По следите на преселението

11.

I

- Монотеизмът - заяви Стафърд.

- Моля? - намръщи се Фатима.

- Монотеизмът е ключът към загадката. Мойсей проповядва, че Бог е един. „Да нямаш други богове освен мен“. А какво отличава Ехнатон от другите фараони?

- Монотеизмът? - предположи Фатима.

- Точно така. Монотеизмът. Преди него Египет има множество богове. Но при неговото управление всичко се променя. За Ехнатон има само един бог. Слънчевият диск. Атон. Всички останали са плод на човешкото въображение и изкуствата. Той не само изказва тази идея, той предприема действия. Затваря храмовете на другите богове, най-вече тези на Амон Ра, главния съперник на Атон. Дори нарежда да заличат името на Амон Ра от всички паметници из цял Египет. Надявам се, че поне това ще признаеш.

- Да го призная? Аз написах книга за това.

- Добре. Манетон, който твърди, че Озарсеф е Мойсей, черпи информация от храма на Амон Ра в Хелиополис. А какво според вас мислят жреците на Амон Ра за Ехнатон, който затваря храмовете им и заличава името на техния бог? Дали не го смятат за узурпатор? - Отпи още една глътка вино, изтри устата си с китката, по която останаха тъмни следи. – Добре - заговори отново, като взе мълчанието за съгласие. - А сега да се върнем пак на Мойсей. Твърди се, че е еврейско дете, пуснато да плава по Нил в тръстикова кошница. Спасен е от дъщерята на фараона, която го кръщава Мойсей, което на иврит означава „изваден от водата“. Но тази история е част от фолклора, нали? Защо една фараонска дъщеря ще кръщава намерено дете с еврейско име? Няма как да знае, че е от еврейски произход. Нито пък е говорила иврит, защото този език тогава не съществува. Не. Обяснението е просто. Мойсей означава „син“ на египетски и е обичайна част от имената на фараоните, като при Тутмос, син на Тот, или Рамзес, син на Ра. Митът за намереното дете е ретроспективен опит да се потвърди еврейският произход на Мойсей. Но истината е, че той е египетски принц.

- В Библията пише, че е убил египетски воин - намръщи се Фатима. - И че е избягал в Мидиам. Не си спомням Ехнатон да е правил нещо подобно.

- Няма как да се постигне пълно съвпадение - каза Стафърд. - Въпросът е дали е достатъчно близко. И определено е. И то дори без да споменаваме забележителните прилики между доктрините на Ехнатон и Мойсей.

- И кои точно са тези прилики?

- Ще ти кажа, ако ми дадеш възможност.

- Моля - отвърна Фатима. - Заповядай.

- Вече ме покани - отбеляза Стафърд и направи широк жест с ръка, като разля по кафтана си вино, което остави кървави следи по плата. Забърса раздразнено капките, след това се съсредоточи и се приготви да продължи изложението си.

II

Инспектор Нагиб Хюсейн по принцип успяваше да се отърси от грижите в полицията, след като затвореше зад себе си вратата на участъка. Жена му и дъщеря му обикновено му действаха ободрително. Но не и днес. Мрачното му настроение не изчезна дори когато се приведе, за да позволи на Хусния да се хвърли на врата му. Опита се да скрие тревогите си от нея, докато я носеше на ръце към кухнята и скришом я целуваше по темето. С нежност и гордост отбеляза колко е пораснала меката ѝ черна косица, макар че скалпът още прозираше под нея.

Ясмин вдигна глава от вечерята, която готвеше. Очите ѝ бяха уморени, кожата ѝ блестеше, овлажнена от парата. Той се опита да си вземе хапка от тенджерата, но тя го плесна през пръстите и той изпусна откраднатото. Двамата се усмихнаха. След тринайсет години брак чувствата им бяха изненадващо свежи. Хусния седеше по турски на пода и рисуваше животни, дървета и къщи в блокчето, което държеше в скута си. Той се надвеси над рамото ѝ, похвали я, зададе ѝ въпроси. Но скоро пак изпадна в униние, замисли се върху световните злини и чак когато Ясмин го докосна по рамото, се усети, че си говори сам. Поклати глава, за да проясни разсъдъка си, и се насили да се усмихне ведро.

- Да? - попита и погледна жена си.

- Нещо те мъчи - отбеляза тя.

- Нищо специално. - Но погледът му се плъзна несъзнателно към дъщеря му.

- Хусния, миличка - каза нежно Ясмин. - Можеш ли да ни оставиш за малко сами? - Хусния вдигна озадачено глава. Но беше добре възпитана и изпълнителна, затова си събра нещата и излезе, без да каже думичка. - Е? - настоя Ясмин.

Нагиб въздъхна. Понякога му се искаше жена му да не го познава така добре.

- Днес намерихме труп - призна ѝ той.

- Труп?

- На млада жена. Момиче.

Погледът на Ясмин се стрелна инстинктивно към вратата, от която бе излязла дъщеря им.

- Момиче значи. На колко години?

- Тринайсет. Може би четиринайсет.

На Ясмин не ѝ бе лесно да зададе следващия въпрос.

- И е била... убита?

- Прекалено е рано, няма как да сме сигурни - отвърна Нагиб. - Но вероятно да.

- Това е трети труп за един месец.

- Другите два бяха в Асют.

- Е, и? Може убийците да са се преместили тук, защото там е станало прекалено опасно за тях.

- Не знаем откога е последният труп. Няма причина и да смятаме, че случаите са свързани.

- Но ти подозираш, че е така, нали?

- Възможно е.

- И какво смяташ да правиш?

- Няма кой знае какво да се прави - сподели той мрачно. - Гамал има други приоритети.

- По-важни от намирането на убиеца на три момичета?

- При създалото се напрежение той смята, че моментът не е подходящ... - Нагиб млъкна безсилно. Хусния започна да пее от другата стая, и то така, че родителите ѝ да я чуят, да не я забравят и да се погрижат за нея.

- Кажи ми, че няма да спреш да търсиш убиеца - настоя гневно Ясмин. - Кажи ми, че ще го заловиш, преди да убие пак.

В ума на Нагиб отново се появи мумифицираният труп, увит в брезент. Коя ли ще е следващата жертва? Погледна жена си право в очите, както правеше винаги, когато говореха за важни неща. Държеше тя да знае, че може да му има доверие.

- Да - обеща ѝ той. - Ще го направя.

III

- Нещо интересно? - попита Омар и се наведе от шофьорската седалка към снимките, които Нокс разглеждаше на екрана на телефона си.

- Гледай си пътя - изръмжа Нокс и египтянинът превключи на по-висока предавка.

- Ха! - възкликна след това. - Май са доста тъмни, а?

- Може би трябва да ги пратя на Гейл - отсъди Нокс. - Ако някой може да ги оправи, това е тя.

- Дано да е така. Трябва да покажем нещо на полицията.

- И го казва човекът, който смяташе, че няма нужда да правим снимки. - Нокс започна да пише съобщение, което никак не беше лесно, докато подскачаха през полето. Нямаше дори колан, който да го държи към седалката. „Снимките са от вероятни разкопки на селище на терапевтите! Светлината е ужасна. Можеш ли да ми помогнеш? Ще е добре да е по-бързо! С обич, Даниел“. Намръщи се недоволно и замени „обич“ с „много обич“. След това с „всичката обич“, а най-накрая с „всичката ми обич“. Нито едно не му звучеше добре. Всички бяха против обичта им напоследък. Думата се обезцени и обезсмисли. Чувстваше се глупаво. Но сега не беше моментът да се суети за такива неща. Въпреки това се суетеше. Написа още няколко думи, взря се в тях за няколко секунди, ядосан колко жалко звучаха. Но вече беше изгубил прекалено много време, затова прикачи снимките и ги изпрати, преди да е променил решението си.

Омар изруга под нос, намали и накрая съвсем спря. Нокс вдигна глава и видя как фаровете осветиха главния път на около километър пред тях.

- Какво има? - попита.

- Виж там.

Нокс видя как лунните лъчи хвърлят отблясъци върху пикап, паркиран до дървения мост.

- Мамка му - прошепна той.

- А сега какво?

- Трябва да има друг изход. Да потърсим.

Двигателят се закашля, когато Омар се опита да смени предавката.

- Моята е с автоматични скорости — оправда се той с намигване.

- Искаш ли аз да карам?

- Може би ще е по-добре.

Смениха си местата. Нокс закопча предпазния колан, включи на скорост и потегли да търси друг изход. Пикапът затрополи след тях, очевидно не искаше да ги изпуска от поглед, но остана на безопасно разстояние между тях и моста.

Нокс изкачи едно възвишение и направи обратен завой. В мига, в който пикапът отново се появи, той натисна педала на газта докрай и пое с пълна скорост към другата кола, като подскачаше неистово по издълбаната от гуми земя. Омар сграбчи дръжката на вратата сякаш натискаше въображаеми спирачки. Но Нокс не отделяше крака си от педала на газта. Пикапът също обърна, явно шофьорът осъзна, че трябва да се състезават кой пръв ще стигне до моста. Нокс имаше преднина, но преследвачът бързо го настигна, двигателят му беше по-нов и по-мощен.

- Никога няма да се измъкнем - извика Омар.

- Дръж се здраво - заръча му Нокс, докато въртеше волана, за да не позволи на джипа да се преобърне настрани. Гумите вдигаха облаци кал. Направи широк завой, после зави рязко в обратна посока към моста. Почти го достигаше, когато от мрака изскочи друг джип и го заслепи с дългите си светлини. Нокс бе принуден да вдигне ръка, за да си предпази очите. Натисна спирачки, но прекалено късно, гумите занесоха, пропуснаха моста и го понесоха към напоителния канал. Той протегна инстинктивно ръка, за да задържи Омар на седалката. Колата им се удари в отсрещния бряг, бронята се смачка, а предното стъкло се пръсна на хиляди парчета. Тялото му опъна предпазния колан, а главата му рязко отскочи назад. Нещо изпука на тила му и всичко потъна в мрак.

12.

I

Лили сложи незабелязано длан върху ръката на Стафърд, опитваше се да го успокои, но той я отблъсна, наля си нова чаша вино и продължи.

- Хората не разбират юдаизма правилно - заяви той. - Четат за Аврам, Ной, Яков и другите праотци и приемат, че евреите са пристигнали в Египет с напълно оформени вярвания и ритуали, запазили са ги по време на престоя си там, а след това са си тръгнали, без да бъдат изобщо повлияни. Това е невъзможно. И не е станало така. Ако погледнем юдаизма обективно, ще видим, че корените му са в Египет, и най-вече в монотеизма на Ехнатон.

- Доста смело твърдение - подхвърли Фатима.

- Виж разказа за сътворението в Битие, щом не ми вярваш. Идеята, че всичко идва от нищото, е египетска, както и представата за човечеството като Божие паство по Божий образ и подобие, за което Той създава рая и земята. В Библията има цели пасажи, които са дословно откраднати от Египет. Вземи отрицателните изповеди от „Книгата на мъртвите“: „Не съм обругавал Бог. Не съм съгрешил спрямо никого. Не съм убивал. Не съм се сношавал непозволено.“ Замени „не съм“ с „да не“ и ще получиш Десетте божи заповеди. Псалм 34 е изцяло написан по надпис от Амарна. Псалм 104 е преразказ на химна за Атон на Ехнатон.

- Преразказ? - смръщи се Фатима. - Имат няколко подобни образа, това е всичко.

- Няколко образа? - изсмя се Стафърд. - На места са еднакви дума по дума. Но дори да не признаваш това, няма как да оспориш приликите между Соло- моновите притчи и египетските мъдрости; или че така наречените 30 поговорки в 20-а глава на Притчи Соломонови са копие на 30-те максими на Аменемопе²⁵¹. Ако приемем, че нямат нищо общо, това може и да е съвпадение. Но те имат нещо общо. Те са част от една и съща парадигма. Самото име евреи произлиза от египетската дума „ипиру“, хора извън закона. Дрехите на еврейските свещеници са досущ като костюмите на фараоните от Осемнайсетата династия. Кивотът е почти идентичен с ковчега, намерен в гробницата на Тутанкамон. И като стана въпрос за кивота, по време на преселението евреите са го съхранявали в огромна шатра, наречена скиния, а в такава шатра е живял и Ехнатон, когато се пренася в Амарна. Събирането на десятък е египетска практика, която е възприета и от евреите. Магиите също. Знаеш ли, че египтяните са записвали магиите, накисвали са ги във вода и са пиели отварата, точно както е описано в Числа²⁶¹? В псалмите се споменава за египетски вуду кукли. Обрязването също не е оригинална еврейска практика. Била е египетска. Дори са намерили глинена скулптура на обрязан пенис в гробницата на Ехнатон. „В много отношения са доста по-религиозни от другите народи - казва Херодот. - Отличават се с обичаите си, като например обрязването, което са въвели преди останалите от хигиенни съображения. Ужасяват се от свинете. Гледат отвисоко на другите народи, които смятат за нечисти и не толкова близо до Бога като тях.“ Дали говори за евреите? Не, за египтяните.

- Но почти хилядолетие по-късно.

- Почитането на Атон е слънчев култ - продължи Стафърд, сякаш тя не бе казала нищо. - Същото се отнася и за ранния юдаизъм. В Книгата на пророк Езекил, глава осма, се говори директно за поклонници в храма на бога, които се прекланят пред изгряващото слънце. В планината Синай богът на Мойсей се обозначава с тетраграматон²⁷²: „Аз съм който съм“. В Папируса на Прис²⁸³ египетският бог е описан по същия начин: Аз съм който съм.

- Папирусът на Прис е...

- Където и да погледнеш, изскачат убедителни доказателства, че юдаизмът има египетски корени и се появява на основата на монотеизма на Ехнатон. Но знаеш ли къде е същината? Кое е абсолютното и неопровержимо доказателство?

- Да чуем.

- Евреите наричат своя бог Адонай. Но в староеврейския буквата „д“ се произнася „т“, а наставката „ай“ не е задължителна. Да. Точно така. Евреите са се прекланяли пред бог Атон, което означава, че Мойсей се обръща към своя народ с думите: „Чуй, о, Израилю, Атон е единственият бог“. Обори това, професоре. Обори това.

II

- О, Боже - промърмори тихо Нейтън, докато излизаше от пикапа и се взираше с пребледняло лице в купчината ламарина, в която се беше превърнал джипът, и в неподвижното тяло на пътника на предната дясна седалка, показало се през счупеното предно стъкло. - Мили Боже.

- Стегни се - скастри го Питърсън.

- Да му се не види! Защо го направихте? Принудихте ги да катастрофират.

- Те сами са си виновни - сопна се Питърсън. - Ясно ли е? Сами си причиниха това.

Нейтън извади мобилния си телефон от джоба.

- Как да повикам линейка?

- Да не си се побъркал? - попита Питърсън. И плесна леко Нейтън по бузата, за да обърне лицето му към себе си. - Чуй ме - каза. - Забрави за линейката. Късно е за нея.

- Но аз...

- Казах да ме чуеш. Ще правиш каквото ти наредя. Нито повече, нито по-малко. Ясно ли е?

- Да, преподобни, но...

- Мълчи и слушай - извика Питърсън. - Това е страна на неверници. Хората тук са неверници. Не го ли разбираш? Полицаите са неверници, съдиите също. Всички са неверници. С удоволствие ще се възползват от възможността да очернят името на Христос, защото така правят неверниците. Те чернят името на Христос. Искаш ли да помогнеш на неверниците да очернят името на Христос? Това ли искаш наистина?

- Не, преподобни. Разбира се, че не.

- Добре. Тогава ме чуй. Никой не трябва да научава какво се е случило тук. Беше нещастен случай, нищо повече. Някакви глупаци карали с превишена скорост през полето нощем. Какво очакваш да стане?

- Да, преподобни.

- Връщай се на разкопките. Ако някой те пита, кажи, че си излизал, но не си видял нищо. Ясно ли е?

- Да, преподобни. А вие?

- Не се тревожи за мен. Само се махай оттук.

- Да, преподобни.

Питърсън гледа след него известно време. Голяма беля си навлече с тези хлапета. Глината, от която бяха направени, беше още прекалено мека, не беше закалена в огъня на конфликтите. Ще трябва да се оправя сам. Слезе внимателно при катастрофиралата кола. Трябваше да вземе телефона със снимките.

13.

I

Фатима помълча малко, преди да отговори на Стафърд, може би очакваше той сам да осъзнае колко грубо и агресивно се беше държал. След това започна тихо:

- Да оборя? И какво по-точно?

Стафърд изглеждаше объркан.

- Тезата ми.

- Но ти ми обеща доказателства - изтъкна Фатима. Говореше толкова тихо, че Гейл се напрягаше, за да я чуе. - Как да оборя тезата ти, като не съм чула доказателствата?

Стафърд я гледаше озадачен.

- Какво имаш предвид? Току-що ти приведох доказателствата?

- Нима? - намръщи се Фатима. - И ти наричаш това доказателства? Чух само предположения. Добре конструирани, признавам, но въпреки това само предположения.

- Как може да кажеш такова нещо?

- Драги ми Стафърд, нека ти обясня. Аз лично не вярвам на Библията и на нейния Бог. Вероятно ти вярваш. Може би си убеден, че Той е създал света за седем дни, че животните, които Ной е прибирал в ковчега си, са единствените преживели потопа, че говорим различни езици, защото Бог се е разгневил на хората, които са се опитвали да стигнат до небесата, като строят Вавилонската кула. В това ли вярваш?

- Вече ти казах, че не приемам написаното в Библията буквално.

- Аха. Но въпреки това смяташ, че трябва да я разглеждаме като нещо специално, което е напълно валидно, дори когато противоречи на исторически и археологически находки?

- Не твърдя подобно нещо.

- Радвам се да го чуя. Нека ти кажа какво мисля за Библията. За мен тя е фолклорна история на определен ханаански народ. Нито повече, нито по-малко. Историческата ѝ стойност трябва да се преценява внимателно, както се прави с всяка фолклорна история, а не да показваме към нея специално отношение само защото много хора все още я смятат за свещена. Надявам се, че ще се съгласиш с това, нали? Имам предвид като колега историк.

- Да.

- Добре. Знаеш ли какво трябва да направиш най-напред, ако искаш да провериш историческата достоверност на една фолклорна история? Трябва да я изхвърлиш напълно от ума си, след това да проучиш независими източници, докато установиш истината колкото се може по-точно, чак след това можеш да се върнеш към фолклорната история, за да видиш доколко съвпада. Всеки друг подход би бил субективен. И знаеш ли какво?

- Какво?

- Ако постъпиш по този начин, Библията не издържа проверката. Особено ранните ѝ книги. Няма абсолютно никакви доказателства, че това, което се твърди в тях, се е случило наистина. Няма доказателства, че евреите са съществували като отделен народ по времето на Ехнатон, нито че са живели в Египет на големи групи или че са напуснали тези земи в някакво масово преселение.

Бузите на Стафърд пламнаха - смесена реакция от изпитото вино и враждебността му.

- Тогава откъде идват тези истории?

- Кой да ти каже? Някои очевидно са взети от други култури. Има лесно различими следи от месопотамския епос за Гилгамеш например. Други приличат на вариации по една и съща тема, вероятно защото авторите са искали да втълпят някакво морално послание. Човекът се споразумява с Бога, нарушава споразумението, Бог го наказва. Този мотив се повтаря непрекъснато. Адам и Ева са изгонени от Едем. Каин е прокуден, задето убил Авел. Жената на Лот е превърната в стълб от сол. Аврам бяга от Египет. Вавилон. Ной. Исак. Яков. Списъкът е дълъг. Защото това не е история. Това е пропаганда. Или по-точно - религиозна пропаганда, създадена след като евреите са победени от вавилонците. Чрез нея те трябвало да бъдат убедени, че сами са си виновни за скитничеството и разрушенията, защото не са изпълнили задълженията си към своя бог.

Тя млъкна, отпи вода, за да навлажни устата и гърлото си и се насили да се усмихне, за да се поуспокои.

- Знаеш ли какво? - попита. - Винаги когато историците проверяват историческата достоверност на фолклора, откриват точно това, което може да се очаква: че той е сравнително правдив за събитията, случили се през живота на създателите му, но колкото по-назад във времето се отива, толкова повече къса връзката си с правдата. С едно изключение. В основополагащите митове обикновено има зрънце истина. Да приложим това към еврейския народ. Техният основополагащ мит очевидно е преселението. Библията е изградена около него. Затова съм готова да призная, че вероятно е имало някакво заминаване от Египет. Проблемът е, че единственият народ, за който има доказателства, че е мигрирал през второто хилядолетие преди Христа, са хиксосите. Но това става цели два века преди периода на Амарна. И как така преселението, за което говориш, не е оставило никакви следи? Не говорим за неколкостотин души. Дори не и за хиляди. Според Библията става въпрос за повече от половината от населението на Египет. Дори да допуснем, че си имаме работа с огромно преувеличение, не мислиш ли, че някой все е щял да го забележи? Знаеш ли, Стафърд, че има надпис, който е документирал бягството на двама роби от Египет в Ханаан? Двама! А искаш да повярвам, че десетки хиляди ценни работници стават и си тръгват и никой не казва и дума? И не мислиш ли, че някой все би намерил някаква следа от четирийсетте години, които са прекарали в Синай? Каквато и да е следа. Археолозите са открили останки от преддинастичните времена, от династичната епоха, от гръко-римската и ислямската ера. А от преселението? Нищо. Нито монета, нито парченце от глинен съд, нито гроб, нито дори следи от огън. И то не защото не са търсили, повярвай ми.

- Липсата на доказателства не е доказателство за липса - отбеляза Стафърд.

- Напротив - не се съгласи с него Фатима. - Точно това е. Не категорично доказателство, признавам. Но говори много. Ако евреите са прекарали доста време там, със сигурност са щели да оставят някакви следи. Щом няма следи, значи не е имало и евреи по тези места. Обратното твърдение би било невярно. А намереното направо оборва това, което пише в Библията. Спомена Йерихон, града, разрушен от звука на тръбите на Исус Навин. Ако тезата ти е вярна, то тогава градът трябва да е разрушен около 1300 г. пр. Хр. Но археологическите находки са категорични. Йерихон не е дори окупиран по това време. Разрушен е през XVI в. пр. Хр. и е изоставен и практически необитаем чак до X в.

- Да, но...

- Ранната Библия е измислица, Стафърд. Тя е създадена след вавилонското изгнание, около 500 години преди Христа. Или 800 години след смъртта на Ехнатон.

- Много по-стари източници...

- И кои са те? Разполагаш ли с тези източници? Или просто предполагаш, че съществуват? А ако наистина съществуват, как ще обясниш анахронизмите? Камили в Египет хиляди години преди да почнат да бъдат отглеждани. Градове като Раамсес и Саис, които са основани стотици години след времето на Ехнатон. Царства, които не съществуват през XIII в. пр. Хр., но пък почти точно съвпадат с картата от VII и VI в.

- Ами приликите между религиите? - попита тихо Стафърд. - Не можеш да ги отречеш.

Фатима поклати глава в знак на несъгласие.

- Египет от времето на Петнайсетата династия е огромен фактор в региона. Армиите му стотици години окупират Ханаан. Дори след края на окупацията остава основен търговски партньор на Ханаан. Египетските практики и ритуали са обект на възхищение и копиране също като френските и британските обичаи в бившите колонии. Колкото до монотеизма - замислял ли си се някога, че може да е съвпадение? Монотеизмът не е сложен. Той представлява довеждане на твърдението „Моят бог е по-силен от твоя“ до неговата логическа крайност. Много преди Ехнатон да провъзгласи Атон за върховен бог, египтяните са направили същото с Атум.

- Да, но...

- Нека сравним и самите богове. Атон се радва на привилегировани връзки с Ехнатон. Богът на Мойсей се споразумява поотделно с всеки евреин. Атон е ефимерен и пасивен, по-скоро естет. Богът на Мойсей е отмъстителен, ревнив и жесток. Или пък да вземем митовете за сътворението. Всъщност не можем. С Атон не се свързва никакъв мит за сътворението. В Битие има два. Богът на Мойсей обитава светая светих. Атон се почита на открито. Спомни си как Мойсей получава Десетте божи заповеди. Няма как по-ясно да бъде казано, че богът е вулканичен. Но нито в Египет, нито в Синай има вулкани. - Тя гневно поклати глава. - Чуй какво ще ти кажа. Твърдиш, че съм си заровила главата в пясъка, защото казвам, че между Мойсей и Ехнатон няма връзка. Но грешиш. Аз твърдя само, че няма доказателства за такава връзка. Аз съм археолог, Стафърд. Донеси ми доказателства и аз с радост ще приема идеите ти. Дотогава... - И тя разпери красноречиво ръце.

Стафърд стисна здраво зъби.

- Изглежда, просто ще се съгласим, че няма да се съгласим - каза той.

- Да - потвърди Фатима. - Така изглежда.

II

Питърсън коленичи до Омар Тауфик на брега на канала. Парчетата счупено стъкло наоколо отразяваха лунните лъчи и пръскаха меки синкави отблясъци като скъпоценни камъни. Главата му бе отметната назад в неестествена поза, нарязаното му лице беше покрито със съсирена и свежа кръв. Питърсън беше сигурен, че е мъртъв, затова се стресна, когато той отвори уста и се опита да поеме дъх.

Джипът лежеше на едната си страна, скърцаше, пухтеше и съскаше сякаш изпитваше силна болка. Преподобният клекна и погледна през празното пространство, където някога се намираше предното стъкло. Нокс беше привързан с предпазния колан за шофьорската седалка, бе полегнал върху предната лява врата, косата му бе влажна и лъскава, от ъгълчето на устата му излизаха кървави мехурчета, които се издуваха и свиваха в ритъма на дишането му. Отвори очи, погледна Питърсън и стана ясно, че го е познал. След това погледът му се размъти и клепачите му отново се затвориха.

Питърсън се подпря на разбитата кола и се пресегна през счупеното предно стъкло. Започна да търси мобилния телефон на Нокс. Потупа десния джоб на панталона му, намери портфейла, но не го взе. Изпъна се докрай, за да достигне левия му джоб. В него напипа нещо компактно и твърдо, но не успя да го измъкне. Опита се да откопчае предпазния колан, да приближи Нокс към себе си и така да му вземе телефона, но токата заяде и не искаше да излезе от гнездото. Отдръпна се ядосан, клекна и се замисли какво да прави.

Знаеше, че тежките мозъчни сътресения често увреждат краткосрочната памет. Като млад, още преди да открие Бог, падна от покрива на къща, в която се опитваше да проникне. Когато дойде в съзнание, лежеше на асфалта, а съучастникът му се скъсваше от смях. И до ден днешен нямаше спомен какво се бе случило в дванайсетте часа преди падането. Така че беше напълно възможно, дори силно вероятно Нокс да не си спомня катастрофата или събитията преди нея. Ами ако си ги спомни? Ако оцелее и паметта му се окаже недокосната? Въпросът беше - има ли лесен начин да се погрижи както за телефона, така и за Нокс?

Разумът на смъртните не беше достатъчно мъдър за такива въпроси, което не значеше, че те нямат отговори. Питърсън коленичи в канавката, наведе глава и започна да се моли. Бог винаги отговаряше на тези, които имаха уши да го чуят. Дори не му се наложи да чака дълго. В ума му ярко проблеснаха числата двайсет и тринайсет. Те можеха да значат само едно - Левит, 20:13:

„Ако някой легне с мъж като с жена, и

двамата са извършили мръсотия: да

бъдат умъртвени, кръвта им е върху тях.“

Така да бъде. Когато Бог се изразяваше така ясно, на хората не им оставаше нищо друго, освен да се подчиняват. Той заобиколи обърнатата кола. От счупения резервоар капеше дизел и се събираше в малка локва върху засъхналата кал на брега. На таблото на джипа имаше запалка. Той я натисна да провери дали работи и отиде да търси камък. Намери голямо парче кремък, върна се с него при автомобила и започна да удря резервоара, докато капките се превърнаха в силна струя и локвата се уголеми. Заобиколи от другата страна, откъсна парче хартия от документите на колата, поднесе запалката към него, хвърли го в локвата гориво и отскочи, преди огънят да му опърли веждите.

Дизелът пламна като огромен оранжев балон в нощното небе. Но след първоначалното огнено избухване пламъците отслабнаха и започнаха кротко да облизват основата на обърнатата кола. Тапицерията на седалките тлееше и отделяше задушлив дим, който обаче бързо излизаше през счупените прозорци и вътрешността отново се изпълваше с чист въздух.

Питърсън се намръщи. Дори Нокс да се задуши, той пак трябваше да му вземе телефона. Коленичи отново до преобърнатата кола и провря глава вътре въпреки ужасната горещина. Предпазният колан продължаваше да заяжда. Мъчеше се с всички сили да го откопчае, дърпаше, разклащаше го и буташе, докато най-накрая успя да го извади. Излезе да си поеме дъх от силната жега и дима, след това отново се вмъкна вътре, сграбчи Нокс за яката, изтегли го напред и точно се канеше да посегне към джоба му...

- Хей!

Питърсън гузно изтърва Нокс и отскочи назад. До канавката стояха двама мъже с флуоресцентни фенери, които бяха насочили право към него. По-високият се спусна при катастрофиралата кола. Носеше униформа на службата за поддръжка на пътищата, на джобчето имаше значка с името му - Шариф. Каза нещо на арабски. Питърсън поклати неразбиращо глава.

- Американец съм - информира го той.

- Какво се е случило? - премина на английски Шариф.

- Намерих ги в това състояние - отвърна Питърсън. И кимна към Нокс. - Този е още жив. Опитвах се да го извадя, преди да се е задушил.

Шариф кимна.

- Ще ви помогна.

- Благодаря. - Измъкнаха Нокс през дупката на предното стъкло, занесоха го на брега и внимателно го поставиха да легне. Вторият служител от поддръжката на пътищата водеше оживен разговор по мобилния си телефон.

- Какво става? - попита Питърсън.

- Има голяма катастрофа в Хановил - обясни Шариф. - Линейките не стигат. От болницата питат можем ли да ги закараме. - Той кимна към тяхната кола, която се състоеше само от купе с прикачен отзад кран, а след това към тойотата на Питърсън, все още паркирана до моста. - Да вземем вашата кола, а?

Питърсън кимна, нямаше как да откаже. Ако започнеше да спори, щеше само да предизвика подозрения.

- Къде е болницата? - попита той.

- Следвайте ни - отвърна Шариф и се наведе да вдигне Нокс. - Ще ви покажем.

14.

I

Отсервираха вечерята и поднесоха кафето. Гейл мачкаше пръсти под масата и се чудеше колко още трябва да изчака, преди да обяви, че си тръгва. Лили като че ли усети безпокойството ѝ и се наведе напред под светлината на свещите.

- Бях очарована от талатата, който Гейл ми показа. Тя намекна, че имате нещо интересно да споделите с нас.

- Да — съгласи се Фатима. И се обърна към Гейл. - Няма нужда да оставаш, драга моя. Може би е добре да попълниш дневника на разкопките.

Гейл се засрами леко.

- Може да почака до утре - отвърна тя.

- Моля те - настоя Фатима. - Не е хубаво да изоставаме.

Гейл кимна и се изправи.

- Лека нощ тогава - сбогува се тя и когато минаваше покрай Фатима, я докосна по рамото в знак на благодарност.

- Готови ли сме за утре? - попита Лили. - Трябва задължително да заснемем изгрева на слънцето над Амарна.

- Може да се окаже невъзможно - отвърна Фатима вместо Гейл. - Фериботът тръгва след изгрев слънце. Но така или иначе ще трябва да снимате от западния бряг. Така, както Ехнатон е видял града.

- Трябва да тръгнем в пет без петнайсет - уточни Гейл. - Така ще имаме достатъчно време. - Кимна за лека нощ и се опита да скрие презрението си, когато затваряше вратата.

Тя обаче се отвори почти веднага след това и през нея се показа Лили.

- Много съжалявам, Гейл - каза тя.

- За какво?

- За това, че уредих утре да дойдеш с нас.

- Няма нищо.

- Не е така. Използвах добротата ти срещу теб, и не само аз. Да не мислиш, че не го осъзнавам? Просто исках да ти се извиня. Мразя да причинявам подобни неудобства на добри хора. Ако някой се опита да го направи с мен...

Гейл се засмя.

- Всичко е наред - каза тя и изведнъж точно така се почувства.

Лили ѝ се усмихна тъжно, но чаровно.

- Това е първата ми задача отвъд океана. Не искам да се окаже и последната.

- Справяш се отлично.

Тя хвърли поглед към вратата.

- Той не мисли така.

- Не се притеснявай за неговото мнение. И преди съм работила с хора като него. Каквото и да става, той винаги ще се мисли за прекрасен, а останалите - за ужасни. Единственото, което можеш да направиш, е да не позволяваш това да те потиска.

- Няма. И благодаря отново.

Когато стигна до стаята си, Гейл внезапно се почувства в изключително добро настроение. Тананикаше си някаква полузабравена мелодийка, докато отваряше лаптопа си и влизаше в интернет. Дневникът на разкопките наистина се нуждаеше от попълване, макар че задачата не беше толкова спешна, особено като се имаше предвид малкият трафик на сайта им. Но Фатима държеше да се актуализира редовно. Правеше всичко възможно, за да популяризира работата им. Качи информация за последните находки, добави и снимки, но мислите ѝ се рееха към масата за вечеря - чудеше се какво ли казва в момента Фатима на Стафърд и Лили за талататите.

Ехнатон обикновено беше изобразяван с гърди в скулптури и рисунки. Според някои такава е била модата в изкуството тогава. Други пък смятаха, че е бил болен. Една от неговите статуи го показваше напълно гол и не само че имаше гърди, но и слабините му бяха съвсем гладки, нямаше и помен от гениталии. В някои култури това би се дължало на благоприличие, но художниците от Осемнайсетата династия не бяха никак срамежливи. Това караше някои учени да твърдят, че Ехнатон може да е бил жена като Хатшепсут, която е прикривала пола си, за да се качи на трона. А някои дори смятаха, че е бил хермафродит. Но пък от друга страна, тази статуя е трябвало да бъде облечена, затова подобни екстравагантни заключения бяха малко рисковани. Ала намерените от тях талатати щяха да възродят спора, защото Гейл успя да събере от тях достоверно изображение на Ехнатон гол с ясно изразени гърди и без гениталии. И точно това в момента Фатима обясняваше на Стафърд и Лили.

След като актуализира дневника, Гейл се прозя. Нямаше търпение да си легне. Провери си електронната поща за всеки случай. Сърцето ѝ леко подскочи, когато видя, че има съобщение от Нокс. Отвори го.

„Снимките са от вероятни разкопки

на селище на терапевтите! Светлината е

ужасна. Можеш ли да ми помогнеш? Ще

е добре да е по-бързо!

Липсваш ми, Даниел“.

Пресегна се и докосна екрана, статичното електричество ужили пръстите й. Имаше много причини да приеме поканата на Фатима да се присъедини за месец към екипа й, но най-важната от тях беше нарастващото й убеждение, че приятелството на Нокс нямаше да й е достатъчно. Имаше нужда и от уважението му.

„Липсваш ми.“

Изведнъж се разбуди и мислите ѝ запрепускаха. Започна да сваля прикачените снимки, нямаше търпение да започне работа по тях.

II

Питърсън никога не ругаеше на висок глас, но докато караше към болницата, беше на косъм да го направи. Донякъде защото не успя да вземе телефона на Нокс - Шариф беше на задната седалка и се грижеше за него и Тауфик. Но най-вече защото трябваше да следва колегата на Шариф от пътната поддръжка. Този човек беше откачен, караше с неразумно висока скорост, натискаше клаксона и превключваше от къси на дълги светлини, докато се промъкваше през сгъстяващия се трафик, а пътните знаци и маркировки летяха покрай него като празнична заря.

Профуча покрай един тир, натисна рязко спирачки преди пресечката, след това превключи на по-висока скорост, а стрелката на километража очерта почти пълна окръжност. Излязоха от един тунел и направиха такъв рязък завой надясно, че Питърсън трябваше да върти волана с цялото си тяло. Поеха по разбит път, бариерата се вдигна в последния момент. Влязоха в двора на болницата. Подминаха една бетонобъркачка и две купчини пясък - строителството на сградата продължаваше. Накрая удариха шумно спирачки пред главния вход.

Заради катастрофата в Хановил вътре беше истинска лудница. През вратата изскочиха един лекар и двама санитари. Задната врата на тойотата се отвори. Лекарят сложи кислородни маски на Омар и Нокс и нареди да ги качат на носилки. Питърсън слезе от колата и тръгна до Нокс, ръката му беше върху левия крак на пациента, а очите му не се откъсваха от издутината в джоба. Огледа се. Всички крещяха трескаво заповеди, никой не го наблюдаваше. И той се пресегна за...

Връхлетяха върху летящата врата с такъв устрем, че Питърсън бе принуден да изостане. Когато отново ги настигна, Нокс бе вече преобърнат настрани, ризата му бе свалена и ясно се виждаше, че е обгорял. Сестрата му свали обувките, разкопча и събу джинсите му. Питърсън се опита да ги изтръгне от ръцете ѝ.

- Той ми е приятел — обясни.

Но сестрата ги дръпна далеч и посочи недвусмислено към вратата. Той се обърна и видя Шариф да разговаря с полицай - огромен мъж с малки проницателни очи и кисела физиономия. Питърсън се насили да се усмихне и тръгна към тях.

- Това е детектив инспектор Фарук - представи го Шариф. - Тук е заради другата катастрофа.

- Дълга нощ ви се очертава - подхвърли Питърсън.

- Да - съгласи се троснато Фарук. - А вие кой сте?

- Питърсън. Преподобният Ърнест Питърсън.

- Вие ли намерихте двамата мъжа?

- Да.

- Искате ли да ми разкажете какво се случи?

- Може би първо трябва да си преместя колата - каза Питърсън. - Блокира входа. - Кимна и на двамата и излезе навън. Трескаво се опитваше да измисли какво да каже. Полицаят изглеждаше като човек, който няма доверие на никого и автоматично приема, че свидетелят лъже, докато не се убеди в обратното. Запали тойотата и пое към паркинга. Ще се придържа към истината. Това беше най-доброто, което можеше да направи в такава ситуация. Или поне възможно най- близо до истината.

III

Гейл се усмихваше, докато отваряше първата от снимките на Нокс. Беше прав за светлината. Екранът ѝ стана почти напълно черен, само в горния ляв ъгъл се виждаше малко жълтеникаво петно. Но тя беше добра и скоро успя от тази чернилка да извади тъмна, но ясна снимка на частично разкопан гроб. Запамети я и продължи със следващата. За няколко от снимките не можеше да направи нищо, но повечето успя да обработи. Правеше едни и същи корекции за всичките. Съдържанието на снимките я заинтригува обаче. Катакомби, човешки останки, маслени лампи, стенописи. Но най-впечатляваща от всички беше мозайката: фигура, седнала в средата на звезда със седем лъча, заобиколена от комбинации от гръцки букви. Гейл се намръщи. Сигурна беше, че наскоро бе виждала подобни комбинации. Но не можеше да се сети къде.

Приключи с обработването на снимката, запамети я и се зае със следващата. Когато свърши и с последната, написа отговор на Нокс и прикрепи към него вече ясните изображения. Погледна колко е часът и въздъхна тежко. Трябваше да тръгва за Амарна само след няколко часа. Бързо започна да се приготвя за сън, трябваше да поспи поне малко.

15.

I

Фарук наблюдаваше през главния вход как Питърсън паркира своята тойота на празно място.

- Може само да ми се е сторило - прошепна Шариф. - Може да не е било така.

- Може - съгласи се Фарук.

- Но просто беше... Не мога да се отърва от това усещане. Сякаш му попречихме. Като че ли търсеше нещо. А това, което ви казах за предпазния колан, е самата истина.

- Чужденци - промърмори Фарук и изплю парченце тютюн. Мразеше ги всичките, но най-много американците и англичаните. Как се държаха само! Още живееха в миналото.

- Имате ли още нужда от мен? - попита Шариф.

Фарук поклати глава.

- Ще ви се обадя, ако имам въпроси.

- Но сутринта, нали? Трябва да поспя.

- С всички ни е така. - Детективът хвърли цигарата, когато Питърсън се доближи до главния вход на болницата. Поведе го към временния кабинет, който му бяха отделили. Когато влязоха, му посочи стол и отгърна чист лист в бележника си.

- Разказвайте - подкани го. - Какво се случи?

Питърсън кимна.

- Искам първо да ви кажа, че съм археолог - започна той. Разтвори ръце и се усмихна, според него самия - искрено и ведро. - Тук съм на разкопки в Борг ел-Араб. По-рано през деня, т.е. вчера, ни посети д-р Омар Тауфик, той е шеф на Върховния съвет по антиките в Александрия. С него беше мъж на име Даниел Нокс, британски археолог.

Фарук изсумтя.

- Нали не ми казвате, че единият от мъжете, които докарахте, е началникът на Върховния съвет по антиките в Александрия?

- Боя се, че да.

- Да му се не види!

- Поговорихме малко. Разведохме ги неофициално из разкопките. След това те си тръгнаха. И забравих за случилото се. Но след като се стъмни, установихме проникване на нарушител.

- Нарушител?

- Не е необичайно - въздъхна Питърсън. - Местните бедуини са убедени, че изравяме несметни съкровища. Че защо иначе ще копаем? Няма такова нещо, разбира се. Но те не ни слушат...

- Значи този нарушител?...

- Да. Прогонихме го от разкопките, той се качи в кола, управлявана от друг човек.

- И вие тръгнахте след тях?

- Не можем просто да оставим непознати да се разхождат из разкопките. Могат да повредят важни находки. Исках да им дам урок. Смятах, че така ще сплаша и други потенциални нарушители. Но бях доста след тях. После видях пламъците. - Сви рамене. - Отидох възможно най-бързо. Беше ужасно. Единият, онзи Нокс, още беше вътре. Притесних се да не се задуши. Успях да откопчая предпазния му колан. Тогава, слава Богу, дойдоха хората от поддръжката на пътищата.

Лекар с уморен вид почука и влезе.

- Лоши новини - съобщи той. - Мъжът от Борг, египтянинът.

- Мъртъв ли е? - попита мрачно Фарук.

Лекарят кимна.

- Съжалявам.

- А другият?

- Трета степен сътресение на мозъка, вдишал е дим, средни изгаряния. С дима и изгарянията ще се справим. Сътресението е по-проблематично. Няма как да сме сигурни дали ще се възстанови, поне не толкова скоро. Зависи какво увреждане е настъпило при удара, как се покачва вътречерепното налягане, как...

- Кога ще мога да говоря с него?

- След два или три дни...

- Може да е виновен за смъртта на другия мъж - строго каза Фарук.

- А - смънка лекарят и се почеса по бузата. - Ще му спра морфина. Ако имаме късмет, до сутринта ще е в съзнание. Но не се надявайте прекалено. Вероятно страда от ретроградна и антероградна амнезия.

- На лекар ли ви приличам? - намръщи се Фарук.

- Извинявайте. Доста е вероятно да не помни нищо непосредствено преди и след катастрофата.

- Въпреки това трябва да говоря с него - натърти Фарук.

- Както желаете. - Кимна и излезе.

- Какви ужасни новини - въздъхна Питърсън, когато инспекторът му преведе разговора. - Ще ми се да имах възможност да помогна повече.

- Направили сте каквото е било по силите ви.

- Да. Нещо друго?

- Оставете адрес и телефон за връзка.

- Разбира се. - Питърсън взе лист хартия, написа си номера и указания как да се стигне до разкопките. След това стана, кимна и излезе.

Фарук го наблюдаваше как се отдалечава. Нещо не беше наред, но в момента бе прекалено уморен, имаше нужда да се наспи. Прозя се широко и стана. Само да свърши още нещо. Ако Нокс наистина имаше вина за смъртта на видния археолог от Александрия, трябваше да бъде поставен под наблюдение: пред вратата му трябваше да има човек. Утре щеше да се върне и да разбере какво, по дяволите, се бе случило.

II

Гейл се унасяше, но изведнъж се стресна, седна в леглото и запали лампата. Двете книги на Стафърд лежаха на нощното й шкафче. Взе тази за изгубените съкровища на цар Соломон и я отгърна на страницата със снимката на Медния свитък, най-мистериозната от находките от Мъртво море: карта на съкровище на иврит, но с аномалия, която никой досега не бе успял да обясни успешно: седем комбинации от гръцки букви.

KN ХАГ HN I ТР К

Приближи книгата до лаптопа, включи го и отвори снимката на Нокс с мозайката. Цялата се разтрепери, когато видя, че буквите бяха същите, макар и подредени различно. Фигурата от мозайката беше обърната към KN; линията, която образуваше звездата със седем лъча, преминаваше покрай останалите шест комбинации в абсолютно същия порядък като в Медния свитък.

Тя седна на стола. Беше поразена, объркана и изпълнена с енергия. Медният свитък беше документ на есеите и така се свързваше с разкопките на селище на терапевтите, за които Нокс говореше. Но дори и така да беше...

Тя грабна телефона. Нокс несъмнено би искал да чуе това веднага, независимо колко беше часът. Но не вдигаше. Остави му съобщение да ѝ звънне незабавно. След това продължи да чете книгата на Стафърд и да разглежда снимките. Разсъждаваше какво би могло да означава всичко това, мозъкът ѝ кипеше, разбуден от загадката.

III

Питърсън премести тойотата си в тъмния край на паркинга и остана там да наблюдава главния вход на болницата. Не смееше да си тръгне, преди да се е погрижил за телефона на Нокс.

Мина цяла вечност преди Фарук най-накрая да излезе. Детективът запали цигара и уморено закрачи към колата си, след това си тръгна. Питърсън изчака за всеки случай още десет минути, след това се върна в болницата. Но първо трябваше да свърши нещо друго. Лицето и ръцете му бяха изцапани с гориво и кал. Така се набиваше на очи. Намери мъжката тоалетна, съблече се, изми се старателно и се избърса със салфетки. Не беше идеално чист, но засега стигаше. Погледна си часовника. Трябваше да побърза.

Едно семейство си говореше приглушено и тревожно в приемната. Дебела жена се беше опънала на пейката. Питърсън мина през една летяща врата и се озова в слабо осветен коридор. Надписи на арабски и английски. Онкология и педиатрия. Не това търсеше. Качи се по задното стълбище и се озова в друг коридор. Лекар се суетеше между ранените пациенти на количките, адреналинът му отдавна се беше уталожил и сега изглеждаше просто изтощен. Питърсън го подмина с бърза крачка и през една двойна врата се озова в малка стая с шест легла. Тръгна между тях, като внимателно оглеждаше лицата на болните. Никаква следа от Нокс.

Върна се обратно по коридора и влезе в друго отделение. И там имаше шестима души, но никой от тях не беше Нокс. Продължи да проверява стаите, но без никакъв успех, излезе пак на стълбището и се качи един етаж по-нагоре. През друга летяща врата се озова в подобен коридор. На дървен стол до най-близката стая дремеше полицай. Главата му бе облегната на стената. Проклетият Фарук! Но мъжът спеше и наоколо не се виждаше жива душа. Питърсън се промъкна тихо, като се ослушваше напрегнато за някаква промяна в ритъма на тихото му похъркване. Бог беше с него и той стигна до вратата, без да събуди полицая. Отвори я внимателно и я остави открехната зад себе си.

Вътре беше тъмно. Даде на очите си няколко секунди, за да се приспособят, след това тръгна към леглото. Питърсън имаше дълъг опит с болниците. Забеляза системата с физиологичен разтвор и усети острия мирис на лекарства. Огледа се за дрехите на Нокс, намери ги сгънати на един шкаф. Върху тях бяха струпани личните му вещи, сред които и телефонът. Прибра го в джоба си, обърна се, но се спря и се замисли.

Със сигурност нямаше да му падне по-добра възможност веднъж завинаги да се разправи с Нокс. Заспалият отвън полицай после щеше да се кълне, че не е мигнал цяла нощ и никой не е влизал в стаята. В тази изостанала езическа държава всички веднага ще приемат, че Нокс не е издържал на последствията от катастрофата. Шок. Травма. Сътресение. Изгаряния. Вдишване на дим. Ще му направят повърхностна аутопсия. А и той си беше грешник. Заслужи си съдбата.

И той пристъпи към леглото му.

16.

I

Когато в пет часа без дванайсет минути Гейл слезе, Стафърд и Лили вече я чакаха пред дясната врата на джипа.

- Съжалявам - извини се тя и вдигна за оправдание книгата на Стафърд. - Не можах да я оставя.

- Добра е, нали? - усмихна се той самодоволно.

- Медният свитък - поде тя, когато със Стафърд се качиха в колата, а Лили отиде да отвори портите. - Истински е, нали?

- Нали не мислиш, че имам навика да пълня книгите си с измислени находки? — попита той кисело. - Иди в Йорданския археологически музей, ако не ми вярваш.

- Нямах това предвид - каза Гейл и запали двигателя. Почака го да загрее, преди да потегли. - Но откъде си сигурен, че не става въпрос за фалшификат?

- Ако е фалшификат, със сигурност не е от нашето време - заяви той, когато Гейл удари спирачки, за да се качи Лили. - Научните анализи доказват това отвъд всякакво съмнение. Едва ли е и древен фалшификат, защото есеите не са известни с фриволността си, нали? Особено като имаме предвид, че става въпрос за 95% чистота на медта - металът е на практика абсолютно чист за ритуалните им нужди. А есеите са се отнасяли много сериозно към чистотата.

- Така е.

- Пък и не става въпрос за един метален лист, а за три, намерени заедно - пък това са доста фалшификати. Не са надраскани по обичайния начин с широк инструмент. Някой е изсякъл буквите отзад с длето. Много прецизна работа, повярвай ми. Не, който си е направил целия този труд, го е сторил само защото е вярвал, че създава оригинал.

- Вярвал е? - не разбра Гейл.

Той я удостои с усмивка като учител, награждаващ буден ученик.

- Изглежда, текстът е преписан от друг по-стар документ, вероятно от човек, който не е знаел езика. Предполагам, че е възможно някой шегаджия да е направил фалшификат върху папирус или пергамент, а есеите са решили, че е оригиналът. Толкова силно са го почитали, че когато е започнал да се разпада, са го преписали, но върху мед. Но това е само недоказана хипотеза, нали?

Теглена от магаре каруца, натоварена с дълги зелени стъбла от захарна тръстика, които се поклащаха като пола на хавайска танцьорка, блокира тесния път и Гейл бе принудена да забави ход. Все още беше тъмно, но хоризонтът на изток бе започнал да просветлява от първите лъчи на зората. Стафърд се пресегна и натисна клаксона, след това още веднъж и още веднъж, докато Гейл не му бутна ръката.

- Няма къде да отбие - обясни тя.

Стафърд се намръщи, кръстоса крака и скръсти ръце на гърдите си.

- Осъзнаваш ли колко е важен за филма ми този кадър с изгрева? — попита недоволно той.

- Ще стигнем навреме.

- Ехнатон е избрал Амарна за своя столица заради изгрева на слънцето между двете скали, които наподобяват символа на Атон. Това ще е първият ми кадър. Ако не го снимам...

- Ще го снимаш - увери го тя. Каруцата най-накрая намери къде да отбие. Гейл махна с благодарност, когато я подмина, а от ускорението книгата на Стафърд изпадна от таблото. Той я вдигна, прелисти я авторитетно и гордо и се задържа на страницата, на която имаше негова снимка пред Стената на плача, за да се полюбува на себе си. Гейл кимна към фотографията.

- Защо си толкова сигурен, че съкровищата от Медния свитък са от храма на Соломон? - попита тя.

- Мислех, че си прочела книгата.

- Не успях да я завърша.

- Надписът е на иврит - отвърна ѝ той. - Бил е собственост на есеите. Затова съкровището без съмнение е еврейско. А указаните количества са умопомрачителни - над четирийсет тона злато. По днешни цени струва милиарди долари. Такова богатство може да притежава само изключително богат владетел или много мощна институция. Същевременно се твърди, че част от това съкровище е натрупано от десятък, а такъв данък се плаща обикновено на религиозни организации. Останалите ценности са предмети, свързани с религията - потири и свещници. Очевидно собственик на всичко е религиозна институция. В древен Израил това означава или първия храм - този на Соломон, разрушен от вавилонците през 586 г. пр. Хр., или втория храм, построен върху руините на първия и разрушен от римляните през 70 г. сл. Хр. Повечето учени свързват Медния свитък с втория храм. Но в книгата си доказвам, че тази връзка е невъзможна.

- Доказваш?

- Всичко е въпрос на дати - каза Стафърд. - Нали помниш, че Медният свитък е открит в пещерите на Кумран. А Кумран е завзет и окупиран от римляните през 68 г. сл. Хр., две години преди падането на Йерусалим. Привържениците на теорията за втория храм ще те накарат да повярваш, че евреите са изнесли съкровището от територията, контролирана от тях, заровили са го в окупираната от римляните земя и са скрили картата за него точно под носовете на римските гарнизони. Колко луд трябва да си, за да направиш подобно нещо? Но дори това не е най-важното. Медният свитък е намерен под другите свитъци, които пък са оставени там най-малко двайсет години преди римската инвазия. И както вече казах, те са преписани от друг по-стар документ. А шрифтът е особена версия на архаичен иврит с квадратни знаци от 200 г. пр. Хр., а може би и от по-рано. Кажи ми сега каква е вероятността съкровищата от втория храм да са скрити от римляните стотици години преди те да се появят по тези земи?

- Наистина изглежда странно.

- Така че ако съкровището от Медния свитък не е от втория храм, трябва да е от първия.Quod erat demonstrandum.²⁹¹

Стигнаха до нилското шосе и поеха на юг. Бледозелените, розовите и тюркоазените лампички на минаретата грееха в мрака като светлини на увеселителен панаир. Гейл зави надясно, а после наляво, мина през едно малко селце, после през буйните поля от изкласили жита и се спусна по лекия наклон към спокойния Нил. Зората вече обагряше хоризонта на изток в синьо, макар че имаше още време преди слънцето да се покаже над скалите на Амарна.

- Така добре ли е? - попита тя.

- Идеално е - усмихна се широко Лили от задната седалка.

Слязоха от колата, прозяха се и се протегнаха. Лили нагласи камерата и провери звука, докато Стафърд се пудреше. Гейл седна на капака, за да се стопли на загрятата ламарина. Мислите ѝ се рееха приятно. Някъде в далечината един мюезин започна да се моли.

Медният свитък. Древни изгубени съкровища. Засмя се на глас. На Нокс това щеше много да му хареса.

II

- Дано да е достатъчно - изсумтя Грифин, докато тъпчеше с крака смесицата от пясък, камъни и пръст, с която бяха запълнили шахтата. Всички помагаха, но имаше много работа и не спряха цяла нощ. Чувстваше се изтощен. Все още имаха възможност да поспят два-три часа, не бяха много, но все пак щяха да ги ободрят.

- Ами преподобният? - попита колебливо Мики. - Не трябва ли да го изчакаме?

- Едва ли ще дойде тук - сопна му се Грифин. На Питърсън никога не му се налагаше да обяснява. Само раздаваше грубо заповеди и слугите му се втурваха да ги изпълняват. - Ще се върнем по-късно.

- Въпреки това си мисля, че трябва да...

- Прави каквото ти казвам, ясно ли е? - Избърса си ръцете на гърба на дрехата си, обърна се и тръгна към колата, като полагаше максимални усилия да изглежда авторитетно. Не беше сигурен, но се надяваше, че студентите ще го последват. Ала когато хвърли поглед назад, ги видя коленичили в кръг и прегърнати да благодарят на Бога.

Грифин усети познатото сладко пробождане на завистта в слабините си, беше почти като лъст. Колко хубаво беше да се слееш с групата и да се освободиш от цинизма и съмненията. Но неговата личност беше изградена преди десетилетия и не знаеше как да се смирява и как да приеме вярата.

- Хайде - подкани той, като се мразеше за сговор- чивостта, която се прокрадна в гласа му. - Трябва да вървим.

Но те не му обърнаха никакво внимание. Наслаждаваха се на онова, което правеха. Нетърпението му се превърна в страх, в усещане, че го дебне ужасна беда. Как, по дяволите, се стигна дотук? Нейтьн не му каза какво се бе случило с Нокс и Тауфик, но по шока, в който бе изпаднал, съдеше, че не ще да е нещо хубаво. Беше го отпратил преди останалите да го видят, но сега се притесняваше, че може да се натъкне на Клеър в хотела. А Клеър беше различна от останалите. Тя имаше собствени преценки за нещата. Ако откриеше, че се е случило нещо лошо... Господи! Цялата картонена къща щеше много бързо да се срути.

Най-накрая приключиха. Тръгнаха, все още развълнувани от молитвата. Качиха се в багажника на пикапа, никой не пожела да седне при него в кабината. Понякога наистина ги мразеше, ето колко ниско беше паднал. Миг на слабост. Това беше, нищо повече. Момичето седеше на първия ред по време на лекциите му и впиваше в него немигащи невинни сини очи. Не беше свикнал с откровеното обожание на привлекателни млади жени. Сърцето му започваше да бие силно. Лекция след лекция отбягваше погледа ѝ. А тя не спираше да го зяпа като хипнотизирана. Веднъж дойде по време на обедната почивка в кабинета му и седна на стола пред писалището му. Когато коленете им се докоснаха под бюрото, ръцете му, сякаш командвани от нечий друг разум, инстинктивно се протегнаха към топлата вътрешност на бедрото ѝ и пръстите му се впиха между краката ѝ.

Шокираният ѝ писък все още го преследваше, изчервяваше се всеки път, когато си спомнеше за него.

Естествено, никой не застана на негова страна. Шефката му се възползва от възможността да го уволни. Тя никога не го беше харесвала. Отмъстителната кучка сигурно беше пуснала слух, защото никой не отговаряше на молбите му за работа. Никой, освен Питърсън. Какво очакваха от него? - помисли си той гневно. Да гладува?

През рева на двигателя дочу странен шум. Отпусна педала на газта и погледна през рамо. Пътниците му отзад пееха. Огрените им от луната лица сияеха от набожност, бяха вдигнали ръце в екстаз и отдаваха заедно почит на Бога. И без това лошото му настроение се развали още повече. Може пък да имаше нещо в религията. Може би ако и той започне да вярва така, привлекателните млади жени няма да пищят ужасени, когато си сложи ръката на крака им.

Може би.

III

Нокс внезапно дойде в съзнание. В замъгления му мозък се прокрадна страх, без да е съвсем сигурен от какво. В стаята беше съвсем тъмно, само светлините на преминаващите коли от време на време рисуваха жълти фигури по тавана. Но това само още повече го разтревожи, защото не успя да разбере къде се намира. Опита се да вдигне глава, но в шията му нямаше никакви сили. Помъчи се да се изправи, но чувстваше ръцете си омаломощени и напълно безполезни. Съсредоточи се върху очите, завъртя ги наляво, надясно, нагоре, надолу. На ръката му имаше система. Проследи прозрачната тръбичка до стойката с банките. Болница. Това обясняваше защо се чувства толкова зле. Но нямаше никакъв спомен какво го бе довело тук.

Отвън пак премина кола и предните ѝ фарове осветиха силует на мъж до нощното му шкафче, който се взираше в него. Той измъкна възглавницата изпод главата на Нокс, хвана я здраво с две ръце и като че ли се канеше да я притисне в лицето му. Чу се тракане на токчета по плочките в коридора, което все повече се приближаваше. Мъжът изчезна в сенките. Нокс се опита да извика, но не успя да издаде и звук. Тракането на токчетата подмина стаята, после изчезна през летящата врата и настъпи тишина.

Мъжът отново излезе от сенките с възглавница в ръка. Постави я върху лицето на Нокс и притисна силно. До този момент всичко беше като халюцинация, като кошмар. Но когато възглавницата се стовари върху него и той не можеше да си поеме въздух, сърцето му изведнъж започна да помпа здраво, по вените му се втурна адреналин, който със закъснение му даде сили и му позволи да се раздвижи. Нокс дращеше ръцете на мъжа, риташе със стъпала и колене и се опитваше да се извърне настрани, да си поеме дъх. Но нямаше от какво да се оттласне, мускулите му отново се умориха, а от липсата на кислород главата му се замая. Тялото му се предаваше. В последен опит да издере лицето на нападателя, той замахна с ръка и толкова силно дръпна тръбичката на системата, че стойката се заклати и се стовари с грохот на пода. Възглавницата веднага се отдръпна от лицето му и падна на земята, а Нокс пое най-дълбокия дъх в живота си и усети как кислородът се смеси с кръвта му.

Вратата рязко се отвори. Влетя полицай, който светна лампата и видя падналата стойка на системата и тежко дишащия Нокс. Върна се в коридора и започна панически да вика за помощ. Нокс лежеше изпълнен с ужас, че нападателят може да го довърши, но тогава се появи лекарят - беше с двудневна брада, а очите му тежаха от умора. Той вдигна стойката на системата и провери тръбичката, след това заби отново иглата в ръката на Нокс.

- Защо ми причиняваш това? - промърмори той. - Искам малко да поспя.

Нокс се опита да каже нещо, но устата му не го слушаше и от нея излезе само дрезгав хрип. По бузата му потече слюнка. Сестрата състрадателно я обърса. Лекарят провери пулса на Нокс и вдигна вежда.

- Паника, а? - каза. - Нормално е. Претърпя ужасна катастрофа. Но вече си в безопасност. Това е болница. Нищо лошо не може да ти се случи тук. Трябва само да си почиваш. Както и всички ние. - Вдигна възглавницата от пода, потупа я и я върна под главата на Нокс. След това кимна доволно и излезе, като преди това угаси лампата и остави Нокс в ръцете на непознатия, който искаше да го убие.

17.

I

Фериботът на река Нил беше малко по-голям метален сал с мотор. Гейл се облегна на парапета и се загледа в рибарите, които избутваха с плоските си гребла своите небесносини лодки през гъстата водна растителност. Коптски монах си мърмореше нещо, докато прокарваше пръст по дребния шрифт на библията си. Деца бяха провесили крака над водата и чакаха внезапно проблясване на лъчите по люспите на риба. Четирима млади селяни наблюдаваха втренчено Стафърд и се подсмихваха. Но дори това не можеше да помрачи доброто му настроение, което го завладя, след като снима сцената с изгрева.

Слязоха на източния бряг и поеха по малък хълм през прашно село. Децата ги гледаха с широко отворени очи, сякаш никога преди това не бяха виждали туристи. Продавач на плодове плюеше върху парцал и лъскаше с него оскъдната си стока от лимони и манго. Подминаха гробище и поеха по пуст път към билетния център на Амарна. Кепенците бяха спуснати, макар че под навеса на една барака седяха двама туристически полицаи и пушеха. Единият от тях стана и тръгна към тях.

- Подранили сте - каза дрезгаво той.

- Снимаме филм - обясни му Гейл. - Не ни ли очаквахте?

- Не.

Гейл сви рамене. Винаги така ставаше в Египет. Получаваш разрешение от Върховния съвет, армията, службите за сигурност, полицията и още сто институции. Но никой не си прави труда да предупреди хората на място. Тя махна на Лили да дойде с дебелата папка с документи и да му ги покаже. Мъжът разгледа без особен интерес един-два листа и поклати глава.

- Ще се обадя на шефа - каза и тръгна към бараката. - Изчакайте тук.

Гейл се върна при джипа и отвори жабката. Беше ѝ станало втора природа да си носи необходимото за такива случаи. Извади един шоколад и отиде с него при втория полицай. Обели станиола, предложи му парче, взе си и тя. И двамата се усмихнаха дружелюбно един на друг, когато усетиха приятния вкус от топящото се в устата им лакомство. Гейл му подаде остатъка от блокчето и му даде знак да почерпи и другия си колега. Той кимна и се усмихна доволно.

- Шоколадена дипломация, а? - промърмори Лили.

- Може да ти спаси живота, повярвай ми.

Първият полицай приключи разговора по телефона и махна с ръка, за да покаже, че шефът му пътува към тях. Те се разхождаха наоколо, усмихваха се и ядяха шоколад, докато чакаха.

- Какво става? - попита мрачно Стафърд. - Проблем ли има?

- Просто сме в Египет - успокои го Гейл. Най-накрая зърнаха носещия се към тях пикап, който влачеше след себе си прашна диря. От него скочи мъж, който приличаше на армейски офицер. Носеше идеално изгладена зелена униформа, на лъснатия му черен кожен колан висеше кобур. Имаше необичайно светъл тен за Египет, косата му бе подравнена с бръснач, а мустаците - копринени. Но въпреки суетата на повърхността си личеше, че е корав човек.

- Аз съм капитан Халид Осман - представи се той. - Какъв е този филм, за който ми съобщиха? - Протегна ръка, за да получи папката на Лили. Докато я разлистваше, ставаше все по-мрачен. - Никой нищо не ми казва - оплака се тихо. - Защо никой нищо не ми казва?

- Всичко е наред - отвърна Гейл.

- Изчакайте тук. — Той влезе в бараката на охранителите и проведе телефонен разговор, който бързо се разгорещи. Върна се и кимна към Гейл. - Какво точно искате да снимате?

Гейл взе папката и потърси в нея графика на снимките. Вътре бяха описани всички основни забележителности в Амарна, включително граничните стели, работното селище, северният дворец, южните гробници и фараонската гробница.

- И смятате да снимате всичко това за един ден? - прошепна тя на Лили.

Лили поклати глава.

- Започнахме да събираме разрешителните, преди Чарлз да завърши сценария. Подадохме молба за всичко за всеки случай. Трябват ни само граничните стели, северният дворец и фараонската гробница.

- Къде точно във фараонската гробница искате да снимате? - поинтересува се капитан Халид.

- Само входа и погребалната зала.

Той присви недоволно очи, но като че ли го прие.

- Ще ви трябват придружители - заяви и ѝ върна папката. - С Насър ще дойдем с вас.

Гейл и Лили се спогледаха. Само това им трябваше - да им върви цял ден по петите.

- Много мило - започна Гейл, - но съм сигурна, че ние...

- Идваме с вас - повтори Халид.

Гейл се усмихна насила.

- Много мило - каза тя.

II

Нокс лежеше вцепенен в болничното легло и чакаше нападателят да се появи отново, да грабне възглавницата и да довърши започнатото. Но секундите отминаваха и нищо не се случваше. Сигурно си беше тръгнал. Ала бе рано да се успокоява. Някой искаше да го убие и знаеше къде да го намери. Трябваше да се махне от това място.

Приливът на адреналин му даде малко сили. Премести десния си крак към ръба на леглото и го остави да падне тежко надолу. Изчака да се стабилизира и премести и левия си крак. Последваха го бедрата, тазът, а накрая и цялото му тяло се строполи на пода. Системата се откъсна от ръката му, стойката се заклати, но остана изправена. Лежеше свит и очакваше всеки миг вратата да се отвори с трясък. Но никой не влизаше. Дрехите му бяха върху шкафа. Пропълзя с мъка до там и ги издърпа. Бяха скъсани и изцапани с кал и гориво, но въпреки това правеха по-малко впечатление от болничната нощница. Обу си панталона, ризата и черния пуловер. Подпря се на металната рамка на леглото и се изправи на крака. Отливът на кръв от главата го замая, едвам се овладя да не припадне. Пусна рамката на леглото и се заклатушка през стаята към вратата. Трябваше му малко време, за да дойде на себе си. Пое дълбоко дъх. Отвори вратата. Сутрешното слънце го заслепи през отсрещния прозорец. Тръгна, подпирайки се на стената.

- Хей!

Нокс погледна наляво. Полицаят пушеше до отворения прозорец. Изхвърли цигарата, скръсти ръце и си придаде строг вид, очевидно смяташе, че това е достатъчно, за да върне пациента обратно. Но Нокс се обърна на другата страна и излезе през летящата врата към стълбището. Тръгна надолу, като стискаше здраво парапета.

- Хей! - извика полицая от вратата. - Върни се!

Нокс се мушна в друг коридор, досущ като първия.

На стената се бе облегнал санитар и си топлеше ръцете около чаша чай. Той чу виковете на полицая, остави чашата и тръгна към Нокс. Вляво имаше врата. Беше заключена. Нокс пресече коридора и пое към прозорците, отвори ги и погледна навън. Долу имаше бетонобъркачка и купчина пясък. Качи се на перваза и скочи точно когато полицаят го хвана за глезена. Гравитацията го отскубна от хватката, той завъртя рамото си и посрещна с него купчината пясък, след това се изтърколи на алеята. Една кола зави рязко, за да го избегне, шофьорът започна да крещи и да размахва юмрук.

Изправи се, мина покрай изоставения пропускателен пункт и излезе на шосето. Профуча камион и го накара да се прилепи към оградата. Таксиджия натисна клаксона. Нокс му махна да се приближи, отвори задната врата и се строполи на седалката точно когато полицаят изтича на шосето.

- Имаш ли пари? - попита шофьорът.

Езикът на Нокс беше надебелял. Не можеше да произнесе и една дума. Затова пребърка джобовете си, намери портфейла и извади от него няколко смачкани банкноти. Тасиджията кимна и потегли, като остави зад себе си напразно крещящия полицай.

- Накъде? - попита.

Въпросът свари Нокс неподготвен. Единствената му грижа беше да се измъкне. Но някои въпроси се нуждаеха от спешни отговори: каква бе мистериозната катастрофа, заради която се бе озовал в болницата, и кой беше непознатият, опитал се да го убие? Последният му ясен спомен беше срещата за кафе с приятеля му французина Огюстен. Може би той щеше да знае нещо. Произнесе с усилие адреса му и се отпусна изтощен на задната седалка.

III

- Може ли да се отдръпнеш? - попита Стафърд. - Виждам те.

Гейл се огледа безпомощно. Лили вече беше снимала граничните стели и сега Стафърд нагласяше камерата, за да заснеме себе си на фона на пустинята. Нямаше къде да отиде - или щеше да я вижда, или трябваше да застане в кадър.

- Ела с мен - каза Лили и посочи тясна пътека, която водеше нагоре по склона. - Аз си свърших работата.

Стръмната пътека се оказа опасна, защото пръстта се свличаше, но двете скоро се озоваха на върха на платото, от което се откриваше прекрасна гледка към пясъчната долина, чак до тънката ивица растителност, която обграждаше Нил.

- Господи! - възкликна тихо Лили. - Представи си да живееш тук.

- Изчакай да стане пладне - засмя се Гейл. - Или се върни през лятото. Дори затвор не би построила тук.

- Защо тогава Ехнатон е избрал да се засели по тези места? Сигурно е имал по-важни причини от това, че слънцето изгрява между скалите.

- Амарна е била девствена територия - обясни Гейл. - Никога не е била осквернявана от някой друг бог. Може би това е същественото. И сигурно си спомняш, че Египет се е делял на Горен и Долен, две части, които винаги са си съперничели коя да доминира. Тук на практика е минавала границата между тях, затова Ехнатон е решил, че е прагматично да управлява от това място. Макар че има и други хипотези.

- Като например?

Гейл посочи на север, където извитата скалиста ивица се допираше до Нил.

- Там Ехнатон е построил собствения си дворец. Има дебела естествена сянка и е толкова близо до Нил, че могат да се поддържат прекрасни градини и басейни. Когато му се е налагало да ходи до центъра на Амарна по работа, се е качвал в колесницата, а около него вървели войници, които са го пазели от слънцето.

- Някои хора са си живеели живота.

- Напълно. В главния храм на Атон имало стотици маси. По време на церемониите всяка била отрупана с месо, плодове и зеленчуци. Но по човешките останки в гробищата откриваме ясни следи от анемия и недохранване. А има и едно прочуто писмо от асирийския цар Ашурубалит. „Защо държите пратениците ми под жаркото слънце? Ще умрат така. Щом на владетеля му харесва да стои на слънце, така да бъде. Но защо моите хора да страдат? Това ще ги убие.“

Лили се намръщи.

- Смяташ, че е бил садист?

- Възможно е. Да речем, че шефът ти е прав и Ехнатон е страдал от някаква ужасна болест. Не е трудно да си представим, че е изпитвал удоволствие от страданията на другите, нали?

- Не.

- Но истината е, че не съм сигурна. Никой не е. Нито аз, нито Фатима, нито шефът ти. Просто нямаме достатъчно доказателства. Трябва да намерите начин да кажете това на зрителите си. Всичко във филма ви ще са само предположения, а не факти. Всичко.

Лили присви инатливо очи.

- Думите на Фатима от снощи ли са причината да кажеш това?

- Какво имаш предвид?

- Онези талатати, на които Ехнатон е изобразен без гениталии. Те ви притесняват. Затова отиде да си легнеш.

Гейл усети, че се изчервява.

- Просто смятам, че е прекалено рано да правим изводи.