По следите на преселението

I

Жената спря да пищи и избяга навътре в апартамента си. Облекчението на Нокс не трая дълго. Тя се появи отново с кухненски нож в ръка и започна да го ръга силно в глезените. Той се опита да се набере нагоре, но се беше хванал неудобно. Нямаше друг избор, освен да се залюлее навън, след това обратно навътре и да скочи върху разпиляното ѝ пране. Подпря се с ръце на земята при приземяването. Тя го наръга в гърба и острието скъса ризата му. Нокс се извърна и вдигна помирително ръце, но това не я успокои. Той се изправи на крака, мина през апартамента ѝ и излезе навън.

Глезените го боляха, не можеше да върви пеша по стълбите. Повика асансьора. Жената зад него се обаждаше на полицията и крещеше истерично да пратят веднага някого. Въжетата на асансьора скърцаха. Жената се показа в коридора и започна отново да му вика и да призовава съседите да я спасят. Вратите на апартаментите от горния и долния етаж се отвориха и хората надникнаха през парапета на стълбището. Асансьорът пристигна. Нокс влезе в него и натисна бутона за партера. Излезе с куцане през входа, глезенът му пулсираше от болка, а лявото коляно зловещо прищракваше. Когато стигна на главното шосе, махна на минаващия автобус, без да се интересува закъде пътува, нито че бе претъпкан догоре. Жена с шал с флорални мотиви и слънчеви очила го погледна въпросително, когато автобусът се размина с полицейска кола с надута сирена. Нокс сведе очи, чувстваше се глупаво, струваше му се, че всички го зяпат.

Слезе при парка „Шалалат“ и се повлече към Латинското гробище. Когато стигна, бутна тежката дървена порта. Възрастен служител се бе облегнал на метлата си. Освен него нямаше жива душа. Много от гробниците бяха надстроени и приличаха на малки мраморни храмове. Нокс намери една отдалечена надгробна постройка и легна вътре, облегнал гръб на стената. Затвори очи и се опита да си проясни мислите. Даде на изстрадалото си тяло малко време да си отпочине и да се съвземе.

II

Музеят на античността в Малави се състоеше от три неугледни дълги зали с високи тавани и ниско спуснати лампи. Служителката вдигна вежди, когато Нагиб сложи фигурката от торбичката на мъртвото момиче върху една от витрините.

- Може ли? - попита тя.

- Затова съм я донесъл - каза Нагиб. Наблюдаваше я как я взима и я върти в ръцете си. - Е? - попита той.

- Какво искате да знаете?

- Какво е? Има ли стойност?

- Това е типична за Амарна статуетка на Ехнатон от розов варовик. Колкото до стойността ѝ ... - Тя поклати глава със съжаление. - Боя се, че не е много висока.

- Не е висока ли?

- Фалшификат. Един от хилядите.

- Но изглежда стара.

- И наистина е стара. Много фалшификати са изработени преди шейсет или седемдесет години. Тогава е имало голям пазар за антики от Амарна. Но въпреки това са фалшификати.

- Откъде сте толкова сигурна?

- Защото всички оригинали са открити още преди десетилетия.

Влязоха деца, които говореха високо и се гонеха, доволни, че са избягали от затвора на класната стая. Нагиб изчака засрамените им учители да ги изведат и чак тогава зададе следващия си въпрос.

- Значи има оригинали?

- Да, в музеите.

- И винаги можете да отличите оригинала от фалшификата, така ли? Имам предвид - само като ги видите.

- Не - призна си тя.

- Значи е вероятно нещо да се е изгубило? Да е било заровено в пясъка или в някоя неоткрита гробница?

- Много ще ви е трудно да убедите купувачите в това.

- Нямам купувач - тросна се Нагиб. - Но имам труп на момиче, което може би е убито заради тази фигурка. Затова ми кажете колко би струвала, ако е оригинална?

Служителката сведе очи към фигурката с малко повече респект.

- Трудно е да се каже. Оригинални артефакти от Амарна не се предлагат често за продажба.

- Моля ви. Горе-долу. В американски долари. Сто? Хиляда? Десет хиляди?

- О, повече, много повече

- Повече ли? - Нагиб преглътна.

- Това не е просто пластика - поясни жената. - Това е история. Историята на Амарна. Има хора, които са готови да платят каквото им поискат за подобен предмет. Но първо трябва да докажете, че е оригинал.

- И как става това? Има ли някакви тестове?

- Разбира се. Хроматография, спектрография. Но резултатите не са категорични. Един експерт ще ви каже едно, друг - точно обратното. Единствената ви надежда е да установите произхода.

- Произхода ли?

- Намерете тази ваша неоткрита гробница. Тогава ще ви повярвам.

Нагиб изсумтя.

- И къде да я търся?

- Със сигурност в Амарна. На ваше място бих проверила долината, водеща към Арабската пустиня. Там са намерени много древни находки. Нали разбирате, заради бурите. Дъждовните капки се забиват в скалите като милиони малки длета. Възможно е така да се отвори входът към стара гробница и съдържанието ѝ да се изсипе в долината, а след това да бъде отнесено в пустинята.

Нагиб онемя.

- Наводнения - промълви той.

- Точно така - усмихна се служителката. - Наводнения.

III

Огюстен изчака в кабинета, докато Мансур убеждаваше полицая, че приятелят му ще го замести в пътуването до Борг ел-Араб. Убиваше си времето, като търсеше в интернет информация за Тексаското общество за библейска археология. То имаше собствен сайт, на който бяха качени групови снимки и описания на разкопките в Александрия и Кефалония. Съобщаваше се, че са свързани с УХМ, но нямаше допълнителна информация, нито линкове. Имаше обаче профил на Грифин, който беше изненадващо и впечатляващо квалифициран за служител на такава малка организация.

Пусна в търсачката името на преподобния Ърнест Питърсън и получи огромен брой резултати. Очевидно беше противоречива личност - презираха го и се страхуваха от него заради религиозната му догматичност, но в същото време му се възхищаваха заради хосписа, болницата, приюта за бездомни и центъра за лечение на наркомании, основани и финансирани от неговата църква. В добавка спонсорираше и частен християнски колеж, Университета „Христова мисия“ (очевидно това стоеше зад съкращението УХМ в сайта на Тексаското общество за библейска археология), който имаше факултети по теология, научна креативност, право, политическа администрация и археология.

Паството на Питърсън си имаше също собствен сайт. Когато Огюстен кликна върху линка, екранът стана тъмносин и се появи текст: „Не лягай с мъж като с жена, това е мръсотия.“³⁸¹ След това изчезна и на негово място се появи нов: „Изразът на лицето им свидетелствува против тях, и за греха си те разказват открито, както содомци, не крият: горко на душата им! защото сами на себе си навличат зло.“³⁹² На екрана изникна снимка на църква, от двете страни на която имаше колони с линкове към други страници. Лявата беше озаглавена „Какво казва Бог за...“ и отдолу бяха изброени теми като хомосексуалността, феминизма, прелюбодейството, аборта и идолопоклонничеството. Имаше и цитати от Второзаконието, Левит, Числа и други книги от Стария завет.

В дясната колона имаше заглавия като „Ракът на либерализма“ и „Грехът на Содом“. Огюстен кликна върху връзката „Намеренията на развратниците“. Появи се малко вградено видео, на което Питърсън говореше срещу камерата. Включи звука и потокът от гняв и омраза, който се изсипа върху него, го накара да се отдръпне назад. Кликна върху друг линк, озаглавен „Лицето на Христос“. Отново говореше Питърсън, но този път със съвсем различен тон - успокоителен и направо съвършен. „Питате как стигнах до Бог - казваше той. - Нека ви разкажа как. Бях окаян грешник. Крадец, пияница, безчестен и жесток, добре известен на полицията, макар че бях още младеж. Отидох при Бог, защото един ден, най-ужасният в живота ми, в безкрайната си милост Той ми прати сина си, който да ме отведе при Него. Пред мен се появи видение на сина Му. И ще ви кажа, няма човек, който да погледне Христос в лицето и да не повярва. Бог ми възложи следната мисия на тази земя: да покажа лицето на Христос на целия свят. Приемете тази мисия като своя и заедно ще...“

Вратата зад него се отвори. Той се обърна и видя един полицай.

- Д-р Огюстен?

- Да.

- Аз съм детектив инспектор Фарук. Колегата ви д-р Мансур ми каза, че сте така любезен да ме придружите до Борг ел-Араб.

- Да.

- Чудесно. Готов ли сте?

Огюстен кимна. Потръпна, докато затваряше интернет страницата, после стана.

- Да вървим - каза гой.

IV

Питърсън се върна до разкопките възможно най-бързо. Спря само, за да изхвърли лаптопа и мобилния телефон на Нокс в обраслите с тръстика води на езерото Мареотис. Със задоволство ги наблюдаваше как цопват във водата и после потъват.

Клеър излезе да го посрещне. Беше непохватна млада жена, с едри лакти и колене, но и с много силен характер. Би минал и без нея, но медицинските ѝ познания и отличният ѝ арабски му бяха много полезни.

- Добре ли са онези хора? - попита тя. Ръцете ѝ бяха скръстени пред гърдите.

- Кои хора?

- Нейтън ми разказа за снощи. Беше в окаяно състояние.

- Добре са - увери я Питърсън. - В Божиите ръце са.

- Какво значи това?

- Че всички сме в Божиите ръце, сестро Клеър. Или може би си на друго мнение?

- Разбира се, че не, преподобни. Но все пак бих искала...

- По-късно, сестро Клеър. По-късно. Сега имам спешна работа с брат Грифин. Знаеш ли къде е?

- На гробището. Но аз...

- Тогава ме извини - каза той и се отдалечи.

Грифин сигурно бе чул колата, защото го посрещна на половината път от гробището.

- Какво, по дяволите, се е случило снощи? - попита той.

- Ще ти кажа, като му дойде времето - отвърна Питърсън. - Първо, изпълни ли всичко, което ти поръчах?

Грифин кимна.

- Искаш ли да видиш?

- Разбира се, братко Грифин.

Отидоха до празния склад, след това до шахтата. За своя изненада Питърсън се затрудни да познае къде е бил отворът, дори когато застана точно до него.

- Предполагам, че това е достатъчно - отбеляза той. Сега най-голямата му тревога беше някой да не проговори. Най-вече Грифин и Клеър. Обърна поглед към административната постройка. - Ако дойдат от полицията или от Върховния съвет по антиките, не искам Клеър да е тук. Закарай я до хотела. И я дръж далеч.

- Но какво да ѝ кажа?

- Че трябва да говориш с хората от хотела за нещо и ти трябва преводач.

- Но те говорят английски.

- Тогава измисли нещо друго - сопна му се Питърсън. Погледа след отдалечаващия се Грифин, след това се отправи към гробището. Властите рано или късно щяха да ги посетят. Студентите му трябваше да знаят какво да им кажат.

V

Капитан Халид Осман изпитваше необичайна за него тревога, докато Насър го караше заедно с останалите по шосето покрай местната Долина на царете. Не обичаше да ходи до гробницата по светло, но Фейзал заяви, че му трябва дневна светлина. Няма нищо страшно, каза си той. Туристите не ходеха там толкова късно. Амарна беше прекалено голяма, за да се разгледа за половин ден, а пък на местните бе обяснил достатъчно ясно, че не ги иска тук.

Паркираха зад постройката, в която се намираше генераторът. Абдула се върна малко по шосето и застана на пост, за всеки случай. Фейзал, Насър и капитанът смениха униформите си със стари ризи и панталони. Чакаше ги мръсна работа. Би оставил Фейзал и Насър да я свършат, но им нямаше доверие, затова държеше да ги надзирава. Пък и имаше нужда да погледне още веднъж.

Сложи си пак кобура. Чувстваше се гол без своя „Валтер“, неговата радост и гордост, неофициален сувенир от дните му в армията, беше си го взел заедно с един автомат „Калашников“ и кутия гранати, с които ловеше риба. Хубави муниции, а не египетските боклуци, с които хората му трябваше да се примиряват.

Преминаха отводнителния канал и тръгнаха внимателно през камъните.

- Проклети ботуши! - промърмори Фейзал, който винаги ставаше неспокоен, когато наближаваха мястото, на което намериха момичето.

Най-лесният начин да стигнат до входа на гробницата беше да изкачат склона и да вървят по билото до една тясна тераса. Фейзал ги водеше. Беше пъргав като коза. Стигна до входа и дръпна платното, което не се виждаше на повече от няколко крачки. Халид го последва вътре и по главата му се посипа прах и мръсотия.

- Колко време ти трябва? - попита той.

- Зависи, шефе - отвърна Фейзал.

- От какво?

- Колко помощ ще получа.

Халид се поколеба. Нещо в това място сякаш предизвикваше неподчинение.

- Един последен поглед - обяви той и извади фенерчето си. - Никога не се знае.

- Разбира се - потвърди Фейзал. - Никога не се знае.

Халид тръгна през прохода към погребалната зала, все още беше ядосан. За какъв се мислеше Фейзал? Но прогони тази мисъл от ума си, имаше по-големи грижи. Провалиха се тук. При първото посещение намериха три парчета от статуя, изображение на скарабей и сребърен амулет. Наистина му се стори, че това е началото на нещо велико. Но после находките намаляха, бяха далеч от това, на което се надяваха, а и никой не им вярваше, че са оригинални. Не успя да изкара достатъчно пари, за да даде и на хората си. Нищожна печалба от толкова много труд. Цели участъци от тавана се бяха срутили през вековете и всичко бе засипано с пясък и парчета камъни. Не можеха да ги изхвърлят през отвора, защото щяха да ги забележат, затова само местеха боклука от една част в друга. И вършеха всичко през нощта, единственото им свободно време. Умората ги налягаше все повече, ставаха все по-раз- дразнителни, но не се отказваха. Надеждата можеше да бъде много жестока.

Пред погребалната зала имаше яма, също като във фараонската гробница. Векове наред там се бе изсипвал толкова пясък, че отначало дори не я забелязаха. Но си беше там, простираше се по цялата дължина на прохода. И беше дълбока! След като провериха всичко останало, съсредоточиха вниманието си върху нея. Изнасяха кош след кош, копаеха все по-надълбоко, накрая трябваше да пуснат вътре въжена стълба, за да слизат до дъното. Единият оставаше долу и пълнеше кошовете, а другите ги изтегляха с въжета горе и ги пресяваха.

Той слезе по въжената стълба, за да огледа за последно. Под лъча на фенерчето се виждаха само боклуците, които бяха оставили: празни бутилки от вода, обвивки от храна, част от свещ, справочник. Дисциплината беше първата жертва. Бе слязъл шест метра надолу, а още не бе стигнал до дъното. Шест метра! Поклати глава пред абсурдната логика на древните хора. Толкова усилия! И то все безсмислени.

На кого му трябваше яма, шест метра дълбока?

25.

I

Нокс се унесе в спасителен сън в Латинското гробище. Събудиха го стъпки по плочите отвън. За миг се уплаши, че ще го открият, но стъпките отминаха, без да променят скоростта си. Изчака всичко да утихне, физиономията му се изкриви, докато се изправяше на крака, защото се беше схванал. Излезе от гробището, купи си фонокарта от един супермаркет и намери усамотена телефонна кабина, от която звънна на Огюстен.

- Cedric, mon cher ami!⁴⁰¹ - каза Огюстен в мига, в който позна гласа на Нокс.

Нокс веднага се включи в играта и премина на френски.

- Да няма някой при теб?

- Блюстител на реда. Говори малко английски, но мисля, че с френския сме в безопасност. Изчакай секунда. - Нокс чу приглушена реч, ръката на Огюстен беше върху микрофона. След това отново му се обади.

- Всичко е наред - каза той. - Току-що нарекох майка му дебела свиня. Не трепна.

Нокс се засмя.

- Каква работа имаш с полицая?

- Отиваме в Борг. - И му разказа набързо какво бе научил за Тексаското общество за библейска археология, връзките им с УХМ и разкопките в Кефалония. Нокс пък го информира за тайнствения си нападател, който бе избягал с лаптопа му.

- Мамка му! - възкликна Огюстен. - Току-що си го бях купил. Но ти си добре, нали?

- Нищо ми няма. Но трябва да се скрия някъде. Мислех си при Костас. Да го поразпитам за това онова. Но не мога да си спомня адреса му.

- „Шария Мухарам Бей“ № 55. Трети етаж. И му кажи да ми върне книгата на Лукреций. Копелето я държи от месеци.

- Ще му кажа - обеща Нокс.

II

Прекрасно време за посещение на пустинята. Късното следобедно слънце рисуваше контрастни багри по скалите, които по-рано през деня изглеждаха напълно едноцветни. Западният хоризонт грееше във всички нюанси на жълтото и червеното. Гейл мина покрай южния край на скалите на Амарна, след това зави на север към източната част на Долината на царете. Посочи в далечината през пясъците.

- Пътят през пустинята е пет километра в тази посока.

- И стига чак до Асют, така ли? - попита Лили.

- Да. - Фериботите не се движеха по тъмно. Трябваше да поемат на юг покрай Нил. Тя зави към долината. Тук нямаше асфалтирано шосе, само чакълен път. Гейл караше внимателно, а Стафърд седеше до нея, демонстративно скръстил ръце, и въздишаше през няколко секунди. Най-накрая стигнаха до непроходим сипей.

- Мислех, че знаеш пътя - изломоти той.

- Оттук се стига пеша. Върви се само напред. На два километра е.

- Два километра!

- По-добре да тръгваме веднага - намеси се Лили. - Или не искаш вече този кадър? - Стафърд я стрелна с отровен поглед, но след това слезе от колата и тръгна надолу. - Точно така - промърмори Лили. - Не ми помагай, мога и сама да нося апаратурата.

- Ама че задник! - ядоса се Гейл. - Как го търпиш?

- Само още два дни - отвърна ѝ Лили и също слезе от джипа. Изгледа въпросително Гейл, която не помръдваше от седалката. - Няма ли да дойдеш с нас?

- Най-добре е за всеки случай да остана при колата.

- Я стига! Да не би тук да гъмжи от автокрадци? - И наклони умолително глава. - Моля те, няма да го изтърпя, ако съм сама.

- Добре - съгласи се Гейл и насила се усмихна. Слезе от джипа и го заключи.

III

Огюстен скучаеше по време на пътя до Борг. Фарук не беше от най-разговорливите хора на земята. Зададе му няколко груби въпроса за Нокс и Омар, от които той успя да се измъкне лесно, след това потъна в почти пълно мълчание. Извади си цигарите, предложи и на полицая.

- Благодаря - каза дрезгаво Фарук и си взе.

Огюстен запали и връчи запалката на египтянина, след това свали прозореца от своята страна и подаде ръка навън. Срещу тях се движеше бял пикап, слънцето се отразяваше в прашното му предно стъкло и чак когато се разминаха, Огюстен успя да види шофьора и неговата спътничка, млада жена с дълга светла коса, с която за миг си срещнаха погледите.

След километър направиха рязък десен завой, след известно време завиха наляво по тухлен мост над напоителния канал и спряха, за да говорят с охранителя. Бяха изпуснали Грифин за малко. Сигурно той е бил шофьорът на пикапа, в който се возеше блондинката. Охранителят ги изпрати да почакат в административната постройка. Питърсън пристигна само след минута.

- Детектив инспектор Фарук - поде той. - Какво неочаквано посещение. Какво можем да направим за вас?

- Искам да уточним един-два детайла. Познавате ли д-р Огюстен Паскал?

- Чувал съм за него - отвърна Питърсън.

- Той предложи да ме придружи, за да ми обяснява археологическата терминология.

- Колко любезно от негова страна.

Фарук кимна и извади мобилния си телефон.

- Бихте ли ме извинили, господа. Трябва да се обадя.

Погледите на Огюстен и Питърсън се срещнаха, когато детективът се отдалечи. Гледаха се преценяващо и никой не отклоняваше очи. Фарук се върна при тях чак след минута и изглеждаше доста доволен от себе си.

- Вече можем да започваме.

- Какво по-точно? - попита Питърсън.

- Искам да говоря с хората ви. Да разбера какво са видели.

- Разбира се - съгласи се Питърсън. - Последвайте ме.

- Благодаря - кимна Фарук. Всички тръгнаха през пресечената местност. - Снощи ми казахте, че Нокс и Тауфик са идвали при вас вчера следобед, нали така?

- Да.

- Обясниха ли защо?

- Може би трябва да питате Нокс.

- Ще го питам — обеща Фарук. - Веднага щом го намерим.

- Изпуснахте ли го? - намръщи се Питърсън. - Как е възможно? Та той беше почти в безсъзнание.

- Не е ваша работа - сопна му се Фарук. - Тук съм да чуя и вашата гледна точка.

- Видял някакъв древен предмет в Александрия. Капак на делва, доколкото си спомням. Казахме му, че край езерото Мареотис са се произвеждали делви, така че няма причина да се съмнява, че е тукашен.

- И след това той си тръгна, така ли?

- Да. Забравихме за него, докато не се появи нарушителят. Дори и тогава не се сетихме. Нямахме представа, че са те. Решихме, че е някакъв дребен крадец.

- Разбрах, че на разкопките има студенти - каза тихо Огюстен. - Намирате ли ценни неща?

- Не са с непреходна стойност, съвсем не. Но местните не го знаят. Така че винаги съществува опасност да прескочат тук и да замърсят находките. Смятам, че ме разбирате, д-р Паскал.

- И вие ги прогонвате.

- Казах ви снощи какво се случи, детектив. Нищо не се е променило оттогава. - Стигнаха до гробището. Прашните млади археолози разравяха два гроба.

- Нали искахте да говорите с екипа ми - каза той и разпери ръце. - Ами ето го.

26.

I

Краката на Гейл изгоряха, докато вървяха през долината и се катереха по хълма до фараонската гробница. Всички единодушно мълчаха, защото знаеха, че ще им е много трудно да обяснят присъствието си по тези места, ако някой ги види. Но входът към фараонската гробница беше категорично затворен, а пътят към него - пуст. Гейл се усмихна широко на Лили, по лицето ѝ се изписа облекчение.

- Точно навреме - каза Стафърд и кимна към слънцето, което се бе спуснало ниско над хоризонта на запад.

- Тогава най-добре да започвате - предложи Гейл.

- Ако се махнеш от погледа ми.

Тя се обърна и се отдалечи, не искаше да каже нещо неподходящо. Но не беше лесно да се махне от това място. Отляво имаше огромна цепнатина, сякаш някой от египетските богове бе забил брадвата си в земята. А отдясно бе ръбът на канарата и главозамайваща пропаст, на чието дъно се намираше долината. Но поне така щеше да се скрие от погледа на Стафърд, затова внимателно се примъкна и за своя изненада видя на няколко метра отдолу тераса, върху която ясно личеше отпечатък от човешки крак.

Приближи се още малко към ръба и видя, че има пътека. Лили и Стафърд още се подготвяха за снимките.Трябваха им няколко минути. Тръгна с треперещи колене, любопитството ѝ се оказа по-силно от страха ѝ от височини, затова се стегна и продължи.

II

Костас винаги отваряше вратата след дълго звънене, като обвиняваше или отслабващия си слух, или краката си, които вече не го държаха. Смяташе, че една от привилегиите на възрастта му е да кара хората да чакат. Но най-накрая отвори. Приглади буйната си бяла коса, извади от джоба на сакото си очилата със стъкла във формата на полукръг, сложи ги и погледна над тях.

- Драги Нокс! - възкликна той. - Каква приятна изненада. - След това премигна и отстъпи половин крачка назад. - Господи! Да не си бил на война?

- Толкова ли зле изглеждам? - направи гримаса Нокс. - Нали мога да ползвам банята ти?

- Разбира се. Разбира се. Влизай. - Костас повлече крака през разхвърляния си коридор, като използваше бастуна си като слепец, за да намира пътя през прашните купчини академични книги и кашони с екзотични артефакти. Апартаментът му изглеждаше по-скоро като вехтошарски магазин, отколкото като дом. Стените също бяха отрупани с астрологични карти, странни окултни плакати, собствените му акварели с изображения на билки и други лечебни растения, снимки в рамки на тайнствени фронтони и пожълтели вестникарски изрезки, в които пишеха за него.

Нокс се погледна в огледалото над мивката. Наистина представляваше живописна гледка: съсирена кръв по темето и челото, изпито лице и прашна коса, която изглеждаше като посивяла. Насапуниса се и се изми доколкото беше възможно. Редицата от гръцки букви в горната част на огледалото го накара да се усмихне. NIONANOMHMATAMHMONANOIN. Един от най-старите познати палиндроми: „Отмий греховете, не само мръсотията по лицето“. Кърпата, с която се избърза, стана грозно кафява. Нокс излезе от банята.

- Е? - попита Костас нетърпеливо. - Какво те води при мен в това състояние?

Нокс се поколеба. Не беше толкова лесно да му обясни.

- Не вярвам да имаш интернет - поде той.

- За съжаление имам - каза Костас и поведе Нокс към библиотеката, където приглушената светлина от лампите осветяваше изхабените кожени подвързии на безброй стари книги. Отвори капака на писалището и отдолу се показа тънък лаптоп. - Днес нищо не можеш да направиш без тези машинки.

Нокс влезе в интернет и отвори електронната си поща. Но за негово учудване съобщението от Гейл беше изчезнало. Онзи проклет мъж с мотоциклетната каска сигурно е изтрил снимките. Затвори браузера.

- Май ще трябва да ти разкажа - започна той. - Но моля те, не обръщай внимание, ако ти звучи несвързано. Ударих си главата.

- Забелязах.

- По всичко личи, че снощи съм се натъкнал на някакви древни находки край Борг. Там правят разкопки някакви библейски археолози и май теренът има връзка с терапевтите. Снимах. Има статуя на Харпократ. Шест отрязани мумифицирани уши. Мозайка с фигура в центъра на звезда със седем лъча, която напомни на Огюстен за Бафомет на някакъв французин, чието име не мога да си спомня.

- Елифас Леви - кимна Костас. - Знам го.

- Имаше и стенопис на Дионисий. И още един на Приап. Горе-долу това е.

- Какъв очарователен списък - отбеляза самодоволно Костас и очите му се насълзиха от вълнение. - Нали знаеш, че терапевтите са живели край Борг?

- Да.

- А сега за Харпократ. Римляните са го почитали като бога на мълчанието, защото египтяните са го изобразявали с пръст пред устните. Но всъщност това не е знак за мълчание.

- Не - съгласи се Нокс. Това беше един от египетските знаци за младост, също като къдравия кичур на челото на принца.

- Всъщност името му идва от преобразуване на Хар-па-харед. Детето Хор. Хор е бог с глава на сокол, който се слива с бог Ра и става Ра-Хоракти⁴¹¹, който всяка сутрин изгрява на изток.

- Аз съм египтолог - напомни му Нокс.

- Разбира се, момчето ми. Разбира се, че си. Затова трябва да знаеш и за връзката между него и Бафомет.

- Каква връзка?

- Религията на Алистър Кроули - Телема. Кроули започва оттам, където свършва Елифас Леви. Не се съмнявам, че знаеш и това. Според него Бафомет е Харпократ, но ако трябва да сме честни, това се дължи най-вече на невероятното му невежество. От друга страна, сега като се замисля, Харпократ наистина е свързан с една доста очарователна група гностици от Александрия.

- Каква група?

- Най-напред ще ти дам чаша чай - каза Костас и се облиза. - Да. Чай и кейк.

III

Халид се изкачи по въжената стълба и реши да отиде за последно до погребалната зала. Преминаването през ямата не беше приятно преживяване. Единственият достъп беше по импровизиран мост от две дървени греди само няколко сантиметра по-дълги от диаметъра на рова, които се огъваха заплашително, когато някой стъпеше върху тях.

Отначало това нямаше значение, защото ямата беше все още пълна с пясък и камъни и щеше да падне само от два метра. Но сега дори с фенерче трудно виждаха дъното. Понякога сънуваше кошмари как пропада в огромната всепоглъщаща тъмна дупка. Въпреки това не искаше първи да предложи да донесат по-дълги греди. И другите не го правеха.

Мина успешно по моста и влезе в погребалната зала. Огромни купчини камъчета и пясък закриваха стените. Те бяха измазани, но не и изрисувани, вероятно защото гробницата не е била...

Той замръзна на място. Чу глас. Мъжки глас. Идваше отгоре. Заслуша се. Тишина. Отпусна се и се усмихна на глупостта си, сърцето му забави ритъма си. Тези древни гробници! Играеха си с въображението, караха те да се чувстваш...

Отново чу същия глас. Този път не се заблуждаваше. При това го позна. Проклетият телевизионер. Сигурно се е върнал! Погледна ужасено нагоре, разтревожен колко близо е звукът. Може наистина да е близо. На хълма над тях имаше цепнатина. Първия път, когато дойде, нагази до глезените във вода от пороите. Скалата се бе пропукала. Върна се обратно по гредите и през прохода излезе до отвора. Фейзал и Насър също бяха чули гласа.

Бяха угасили светлините и приклекнали. Залязващото слънце обагряше в оранжево платнището на входа.

- Хората от телевизията - прошепна Фейзал.

Халид кимна.

- Ще снимат и ще си тръгнат.

- Ами ако забележат следите ни?

От другата страна на платнището се чу тътрене на обувки по скалите. Халид изстина. Фейзал започна да трака със зъби от страх, стисна челюстта си с две ръце, за да спре. Мигаше често като в транс. Халид внимателно откопча кобура си и извади валтера. Взе на мушка входа на гробницата. Като на лента пред очите му бързо преминаха домът му, детството, майка му, която се хвалеше с него, снимките му в униформа на стената ѝ. Чу се шум по скалната тераса. Учуден възглас, а след това някой отметна платнището и силуетът на онази жена - Гейл - се очерта на фона на залеза.

Какви бързи обрати предлага животът, помисли си мрачно Халид, докато двамата се взираха един в друг. Колко внезапно настъпват катастрофите. Чувстваше се странно спокоен, също както по време на онова дежурство на пропускателния пункт в Синай, когато махна на камиона, натоварен с дървени трупи, да спре. Тъкмо се канеше да прибере бакшиша, и видя изпод брезента насочено дуло. Помнеше какво почувства тогава - силен прилив на адреналин. Сякаш наблюдаваше цялата случка като по телевизията, а не участваше в нея. Сетивата му се изостриха и това му хареса, мозъкът му обработваше нахлулата информация и мисълта му беше като бръснач. Чу как нечий дъх заседна в гърлото, улови погледа на шофьора в огледалото за обратно виждане, усети как камионът леко се раздвижи, когато някой посегна към оръжието си. Имаше достатъчно време да се овладее, сякаш всички се движеха на забавен каданс, а само той - с нормална скорост.

Но този път Гейл реагира първа. Завъртя се на пети и започна да вика предупредително към спътниците си.

27.

I

Нокс занесе подноса в библиотеката и го сложи на ниската масичка. Не беше в настроение за чай, но очевидно на Костас му се пиеше, затова потисна болката и тремора си. Поне тук беше в безопасност. Наля и на двамата ароматен чай от сребърния чайник и отряза две парчета сочна шоколадова торта.

- Разказваше ми за Харпократ и гностиците - подсети го Нокс и му подаде чинията.

- Да - кимна Костас. Отхапа от сладкиша и отпи от чая. — Съществувала е група гностици, които са се наричали харпократианци. Или пък са ги наричали така, няма как да знаем със сигурност. Споменават се само един или два пъти в източниците. Имало е и друга по-известна група гностици, които са се наричали карпократианци. Неин основател е мъж от Александрия на име Карпократ. Твърде вероятно е да става въпрос за едни и същи хора.

- Грешка при изписването?

- Разбира се, че е възможно. Но източниците са писани от хора, които са знаели разликата между двете. Винаги съм подозирал, че карпократианците са били известни с това, че освен Христос са почитали и Харпократ. И че за тях имената им са били взаимозаменяеми.

- Вьзможно ли е подобно нещо?

- О, да - потвърди енергично Костас. - Нека отбележим, че гностиците не са били християни в съвременния смисъл на тази дума. Това би означавало да имат общ светоглед, а на практика всяка секта е имала собствени виждания, които са представлявали еклектична смесица от египетски, еврейски, гръцки и други традиции. Но пионерите на гностицизма като Валентин, Василид и Карпократ са имали доста общи схващания. На първо място те не вярвали, че Христос е Божи син. Те дори не вярвали, че еврейският бог е върховното божество във вселената, смятали го просто за един демиург, зло второразрядно божество, което се мисли за вседържец. Как иначе да си обяснят всички злини на света?

- Тогава кое е било върховното божество?

- А! Ето това е въпросът! - Очите на стареца сълзяха обилно, кожата му почервеня. Като много други самотници и Костас ставаше превъзбуден, когато имаше компания. - Гностиците твърдели, че е невъзможно да бъде описано, дори не е възможно да се мисли за него, освен може би в математически понятия, и то само от изключително просветени хора. Един твърде Айнщайнов бог, ако искаш. Тогава се появява Христос. Гностиците смятали него, както и Платон и Аристотел, за много надарени, но съвсем обикновени хора, които носят достатъчно силна божествена искра, за да надникнат в истината. Но аз се отклоних от темата за приликите между Харпократ и Христос.

- Какви са те?

- О, скъпи ми Даниел! Откъде да започна? Може би от храма в Луксор. Изображенията на рождението. Новороденият фараон е показан като Харпократ. В това, разбира се, няма нищо изненадващо. Фараоните са били физическото въплъщение на Хор, а като деца са били „детето Хор“, или Харпократ. Но специално тази картина има много любопитни детайли. Смъртна жена е оплодена от светия дух, докато е все още девица. Благовещение с главно действащо лице Тот, египетския еквивалент на архангел Гавраил. Звезда, водеща трима мъдреци от изток, които носят дарове.

- Ти се шегуваш.

- Бях сигурен, че ще ти хареса - усмихна се Костас. - Всъщност, тримата мъдреци изникват непрекъснато в историите за рождението, особено в слънчевите култове. Това, разбира се, е астрономическа алегория, както много от религиозните постановки. Трите звезди от Пояса на Орион сочат към Сириус, ключа към древния египетски соларен календар и предсказването на ежегодните наводнения. Често се появяват златото, тамянът и смирната. Това, както знаеш, са първите неща, които Бог дава на човека, за да утеши Адам и Ева след изгонването им от Едем. Ако не ме лъже паметта - седемдесет рода злато.

- Рода ли? - намръщи се Нокс. Род беше мярка за дължина⁴²¹, а не за тегло.

- Според „Книга за живота на Адам и Ева“ - кимна Костас. - Или беше в „Пещерата на съкровищата“?⁴³² - Той въздъхна тъжно. - Паметта ми отслабва.

- Не мисля, че е от „Пещерата на съкровищата“ - каза Нокс, който бе пропилял безброй прекрасни летни следобеди в самотни усилия да усвои древносирийски, като изучаваше точно този текст. В него се разказваше за пещера, в която се предполага, че са погребани Адам, Аврам, Ной, Мойсей и другите еврейски първоотци. - Нещо друго?

- Има, разбира се, поразителни прилики между майката на Хор - Изида, и майката на Христос - Мария. Смята се, че Харпократ е роден в планина, а йероглифът за нея е същият като за корито. Древните египтяни чествали рождението му, като носели корито по улиците. По-лесно е, отколкото да носиш планина.

- Аха.

Костас кимна.

- Евангелието на Матея твърди, че светото семейство избягало в Египет, когато Исус бил дете, за да се спаси от избиването на младенците. Според Едуард Мъченик⁴⁴³ те стигнали на юг чак до Хермополис, града на Тот. Което затваря кръга, защото Хермополис е от другата страна на Нил точно срещу града, основан от фараона, за когото споменах, че е изобразен в Луксор.

- Имаш предвид Амарна? - попита Нокс. - И фараонът е Ехнатон?

- Точно така - потвърди Костас и си позволи да се засмее тихичко. - Само си помисли! Разказите в Новия завет за рождението на Христос всъщност пресъздават раждането на египетски фараон еретик. Факт, който църквата не би популяризирала, и си има причини за това. - Вдигна чашата си. - Би ли ми налял още малко чай?

II

- Върни се! - извика Халид и забърза след жената, като за малко да изгуби равновесие. - Върни се! - извика отново. Но Гейл не се върна. Горе нещо цветно се раздвижи. Заваляха камъни и прах. Халид видя Лили, която вдигаше камерата. Призля му. Не биваше да им позволи да се измъкнат и да се свържат с останалия свят. Тичаше панически по пътеката, препъваше се в камъните, отчаяна се вкопчваше с една ръка в наличните подпори, а с другата се опитваше да извади своя валтер. Фейзал го следваше, но бяха изгубили безценни секунди и бяха позволили на Гейл да спечели преднина.

Стигна върха и я видя да бяга презглава след придружителите си. Стафърд тичаше най-отпред, а след него Лили непохватно се поклащаше с камерата на рамо. Халид напрегна мускули и скъси малко дистанцията, но не достатъчно. Те хукнаха надолу по склона към долината, след това през сипея към пустинята. Халид изостана, накрая съвсем спря.

- Почакайте! - изхриптя задъхано, подпрял длани на коленете си. Получи мускулен спазъм. Те забавиха крачка и се обърнаха, може би за да си поемат дъх.

- Да поговорим - предложи той, като вдигна ръце и се усмихна. Опитваше се да ги убеди, че не е заплаха за тях. - Можем да се разберем. - Но и сам усещаше фалша в гласа си.

Те отново се разбързаха. Халид се намръщи, извади пистолета и стреля веднъж във въздуха. Това ги накара да побягнат още по-бързо. Насър и Фейзал го настигнаха. Дишаха тежко. Затичаха пак с натежали от умора крака. Джипът се появи в далечината. Лили се обърна да види преследвачите и веднага се спъна в един камък. Изпусна камерата, която падна върху скалите и се разби на парчета. Стафърд стигна до джипа. Опита се да отвори вратата, но беше заключена.

- Ключовете! - извика той на Гейл, която помагаше на Лили да се изправи на крака. - Хвърли ми проклетите ключове.

Халид с мъка си поемаше дъх. Ризата му се бе измъкнала от панталоните и в дъното на подсъзнанието си се гневеше, че е размъкнат. Стреля още веднъж, но жените не спряха. Напрегна сетните си сили в гонитбата. Гейл извади ключовете и натисна дистанционното. Стоповете на джипа светнаха в оранжево. Стафърд отвори шофьорската врата и се качи. Щяха да се измъкнат. Халид спря, прицели се и пусна три куршума. Чу се метален звън. Шофьорският прозорец се пръсна на парчета и се свлече. Двете жени замръзнаха, сякаш мислеха Халид за някакъв виртуозен снайперист, който може да ги повали, когато си пожелае. Вдигнаха ръце и се обърнаха с лице към него.

Той тръгна към тях с вдигната ръка, дишаше тежко, но се опитваше да го скрие от тях, искаше да изглежда като човек, който се владее. По челото му избиха капки пот и се търкулнаха надолу по бузите му. Фейзал и Насър се приближиха зад него, но той не сваляше очи от чужденците, от приведените им рамене, от потните им лица и разрошени коси, от изпълнените с ужас и отчаяна надежда очи. Намръщи се и изгони всяко човешко съчувствие от сърцето си. Това не бяха хора. Това бяха проблеми. Проблеми, които трябваше да разреши. Които трябваше да премахне. Вече беше на няколко крачки от тях и се чудеше кого да застреля първи.

Тази с ключовете за колата. Гейл.

Точно вдигаше оръжието, за да я убие, когато се чу звън на мобилен телефон.

III

Нокс наля още чай на Костас и на себе си. Разбърка своя и се загледа как захарта се разтваря във водовъртежа в чашата.

- Ами терапевтите? - попита. - Те свързани ли са по някакъв начин с карпократианците?

Костас направи физиономия.

- Чувал съм да се твърди, че Карпократ е бил последовател на учението на един герой на Талмуда - Йешуа бен Пандира. Невероятна фигура. Може би си чувал за него, защото някои го бъркат с Христос, но най-вероятно е бил водач на есеите.

- Което го свързва с терапевтите.

- До голяма степен - кимна Костас. - Пък и техните доктрини доста се препокриват, макар всички да признават, че има една значителна разлика. Терапевтите са прочути със своята непорочност, докато карпократианците се славели със своята разпуснатост и оргиите си. Но почти всичко, което знаем за карпократианците, е писано от враговете им, така че е възможно да става въпрос за злобна пропаганда. И ако я пренебрегнем, двете групи изглеждат доста еднакви.

- В какъв смисъл?

- Във всякакъв. Дълги инициации. Кръщение с вода. Отхвърляне на материализма. На Карпократ се приписва мисълта: „Собствеността е кражба“. И двете общности ненавиждат робството. Вярват в някакъв вид живот след смъртта и в прераждането. Отдават необичайно за онова време уважение към жените и им предоставят власт. Една от най-известните последователки на Карпократ, Марселина, дори се издига доста в Рим. И в двете философии има много елинистични елементи, имат доста общо с питагорейството. И в двете има следи от соларен култ. Изучават ангелите и демоните. Вярват в магиите и ги практикуват. Ценят числата и символите. И са еднакво жестоко преследвани. Може би затова и двете общности живеят извън Александрия. Освен това карпократианците се появяват около 120 г. сл. Хр., горе-долу по времето, когато изгубваме дирите на терапевтите.

- Да не би да намекваш, че терапевтите са се превърнали в карпократианци?

- Не е невъзможно, предполагам. Но всъщност искам да кажа, че по някакъв начин двете общности са се припокрили. Не забравяй, че по онова време целият този регион е кипял от религиозна и философска енергия - всички са споделяли идеи, спорели са. Религиите още не се били наложили като в съвремието. Места, които са били свещени за едни, са били свещени и задруги. Много ранни църкви са построени върху стари езически храмове. Дори Ватиканът. Така че вероятно известно време всички са съжителствали или пък карпократианците са завладели античния свят, след като терапевтите са се пръснали.

Нокс кимна. Звучеше достоверно, макар достоверност и истина да не бяха едно и също нещо.

- Какво друго знаем за карпократианците?

- Както вече казах, общността е основана в Александрия, но е процъфтявала другаде. Вече споменах Рим. И освен това смятам, че са имали храм и в... - Той се изправи и отиде до полиците с книги, измъкна един том, прелисти го и го върна, като поклати глава.

- Хайде, Костас. Просто ми кажи...

- Търпение, млади човече. Търпение. - Взе една тежка църковна енциклопедия и я занесе до масата в ъгъла. Наплюнчи палеца и показалеца си и започна да прелиства тънките страници, докато намери каквото търсеше. - Да - каза. - Имали са храм на един от гръцките острови.

Нокс се намръщи, когато си спомни последния си разговор по телефона с Огюстен.

- Да не би на Кефалония?

Костас се усмихна загадъчно.

- Откъде, по дяволите, би могъл да знаеш това?

- Какво друго пише там?

Старецът наплюнчи пак пръстите си и прелисти страниците.

- Ха! Да видим какво ще кажеш за това!

- За кое?

- О, да. О, това ще ти хареса.

- Хайде, Костас. Просто ми кажи.

- Нали знаеш, че християнските общности са се разпознавали по тайни знаци като рибата и кръста? Карпократианците също са имали таен символ.

- Какъв?

- Не се казва - отвърна Костас. - Само че са го татуирали върху телата си.

- И?

Очите на Костас блеснаха.

- Татуирали са го на задната страна на възглавничката на дясното ухо - каза той.

28.

I

Мобилният телефон не спираше да звъни.

- Изключи проклетото нещо - заповяда Халид. И повтори с по-силен глас, в който се прокрадна паника. - Изключи го. - Стафърд бавно посегна към джоба си, извади мобилния си телефон и му спря звука. Но вече беше прекалено късно. Белята бе станала. По-точно звъненето бе подсказало на Халид, че има сериозен проблем. Мобилните телефони приемаха и излъчваха сигнали, дори когато не се използваха. Достатъчно беше да са включени, а телефонът на Стафърд със сигурност беше.

Ако сега изчезне, за полицията ще е съвсем лесно да проследи движението му. Ще дойдат право тук. И той и хората му автоматично ще се превърнат в основни заподозрени. Ще ги бият с пръчки, ще ги измъчват с вода. И някой ще се пречупи. Най-вероятно Фейзал. Понякога направо му приличаше на жена. Изстрелът доведе Абдула, който досега бе стоял на пост.

- Какво става? - попита той задъхано.

- На какво ти прилича? - намръщи се Халид и изгледа чужденците. Гробницата му се бе сторила подарък от Аллах. Но сега разбираше истинското ѝ значение. Сатанински капан. Ако ги хванат, чакаха ги пет години затвор. Минимум пет. По-вероятно десет или дори повече. А Халид беше виждал египетските затвори отвътре. Бяха претъпкани и мръсни, пълни с болести и насилие. Не беше слабак, но вероятността да попадне там го плашеше.

- Защо просто не ги убием? - попита Насър, който винаги беше практичен. - Ще ги хвърлим в пустинята както направихме с момичето.

- Да бе - сопна му се Халид. - И видя какво стана, нали?

- Този път имаме повече време. Цялата нощ е пред нас.

- Цялата нощ? - озъби му се Халид. - Нали си представяш какво ще стане, ако тези хора не се появят там, където ги очакват? - Насочи оръжието си към Лили. - Къде ви чакат?

- В Асют - отвърна тя. Лицето ѝ беше мъртвешки бледо. - В хотел „Клеопатра“.

Той се обърна към Насър.

- Ако не се появят, от хотела ще се обадят в полицията. Хотелиерите най-много се страхуват да не би да се случи нещо лошо на чужденци, особено на хора от телевизията. Това ще подплаши инвеститорите и ще намали притока на безценните долари на чужденците. Повярвай ми, още сутринта ще тръгнат да ги търсят толкова усърдно, колкото дори не можеш да си представиш! И първото място, на което ще дойдат, е тук. След това ще проследят следите от автомобилните гуми в пясъка чак до скривалището ти.

- Тогава да ги хвърлим в Нил. - И Насър направи вълнообразно движение с пръсти, с което искаше да покаже как колата им потъва в реката.

Халид поклати глава.

- Незабелязано? Дори по някакво чудо да ни се размине в момента, няма начин полицията да не претърси реката или някой рибар да не закачи джипа с мрежата си. А и това не е толкова важно. Проклетите им мобилни телефони ще ги отведат право при нас.

- О - въздъхна мрачно Насър. - Тогава какво ще правим?

- Опитвам се да измисля - скара му се Халид. - Млъкнете малко. - Клекна, защото не искаше хората му да видят колко е объркан. Можеше да им прехвърли цялата вина. Да го представи като изнудване, което е излязло от контрол. Започва престрелка и тримата чужденци и хората му загиват. Но това беше отчаяно решение. Дори полуграмотен следовател щеше да види, че е съшито с бели конци. Може би е най-добре да се договорят. Но въпреки че сега чужденците бяха много уплашени и биха се съгласили на всичко, това веднага щеше да се промени, като ги пуснат.

- Ще обвиним терористите - предложи тихо Абду- ла. - Те винаги убиват чужденци.

- Отлична идея - каза подигравателно Халид и се възползва от повода да излее гнева си. - Кажи ми обаче кои точно терористи? - И махна с ръка към пустата долина. - Покажи ми ги тези твои терористи и веднага ще ги обвиним.

- Само предлагам.

- Около Амарна няма никакви терористи. Не го ли знаеш? Всичките са в Асют и... - Той млъкна, в главата му се оформяше идея. Абдула беше напълно прав. В Египет само терористи биха се осмелили да застрелят чужденци по този начин. Властите инстинктивно ще повярват в тази версия. Дори най-малкият намек за тероризъм превръщаше иначе интелигентни хора в пълни идиоти. Всички знаеха, че тези тримата трябва да пътуват тази вечер за Асют. Там напоследък имаше доста размирици. Бе гледал новините по телевизията. Бунтове. Демонстрации. Крайните ислямисти на оръжие срещу Запада, след като двама от техните братя бяха обвинени, че са убили и изнасилили две коптски момичета. Просветна му.

- Да? - насърчи го Насър, който по лицето му позна, че е получил вдъхновение. - Какво?

- Момент - каза Халид. Обмисляше идеята, последствията и какво им бе необходимо за всяка стъпка. Беше налудничава, да, но и ситуацията беше необикновена и изискваше налудничави решения.

- Моля те, шефе - настоя Насър. - Кажи ни.

Халид кимна два пъти и пое дълбоко дъх.

- Добре - изрече той. - Ето какво ще направим.

II

Кожената тапицерия силно изскърца, когато Нокс се облегна в креслото. Имаше нужда да осмисли новата информация. Питърсън и екипът му бяха отрязали шестте мумифицирани уши, за да проверят с ултравиолетова светлина дали по тях има татуировки. Това, заедно с предишните разкопки на Тексаското общество в Кефалония, със сигурност означаваше, че бяха дошли тук да търсят следи от карпократианците. Единственият въпрос беше: защо?

След като Нокс го попита, Костас се замисли.

- Тези твои тексаски археолози са силно религиозни, нали?

- Да.

- Тогава според мен има една възможност. На карпократианците им се носела славата, че... - В този момент на вратата се позвъни. Костас млъкна, въздъхна и стана. - Извинявай.

- Разбира се. - Нокс отиде до масата, на която лежеше отворената енциклопедия. Прегледа статията за карпократианците, но нищо не привлече вниманието му. Разгледа полиците, измъкна тънка книжка за Филон и прелисти пожълтелите страници. Вехтата кожена подвързия остави по пръстите и дланите му петна като от засъхнала кръв.

Вратата на библиотеката се отвори. Нокс вдигна поглед и видя Костас - пребледнял и разтреперан.

- Какво има? - намръщи се Нокс. Но зърна след него да влизат двама полицаи и замръзна. А си мислеше, че тук е на сигурно място. Позволи си да се отпусне. Някак си го бяха открили. За един безумен миг се почуди дали да не избяга, но нямаше къде да отиде. Видя как по-ниският от двамата полицаи леко се усмихваше, сякаш чакаше точно това, за да го използва като извинение и да му скочи. Затова реши да се успокои и кротко да тръгне с тях. Да види дали ще може да разбере какво се случва и как са го намерили.

III

Огюстен и Фарук не научиха нищо от студентите на Питърсън, късо подстригани религиозни идиоти, които разказваха едно и също.

- Как се казвате? - попита Фарук последния пристигнал.

- Грийн, господине. Майкъл Грийн. - Хвърли поглед към Питърсън, който стоеше до рамото на детектива, сякаш търсеше потвърждение, че си знае името.

- И вие ли видяхте нарушителя?

- Да, господине.

- Разкажете ми.

- Ами, беше тъмно, нали разбирате. Не знам дали бих могъл...

Мобилният телефон на Фарук започна да звъни. Той въздъхна и вдигна вежда към Огюстен.

- Трябва да вдигна - извини се той. - Искате ли вие да го разпитате?

- Разбира се - съгласи се Огюстен, като се помъчи да потисне прозявката си. - Продължете.

- Както ви казах, не знам дали бих могъл да добавя нещо към това, което другите вече ви обясниха.

- Опитайте се. Какво правеше нарушителят?

- Моля?

- Прав ли стоеше, коленичеше, пълзеше? Към вас ли тръгна? Или бягаше? С какво беше облечен? Колко беше висок? Какъв цвят бе косата му? Разбра ли, че сте го забелязали?

- А, това... — Бузите на Майкъл леко почервеняха. Той пак хвърли поглед към Питърсън. - Трудно ми е да си спомня точно - започна колебливо. - Всичко стана толкова бързо.

- Сигурно имате някакви спомени.

Питърсън пристъпи напред.

- Смятате ли, че е правилно да притискате свидетелите за информация, която не могат да ви дадат?

- Искам да съм сигурен, че не е забравил нещо.

- Забравил ли си нещо, Майкъл? - попита Питърсън.

- Не, господине.

- Ето, д-р Паскал. Не е забравил нищо.

- Добри новини - обяви Фарук, след като свърши да говори по телефона и се върна при тях. - Моите хора са намерили Нокс.

Сърцето на Огюстен за миг спря.

- Какво?

- Знаете ли какво мразя най-много на този свят, д-р Паскал? - попита детективът. - Да ме мислят за глупак. Всички тези хора във Върховния съвет тази сутрин. Знаете ли какво ми казаха? Че ако искам да намеря Нокс, трябва да говоря с вас. Огюстен Паскал. Паскал ще знае, така ми казаха. Той е най-добрият приятел на Нокс. Но когато ви попитах, не ми казахте нищо за тази ваша велика дружба. Нито дума. За идиот ли ме смятате? Така ли е?

- О, Боже! Говорите френски.

Фарук прати с едно дясно кроше Огюстен на земята.

- А това е задето нарекохте майка ми свиня - каза той.

29.

I

Камерата все още лежеше там, където Лили я беше изпуснала. Обективът и дисплеят бяха здрави, но батериите бяха изскочили от гнездото и не влизаха обратно, както и Халид да ги въртеше и натискаше. Подаде я на Фейзал, него го биваше с тези неща.

- Оправи я - нареди му той строго.

Но Фейзал само я погледна и поклати глава.

- Ще ми трябват специални инструменти - заяви той. Претърси джобовете на чантата на камерата и намери кабел. - Това може да свърши работа - каза. - Да опитаме с някой от контактите във фараонската гробница.

Халид кимна. Идеята беше добра, макар че щеше да се наложи да покрият стенописите, иначе щяха да се издадат.

- Насър - повика той подчинения си. - Иди да вземеш одеялата и чаршафите от другата гробница. Абдула, ти пусни генератора. - Отиде при чужденците.

- Моля, вещите ви. Телефони, портфейли, часовници, ключовете за колата, бижута. Всичко. Оставете ги на камъка. - Плесна ги няколко пъти, за да им вземе страха. Събра всичко и го сложи в чантата на камерата. - Станете - заповяда.

- Какво ще правите с нас? - започна да мрънка Стафърд.

- Мърдай!

Генераторът заработи точно когато стигнаха до фараонската гробница, лампите на пода замъждукаха, а после блеснаха ярко. Заведоха чужденците в погребалната зала. Фейзал включи камерата в контакта и я изпробва. Светна лампичката, която показваше, че работи. Време беше в нещо да им провърви. Пристигна Абдула, а след него и Насър, който носеше цял наръч покривки. Високо в далечния десен ъгъл на помещението имаше грубо издълбана ниша. Провесиха покривката от нея и покриха стенописа. Постлаха друга покривка на земята.

Халид остана доволен, потърси в джобовете си нещо за писане и седна да съчинява посланието.

II

Полицаят затвори Нокс в тъмна и тясна килия с двама други задържани: висок и слаб младеж с рядка брада в светлокафяв кафтан, който премяташе мънистата на броеницата си и не спираше да си мърмори под носа, и мъж на около четирийсет години с нездрав тен и измачкан бял костюм, който ту лежеше неспокойно на скамейката отсреща, ту сядаше и си търкаше бузите с ръце като наркоман в абстиненция.

Влажните каменни стени бяха надраскани с графити. Нокс ги прочете, докато чакаше. И се замисли. Само Огюстен знаеше, че отива при Костас. А снимките, които държеше в онази папка, му даваха мотив. Но беше най-близкият му приятел и Нокс не познаваше по-лоялен човек от него. Нямаше начин да го е предал нарочно. Трябваше да има друго обяснение.

Мина цял час, преди вратата да се отвори със скърцане и полицаят да му даде знак. Преведоха го през стаята за почивка, където полицаите, свободни от дежурства, гледаха футбол на мъждукащ телевизор, качен високо на стената. По тесен коридор стигнаха до стаята за разпити, където го накараха да седне до гола дъбова маса. След минута влезе дебел полицай с бележник в едната ръка и кутия сок в другата.

- Какво става? - попита Нокс.

Мъжът седна, сякаш не бе чул нищо, и записа името на Нокс, след това си погледна часовника. Имаше учудващо елегантен почерк.

- Казвам се Фарук - представи се той. Нокс леко изсумтя, защото името означаваше човек, който не може да различи истината от лъжата. Фарук рязко вдигна глава. - Значи говорите арабски? - попита.

- Справям се. — Чак тогава се досети как са го намерили. - А вие говорите френски, нали?

Фарук се ухили самодоволно.

- Справям се - призна. - Отдавна ли живеете в Египет?

- От десет години.

- Може ли да видя документите ви?

- Не са у мен.

- Щом живеете от десет години тук, трябва да сте се научили да си носите документите навсякъде.

- Ако искате, ще отида да си ги взема.

Фарук почука с писалката по бележника си, чудеше се как да подходи.

- Кажете ми, господин Нокс - започна той. - Снощи сте претърпели сериозна катастрофа. Били сте в безсъзнание. Откарали са ви в болницата, на пръв поглед разумно място за човек, претърпял тежък инцидент. А тази сутрин сте избягали. Защо?

- Нямам застраховка. Лечението струва цяло състояние.

- Снощи един човек почина, господин Нокс. Да не мислите, че ми е до смях?

- He.

- Тогава отново ще ви попитам: защо избягахте?

Нокс се поколеба. Истината щеше да прозвучи невероятно, но може би си струваше да опита.

- В стаята ми влезе мъж - каза той - и се опита да ме убие.

- Докато пред вратата ви е седял един от моите хора?

- Сложи възглавница върху лицето ми.

- И вие очаквате да ви повярвам? За глупак ли ме мислите?

- Защо иначе ще бягам?

Фарук продължи да почуква с писалката.

- Опишете ми този човек.

- Беше тъмно. Имах сътресение.

- Защо не извикахте за помощ?

- Опитах. Ала от устата ми не излезе нито звук. Но преобърнах стойката на системата. Само това успях да направя. Полицаят влезе, повика сестра... - Направи безпомощен жест към шията си. - Попитайте вашия човек, щом не ми вярвате.

Фарук впи изпитателния си поглед в лицето му, опитваше се да го сплаши, да го накара да се пречупи, но Нокс не помръдваше и не свеждаше очи.

- Изчакайте тук - каза накрая Фарук и стана. - Ще се върна след минута.

III

Страхът разяждаше като язва вътрешностите на Гейл, докато гледаше как Халид и хората му си вършеха работата. Халид имаше очи на убиец. Щеше да убие всички, без да трепне, ако телефонът на Стафърд не беше звъннал. Гейл знаеше, че животът ѝ зависи от волята на Халид.

Насър и Абдула отрязаха ленти от памучен чаршаф и ги увиха около лицата си, като оставиха само цепки за очите и ноздрите. Изглеждаха ужасяващо анонимни. Фейзал взе нов диск и го пъхна в камерата на Лили. Халид приключи с писането и се приближи.

- На колене - нареди той. Всички се подчиниха и коленичиха на покривката. Той подаде листа на Гейл.

- Чети - заповяда ѝ.

Тя погледна арабските букви и вдигна разтревожена очи.

- Не разбирам.

Халид насочи своя валтер към носа ѝ.

- Чети.

- Не го правете - обади се Стафърд.

Халид така силно го цапардоса по бузата с пистолета, че той извика и падна настрани. Опипа лицето си и дланта му се изцапа с кръв. От шока очите му се насълзиха. Халид насочи оръжието към него, но гледаше Гейл.

- Ще четеш - заповяда повторно.

- Добре - съгласи се тя. Съзнанието ѝ бе замъглено от страх. Той отстъпи зад Фейзал и скръсти ръце като продуцент на някакъв евтин филм, а Насър и Абдула с покритите лица застанаха зад пленниците, вдигнали оръжия пред гърдите си.

Стафърд успя да се изправи на колене, бузата му продължаваше да кърви. Халид потупа Фейзал по рамото. Лампичката на камерата светна. После кимна на Гейл да започва да чете. Това беше нейният шанс да се свърже с външния свят. Можеше и да няма друг. Тя изправи гръб, кръстоса крака и изпъна рамене. Премести листа в лявата си ръка и вдигна демонстративно дясната.

- Ние сме пленници на Асютското ислямско братство - започна. - Нашите похитители се държат добре с нас. Обещават да продължат да се отнасят така, ако никой не прави опити да ни открие. Уверяват ни, че ще ни освободят живи и здрави, когато братята им, които бяха несправедливо обвинени в убийствата на двете момичета, бъдат пуснати, без да им се повдига обвинение. Ако това не стане до четиринайсет дни, Асютското ислямско братство не носи отговорност за последствията. Бог е велик.

Лампичката на камерата угасна. Халид прегледа записа и кимна доволно. Фейзал извади диска и му го подаде. Той го хвана за ръба, като внимаваше да не остави отпечатъци от пръсти, и го прибра в чантата си. Сърцето на Гейл заби бързо от страх. Тя добре разбираше, че ако Халид все още иска да ги убие, сега бе моментът.

IV

- Е? - попита Ясмин, когато посрещна Нагиб на прага. - Как мина денят ти?

Нагиб разбираше какво всъщност питаше жена му. Искаше да знае дали е открил убиеца и дали дъщеря им е в безопасност.

- Не беше зле - отвърна той.

Тя целуна Хусния по косата.

- Иди да си играеш, скъпа - подкани момичето. - С баща ти трябва да си поговорим.

Хусния си взе куклата и изчезна през вратата, но нещо в погледа ѝ накара Нагиб да я заподозре, че се кани да подслушва.

- Е? - попита Ясмин.

- Няма връзка между момичето, което намерих, и другите две в Асют - заяви Нагиб. - Сигурен съм.

- И как така?

- Дори не мисля, че това момиче е било убито. Според мен е нещастен случай. Смятам, че е просто бедно дете, което е търсило древни предмети в бурята. Вероятно нещо е паднало върху нея и тя е изгубила съзнание, а след това се е удавила. Или пък се е качила на високо и е паднала.

- И след това е отишла сама до пустинята и сама се е заровила в пясъците, увита в брезент?

- Не - призна Нагиб.

- Тогава какво?

Той поклати глава.

- Все още не знам. Очевидно нещо не е наред. Но това не означава, че е свързано с Асют. И че е убийство.

- Но ти ще разбереш какво е, нали? Искам да съм сигурна.

- Гамал е прав, скъпа. Имаме по-неотложни случаи.

- Става въпрос за младо момиче - настоя тя. - Радвам се, че наоколо не се разхождат убийци и че Хусния е в безопасност. Наистина се радвам. Но става въпрос за младо момиче, и то от твоя район, ти си отговорен за нея. Длъжен си да разбереш какво е станало.

Нагиб въздъхна.

- Сутринта ще говоря с доброволците - обеща той. - Може би те ще знаят нещо повече.

V

- Е? - попита Нокс, когато Фарук се върна. - Какво каза вашият човек? Каза ли ви, че стойката на системата се прекатури?

- Да речем, че наистина се е прекатурила - призна Фарук с неохота. - И какво от това? Може да е случайно.

- Да бе!

- Много добре. Вие сте я преобърнали заради мистериозния нападател, когото никой друг не е видял и който иска да ви убие, но пък никога преди не сте го виждали и не можете да го разпознаете.

Нокс се поколеба.

- Мисля, че е мъж на име Питърсън.

- Преподобният Ърнест Питърсън? - намръщи се Фарук. - Човекът, който ви спаси живота?

- Моля?

- Чухте ме добре. Той ви е намерил след катастрофата и е рискувал живота си, за да ви извади от джипа, преди димът да ви задуши. След това ви е откарал до болницата. Този ли човек се опита да ви убие?

Нокс онемя.

- Не знаех - смотолеви. Поклати объркано глава, потресен от последния обрат.

- От болницата сте взели такси. Закъде?

- За където и да е.

- За където и да е?

- Може ли нещо за пиене? - помоли Нокс. - Вода, ако обичате. Каквото и да е.

- След като ми кажете закъде тръгнахте.

- За Латинското гробище.

- Отидохте направо там?

- Казахте, че ще ми дадете чаша вода.

Фарук се изправи, отвори вратата и извика нещо в коридора.

- Отидохте направо там от болницата? - повтори въпроса и се облегна назад.

- Да.

- Странно. Защото по-рано моите колеги получиха обаждане. От жена, която твърди, че някой е проникнал в апартамента ѝ.

- Е, и?

- Въпросният нападател застрашил живота ѝ. И знаете ли кое е най-смешното? Че описанието му съвпада с вашето. И знаете ли кой живее точно над нея? Вашият приятел Огюстен Паскал. Да. Същият, на когото се обадихте по-рано.

- Затова ли ме арестувахте? За да си говорим за Паскал?

Фарук изтръска цигара от пакета си, стисна филтъра с устни и го откъсна.

- Искате ли? - предложи той.

- Не, благодаря.

Фарук запали цигара и изкара дима през ноздрите си.

- Напълно сте прав - усмихна се. - Не съм ви довел тук, за да си говорим за господин Паскал. А за да ви повдигна обвинение за убийството на Омар Тауфик.

30.

I

Докато бяха стояли във фараонската гробница, навън се бе стъмнило. Гейл вървеше през долината и камъните по пътя й приличаха на кости. Тръгнаха нагоре по склона. Фейзал водеше. Приличаше на призрак с чаршафа върху раменете. Вървеше уверено по пътеката в скалата, намираше места, на които да стъпи и които Гейл никога не би видяла в тъмнината, ако той не ги осветяваше с фенерчето си. Фейзал ѝ се усмихна, когато стигнаха върха, очакваше тя да му отвърне със същото, да покаже, че му прощава. Тогава си спомни как го бе почерпила по-рано с шоколад и така го изгледа, че той наведе засрамено очи.

Фейзал дръпна завесата и ѝ кимна да мине през отвора в скалата, който беше тесен като цепнатина в дърво, причинена от светкавица. Освети с фенерчето си широкото ниско помещение - две редици от разкошни колони с варовикови релефи, празнините между тях бяха запълнени с купища изронени камъни и пръст. Всички се събраха вътре. Халид ги поведе през прохода към една шахта. От метален кол, забит в скалата, висеше въжена стълба.

- Слизай - нареди той на Гейл.

- Какво ще правите с нас?

- Просто слизай.

Тя провеси краката си в празното пространство, обърна се с лице към стената и стисна въжето. Лактите ѝ се остъргаха в твърдата скала. Опипа със стъпало скалата, търсеше къде да стъпи. Фейзал насочи светлината, за да ѝ е по-лесно да слиза, и тя видя гладката варовикова стена на ямата и покритото с боклуци дъно. Под трепкащия лъч зърна залепена с восък свещ и кутия кибрит, на която половината клечки липсваха. Взе и двете. Стафърд слизаше след нея, а след него - Лили. Въжената стълба се изниза нагоре като подплашена змия и те останаха в капана на ямата. Горе похитителите поговориха приглушено известно време, чуха се затихващи стъпки и настъпи тишина.

- Хей! - извика Стафърд. - Има ли някой? - Отвърна му само ехото. - Дали си тръгнаха? - попита той.

Гейл запали клечка кибрит, поднесе я към фитила на свещта и приближи пламъчето към стените. Бяха прекалено гладки и високи, не можеха да се изкачат по тях, дори и да имаха инструменти и репери.

- Какво ще правят с нас? - попита Лили. - Казаха ли нещо?

- Не.

- Сигурно са споменали нещо.

- Не мисля, че и те знаят - отвърна Гейл. - Според мен действат в движение.

- Какво искаш да кажеш?

Тя пое дълбоко дъх. Пламъчето на свещта затрептя, все едно бяха на бдение за някой умрял.

- Всичко е страхотна бъркотия. Натъкнали са се случайно на това място. Трябвало е да докладват, но са решили първо да го огледат. Извършили са много сериозно престъпление. Ако ги хванат, ще лежат с години в затвора.

- Тогава защо са рискували?

- Защото са бедни. Печелят около триста щатски долара на година. Представи си какво е да живееш с тази сума. Да искаш да се ожениш, да създадеш семейство. И си представи, че се натъкваш на древна находка, която струва хиляди долари. Един-единствен предмет. Какво би направил?

- Сякаш ги съжаляваш - възмути се Стафърд.

- Ще ни пуснат, нали? - попита Лили. - Трябва да ни пуснат.

Гейл не отговори веднага, но мълчанието ѝ беше красноречиво.

- Полицията ще ни търси - каза тя.

- Но ще ни търси в Асют!

- Ще ни търсят навсякъде - увери ги Гейл. - Египтяните поне разполагат с хора. Просто трябва да запазим спокойствие. - Свещта започна да пука, вече догаряше. Не можеха да си позволят да я хабят повече. Тя обви длани около пламъка, духна го и мракът ги обгърне.

II

- Убийство? - учуди се Нокс. - Какво искате да кажете?

- Точно това, което казвам - отвърна Фарук. - Смятам, че нарочно сте умъртвили Омар Тауфик и сте се опитали да го представите за катастрофа.

- Сигурно сте се побъркали.

- Отговорете ми, господин Нокс, откога притежавате този джип?

- Какво?

- Просто ми отговорете на въпроса.

- Не знам. От десет години.

- Кажете ми, на предната дясна седалка имаше ли предпазен колан?

- О, Боже! - промълви Нокс. Наведе се напред и се взря във Фарук. - Така ли е загинал?

- А на шофьорската седалка имаше предпазен колан. Знаете го, най-малкото защото сте били закопчан с него, когато са ви намерили. Ще се съгласите с мен, че при това положение, ако шофьорът нарочно катастрофира в канавка, има големи шансове той да се спаси с леки наранявания, а спътникът му да бъде сериозно потрошен и дори убит.

Нокс поклати глава.

- Трябва да си луд, за да направиш такова нещо.

- Не луд. Само силно мотивиран.

- И какъв мотив бих могъл да имам?

- Вие ще ми кажете.

- Това е лудост - протестира Нокс. - Омар ми беше приятел. Кълна се, че не съм го убил.

- Доколкото си спомням, сте изгубили паметта си - каза Фарук. - Как тогава сте толкова сигурен?

- Защото никога не бих извършил подобно нещо. Питайте когото искате.

- Вече питаме.

- Добре тогава - каза Нокс. Но имаше лошо предчувствие. Кой знае на какво са способни полицаите под стрес. И по-важното - кой знае какво ще кажат разпитваните.

- Чух, че сте голяма знаменитост в археологическите среди - осведоми го Фарук. - Но не можете да получите достатъчно медийно внимание.

- Веднъж го получих. Което не значи, че ми хареса.

- Просмуква се под кожата - ухили се Фарук. - Съживява те. А след това си отива и те оставя празен.

- Говорете за себе си.

- Знаете ли какво се е случило според мен? - продължи Фарук. - Мисля, че вчера сте намерили нещо. И сте го намерили на разкопките на Питърсън. Затова сте се върнали по тъмно. Освен това смятам, че с господин Тауфик сте се скарали какво да правите по-нататък. Колегите му казват, че е бил много праволинеен. Настоявал е да минете по официалния път и да докладвате на началника му в Кайро. Но вие не сте могъл да понесете това, нали? Всички твърдят, че имате стари вражди с генералния секретар и че двамата не можете да се търпите. Мисълта, че той ще получи цялата слава и цялото внимание, което вие заслужавате... Няма как да понесете това, нали? Затова сте решили да запушите устата на Омар.

- Това са пълни глупости.

Фарук кимна, сякаш на себе си.

- Знаете ли какво ми се наложи да направя тази сутрин, господин Нокс? Да се срещна със семейството на господин Тауфик и да им съобщя за смъртта му. Това е най-лошата част от работата ми и съм сигурен, че ще ме разберете. Знаете ли нещо за семейството му?

Нокс поклати глава.

- Никога не говори за тях.

- Не бих казал, че съм учуден. Уважаван учен като него.

- Какво намеквате?

- Баща му е много влиятелен човек, господин Нокс - каза дрезгаво Фарук. - Братята му също.

На Нокс му призля.

- Да не би да казвате...

- Боя се, че да. И са много сърдити. Искат обяснения. Трябваше да им съобщя, че вие сте били на волана. И че на предната ви дясна седалка не е имало колан.

- О, Боже!

- Те смятат, че вие сте виновен за смъртта му, господин Нокс. А те са опасни хора, уверявам ви. Не са от тези, които биха оставили смъртта на техния син и брат да се размине просто ей така, без да предприемат съответните стъпки.

- И искат главата ми?

- Попитахте ме защо ви арестувах - продължи Фарук. - Да, исках да говоря с вас, но освен това се страхувах и за вашата безопасност. Това е моят град, господин Нокс. Няма да позволя в него да убиват хора. Дори и чужденци. Дори и убийци. Но признавам, че за нищо на света не бих искал да съм на ваше място.

- Не съм го направил - каза тихо Нокс.

- Най-добре да си върнете паметта възможно най-бързо - посъветва го Фарук и се изправи. - Ще се видим отново утре сутринта. На ваше място щях добре да си помисля през предстоящата нощ.

III

Халид караше внимателно джипа „Дискавъри“ през равнината, успокои се чак когато излезе в откритата пустиня. Луната грееше ниско над хоризонта и лъчите ѝ караха пясъците да блестят като зацапана ламарина. През счупения ляв преден прозорец нахлуваше студеният нощен въздух и вледеняваше пръстите му. Караше на запалени фарове. Имаше далеч по-голям риск да се блъсне в някой камък, скрит като неизбухнала мина в пясъците, отколкото да бъде забелязан. Въпреки че ситуацията бе излязла от контрола му, се чувстваше странно спокоен. Но късметът беше на негова страна. Стигна до пустинята без инциденти и пое на юг към Асют. Тогава започна да се разминава с хора. Селянин на магаре. Пикап. След това трафикът се сгъсти и го обви в анонимност. Мина по моста и влезе в града. Насър го чакаше на западния бряг, яхнал мотоциклета си. Беше стигнал много по-бързо, въпреки че трябваше да премине през Нил. Махна на Халид и го последва. Караха на запад и търсеха подходящо място. Намериха изоставена фабрика с прилежащ двор. Идеално. Пръсна вещите, които бе взел от пленниците, между предните и задните седалки и заля всичко с горивото от резервната туба на джипа. Огънят лумна толкова силно, че го изгори. Качи се на мотоциклета зад Насър и двамата поеха обратно към града.

Скоро щяха да намерят джипа, но все още не можеше да прати диска. Терористите имаха нужда от време - да вземат заложниците, да ги заведат на сигурно място и да направят записа. Поне три часа. След това обратно в Амарна. Намериха пейка до Нил, където той седна да обмисли положението.

Млада двойка мина покрай тях в тъмното. Чуваше разнежените им гласове, но не долавяше какво си говорят. И това му напомни как чу в гробницата Стафърд да казва нещо. Внезапно изстина. Ами ако се чува и в двете посоки? Полицията със сигурност ще търси и в Амарна. Ами ако пленниците започнат да викат за помощ, докато разследващите са наблизо? Имаше намерение да ги остави живи, за да смекчи наказанието си, ако ги заловят, но сега осъзнаваше, че не можеше да си позволи този риск. Извади мобилния си телефон и се обади на Абдула.

- Всичко наред ли е? - попита той.

- Да, шефе - отвърна Абдула. - Искаш ли вече да затваряме мястото?

- Първо трябва да свършиш нещо. Трябва да им запушиш устите.

- Какво?

- Чу ме.

Абдула се поколеба, после каза:

- Мислех, че ще ги...

- Трябва да им запушим устите - сопна му се Халид. - Това е заповед. Ясно ли е?

- Да, шефе.

- Добре. Тогава се погрижи за това, преди да се прибереш.

IV

По телевизора в стаята за почивка вече предаваха втори мач, който достигаше кулминацията си. Двамата съкилийници на Нокс бяха запалянковци и се редуваха да стоят до вратата и да надничат към екрана. Премигваха, радваха се и разговаряха с надзирателя отпред.

Омар беше мъртъв. Най-накрая започваше да го осъзнава. С Нокс бяха приятели отскоро, но бързо се сближиха. Така става със сродните души. Той беше толкова учтив и стеснителен млад мъж, не беше за вярване, че е от семейство на египетски гангстери, а може би точно заради това бе станал такъв и се бе отдал на археологията. Опитваше се да се дистанцира от корените си. Макар че като се замислеше сега, произходът му може би имаше нещо общо с последното му повишение.

Най-лошото бе, че Фарук беше прав: той бе виновен за смъртта на Омар. От години караше джипа си с развален предпазен колан, знаеше, че може да се случи нещо такова, но не предприе нищо. Подобни повреди някак си изглеждат незначителни в Египет. Докато не доведат до трагични последствия.

Надигна се вълна от радост. Някой бе вкарал гол.

Зарови лице в дланите си и се отдаде на мъката по своя приятел. Опитваше се да си възвърне паметта. Дължеше го на Омар, трябваше да си спомни точно какво се бе случило, докъде стигаше неговата вина. Но минутите се точеха бавно като капки от меласа и нищо не проблясваше в ума му.

V

Фейзал последва с тежки стъпки Абдула по прохода в гробницата. Държеше автомата си пред гърдите, сякаш за да се пази от демони. Беше тих човек, чакаше да изтекат трите задължителни години служба и да се прибере у дома. Вярваше в усиления труд и в Аллах, искаше да е добър с хората, да се ожени за свястна жена и да има много, много, много деца. Чичо му го увери, че във войската ще стане мъж. Кой да предположи, че ще се сблъска с това? Но Халид му даде заповед, а никой не се противопоставяше на Халид. Поне не втори път.

Стигнаха до ръба на шахтата и спряха.

- Кой е? - извика Гейл. - Какво става? - Гласът ѝ звучеше отбранително, сърцето му се скъса, като си спомни как го почерпи с шоколад тази сутрин и как заедно се смяха на някаква шега. Как можа всичко така да се обърка, и то толкова бързо?

- Ще ти светя с фенера - промълви Абдула. - Ти го направи.

- Защо аз да го правя?

- Ще ни пуснете ли? - извика момичето. - Моля ви. Умолявам ви.

- Как така защо? - скара му се Абдула. - Аз ще ти светя с фенера. А ти... знаеш какво да направиш.

- А защо аз да не ти светя и ти да го направиш? - озъби се Фейзал. Надникна над ръба, сякаш там щеше да види нещо, което да му помогне да реши проблема. Гейл запали лист от книга, която бяха забравили долу. Внезапно лумналият огън освети лицето ѝ в мрака. Гледаше ги умолително.

- Ще ми се да имахме една от гранатите на капитана - промърмори Абдула. - Щеше да е много по-лесно.

- Имаш предвид за нас?

Другата жена долу горко се разплака. Фейзал се опита да не обръща внимание на стоновете и виенето ѝ.

- Ще го направим заедно - реши накрая Абдула. - След това ще проверим с фенера. Съгласен ли си?

- Това не ми харесва - отвърна Фейзал.

- Да не мислиш, че на мен ми харесва? - намръщи се Абдула. - Но иди да го обясниш на Халид.

Фейзал въздъхна тежко. Откакто се помнеше колеше животни в семейната ферма. И тези долу бяха като животни на заколение.

- Добре - кимна той и вдигна оръжието. Отдолу се чуха писъци.

- На три - каза Абдула.

- На три - съгласи се Фейзал.

- Едно - започна Абдула, - две...

31.

I

Огюстен се прибра уморен и уплашен. Фарук се държа толкова презрително с него, след като го просна с юмручен удар, че настроението му съвсем се скапа. Поиска да посети Нокс в полицейския участък. Фарук му се изсмя в лицето. По принцип беше темпераментен човек, но не и тази вечер. Не си спомняше да се е чувствал толкова потиснат.

Една откачена жена се показа през парапета и започна да му крещи, че гостите му били изнасилвани. Нямаше сили дори да ѝ отговори.

Напълни една чаша до половината с лед, отвори бутилка малцово уиски, взе чашата и бутилката, отиде в спалнята и ги сложи на нощното си шкафче. Отвори гардероба и повдигна купчината тениски. Папката беше пипана. Нямаше съмнение. Не се изненада. Нокс не спомена нищо по телефона. Разбира се, че ще си премълчи, той беше мъж, мъжете не обсъждат такива неща. Но Огюстен долови леко колебание в гласа му. Тогава го отдаде на неприятностите му. Чак по-късно се досети, че Нокс е търсил чиста риза и така е видял папката. Съдбата обикновено се намесваше, за да раздаде наказанията, които всеки заслужава.

Извади снимките и ги разстла върху леглото. Първата му беше любима, не само защото лично Гейл му я беше дала. На нея бяха тримата в пустинята в късен следобед, бяха се прегърнали и се усмихваха щастливо. Зад тях се виждаха златисточервеникави дюни, дълги сенки и пръснати бледоморави и оранжеви облаци в ясното синьо небе. Снима ги един посивял бедуин, на когото се натъкнаха, докато се лутаха в нищото. Човекът имаше най-тъжната камила, която бяха виждали. Огюстен, Гейл, Нокс. Нещо се случи с него този ден. Когато Гейл му даде снимката, му се стори невъзможно да се раздели с нея. Прибави и други нейни снимки, сама и с Нокс.

Изпразни чашата, без да се усети. Наля си още.

Защо да си с една жена, когато можеш да имаш десетки? Винаги се бе подигравал с верността. Всеки мъж би живял като него, ако имаше тази възможност. Моногамията беше за загубеняците. Може би просто остаряваше, но вечерите, прекарани с Нокс и Гейл, го караха да осъзнае празнотата на този живот. Ставаше му все по-трудно да сваля жени. Беше загубил куража си или може би страстта си. У него се появи нов копнеж. Не можеше да разбере какъв, но знаеше, че го има и че става все по-силен и мъчителен и не може да бъде задоволен с обичайните завоевания. Една сутрин преди два месеца се събуди пълен с енергия, скочи от леглото и излющи тапета, все едно беше гигантски струпей. Обади се на майсторите още същия ден и апартаментът му беше преобразен.

Инстинкт за гнездене! Боже мили! Как се стигна до това?

Въпреки че не беше точно любов. Точно тук Нокс нямаше да го разбере. Наистина харесваше Гейл, но не копнееше за нея и не замисляше стратегии да я спечели. Не го пробождаше в сърцето, когато тя хвърляше на Нокс един от онези погледи. Защото не Гейл се беше просмукала под кожата му. А двамата заедно, онова, което се случваше между тях, без те дори да знаят.

Един от неочакваните странични ефекти на археологията беше непрекъснатото сравнение с живота на другите. Древните александрийци са живели средно по трийсет и пет години, а той вече ги бе надхвърлил. В същото време бяха постигнали толкова много. А той - толкова малко.

Животът му не струваше. Беше започнал да си купува уиски на кашони.

Легна на леглото и пъхна ръцете си под главата. Загледа се в прясно боядисания таван, даваше си сметка, че го чака дълга нощ.

II

- Не мога да го направя - промълви Фейзал и се отдръпна от ръба на ямата. - Не мога. И няма да го направя.

- Добре - смръщи се Абдула. - Тогава аз ще го направя. Но не искам после да ме сочиш с пръст, ако всичко отиде по дяволите.

- Не - каза Фейзал. - Никой от нас няма да го прави. Това е грях. Просто не е правилно. Знаеш, че е така.

- И смяташ да кажеш на капитан Халид, че сме го направили? - изсумтя Абдула.

Фейзал направи гримаса. Абдула имаше право. Този човек само веднъж го беше бил, но след това лежа цяла седмица в болница. Не искаше това да се повтаря.

- Каква точно беше заповедта му? - попита той.

- Вече ти казах. Да им запушим устите.

- Да им запушим устите! - повтори натъртено Фейзал. - Защо се е изразил така, как мислиш? За да може, когато ни разкрият, да обвини нас, че не сме разбрали правилно заповедта му. Нас ще ни обесят, а той ще се отърве с перване през пръстите.

- Смяташ ли, че е способен на такова нещо?

- Разбира се! - изтъкна Фейзал. - Ти вярваш ли, че всичко, което намерихме тук, не струва и пукната пара, както той ни казва? Глупости. Прибира го само за себе си. Винаги той е най-важният.

Абдула изсумтя. Всички подозираха това.

- Тогава какво предлагаш?

- Ще направим точно каквото ни е наредил. Ще им запушим устите.

- Не те разбирам.

- Ще сложим двете греди от двете страни на шахтата. Ще опънем отгоре чаршафи и одеяла и ще ги затиснем с камъни. Те ще приглушат звука, особено след като затворим и входа.

- Не знам. — Абдула потръпна. - Ако той разбере...

- И как ще разбере? Аз няма да му кажа. А ти?

- Дори и така да е.

- Значи по-скоро би ги убил, така ли?

Абдула погледна надолу, обмисли възможностите и направи гримаса.

- Добре - кимна накрая. - Да го направим.

III

Цялото тяло на Нокс го болеше, но той се опитваше да заспи. Костите му бяха като изгнили. В килията беше студено, съкилийниците му хъркаха, койката беше твърда. Телевизорът в стаята за почивка още работеше и звукът беше надут докрай. На египтяните не им пречеше, сякаш бяха родени с копче за заглушаване на шума в черепите си. С това Нокс и досега не бе успял да свикне.

Унесе се чак в малките часове, не беше точно сън, а някакво състояние на транс, което приличаше на сън. Не знаеше колко време е дремал така, когато чу познат глас. Гласът на Гейл. Отначало си помисли, че сънува, и се усмихна. Но после осъзна, че не е сън. Позна я по произнасянето на думите и тона. Разтърси го тръпка. Стана и се втурна към вратата на килията. През прозорчето видя на екрана кошмарния символ на съвременния тероризъм. Гейл и още двама души седяха на земята, а двама маскирани с оръжия пред гърдите стояха изправени зад тях.

- Гейл! - промълви той. Не вярваше на очите си. Започна да удря с юмруци по вратата. - Гейл!

- Тихо бе! - изръмжа единият от съкилийниците му.

- Гейл! - крещеше той. - Гейл!

- Казах ти да млъкваш!

- Гейл!

Чу се трясък на врата и приближаващи стъпки. През прозорчето надникна сънен полицай. Изгледа зверски Нокс и ритна вратата. Нокс дори не го забеляза, защото продължаваше да опъва врат към телевизора. Това със сигурност беше Гейл. Отново извика името ѝ, чувстваше се напълно безпомощен и объркан. Полицаят отключи, отвори вратата на килията и започна заплашително да почуква с палката по бедрото си. Но Нокс се шмугна покрай него и изтича в стаята за почивка. Взираше се вцепенен в екрана и слушаше думите ѝ.

Полицаят го сграбчи за рамото.

- Прибирай се в килията - каза той предупредително. - Или ще се наложи да...

- Тя ми е приятелка - озъби му се Нокс. - Остави ме да гледам.

Полицаят отстъпи. Нокс отново впи очи в телевизора. Записът свърши. Кадърът се промени. Строго облечени мъж и жена в новинарско студио. Никой не бил чувал за Асютското ислямско братство, но властите били убедени, че кризата ще се разреши по мирен начин. В малък вграден екран отново пуснаха кадрите със заложниците. Нокс гледаше като вцепенен как Гейл се нагласи и вдигна дясната си ръка. Побиха го тръпки, макар че не знаеше защо.

Зад него се тресна врата. Огледа се. Приближаваха двама полицаи с изкривени и заплашителни лица.

- Приятелю - опита се да обясни той, като посочи екрана. - Отвлечена е. Моля те, трябва да...

Първият удар се стовари в бедрото му. Изобщо не го очакваше и нямаше време да се стегне. Болката в крака беше ужасна и той падна на едно коляно. Вторият удар попадна в тила. Пред очите му изскочиха звездички и лицето му се удари в пода. Внезапно в мозъка му проблесна спомен: караше джипа си, Омар седеше до него и двамата се смееха на някаква шега. Остър мирис на дизел. След това някой го сграбчи за косата и започна да шепти в ухото му, но ушите му така пищяха, че не различаваше думите. Пуснаха главата му и бузата му се удари в студения камък. Повлякоха го за краката през твърдия под обратно към килията.

IV

Нагиб влезе, прозявайки се, в кухнята. Устата му беше суха, очите лепнеха. Нямаше търпение да изпие първата си чаша чай. Жена му дори не го погледна, беше толкова погълната от телевизора.

- Какво става? - попита той.

- Отвлекли са някакви западняци в Асют снощи. Хора от телевизията. Казват, че вчера снимали в Амарна. Видя ли ги?

- Не.

- Очевидно това е жената, която помогна за откриването на гробницата на Александър. Помниш ли пресконференцията с генералния секретар и онзи другия мъж?

- За когото ти каза, че е хубав?

Ясмин се изчерви.

- Казах само, че изглежда добре.

- И какво говорят?

- Че колата им е намерена обгоряла извън Асют и че платили на някакъв полусляп нещастен човечец да занесе записа в телевизията. Похитителите искат арестуваните за изнасилванията и убийствата на момичетата да бъдат освободени.

Нагиб се намръщи.

- Терористи искат освобождаването на убийци и изнасилвани?

- Твърдят, че били невинни.

- Дори и така да е.

- Горката жена! - каза Ясмин. - Как ли се държи?

Нагиб постави длан върху рамото на жена си. Бяха пуснали записа във вграден екран и той видя притеснението на заложниците, кървящата рана на бузата на мъжа, странните сенки, които осветлението хвърляше по лицата им. Коментаторите се редуваха да осъждат позора, който този акт е навлякъл на нацията, и да дискутират стъпките, които трябва да предприеме държавата. Оказа се, че и на него му е трудно да се откъсне от екрана, въпреки че трябваше да тръгва за работа, да разчисти набързо бумащината и да си освободи време да се види с доброволците. Но за разлика от жена си не залепна за телевизора от съчувствие. Друго беше. Полицейските инстинкти му нашепваха нещо. Просто не можеше да долови какво.

32.

I

Устата на Нокс беше разранена и залепнала. Обърса я с опакото на дланта. Ръката му се изцапа с кръв. Седна на твърдата койка и му призля от нахлулата в главата кръв. Трябваха му няколко секунди, за да се адаптира. Но това бе нищо в сравнение със спомена, който се появи след това.

Гейл, коленичила, ужасена, заложница на терористи.

Наведе се напред, защото се уплаши, че ще повърне, но успя да се сдържи. Изправи се на крака и тръгна, олюлявайки се, към вратата. Надникна през прозорчето. Телевизорът все още предаваше новините, макар че някой най-накрая бе намалил звука. Видя я пак. Четеше декларацията. Думите ѝ вече се бяха запечатали в ума му. Асютското ислямско братство. Държат се добре с нас. Освен ако няма опити да ни открият. Ще бъдем освободени живи и здрави, когато пуснат мъжете. Ако не бъдат пуснати до четиринайсет дни...

Изражението на лицето ѝ. Треперещите ѝ ръце. Тя се опитваше да потисне ужаса, страхуваше се от нещо неизбежно, а не от това, което щеше да се случи след четиринайсет дни. Нокс нямаше деца, но разбра какво изпитват родителите в такива ситуации - отчаяно искат да помогнат, но са напълно безсилни. Ужасно чувство. Непоносимо. Но нямаше друг избор, трябваше да стиска зъби.

- Някой от заложниците ти е приятел, така ли?

Нокс премигна и се огледа. Говореше му мъжът с измачкания костюм.

- Моля?

- Някой от заложниците ти е приятел?

- Да.

- Кой?

- Момичето.

- Червенокосото или тъмнокосото?

- Тъмнокосото. - В ума му внезапно проблесна друг спомен. Как говори с двама мъже, единия със свещенически дрехи, а другия едър като този.

- Изглежда приятна.

- Наистина е такава.

- Гадже ли ти е?

Нокс поклати глава.

- Работим заедно.

- Да бе - усмихна се мъжът. - И аз така реагирам, когато колегите ми загазят. Полудявам и започвам да се бия с полицаите.

- Освен това ми е приятелка.

Мъжът кимна.

- Както и да е. Исках само да ти кажа, че съжалявам, задето мои сънародници са ѝ причинили това. Ако мога с нещо да помогна...

- Благодаря. - Нокс отново се обърна към екрана. Този запис като че ли му казваше нещо.

- Не съм добър човек. Нямаше да съм тук, ако бях. Но не мога да разбера как хората вършат такива неща в името на Аллах и смятат, че той би одобрил.

- Моля те - каза Нокс. Искаше от него само да млъкне. Отново се съсредоточи върху екрана. Пак пуснаха записа. Гейл, коленичила на земята, след това застава в поза лотос и вдига дясната си ръка демонстративно. Беше виждал някъде тази поза наскоро. Но къде? Заби нокти в дланта си, докато се опитваше да си спомни. И тогава го осени. Мозайката. Фигурата в центъра на звездата със седем лъча.

Да. Настръхна.

Гейл му пращаше послание.

II

Телефонът звънеше. И нямаше намерение да спре, по дяволите. Огюстен се мъчеше да не му обръща внимание, но той пак започна да звъни. Белята бе сторена. Вече беше буден.Устата му беше суха и залепнала. В черепа му сякаш работеше строителна бригада. Добро утро, тогава. Обърна се на една страна и скри очите си от косите слънчеви лъчи. Погледна часовника на нощното шкафче и изсумтя. Махмурлуците му ставаха все по-тежки. Надигна се, в него нещо се плискаше и бълбукаше. Не за първи път взе твърдо решение да промени навиците си. Но може би никога досега не бе изпитвал паника. Като прекалил с наркотиците тийнейджър, който си дава сметка колко далеч е отишъл.

Завлече се до тоалетната и се облекчи, след като избълва безкраен поток от тьмножълта слуз. Около порцелановото гърне се бяха събрали мравки, които в редичка се изнизваха по пода, нагоре по стената и след това изчезваха през полуотворения прозорец. Господи! Сигурно имаше диабет. Това беше единият от симптомите, нали? Сладка урина. Сигурно затова страдаше от хронична умора. Или пък малките копеленца изведнъж са се превърнали в пияници. Бяха навсякъде. Телефонът отново започна да звъни и го спаси от тежките мисли.

- Да? - каза той, като вдигна слушалката.

- Видя ли? - попита Мансур.

- Какво?

- Гейл. По новините.

Гърдите му се стегнаха, докато пускаше телевизора. Знаеше, че е нещо лошо, но чак за това не беше подготвен. Свлече се на фотьойла като ударен от мълния. После чу Мансур да крещи името му.

- Огюстен? Още ли си там?

- Да.

- Опитвам се да се свържа с Нокс. Не е в хотела си. Не си вдига мобилния телефон.

- Знам къде е.

- Някой трябва да му каже. Най-добре да е приятел.

- Остави на мен.

- Благодаря. И ми се обади, след като говориш с него. Да видим какво аз мога да направя, - И затвори. Огюстен остави слушалката на мястото ѝ. Все още беше като окаменял и му се гадеше, но поне вече имаше цел. Наплиска лицето и тялото си с вода, облече си чисти дрехи и затича надолу по стълбите към мотоциклета си.

III

- Ще умрем тук - хлипаше Лили. - Нали?

- Ще ни намерят - заяви Гейл.

- Никой няма да ни намери.

- Напротив.

- Откъде си толкова сигурна?

Гейл се поколеба. Все още не им беше споменала нищо за Нокс и за посланието, което се опита да му изпрати. Беше толкова несигурно, че не беше честно да ги товари с излишни очаквания. Но Лили беше на ръба на нервния срив, имаше нужда от надежда.

- Имам един приятел - каза тя.

- О, имаш приятел! - иронизира я Лили. - И ще бъдем спасени, защото ти имаш приятел!

- Да - потвърди Гейл.

Нейното спокойствие като че ли утеши Лили, но тя нямаше намерение да се задоволи с толкова малко, особено като знаеше, че може да получи още.

- И как точно ще ни помогне този твой приятел? - попита тя. - Да не е екстрасенс?

- Казах му къде сме.

- Какво? - обади се Стафърд от тъмното.

- Когато ни снимаха, му показах, че сме в Амарна, а не в Асют.

- Как?

- Сложно е.

Стафърд изсумтя, почти го досмеша.

- Да не би да бързаш за някъде?

- Има едно изображение на Ехнатон, което и двамата познаваме - въздъхна Гейл. - Начинът, по който е седнал, е много характерен.

- Значи затова си смени позата, когато четеше посланието?

- Да.

- Не си спомням Ехнатон да е изобразяван така.

- Не? - предизвика го Гейл.

Настъпи мълчание. Гейл можеше да си представи каменното изражение на Стафърд.

- Наистина ли си мислиш, че приятелят ти ще отгатне къде се намираме по това? - попита той. - От начина, по който си седнала?

- Да, така мисля.

Лили я докосна по ръката.

- Как се казва този твой приятел?

Гейл въздъхна дълбоко. Беше ѝ странно да произнесе името му на глас. Сякаш поемаше ангажимент.

- Даниел Нокс - каза тя.

- И смяташ, че ще го послушат? Защото няма полза да се досети, ако не може да убеди властите. Значи знаят кой е?

- О, да - увери ги Гейл, доволна, че в този миг може да бъде напълно убедена поне в едно нещо. - Много добре знаят кой е.

33.

I

Металната врата на стаята за разпити изскърца и през нея на заднишком влезе Фарук с поднос, върху който имаше две чаши кафе, листове и касетофон. Остави всичко на масата.

- Чух, че доста сте досаждали - подхвърли той.

- Моя приятелка е отвлечена - каза Нокс. - И ми изпрати послание.

- Да, да - потвърди иронично Фарук. - Прочутото ви послание. Колегите говорят за него цяла сутрин.

- Трябва да кажете на разследващите. Може да се окаже важно.

- Кое по-точно? Че според вас ви праща послание, но не знаете какво е то? И каква полза от него тогава?

- Пуснете ме и ще разбера какво значи.

- Как ли пък не. Да пусна всички убийци в такъв случай. И те могат да помогнат в търсенето.

- Умолявам ви. Поне кажете на хората, които разследват отвличането...

- Господин Нокс, успокойте се. Един от моите колеги вече се свърза с Асют, уверявам ви. Ще звъннат, ако искат да знаят нещо повече. Още не са го направили. Съмнявам се, че изобщо ще го направят. Но ако стане, ще ви съобщя. Давам ви думата си. А сега може ли да се съсредоточим върху това, за което сме събрали?

- Кое по-точно?

Фарук вдигна очи с досада.

- Снощи ви предупредих, че имам намерение да ви повдигна обвинение за убийството на Омар Тауфик. Или забравихте?

- Не.

- Добре тогава. Паметта ви възвърна ли се? Готов ли сте да ми кажете какво точно се случи? Защо насочихте колата към канавката?

- Не съм я насочил.

- Напротив, насочили сте я. И аз искам да знам защо. - Наведе се съвсем леко, в очите му се четеше нещо подобно на лакомия. - Има нещо на разкопките на Питърсън, нали?

Нокс се поколеба. При други обстоятелства би се съпротивлявал на непохватните опити на Фарук да го накара сам да се натопи. Но Гейл беше в опасност и имаше нужда от помощ. А ключът към посланието ѝ беше в мозайката на Питърсън.

- Да - потвърди той. - Има.

- Знаех си! - възкликна победоносно Фарук и стисна юмрук. - Знаех си! Какво е?

- Подземна мрежа. Зали, коридори, катакомби.

- И затова ли блъснахте Омар в канавката?

- Не съм блъснал Омар в канавката.

- Разбира се! - отвърна подигравателно Фарук. Взе писалката си. - Добре, кажете ми как да ги намеря. Повярвайте, ще е по-добре да ни съдействате.

- Ще направя нещо повече от това - заяви Нокс. - Заведете ме там и ще ви покажа.

II

В полицейския участък не успяха да зарадват много Огюстен. На Нокс не му бяха позволени свиждания. Дори и след като предложи бакшиш. Бил на разпит. Казаха му да се върне след час. Излезе на стълбите пред участъка. Не го свърташе, имаше нужда да направи нещо, каквото и да е, за да помогне. Небето беше ясносинъо, слънцето още беше ниско и не топлеше много. Потърка си бузите, разтри слепоочията, но в главата му още беше боза. Понякога насред разговор започваше леко да заваля без особена причина. Тогава спираше да говори и само сумтеше и кимаше. Хората го смятаха за грубиян.

Вероятно Костас ще знае нещо повече. Все пак арестуваха Нокс в неговия апартамент. Качи се на мотоциклета си и пое през натоварения сутрешен трафик. Паркира в една тясна уличка и затича по стълбите нагоре. Възрастният грък направи физиономия, като го видя как изглежда, и помириса уискито в дъха му.

- Снощен съм - призна Огюстен, докато влизаше.

- Щом казваш.

- Чу ли за Нокс?

Костас кимна.

- Арестуваха го тук, както знаеш - каза той. Ръцете му трепереха, а очите му сълзяха. - Беше ужасно. Вярно ли е това, което казват за Омар?

- Вярно е, че е мъртъв. Но не е вярно, че Нокс е виновен за смъртта му. Слушай, нямам много време. Трябва да знам за какво си говорихте с Нокс.

- За най-различни неща. Терапевтите, карпократианците.

- Карпократианците ли? - В главата на Огюстен започна да се оформя мисъл. - И какво за тях?

- Ами например, че са се познавали по татуировки на възглавничката на дясното ухо.

- А!

- Точно така. И Нокс така реагира. Попита ме защо библейските археолози може да се интересуват от тях. Точно тогава дойдоха полицаите. Но мисля, че открих отговора.

- Е?

- Карпократианците са били атеисти. Те не само че се възхищавали от философията на хора като Платон, Аристотел и Питагор, ами и украсявали храмовете си с техни портрети и бюстове.

- И какво от това? - намръщи се Огюстен. - Защо библейски археолози ще се интересуват от бюстове на Платон и Питагор?

- О, не - засмя се Костас. - Не ме разбра. Не от бюстовете. А от рисунките. И не на Платон и Питагор.

- А на кого?

- Според нашите древни източници карпократианците са притежавали единствения портрет на нашия Господ и Спасител Исус Христос.

III

- Разкажи ни за него - помоли Лили.

- За кого? - попита Гейл.

- За твоя приятел Даниел Нокс. Нали така се казваше? Този, който ще ни спаси.

- А, за него ли? - повтори колебливо Гейл.

- Да - потвърди Лили делово. - За него.

Гейл прибра косата си от челото и я задържа така.

- Работя с него, това е. Но има дарба да кара нещата да се случват.

- Дарба - повтори Стафърд. - Е, добре.

- Мога да го обясня. Но ако някой ни намери, той ще е.

- Ви двамата да не би?... - не довърши въпроса си Лили.

- Не. - Тя усети колко плиткоумно звучи, затова добави: — Сложно е, стари истории.

- Моля те, Гейл.

Тя въздъхна.

- Баща ми беше много важен за мен, когато бях малка. Означаваше всичко за мен. Исках само да заслужа одобрението му. Станах египтолог, защото и той беше такъв, и това означаваше, че ще мога да ходя заедно с него на разкопки. Така се озовах в Амарна още като студентка. След това той започна нови разкопки в Малави от другата страна на реката. Аз трябваше да му бъда асистент. Но разкопките се отложиха в последния момент и щяха да започнат чак когато аз вече трябваше да съм на училище, затова не можех да отида с него. Тогава разбрах, че е взел Даниел Нокс на мое място. - Тя пое дълбоко дъх. - Работата е там, че баща ми беше... да кажем, че предпочиташе мъжете пред жените.

- Аха.

- Аз си съставих погрешно впечатление за всичко това. Помислих си, че ме е заменил, защото си е паднал по Нокс. Или по-скоро, че Нокс си е пробил път по втория начин. Но не беше така. На всичкото отгоре Нокс не е такъв. Баща ми непрекъснато се опитваше да ми обясни, но аз все му обръщах гръб. Не исках и да чуя. Много е лесно да се гневиш. Чувстваш се праведник. Но мина време, аз пораснах и се осъзнах. Баща ми започна много да ми липсва. Точно бях готова да преглътна гордостта си и да оправя отношенията ни, когато получих писмото. Нещастен случай в планината.

- О, Гейл - промълви съчувствено Лили. - Толкова съжалявам.

- Не би трябвало да съм много разстроена. Той вече отдавна не беше част от живота ми. Но не стана така. Бях съсипана. Правех обичайните глупости. Спях с когото ми попадне. После пък с никого. Пиех. Взимах наркотици. Отне ми години да се съвзема. И гневът ми беше едно от нещата, които ми помогнаха да оцелея. Не гневът срещу баща ми, а срещу Нокс. Смятах, че постът асистент на баща ми по право е запазен за мен. Че аз е трябвало да бъда с него в планината, когато се е случило най-лошото. Че щях да го спася. Оттук логично заключавах, че Нокс го е убил. Той беше мишената на моя гняв, иначе трябваше да обвинявам себе си. Господи, колко го мразех. - Тя поклати тъжно глава, сякаш не ѝ се вярваше какви силни страсти са я раздирали. - Ама наистина го мразех.

- Очевидно вече не го мразиш - отбеляза Лили. - Какво се случи?

Въпросът свари Гейл неподготвена. Замисли се върху него известно време. И когато осъзна какъв е отговорът, се засмя на глас.

- Запознах се с него - каза тя.

34.

I

Фарук стискаше здраво Нокс за рамото, докато го превеждаше през участъка, по-скоро за да покаже на останалите кой е шефът, а не толкова от страх, че ще избяга. Качиха се заедно на задната седалка на полицейската кола, а Хосни седна зад волана. Нокс се загледа през прозореца. Александрия остана зад тях, караха на запад, след това на юг покрай езерото Мареотис. Надяваше се пътуването да освежи паметта му, но нищо такова не се случи. Той ставаше все по-неспокоен. С Фарук шега не биваше. Като че ли усещаше какво си мисли седящият до него Нокс. Скръсти ръце на гърдите си, загледа се през другия прозорец и се приготви да обвини археолога, ако тази разходка се окажеше загуба на време.

Завиха и минаха над напоителния канал. Двама униформени охранители играеха на табла. Нокс внезапно получи усещане за дежа вю и потръпна. Охранителят попита за имената им и какво правят тук, обади се по телефона и им махна да преминат. Колата продължи да се друса по неравния път, след това премина над малко възвишение и накрая паркира пред административната сграда до един бял пикап.

Фарук сграбчи Нокс за яката, сякаш беше бясно куче, и го изкара от колата.

- Е? - попита той.

На възвишението се появиха няколко млади археолози и започнаха да се подхилкват на начина, по който Фарук се държеше с Нокс. Но след това се зададе мъж със свещенически дрехи и усмивките изчезнаха от лицата им, сякаш веселието беше грях. Питърсън. Трябва да е той. Нокс си мислеше, че е видял добре нападателя си, но пак не беше сигурен.

Свещеникът се приближи и огледа Нокс от главата до петите с презрение. Но по нищо не му личеше да е притеснен.

- Детектив - каза той. - Пак вие.

- Да - съгласи се Фарук. - Пак аз.

- Какво ви води обратно тук?

Фарук хвърли поглед към Нокс.

- Помните ли господин Даниел Нокс?

- Аз му спасих живота. Мислите ли, че мога да забравя такова нещо?

- Той каза, че сте открили някои неща тук. Античен подземен комплекс.

- Това е нелепо. Щях да знам, ако е така.

- Да - потвърди Фарук, - щяхте.

- Този човек уби Омар Тауфик - заяви Питърсън и го изгледа с омраза. - Ще каже всичко, за да отхвърли обвиненията.

- Трябва да е лесно да потвърдим или отхвърлим твърденията му. Освен ако вие нямате проблем с това.

- Само дотолкова, доколкото ще изгубите времето на всички ни, детектив.

- Добре. - Фарук се обърна към Нокс. - Е?

Нокс се бе надявал, че като дойде тук, ще успее да си спомни, но паметта му продължаваше да е дразнещо празна. Огледа се с надеждата да получи прозрение. Кулите на електроцентралата. Няколко индустриални сгради. Двама мъже, които поставяха водопроводни тръби с изкопна машина. Застанали в полукръг археолози, които държаха чуковете и длетата си като оръжия.Те му напомняха за истината: тук някъде имаше подземен античен комплекс. Тези хора влизаха и излизаха незабелязано. Може би работеха само нощем, но... Очите му се стрелнаха към административната сграда и платнения ѝ навес. Възможно ли е там да е скрито нещо? На снимките му ясно се виждаше, че шахтата е на открито, освен ако не са преместили бараката вчера...А те не бяха, което беше ясно от следите от гуми по паркинга и утъпканите пътеки в...

Пътеките. Да!

Ден след ден са минавали по едни и същи места и със сигурност са утъпкали пътеки. Огледа се. Пътеките водеха във всички посоки.

- Е? - попита Фарук със скръстени ръце. Търпението му се изчерпваше.

Отново в главата му проблесна спомен. Той тича по тъмно, сърцето му бие лудо, блъска се в телена ограда. Имаше такава в далечината вляво от него, очертаваше терена на електроцентралата, а покрай нея се виеше тънка пътека. Ако не е това, няма какво друго да е. Той кимна и каза:

- Нататък.

II

Огюстен слизаше като замаян по стълбите пред блока на Костас. Портрет на Исус Христос. Значи това в проповедите на Питърсън не беше само метафора. Той наистина търсеше лицето на Христос. Яхна мотора си, свали го от стойката и се канеше да се върне в полицейския участък, но тогава си спомни защо карпократианците му прозвучаха познато. Паркира пак и тръгна ядосано обратно.

- Тайното евангелие на Марк! - извика той, когато Костас отвори вратата. - Защо не ми каза за Тайното евангелие на Марк!

- Защото няма такова — отвърна Костас.

- Какви ги говориш? Откъде тогава съм чул за него, щом не съществува?

- Чувал си и за еднорози, нали?

- Не е същото.

- Абсолютно същото е - каза Костас. - Тайното евангелие е фантазия, измислица на алчни и злобни хора. Никога не е съществувало. И няма нищо общо.

- Не си сигурен.

- Посветил съм живота си на истината - заяви гневно Костас. - Фалшификатите са като рак. Когато говорим за тях, дори само за да ги отхвърлим, ги легитимираме, а те точно това искат.

- Дори и така да е - прекъсна го Огюстен. - Трябваше да ми кажеш. Приятелят ни е в беда. Трябва да знам всичко.

Костас остана намръщен още няколко секунди, но след това въздъхна и се примири.

- Добре тогава - каза той и поведе Огюстен обратно към библиотеката. - Какво знаеш?

- Не много - сви рамене Огюстен. - Някаква американка дойде тук преди две години, за да прави проучвания за книга за евангелистите. Мисля, че се казваше Мария.

- О, да - кимна Костас. - Помня я. Вие двамата не бяхте ли?...

- Излязохме няколко пъти - кимна Огюстен. - Тя ми каза, че Марк всъщност е написал две евангелия. Едното за необразованите маси, а другото за посветения кръг. Второто било Тайното евангелие и в него имало мистични и противоречиви учения. Било свързано с карпократианците. Но само това си спомням.

Костас въздъхна.

- Първо, такова евангелие никога не е съществувало.

- Щом казваш.

- Да. Казвам. Чувал си за него, защото през 50-те години на XX век американски учен на име Мортън Смит е правил проучвания в манастира Map Саба. Той твърди, че е намерил писмо, написано на празните последни страници на книга от XVII век с писмата на св. Игнатий. Това не е учудващо. Било обичайна практика да се пишат писма на тези страници, като се имат предвид недостигът и цената на хартията. Само дето това писмо е било неизвестно дотогава, приписвало се на Климент Александрийски, и съдържанието му било толкова експлозивно, че се превърна във важна находка, с която Мортън Смит се прочу и направи кариера. Нещо повече, по някакво забележително съвпадение тази находка доказваше някаква негова незначителна хипотеза, за която нямаше почти никакви други доказателства.

- Колко удобно.

- Написа две книги - кимна Костас. - Една за широката публика и друга за експертите.

- Като самото евангелие на Марк.

- Точно така - съгласи се Костас. - Една от малките му фалшификаторски шегички.

Старецът се намръщи.

- За академичните историци има огромна разлика между подправен и фалшифициран факт. Фалшификатите дискредитират така наречените експерти като доверчиви глупаци и авторът им обикновено сам ги разобличава, след като се позабавлява. Но замисълът на подправения факт е да мами вечно и да носи пари на тези, които са го създали. Първото е пакост и изключително дразнещо, но поне не къса завинаги връзката с реалността. Докато второто е непростимо. И създава известни проблеми за фалшификаторите. Ами ако фалшификатът бъде изобличен от някой друг, преди това направи авторът му, и той бъде обявен за човек, който подправя историята? Ще бъде съсипан, дори вероятно преследван от закона. Затова фалшификаторите често взимат мерки предварително. Например, споделят с доверено трето лице какво се канят да направят и го инструктират да разкрие истината на определен ден. Или пък оставят издайнически знаци в работата си. Например някакъв анахронизъм, като римските войници с ръчни часовници във филмите. Все пак не толкова очевидно. Но схващаш за какво става въпрос.

Огюстен кимна.

- И ти намекваш, че ако някой иска да подправи историята, но се бои, че ще го хванат, може да сложи един-два такива знака, за да може да махне с ръка и да се посмее над всичко като над провален фалшификат, ако подправянето не успее?

- Точно така. И тъкмо това направи Мортън Смит. Той използва метафората за солта например, която има смисъл само ако става въпрос за съвременна сол, а не за кристалната сол от времето на Климент. А и „Мортън“ е най-известната в света марка сол.

- Много подло.