По следите на преселението

- Да, но той не искаше да го хванат. Целта му беше само да си осигури алиби, в случай че някой се усъмни.

- И хванаха ли го?

Костас сви рамене.

- Повечето учени веднага отхвърлиха писмото като подправен документ, но бяха прекалено любезни или прекалено миролюбиви, за да посочат с пръст Мотън Смит. Заявиха, че най-вероятно документът е подправен през XVII или XVIII век, макар че защо по онова време някой ще подправи документ и просто ще си го сложи на полицата... Както и да е, дори и това вече е отречено. Писмото беше анализирано с модерни технологии. Почерк, лексика, фразеология. Нищо не издържа проверката. Единственият възможен извод е, че подправянето е извършено в наши дни, и то от Мортън Смит.

Горчивият опит подсказваше на Огюстен, че всеки път, когато някакъв научен спор изглеждаше разрешен, се появяваше ново доказателство, което го разпалваше отново. Но не се издаде, имаше нужда Костас да продължи да говори.

- Много добре - вметна той. - Значи писмото е долна измама. И какво точно пише в него?

35.

I

Нокс рядко се бе чувствал толкова изолиран, както сега, когато крачеше по пътеката. Физически усещаше колективната отрицателна енергия на Фарук, Питърсън и всички млади археолози. Но продължаваше уверено въпреки това, оглеждаше каменистата земя, докато вървеше с надеждата да открие нещо, каквото и да е. Но докато стигна до оградата, не постигна никакъв успех.

- Тук е - заяви Нокс. - Някъде тук е.

Фарук го изгледа унищожително.

- Някъде тук!?

Той кимна на юг.

- Малко по-нататък.

- Достатъчно.

- Истината ви казвам. Имам снимки.

- Снимки? - Фарук изглеждаше заинтригуван. - Защо не казахте досега?

- Изчезнаха - призна Нокс.

- Разбира се, че са изчезнали - подигра му се Фарук. - Че как иначе?

- Огюстен ги видя.

- И аз трябва да му повярвам, така ли?

- Кълна се. Приятелката ми Гейл ми ги изпрати.

- Тази, която току-що отвлякоха? Колко удобно!

- Но те още са в нейния компютър - отбеляза Нокс. - А той не е отвлечен. Обадете се в Хермополис. Накарайте ги да проверят.

- Имам по-добра идея - каза иронично Фарук. - Ще ви кача на влака, за да ми ги донесете сам.

- Послушайте ме. Тя има...

Ударът се стовари върху скулата му. От устата му пръсна слюнка и той политна към оградата.

- Да слушам ли!? - извика Фарук и сграбчи Нокс за косата. Повлече го грубо обратно към колата, като непрекъснато го размяташе и се стараеше да му причини болка.

- Това ли е всичко, господин полицай? - извика Питърсън зад тях. - Или да ви очаквам утре пак? Мога да приготвя чай, ако ми кажете по кое време ще идвате.

Лицето на Фарук пламна, но той не се обърна. Хвърли Нокс в колата излишно грубо.

- Да не се опитвате да ме правите на глупак? - просъска, докато Хосни подкарваше автомобила. - Така ли е?

- Казвам ви истината. Има нещо гнило тук.

- Няма нищо! - изрева Фарук. - Нищо! Ясно ли е?

Отдалечиха се от разкопките по неравния път. Колата бръмчеше с потиснат гняв през селските пътища към шосето покрай езерото Мареотис. Нокс потъна в депресия. Бъдещето му изглеждаше непоправимо мрачно. Създаде си смъртен враг в лицето на Фарук. След половин час отново ще го заключат в килията. Беше безпомощен да направи нещо за Гейл. И никой не знаеше кога пак ще бъде на свобода.

По шосето пред тях се чу глух удар и скърцане на гуми по асфалта. Клаксоните гръмнаха и трафикът се забави.

- Сега пък какво? - изръмжа Фарук, когато Хосни натисна спирачките.

- Някакъв идиот, шофьор на камион.

Движението в насрещното платно едвам се точеше. До ниската мантинела бе спрял черен мотоциклет. Двигателят му бръмчеше като насекомо, а на седалките му имаше двама мъже с кожени якета и каски. Пътникът потупа шофьора по рамото и посочи към арестувания Нокс на задната седалка на полицейската кола. Свали ципа на якето си и бръкна под него.

Нокс внезапно си спомни как Фарук го предупреди предната вечер за семейството на Омар, каза, че го обвиняват за смъртта на своя близък, и очерта какви са намеренията и възможностите им. Прекрасно място за засада. Без да се замисли, той отвори вратата, докато колата още беше в движение. Скочи, претърколи се по асфалта и се блъсна в мантинелата. Усети, че е замаян, докато се опитваше да се изправи на крака.

Моторът в насрещното платно се скри сред другите превозни средства и се отдалечи бързо. Фалшива тревога. Хосни натисна спирачките. Фарук изскочи от колата с изваден пистолет и потъмняло от гняв лице. Нокс вдигна ръце, но детективът не сваляше оръжието. Прицели се и се приготви да стреля. Нокс се обърна и затича по средата на шосето, като маневрираше покрай прииждащите коли и ги използваше като щит. След това се втурна перпендикулярно на пътя между двама подплашени рибари, които си прибраха въдиците и побягнаха. Ивица остри бели камъни се спускаше в езерото и просветваше под слънчевите лъчи, което го правеше да изглежда измамно плитко. Отзад прогърмя изстрел. Нокс пое дълбоко дъх и се гмурна в тъмните води.

II

Костас дръпна дебел том от полицата, наплюнчи палеца и показалеца си и провери индекса, след това отгърна на страницата с факсимилето на оригиналното писмо, написано на ръка на гръцки.

- Това е подправен документ, не забравяй - предупреди той Огюстен. - Непростимо престъпление, което би трябвало да прослави един човек и да го направи богат за сметка на истината.

- Не ми казвай нищо повече.

- Добре. - Сложи си очилата за четене, присви очи срещу факсимилето, докато преведе текста, и след това зачете на глас пред Огюстен:

„До Теодор.

Препоръки за усмиряване на карпократианците. В едно предсказание се споменава, че те ще се отклонят от тясната пътека на Божиите заповеди и ще пропаднат в бездната на разврата. Хвалят се, че знаят тайните на Сатаната, но не осъзнават, че се обричат на забвение. Твърдят, че са свободни, но истината е, че са роби на своите желания. Трябва да им се противопоставим с всички сили. Дори да кажат нещо вярно, не се съгласявайте с тях. Защото не всичко вярно е истина и човешката истина не трябва да стои над истината за вярата."

Костас вдигна поглед от книгата.

- Климент по-нататък признава за съществуването на „тайни“ писания. И казва:

„Марк написа второ евангелие за съвършените. Той не издаде тайните и свещеното учение на Бога, а просто добави нови истории към вече написаните и даде указания как хората да влязат в най-скритото светилище на истината."

Огюстен се усмихна.

- Най-скритото светилище на истината!

- Очевидно карпократианците са излъгали някой нещастен презвитер да им даде копие от това предполагаемо тайно евангелие. Климент по-нататък цитира някои от най-любопитните части - което е доста аб- сурдно, като се замислиш - и тук вече идва противоречието. Но като начало ти трябва малко предистория. Запознат ли си с един откъс от глава 11 от евангелието на Марк, между стихове 11 и 12?

- Да ти приличам на специалист по Библията?

- Там се казва: „И той отиде във Витания... Когато излязоха от Витания.“⁴⁵¹ Разбираш ли къде е проблемът?

- Нищо не се случва.

- Освен това има необяснимо превключване от „той“ на „те“. Учените отдавна спорят дали някой престарал се църковен цензор не е изрязал проблематичен епизод. Ето защо Мортън Смит се хваща за това. Чуй неговата версия.

„Те пристигнаха във Витания. Посрещна ги жена, чийто брат бе умрял. Тя се просна пред Исус и каза: „Сине на Давид, имай милост към мен". Но неговите ученици..."

- Какво каза? - прекъсна го Огюстен. - Да не би „Сине на Давид, имай милост към мен“?

Костас се намръщи, учуден от внезапния му ентусиазъм.

- Да. Защо?

Огюстен поклати глава. Същия надпис бе видял на снимките на Гейл.

- Извинявай - каза той. - Продължи, моля.

Костас кимна и зачете отново:

„Но неговите ученици я пречистиха. И Исус се съгласи ла отиде с нея до гроба на младия мъж. Протегна ръце и го вдигна. Младият мъж, като го видя, веднага го заобича и помоли да тръгне с него. И те отидоха в къщата на младия мъж, който беше богат. И след шест дни Исус обучи младежа, а той бе дошъл при него в онази нощ само с ленено платно върху голото си тяло.

И те останаха заедно, а Исус му предаде тайнството на Божието царство. И тогава отиде от другата страна на Йордан.“

- Мили Боже! - промълви Огюстен. Ленено платно, голи тела, пренощуване. Стандартното гръцко посвещаване в мистериите, но най-лошият кошмар на християнския фундаменталист хомофоб.

- Сам виждаш защо се е породила тази версия - каза Костас. - Но както казах и преди, тя не е нищо друго, освен злонамерена фалшификация. Вероятно и с нищо няма да помогне онова ваше древно селище.

- Може би не - съгласи се Огюстен. Но дали Питърсън го беше осъзнал.

36.

I

Фарук изтича между колите и прескочи оградата на шосето навреме, за да види тъмната сянка на Нокс под повърхността, точно преди да го изгуби сред слънчевите зайчета в полупрозрачната буйна вода. Проследи движението му по намаляващата следа от въздушни мехурчета. Прицели се и зачака Нокс да покаже глава.

- Какво, по дяволите, беше това? — попита Хосни, когато се изравни с него.

- На какво ти прилича?

- Нещо го подплаши - каза Хосни.

- Нищо не го е подплашило - сопна му се Фарук. - Опита се да избяга.

- Мисля, че го стреснаха онези двамата мотористи. Изкараха му акъла. - Той погледна заинтригувано Фарук. - Да не си му извъртял някой от гангстерските си номера, а?

- Млъквай.

- Направил си го! - засмя се Хосни. - Казал си му, че Омар има връзки! Нищо чудно, че горкото копеле побягна!

Фарук си изкара гнева на колегата.

- Ще го кажа само веднъж. Ако това се разчуе, прости се с топките си. Ясно ли е?

- Да, шефе - каза Хосни, като дойде на себе си.

- Добре. - Движението и в двете платна беше спряло. Фарук усещаше погледите върху себе си, чуваше шепота и кикотенето. Лицето му пламна. Няма да му се размине! Усети непреодолима нужда да си го изкара на някого, който и да е. Пръстът на спусъка го сърбеше, но Нокс все още беше под водата. Този човек имаше дробове на кит.

- Виж! - извика Хосни и посочи през езерото. - Ето го!

II

Първата работа на капитан Халид Осман на сутринта беше да се обади на екипа, разследващ отвличането, в Асют. Разговаря с началника, съобщи му, че е видял репортажа по телевизията и че Стафърд и екипът му са снимали в Амарна предния ден. Човекът му се стори дълбоко незаинтересован, очевидно беше съсредоточил разследването си в Асют. Но обеща да изпрати хора да разгледат и да разпитат местните. И ето ги, пристигнаха.

- Ужасна работа - посрещна ги той и поздрави всички подред, като клатеше тъжно глава. - Наистина ужасна. Кажете с какво можем да ви помогнем. Стига да е по силите ни, само ни дайте знак.

- Много мило от ваша страна.

- Никак даже. От такива неща ми се повръща.

- Трябва да видим къде са ходили. Да поговорим с хората, които може да са ги срещнали.

- Разбира се - каза Халид. - Можете да използвате тази стая за разпити. И аз лично ще ви разведа из Амарна. Ще следваме точно техния маршрут. - Погледна към небето. Надвиснали облаци, студен вятър. Наближаваше една от редките, но силни бури по тези места. Махна на Насър да се приближи. - Не пускай никого, докато не приключат. Никого. Ясно ли е? Не можем да позволим на иманярите да замърсят терена. Нали така, господа полицаи?

- Разбира се - кимна единият.

Халид се качи на задната седалка на първата кола и даде указания в каква посока да карат.

- Някакъв напредък?

Шофьорът поклати глава.

- Не много. Сега са се снишили. - И се изсмя тъжно. - Нямат представа какво гнездо на оси разбутаха.

- Толкова ли е зле? - попита Халид, когато първите капки дъжд покапаха по капака.

- Никога не съм виждал подобно нещо. Асют е наводнен от униформи. Ходим от врата на врата. Вече прибрахме няколко подозрителни типове в ареста. Те ни казват имена. Знаете как е. Повярвайте ми, ще върнем заложниците живи и здрави до седмица.

Халид кимна с ентусиазъм.

- Радвам се да го чуя - каза той.

III

Нокс все още дишаше тежко, когато чу изстрела и видя вляво да се вдигат пръски вода. Гръдният кош го болеше, бе го ожулил при подводното плуване. Очите му пареха от мръсната вода и не видя почти нищо, когато се огледа.

Северният бряг на езерото Мареотис бе само на неколкостотин метра, обрасъл с тръстика, в която можеш да се скриеш. Не виждаше южния бряг, но си спомняше, че езерото е два километра широко.

Чу нов изстрел и отново във въздуха се вдигнаха пръски. Повече не можеше да чака и се потопи. Езерото беше плитко, на места от дъното до повърхността имаше само метър. Вътре се търкаляха строителни материали, остатъци от кейовете, строени през вековете. Нокс взе някакъв камък и го притисна към гърдите си. Използваше го като баласт, който да го държи под водата, докато пак се покаже, за да си поеме дъх.

Фарук със сигурност го чакаше да излезе на северния бряг. Но там теренът беше толкова пуст, че щяха да го хванат до час. А не беше достатъчно само да се опази от нов арест. Трябваше да намери онази мозайка, да докаже, че е невинен, и да помогне на Гейл. Затова се налагаше да тръгне на юг, а не на север.

Ориентира се по слънчевата светлина, притисна камъка към корема си и пое на югозапад. Движеше краката си енергично и равномерно и на всеки трийсет секунди се показваше над водата, за да си поеме дъх.

37.

I

Огюстен точно се качваше на мотора си, когато мобилният му телефон иззвъня.

- Д-р Огюстен Паскал? - попита мъжки глас.

- На телефона - отвърна Огюстен. - Кой се обажда?

- Казвам се Мохамед. Снощи бях в една килия с ваш приятел. Някой си Даниел Нокс.

- Той ли ви помоли да ми се обадите?

- Да. Искаше да ви предам съобщение за вашата приятелка Гейл, тази, която отвлякоха.

- Какво съобщение?

- След като я видя по телевизията, той много се разстрои. Предложих да му помогна. Затова тази сутрин, преди да тръгне за Борг ел-Араб с детектив инспектор Фарук, ми даде вашия номер.

- И какво е съобщението? - попита Огюстен.

- Щях да се обадя по-рано, но ме пуснаха чак сега. Всички в полицията са полудели и тръгват за...

- Предайте ми проклетото съобщение! - извика Огюстен.

- Добре, добре. - Мъжът пое дълбоко дъх, сякаш се опитваше да си спомни дословно какво му е наредено да каже. - Позата, в която е седнала вашата приятелка на видеозаписа, била същата като на мозайката. Абсолютно същата. Господин Даниел каза, че ще се досетите какво означава това.

Огюстен настръхна. Ама разбира се! Как не го бе забелязал сам?

- Къде е Нокс в момента! - попита той. - Трябва да говоря с него.

- Точно това се опитвах да ви кажа - отвърна мъжът. - Отиде в Борг ел-Араб с Фарук, надяваше се да намери там мозайката. Но не намерили нищо и той избягал.

- Какво е направил?

- Не искам да съм на негово място. За нищо на света. Фарук е гадно копеле. Мрази да се подиграват с него.

- Разбирам - каза тъжно Огюстен. - Благодаря. - Затвори и поседя така няколко секунди. Чудеше се какво да направи, как да помогне. Първата му мисъл беше да потърси Нокс, но това беше трудна работа - беше сам, а и полицията претърсваше навсякъде. Доколкото познаваше приятеля си, по-скоро би искал от него да се заеме с мозайката, защото само така можеше да помогне на Гейл. Въпросът беше откъде да започне.

II

Нокс излезе на южния стръмен каменист бряг на езерото Мареотис, беше изтощен и вир-вода. Приведе се, докато се изкачваше, после се скри в сянката на един от многото бедуински гълъбарници, приличащи на огромни, покрити с катран камбани.

Дългото плуване беше изпило всичките му сили, но нямаше време да си почива. Като изпадна в паника и побягна, със сигурност разсея и последните съмнения на Фарук относно вината си. Освен това го унижи. Сигурно вече се е разчуло, че има избягал убиец. Египетските полицаи не носеха оръжие за красота. Стреляха, без да се замислят. Ако се предадеше, щяха да го пребият с палки, а той вече беше достагьчно ранен и без това.

Свали си обувките, ризата и панталоните и ти постави върху нагорещената повърхност на птичата къщичка. От памучните тъкани веднага се издигна пара. Когато изсъхнаха от едната страна, ги обърна от другата.

Някакво шесто чувство го накара да се обърне. На стотина метра от него побелял бедуин се бе облегнал на гегата си и го разглеждаше с любопитство. Нокс сви рамене, притесни се, и то не съвсем без причина. Никой уважаващ себе си бедуин не би говорил доброволно с полицията, но въпреки това бе по-разумно да тръгва.

Дрехите му вече бяха достатъчно сухи, за да ги облече. Двата еднакви комина на електроцентралата приличаха на вдигнати за поздрав пръсти на западния хоризонт. Разкопките на Питърсън бяха зад тях. Той кимна на пастира и се отдалечи с бърза крачка.

III

Лили първа чува шума.

- Какво беше това? - попита тя.

- Какво беше това? - повтори Стафърд.

- Не знам. Прозвуча ми като... почукване.

Всички се заслушаха. Гейл също го чу. Повтаряше се през няколко секунди. Лекото почукване идваше някъде отгоре.

- Ехо! - извика Лили. - Има ли някой там? - Млъкна и ехото от гласа ѝ замря. Отново чуха същото ритмично почукване.

- Нещо капе - каза Лили.

- Да - съгласи се Стафърд.

- Чуйте - обади се Гейл и преглътна. - Не искам да ви плаша, но ако това са капки, значи е заваляло.

- Но ние сме в пустинята - възпротиви се Лили.

- И тук вали - обясни Гейл. - Преди години преживях буря тук. Нямате представа колко силни могат да бъдат бурите по тези места. Ако си спомняте, в платото над нас има цепнатина. Ако водата успее да си пробие път...

- Ще се оттече тук - довърши мрачно Стафърд.

- Но това са само капки - каза Лили.

- Засега - съгласи се Гейл. И точно тогава към първата струйка се добави и втора с малко по-различно темпо на капене. А след минута чуха и първата вадичка.

38.

I

- Апаратурата за аерофотография още ли е у теб? - попита Огюстен, когато влезе, без да почука, в кабинета на Мансур във Върховния съвет по антиките.

- В среща съм - протестира Мансур и посочи тримата мъже в строги тъмни костюми на масата. - Не може ли да почака?

- Ето я! - извика Огюстен, когато забеляза голямата кутия до стената. Отвори я и погледна вътре. GWS „Слоустик“⁴⁶¹. Идеално. Тези бяха най-лесни за управление. Провери всички компоненти, горивото, дистанционното, батериите и другите уреди. Всичко си беше на мястото.

- Не е моя - опита се да го спре Мансур. - На германците е. Това е ценна апаратура. Не мога да ти я дам просто така.

Огюстен вдигна кутията на рамо и кимна на костюмарите.

- Приятно ми беше да се запознаем - каза той.

- Да я върнеш! - извика след него Мансур примирено. - Руди ще ме убие, ако ѝ се случи нещо.

- Ще е при теб още тази вечер - обеща Огюстен. - Имаш думата ми.

- Така каза и за джипиеса ми.

Вратата зад Огюстен се затвори с трясък.

II

Нокс се движеше със задоволителна скорост, докато стигна до електроцентралата, чиято ограда се простираше далеч и в двете посоки. Разкопките на Питърсън бяха зад нея. Нямаше нито време, нито желание да заобикаля. Телената мрежа беше увиснала с времето и затова бе трудно да се покатери по нея. Отиде до един от циментовите колове, където оградата беше по-опъната, огледа се дали някой не го наблюдава и се повдигна. Телта остави червени следи по пръстите му. Преметна се и се приземи тромаво от другата страна, посрещна земята с длани и колене.

Изчака малко да види дали няма да се включи аларма, след това се изправи и притича приведен през полупразния паркинг пред административната сграда. Когато наближи, една странична врата се отвори и от нея излезе ниска пълна жена, подозрително смръщена. Той се отдалечи и се скри зад паркираните коли. Жената надникна вътре в сградата и извика. Нокс ускори крачка. От сградата излезе дебел охранител. Жената посочи към Нокс. Охранителят му извика да остане на място. Но вместо да се подчини, Нокс побягна към другия край на оградата. Теренът беше коварен. Стъпи на камък, падна и си навехна коляното. Огледа се. Охранителят приближаваше към него, отзад го следваше друг, който викаше подкрепление. Нокс се изправи с мъка и закуцука към оградата. Изкачи се по нея и болката прониза крака му, когато скочи от другата страна.

Първият охранител стигна до оградата зад него. Дишаше тежко и нямаше сили за нищо друго, освен да му размаха пръст. Нокс се отдалечи с куцане, уплаши се, че бъркотията може да привлече вниманието на Питърсън и неговите хора. Коляното му пулсираше, но не смееше да забави крачка. Ако полицията научеше за тази случка, щеше да наводни мястото за минути. Нямаше и секунда за губене.

III

Летателната апаратура с дистанционно управление беше обемиста и неудобна и Огюстен нямаше как да я качи на мотора си, затова махна на такси и сложи кутията на задната седалка. Помоли шофьора да го следва до Борг ел-Араб.

Много пъти преди беше работил с такива апарати. Бяха идеални за заснемане на руини, освен това бяха и много забавни. Лесно се управляваха във въздуха, но пък издигането им беше друга работа, както и заснемането от високо.

Паркира мотоциклета си в малка горичка на около километър от разкопките на Питърсън и махна на таксито да спре до него. Шофьорът беше малко над двайсет години, имаше рядка брада и дружелюбни маниери.

- Как се казваш? - попита го Огюстен, докато му плащаше.

- Хани.

- Е, Хани, искаш ли да изкараш още една десетачка?

- Разбира се. Какво да направя?

Огюстен извади кутията от задната седалка и я отвори. Когато видя леталното устройство вътре, Хани зяпна и очите му се разшириха.

- Може ли да го пробвам?

- Разбира се, веднага щом свърша аз.

Тръгнаха през полето покрай стената, която ги делеше от разкопките на Питърсън. Когато стигнаха до хубава площадка с твърда почва, Огюстен коленичи, отвори кутията и започва да сглобява компонентите.

- Какво ще правиш с това?

- Проучване за Върховния съвет по антиките.

- Да бе!

Огюстен се ухили.

- Виждал ли си някога снимка на поле от въздуха? Няма да повярваш какви подробности се виждат на нея. - Той прикрепи пластмасовите криле към приличащия на богомолка корпус и затегна винтовете. - Канавки, стени, пътища, поселища. Изведнъж пред очите ти изникват неща, покрай които минаваш всеки ден, без да ги забележиш. - Разказа му, че техниката била открита преди приблизително сто години по случайност. Британската армия изпробвала разузнаване от въздуха над Салисбъри. Балонът се отклонил и прелетял над Стоунхендж, а снимките показали за първи път плетеницата от древни пътеки на това място.

- Ха! - възкликна Хани.

- Наистина „Ха!“ - съгласи се Огюстен. - По-добре и не бих се изразил. - Нагласи камерата под ъгъл под корпуса, за да може да прави снимки, без да се налага апаратът да се намира директно над разкопките. Изпробва дистанционното управление, за да увери, че работи. — Добре - каза той доволно. - Да започваме.

IV

Нокс пропълзя зад бараката, в която се намираше кабинетът на Питърсън. Вътре се провеждаше разгорещен разговор, но прозорците бяха затворени и той чуваше само откъслечни думи. Кайро. Полиция. Страхливец.

Белият пикап все още бе паркиран отпред. До него имаше синя тойота, досущ като онази, с която избяга неговият нападател от блока на Огюстен. Преди я нямаше. Възможно ли е някой да я е преместил, след като охранителите са им съобщили, че с Фарук идват насам? А по-важното беше дали е възможно лаптопът на Огюстен да е още вътре?

Той се приведе и отиде до колата. Стъклото беше прашно, яркото слънце се отразяваше в него и Нокс не можеше да види почти нищо вътре. Опита дръжката на вратата. Беше отключена. Провери предните и задните седалки. Нищо. Затвори тихо вратата, отиде отзад и през задното стъкло зърна нещо, наполовина покрито с платнище. Вдигна тихичко задната врата. Не беше лаптопът, както се бе надявал, а малка кутия с моливи, химикалки, бележници и други канцеларски материали. Гласовете от бараката изведнъж се усилиха, двамата мъже продължаваха да си говорят високо, докато се приближаваха към него. Той приклекна и се опита да затвори задната врата, но тя не искаше да щракне, трябваше повече сила.

- Това е лудост, преподобни - каза единият от мъжете. - Трябва да се махаме, а не да гоним вятъра из цял Египет.

- Прекалено много се тревожиш, братко Грифин.

Нокс не искаше да рискува и да тресне вратата - веднага щяха да го забележат. Реши да се отдалечи под прикритието на тойотата. Но задната врата започна да се вдига нагоре под напора на хидравликата и го принуди да се върне и да я притисне надолу. Двамата мъже идваха към него. Нямаше начин да не го забележат. Вдигна вратата, колкото да се шмугне вътре, след това я придърпа надолу и я задържа за вътрешната дръжка.

- Колко пъти да ти казвам? - ядосваше се Грифин.

- Паскал е близък с тези хора. Няма да остави нещата така, повярвай ми. Ще накара Върховния съвет по антиките да направи разследване. Може би не веднага, но ще се случи, бъди сигурен. И когато се случи, ще намерят шахтата и стълбите. Всичко ще намерят. Ще ни искат обяснение. И какво ще им кажем?

- Внимавай, братко Грифин. Изпадаш в истерия.

- Тези студенти са поверени на моите грижи - заяви Грифин. - Аз нося отговорност за тях. И се отнасям сериозно към това.

- Ти се отнасяш сериозно само към спасяването на собствената си кожа.

- Мисли каквото искаш. Връщам ги у дома. Имаш ли представа каква е египетската правораздавателна система?

- Да не казваш, че Божиите дела са престъпни?

- Казвам само, че Бог помага само на тези, които си помагат сами, а не на суетните, които си мислят, че той ще се намеси винаги когато изпаднат в беда. Смирение, преподобни. Нали все ни проповядваш смирение?

Настъпи мълчание. Изказването му удари в целта.

- И какво точно предлагаш?

- Не ме ли слушаше досега? Да хващаме първия полет, няма значение колко ще ни струва. Най-добре е да се връщаме в Щатите, но ако не успеем, и Европа върши работа. А когато историята се разчуе, което неизбежно ще стане, ще отричаме. Ще кажем, че сме действали със знанието и благословията на Върховния съвет по антиките. Нашата дума срещу тяхната дума. А у нас никой няма да повярва на египтяните, което всъщност е и най-важното.

- Много добре - каза Питърсън. - Погрижи се за студентите си. Остави Божиите дела на мен.

- Това ме устройва.

Шофьорската врата се отвори. Питърсън се качи, колата се наклони леко от тежестта му, но тласъкът се оказа достатъчно силен, за да накара Нокс да изпусне вратата. Той се опита да я хване, но беше прекалено късно. Хидравликата я вдигна нагоре. Питърсън въздъхна с досада.

- Затвори я вместо мен, моля те, братко Грифин.

- Разбира се - отзова се Грифин. И тръгна към задната страна на тойотата, където Нокс бе напълно изложен на показ под златните коси лъчи на следобедното слънце.

39.

I

- Какво ще правим? - простена Лили, когато вадата се превърна в поток.

- Да не изпадаме в паника - изтъкна Гейл. Драсна една от останалите им клечки кибрит, запали парчето свещ и се изправи.

Опънатите високо над тях чаршафи и одеяла започваха да провисват под нарастващата тежест на водата. През плата се процеждаха капки, които мокреха краката ѝ. Нямаше как да разберат колко силна е бурята. Както казваха хората — надявай се на най-доброто, готви се за най-лошото. На дъното на ямата имаше камъни и пясък. Водата ще се просмуче в него, но когато го насити, ще започне да се трупа в празното пространство.

- Трябва да копаем - реши тя.

- Какво?

Гейл опипа дъното на ямата със стъпалото си.

- Ще копаем от едната страна и ще трупаме в другата. Така ще направим място на водата да се оттича и ще имаме на какво да стъпим.

Всички мълчаха, докато обмисляха тази идея - жалък опит да се противостои на огромна опасност. Но беше по-добре от нищо.

- Да го направим - каза Стафърд.

II

Нокс се приготви за неизбежното си разобличаване, докато Грифин се приближаваше към задната част на тойотата, но вместо да погледне надолу, той се взираше в небето. След малко Нокс чу какво бе привлякло вниманието му - двигател като на автоматична резачка за дърва забръмча силно за известно време, а след това заглъхна. Грифин ставаше все по-смръщен. Тресна задната врата, без да поглежда, и отиде до шофьорския прозорец.

- Чуваш ли това? - попита той.

- Какво, братко Грифин?

- Това! - И посочи с пръст към небето. - Това е безпилотна летателна машина с дистанционно управление. Французинът Паскал снима разкопките ни.

- Сигурен ли си?

- Колко такива машини си виждал тук, откакто почнахме да копаем?

- Нито една - призна Питърсън.

- И мислиш, че е съвпадение появата ѝ точно днес?

Настъпи тишина.

- Ще го открие ли?

- Със сигурност - заяви Грифин. - Нима забрави как ние го открихме?

- Тогава го спри - нареди Питърсън.

- Какво искаш да кажеш?

- Каквото казах. Извикай охраната ни. Вземи му камерата, преди да заснеме нещо с нея.

- Нe можем да го направим!

- Нямаш избор, братко Грифин. Освен ако не искаш любимите ти студенти да платят за твоето малодушие.

- Добре - смръщи се Грифин. - Но след това се махаме.

- И това ще е страхотна загуба - каза Питърсън. Включи на скорост и потегли по изровената повърхност, като взе и Нокс със себе си.

III

Търсенето на Нокс не вървеше добре.

- Това е нелепо - обади се Хосни. - Той се измъкна. Примири се.

- Не се е измъкнал - отвърна ядосано Фарук и разпери ръце. Стояха на северния бряг на езерото Мареотис - пуст и открит, с изключение на няколко участъка, обрасли с тръстика, които те вече бяха претърсили.

- Как е възможно да се измъкне, без да го забележим?

- Може да се е удавил - промърмори Хосни. - След ден-два ще изплува на повърхността.

Фарук изсумтя. Не вярваше Нокс да постъпи достойно.

- Тук някъде е - заяви той. Отвори вратата на колата, седна и пусна парното, за да изсуши мокрите си крака. - Знам, че е тук.

- Стига, шефе. Момчетата са уморени. Да приключваме за днес.

- Той е убиец. Избягал убиец.

- Не може искрено да го вярваш, нали?

- Ако не беше натиснал спирачките, той нямаше да се измъкне.

- И в предната кола ли трябваше да се забия? - Хосни въздъхна дълбоко и разпери ръце. - Виж, шефе, може още да е тук, но не можеш ли да допуснеш, че е възможно и да се е измъкнал? Да пратя ли момчетата да проверят местата, където може да е отишъл?

- Като например?

- Апартаментът на Паскал например. И онзи Костас, у когото го арестувахме вчера. Или в хотела му. Разкопките на Питърсън.

- Не и Питърсън - възрази гневно Фарук. - Нямам намерение да го гледам как злорадства, че Нокс отново ми се е измъкнал. Нямам намерение да си причинявам това, ясно ли е?

- Добре. Само ще пратя кола да огледа пътя. Това е всичко. Дори няма да разберат, че ги проверяваме. Останалите могат да се върнат в Александрия. - Той се обърна и се отдалечи, без да дочака позволение.

Фарук вдигна ядосано глава, но не каза нищо. Много добре разбираше как този провал го излагаше. Хосни беше прав. Трябваше бързо да заловят Нокс. Само така можеха да си върнат авторитета. Къде може да е отишъл? Спомни си избухването му на разкопките на Питърсън, твърденията, че онази жена Гейл пази в компютъра си някакви снимки. Обзе го безпокойство. Ако отиде да ги търси, значи е бил искрен. Отърси се от безпокойството, обади се в участъка и помоли да го свържат с Малави. Разговаря с колегата си там, който се казваше Гамал.

- Искам само да ви предупредя - каза той. - Човек, от когото се интересуваме, може да пътува към вас.

- И защо се интересувате от него?

- Търсим го за убийство - каза Фарук.

Гамал затаи дъх.

- Подробности?

- Казва се Даниел Нокс. Археолог. Копелето е убило началника на Върховния съвет по антиките тук, мъж на име Омар Тауфик.

- И защо мислите, че идва към нас?

Фарук се поколеба. Ако омаловажи историята, няма да направят нищо. Трябваше да убеди Гамал, че ситуацията е сериозна.

- Засякохме телефонно обаждане. Сигурно е, че пътува към вас. Търси един компютър. Той принадлежи на друг археолог. Гейл... както там ѝ беше фамилията. Същата, която отвлякоха.

- Да му се не види - промърмори Гамал. - Само това ни трябваше. Представа си нямате как са се разбунили духовете вече. Как да го разпознаем?

- На около трийсет години е. Висок. С тъмна коса. Атлетична фигура. Англичанин. Претърпял е катастрофа, личи си по лицето му. - Пое си дъх. - И да знаете, че е хлъзгав. А също така и опасен. Почти ми призна как е убил Тауфик. Хвалеше се. Сигурно вече е въоръжен и никак не се шегува, повярвай ми. Ако сте разумен, първо ще действате, после ще питате, нали ме разбирате.

- Благодаря за съвета - каза сухо Гамал.

- Просто си върша работата - отвърна му Фарук.

IV

- Е, искал си да ни видиш - каза Тарик. - Ето ни.

Нагиб кимна на събраните в стаята мъже. По лицата им бяха изписани най-различни изражения - от безразличие през подозрителност до открита враждебност. Не можеше да ги вини. Това бяха доброволците на Амарна, неформални пазители на реда и гидове, които бяха оставени да действат както намерят за добре, стига да държат нещата под контрол. Длъжността се предаваше от баща на син, носеше авторитет и доходи. Но нещата бяха започнали да се променят. Националното правителство и местните власти се опитваха да ги изтласкат и започнаха да внедряват външни хора като него в тяхната общност. Нищо чудно, че се отнасяха хладно към опитите му да спечели тяхното доверие.

- Аз съм инспектор Нагиб Хюсейн - поде той. - Нов съм в този район. С някои от вас съм се срещал и преди, но...

- Знаем кой си.

- Вчера бях в пустинята. Намерих труп на младо момиче.

- Синът ми Махмуд я намери - избоботи Тарик. - Докладва ти, както ни е наредено да правим.

- Да - съгласи се Нагиб. - И съм му много благодарен, повярвай ми. Но не мога да разбера коя е и какво точно ѝ се е случило.

Тарик поклати глава.

- Не е тукашна. Само това можем да ти кажем.

- Сигурен ли си?

- Познаваме си хората.

- Имате ли представа откъде може да е дошла?

- Вече не сме така изолирани като преди, както знаеш. Хората идват и си отиват.

- Но вие ги виждате. Забелязвате ги.

- Тази не сме я забелязали.

Нагиб се наведе напред.

- У нея намерихме фигурка. Антика от Амарна.

Мъжете се спогледаха, по лицата им се изписаха изненада и любопитство.

- Това какво общо има с нас?

- Дочух, че няма по-опитни в намирането на антики от доброволците. Че можете да намирате находки, които дори археолозите не успяват.

- Правилно си дочул - кимна Тарик. - И естествено, веднага съобщаваме за тях.

- Естествено - съгласи се Нагиб, след като смехът утихна. Извади фигурката от джоба си и им я подаде.

- Може би имате представа откъде се е взела?

Тарик я разгледа, поклати глава и я подаде на седящия до него.

- Повечето подобни антики са в долината. Там вече не ни пускат.

Нагиб се намръщи.

- И защо?

- Питай твоя приятел капитан Халид - вметна сърдито Тарик. - Ако ти каже, ще съм ти благодарен да споделиш с нас. Завзел е източник на добри доходи. - От всички страни се чу одобрително шушукане.

- Кога се случи това? - попита Нагиб.

Тарик сви рамене, наведе се към мъжа до него и двамата започнаха да си шепнат.

- Преди шест месеца - каза после той.

- Сигурен ли си?

- Да - отвърна Тарик и кимна към проливния дъжд навън. - В деня след последната голяма буря.

V

Огюстен отдавна не бе управлявал летателна машина с дистанционно. Но след като я издигна във въздуха, ръцете му си припомниха какво се прави и той започна да се забавлява. Закара я на няколко пъти над разкопките на Питърсън, а Хани снимаше с дистанционното на камерата, когато му наредеше. Внезапно таксиметровият шофьор вдигна ръка и посочи бял пикап, който идваше към тях. В багажника му се возеха трима едни гардове, взиращи се в небето като влъхвите, които следват Витлеемската звезда.

- Нали беше официално проучване на Върховния съвет по антиките? - промълви Хани.

- Най-добре да тръгваш - каза Огюстен.

- Ами ти?

- Аз ще се оправя.

- Не мога да те оставя.

- Това не е твоя битка.

Хани сви рамене, кимна, остави дистанционното и се изниза.

Огюстен върна безпилотната машина над пътя и подмами пикапа да я следва, след това направи голям кръг, за да даде време на Хани да стигне до таксито си и да потегли. После насочи безпилотния апарат към себе си и повървя малко, без да откъсва очи от него. Чу двигателя на пикапа. Някой извика. Бяха го забелязали. Нямаше време за номера. Заби самолетчето в земята на петдесет метра пред себе си. Корпусът се счупи и пластмасовите криле се отделиха. Огюстен хвърли дистанционното и затича с всички сили към апарата. Огледа се набързо и видя, че тримата мъже се приближават пеша. Опита се да изтръгне камерата, но тя се затегна за корпуса. Взе цялото устройство и се опита да свали камерата в движение. Краката му се оплетоха в опашката и той се просна на земята, но поне тогава успя да отдели камерата. Първият от преследвачите му беше само на няколко крачки зад него. Направи отчаян плонж, за да го хване. Хвърли се и докопа глезена му, така че Огюстен отново падна. Но успя да се изправи на крака. Горичката беше само на двайсетина метра пред него. Стигна до мотора си, яхна го, запали двигателя и погледна назад. Преследвачите му бяха изостанали значително. Стояха на място и дишаха тежко. Форсира победоносно двигателя и им махна закачливо, докато се отдалечаваше с бясна скорост от дърветата към пътя.

Пикапът го удари странично. Той се плъзна по бронята му и се блъсна в предното стъкло, от другата страна на което за миг зърна Грифин. Личеше, че е шокиран от сблъсъка не по-малко от Огюстен. В следващия миг полетя във въздуха, целият свят се завъртя. В него се бореха страхът и любопитството дали това е последното нещо, което вижда.

40.

I

Копаенето не беше лесно. Пясъкът и камъните се бяха споили като бетон през вековете. Ноктите на Гейл скоро се счупиха и започнаха да кървят. Но страхът не й позволяваше да спре. По стените на ямата бяха започнали да се спускат водни струйки и се събираха в локви на дъното.

- Може ли да запалиш клечка кибрит? - попита задъханата Лили.

- Останаха ни само две.

- Мисля, че намерих нещо.

- Какво? - попита Стафърд.

- Не знам. Защо според теб поисках да запалим клечка?

Светлината жегна очите на Гейл - стояха в тъмното от дълго време. И този мирис на сяра! Запали свещта и я приближи. Лили беше права. Близо до дъното наистина имаше нещо. Един ред йероглифи.

- Какво пише? - попита Лили.

Гейл поклати глава. Трудно виждаше избледнелите йероглифи под слабата светлина, да не говорим за разшифроване. Но самият факт, че се намираха там, я развълнува достатъчно. От грубите стени на входа и погребалната зала беше предположила, че това е една от многото незавършени гробници, надупчили скалите по тези места, изоставена заради лошото качество на варовика или защото епохата на Амарна е свършила, преди бъдещият обитател да е починал. Това място приличаше много на близката фараонска гробница и Гейл си помисли, че е възможно шахтата да е защитно съоръжение на погребалната зала. Но вече ѝ се струваше, че това заключение е погрешно. Ровът във фараонската гробница си имаше логично обяснение, защото входът ѝ беше в долината и бе изложен на опасност от наводнения. Но входът на тази гробница не беше в ниското, беше по-близо до тавана, отколкото до дъното. Нямаше съществена опасност от наводнения, поне не и преди да се образува цепнатината, така че наличието на яма не беше наложително. Защо я бяха направили толкова дълбока? Вече бяха изкопали шест метра, а не бяха стигнали до дъното. Може би не беше яма, а нещо друго.

- Е? - попита Лили.

Гейл подаде на Лили свещта, за да изгребе още малко пясък.

- Предполагам, че никой от вас не е влизал в гробницата на Сети I, нали? - попита тя.

II

Огюстен полежа замаян на пътя известно време, преди да се огледа и да види, че е заобиколен от Грифин и неговите охранители. Мъжете го гледаха тревожно и очакваха да е сериозно ранен или мъртъв, но той ги изненада, като се опита да се изправи на крака. Не успя. Те го вдигнаха и го хвърлиха безцеремонно отзад в пикапа. Изпитваше силни болки в главата, гърдите и крака. Толкова силно му се повдигна, че се обърна настрани да повърне. Но пристъпът се размина. Отново се отпусна по гръб и се взря в охранителя, който се бе надвесил над него.

- Само да си ми повредил мотора, нещастно копеле... - предупреди го той.

Мъжът се усмихна и извърна очи.

Завиха от пътя и минаха по тухлен мост. Пулсиращата болка се превърна в режеща. Спряха пред ниска тухлена постройка. Грифин слезе от колата и отключи металната врата. Огюстен изстена, докато го влачеха към сградата. Там се бяха насъбрали няколко от по- младите сътрудници на Питърсън и го гледаха намръщено, сякаш бяха доволни, че си е получил каквото заслужава. С тях беше и ръбата руса жена, същата, която видя да тръгва с Грифин от разкопките предния следобед. Тя изглеждаше разтревожена и отвратена.

Хвърлиха го на пода между етажерка и бюро. Врата се затвори с трясък, чу се превъртане на ключ и той потъна в почти пълен мрак. Полежа така, като през цялото време му се плачеше, защото болката беше много силна. Пъхна ръка под ризата си към ранения си гръден кош. Не напипваше счупване, само охлузвания. В ума му нахлу мил детски спомен - как скача в един водопад, но се оказва, че вирът под него е много по-плитък, отколкото му бе изглеждал. След като се съвзе от шока, майка му започна да възхвалява железните му кости. Потисна вика, който се надигна в гърдите му, когато се изправи на крака. Беше доволен, че изпитва такава болка, но успява да се контролира. Толкова мъжествен не се бе чувствал от седмици. Завлече се до вратата. Ако съдеше по студенината, беше направена от стомана. Нямаше нито дръжка, нито резе от вътрешната страна.

След няколко минути чу стъпки отвън и тракане на ключ в ключалката. Вратата се отвори и в помещението нахлу следобедната светлина, която така го заслепи, че известно време виждаше само силуети. Бяха трима. Светнаха и крушката, която висеше от тавана. Двама влязоха, един остана отвън и затвори вратата след тях.

Огюстен премигна, очите му най-накрая се адаптираха. Бяха Грифин и светлокосата млада жена, която носеше поднос с медицински принадлежности.

- Ето го - промълви Грифин и скръсти ръце.

- Искам си портфейла - каза настоятелно Огюстен. - И телефона.

Въпреки че говореше съвсем тихо, ребрата го боляха при всяка дума.

- Разбира се - изсумтя Грифин. Обърна се към жената. - Е, нали искаше да го прегледаш?

Тя остави подноса на земята. Беше недодялана, кокалеста и мускулеста, с леко остри черти. Беше наясно с външния си вид и се чувстваше неудобно, когато я зяпат. Бледа кожа с лунички, уханна и влажна от щедрата употреба на лосион против изгаряне. На дългата ѝ тънка шия висеше семпло кръстче на сребърно синджирче. Тя се изправи, наведе глава и косата ѝ се посипа пред лицето.

- Коя, по дяволите, си ти? - попита Огюстен.

- Тук съм, за да те прегледам - отговори тя. - Няма да отнеме много време.

- Да ме прегледаш?

- Да се уверя, че няма счупвания и разкъсвания. - Жената се намръщи, вероятно притеснена от френския му акцент. - Знаете ли какво е разкъсване? - попита тя.

- Да - не ѝ спести сарказма си Огюстен. - Знам какво е разкъсване. Ами ако нещо е разкъсано?

Тя погледна изпитателно Грифин.

- Тогава ще ви закарам в болница.

Я виж ти! - помисли си Огюстен. Хвана се за хълбока и затаи дъх.

- Мисля, че със сигурност имам разкъсване - заяви той.

Жената избухна в смях, който приличаше на хълцане. Сложи длан пред устата си, сякаш беше направила нещо грубо. Огюстен с изненада установи, че му се струва симпатична.

- Лекар ли сте? - попита малко по-учтиво.

Тя поклати глава.

- Не точно. Не.

- Претърпях тежка катастрофа - започна той настъпателно. - Може да съм сериозно ранен. Трябва да отида...

Чу се почукване на вратата. Млад мъж с късо подстригана руса коса подаде глава.

- Какво има пък сега? - попита раздразнено Грифин.

- Хората от авиокомпанията - съобщи младежът. - Искат да говорят с вас.

- Зает съм.

- Кредитната карта е на ваше име. Искат да говорят с вас.

Грифин въздъхна ядосано, шефът ставаше жертва на собствената си значимост.

- Прегледай го и си тръгвай - нареди троснато на жената. - И не се поддавай на опитите му да изтръгне нещо от теб.

- Няма - успокои го тя.

- Рамиз е отвън. Повикай го и при най-малката неприятност. Той знае какво да прави.

- Добре.

Грифин затвори вратата след себе си. Ключът се превъртя в ключалката. Огюстен се усмихна на жената.

- Е - каза той и потри ръце. - Да започваме с прегледа.

III

През първите петнайсет минути от пътуването Нокс се боеше, че Питърсън ще го открие всеки миг в тойотата си. Но постепенно започна да се отегчава и се наложи сам да си напомня, че се намира само на метър от човека, за когото бе почти сигурен, че се опита на два пъти да го убие.

Доколкото можеше да прецени, караха по хубаво оживено шосе. По ъгъла на слънчевите лъчи прецени, че пътуват на юг. Вероятно към Кайро, макар Нокс да нямаше идея защо. След около два часа Питърсън натисна рязко спирачките и Нокс се удари в задните седалки. На таблото светна червената лампичка за горивото. Отбиха и спряха. Питърсън слезе от колата и развъртя капачката на резервоара, която се намираше точно до главата на Нокс. Горивото потече. Нокс се стараеше да стои напълно неподвижен, и най-малкото движение щеше да го издаде. Капачката се върна на мястото си. Нокс чу стъпки. Позволи си да поеме дъх. Седна точно навреме, за да види как Питърсън влиза да плати. Прескочи на задните седалки с намерението да слезе, но видя някакви листове хартия, пръснати на предната дясна седалка. Най-горната страница представляваше разпечатка от археологическия дневник на Гейл в интернет, нейна снимка с двама колеги от екипа на Фатима. Почуди се какво да прави, след това бутна листа и видя, че отдолу също има разпечатка, този път с указания как се стига до имението на Фатима в Хермополис. Значи това било. Питърсън се боеше, че снимките са още в компютъра на Гейл.

Чу се тряскане на врата. Той вдигна поглед и видя Питърсън да излиза. Нямаше време да се върне на старото си място. Когато Питърсън се качваше в колата, Нокс вече бе клекнал зад шофьорската седалка.

41.

I

- Хората от авиокомпанията? - повтори въпросително Огюстен. — Ще пътувате ли някъде?

Младата жена му се усмихна предпазливо.

- Тук съм, за да ви прегледам и да се уверя, че сте добре. Не за да си говорим.

- Ами ако не съм добре? Мисля, че съм сериозно ранен. Имам нужда от истински лекар.

- Тогава сте забележително държелив за човек на прага на смъртта. А аз знам какво правя. Наистина. И се боя, че само аз мога да ви прегледам. И без това ми беше достатъчно трудно да убедя господин Грифин да... - Тя млъкна, ядосана на себе си, че се бе изпуснала дотолкова.

Огюстен се отказа. Ако сега я притисне прекалено, ще я настрои против себе си. До стената имаше табуретка, на която стъпваха, за да достигат горните полици. Тя я придърпа и се покачи на нея, за да разгледа скалпа му, като внимателно разгърна косата и почисти раните. Блузата ѝ беше до лицето му. В пролуките между копчетата той зърна бледата ѝ кожа с лунички и твърдите бели чашки на старомоден сутиен. Тя дезинфекцира раните. Огюстен положи всички усилия да се сдържи дори да не мигне. Тя слезе от табуретката и застана лице в лице с него, повдигна клепачите му един по един и надникна в очите му. Ирисите ѝ бяха сини на точици, а зениците ѝ разширени, също като неговите.

- Свалете си ризата, моля - каза тя.

- Как се казвате? - попита той.

- Моля ви. Чухте господин Грифин.

- Само името. Друго не искам да знам.

Тя му се усмихна неохотно.

- Клеър.

- Клеър. Обожавам това име. - И чевръсто си разкопча ризата. - Знаете ли, че на френски значи светлина?

- Да.

- Отива ви. Баба ми се казваше Клер. Прекрасна жена. Наистина чудесна. Имаше най-нежните ръце.

- Така ли?

- Разбира се. - Направи болезнена гримаса, докато вадеше ризата си от панталона. Съблече я и погледна засрамено корема си, щеше му се да бе правил повече упражнения напоследък.

- Значи сте археолог, нали, Клеър?

- Не разговарям с вас.

- Предполагам, че сте, щом работите тук.

Тя въздъхна.

- Аз съм администратор на проекта. Защото говоря и пиша на арабски.

- Говорите арабски? Как така?

- Баща ми се занимаваше с петролен бизнес. Израснала съм в Залива. Знаете колко лесно децата учат езици. Затова преподобният ме покани. И заради медицинския ми опит. Той винаги е от полза на такива места.

- Такива места?

Страните ѝ пламнаха и тя наведе очи.

- Нали разбирате.

- Не - намръщи се Огюстен. - Не съм сигурен, че разбирам. Освен ако нямате предвид такива примитивни места, където си нямат никакви лекари.

- Изобщо нямам това предвид - протестира тя. - Както вече казах, израснала съм в Близкия изток. Харесва ми тук. Но на младите хора им е неудобно да ходят на лекар дори у дома, а пък когато са в чужда страна и не говорят езика... - Опита се да се усмихне. - Ние, американците, не си падаме много по пътуването.

- И какъв точно медицински опит имате? Щом ще ме преглеждате, трябва да знам.

Тя постави длани на гърдите му и леко опипа гръдния му кош, слушаше внимателно и поглеждаше лицето му за изражение на болка.

- Следвах медицина пет години.

- Пет години? И просто се отказахте?

- Баща ми се разболя. - Тя наклони глава настрани, чудеше се защо се доверява толкова на непознат. - По това време вече не работеше. Нямаше... добра осигуровка. Майка ми беше починала по-рано. Трябваше някой да се грижи за него.

- И вие го направихте?

Тя кимна, но мислите ѝ бяха другаде.

- Някога грижили ли сте се за такъв човек? Който умира?

Той поклати глава.

- Цял живот съм се грижил само за себе си.

- Питърсън и църквата му бяха чудесни. Направиха толкова много за нас. Имат доброволческа програма. Никога не бих се справила без тях. Имат и хоспис, където баща ми... нали се сещате. Имат и сиропиталище, приют за бездомници, много неща. Те са добри хора. Наистина са такива. Преподобният е добър човек.

- И затова ли сте тук? От благодарност?

- Предполагам, че да.

- Вчера ви видях да си тръгвате от разкопките.

Тя се почеса по носа, правеше се, че не е чула или не е разбрала Но Огюстен остави изречението да виси във въздуха и тя се пречупи пред мълчанието му. Вдигна към него очи малко уплашено.

- Какво имате предвид?

- Вчера дойдох с полицията за разпити. Грифин ви откарваше от разкопките, когато ние пристигнахме. Къде ви скри?

Тя преглътна притеснено.

- Никой не ме е крил.

- Напротив, скриха ви.

Тя вдигна очи. Погледите им се срещнаха за миг. Огюстен усети как сърцето му заби по-силно, Клеър се извърна също толкова смутено.

- Добре сте - каза тя и си събра принадлежностите върху подноса. - Само охлузвания и отоци. Нищо друго.

- Знаете какво се е случило онази нощ, нали? - попита тихо Огюстен. - Знаете какво се е случило с Омар и Нокс.

- Не знам за какво говорите.

- Напротив, знаете - настоя той. - Кажете ми.

Тя се втурна към вратата и заудря по нея, за да ѝ отворят.

II

- Сети I? - удиви се Лили.

- Фараон от началото на Деветнайсетата династия - обясни Гейл, докато копаеше пясъка с ръце. - Идва на власт около петдесет години след Ехнатон. Погребан е в Долината на царете.

- И какво за него? - намеси се Стафърд.

- Гробницата му е доста семпла на пръв поглед Входната шахта води към погребална зала с ров точно пред нея.

- Като тази ли?

- И като във фараонската гробница. После се оказало, че ровът изобщо не е ров. А шахта, която води към истинската погребална зала. Направена е да изглежда като ров, за да се заблудят потенциалните обирджии. Разбира се, това не помогнало.

- И мислиш, че и това тук е същото? - попита Лили.

- Шахта към същинската гробница?

- Възможно е - кимна Гейл. - Как не се сетих по- рано?

- Колко може да е дълбока?

- Шахтата в гробницата на Сети е сто метра. Но тя е изключение. Обикновено са по няколко метра дълбоки. А тези йероглифи означават, че сме наближили нещо.

- И каква полза? - промърмори Стафърд. - Няма да ни изведе навън.

- Вероятно не - съгласи се Гейл. - Но ще има къде да се оттича водата. Да не би да имаш по-добра идея?

- Не - призна Стафърд. - Нямам.

III

Никой не отвърна на Клеър. Тя отново заудря по вратата. Пак нищо. Огюстен се приближи бавно към нея, стараеше се да не изглежда заплашителен. Тя отстъпи към стената и вдигна подноса като щит пред гърдите си, а медицинските принадлежности върху него се разпиляха около краката ѝ.

- Оставете ме на мира - избъбри тя, не смееше да го погледне в очите.

- Просто ме чуйте.

- Моля ви.

- Само минутка. Нищо друго не искам.

Тя се извърна, чувстваше се неудобно от близостта му и докосването на тялото му до нейното.

- Добре - съгласи се. - Една минута.

42.

I

Предното стъкло на ладата на Нагиб се беше запотило от бурята. Не виждаше нищо. Отвори леко прозорците и пусна парното. Седеше и разсъждаваше върху срещата си с Тарик и доброволците и това. което бе научил от нея. Случаят се усложняваше прекалено, за да работи сам по нето. Трябваше да каже на шефа си.

- Не може ли да изчака до сутринта? - въздъхна Гамал. - Имам работа в момента.

- Може да се окаже важно.

- Е? Какво?

- Нещо се случва в Амарна според мен.

- Не искам да слушам тия глупости пак! - ядоса се Гамал. — Светът не се върти около теб, ясно ли е?

- У момичето, което намерихме, имаше статуетка от Амарна. Според мен е открила нещо, вероятно неизвестни руини. Нали познаваш капитан Халид, старшия туристически полицай? Забранил е на местните доброволци...

- О, не казвай нищо повече. Да не би да се каниш да кажеш това, което си мисля?

- Казвам само, че според мен той знае нещо. Мисля, че трябва да го проверим.

- Да проверим туристическата полиция? - удиви се Гамал. - Да не си се побъркал? Не си ли научи урока в Миня?

- Онова беше различно. Ставаше въпрос за армията.

- Чуй ме, получи тази работа само благодарение на приятелите си. Ако пак постъпиш по същия начин, те няма да ти помогнат втори път, повярвай ми. Никой няма да ти помогне.

- Но аз само...

- Никога ли не слушаш, когато ти се говори? Да не съм чул и дума повече! Ясно ли е? Нито думичка!

- Да, шефе - въздъхна Нагиб. - Разбрах.

II

Клеър завари Грифин да подрежда книжата от шкафовете в кашони, които Майкъл и Нейтън отнасяха в пикапа.

- Е? - попита той кисело. - Как е нашият гост?

- Има нужда от истински лекар.

Грифин кимна.

- Резервирали сме си билети за полета тази вечер от Кайро за Франкфурт. Ще наредя на Рамиз да го пусне веднага щом се издигнем във въздуха.

- Къде са всички останали?

- В хотела, събират си багажа. И ние трябва да тръгваме натам. - Погледна си часовника. - Мога да ти дам пет минути, за да си прибереш нещата.

- Всичко е в хотела.

- Добре. - Напълни и последния кашон и затвори вратата на шкафа. - Тогава да тръгваме. - Отидоха при пикапа, качиха се и потеглиха. Клеър погледна тревожно към склада.

- Какво има? - попита Грифин, усетил безпокойството ѝ.

- Той ми каза нещо. За онези заложници в Асют.

- Опитва се да те манипулира. Предупредих те да не разговаряш с него.

Клеър се огледа. Мики и Нейтън подскачаха на задната седалка заради неравностите и се смееха като деца. Често ѝ се струваше, че са инфантилни. Не бяха виновни, че тук се случваха лоши неща. Доверяваха се изцяло на Питърсън, без да се замислят, защото беше Божи човек. Не можеше да ги вини, и тя беше направила същото. Те бяха нейни другари и приятели, каквото и да казваше онзи французин

- Да - съгласи се тя и се опита да прогони Огюстен от ума си. - Каза ми.

III

Времето се промени удивително бързо. В един миг лицето на Нокс бе огряно от слънчеви лъчи, проникващи през прозореца, а в следващия небето се покри с гъсти тъмни облаци и температурата рязко спадна. По покрива на тойотата паднаха първите капки дъжд и скоро започнаха да барабанят с пълна сила. Включиха се дългите светлини и чистачките започнаха ритмично да потракват. Трафикът ги принуди да забавят скоростта и да внимават къде минават заради огромните локви, които бързо се образуваха по шосето.

Питърсън даде мигач и зави, излезе от шосето покрай Нил и пое по тесен виещ се път. Подскачаха от дупка на дупка и вдигаха във въздуха водата от локвите. Настана истински потоп и така притъмня, че все едно беше посред нощ. След около двайсет минути колата започна едвам да пълзи, набра за кратко скорост и отби върху камениста площадка, покрита с подгизнал пясък. Питърсън вдигна ръчната спирачка и угаси фаровете, спря двигателя и чистачките и откопча предпазния колан. Отвори вратата, пое дълбоко дъх и тръгна с бърза крачка.

Нокс се изправи, и двата му крака бяха изтръпнали и схванати. Блесна светкавица и освети Питърсън, който газеше назад към пътя и се пазеше от дъжда с ръка над главата. Нокс му даде малко време, след това отвори вратата и тръгна след него в разбеснялата се буря.

IV

Клеър гледаше като хипнотизирана новините на телевизора във фоайето на хотела. Багажът ѝ беше до краката ѝ.

- Побързай - подкани Грифин. - Нямаме време.

- Виж - каза тя.

Той се взря озадачен в екрана.

- Какво да видя?

Тя се поколеба за миг. Наоколо имаше прекалено много хора. След това тихо каза:

- Нашият... гост ми каза, че тази жена му е приятелка. И че Нокс ѝ е пратил някакви снимки на това, което сме намерили.

- Да не си се побъркала? - изсъска Грифин. - Не можеш да говориш за това тук.

- Просто погледни. Не виждаш ли?

Грифин се обърна към екрана.

- Какво да виждам?

- Позата ѝ. Мозайката.

Той пребледня.

- О, Господи! - промълви. Поклати глава. - Не. Това е съвпадение. Няма начин да не е.

- И аз така си помислих - съгласи се Клеър. - Но не е съвпадение. Просто не е. Тя се опитва да изпрати послание.

- Трябва да тръгваме, Клеър - каза умолително Грифин. - Трябва да отидем до Кайро и да хванем самолета. Ще ти обясня всичко, когато...

- Няма да дойда - заяви Клеър.

- Какво искаш да кажеш?

- Ще се върна на разкопките. Ще пусна Паскал. И ще му покажа мозайката.

- Съжалявам, Клеър. Не мога да ти позволя да го направиш.

Тя се обърна към него и скръсти ръце на гърдите си.

- И как точно смяташ да ме спреш? - Погледът му се стрелна към пикапа, на който студентите му товареха багажа, сякаш се чудеше дали може да ги накара да я отвлекат. - Ще направя сцена - предупреди го тя. - Кълна се, че ще направя. Говоря арабски, забрави ли? Ще кажа на всички какви ги вършите.

- Какво вършим ние - напомни ѝ той.

- Да - съгласи се тя. - Какво вършим ние.

Над горната му устна изби влага. Обърса я с пръст.

- Няма да посмееш.

- Да видим.

Изражението му се промени, опита се да се договори с нея.

- Нека поне измъкна момчетата оттук.

- Дай ми ключа за склада и вещите му. Ще ти дам време да хванеш самолета.

- Египтяните ще обвинят някого за това, Клеър. Ще им останеш само ти.

- Знам.

- По-добре тръгни с нас. Кълна се, че в мига, в който се издигнем във въздуха, ще наредя да пуснат Паскал, ще се погрижа да научи всичко, което трябва да знае.

- Тогава може да е прекалено късно.

Отвън се чу клаксон. Грифин не издържа на погледа на Клеър, сведе очи засрамен и объркан.

- Не мисля само за себе си - оправда се той. - Те са още деца. Някой трябва да се погрижи за тях.

- Знам - кимна Клеър. И протегна ръка за ключа и вещите на Огюстен. - А ти тръгвай - подкани го.

43.

I

Нокс проследи Питърсън до висока стена със спретната редица добре поддържани палми като стражи пред нея. Имението на Фатима в Хермополис, точно както очакваше. Спазваше дистанция зад него, но въпреки това Питърсън като че ли усети нещо, обърна се рязко и се взря в тъмнината. Нокс замръзна, надяваше се поройният дъжд да го скрие. Питърсън се насочи отново напред, стигна до глав- ната порта, от двете страни на която мъждукаха маслени лампи. Знак приканваше посетителите да звъннат на звънеца. Но Питърсън нямаше намерение да го прави. Подмина с бърза крачка портата и стигна края на стената, зави зад ъгъла и продължи да гази в мокрия пясък и да търси друг начин да влезе. Задната врата очевидно бе заключена от вътрешната страна и не можеше да се отвори. Той направи пълен кръг и се спря под една палма. Помисли малко, след това пъхна крак между стената и ствола на дървото и се повдигна, за да се увери, че вътре няма никой и може незабелязано да се приземи от другата страна. Преметна крак върху зида, яхна го и се спусна. Чу се сумтене, плискане и тропот. След това настъпи тишина.

Нокс се почуди дали да не звънне на главната порта и да вдигне тревога. Питърсън ще трябва дълго да обяснява какво прави там. Но и за Нокс нямаше да е празник, не можеше да рискува да го хвърлят пак в ареста. Затова и той пъхна крака си като Питърсън, хвана се за горната част на зида и се прехвърли. Питърсън имаше предимство с времето, но пък Нокс познаваше мястото. Мина напреко между лекционната зала и кухните и стигна до вътрешния двор, към който гледаха спалните помещения. Всички светлини бяха угасени, затова забеляза Питърсън, когато той светна с фенерче, за да се допита до разпечатките си и да се помъчи да разбере коя е стаята на Гейл. Нещо изтрака в кухните. Някой изруга тихо. А след това се чу и ядосан вик.

- Стой на място - изкрещя мъж и всички врати към вътрешния двор рязко се отвориха. - Ръцете на главата! - Засада. Питърсън се обърна и побягна, а полицаите го подгониха, като продължиха да му крещят заповеди и да размахват фенерчетата си. Междувременно оставиха френския прозорец към спалнята на Гейл мамещо отворен.

Нокс побърза да се спаси от дъжда, обувките му джавакаха по теракотените плочи. Лаптопът ѝ беше отворен на бюрото. Той измъкна от него кабелите, прибра го в чантата му и я метна на рамо. Точно тръгваше към френския прозорец, когато чу стъпки и видя лъч на фенерче. Легна на пода и се претърколи под бюрото. Влязоха двама полицаи и се отърсиха от дъжда.

- Точно тази нощ да завали - избоботи единият. - Шест месеца само слънце и точно днес да завали, сякаш целият свят е пламнал и трябва да се гаси.

- Най-добре да се обадя на нашия човек в Александрия - каза другият със същия дрезгав глас. - Той ще чака новини.

- Тези няма да му харесат - промърмори първият.

- Мисля, че той ще... - Млъкна. Нокс забеляза, че калните следи, които бе оставил по пода, водеха право към него. Изскочи изпод бюрото и стресна полицаите, шмугна се между тях и излезе през френския прозорец на двора. Другите полицаи се завръщаха изцапани и с празни ръце от преследването. Нокс хукна в обратна посока към дъното на имението. Задната порта беше заключена с резета горе и долу. Горното се плъзна лесно, но долното заяде. Трябваше да го разклати здраво, преди да го отвори. Чуваше зад себе си стъпки. Лъчите на фенерчетата го намериха. Дръпна вратата към себе си, но тя се опря в подутата от дъжда земя. Мушна се в пролуката, но вратата се затвори и приклещи лаптопа. Трябваше да го обърне, за да го измъкне. След това вече излезе в пустинята, а лаптопът се удряше в гърба му, докато бягаше.

Не спираше да вали. Той погледна назад. Светлини и крясъци. Пред него се изпречи ниска ограда, прескочи я на една крачка, но се подхлъзна, когато се приземи. Светкавица освети табела на Върховния съвет по антиките, когато Нокс се изправяше. Мокрите му панталони залепнаха за краката. Тръгна към табелата, търсеше нещо познато. Последното му посещение тук беше при съвсем различни обстоятелства. Чу отваряне на врати. Изрева двигател, включиха се дълги светлини и сянката на Нокс се просна далеч напред, а едрите дъждовни капки светнаха като скъпоценни камъни. Той се огледа объркано, защото очите му бяха свикнали с тъмнината, след това се блъсна челно в предпазно заграждение, претърколи се отгоре, но се хвана здраво, за да не падне в яма, и успя да се спаси. За стената на рова беше вързана стълба. Той тръгна надолу по нея в мрака, като на- празно опипваше за някакъв изход.

Отгоре спря кола. Чу се трясък на врати, а след това някакви хора закрещяха. Насочиха лъч на фенер в ямата, който освети за кратко коридор вляво от Нокс. Той пое по него, опипваше сляпо стените, древните прозорци и нишите по тях му подсказаха, че се намира в животинска катакомба. Въртеше се на всички страни и търсеше пролука към небето, вентилационна шахта, през която да избяга. Пред него се появи лъч на фенер. Обърна се кръгом. И там го посрещна светлина.

Опипа стените, намери прозорец и през него влезе в помещение, до половината пълно с пясък и камъни. Зловещо място, което ставаше още по-зловещо заради приближаващия трепкащ лъч. От ниша в отсрещната стена в него се взираше безизразно мумифициран бабуин. По тези места са почитали ба- буините като въплъщения на Тот, египетския бог на писмеността, когото гърците свързвали с Хермес и затова нарекли този град Хермополис. Стотици хиляди бабуини са погребани в тези катакомби, които бяха километри дълги.

Отвън се чу тежко хриптене, след това щракна запалка и пламна оранжевият край на цигара. Нокс се притисна към стената. На входа на помещението се появи гърбът на мъж, който седна и запуши спокойно.

II

Огюстен почти бе загубил надежда, че ще бъде освободен тази вечер, когато чу приближаващи се стъпки, а после и тихо почукване по вратата.

- Господин Паскал? Вътре ли сте?

- Клеър? - Въпреки болката се изправи на крака. - Вие ли сте?

- Да.

- Мислех, че заминахте.

- Върнах се. - Настъпи тишина, в която се чуваше как тя диша. - Вижте, нали ми казвате истината? За това, че можем да помогнем на пленената ви приятелка, ако намерим мозайката.

- Да.

- Ще си навлека огромни неприятности, ако...

- Казвам ви истината, Клеър. Кълна се. И името ми е Огюстен. Да си говорим на ти.

Ключът се превъртя. Вратата се отвори и в очертанията ѝ под лунните лъчи се появи Клеър. Тя кършеше ръце и изглеждаше много млада и уплашена въпреки едрия си ръст.

- В чужда страна съм - каза тя. - Наруших закона. Или по-точно, законът е нарушен и аз ще съм единствената, която властите ще имат възможност да накажат. Нямам роднини у дома, които да вдигнат шум. Нямам приятели тук. Господин Грифин почти директно ми каза, че ще се отрече от мен, след като всички се върнат в Америка. Не че иска, но просто няма друг избор. Затова съм уплашена. Наистина се страхувам. Не се справям добре, когато съм сама. Не издържам и на напрежение. Ако ви кажа къде се намират находките, след това ще имам нужда някой да ми помогне за последствията. Който ще се бори за мен, както ти се бориш за твоята приятелка.

- Ще се боря за теб - обеща Огюстен.

Тя сведе очи.

- Готов си да кажеш всичко, само за да стигнеш там. Не мога да те виня, но това е самата истина.

Той бавно се приближи към нея, не искаше да я уплаши. Сложи едната си ръка на рамото ѝ, а с другата започна да повдига брадичката, докато погледите им се срещнаха.

- Не съм добър човек, Клеър - каза ѝ той, като се взираше дълбоко в очите ѝ. - И си го признавам. Имам много пороци. Но и една добродетел. Държа на приятелите си, каквото и да ми струва. Ако сега ми помогнеш, ставаш моя приятелка за цял живот. Кълна ти се. Можеш да ми вярваш.

За миг през лицето ѝ премина сянка. Но след това тя се усмихна сияйно.

- Тогава ела с мен. Ще ти покажа това, което търсиш.

III

Ямата се пълнеше бързо, по стените се извиваха водни струйки, които попиваха в дъното, локвите ставаха все по-големи и отразяваха притесненото отражение на Гейл.

- Запали клечка кибрит - каза дрезгаво Стафърд. - Намерих нещо.

Клечката започна да пращи, след като я драсна; влагата се бе просмукала навсякъде. Гейл се опита да запази пламъчето с длан и свали клечката внимателно надолу. Стафърд загреба водата, за да могат всички да видят. На дъното имаше каменна тухла.Талатат. Всички се взираха в нея известно време, след това се спогледаха. Чудеха се какво значи всичко това. Клечката опари пръстите на Гейл, тя трепна и я хвърли, и отново се възцари мрак.

- Изкопай го - предложи Лили. - Може би отзад има нещо.

Копаеха на смени, забавяше ги голям камък, заровен точно пред тях. Но те не спираха и скоро успяха да го разклатят като голям зъб и да опипат очертанията му. Вляво от него имаше друга тухла и трета отдолу. Може би цяла стена. Гейл успя да откърти част от подгизналата древна мазилка, за да освободи талатата. Всички се надяваха, че водата веднага ще започне да се оттича, но тя продължи упорито да се събира.

Гейл се пресегна в празното място, освободено от талатата, и се натъкна на твърда стена. Но когато я издраска, тя се изрони под ноктите ѝ като гипс.

Продължиха да копаят на смени, но нивото на водата не преставаше да се вдига. Не след дълго им се налагаше да поемат дълбоко дъх и да се гмуркат под вода, за да стигат до целта си.

- Не ми харесва това - простена Лили. - Нищо не постигаме.

- Не трябва да спираме - настоя Гейл. - Просто не трябва. - А алтернативата си пролича ясно в напрегнатия ѝ и разтреперан глас.

44.

I

Димът от цигарата на полицая погьделичка гърлото на Нокс и той едвам се удържа да не се разкашля. Чуха се още приближаващи стъпки.

- Размърдай се, мързеливецо. Ще направим пълно претърсване.

- Добре, аз ще претърся тук.

- Това ли искаш да кажа на Гамал?

- Много добре - въздъхна мъжът. Угаси наполовина изпушената цигара, прибра я в пакета и се отдалечи.

Нокс изчака да настъпи тишина, преди да се измъкне от скривалището си. Но още не беше излязъл и видя светлината на фенерчето да се появява отново.

- Казах ти, че е в другата посока - говореше мъжът, който се появи иззад ъгъла. За миг двамата застанаха неподвижно и се взираха един в друг. След това единият извика за подкрепление, а другият посегна към оръжието си.

Нокс избяга в тъмното и започна да налучква посоките - ляво, дясно, дясно. Подгонилите го полицаи вдигаха ужасна врява, но той успяваше да ги избегне, докато не стигна до задънен край, където проходът бе блокиран от пясък. Светлините се приближаваха бързо зад него. Не можеше да се върне. Изкачи купчината пясък, между нея и тавана имаше няколко педи разстояние, достатъчно, за да се промуши. Лаптопът се заклещи в пролуката като котва. Пред него проблесна светкавица, последвана от гръмотевица. Вентилационна шахта.

Пясъкът ставаше все по-мокър, докато напредваше към изхода, повдигна се нагоре и излезе отново в бурята по въжето, което висеше в дупката. Едвам си поемаше дъх. Далечна светкавица освети пейзажа. Огледа се за прикритие, но видя само боядисана в бяло пейка в кръг от палми. Затича към нея, като не спираше да се оглежда. Първият полицай излезе от шахтата, размаха фенерчето си в грешна посока и подгони сенките.

Духът на Нокс се повдигна, щеше да се измъкне. Но тогава пред него се чу изпукване на клон, той вдигна очи и видя един мъж да стои там с разперени ръце. Беше прекалено късно. Юмрукът му се стовари върху лицето на Нокс и пред очите му изскочиха звездички, преди да се просне по гръб. Над него се надвеси Питърсън със стиснат юмрук и оголени зъби, от лявата му ноздра се бе проточил сопол, а погледът му беше налудничав.

- Ти! - промърмори той невярващо. - Как стигна до тук? Сатаната те доведе, нали?

- Ти си луд - каза Нокс и се опита да избяга. Боеше се не само от Питърсън, но и че шумът ще привлече вниманието на полицията.

- Содомит! - процеди през зъби Питърсън. - Развратник! Слуга на Сатаната!

- Ти напълно си откачил.

- Страшният съд наближава - извика преподобният. - Не разбираш ли? Гневът му най-накрая ще се изсипе върху нас. Светът ще се изправи пред лицето на Христос! Пред добротата му. Пред безкрайната му милост. Човечеството ще коленичи в обожание. Ще коленичи! От това се е уплашил твоят господар, нали? Затова те прати да ме спреш. Ти, нечестиво сатанинско изчадие. Голямата битка започва, Бог ще победи и ти нищо не можеш да направиш. Така е писано! Така е писано! - И той яхна Нокс. Нокс го ритна в слабините, но не постигна особен успех. Успя да се изплъзне, но Питърсън скочи на гърба му и притисна коляно в тила му. След това уви дръжката на чантата на лаптопа около шията му и започна да го души. - Твоят господар вече няма никаква власт. Чу ли ме? Царството на Сатаната свършва. Бог ще победи. Не виждаш ли? Бог е на моя страна, а той е по-силен от всички армии. - Дръпна по-силно и дръжката на чантата спря дъха на Нокс. - Когато се върна при тях, те ще са паднали“, казва Бог. - Питърсън бе изпаднал в екстаз. - „Ще се боря с тях, ще им покажа своя гняв!“

Нокс държеше дръжката с две ръце, но Питърсън беше прекалено силен. Нокс не можеше да диша, задъхваше се и дробовете го боляха. Успя да се изправи на крака, но Питърсън не се откъсваше от гърба му, завлече се до пейката, покачи се върху нея и се дръпна рязко, при което Питърсън падна на земята, а ключовете от колата и другите вещи в джобовете му се разпиляха около него. Отпусна хватката достатъчно, Нокс се измъкна и пое шумно въздух, стиснал с две ръце наранената си шия.

- „Аз съм Алфа и Омега, начало и край - казва Господ - извика Питърсън, докато се изправяше на крака. - „Който е, Който е бил и Който иде, Вседържителят.“⁴⁷¹

През пясъците се чу вик и лъч от фенерче огря Питърсън. Той се обърна и видя четирима полицаи да тичат в дъжда. Нокс приклекна и бързо се шмугна сред дърветата, легна и се притисна плътно към земята. Питърсън се разкъсваше, очите му шареха между полицаите, Нокс, лаптопа и изпадналите ключове и портфейла. Но най-накрая реши кое е най-важно, дръпна ципа на чантата, извади лаптопа, отвори го, взе един камък и го стовари върху клавиатурата. Във всички посоки се разлетяха клавиши и парчета пластмаса.

- Спри! - извика единият полицай.

- „И ще излизат - извика Питърсън, — и ще видят труповете на людете, които са отстъпили от Мене. - Отново стовари камъка, разби напълно кутията и отвътре изскочиха жици. - Защото червеят им не ще умре, нито огънят им ще угасне; и ще бъдат гнусота за всяка плът.“⁴⁸²

Светкавицата освети налудничавия му поглед, по лицето му падаха посивели кичури, по брадичката му се стичаше лига. Първият полицай се спря уплашен, за да изчака колегите си.

- Времето на Бог настъпва! Чувате ли? Коленичете, нечестиви езичници. Вие сте недостойни. - И отново стовари камъка.

Вторият и третият полицай пристигнаха. Всички заедно се хвърлиха върху Питърсън. Той се изправи в калта, въпреки че те бяха увиснали на ръцете му, беше силен като Самсон. Повървя малко, като се опитваше да се отърси от тях. Но тогава се появи и четвъртият полицай и удари Питърсън в слепоочието с приклада на пистолета. Преподобният се свлече на колене, а след това се просна по лице в калта.

Полицаите се скупчиха около падналия мъж, подпряха се с ръце на коленете си, дишайки тежко. Единият ритна злобно Питърсън в ребрата, другият го претърколи, за да не се задуши, а третият щракна белезниците зад гърба му.

- Бяха двама - каза единият задъхан. - Биеха се. - И направи неопределен жест към мястото, където Нокс бе притиснал лицето си в подгизналия пясък.

Насочиха без желание фенерчетата си в тази посока, но после ги отдръпнаха.

- Предлагам да закараме този при Гамал - каза дрезгаво единият.

- Време е и другите да свършат нещо - съгласи се другият. Вдигнаха Питърсън за ръцете и го повлякоха обратно към имението.

II

Клеър поведе Огюстен през разкопаното поле. Двама строители с каски стояха до жълта изкопна машина.

- Поставят канализация на съседната сграда - обясни Клеър. - Предложих им да изкарат нещо допълнително.

Огюстен се засмя одобрително.

- Бива си те, Клеър.

Тя наведе глава, за да скрие задоволството си, повървя няколко метра и опипа със стъпало рохката пръст.

- Тук - посочи тя. - Копайте тук.

- Сигурна ли си? - попита Огюстен.

- Сигурна съм.

- Че това е мястото?

- Да.

Той извади мобилния си телефон и ѝ го показа.

- Трябва да се обадя. Имам приятел във Върховния съвет по антиките. Можем да му имаме доверие.

Тя се поколеба, след това кимна.

- Добре.

Той набра номера на Мансур.

- Време е - каза той. - На разкопките на Питърсън съм. Трябва да дойдеш.

- Но в момента провеждам...

- Веднага - настоя Огюстен. - И доведи охрана, ако можеш. Трябва да поставим това място под наблюдение.

III

- Намери ли убиеца?

Фарук се намръщи на подигравателно усмихнатите си колеги.

- Млъквайте - изръмжа той. - Просто си затваряйте устите.

Лицето му гореше, докато пишеше доклада. Омразата към Нокс разяждаше сърцето му като киселина. Беше пратил хора да претърсят цяла Александрия, но археологът просто бе потънал вдън земя. Не разбираше как е възможно. Години щяха да му трябват, за да се съвземе от това унижение. Телефонът му иззвъня. Може би бяха новини.

- Фарук - каза, като вдигна.

- Обажда се Гамал. От Малави, помниш ли ме? Говорихме преди време.

Фарук се изправи на стола.

- Имаш ли новини за мен?

- Може би. Мисля, че твоят човек беше тук.

- Мислиш? Как така мислиш?

- Измъкна се.

- Не мога да повярвам! Как така се измъкна?

- Ще го хванем, обещавам ти. Въпрос на време е. И нямаше да се измъкне, ако ни беше предупредил, че са двама.

- Двама ли? Как така?

- Имаше съучастник. Твоят човек се измъкна, но хванахме съучастника.

Фарук се намръщи. Огюстен!

- Французин ли е?

- Не мога да кажа. Не говори. Не очаквам и да почне скоро. Съпротивляваше се при ареста, ако ме разбираш. Но със сигурност е чужденец. Може би малко над петдесетгодишен, висок и силен. С дълга посивяла коса. С бяла якичка, като на християнски свещеник.

- Свещеническа якичка?

- Да. Точно. Това говори ли ти нещо?

- Да. - Не беше Огюстен, а Питърсън.

- Какво става? - попита Гамал.

- Не знам - отвърна мрачно Фарук и стана. - Но ти обещавам, че ще разбера.

45.

I

Огюстен гледаше възторжено как греблото на изкопната машина отхапва големи хапки пръст. Обърна се да каже нещо на Клеър, но тя се беше отместила. Бе стиснала ръце пред себе си и въртеше нервно пръсти, предчувствайки какви неприятности я очакват. Приближи се към нея, искаше да й вдъхне кураж, но не знаеше точно как.

- Знаеш ли какво е търсил Питърсън? - попита той внимателно.

Тя поклати глава.

- През цялото време ме държеше настрани от работата си.

- Споменавал ли е карпократианците?

- Един-два пъти - кимна тя. - Защо? Кои са те?

- Гностична секта. Основана в Александрия. Центровете ѝ са били тук и в Кефалония. Твърди се, че са притежавали нещо, което вашият отец много силно е желаел. Единственият достоверен портрет на Исус Христос, отпреди бума на реликвите през Средновековието.

Клеър изсумтя.

- Предполагам, че това е търсел. - Обърна се към него. - Намерил ли го е? Затова ли се случва всичко?

- Не. Намерил е нещо друго.

- Какво?

- Има един текст, наречен „Тайното евангелие на Марк“. Всъщност го няма, но някои хора се боят, че може да съществува. - И той ѝ преразказа накратко това, което бе научил от Костас: как е установено, че писмото е подправено, но че Питърсън е намерил тук стенопис, който го е накарал да се разтревожи, че тайното евангелие все пак е съществувало. Изображение на Исус и друг мъж, които излизат от пещера, а коленичила до тях фигура казва: „Сине на Давид, имай милост към мен.“

- Е, и? - попита Клеър.

- Тайното евангелие описва точно такъв епизод. Стенописът е доказателство, че той наистина се е случил, следователно и доказателство, че тайното евангелие е автентично.

- Защо стенописът да не изобразява подобен епизод? — намръщи се тя. - Като този с Вартимей например?

- Вартимей?

- Сигурно си чувал за него. Слепецът, който умолявал Исус да го изцери. Използвал е същите думи. Има го в евангелието на Марк. И на Матей също.

Сега беше ред на Огюстен да се намръщи. Преди беше сигурен в аргументите си. Но сега видя отговора и се засмя.

- Не съм единственият, който не знае тази история. И вашият отец не я е знаел.

- Разбира се, че я знае - възрази Клеър. - Той е проповедник.

- Вярно - съгласи се Огюстен. - Но познава Стария завет. Огън и жупел, а не любов и опрощение. Виждала ли си уебсайта му? Не спира да говори за словото на Христос, но всичките му препратки са от Второза- конието, Левит и Числа, никога от Новия завет и думите на самия Христос.

- Шегуваш се.

- Тогава ти ми кажи. Сигурно си го чувала да проповядва. Спомняш ли си някога да е цитирал Христос?

В този миг изкопната машина застърга нещо твърдо и спаси Клеър от необходимостта да отговори. Операторът спря и извъртя греблото, за да даде възможност на Огюстен да скочи в ямата. Французинът разчисти с крак пръстта, вдигна капака и отдолу се показаха стъпала. Сърцето му натежа от непознато вълнение, когато кимна на Клеър.

- Благодаря ти - каза ѝ той.

II

Нокс вдигна ключовете на Питърсън от мокрия пясък, взе и портфейла, и мобилния му телефон. Имаше голяма вероятност полицията да е намерила тойотата и да го чакат в засада, но нямаше друг избор, освен да рискува, и късметът се оказа на негова страна. Запали двигателя и погледна през запотеното предно стъкло в тъмната нощ. Не виждаше нищо, не искаше да включва фаровете, защото беше опасно. Далечна светкавица освети пясъците и му позволи да се ориентира, така че караше по спомени за тази картина, докато не падна нова светкавица. Когато се отдалечи достатъчно от имението, пусна предните светлини. Стигна до редицата дървета, която отделяше пустинята от култивираната земя, навлезе в поле от захарна тръстика и се скри сред стъблата. Но предницата на колата беше насочена навън и той можеше всеки миг да избяга, ако се наложи. Отново угаси фаровете и пусна парното.

А сега накъде?

Гейл беше в Асют — на около седемдесет километра на юг. Нямаше начин да стигне до там по главните пътища, без да се натъкне на полицията. А дори и малка кола не можеше да мине през пустинята в такова време. Не че имаше смисъл вече. Като унищожи лаптопа заедно с неговите снимки вътре, Питърсън го лиши от възможността да дешифрира посланието на Гейл.

Чак тогава си спомни за самолетчето с дистанционно управление, което летеше над Борг. Взе мобилния на Питърсън и набра номера на Огюстен. Свърза се с гласовата поща. Написа на приятеля си есемес да се обади веднага, щом може. След това се настани удобно и зачака.

III

Фарук пристигна на разкопките на Питърсън в Борг ел-Араб и видя, че охраната си е тръгнала и административната сграда е пуста. Но далече вдясно от себе си видя изкопна машина и паркирана до нея кола. Двама строители си бъбреха с едър охранител. Отиде с колата при тях. До голяма купчина пръст зееше дупка, виждаха се стъпала към подземие, а в подножието им бръмчеше генератор.

- Какво ще кажеш за това, шефе? - попита весело Хосни. - Значи тук наистина има нещо.

Фарук го изгледа унищожително, докато се приближаваше.

- Какво става тук? - поинтересува се той.

- Достъпът е ограничен - заяви охранителят. - Зоната е под юрисдикцията на Върховния съвет по антиките.

- Разследваме убийство - сопна му се Фарук. - Под моя юрисдикция. - Мина покрай охранителя и забърза надолу по стъпалата. В гърдите му се надигаше гняв. Тръгна след гласовете, мина през проход и се озова в помещение, в което Паскал снимаше някаква мозайка, а до него стояха Мансур и млада светлокоса жена.

- Какво, по дяволите, става тук? - извика той.

- На какво ви прилича? - подхвърли дръзко Огюстен.

- Как си позволявате да идвате тук без мен? Това е местопрестъпление. Аз отговарям за него! Аз взимам решенията. Никой не може да прави нищо без мое...

- Не причинихте ли вече достатъчно неприятности?

- С кого си мислите, че говорите?

- Вие превърнахте най-добрия ми приятел в беглец - озъби му се Огюстен. - Оправете тази каша, а дотогава ще ви говоря както намеря за добре.

- Къде е Питърсън? - излая Фарук. - Къде е Грифин? - Жената се скри в сенките. Фарук я посочи. - Коя е тя?

- Колега - отвърна Огюстен. - От Върховния съвет по антиките.

- Така ли? - не повярва Фарук и се обърна към Мансур. - От вашите хора ли е?

- Аз... а... това е...

- Тя е от онези, нали? - каза победоносно Фарук. И се обърна към Хосни. - Арестувай я. Заведи я в участъка. Не ме интересува какво ще я правиш, но я накарай да проговори.

- Да не сте посмели! - извика Огюстен и застана пред жената. - Оставете я на мира.

Фарук обаче извади пистолета си и го насочи толкова заплашително към французина, че той с неохота се отмести.

- Възпрепятстване на полицията - каза той самодоволно, докато Хосни отвеждаше Клеър. - Внимавайте, или ще арестувам и вас.

IV

- Изглеждаш разтревожен - установи Ясмин, когато посрещна Нагиб на вратата.

- Добре съм - увери я той и си свали мокрото яке. Вдигна Хусния на ръце и я занесе в кухнята. - Мирише хубаво - кимна към тенджерата.

Тя окачи якето му срещу печката, за да се изсуши по-бързо.

- Разкажи ми как мина денят ти - помоли. Той не отвърна, само стоеше и се взираше в стената. Ясмин го докосна по рамото. - Какво има? - попита.

Той въздъхна дълбоко.

- Англичанин на име Даниел Нокс - каза той. - Момчетата от другата страна на реката го издирват. Чух го по радиостанцията.

- Е, и?

- Това не беше ли другият човек от пресконференцията, на която обявиха, че са намерили гроба на Александър. С генералния секретар и плененото момиче?

- Да - кимна тя. - Даниел Нокс. Май си прав.

- Казват, че е убиец.

- Не ми прилича на убиец.

- Не прилича - съгласи се Нагиб.

- Изглежда свестен човек.

- И преди каза така за него - намръщи се Нагиб. - Но въпросът е какво прави тук?

- Какво намекваш?

- Убийците обикновено бягат далеч от проблемите. А той бяга към тях. Защо? Сигурен съм, че е заради плененото момиче. Знае нещо, което го води насам.

- Хапни сега. Утре ще го мислиш.

- Нещо се случва в Амарна, любов моя. Още не знам какво, но трябва да е свързано с туристическата полиция.

- О, не - изохка тя. - Не пак. — Погледна към Хусния. - Току-що се установихме тук. Ако изгубиш работата си...

- Ако ми кажеш да спра, ще спра.

- Знаеш, че няма да го направя. Ами колегите ти? Няма ли да те подкрепят?

Той поклати глава.

- Попитах Гамал. Нареди ми да зарежа тази работа. Но не мога.

Ясмин помълча малко. След това пое дълбоко дъх.

- Направи каквото трябва. Ние с Хусния винаги ще сме до теб, знаеш го.

Очите му светнаха и той се изправи.

- Благодаря ти - каза.

- Само не прави глупости. Нищо друго не те моля.

Нагиб кимна и си облече якето.

- Ще се върна много скоро.

46.

I

По стените продължаваше да се стича вода, потопът не намаляваше. Положението ставаше дори още по-лошо. Лили и Стафърд бяха стъпили на малкия остров, който сами бяха създали. Водата стигаше до средата на бедрата им, а скоро щеше да се покачи до кръста, а после и до шията, освен ако нещо не се променеше и не получеха помощ. Тя цялата трепереше от студ и страх, зъбите ѝ шумно тракаха. Струваше ѝ много усилия да не се предаде изцяло на истерията. Беше толкова млада и смяташе сполетялата я беда за изключително несправедлива, но също така винеше и себе си. Преди целият ѝ живот беше пред нея, изпълнен с безкрайни възможности, а сега се взираше назад и виждаше колко малко е постигнала и колко малко се е възползвала от шансовете си досега.

Гейл изскочи на повърхността и пое шумно дъх след последната си атака върху стената от талатати.

- Успя ли? - попита Лили.

- Трябва да продължим да копаем.

- Така доникъде няма да стигнем - сопна се Стафърд. - Не го ли разбра вече?

- Какво предлагаш тогава?

- Да си пазим силите - отвърна Стафърд. - И точно това смятам да направя. Може да успеем да изплуваме нагоре.

- Да изплуваме! - повтори подигравателно Лили.

- Ако продължи да вали така.

- Но преди това ще се удавим - изплака Лили. - Всички ще се удавим. - Думите не стигаха да изрази възмущението си. И удари в тъмното по посока на гласа му. За нейна изненада ръката ѝ попадна върху голите му гърди. Беше си свалил ризата. - Какво правиш? - попита тя.

- Нищо.

Тя посегна отново и усети нещо да изскача над водата. Бутилка за вода със завъртяна капачка. Той я грабна от ръката ѝ и тя чу звук от мокър плат и напипа вързания ръкав на ризата му. който беше набъбнал, сякаш отвътре го изпълваше бицепсът на Попай моряка.

- Правиш си спасителна жилетка - досети се тя.

- Всички ще я изпозваме.

- Той си прави спасителна жилетка - каза Лили на Гейл. - Използва всички бутилки от вода.

- Добра идея - отвърна Гейл.

- Но това са нашите бутилки, а не неговите.

- Правя го за всички - каза неубедително Стафърд. - Просто не исках да ви вдъхвам напразни надежди, преди да съм сигурен, че ще се получи. Както и да е, не е ли твой ред да копаеш онази проклета стена?

Така беше. Лили преплува през шахтата, пое няколко пъти дълбоко дъх и се потопи при талататите. Ушите и синусите я боляха от налягането на водата, докато драскаше бясно по стената. Мазилката се набиваше под ноктите ѝ, напредваше толкова бавно, че беше жалка, а трупащата се вода правеше задачата още по-трудна и скоро щеше да стане невъзможно дори да...

Изведнъж всичко се срути, водата закипя, нещо я удари в рамото и тя се завъртя. Зарита инстинктивно, за да се издигне нагоре, наполовина се досещаше какво се бе случило. Гредите, одеялата, чаршафите и камъните, които ги държаха над шахтата, се бяха срутили под тежестта на водата. Тя се показа над повърхността и започна да пляска в тъмното.

- Гейл! - извика. - Чарли! - Никакъв отговор. Посегна и напипа нещо топло. Беше мъжки торс. Стафърд. Докосна шията му, след това опипа главата. В черепа имаше голяма пукнатина и от нея изтичаше нещо топло, разкашкано като изгнил плод. - Гейл! - изпищя отново и протегна разперени пръсти към срутените чаршафи, одеяла и дървени греди. Докосна ръка, напипа ризата и разбра, че това е Гейл, издърпа я нагоре към островчето и вдигна главата ѝ над водата. Тя започна да кашля и плюе вода, но освен това не даваше други признаци на живот. Лили я прегърна здраво и заплака силно в тъмнината от мъка, ужас и самота.

II

- Ще ти наема адвокат - извика Огюстен на Клеър, докато се качваше по стълбите след нея. - Нито дума преди да е дошъл. Разбра ли? - Тя кимна и изчезна на задната седалка на полицейската кола. Беше притеснително бледа. - Ще съм точно след теб - обеща ѝ той. - Няма да те изпускам от поглед. - Но когато вратата се затвори и колата потегли, той си спомни с малко закъснение, че си е разбил мотора.

Мансур се приближи към него.

- Не се тревожи. Всичко ще се оправи.

- Какво значи това? - попита ядосано Огюстен. - Знаеш какво се случва с хората, които попаднат в мрежите на системата.

- Какво толкова си се загрижил за нея? Тя е една от тях, нали?

- Не, не е. Тя е една от нас. Направи своя избор и избра нас.

- Да, но...

- Ще се наложи да ме закараш до Александрия. Трябва да я измъкна.

- Не мога - отвърна Мансур. - Това тук е по-важно. И ти го знаеш.

- Глупости. Вече сме сложили охрана. Обади се и повикай още, ако искаш. Всичко друго може да почака до сутринта. Вече е чакало две хиляди години.

- Съжалявам, приятелю.

- Дадох ѝ думата си - протестира Огюстен. - Обещах ѝ да съм до нея.

- Да, но...

- Моля те, Мансур. Направил съм достатъчно за Египет, нали?

- Разбира се.

- И за теб също. - Синът на Мансур учеше медицина в престижен университет в Париж благодарение на връзките, които Огюстен задейства.

- Да.

- И никога не съм искал нищо в замяна.

- Какви ги говориш? Непрекъснато искаш нещо от мен. Какво ще кажеш за джипиеса ми, за апаратурата за аерофотография? Къде е тя, между другото?

Огюстен смени темата.

- Сериозно ти говоря, Мансур. Клеър няма вина. Наистина няма. Държа се достойно в тежка ситуация. Рискува цялото си бъдеще, за да възтържествува правдата. Видя Фарук. Той иска изкупителна жертва. Някой, когото да разпитва, да измъчва, на когото да си изкара яда. Ако не намери Питърсън или Нокс, ще нарочи нея.

Мансур въздъхна.

- Какво мога да направя?

- Кажи му, че Клеър ги е издала, че тя първа се е свързала с Върховния съвет по антиките, за да разкаже за разкопките на Питърсън. Че заради нея Омар и Нокс са отишли там.

- Няма да ми повярва.

- Не е нужно. Стига да не може да докаже нищо.

Мансур направи тъжна физиономия.

- Наистина ли мислиш, че това ще подейства?

- Има само един начин да разберем.

- Да знаеш, че ще си ми голям длъжник след това.

- Да - призна Огюстен. - Така ще бъде.

III

Парното вече топлеше краката на Нокс, когато телефонът иззвъня.

- Аз съм - каза Огюстен. - Извинявай, че не ти вдигнах. Имам си мои проблеми. Къде си?

- Хермополис. Дълга история. Слушай, ти ли управляваше онзи апарат за аерофотография над разкопките на Питърсън?

- Видя ли го? Да. Намерихме подземието, мозайката, всичко.

- Браво на вас.

- Още не съм имал възможност да го разгледам, но мога да ти пратя снимки. На този номер ли?

- Моля те.

- Някакви новини от Гейл?

- Все още не.

- Ще я намериш - окуражи го Огюстен. - Сигурен съм. - Млъкна, търсеше най-точните думи. - Трудно мога да повярвам в нещо, но във вас двамата твърдо вярвам.

- Благодаря ти, приятелю — каза Нокс, неочаквано трогнат.

Малко след това пристигнаха и снимките, но екранът на мобилния телефон беше прекалено малък, за да ги види, затова запали вътрешното осветление на тойотата, взе лист и химикалка от кутията с канцеларски материали отзад, нарисува фигурата в звездата със седем лъча и добави комбинацията от гръцки букви. Но колкото и да се взираше в тях, нищо не му идваше наум. Удари ядосано таблото с юмрук. Въобразяваше си, че всичко ще си дойде на мястото, стига да намери мозайката. Сгреши.

Листът беше прекалено малък, за да види всичко. Порови пак в кутията и намери тиксо и евтини ножици, след това нарисува фигурата и всяка от седемте комбинации от букви на различни листа и ги залепи за предното стъкло на тойотата във формата на звезда със седем лъча. Този вид хептаграми бяха любими на алхимиците, които вярвали, че душата на оловото преминава през седем етапа, докато се превърне в златно слънце. Опита се да се сети малкото, което помнеше за тях. Те бяха талисман срещу злото, символ на Бог, на божествената форма. Божествената форма. Не беше ли нарекъл Огюстен така хермафродитите? Когато всичко произлиза от едно нещо, то това нещо трябва да носи както мъжки, така и женски характеристики. Атум, който мастурбира в ръката си. Андрогинът. Адам Кадмон⁴⁹¹. Мисълта му засече.

Започна да размества комбинациите от букви, търсеше връзки, анаграми. Но след това чу шум от двигател наблизо и бързо угаси осветлението. Пред очите му се появи пикап, който вървеше на зиг-заг, а предните му светлини като прожектори осветяваха огромни участъци захарна тръстика. Лъчите преминаха през неговото скривалище и огряха листовете хартия, като за миг се спряха върху две от комбинациите, и I, после отминаха. Ако в момента не си мислеше за божествената форма, едва ли щеше да го забележи, но I се произнасяше „теди‘‘, а на гръцки божествена форма беше „теоид“. Трета възможна връзка към една-единствена идея в рамките на една диаграма. Възможно ли беше?

Светлините изчезнаха, пикапът отмина. Почака около двайсет секунди, преди любопитството му да надделее и да включи отново лампите в колата. Посърна, като видя, че двете комбинации и I не бяха една до друга, но след това забеляза, че бяха свързани от непрекъснатата линия, която описваше звездата със седем лъча. Написа комбинацията, към която сочеше централната фигура, след това проследи линията.

KN ХАГ HN I ТР K

Взря се в буквите и се опита да изкопчи решение от мозъка си, но изведнъж отговорът блесна като ярко слънце в главата му. Ала нямаше време да празнува. В този миг фаровете на пикапа светнаха право към него и го заслепиха.

47.

I

Нокс също включи фаровете си, натисна педала и излезе от тръстиката. Тойотата вдигна вода във въздуха, докато потегляше. Хората в пикапа бяха уплашени, шофьорът въртеше волана, а пътниците крещяха. Нокс тръгна през полето с бясна скорост, докато забеляза пътека, зави по нея и подкара по интуиция. В страничните му брони се удряха стебла.

Видя фарове отпред и една кола, която караше с висока скорост по шосето. Той също излезе на него, но прекалено бързо и гумите занесоха към полето отсреща, после обаче овладя колата и потегли бързо. След остър завой видя две полицейски коли, които бяха блокирали лентата. Натисна спирачки и калните гуми с мъка се сцепиха с мокрия асфалт. Включи на задна, но зад него бързо приближаваше друга полицейска кола. Излезе от пътя и пое през калните поля, превключи на висока скорост, набра мощност и преследващата го полицейска кола изостана. Стигна до изоставена железопътна бариера, зави наляво и заподскача по траверсите. Погледна в огледалото с надеждата, че се измъкнал. Но тогава в огледалото за обратно виждане се появиха фарове и релсите се разтресоха, след това проблесна още една двойка предни светлини. Нокс се огледа вляво и вдясно, но успоредно на линията имаше пълни с вода канавки, които дори и неговата тoйота не можеше да премине.

Срещу му бавно приближаваше товарен влак, истинско чудовище с десетки вагони. Той се опита да стигне до отбивката, но влакът го изпревари. Нямаше как да се разминат, след минута-две щяха да се сблъскат. Полицейските коли го застигаха, бяха включили сирените и светлините на покривите. Нищо не можеше да направи. Нокс пъхна в джобовете си телефона, портфейла, ножиците, химикалката и всичко, което евентуално би му потрябвало, скочи от колата, изтича до влака, хвана се за стълбата и се качи на покрива. Влакът се появи отляво, значи отиваше на юг, може би дори до Асют, където търсеха Гейл. Но Нокс вече не се интересуваше от Асют. Беше разгадал мозайката и защо Гейл беше насочила вниманието му към нея. А отговорите, до които достигна, го зовяха на изток, не на юг.

Намери стълбата от другата страна на покрива, слезе по нея и скочи от движещия се влак. Претърколи се на приземяване. Нил беше на около два километра. Мина през храстите и излезе в полето. Изпод стъпалата му изригваха фонтани, докато тичаше, а тайната на мозайката грееше ярко в ума му.

KNХАГHN I ТРK

Akhenaten, Theoeides, Threskia.

Ехнатон, Божествена форма, Божий слуга.

II

Полицейската радиостанция на Нагиб често заглъхваше. Удари я ядосано с длан. Пукането се превърна в поток от реч.

- Измъква се. Измъква се.