По следите на преселението

- Видях го.

- Тръгва към влака. Спрете го.

- Качи се! Качи се!

- Последвайте го.

- Спрете влака. Спрете проклетия влак. - Пак започна да пука. - Какво значи - не знам как? Последвай го, идиот такъв. Надмини го. Махни на машиниста. Не знаел...

Нагиб освободи ръчната спирачка на ладата си, спусна се по лекия наклон и паркира в прикритието на дърветата близо до Нил, доколкото това беше безопасно в такова време. Ако правилно се беше ориентирал, всичко се случваше на километър от тук нагоре по течението. Включи фаровете на дълги светлини, заради наклона те сочеха надолу и рисуваха ярки жълти елипси върху разпенената повърхност на Нил и осветяваха отдолу милиони падащи дъждовни капки.

Усети, че настъпва онзи миг на сладка неподвижност, когато все още не си стигнал до отговора, но си сигурен, че е наблизо. И ето го и него.

Светлината, идваща отдолу.

Да!

Как може да е бил толкова сляп! Как може всички да са били толкова слепи!

III

Местните рибари бяха извлекли лодките си високо на нилския бряг в предчувствие за бурята и ги бяха обърнали с дъната нагоре. На Нокс му трябваха две минути да намери една с гребла. Преобърна я и я повлече надолу към водата. Хвърли поглед назад. Никой не го преследваше. За негов късмет полицаите още си мислеха, че е във влака.

Избута лодката в буйно течащата вода, скочи в нея и започна да гребе, а мозайката не му излизаше от ума. Възможно ли беше наистина да става въпрос за Ехнатон? Или въображението му играеше номера! Никога не бе вярвал в теориите, които свързваха Амарна и преселението на евреите. Въпреки че на пръв поглед изглеждаха достоверни, имаше много малко материални доказателства в тяхна подкрепа. Той беше археолог, обичаше материалните доказателства. Но мозайката промени всичко.

Akhenaten, Theoeides, Threskia.

Не само думата Theoeides водеше мисълта към Ехнатон, но и Threskia. Древните гърци не са имали дума за религия, най-близо по смисъл до това понятие е Threskia. С нея се обозначава всичко, което се прави в името на боговете, както и хората, които го извършват, затова понякога я превеждаха „божий слуга“. Учените все още разгорещено спореха за етимологията на думата „есеи“, но тя вероятно имаше много подобно значение на думата „терапевти“. А после и името Ехнатон, което фараонът еретик сам си бе избрал. Защото то буквално означаваше „полезен на Атон“, или по- просто - „божий слуга“.

Течението беше много буйно, бурята бе вдигнала нивото и към устието и Средиземно море се изливаха хиляди тонове вода. А може би и това беше важно. Защо мозайка с изображение на Ехнатон ще се намира край Александрия? Ако в историята за преселението на евреите имаше поне малко истина и ако поклонниците на Атон наистина са праотците на евреите, тогава можеше да си го обясни.

По време на епохата на Амарна Египет е опустошен от чума. Вероятно епидемията е започнала по времето на бащата на Ехнатон, прочут с това, че поръчвал стотици статуи на Сехмет⁵⁰¹, богинята на болестите. Това продължило и при управлението на Ехнатон, както свидетелстват независими хетски източници, както и човешки останки, намерени в гробищата на Амарна, които носят ясни следи от недохранване, нисък ръст, анемия и ранна смърт - класически признаци на епидемия. Това съвпада и с разказите за преселението на евреите. В края на краищата, Бог е дал знак на фараона да пусне неговите хора чрез серии от чумни епидемии в Египет. Историците и учените от дълго време се опитваха да обяснят тези чумни епидемии с естествени причини. Според една хипотеза те са се появили след изригването на вулкан, най-вероятно на остров Тира от гръцкия архипелаг Санторини в Егейско море някъде около средата на второто хилядолетие преди Христа. Изригването е било много мощно, шест пъти по-силно от това на Кракатау, равняващо се на хиляди ядрени бойни глави, които изстрелват във въздуха сто кубически километра скала. Отломките са отлетели на стотици километри от кратера, точно като адския огън, описан в Библията. В последвалите дни и седмици слънцето е било закрито от гъсти облаци пепел и дим и светът е потънал в мрак, също както е описано в Светото писание.

Дъждът продължаваше да вали и да се събира на дъното на лодката. Нокс вдигна греблата за малко, за да изгребе водата с шепи.

Вулканичната пепел е силно киселинна. Дългият контакт с нея не само причинява гадене и гнойни рани, но може и да убие добитъка. Високото съдържание на железен оксид може да боядиса реките червени и да избие рибата. Но пък други породи биха се размножили повече от обикновено, особено тези, които снасят яйца и чиито естествени врагове са измрели. Всичките им яйца ще се излюпят и това ще доведе до многократно увеличаване на популациите от въшки, мухи, скакалци и жабц. Така че вулканично изригване би могло да обясни всички библейски беди, освен избиването на първородните деца, но Нокс бе чувал много остроумни аргументи и за него.

Ала нещата не свършваха дотук. От разстояние изригването на вулкан прилича на огнен стълб в нощта и стълб от дим през деня - точно като този, който са следвали евреите. И ако наистина са тръгнали от Амарна, очевидният им маршрут е на север по Нил по посока на Тира. Доколкото Нокс можеше да прецени, правата линия между Амарна и Тира минаваше почти точно през селището на терапевтите.

Пред него нещо проблесна. Трудно беше да види какво заради силния порой. Но след това осъзна, че това са два фара, насочени право към Нил. Може би го търсеха. Веднага спря да гребе, легна в лодката и остави течението да го отнесе през осветения от фаровете участък с надеждата, че е прекалено далеч и няма да го забележат. Мракът отново го погълна. Той пак взе греблата и се насочи към брега, а умът му се върна към древната загадка.

Избраният народ. Евреите са се смятали за избрани. Ако имаше случка, която да доказва специалния им статус, то тя е, когато Бог разделя Червено море, за да им помогне да избягат, а след това връща водите обратно, за да унищожи фараона и армията му. Но според Библията Бог изобщо не е разделял Червено море. Това е грешен превод. Той е разделил нещо, наречено „Море от тръстика”.

Учените разгорещено спореха къде е било това море, обикновено го поставяха в древните блата на изток от делтата на Нил. Но това е много подходящо име и за езерото Мареотис, което е обградено от тръстики и на места директно опира до Средиземно море. По този бряг са документирани много цунамита, предизвикани от подводни земетресения или вулканични изригвания. Първият признак на цунами е отдръпването на морето в огромен отлив и появата на акри суха земя. Можело да остане така с часове, достатъчно време за бягство, преди високата приливна вълна да залее брега и да унищожи всичко по пътя си.

Източният бряг на Нил се показа пред очите му. Нокс спря да гребе и остави течението да го отнесе надолу.

Терапевтите са пеели песни в прослава на преселението и разделянето на Морето от тръстика. И той си зададе стряскащия въпрос: възможно ли е да са избрали точно това място не от страх от погроми или желание да ги оставят на мира? И терапевтите да не са някаква малка издънка на есеите, а тяхното поселище в Борг ел-Араб всъщност да е паметник на великото чудо на преселението?

Носът на лодката застърга брега. Нокс скочи на земята и прибра греблата. Точно се канеше да изкачи склона, когато чу ясен звук зад себе си. Щракна пистолет. Той замръзна, бавно вдигна ръце и се обърна.

48.

I

Денят беше задушен, а неработещите климатици на терминал 2 на летището в Кайро не правеха живота по-хубав. Докато стигнат до гишето за чекиране, Грифин и студентите му вече се потяха обилно. Тревожността му бе надминала всякакви разумни граници и той се боеше, че това си личи по лицето му. Но жената зад гишето потисна прозявката си и му махна да преминава. Взе ветрилото от паспорти, които ѝ подаде, разпечата бордните им карти, прибра багажа и промърмори нещо, което той не успя да разбере заради шума в ушите, който понякога се появяваше, когато беше под стрес.

- Моля? - попита той. Наведе се напред, докато тя повтаряше думите си. Но говореше английски с тежък акцент и той пак нищо не разбра.

Тя въздъхна ядосано, написа число на парче хартия и му го показа. Сърцето му биеше силно. Усещаше, че под мишниците му са се образували големи влажни кръгове. Извади портфейла си, измъкна дебела пачка от двайсетдоларови банкноти и я помоли с очи да вземе колкото иска, само да ги пусне да минат. Тя погледна през рамо, видя началника си, обърна се отново със сведени очи, дръпна само една банкнота от пачката, направи някакви изчисления на екрана и му върна ресто в египетски лири. Пулсът му малко се успокои, но после пак се ускори, когато се наредиха за проверка на паспортите. Но и там минаха без проблеми, а той се почувства омаломощен и замаян от облекчението. Намери тоалетна, подпря се на мивката и се разгледа в огледалото. Кожата му имаше зеленикав оттенък, изглеждаше остарял, а ръцете му силно трепереха.

Почувства угризения, когато се сети за Клеър, но прогони тези мисли от ума си. Едно по едно. Качването на самолета започваше след четирийсет и пет минути. С малко късмет след два часа ще са извън египетската юрисдикция. Тогава щеше да има достатъчно време да се притеснява за Клеър.

Напълни шепи със студена вода и наплиска лицето си. Все едно се молеше. Подсуши се със салфетка, която смачка и хвърли към преливащото кошче за боклук, но тя се изплъзна и падна на пода. Загриза го съвест, наведе се, вдигна я и я прибра в джоба си. След това се опита да се усмихне в огледалото и да задържи това изражение, докато се върне при студентите си.

II

На Нокс му трябваше малко време, за да различи в тъмнината криещия се сред дърветата полицай. Пистолетът му сочеше малко настрани, беше готов да го използва, но не веднага. Беше нисък и слаб, но излъчваше увереност и сигурност, така че Нокс дори не си помисли да бяга.

- Вие сте Даниел Нокс - каза полицаят.

- Да - потвърди Нокс.

- Ще ви задам няколко въпроса. Ако искате, можете да ме излъжете, това зависи от вас. Но във ваш интерес е да кажете истината.

- Какви въпроси?

- Като начало - какво правите тук?

- Търся една приятелка.

- Коя?

- Казва се Гейл Бонар. Отвлякоха я преди два...

- Знам коя е. Но тя беше отвлечена в Асют. Та какво правите тук?

- Не мисля, че е станало в Асют - изтъкна Нокс. - Според мен се е случило тук.

- Казвам се Нагиб Хюсейн - представи се полицаят. - Със съпругата ми ви видяхме веднъж по телевизията. Вие бяхте, нали? С тази жена Гейл и с генералния секретар обявихте, че сте открили гробницата на Александър.

- Да.

- Жена ми смята, че изглеждате добре. Разкъсвам се отвътре, когато говори такива неща за някой мъж. Според мен тя го прави нарочно, точно за да ме дразни. Но затова пък никога не забравям имената им. Чух по радиостанцията, че колегите търсят някой си Даниел Нокс, и си казах: о, той се притеснява за приятелката си и е дошъл да види с какво може да помогне.

Нокс извърна леко глава към далечния бряг.

- Съобщихте ли им това?

- Дори да го бях сторил, нямаше да има особена полза, уверявам ви. Моят шеф няма високо мнение за мен. И вече веднъж ми каза да престана да го тормозя с откачените си идеи за разни странни неща, които се случват в Амарна.

- Странни неща?

- Помислих си, че това може да ви заинтригува - усмихна се Нагиб. Свали оръжието и посочи нагоре по брега. - Колата ми е ей там - каза той. - Може да се скрием от дъжда и да си разкажем каквото знаем.

III

Откакто е помнеше Лили се бореше с мисли за самоубийство. Обикновено идваха и си отиваха внезапно и не бяха опасни. Но понякога се загнездваха и я мъчеха с часове, дни, дори седмици. Разрастваха се дотолкова, та й се струваше, че никога няма да се спаси от тях. Когато ставаха прекалено мъчителни, тя се уединяваше някъде, затваряше вратата към света и оставяше сълзите ѝ да потекат. „Искам да умра - крещеше тогава. - Искам да съм мъртва, по дяволите!“ И наистина го мислеше. Поне най-искрено искаше да забрави за всичко. Но никога не предприе решителни стъпки, освен например да се доближи до ръба на перона и да гледа как влаковете прелетяват край нея или да се взира жадно нагоре към балконите на последните етажи на високи сгради.

Водата се изливаше безмилостно. Лили беше коленичила на островчето, потопена до шията, прегърнала здраво Гейл за раменете и придържаща главата й, докато останалата част от тялото ѝ плуваше на повърхността. Студът отдавна бе проникнал до костите ѝ и от време на време я разтрисаше цялата.

Странни спомени от детството. Как стои в сенките до къщата, където се провежда празненство, и се опитва да събере сили да почука на вратата. Как вратът ѝ гори от дочути подхвърлени обиди. Бездомното куче, което веднъж видя вързано в парка, за да могат две безчувствени момчета да го целят с камъни. Тогава наведе глава и бързо отмина, защото се боеше какво могат да ѝ сторят, ако се опита да се намеси. Скимтенето му я бе преследвало дни наред, чувстваше се сякаш душата ѝ бе опетнена. Целият ѝ живот се управляваше от родилното петно, а то дори вече не съществуваше.

- Не съм такава - извика тя в мрака. - Не съм такава, по дяволите, ясно? Не съм създадена такава.

Беше различно, когато мислеше абстрактно за смъртта. Тогава имаше романтика, благородство и дори възмездие. Но когато се докосна до нея, стана съвсем друго. Сега тя предизвикваше само ужас. Лили отново се разтресе. Стисна очи, опита се да спре сълзите си и прегърна още по-силно Гейл. Никога не бе вярвала в Бог, защото бе прекалено сърдита на света. Но хора, които уважаваше, вярваха, а може би те знаеха за какво го правят. Тя притисна здраво дланите си под водата. „Просто ме остави да живея - помоли се наум. - Искам да живея. Искам да живея. Моля те, Боже, искам да живея.“

IV

Поведоха Клеър по коридорите на полицейския участък и я вкараха в малка стая за разпити с пожълтели мазни стени и гаден застоял мирис. Фарук ѝ каза да седне на твърд дървен стол, който нарочно постави в празното пространство, за да няма дори маса, зад която да се скрие. След това започна да се разхожда край нея, димеше с цигарата си, приближаваше лицето си до нейното, пръскаше я със слюнка, която тя не смееше да обърше. Детективът имаше дарба за езици. Възползва се от нея, за да я обижда на арабски, френски и английски. Нарече я курва, крадец, повлекана, кучка. Настояваше да му каже къде са Питърсън и останалите.

Клеър мразеше конфликтите. Винаги ги бе мразила. Те я караха да се чувства неудобно и провокираха у нея неустоимо желание за примирение. Но си спомни какво й бе казал Огюстен.

- Искам адвокат - заяви тя.

Фарук разпери ръце.

- Мислиш, че адвокатът ще ти помогне? Не разбираш ли колко си загазила? Отиваш в затвора, жено. Ще лежиш с години.

- Искам да говоря с адвокат.

- Кажи ми къде е Питърсън.

- Искам да говоря с адвокат.

- И останалите. Искам имена. Кажи името на хотела, в който сте отседнали.

- Искам да говоря с адвокат.

- Отивам да си взема кафе - процеди през зъби Фарук. - А ти си опичай акъла, тъпа кучко. Това е единственият ти шанс. - И той излезе ядосано от стаята и затръшна металната врата толкова силно, че тя подскочи.

Хосни бе стоял през цялото време облегнат на стената със скръстени ръце, нито се разсейваше, нито се намесваше. Вдигна развеселено вежди, дръпна един стол и седна до нея ненатрапчиво, като веднага разпръсна усещането за конфронтация.

- Мразя всичко това - въздъхна той. - Не е правилно да сме груби с хората. Но той ми е шеф. Нищо не мога да направя.

- Искам да говоря с адвокат.

- Чуй ме, трябва да разбереш нещо. Днес направиха Фарук на глупак. Изложи се пред момчетата. Нуждае се от победа, независимо колко малка. Нещо, с което да се похвали, нали разбираш. Не го защитавам. Просто ти обяснявам как стоят нещата. Дай му нещо, каквото и да е, и всичките ти неприятности ще свършат на мига.

Тя се поколеба. Огюстен ѝ бе обещал, че ще я последва, но колкото и да се обръщаше назад в полицейската кола, не видя и следа от него. Спомни си, че го познава съвсем от скоро, не знае нищо за него и няма причини да му се доверява, макар че инстинктите и сърцето ѝ казваха друго.

- Искам да говоря с адвокат.

- Съжалявам. Това е невъзможно. Трябва да разбереш. Тук не е Америка. Тук е Египет. Правим нещата по нашия си начин. А той изисква да ни съдействаш. Така всички печелят. Къде са колегите ти?

- Искам да говоря с адвокат.

- Моля те, престани да го повтаряш. Не е възпитано. А ти не ми приличаш на невъзпитан човек. Нали?

- Не.

- И аз така си помислих. Изглеждаш ми мила. Малко поразклатена, разбира се. Но мила. Обещавам ти, че ако ми се довериш, мога да ти помогна.

Тя погледна металната врата, която я отделяше от света.

- Аз... аз... не знам.

- Моля те. На твоя страна съм, наистина. Искам да ти помогна. Само ми кажи имената. Нищо друго не искам. Преди не ги записахме. Дай ми имената и ще се погрижа Фарук да ти се разкара от главата, обещавам.

- Не мога.

- Трябва. Някой трябва да плати за това, което се случи. Трябва да го разбереш. Ако не намерим друг, ще си ти.

В ъгълчетата на очите ѝ избиха сълзи на самосъжаление. Тя ги избърса с опакото на ръката си и се почуди колко е часът, дали Грифин и останалите вече са се качили в самолета и са в безопасност.

- Не мога - повтори тя.

- Мразя да гледам как тормозят жени. Наистина не ми е приятно. Това е в разрез с културата ни. Моля те, просто ми кажи имената на колегите си. Това е всичко.

- Не мога. Съжалявам.

- Разбирам - кимна той със сериозно изражение. - Те са твои колеги, приятели. Няма да е редно. Оценявам жеста ти. Възхищавам ти се. Но погледни го от тази страна: те те изоставиха да посрещнеш сама последствията от техните действия. Предадоха те. Нищо не им дължиш. Моля те. Поне едно име. Това е всичко. Мога да убедя Фарук, че си на наша страна, ако ни кажеш поне едно име.

- Само едно име? - попита тя съкрушено. - Това ли е всичко, което искате?

- Да - притисна я внимателно Хосни. - Само едно име.

V

Когато се подслони в ладата на Нагиб, Нокс успя да си събере мислите. Толкова неща се бяха случили, че му беше трудно да реши откъде да започне. Разказа на Нагиб за Питърсън и за подземието. Показа му снимка на мозайката на екрана на мобилния телефон и обясни, че Гейл е повторила на видеозаписа позата на фигурата от нея. След това му разясни как гръцките букви сочат към Ехнатон и Амарна.

Нагиб кимна, сякаш всичко това съвпадаше със собствените му мисли.

- Намерихме трупа на младо момиче в пустинята преди два дни - каза той. - Черепът ѝ беше разбит. Беше увита в брезент. И беше от коптите, а точно в момента те са много чувствителни към тази тема, затова шефът ми каза да спра да се занимавам със случая. Не е от хората, които обичат да си създават излишни неприятности. Но аз имам дъщеря. Ако убиец броди на свобода... - Той поклати глава.

- Браво на теб - каза Нокс.

- Разследването не се разви както очаквах. Предполагах, че става въпрос за изнасилване или грабеж, нещо такова. Но се оказа, че се е удавила. А когато намерихме у нея фигурка от Амарна, съвсем друг сценарий се оформи в ума ми. Отчаяно бедно момиче чува, че по време на бури като тази водата влачи старинни предмети в долината. Отива в местната Долина на царете, натъква се на фигурката и я прибира в торбичката си. Вероятно се откъртва камък и я удря. Или пък вижда пукнатина в скалата и се опитва да се изкачи до нея, но се подхлъзва и пада. И в двата случая лежи в безсъзнание с обърнато надолу лице, докато се удави.

- Тогава някой се натъква на трупа - предположи Нокс. - Той също вижда пукнатината в скалата. Новооткрита гробница, която направо го кани да я ограби. Увива момичето в брезент и го заравя в пустинята.

- И аз това започнах да подозирам - съгласи се Нагиб. - И се зачудих - ами ако приятелката ти Гейл и нейните придружители са забелязали нещо, докато са снимали в Амарна? И точно затова са изчезнали? Говорих с местните доброволци. Те вече нямат достъп до Долината на царете. Местният туристически полицай капитан Халид Осман им забранил да ходят там след последната голяма буря.

- Господи! - промълви Нокс. - Казал ли си на някого?

- Опитах се. Но шефът ми не искаше и да чуе. В египетската полиция не можеш да изградиш кариера, ако се заяждаш с другите служби. А пък и аз нямах доказателства, само подозрения. Но точно преди да се срещна с теб, осъзнах нещо. Помниш ли видеозаписа със заложниците?

- Мислиш ли, че мога да го забравя?

- Забеляза ли осветлението?

- Какво искаш да кажеш?

- Спомни си. Виждаше се долната страна на брадичките им. Цялата светлина идваше отдолу. Всички работят по версията, че са държани в къща или апартамент във или около Асют. Но къщите и апартаментите нямат лампи на пода. В Египет подобно осветление има само на определени места.

- Исторически терени - отбеляза Нокс.

- Точно така - потвърди Нагиб. - Този запис не е направен в Асют. Сниман е в Амарна.

49.

I

- Господин Грифин?

Грифин вдигна стреснато глава и видя двама униформени охранители от летището пред себе си. Те му се усмихваха учтиво, но и като хора, които знаеха нещо. Стомахът му се сви, започна да му се гади.

- Да? - каза той.

- Бихте ли дошли с нас, моля?

- Къде?

По-високият кимна към стъклен офис в далечния край на залата за заминаващи.

- В стаята ни за разпити.

- Но всеки момент ще започнат да пускат пасажерите за моя полет.

Усмивките им станаха по-напрегнати.

- Моля ви. Последвайте ни.

Раменете на Грифин увиснаха. Беше предчувствал, че това ще се случи. Животът беше жесток с него. Обърна се към Мики.

- Ти поемаш оттук - каза му и подаде кредитната си карта. - Изведи всички живи и здрави от страната. Разбра ли?

- Ами вие?

- Аз ще се оправя. Просто заведи останалите у дома. Мога да разчитам на теб, нали?

- Да.

- Добро момче - каза Грифин и го потупа по рамото. И последва двамата охранители с натежало сърце през покритата с килим зала за заминаващи.

II

- Какво ще правим? - попита Нагиб.

- Не можеш ли да разкажеш всичко това на шефа си?

- Няма да ме изслуша. Не и мен. Знаеш как става. Смятат ме за дразнител, който само им усложнява живота. А и с какво разполагаме? Осветление и мозайка.

- Но сме прави - настоя Нокс.

- Да - съгласи се Нагиб. - Но не е достатъчно. Трябва да разбереш как стават нещата в Египет. Между различните служби има съперничество и завист. Ако туристическата полиция чуе да ги обвиняваме, че стоят зад всичко това... - Той поклати глава. - Ще се съпротивляват с нокти и зъби. Това е въпрос на чест. Ще поискат доказателства, ще се подиграят с тях, ще контраатакуват, ще ни обвинят във всички грехове. Шефът ми се е издигнал точно защото знае как да избягва подобни сблъсъци. Повярвай ми, дори няма да иска да ме изслуша, не и ако не му представя неоспорими доказателства.

- Неоспорими доказателства? И как, по дяволите, се очаква от нас да ги получим?

- Можем сами да намерим заложниците - подхвърли Нагиб почти на шега. Но след това поклати глава, сякаш за да отхвърли мисълта. - Амарна е прекалено голяма. А когато Халид разбере, че търсим там, веднага ще си замете следите.

- Да - кимна Нокс, когато започна да осъзнава какво му предлага египтянинът. - Така е.

III

Грифин усети как ръцете му всеки миг ще затреперят, по същия начин природата предусеща наближаващото земетресение. Стисна длани, за да не му проличи.

- Може ли да побързаме? - помоли той. - Полетът ми е след...

- Забравете за полета.

- Но аз...

- Казах да забравите за полета. - Единият дръпна стол, седна и се наведе напред. - Боя се, че трябва да се занимаем с някои нередности, преди да ви пуснем.

- Нередности?

- Да, нередности.

- Какви нередности?

- Такива, с които трябва да се занимаем.

Грифин кимна. През целия си съзнателен живот се бе чувствал онеправдан. Наричаха това живот в лъжа. Лъжата, че си адекватен. Погледна през стъклената стена на офиса към залата за заминаващи и видя студентите си, които се разхождаха покрай изхода, обсъждаха нещо разгорещено, гледаха разтревожено към него и отлагаха качването на самолета за последния момент. Изведнъж му се сториха толкова млади. Бяха деца. Всички знаеха, че разкопките им са секретни. Но не им пукаше. Те бяха богобоязливи, бяха американци, имаха имунитет срещу последствията. Но сега имунитетът им беше свален и те осъзнаваха колко са уязвими. В главите им се въртяха ужасяващи истории за чуждестранни затвори, юридически процедури, в които не разбират и дума, цялото им бъдеще бе в ръцете на хора, които презираха като езичници... Нищо чудно, че бяха уплашени.

Обърна се пак към охранителите. Каквото и да знаеха, то явно засягаше само него, иначе щяха да спрат всички да заминат. Той отговаряше за студентите си, трябваше да им осигури време, независимо какво щеше да му струва това лично на него. И като го осъзна, го обзе пълно спокойствие.

- Не разбирам какво имате предвид - каза той.

- Напротив, разбирате.

- Уверявам ви, че не е така.

Двамата се спогледаха.

- Може ли да видим паспорта ви?

Той извади документа от джоба си заедно с бордната карта. Охранителите го прелистваха известно време. Грифин отново се огледа. Залата беше празна и изходът се затваряше. Студентите се бяха качили на борда. През него премина топлата вълна на облекчението и студената тръпка на самотата. Ябълков пай и сладолед.

- Често идвате в Египет. - Това беше твърдение, а не въпрос.

- Археолог съм.

Двамата охранители отново се спогледаха.

- Предполагам, че сте наясно с наказанията за незаконно изнасяне на антики от страната?

Грифин се намръщи. За много неща беше виновен, но не и по това обвинение.

- Какви ги приказвате?

- Хайде де - подразни го единият. - Знаем всичко.

- Всичко ли? - И изведнъж го осени, че те нищо не знаят, че просто налучкват.

- Можем да ви помогнем - предложи единият. - Липсва ви документ. Ние ще се погрижим за него. Платете ни и се освобождавате от всички грижи.

Облекчението беше толкова силно, че Грифин почти се свлече в стола. Изнудваха го за пари. След цялото това напрежение се оказа, че става въпрос за най-обикновен рекет.

- И за каква сума говорим?

- Сто долара - каза единият.

- Сто долара на човек - намеси се другият.

- И ще мога да си хвана полета?

- Разбира се.

Дори не се ядоса, докато им даваше парите. Стори му се, че са посланици на висша сила, сякаш плащането беше някакво изкупление. А това означаваше, че все още има време да се погрижи за всичко. Да заведе студентите си у дома, да се увери, че Клеър е добре, да направи нещо с живота си, което да го накара да се гордее със себе си. Отброи десет двайсетдоларови банкноти и добави една бакшиш.

- За вашата приятелка на гишето за чекиране - каза той. След това излезе през вратата в залата за заминаващи. След облекчението, което изпита, вървеше по-наперено.

IV

Нагиб намери капитан Халид Осман в службата му, чакаше бурята да свърши и слушаше как хората му си бъбрят, докато си подаваха наргиле с тютюн с аромат на мед.

- Пак ли ти - намръщи се Халид. - Какво има пък сега?

Нагиб затвори вратата след себе си, за да изолира шума от бурята. Изтупа от ръкавите си капките на пода.

- Неприятна нощ - отбеляза той.

- Какво искаш? - попита Халид и се изправи.

- Опитах се да се обадя по телефона - каза Нагиб и посочи към прозореца.- Няма сигнал. Знаеш как е с мобилните връзки.

Халид стисна челюсти и сложи ръце на кръста.

- Какво искаш?

- Нищо. Нищо особено поне. Само да ви поздравя, момчета. Получихме доклад.

- Какъв доклад?

Нагиб вдигна вежди. Изглеждаше толкова развеселен от това, което се канеше да им каже, колкото и те щяха да бъдат, като го чуят.

- Някакъв местен чувал гласове.

- Какви гласове?

- Мъжки - кимна Нагиб. - Женски. Гласове на чужденци.

- Къде?

- Не разбрах точно къде. Не познавам добре района. А и човекът не беше най-добрият свидетел. Но някъде в Амарна.

- И какво се очаква от нас?

- Нищо - каза Нагиб. - Но като се има предвид какво се случва напоследък, ще се наложи да поогледам.

Халид го гледаше недоверчиво.

- Смяташ да излезеш в това време?

Нагиб се засмя от сърце.

- Да не съм луд? Не, не, не. Но ако нямате нищо против, момчета, смятам да го доведа тук утре. Може да ни покаже мястото. Каня ви да дойдете с мен, ако искате. Знам, че не е кой знае каква информация, но с тези заложници и всичко останало...

- Разбира се - кимна някак притеснено Халид. - Утре сутринта. Няма проблем.

- Благодаря - отвърна Нагиб. - Значи до сутринта.

50.

I

Капитан Халид Осман стисна юмруци, докато гледаше, изправен до прозореца, как Нагиб се отдалечава с колата си. Когато задните му светлини изчезнаха в бурята, той се обърна към Фейзал и Абдула.

- Гласове - произнесе той ледено. - Някой бил чувал гласове. Мъжки. Женски. Гласове на чужденци. Обяснете ми, моля.

- Сигурно е някаква грешка, шефе - оправда се Абдула и отстъпи. - Съвпадение. Туристи. Журналисти.

- Да не би да ми казваш, че сте пуснали туристи и журналисти да се мотаят там?

Абдула сведе поглед.

- Не, шефе. Но може да са се промъкнали, докато... - Той замълча, усети, че увъртанията не минават пред шефа му.

Халид скръсти ръце и започна да мести погледа си от него на Фейзал и обратно.

- Не свършихте каквото ви наредих, нали?

- Напротив, шефе - каза Абдула. - Кълна се, че го свършихме.

- Убихте ли ги?

Абдула леко побледня.

- Да ги убием ли, шефе? - И преглътна. - Не си ни нареждал да ги убиваме.

- Какво?

- Каза да им запушим устите, шефе - намеси се Фейзал. - Точно това и направихме.

Изражението на Халид стана каменно.

- Значи им запушихте устите? И как точно го направихте?

- Подредихме гредите над шахтата - обясни Фейзал. - И ги покрихме с одеяла и чаршафи. Не е възможно някой да ги е чул.

- Но ги е чул - изтъкна Халид. - И утре сутринта полицията ще ги търси. Ще чуят гласовете им. - Приближи лицето си до лицето на Фейзал. - Всички ще загазим, защото не сте изпълнили заповедите ми. Как ви изглежда това? Кара ли ви да се чувствате горди?

- Ще се върнат чак утре сутринта - обади се Насър.

- Да - съгласи се Халид. Това беше първото смислено нещо, което някой казваше. Погледна си часовника. Имаха време. - Вземете кирки и въжета - нареди той. - И всичко необходимо, за да отворим и след това отново да затворим залата. - Докосна инстинктивно своя „Валтер“. Колкото и да го обичаше, не беше най- подходящото оръжие за предстоящата задача. Отвори шкафчето си, взе две от гранатите, които си бе донесъл за спомен от армията, и ги закачи на колана си. - Хайде - извика гневно и отвори вратата към вилнеещата буря. - Имаме работа за вършене.

II

Водата вече бе стигнала до брадичката на Лили. Трябваше да отметне назад глава, за да може да диша. Лявата ръка я болеше от тежестта на Гейл, която все още дишаше, но не бе дошла в съзнание. Прегърна я с дясната си ръка. Изкачи се колкото можа върху островчето, но то бавно се размиваше от водата. Изхлипа от страх и самота.

Бързо настъпваше мигът, в който щеше да се наложи да избира. Вероятно можеше да се отпусне на повърхността и да се хване за малките издатини във варовиковата стена, но тогава нямаше как да продължи да придържа Гейл. И без това беше прекалено изтощена. А колкото по-дълго я държеше, толкова повече безценни сили хабеше. Единственият разумен избор беше да я пусне. Никой нямаше да види. Никой нямаше да разбере. Дори и някой да научи какво е направила, нямаше как да не се съгласи с избора ѝ.

„Добре - каза си тя. - На десет.“

Пое дълбоко дъх и започна да брои на глас. Но млъкна на седем, защото осъзна, че не може да го направи. Просто не можеше.

Поне не още.

Не още.

III

Нагиб наблюдаваше как Халид и хората му тръгват към местната Долина на царете с пикапа си. Беше изпълнен със задоволство, че първата част от плана на Нокс мина толкова добре. Извади мобилния си телефон и се обади на шефа си.

- Пак ли ти! - въздъхна Гамал. - Какво има пък сега?

- Нищо - каза Нагиб. - Слушах какво говорят по радиостанцията. Случайно да издирваш един западняк беглец?

- Разбира се, че го издирвам. Знаеш много добре.

- Мисля, че е тук. Висок западняк, на около трий- сет-трийсет и пет години. С доста пострадало лице.

- Той е! Той е! Къде е?

- В един пикап заедно с други хора.

- Кои?

- Не видях. Забелязах обаче, че тръгнаха към местната Долина на царете.

- Тръгни след тях, чу ли? - извика Гамал. - Ще дойдем веднага щом можем.

- Благодаря. - Нагиб прекъсна връзката и кимна на Тарик, който седеше на предната дясна седалка с автомат „Калашников“ в скута.

- Всичко наред ли е? - попита Тарик.

- Всичко е наред - потвърди Нагиб.

Тарик се ухили, свали прозореца и даде знак на сина си Махмуд, който седеше зад волана на пикапа, натоварен с десетина доброволци, всичките въоръжени до зъби и нямащи търпение да си го върнат на Халид.

Време беше да тръгват.

51.

I

Вратата на килията на Клеър се отвори с трясък и вътре нахлу Огюстен, последван от нисък, слаб мъж, облечен в добре скроен сив костюм.

- Каза ли им нещо? - попита Огюстен.

- Не. - Размина се на косъм, обаче. За малко да проговори пред Хосни, но Фарук се върна, а с него се върна и враждебността. Хосни бе вдигнал раздразнено очи, дори си позволи да се усмихне съучастнически на Клеър. И двамата бяха наясно колко близо до успеха беше той.

- Добро момиче - зарадва се Огюстен и я целуна по челото. Но после отстъпи, сякаш се уплаши, че е прекрачил някаква граница. - Исках само да кажа, че е много важно да получиш добра юридическа помощ.

- Разбира се - съгласи се тя.

- Страхотно. Тръгвай с мен.

- Мога ли да си тръгна?

Огюстен кимна на придружителя си.

- Това е господин Нафиз Зидан, най-добрият адвокат на Александрия. Налагало ми се е да го използвам един-два пъти. Знаеш как е. Той се погрижи за всичко. Можеш да си тръгнеш, но трябва да се върнеш утре следобед. Така става ли?

- Ще дойдеш ли с мен?

- Разбира се. Нафиз също.

- Добре тогава - каза тя и се обърна към адвоката. - Много ви благодаря.

- Удоволствието е изцяло мое - отвърна Нафиз.

Клеър се вкопчи в ръката на Огюстен и той я поведе към фоайето. Там изведнъж се оказа, че не може да си тръгне толкова бързо.

- Боя се, че трябваше да се съгласим на определени условия, за да договорим освобождаването ти - съобщи ѝ той. - Важното е, че тази нощ няма да спиш тук.

- Какви условия?

- Първо, конфискуват ти паспорта и ще ти го върнат, когато решат разследващите. - Отвори ѝ вратата и я поведе надолу по стълбите пред сградата, след това ѝ отвори вратата на колата на Мансур, която ги чакаше долу. - Освен това ги уверих, че няма да напускаш страната преди това.

- Няма - обеща тя и се качи в автомобила. - Но колко дълго ще продължи разследването?

- Ще има да се точи - призна Огюстен и седна до нея. - В Египет обикновено всичко става бавно. - Взе ръката ѝ в дланите си и я притисна, за да ѝ вдъхне кураж. - Но не бива да се тревожиш. С Мансур сме измислили всичко...

- Ай, ай, ай, ай, ай! - запротестира Нафиз от предната седалка и си запуши демонстративно ушите. - Не чувам нищо. Аз съм адвокат.

- Прости ми, приятелю - засмя се Огюстен. И се обърна пак към Клеър. - Просто ми се довери. Всичко ще е наред. В Египет е важно кого познаваш. Обикновено това ме дразни. Но тази вечер съм щастлив, че е така. Защото познавам много хора, Клеър. Много хора с връзки и власт. Ще се обадя на всички, ако се наложи.

- Благодаря - каза тя.

- Поех определени ангажименти от твое име. Лич- но съм отговорен да се явиш на всички разпити и съдебни изслушвания, ако се стигне дотам, макар да не вярвам. Но се боя, че това означава да ми гостуваш, докато всичко свърши.

- Няма ли да ти преча?

- Разбира се, че не. За мен ще е удоволствие.

Клеър сведе очи към ръката си, която все още беше между неговите длани. Той се досети какво си помисли тя, изчерви се силно, пусна я и се отдръпна от нея.

- Не! - увери я. - Няма нищо страшно, обещавам ти. Ще си имаш собствена спалня. Искам да кажа, ще спиш в моята спалня, но аз няма да съм там, аз ще съм на дивана във всекидневната, само ще си взема възглавница и одеяло. И преди съм спал на дивана, много е удобно, дори по-удобно, отколкото на леглото. Нямам представа защо не спя винаги там. Важното е, че ще си в пълна безопасност, давам ти думата си.

Млъкна като засрамен ученик и пое дълбоко дъх. Погледна я в очите, за да види дали му вярва, и осъзна, че й трябва още един финален щрих.

- Честно, Клеър - настоя той. - Не съм си и помислял да се възползвам от теб, не и след целия този риск, който пое заради мен.

Настъпи тишина. Миг, още един.

- О! - възкликна тя.

II

Нокс лежеше на покрива на пикапа, изложен на целия ужас на бурята. Погледна надолу по пътя и осъзна, че в импровизирания му план има сериозен недостатък. Дори фаровете да бяха на дълги светлини, видимостта щеше да е катастрофална. Но Нагиб и Тарик не можеха да ги включат, без да се издадат. А да карат без фарове в тези условия беше почти невъзможно.

Силен порив на вятъра заклати пикапа. Той се наклони силно настрани и от тавана му се посипа вода, а Нокс трябваше да се хване здраво, за да не падне. Гумите се стабилизираха, но колата забави ход. Той отново погледна назад. Нямаше жив човек. Стигнаха до края на пътя и паркираха до постройката с генератора. Много подходящо място за финал на всичко това. Геометрия може и да е гръцка дума, но е египетска наука, развила се заради ежегодните разливания на Нил, които потапяли земите наоколо, а това означавало, че собствениците на ценни имоти са имали нужда от надеждни начини да определят кой парцел на кого принадлежи, а пък властите се нуждаели от справедливи методи за изчисляване на налозите.

Ориентацията и пропорциите на големите пирамиди доказваха, че геометрията е била безценна и за архитектите. Но пък когато се заговореше за „свещената геометрия“, египтолозите се чувстваха неудобно. Много напомняше за нюейдж философията. Въпреки че египтяните очевидно са имали познания и възможност да използват геометрията в градоустройството и архитектурата, археологическите доказателства сочеха, че не са били твърде склонни да го правят.

На пръв поглед изглеждаше, че Амарна е проектирана с оглед да се впише в пейзажа. Но наскоро британски архитект направи карта на града, която даде неочаквани резултати. Оказа се, че Амарна изобщо не е строена на случаен принцип. Целият град беше огромен открит храм с правилна форма, който беше яхнал Нил и бе обърнат към изгряващото слънце. Нещо повече, ако се прекараха прави линии от границите му до най-важните сгради и храмове, всички те се сливаха в една точка, както лъчите се събираха в слънчевия диск в изкуството на Амарна. И тази точка беше точно тук, до гробницата на Ехнатон. Сякаш се е смятал за слънцето, което вечно ще грее над града и хората му.

Вратата на пикапа се отвори. Халид и подчинените му слязоха бързо и се наведоха, за да се предпазят от пороя. Слабите лъчи на фенерчетата им бързо се изгубиха във всепоглъщащия мрак. Мобилният телефон на Нокс нямаше покритие заради бурята и заради високите стени на долината. Беше сам, поне засега. От покрива на колата пак плисна вода, докато се смъкваше от него. Обувките му джвакаха, докато вървеше, затова ги изрита от краката си и те се изгубиха в нощта. Последва Халид и останалите през долината, като газеше бос в бързите потоци, които бурята образуваше по земята.

III

Абдула гледаше гневно гърба на Халид, докато всички се катереха по склона и след това поеха по платото. Стъпалата му бяха мокри, изранени и изстинали в неудобните обувки. Ама че лудост! Нямаше начин да успеят да се смъкнат по нещастната пътечка в такова време. Но Халид очакваше това. Над входа на гробницата от хълма стърчеше скала. Той направи примка в единия край на едно от въжетата, преметна го през издадения каменен ръб и хвърли другия край надолу.

- Слизай - нареди на Абдула.

- Аз? - възпротиви се мъжът. - Защо аз?

- Защото нямаше да се окажем в това ужасно положение, ако беше изпълнил заповедта ми.

- Трябваше да се изразиш по-ясно - промърмори Абдула.

- По телефона? По телефона?

Абдула хвана неохотно края на въжето. Дръпна го няколко пъти, за да пробва здравината му. То се изхлузи от издатината.

- Виж! — посочи той.

- Стига си хленчил! - сопна се Халид, преметна го отново и затегна примката по-здраво. - Просто слизай.

- Не се притеснявай - прошепна му Фейзал. - Ще те държа под око.

Абдула кимна с благодарност. Фейзал беше единственият, на когото имаше доверие. Промуши въжето под колана си, закрепи фенерчето около китката, смени автомата си с кирката на Насър и я метна на рамо. След това се спусна заднешком през ръба, както беше гледал да правят по телевизията, но обувката му се подхлъзна на гладката скала, той се удари в стената на пропастта и увисна отчаяно, докато Халид и Насър се скъсваха от смях. Все още ругаеше под нос, когато стигна до сравнително безопасното място, където се отваряше гробницата.

Циментът беше хванал коричка, но не беше изсъхнал напълно и лесно поддаде, когато го атакува с кирката. Сивите меки отломки се търколиха надолу в бездната. Направи достатъчно голяма дупка, за да провре ръката си и да остави фенерчето под ъгъл, така че да вижда какво прави. След това продължи да кърти цимента. Светкавица освети цялата долина. Той се приготви за гръмотевицата, но точно преди тя да удари, можеше да се закълне, че чу друг звук — откос на автомат. Хвана се с една ръка за дупката, погледна нагоре и се накани да попита какво става. Но там нямаше кой да му отговори.

IV

Чист късмет беше, че Халид видя мъжа. Тъкмо се обръщаше съвсем случайно назад, когато светкавицата освети цялото плато и човека, приклекнал на трийсетина крачки с мобилен телефон в ръка.

Веднага осъзна, че са го изиграли. Ала вместо страх почувства само всепоглъщащ гняв. Грабна автомата „Калашников“ от Насър и се обърна към мъжа. Отново бе станало тъмно и не виждаше нищо, но стреля в мрака с надеждата, че провидението е на негова страна.

- Какво има, шефе? - попита Насър.

- Имаме компания.

Отново блесна светкавица и освети мъжа, който се влачеше по корем като змия.

- Ето там! - извика той и отново стреля. - Хванете го.

52.

I

Нокс затича по билото, докато изстрелите ехтяха покрай него. Мракът се разпръсна, подплашен от огъня на дулото и далечната светкавица. Отново стана тъмно, той се хвърли на земята и се претърколи в плитък дол, издълбан от пороя. Опита да се сниши под водната повърхност, когато тримата мъже затичаха нагоре към него, но водата в скривалището му не бе достатъчно дълбока.

- Улучихме ли го?

- Той падна на земята.

- Къде е тогава, по дяволите?

- Тук някъде трябва да е. - Лъчите на фенерите пробиха мрака и полазиха по водната повърхност. Капките изглеждаха златисти под светлината им.

- Кой е той всъщност?

- Сигурно е бил на пикапа ни.

- Да би да е онзи полицай, твоят познат? Мислиш ли, че ни изигра?

- Разбира се, че ни изигра!

- Кучият му син. Свършено е с нас.

- Не е! Нищо не е станало! Той е сам тук, нали? Трябва просто да му затворим устата. Това е всичко. Като го разкараме, никой няма да намери това място. И нищо няма да могат да докажат.

- Но ние...

Чу се силен звук от плесница.

- Следвайте заповедите ми, по дяволите! Той е тук някъде. Няма къде да се скрие.

Единият от мъжете освети наоколо с фенерчето си. Лъчът отново премина над мястото, където Нокс лежеше наполовина скрит във водата, но този път се спря, върна се и се фиксира върху него.

- Ето там! - извика мъжът.

Нокс се изправи, изкачи се по дола и хукна с всички сили. Но се оказа приклещен между досегашното си скривалище и ръба на пропастта. Тъмнината зад него се раздра от автоматичен откос. Той скочи надолу към скалната издатина и сграбчи въжето, вързано за нея. Плъзна се по мократа скала, а ръцете му за малко да изпуснат подгизналото въже. Вятърът го подмяташе и насочваше дъждовните капки към лицето му. Най-накрая се закрепи криво-ляво, но дланите му, ожулени от падането, го боляха от досега с въжето. Спусна се и застана лице в лице с Абдула, който едвам се крепеше на малката скална ниша. Мъжът извика нещо, което Нокс не разбра, след това замахна с кирката към глезените му. Нокс се отблъсна от скалата, но от рязкото движение примката се изхлузи от издатината и той полетя надолу в бездната.

II

Нагиб почти не виждаше къде кара, разчиташе повече на аварийните светлини, отколкото на фаровете. Само греещата в тъмното варосана ивица отстрани му помагаше да поддържа посоката. От двете страни на пътя имаше стръмни канавки, засипани с камъни. Очите постоянно му играеха номера, виждаше всичко като в мъгла, гумите му задираха страничните ограничения, воланът бе полудял в ръцете му.

Сигурно вече бяха доста изостанали. Прекалено даже. Промърмори някаква молитва и включи фаровете на ладата, след това натисна педала на газта. И веднага беше наказан. Внезапен силен порив на вятъра повдигна лекото возило и го изхвърли настрани. Понесе се надолу по канавката и се заби в един голям камък. Чу се отвратителен звук от мачкане на метал, предпазните колани се затегнаха около телата им. Двамата с Тарик се спогледаха. Нямаше време за губене в обвинения и съжаления. Изскочиха навън и затичаха към пикапа, който бе отбил встрани зад тях. Протегнаха се ръце и ги издърпаха в багажника. Бяха мокри до кости и целите в дрипи, чувстваха се малко нелепо, когато си намериха къде да седнат. Пикапът потегли.

- Добро шофиране - промърмори някой и успя да разсмее останалите. Но нов порив на вятъра за малко да преобърне и пикапа и тогава смехът изведнъж секна.

III

Нокс прелетя покрай Абдула и пое към дъното на пропастта. Все още стискаше здраво с две ръце въжето, чийто друг край беше затъкнат в колана на Абдула, така че инерцията от падането на Нокс повлече и него. Нокс се удари в скалата, сграбчи една издатина и пусна въжето. Абдула нямаше този късмет. Коленете му се подгънаха, дясното му стъпало се хлъзна по тясната мокра каменна тераса, а ръката му се изтръгна от входа на гробницата. Той прелетя с писък покрай Нокс, като размахваше ръце във въздуха, и тупна глухо долу. Настъпи тишина.

Водопад от камъни се откърти надолу. Нокс вдигна глава и видя Халид на ръба на пропастта. Осветяваше го с фенерчето си и се целеше с пистолета. Натисна четири пъти спусъка и гърмежите отекнаха в скалите. Нокс се изкачи до терасата, на която бе стоял Абдула, и се скри под издатината над нея. Видя дупка в скалата, беше достатъчно голяма, за да се промуши. Прехвърли се от другата страна. На земята лежеше фенерче. Той го взе и освети пространството вътре. Беше нагазил до глезените във вода. Тръгна по един проход, който водеше навътре, а след това надолу.

- Гейл! - извика той. - Гейл!

В мрака напред някой извика. Беше жена. Изкрещя пронизително, кратко и уплашено. Не беше Гейл обаче. Сигурно другата заложница, Лили. В гласа ‚ имаше по-скоро паника, отколкото облекчение. Той ускори крачка, после затича с всички сили и за малко да пропусне шахтата. Спря се на ръба, запази равновесие и насочи фенерчето надолу. Видя Лили на четири- пет метра под себе си. Беше се притиснала в стената, а около нея плуваха бутилки от вода и дъски. Беше обвила с ръка главата на Гейл и я държеше над водата. Плачеше от изтощение и болка.

- Дръж се! - извика Нокс.

- Не мога. Не мога.

Той се огледа, търсеше начин да се спусне долу и да ги измъкне. Какъвто и да е начин. Забеляза метална тръба да стърчи от земята, но нямаше какво да върже на нея. Абдула бе отнесъл със себе си въжето, когато падна.

- Помощ! - викаше Лили. - Помощ! - В отворената ‚ уста попадна дъждовна вода и я задави, тя се закашля и започна да маха с ръце, като така изпусна Гейл, която веднага се скри под повърхността.

- Гейл! - извика Нокс. - Гейл!

Лили успя да стигне до стената и се хвана за нея с две ръце.

- Съжалявам — изплака тя. - Съжалявам.

Нокс нямаше време да мисли. Абсолютно никакво време. Стисна здраво фенерчето, извика от страх и скочи с краката надолу в шахтата.

IV

Халид се взираше в мрака, докато Насър и Фейзал тичаха към него и ръба на пропастта.

- Какво стана? - попита Фейзал. - Къде е Абдула?

- Падна - каза Халид. Обърна се към двамата мъже. Фейзал беше пребледнял. Абдула беше негов приятел. Насър изглеждаше относително спокоен и обмисляше ситуацията. - Въжето падна заедно с него - съобщи Халид. - Трябва ни. Иди да го вземеш.

- Но аз...

- Искаш ли да се измъкнем или не?

- Разбира се.

- Тогава направи каквото ти казах - изсъска Халид.

- Донеси ми въжето.

- Да, шефе.

V

Нокс изскочи на повърхността на водата, след това отново се гмурна, а краката му се показаха отгоре. Удари се силно в дъното на шахтата, стъпалата, глезените и гърбът му се блъснаха в скалата, главата му също опря в стената, твърдата повърхност остърга ръката и прасеца му. Дробовете му останаха без кислород и той глътна вода. Инстинктивно се насочи към повърхността, изкашля водата и вдиша благодарно. След като се ориентира, насочи фенерчето във всички посоки.

- Гейл? - извика за пореден път.

Лили поклати нещастно глава. Силите ѝ стигаха само да се държи за скалата.

Нокс започна да плува наоколо и да опипва с ръце. Не беше никак лесно, тъй като дъждовната вода продължаваше да се стича отгоре. Зарита с крака във водата. Шахтата не беше широка, но въпреки това не можеше да я намери. Пое пак дълбоко дъх и се гмурна с протегнати ръце. Пръстите му напипаха нещо меко. Сграбчи го, но то му се изплъзна. Спусна се след него и го хвана. Риза, ръка, пръстите му се сключиха около китка. Зарита с крака, за да се издигне на повърхността. Дробовете го боляха, но успя да издърпа Гейл нагоре. Прегърна я, докато кашляше и си поемаше дъх.

Видя издатина на стената и отиде да се хване за нея, като повлече припадналата Гейл след себе си. Обходи с фенерчето този удавнически затвор. Лили се бореше с истерията, а в неговата глава се оформи въпрос: а сега какво?

53.

I

Насър дишаше тежко, когато се върна с въжето при Халид и Фейзал на върха на скалата.

- Абдула? - попита Фейзал.

- Не - поклати глава Насър.

Фейзал изглеждаше съкрушен.

- Край - каза той. - Свършено е с нас.

- Какви ги говориш?

- Как така какви ги говоря? Абдула е мъртъв. Как ще го обясним?

- Ще кажем, че сме се притеснили, след като полицаят е дошъл и ни е разказал историята за мистериозния чужденец - скара му се Халид. - И че сме решили да отидем да го потърсим. Абдула се е подхлъзнал и е паднал. Трагедия, но ние нямаме вина за нея. Виновен е онзи полицай, който ни даде грешната информация.

- Никой няма да ни повярва.

- Чуй ме, лигав малък страхливец - извика Халид.

- Ще си свършим работата докрай. И то заедно. Ясно ли ти е?

- Да.

- Да, какво?

- Да, шефе.

- Така е по-добре. - Халид изгледа злобно Фейзал и Насър, след това отново закачи примката за издатината на скалата и се зачуди как да употреби по най-добрия начин ограничените си ресурси. Нямаше начин да остави Фейзал тук горе сам. Щеше да побегне като заек при първата възможност, която изникне. - Насър, ти остани тук и ни пази гърбовете. Фейзал, ти слизаш с мен.

- Но аз...

Халид притисна дулото на своя валтер към бузата на Фейзал.

- Прави каквото ти казвам - извика той. - Ясно ли е?

- Да, шефе.

II

- Идват и други, нали? - попита задъхано Лили, като продължаваше да се притиска в стената. - Моля те, кажи ми, че идват и други след теб.

- Да - увери я Нокс. - Идват и други.

- Къде са тогава?

- Ще дойдат възможно най-бързо - обеща ѝ той. - Навън е ужасна буря.

- Ти си Нокс, нали? Даниел Нокс? - Тя кимна към Гейл. - Каза ми, че ще дойдеш да ни спасиш. - После се огледа и осъзна, че нямаше как да ги спаси. Опита се да потисне сълзите си.

- Всичко е наред - вдъхна ѝ той увереност. - Нещата ще се наредят. Справили сте се много добре. - Отново обходи с фенерчето наоколо, най-вече за да разведри атмосферата. Видя дървените греди и празните бутилки от вода, гладките стени, и четирите метра яма над тях. Опипа джобовете си. Ножиците, които взе от колата, още бяха у него. Но дори да успееше да изкопае стъпала във варовика, шахтата беше прекалено дълбока, за да я изкачи сам, да не говорим да носи и Гейл и да помага на Лили.

Нагласи Гейл в прегръдките си. Главата ѝ се наклони и той видя в скалпа ѝ рана, от която течеше кръв, премесена с вода.

- Какво се е случило? - попита.

- Тези греди бяха горе над отвора - изхлипа Лили. - Срутиха се. Бях под водата и се опитвах да копая в стената.

- Да копаеш в стената?

Лили закима енергично, надеждата ѝ се върна.

- Намерихме талатати долу. Извадихме единия с надеждата, че водата ще започне да се оттича. Но след това се срутиха гредите отгоре. Стафърд... той...

Нокс кимна. Трябваше да провери това.

- Можеш ли да подържиш за малко Гейл? - попита той.

- Не мога - простена Лили. - Съжалявам. Не мога. Просто не мога.

- Моля те. Съвсем за малко. Трябва да се опиташ.

Тя изглеждаше съсипана, но кимна въпреки това.

Предаде ѝ Гейл, извади ножиците и издълба голям жлеб в мокрия варовик, пъхна единия край на дървената греда в него, след това свали другия, докато опря в отсрещната стена под ъгъл. Преплува до другия край, качи се върху гредата и започна да скача отгоре ѝ, докато не се застопори здраво. Лили заплака от изтощение. Нокс взе Гейл от ръцете ѝ, повдигна я върху гредата и я сложи да легне по гръб, помогна и на Лили да се качи и ѝ даде фенерчето.

- Ще отида да проверя талататите - каза ѝ. - Няма да се бавя.

Напълни дробовете си с въздух и се гмурна към дъното на шахтата. Опипа каменната повърхност, докато намери дупката, от която бе измъкната тухлата. Започна да удря по омекналата мазилка с ножиците и да я кърти. Кислородът му свършваше. Издигна се на повърхността, напълни пак дробовете си с въздух и се върна долу, като много добре си даваше сметка колко малко време му остава, преди Халид и хората му да дойдат да го търсят тук.

III

Халид първи се спусна по въжето. Смяташе да изчака Фейзал на каменната тераса, но любопитството му надделя. Насочи фенерчето си навътре, за да провери дали не го чака засада, след това тръгна внимателно през прохода. По някакъв извратен начин ситуацията го възбуждаше.

Чу звуци пред себе си. Замръзна на място и насочи валтера. Но беше само вода, която се стичаше в шахтата. Ако имаше късмет, тя може и да е свършила вече неговата работа. Продължи напред, но чу друг звук, почти същия като предишния. Плач на жена. Отиде на пръсти до ръба и надникна в ямата.

Гейл беше легнала върху дървена греда малко над повърхността на водата, главата ѝ лежеше в скута на Лили. Нямаше и следа от Стафърд, нито от мистериозния им преследвач. Но след това водата се раздвижи и той изскочи, за да си поеме дъх.

Халид тихо прибра валтера. Пистолетите не бяха подходящи в такива случаи. Пък и винаги бе искал да знае какви поражения предизвикват гранатите, когато се хвърлят срещу живи хора. Взе една от колана си, издърпа предпазителя със зъби и я хвърли в шахтата.

54.

I

Нокс забеляза някакво движение с ъгълчето на окото си. Вдигна глава и видя Халид да хвърля граната в средата на шахтата. Замръзна, докато наблюдаваше смъртоносната ѝ траектория. Лили също я видя, запищя и затвори очи, приготви се да посрещне осакатяването и смъртта. Викът ѝ извади Нокс от ступора. Той се гмурна след гранатата с протегнати ръце, в ума му се въртяха няколко безполезни идеи, като например как се опитва да я хвърли обратно нагоре, но много добре знаеше, че това е невъзможно.

Падна върху дясната му длан, беше по-тежка, отколкото бе очаквал, като оловна топка. Раздвижи водата, когато отскочи от ръката му. Той се протегна след нея, докопа я с пръсти и накрая я хвана здраво. Вече беше дълбоко под водата и нямаше време да мисли. Спусна се по-надолу и я пъхна в дупката, оставена от талатата, след това се обърна и зарита бързо нагоре, с надеждата, че варовикът ще го опази от...

Експлозията разтърси водата, всичко се завъртя, в главата му забиха камбани. Размахваше безпомощно ръце, мислите му се боричкаха, гълташе вода и не беше сигурен къде е горе и къде долу. Главата му се удари в камък и се остърга в него. Успя да се задържи и тръгна към повърхността, изплува и започна да кашля и да се дави. Лили пляскаше с ръце край него, взривът беше бутнал гредата. Тогава нещо внезапно се отприщи. Водата се оттече и той, Лили, Гейл и гредите се озоваха учудващо бързо на дъното на шахтата.

Вдигна глава. Халид се взираше гневно надолу и търсеше оръжието. След това дулото проблесна и куршумите започнаха да рикошират, издавайки оглушителни звуци. Лили първа се съвзе и се хвърли през дупката, която гранатата бе избила, в друго помещение, което вече беше наполовина пълно с вода. Нокс прегърна Гейл и също влезе там, но се блъсна в нещо обемисто и меко. Трупът на Стафърд плаваше с лицето надолу. Хвърли поглед към Лили, която чертаеше с фенерчето зловещи фигури по развълнуваната вода. Тя поклати глава и се извърна, не беше в състояние да говори.

Тесен и тъмен сводест проход излизаше от помещението. Лили каза нещо, което той не чу, защото ушите му още бучаха от взрива. Но посланието ѝ беше ясно. Той ѝ кимна да води, нагласи Гейл в прегръдките си и тръгна след нея.

II

Халид презареди валтера, докато се взираше надолу към дупката в стената на шахтата. Какво, по дяволите, бяха намерили там долу? Чу стъпки зад себе си. Фейзал бе дотичал, привлечен от взрива и изстрелите.

- Виж! - каза му Халид и посочи надолу. - Казах ти, че трябва да продължим да копаем.

Фейзал не можеше да повярва на ушите си.

- И ти се притесняваш за това в момента?

- Трябва да слезем долу. Да си довършим работата. Иди да донесеш въжето.

- Въжето ли? Какво въже?

- Онова, с което слязохме тук, идиот такъв. Кажи на Насър да го откачи от примката.

- Трябва да се измъкнем после оттук.

- Ще използваме пътеката. Дъждът все някога ще спре, нали?

- Но...

Капитанът удари Фейзал по бузата с дръжката на пистолета си.

- Това не беше молба. Беше заповед. А сега изпълнявай. - И се загледа след отдалечаващия се Фейзал, изчака го нетърпеливо да се върне с въжето, след това закачи примката около металния прът и хвърли другия край в шахтата. Тъкмо се канеше да слезе, когато осъзна, че това е прекрасно място за засада. Затова взе автомата от Фейзал.

- Ти върви - каза той. — Аз ще те прикривам.

- Без оръжие?

- Ето - намръщи се Халид и му хвърли валтера. - Вземи това.

- Защо просто не...

- Не искаш ли да видиш какво има долу?

- Да, но...

- Ще бъдем богати - повтори за сетен път Халид. - Тримата ще имаме повече пари, отколкото някога сме мечтали. Просто прави каквото ти казвам.

Фейзал се беше запънал като магаре, но след малко затъкна пистолета в колана си, хвана въжето и го дръпна, за да е сигурен, че е здраво закрепено, и започна да се спуска. Стигна без инциденти до дъното.

Халид се усмихна леко. Тримата, как ли пък не! Първо Абдула, а сега и Фейзал. Каква трагична нощ за подчинените му.

III

Главата на Гейл лежеше върху рамото на Нокс, докато той стъпваше внимателно по опасните камъни под водата. Лили беше далече напред и създаваше истински театър на сенките с фенерчето. Проходът се издигаше леко нагоре и скоро водата стигаше едва до средата на прасците им. Вече им беше по-лесно да се движат, но пък на Нокс му се наложи да се съсредоточи още повече къде стъпва. Може би затова Лили първа забеляза стенописите.

- Какво е това? — ахна тя и освети с фенерчето покритата с гипс стена.

Той се приближи, за да ги разгледа. Избелели изображения на дървета. Ред след ред, колона след колона, мотивът се повтаряше до безкрайност като на някакъв древен тапет. Същото бе нарисувано и на стената вдясно.

- Е? - попита Лили.

Нокс поклати глава. Никога не бе виждал нещо подобно. Изображенията на дървета и друга растителност се срещаха често в древноегипетското изкуство, но само като част от по-големи сцени, които обикновено бяха населени с хора, добитък, птици, вода. Никога едно дърво, което да се повтаря до безкрайност като тук. Тези вдясно от него бяха доста по-различни от онези вляво. Египтяните бяха големи маниаци и в това отношение. Но моментът не беше подходящ за подробен анализ. Продължиха напред и скоро съвсем изгазиха от водата, тогава видяха, че проходът не е наклонен, а в него са изсечени дълги ниски стъпала, които обаче бяха затрупани с пясък, камъни и боклук.

Нещо проблесна на земята, където бе стъпила Лили. Той разрина боклука с крак и видя, че през центъра на прохода вървеше метална ивица.

- Насам - каза той. - Трябва ми светлина.

Лили насочи фенерчето.

- Господи! - промълви тя. - Това... злато ли е?

- Така изглежда.

- Какво е това място?

Тогава в ума на Нокс изникна спомен: как Костас му разказва за връзката между Харпократ и Ехнатон, за храма в Луксор, където са изобразени мъдреци, идващи от изток, за да празнуват рождението му, за даровете, които носят със себе си. Тези дървета не бяха всъщност дървета, а храсти. По-специално босвелия⁵¹¹ и смирна. И изведнъж целият пъзел се подреди. Разбра всичко за преселението на евреите, което преди така му се изплъзваше.

- Какво е това? - попита Лили, която по лицето му позна, че нещо се случва. - Знаеш ли къде сме?

- Мисля, че знам - произнесе бавно Нокс. - Според мен сме в Пещерата на съкровищата.⁵²²

55.

I

Бурята вече утихваше, когато пикапът стигна до края на шосето покрай долината и паркира до пикапа на Халид. Нагиб слезе. Мястото все още беше подгизнало от вода. Единствените звуци, които се чуваха наоколо, бяха от падаща и стичаща се вода.

Тарик го потупа по ръката и посочи нагоре към скалата.

- Виждаш ли?

Нагиб присви очи. Облаците току-що бяха започнали да се разпръскват и една-две звезди надничаха между тях, но светлината им бе достатъчна, за да очертае силуетите на скалите, надвиснали над долината. Той поклати глава.

- Какво да виждам?

- Мъж. Приклекна. Надява се да не го забележим.

- Можеш ли да ни качиш горе?

Тарик кимна. Поведе ги покрай основата на скалата, за да не ги направи лесни мишени, след това на изток през долината. Махмуд откри единия от хората на Халид, проснат с разперени ръце върху мократа скала. Нагиб коленичи. Само един поглед му бе достатъчен, за да прецени, че е прекалено късно да му помогнат. Докато се изкачваха по склона, все повече просветваше.

- Разпръснете се - мърмореше Тарик, докато вървяха към върха.

- Ами ако срещнем някого? — попита някой.

- Заповядайте му да се предаде - каза Нагиб.

- Ами ако не го направят?

- Въоръжен си, нали? - отвърна Тарик.

II

- Пещерата на съкровищата? - попита Лили.

- Прочуто място от еврейската митология - обясни Нокс. - Пещера в пустинята, близо до великата река. Адам и Ева били пратени там след изгонването им от Едемската градина. Но това е само началото. Има много литература по въпроса, най-малкото защото много от еврейските патриарси са погребани там. Адам и Ева също. Авел, след като е бил убит от Каин. Ной. Аврам. Яков. Йосиф. Някой казват, че дори и Мойсей.

- Страхотна пещера.

Нокс кимна.

- Еврейските археолози я търсят от векове. Би било страхотно да открият гробовете на всички тези библейски персонажи.

- Но какво тогава прави в Египет? Не трябва ли да е в Израел?

Зад тях се чу шум. Някой газеше през водата. Проходът пред тях сякаш нямаше край, макар че се виеше вляво и вдясно и това ограничаваше видимостта им.

- Трябва да разбереш - каза ѝ той, - че Библията не е исторически документ. Тя е сборник от фолклорни текстове, които имат за цел да убедят евреите, че сами са си виновни за вавилонското изгнание и разрушението на храма им. Затова толкова много от историите следват една и съща основна морална схема.

- Човекът се споразумява с Бог - промълви Лили. - Човекът нарушава споразумението. Бог наказва човека.

- Точно така - потвърди Нокс. Остави Гейл на земята за миг, за да му починат ръцете, и започна да движи пръстите си. - Едно от обясненията е, че човекът или хората, които са съставили Библията, на- рочно са търсели такива истории, които да паснат на намеренията им. Но има и други хипотези. Да вземем Адам и Ева. Първата жена и първият мъж, нали така? Дори Библията негласно признава, че е имало и други човешки същества. - Той отново взе Гейл на ръце и продължи да върви. - Каин е бил заклеймен, защото е убил Авел, така другите са знаели да не го закачат. Кои други? Оженил се е и е имал син Енох, основал град, което не можеш да направиш, ако си сам на света. Адам и Ева не са първите хора в биологичния смисъл на тази дума, само в духовния. Може би те са били първите, които са осъзнали истинската същност на Бога.

- Ехнатон и Нефертити? - произнесе скептично Лили.

- Само си представи - предложи Нокс. - Живееш в Амарна. Това е твоят рай, твоят Едем, твоята Обетована земя. Сигурна си, че нищо не може да се обърка, защото това е земният дом на единствения истински Бог, а ти си под неговото покровителство. Но нещо вземе, та се обърка. Изгонват те, принуждават те да бягаш посред нощ, да напуснеш Египет. Как е възмож- но? Единственото обяснение е, че си ядосала своя Бог, че по някакъв начин си го разочаровала. Кълнеш се, че повече няма да го допуснеш. Подновяваш споразумението. И в отплата Бог ти дава нова Амарна, нов Едем, нова Обетована земя. Но този път не в Египет. А в Ханаан.

Минават десетилетия. Векове. Хората от преселението се разпръсват по различни поселища и племена, всяко от тях има собствена идентичност, въпреки че всички ги свързва бягството от Египет. Предават историите си от баща на син, така с годините постепенно се сливат с разказваческата традиция и се смесват с местния фолклор. След стотици години не само не можеш да разбереш какво наистина се е случило, но дори не можеш да научиш нищо от фолклора на съседите, които описват същите събития.

Тогава се появяват вавилонците. Те побеждават израилтяните в битка, унищожават храма им и ги пращат в изгнание. Така отново те се затварят в себе си и започват да се чудят как е възможно такава беда да сполети избрания от Бога народ. Вглеждат се в наследството си за отговори, събират различните традиции, комбинират ги с любимите си месопотамски и хана- ански митове, за да създадат един епос за Адам и Ева, Аврам и Мойсей, всички тези преходи между Египет и Ханаан, всичките Едеми, Обетовани земи и Нови Йерусалими. Но се оказва, че тези истории не са за многобройни първоотци, епохи и места. Те са за един-единствен патриарх, една епоха, едно място. Те са за Ехнатон и Амарна.

- Не е възможно - промълви тихо Лили.

- Знаеш ли, че Ехнатон е насърчавал другите владетели да му подаряват екзотични животни? Държал ги е тук. Цялото поле около Амарна е било наводнявано по време на ежегодните разливи на Нил. Животните е трябвало да бъдат товарени на салове. Това да ти напомня на някоя библейска история?

- Не е възможно.

- Когато Адам и Ева заживели в Пещерата на съкровищата, Бог им дал тяхната първа собственост: злато, тамян и смирна. Дори знаем колко злато са получили. Седемдесет рода. Което е странно, защото родът не е мярка за тегло, а за дължина. Около пет метра. Колкото всяко от тези стъпала.

- Значи седемдесет рода се равняват на триста и петдесет метра - пресметна Лили.

- Да.

Проходът пред тях свършваше в друго помещение, златната ивица изчезваше в подножието на отсрещната стена.

- Какво разстояние сме изминали според теб? - попита тя.

- Предполагам, че около триста и петдесет метра.

III

Халид се приближи до Фейзал на дъното на шахтата и надникна към новооткрилото се помещение. Труп на мъж плаваше с лице към водата. Той вдигна главата му за кичур кървава коса. Беше Стафърд, телевизионният журналист. Един беше мъртъв, оставаха още трима. Остави трупа и вдигна в пълна готовност фенерчето и автомата си. Изгази през помещението и навлезе в прохода.

- Е? - сопна се той на Фейзал, който изоставаше. — Идваш ли или не?

- Хайде да се махаме оттук - каза умолително Фейзал. - Все още имаме време.

- И после какво?

- Как какво? Изчезваме.

Халид се поколеба. Нов живот някъде, където никой не го познаваше. Порт Саид. Асуан. Или Судан и Либия. Беше много лесно да си купиш нова самоличност, стига да имаш връзки и да си готов да плащаш рушвети. Но новата самоличност беше само началото. А перспективата да започне отначало в нова страна без нищо зад гърба си го потисна.

Ако сега си тръгнеше, щеше завинаги да си остане беден. Не можеше да живее в бедност. Беше роден за големи дела. И те бяха толкова близо. Поне трябваше да види какво има в края на този проход.

- На финала сме - изтъкна той. - Повярвай ми. Никой няма да разбере. - Усмихна се окуражително, след това се обърна с гръб към Фейзал и продължи напред. Знаеше, че той е слаб, ще се пречупи и ще го последва.

И Фейзал точно това и направи.

56.

I

Нокс остави Гейл на земята и отметна кичурите от челото и бузите ѝ. Кръвта от раната на главата се бе съсирила, тенът на лицето ѝ ставаше по-здрав, дишането ѝ се стабилизираше. Той се изправи, взе фенерчето от Лили и освети новото помещение, най-вече стената вляво. Беше покрита с гипс и под дебелия слой прах се виждаха стенописи. Той съблече мократа си риза, изтри мърсотията и отдолу се показа нощна сцена: хората си спяха в леглата, докато крадци обикаляха къщите им, а навън бродеха лъвове, пълзяха змии и се спотайваха крокодили.

Приближи се до отсрещната стена и избърса и нея. Дневна сцена. Ехнатон и Нефертити раздаваха златни огърлици от балкона на палата си, докато селяните се трудеха, добитъкът пасеше по полята, патиците прелитаха над тръстиките, а рибите подскачаха в езерата. И всичко това под лъчите на слънцето.

- Това е Химнът на Атон - промълви той. - Поемата на Ехнатон, посветена на неговия слънчев бог. — После освети лявата стена. - Това е светът през нощта - продължи. - Лъвовете излизат от бърлогите си, змиите се готвят да нападат. - Посочи надясно. - А това е денят.

„Добитъкът и овцете приветстват зората, птиците раз- перват криле. Лодките плават, всички пътеки са отворени.“

- И каква полза имаме от това? - попита Лили с леко разтреперан глас. - Трябва да се махаме оттук.

Слънчевите лъчи се събираха в горния ляв ъгъл на стената, забеляза Нокс. Но не се пресичаха. Фокусът им беше отвъд границата със съседната стена. Той насочи фенерчето си и забеляза нещо, което преди му бе убягнало. Повърхността не беше гладка, както си помисли отначало. В средата имаше V-образна хлътнала на около сантиметър част и златната ивица от коридора завършваше точно в подножието ѝ.

Постави ръка върху тази част от стената, беше по-студена, по-гладка и общо взето по-метална, отколкото бе очаквал. Отстъпи назад, освети цялата стена и златната ивица на земята и картината му напомни нещо.

- Като долина е - каза той и посочи на Лили V-образната форма. - Като онази, над която изгрява слънцето, за да направи знака на Атон.

- А къде е слънцето?

- Именно - кимна Нокс. Върна се при стената, почука по нея и се вслуша внимателно в ехото. Почука пак. Да. Нямаше никакво съмнение. Беше куха.

II

Нагиб, Тарик и доброволците напредваха предпазливо по хълма, притичваха един по един от едно прикритие до друго и вървяха приведени, за да не се очертават силуетите им.

- Стой на място! - разнесе уплашен глас от тъмното. - Не се приближавай!

Вляво от Нагиб проехтя изстрел, оранжевата цев го заслепи.

- Спри! - извика той. Обърна се към Тарик. - Той има информация. Трябва ни жив.

Тарик раздаде заповеди на висок глас. След това настъпи тишина.

- Чуй ме - извика Нагиб. - Аз съм инспектор Нагиб Хюсейн. Видя ме по-рано. Знаем какво става тук. Всичко знаем. Обграден си. Хвърли оръжието. Сложи ръце на главата и се изправи.

- Махайте се. Оставете ме на мира.

След тези думи се чу смях. Желанието му беше аб- сурдно.

- Не е задължително да умреш - продължи да го убеждава Нагиб. - Можеш да се предадеш. Ще има процес. Ще си наемеш адвокат. Ще кажа пред съда, че накрая си ни помогнал. Кой знае какво ще стане? Но иначе... нямаш никакъв шанс.

- Той ще ме убие.

- Кой ще те убие?

- Капитан Халид, разбира се. Той е луд. Той ни накара да го направим. Ние не искахме. Всичко беше негова идея.

- Тогава ни помогни да го спрем. Съдът ще те пожали. А сега хвърли оръжието и се предай. Чу ли ме?

- И няма да стреляте?

- Имаш думата ми.

Нещо изтрака в скалите. В мрака се надигна мъжка фигура с ръце на главата. Само след миг го обградиха от всички страни и го притиснаха към земята. Нагиб коленичи до него и го разпита за останалите и къде може да ги намери.

III

Нокс подпря стената с рамо и се опита да я плъзне, да я вдигне, да я притисне надолу. Нищо не се получаваше. По коридора вече не се чуваха звуци от газене във вода, а бързи стъпки по твърда земя. Нокс прецени, че имат най-много минута. Нямаше къде да се скрият, нямаше как да направят и засада. Или щяха да минат през тази стена, или бе свършено с тях.

- Виж! - каза Лили. И насочи фенерчето в ръката му към основата на стената. Трудно се виждаше в тъмното, но там имаше дупка във формата на йероглифа анкх с големината на човешка ръка. Той се вцепени. Анкх беше велик египетски символ на живота. От обикновен йероглиф се беше превърнал в знак с магическа сила, макар все още да се спореше какво е било първоначалното му значение. Някои твърдяха, че е церемониален възел. Или сандал. Други пък смятаха, че е слънцето, което изгрява над хоризонта, дори сливане на мъжките и женските гениталии, някакъв вид графичен хермафродитизъм. Но в този момент на Нокс ужасно много му приличаше на ключалка.

- Побързай - подкани Лили. - Приближават.

Древните египтяни са измислили механичните ключалки поне петстотин години преди Ехнатон. Използвали най-често обикновени дървени устройства с цилиндри и зъбци, закрепени за стълбове извън вратата. Но нямаше причина тук да не са използвали някоя по- сложна ключалка. Той коленичи, опря буза в каменния под и насочи фенерчето. Беше му трудно да види ясно, но зърна зъбци и вътрешен цилиндър. Частите бяха с големината на детска играчка.

Спомни си пътешествието през пустинята с приятеля му Рик, ветеран от австралийските специални части. За да убият времето, обсъждаха различни методи за отключване на ключалки без ключ и какви инструменти са необходими. Взе ножиците и започна да усуква двете остриета, докато ги раздели. Бяха прекалено големи и тромави за съвременните ключалки, но не и за тази. Притисна едното острие към цилиндъра и леко побутна зъбците с другото, като напрягаше слух да ги чуе как щракват по местата си.

- Бързо - извика умолително Лили. - Приближават.

- Моля те - отвърна ѝ той. - Трябва ми тишина.

И последното зъбче щракна. Той се опита да завърти цилиндъра по посока на часовниковата стрелка. Не се помести. Опита обратно на часовниковата стрелка. Поддаде се с неохота, сякаш протестираше, че го тревожат след толкова време. Трийсет градуса, шейсет, деветдесет. И тогава спря напълно, колкото и силно да го напъваше.

- Хайде! - подкани го Лили.

Той легна по гръб и изрита стената с двете си боси стъпала. Нищо. Ритна втори, трети, четвърти път. Нещо вътре прещрака. Вероятно ключалката се отключи напълно. Подът затрепери и във въздуха се вдигна прах. Чу се болезненият звук от удара на камък в метал и противотежестите се задействаха. Стената започна да се повдига мъчително бавно, като театрална завеса. Металната й повърхност заблестя под светлината на фенерчето, грееше в жълто, ставаше все по-ярка и по-ярка, прекалено златна, за да е от сребро, и прекалено сребърна, за да е от злато. Оставаше да е електрум, естествената сплав между двата метала, която египтяните ценяха високо заради ослепителния й блясък. С нея покриваха най-горния камък на пирамидата. Тогава се появи и самият диск на Атон, който бавно се катереше по стената. Слънцето изгряваше над Амарна.

57.

I

Нокс насочи фенерчето към сребърно-златната завеса и освети предметите, разпилени по пода зад нея и покрити с дебел слой пясък и прах, под който обаче си личаха материалите, от които са направени. Слонова кост, порцелан, алабастър, леопардова кожа, черупки, полускъпоценни камъни. И злато. Навсякъде блестеше злато.

Завесата вече беше вдигната достатъчно високо и Лили се промуши под нея.

- Хайде - подкани го тя и посегна назад за фенерчето. Нокс хвана Гейл за ръцете и я повлече след себе си под завесата към претъпканото помещение. Между купчините предмети имаше тясна виеща се пътечка. Вдигна пак Гейл на ръце, умът му се бе изострил, опитваше се да обхване всичко с поглед. Бронзови свещници, абаносов бастун, модел на платноход, медна змия, дървена подпора за глава, анкх от малахит. Двама стражи в естествен ръст на вечен пост, очите им от полускъпоценни камъни се взираха войнствено и предизвикателно. Лили крачеше бързо с фенерчето, чиято светлина все повече отслабваше. Предметите ставаха все по-царствени. Огромна златна колесница до двоен трон. Златна статуя в ниша.

Богато украсен диван, на който бе подпряно дървено гребло. Купи с рубини и сапфири. Той се блъсна в Лили. Тя отстъпи настрани и насочи фенерчето, за да види и той какво я беше накарало да спре. Върху подиум, към който водеха стълби от златно-сребърна сплав, бяха положени два саркофага от масивно злато. Той ги погледна със страхопочитание, даваше си сметка, че светът вече никога няма да е същият. Ехнатон и Нефертити. Адам и Ева.

Но нямаше време да се дивят над откритието. Видяха зад себе си светлини и чуха автоматичен огън. Нокс се опита да качи Гейл върху една златна пейка, но се подхлъзна и я изпусна. Посегна към нея точно когато Халид пристигна, стиснал под мишница фенерчето си. Стреляше с автомата, който държеше до бедрото си, и принуди Нокс да се върне в мрака и да остави Гейл при него.

Халид пристъпи бавно в пещерата на Аладин и започна да се оглежда, като караше богатствата ту да се появяват, ту да изчезват, в зависимост от това накъде се въртеше. През това време Нокс търсеше отчаяно сред украшенията, скъпоценните камъни и мебелите нещо, което би могъл да използва. Халид се обърна и отново притъмня. Нокс знаеше, че през Осемнайсетата династия е било обичайно да оборудват гробовете с всичко необходимо за отвъдния живот. Хауърд Картър и лорд Карнавън са открили лък в гробницата на Тутанкамон. Намерили са и кама от подсилено злато. Какво ли не би дал за тези оръжия!

Посегна на сляпо, като се опитваше да не вдига шум. Ръката му попадна върху някаква статуетка. Стисна я, но тя се оказа направена от проядено от червей дърво, беше прекалено лека за целта. Върна я на мястото ѝ и продължи да търси. Пръстите му допряха нещо по-хладно и по-тежко. Духът му се повдигна, когато разбра какво е: жезъл, с какъвто фараоните са се били срещу враговете си. Устните му се изкривиха, той почти се усмихна. Усмивката подхождаше повече на ситуацията.

II

След като веднъж проговори, Насър не можеше да се спре. Искаше да разкаже всичко на Нагиб и да обвини за всичко Халид.

- Пътеката? - извика Нагиб. - Къде е проклетата пътека?

Насър му я посочи. Нагиб забърза по нея и освети пропастта с фенерчето. Сърцето му се качи в гърлото при мисълта от каква височина би паднал, ако направи една погрешна стъпка. Но се стегна както психически, така и физически, мина по хлъзгавия варовик, стигна до терасата, след това влезе вътре и затича с всички сили през прохода към шахтата. Отдолу отекна автоматичен откос, който звучеше много от далеч.

На метален прът, забит в земята, бе окачено въже. Той го сграбчи и се спусна с него. Отново се чу автоматичен откос. Поне още нищо не беше свършило и той имаше време. Дупка в стената, водата стигаше до гърдите. Тръгна през нея колкото можеше по-бързо, като държеше оръжието си насочено напред. Подвикваше си окуражителни думи, за да не се откаже, макар че очакваше да види всеки миг пред себе си огън от автомат. Беше много уплашен и не спираше да мисли какво ще стане с Ясмин и Хусния, ако нещо се случи с него. Но тези терзания не забавяха крачката му, защото бе дал дума на Нокс, а характерът му беше такъв, че по-скоро би предпочел семейството му да го оплаква, отколкото да се чувства посрамен.

III

Халид напредваше бавно към помещението със съкровищата. Предметите светнаха, когато лъчът на фенерчето му се спираше на тях, а после отново потъваха в мрака. Не можеше да повярва на очите си. За толкова злато дори не си беше мечтал, а той беше голям фантазьор. С него щеше да стане най-богатият човек в Египет, дори в целия свят. Къщи, яхти, самолети, жени, власт: всичко, за което бе копнял и което винаги бе смятал, че му се полага. Но как да го заграби? Как да се измъкне оттук и да го изнесе?

- Пази ми гърба - нареди на Фейзал. - Никой да не преминава, ясно ли е?

- Но ние още можем да...

Приближи рязко лицето си към лицето на Фейзал и завря дулото на автомата „Калашников“ в шкембето му.

- Това беше заповед - извика той. - Ще я изпълниш ли?

- Да, шефе.

После отново се обърна и лъчът на фенерчето му започна да търси навсякъде за още злато. Онази жена Гейл лежеше на пода. Отначало си помисли, че е мъртва, но по нея нямаше много кръв и синини. Спря се, сложи пръсти на шията ѝ и напипа пулс. Все още беше жива. Можеше да я използва. Изправи се и се прицели в лицето ѝ.

- Излезте - извика и гласът му отекна из цялото помещение. - Ако не излезете, ще я застрелям. Не се шегувам. Излезте.

Нищо не се случи. Не бяха толкова тъпи. Помисли си дали да не изпълни заплахата, но после се отказа. Нейното убийство би било предупреждение за всички каква сигурна участ ги очаква, а това щеше да ги окуражи да се съпротивляват още повече. Тръгна по-бързо, като непрекъснато въртеше фенерчето с надеждата да ги изненада. Някой вляво от него вдиша. Той се обърна нататък и фенерчето му освети Лили, която бе покрила лицето с ръце, скрита в пролуката между един трон и изрисувана дървена ракла. Прошепна нещо тихичко, когато осъзна, че той я е забелязал, след това започна да пищи и продължи да пищи, без да спира. Той стовари приклада на автомата си в челото ѝ, поне да млъкне. Тя си удари слепоочието в раклата и падна в безсъзнание в краката му. Вече имаше две жени заложнички и играта се обръщаше. Можеше да застреля едната просто за да покаже, че не се шегува, след това с помощта на другата да накара мъжа да се предаде. Той отново се прицели в Гейл.

- Давам ти пет секунди - каза му. - Четири, три, дв...

В огледалната повърхност на един от златните саркофази се появи размазано отражение. От натрупаните богатства изскочи мъж, който започна да размахва жезъл с две ръце. Халид клекна, но не достатъчно бързо. Жезълът го удари по рамото, лявата му ръка увисна безчувствена и фенерчето падна на земята. Той размаха автомата с дясната и уцели мъжа в бузата, което го накара да изпусне жезъла. Понечи да го вдигне, но Халид стовари приклада в тила му и той се строполи по очи.

От другия край на прохода се чу шум. Някакъв мъж газеше водата и крещеше. Позна гласа. Проклетият полицай Нагиб! И щеше да е тук след минута, без съмнение си водеше и подкрепление. Омраза стисна сърцето на Халид и го изви, все едно изстискваше мокра кърпа. Искаше само да си осигури приличен живот. Какво е направил на тези хора, та те непрекъснато се опитваха да го съсипят?

Мъжът простена и се обърна на една страна. Лявото рамо на Халид все още беше прекалено безчувствено и не можеше да си използва ръката, но тя не му трябваше, за да стреля с автомат. Прицели се надолу, но точно когато се канеше да дръпне спусъка, му дойде по-добра идея. Обърна дулото към Гейл, искаше мъжът да види как двете жени умират, за да разбере, че всичките му усилия са били напразни. Злорадството се разля като приятна топлина в корема му, когато пръстът му се обви около спусъка. Силният гърмеж в затвореното пространство го изненада. Прозвуча странно, оранжевото кръгче на цевта се отрази във всичкото това великолепно злато. Изпусна автомата и той изтрака на пода. С учудване установи, че пада, след това поляга на една страна, от устата му потича слюнка със солен вкус. Вторият куршум се заби високо в гръдния му кош и го просна по гръб. Погледна нагоре и видя Фейзал, надвесен над него. Точно Фейзал го държеше на мушка с любимия му валтер, а на лицето му бе изписано абсолютно спокойствие.

Опита се да зададе въпрос, но по някаква причина устата му вече не го слушаше. Трябваше да попита с очи.

- Тя ме почерпи с шоколад - отговори Фейзал. - А ти какво си ми дал досега? - След това вдигна дулото към лицето на Халид и натисна спусъка за трети и последен път.

Епилог

Това беше най-лошата част от деня за Нокс. Пристигна в болницата, без да знае как е минала нощта за Гейл. Сърцето му заби силно, когато мина през двойната летяща врата и влезе в рецепцията. Усещаше неприятна сухота в устата си. Видя го една сестра, облегната на плота, и му кимна жизнерадостно.

- В съзнание е — осведоми го тя.

- В съзнание?

- Свести се малко след като си тръгнахте предната вечер.

- Какво? - извика той ядосано. - Защо никой не ми се обади?

Сестрата сви рамене, с което ясно даваше да се разбере, че това не е нейна работа. Нокс трябваше да потисне раздразнението си. Понякога египетският манталитет го вбесяваше. Но след миг забрави за това и почувства единствено облекчение. Беше прекалено щастлив, за да се ядосва. Нагоре към втория етаж взимаше три стълби наведнъж. Сблъска се с лекаря, който излизаше от стаята ѝ.

- Как е тя?

- Тя е добре - усмихна се лекарят. - Ще се оправи напълно. Питаше за вас.

Нокс влезе, очакваше да я намери седнала в леглото, широко усмихната, със зараснали рани и свалени превръзки. Разбира се, не беше така. Насинените ѝ очи се обърнаха да видят кой е влязъл и успя да се усмихне. Той ѝ показа цветята и плодовете, които ѝ бе донесъл, и направи място за тях на перваза на прозореца. След това я целуна по челото и седна.

- Изглеждаш страхотно - каза ѝ.

- Казаха ми какво си направил - изфъфли тя завалено. - Не мога да повярвам.

- И не трябва - кимна той. - Платих им цяло състояние...

Тя се засмя, но веднага премигна от болка.

- Благодаря - изрече на пресекулки.

- За нищо - отвърна той и сложи длан върху нейната. — А сега затвори очи и поспи.

- Първо ми разкажи.

- Какво?

- Всичко.

Той кимна, облегна се и си събра мислите. Толкова много неща се бяха случили, че му бе трудно да реши с какво да започне.

- Лили ти праща поздрави - поде. Тя се бе върнала у дома с трупа на Стафърд, но това нямаше нужда да го споменава засега. - И доста ни дават по телевизията. - Твърде меко казано. След онази нощ се вдигна огромна шумотевица, всички искаха да си припишат заслуги за откриването на гробницата на Ехнатон, като в същото време се опитваха да се дистанцират от бъркотията около това откриване. Нокс с удоволствие ги остави да спорят. Единственото, което го интересуваше, бе да заведе Гейл в най-близката прилична болница. Оттогава непрекъснато го разяждаше страх, че е стигнал при нея прекалено късно. Тези опасения бяха толкова сериозни, та му се наложи да признае, че чувствата му към нея са по-дълбоки от обикновено приятелство.

Но след като я видя заедно с Лили на сигурно място в ръцете на компетентни и сериозни лекари, съдейства напълно на полицията и на Върховния съвет по антиките. Разказа им за терапевтите и карпократианците, за подземния комплекс в Борг ел-Араб, за фигурата от мозайката и гръцките букви, с които се изписваше името на Ехнатон. Сподели им своята хипотеза за преселението на евреите, описано в Изход, но когато недоспиването му замъти ума, по най-глупав начин огласи и по-смелите си идеи за Амарна и Едемската градина.

Събуди се на другата сутрин и откри истинска буря в медиите. Гробницата на Ехнатон и Неферти- ти сама по себе си беше достатъчна, за да привлече всички големи телевизии. Но някой бе подшушнал и неговите идеи и случката вече се представяше на съвсем друго ниво. Авторитетни журналисти съобщаваха като факт, че Ехнатон и Нефертити са били Адам и Ева, как иначе ще има такова подробно описание на вечния им дом в „Книгата за Пещерата на съкровищата“? Твърдяха също така, че мистерията за преселението на евреите е разрешена веднъж завинаги: че всъщност евреите са монотеистите от Амарна, които са били принудени да напуснат Египет от наследника на Ехнатон.

Но веднага последваха и опроверженията. Историците се присмиваха на спорната връзка между Амарна и Едем, посочваха, че „Книгата за Пещерата на съкровищата“ е написана две хиляди години след Ехнатон и че всички асоциации са чисти съвпадения. Намесиха се и теолозите и започнаха да обругават идеята, че Адам, Аврам, Йосиф и другите патриарси са били всичките Ехнатон, като напомняха, че разказите за Сътворението и Потопа са отпреди Амарна и че книгата Битие не може да е написана така елементарно.

Най-отрезвяващо на всички подейства обаче Юсуф Абас, генералният секретар на Върховния съвет по антиките. Първо, той отрече, че Нокс е жаден за слава автор на сензации, а изтъкна, че е сериозен археолог. След това отбеляза, че гробниците в Амарна са били обитавани от християнски монаси през първите векове след Христа, което прави напълно възможно гно- стиците от Борг ел-Араб да са знаели нещо за Ехнатон. И след като извадим мозайката им от уравнението, всичко друго са само предположения. Дори Нокс трябваше да признае, че обяснението му беше съвсем достоверно. И просто ей така това, което преди изглеждаше ясно, отново се обви в мистерия, върху която академичните учени щяха да спорят през следващите сто години.

На преподобния Ърнест Питърсън една нощ в ареста му беше достатъчна. Според Нагиб, той не просто признал престъпленията си, той се хвалел с тях и твърдял, че изпълнява свята мисия да намери лика на Христос и да изведе човечеството към светлината. Признал вината си за смъртта на Омар и разказал как се опитал да убие Нокс няколко пъти. И как с удоволствие би опитал пак. Нарекъл се Божий войн. Който обаче щял да прекара остатъка от живота си в египетски затвор. Нокс не беше отмъстителен, но понякога нямаше как да не злорадства.

Огюстен дойде предишния следобед. Не остана дълго, трябваше да върне новата си приятелка Клеър в Александрия. Нокс веднага я бе харесал. Висока, внимателна и срамежлива, но същевременно с голяма вътрешна сила, тя нямаше нищо общо с лъскавите обичайни завоевания на Огюстен. За всичките години, през които го познаваше, никога не го бе виждал така завладян и така горд с друг човек.

Гейл бе затворила очи. Погледа я известно време и му се стори, че е заспала. Но тя внезапно вдигна клепачи и протегна ръка.

- Не ме оставяй - помоли тихо.

- Няма.

Гейл пак затвори очи. Изглеждаше спокойна. Изглеждаше прекрасна. Той си погледна часовника. Чакаше го напрегнат ден. Полицаите искаха пак да говорят с него. Юсуф Абас го викаше в централата на Върховния съвет по антиките в Кайро, за да се обясняват. И конкурентни вестникарски групи от цял свят непрекъснато му звъняха и му предлагаха тлъсти суми за ексклузивно интервю.

Нека наддават.

Извади една книжка с меки корици от джоба си и се зачете.