докато не стигна до телената ограда на близката електростанция.

Продължи да бяга покрай нея още неколкостотин метра, като през това време се опитваше да се ориентира къде е и как най-бързо да стигне до Омар и джипа. Но започваше да се уморява, стара рана се обаждаше, дъхът не му достигаше. Хвърли поглед назад. Там беше пълно със силуети, които си крещяха един на друг наставления. Луната беше прекалено ярка, а теренът - прекалено гол, и нямаше къде да се скрие. Стисна зъби и събра последните си сили, но краката му тежаха и преследвачите наближаваха.

10.

I

- A - въздъхна Фатима. - Ехнатон е Мойсей. Старата история. Няма да ти обяснявам колко мои първокурсници са стигнали до този извод.

- И вероятно неслучайно - отвърна рязко Стафърд. - Може би това е самата истина.

- Предполагам, че имаш доказателства, с които да подкрепиш тезата си?

- Както винаги.

- Ще ги споделиш ли с нас?

Лили наведе глава и се загледа с неудобство в чинията си. Не за първи път слушаше лекциите на Стафърд. Мразеше ги, защото накрая все тя трябваше да замазва положението.

- Не че съм открил нещо ново - призна той. - Но никой преди мен не е подреждал правилно пъзела. Ако сте честни, и вие трябва да признаете, че има връзка между Ехнатон и евреите.

- Какво точно имаш предвид?

- Всички знаят, че египтолозите си заравят главите в пясъка, когато стане въпрос за преселението на евреите. Прекалено чувствителна тема за мюсюлманска държава в днешно време. Не ви критикувам...

- На мен пък така ми прозвуча.

- Казвам само, че разбирам защо извръщате глава.

- Малко ще ми е трудно, след като вече съм я заровила в пясъка.

- Разбираш какво имам предвид.

- Да - каза Фатима. - Смяташ, че бих фалшифицирала археологически материал за лично удобство или заради напредък в кариерата.

- Простете - намеси се Лили. - Чарлз не искаше да каже това. Нали, Чарлз?

- Разбира се, че не - отвърна Стафърд. - Говорех за официалната наука по принцип. За така наречените египтолози, които отказват дори да се замислят, че Библията би могла да хвърли някаква светлина върху египетската история.

- И кои са тези хора? - поинтересува се Фатима. - Никога не съм ги срещала.

- Изобщо не твърдя, че всичко в Библията се базира на факти - продължи Стафърд. - Но очевидно това е най-добрият разказ за произхода на евреите. Кой се съмнява, че голям брой роби, известни под името евреи, са живели в Египет през второто хилядолетие преди Христа? И кой се съмнява, че са влезли в конфликт с египетските си господари и са побягнали масово, поведени от мъж на име Мойсей? И че са нахлули в Йерихон и са го разрушили, преди да се заселят във и около Йерусалим? В общи линии това е скелетът на историята. Нашата работа като историци е да възстановим плътта върху костите колкото се може по-достоверно.

- О - възкликна Фатима. - Значи това е нашата работа?

- Да - потвърди самодоволно Стафърд. - Това е. И ако го направим, веднага се натъкваме на проблем. Защото няма египетски източник за такова преселение. Разбира се, то не е било толкова значимо за египтяните, колкото за евреите - за тях е просто бягство на група роби, разбираемо е, че не са го документирали. И не че нямаме никакви нишки, за които да се хванем. Например в Битие се твърди, че Йосиф довежда евреите в Египет. И в неговата история не веднъж, не дваж, а цели три пъти се споменава за колесници. Но египтяните не са имали колесници преди Осемнайсетата династия, така че евреите няма как да са пристигнали в Египет преди средата на XVI век пр. Хр. Надписът на Мернептах документира победа на египтяните над израилтяните в Ханаан, което значи, че към момента на създаването на този надпис - около 1225 г. пр. Хр. - преселението на евреите трябва вече да се е състояло. Вече имаме очертан период - 1550-1225 г. пр. Хр. Или казано по друг начин - Осемнайсетата династия. Съгласни ли сте?

- Логиката ти е безупречна - каза Фатима.

- Благодаря - кимна Стафърд. - Сега да видим дали не можем да стесним този период още повече. Птолемеите поръчват на човек на име Манетон да напише история на Египет. Неговият списък на владетелите все още е основен източник за древната династична структура.

- Не думай.

- Манетон е бил египетски жрец и е имал достъп до архивите в храма на Амон Ра в Хелиополис. Според него библейският Мойсей се е казвал Озарсеф. Той е бил жрец на фараон Аменхотеп и успял да събере последователи сред низшите слоеве на обществото и прокажените. Станал толкова влиятелен, че боговете се явили в съня на Аменхотеп и му наредили да изгони Озарсеф от Египет, но вместо това Озарсеф прогонил Аменхотеп и управлявал тринайсет години, преди да бъде окончателно прокуден. Така. Не само че имаме независими източници за преселението, но и много важни улики за Мойсей, Озарсеф и Аменхотеп.

- Осемнайсетата династия има четирима фараони с името Аменхотеп. Кого според теб има предвид Манетон?

- Той твърди, че фараонът е имал син на име Рамзес. Рамзес е от Деветнайсетата династия, значи Манетон има предвид някой от по-късните, не ранните.

- А, разбирам.

- Тринайсетгодишното управление на Озарсеф представлява известен проблем, защото нямаме други свидетелства за фараон с такова име или пък за владетел от Осемнайсетата династия, управлявал тринайсет години. Но да огледаме по-подробно кандидатите. Може би Ай или Хоремхеб. И двамата са без благороден произход, единият е бил везир, преди да се възкачи на трона, другият е бил военачалник. Но Ай е управлявал само четири години, а деветнайсетте години на Хоремхеб се отличават със спокойствие и просперитет. Сменкхаре се задържа на престола само няколко месеца, а Тутанкамон умира много млад. Никой от тях не става. Остава ни само една възможност. Ехнатон. Той наследява баща си Аменхотеп III. И въпреки че управлява само седемнайсет години, нещо много значимо се е случило през петата от тях. Не само че сменя името си, ами премества и столицата в Акетатен, позната ни днес като Амарна. Оттам властва до 1332 г. пр. Хр. От 1345 до 1332. А сега кажете ми - колко години са това?

- Тринайсет - отвърна Фатима.

- Точно така - кимна Стафърд. - Ето го и нашето съвпадение, поне на пръв поглед. Но то повдига нови въпроси. Например - защо ще смятат Ехнатон за узурпатор? Все пак той е законният фараон. Освен твърденията на Манетон - има ли нещо друго, което да свързва Ехнатон с Мойсей?

Фатима разпери ръце.

- Е? Няма ли най-накрая да ни разкриеш загадката?

II

Нокс прекоси малка каменна площадка и се огледа. Преследвачите приближаваха. Дишаше тежко, беше му горещо, раната го болеше. Луната се скри зад един от малкото облаци. Възползва се от настъпилия мрак и побягна надясно далеч от оградата, почти на сляпо. Но тогава луната отново се появи и той видя найлоните пред себе си. Гробището. Зад него се чу вик. Втурна се към напоителния канал, спусна се по стръмния бряг, нагази със сетни сили във водата, изкачи се по отсрещния бряг, като едва влачеше подгизналите си от вода и кал обувки.

Видя пред себе си светлините на два фара - беше един от пикапите. Набираше скорост срещу него. Вратите се отвориха и от тях изскочиха двама младежи. Нокс прескочи оградата близо до мястото, където беше паркирал, но от Омар и джипа нямаше и следа - освен следите, които колата беше оставила, когато бе потеглила.

Той се спря разтреперан и се подпря с длани на коленете се. Дишаше тежко, имаше мускулна треска. На портата зад него се появиха трима младежи, прескочиха я без да бързат, уверени, че са го спипали. Бризът полепи мократа риза на Нокс към кожата му. Нощният хлад и страхът го караха да трепери.

Чу се звук от стар двигател. Нокс се обърна и видя джипа да се приближава към него. Омар беше на волана, а предната дясна врата беше отворена. Нокс се затича, скочи вътре, затръшна вратата и я заключи. Преследвачите направиха последен опит да го заловят, като обградиха джипа и започнаха да удрят с юмруци по прозорците. Лицата им бяха изкривени. Омар нави волана, включи на скорост и избяга през полето.

III

Питьрсън стискаше библията си, докато се взираше в изрисувания участък от стената, към който Майкъл бе привлякъл вниманието му малко преди да забележат Нокс. Дестилираната вода бе отмила дебелия слой мръсотия и освежила пигментите, стенописът грееше пред него във всичките си цветове: двама мъже в бели роби излизаха от пещера, пред тях бе коленичил друг човек, облечен в синьо, а отдолу имаше само един ред текст.

Питърсън късно започна да учи езици, но гръцкият му бе достатъчно добър, за да разчете думите - бяха същите, които се бяха появявали в кошмарите му през последното десетилетие, откакто научи за карпокра- тианците.

„Сине на Давид, имай милост към мен.“

Кръвта се източи от главата му и той почувства, че се замайва, затова се подпря с ръка на стената.

„Сине на Давид, имай милост към мен."

А Нокс имаше фотоапарат! Точно Нокс! Усети глухи удари в гърдите си, като от далечна преса за метал. Какво бе направил? Огледа се. Всички бяха хукнали след Нокс и го бяха оставили сам. Чудесно. Взе един чук и започна да блъска необуздано стената, изливаше гнева и страха си върху нея, къртеше мазилката, докато тя не се срути изцяло на пода. Облегна се на стената, дишаше тежко. След това усети, че не е сам. Обърна се и видя Грифин, който се взираше ужасен в него и в това, което бе направил.

- Е? - попита Питърсън. Атаката беше най-добрата защита. - Хванахте ли го?

Грифин поклати глава.

- Тауфик го чакаше в полето.

- Оставихте го да се изплъзне? Имаш ли представа какви неприятности могат да ни навлекат двамата?

- Няма да избягат далеч. Единственият път, по който могат да минат, е през стария мост. Нейтън отиде да ги причака там.

Преподобният кимна. И това беше нещо. Но ситуацията бе прекалено деликатна, за да я повери на друг. Трябваше да поеме контрола в собствените си ръце.

- Затворете всичко тук - нареди на Грифин. - Не искам да е останала и следа, когато се върна. Ясно?

- Да.

Питърсън захвърли небрежно чука в ъгъла, сякаш не осъзнаваше какво бе направил току-що със стената. След това потърси ключовете за колата в джобовете си и тръгна толкова целенасочено към дупката в стената, че Грифин трябваше да отскочи, за да му направи път.