По следите на преселението

- Тогава защо тя ни каза за тях?

- Това е прекрасна част от Египет. Хората са очарователни, историята е като приказка, но никой не идва тук. Фатима иска да промени това.

- И ние сме примамката?

- Не бих се изразила така грубо.

- Всичко е наред - усмихна се Лили. - Всъщност се радвам. Ще ми се филмът да свърши нещо полезно.

- Благодаря.

Лили кимна

- Може ли да ти задам един глупав въпрос? Измъчва ме откакто дойдохме, но все нямам смелост да попитам.

- Разбира се.

- Става въпрос за произношението. В древната египетска азбука не е имало гласни, нали? Откъде знаете тогава как са се произнасяли имена като Ехнатон и Нефертити?

- Това изобщо не е глупав въпрос - усмихна се Гейл. - Истината е, че не знаем със сигурност. Но имаме известни подсказки от други езици, най-вече коптския.

- Коптския? - свъси чело Лили. - Мислех, че коптите са религиозна общност.

- Така е - съгласи се Гейл. — Всичко тръгва от завоюването на Египет от Александър Велики. Той въвел гръцкия като официален език за администрацията, но хората продължили да си общуват на египетски, разбира се. Писарите постепенно придобили навика да записват египетската реч с гръцката азбука, в която е имало гласни. Така се ражда коптският, който става официален език на ранните християни по тези земи, затова двете понятия донякъде се припокриват. Всеки път, когато открием египетски текст, написан на коптски, придобиваме доста правдива представа за оригиналното произношение. Разбира се, не пълна, особено за епохата на Амарна, която е приключила около хиляда години преди Александър. За нея съдим най-вече по шумерския клинопис, а не толкова по коптския. А това е много трудно, повярвай ми. Затова името на Ехнатон е изписвано по толкова различни начини през годините. Викторианците всъщност са го знаели като Куенатен или Кенуатен, но напоследък... - Тя млъкна, сложи длан върху корема си и започна да диша бързо и тежко.

- Какво има? - попита тревожно Лили.

- Нищо. Само малко ми прилоша.

- Това проклето слънце.

- Да. - Гейл се окопити и успя да се усмихне. - Имаш ли нещо против да се върна в колата и да поседна вътре за малко?

- Разбира се, че не. Искаш ли да дойда с теб?

- Благодаря, но ще се оправя. - Тя се заклатушка надолу по пътеката към паркирания джип. Туристическите полицаи подремваха пред собствената си кола. Гейл взе книгата на Стафърд от таблото, седна на шофьорската седалка и усети как нагрятата тъмна синтетична тапицерия залепна за нея. Прелисти страниците и намери каквото търсеше.

Да. Точно както си спомняше.

Но това беше невъзможно. Просто невъзможно. Или пък не?

IV

В мига, в който стойката на системата се строполи на пода, Питърсън разбра, че шансът му се бе изплъзнал. Сега му оставаше само да се надява, че ще се измъкне незабелязано. Скри се зад вратата, когато полицаят надникна вътре, и излезе, когато той тръгна да търси сестра. Мина през летящата врата в края на коридора, слезе два етажа надолу и напусна сградата през противопожарния изход. След това седна в тойотата си и остана известно време неподвижен, за да се съвземе и да премисли случилото се.

Гордееше се със силния си характер. Със способността си да се контролира. Но в момента напрежението го побеждаваше. Нокс със сигурност щеше да разгласи нападението. Дори и да не си спомня случилото се вчера, с лекота ще опише нападателя и Фарук веднага ще направи връзката. Отричането нямаше да спаси Питърсън. Имаше нужда от алиби. Трябваше да се върне на разкопките.

В този миг се отвори прозорец на първия етаж. Вдигна глава и видя Нокс да скача през него върху купчината пясък отдолу, а след това да се изправя с мъка на крака и да тръгва към шосето.

Питърсън потръпна. Почувства, че му се дава още един шанс. Бог е искал той да види това. И значеше, че още има задачи за него. Дълбоко в сърцето си знаеше, че е така, и без да се поколебае, прие мисията.

Включи тойотата на скорост и последва Нокс по шосето. Видя го как се строполи в едно такси. Последва таксито на изток през Александрия, докато то спря пред висок сив жилищен блок. Нокс слезе, клатушкайки се, и изчезна във входа. Питърсън паркира и отиде да прочете имената на звънците. На шестия етаж живееше някой си Огюстен Паскал. Така се казваше най-прочутият подводен археолог в Александрия. Със сигурност Нокс отиваше при него. Вратата на асансьора се отвори и през нея излязоха две жени, които не спираха да си бъбрят, докато прекосяваха фоайето. Питърсън не можеше да си позволи да бъде видян. Наведе глава и забърза обратно към тойотата, за да изчака там възможността, която бе сигурен, че неговият Бог ще му предостави.

18.

I

Лили наблюдаваше с любопитство слизащата към джипа Гейл. Като я видя как сграбчи книгата на Стафърд и започна нетърпеливо да я прелиства, си спомни как бе разпитвала шефа ѝ за Медния свитък.

Сигурна беше, че нещо ще се случи.

Тя също тръгна надолу и се приближи тихо изотзад. Беше само на няколко крачки, когато Гейл я чу, затвори рязко книгата на Стафърд и се опита да я скрие непохватно.

- Господи! - възкликна тя и сложи ръка на сърцето си. - Стресна ме.

- Извинявай - отвърна Лили. - Не исках. - И постави длан върху рамото на Гейл. - Сигурна ли си, че си добре?

- Добре съм. Моля те, не се тревожи.

- Как да не се тревожа? След всичко, което направи за нас.

- Нищо не е, наистина.

Лили си позволи да се усмихне дяволито.

- Медният свитък, нали?

Очите на Гейл се разшириха.

- Как разбра?

- Стига, Гейл. Трябва да играем покер, преди да си тръгна. Хайде, изплюй камъчето.

Погледът на Гейл се стрелна тревожно към Стафърд, но очевидно нуждата ѝ да сподели се оказа по-силна.

- Нали няма да кажеш на никого? - попита тя. - Не и преди да проумея какво означава.

- Имаш думата ми - кимна Лили.

Гейл отвори книгата и показа комбинациите от гръцки букви на Медния свитък.

- Виждаш ли това? - попита. - Първите три групи букви трябва да се произнесат Кен-Хаг-Ен.

- Кенхаген? - намръщи се Лили. - Да не би да имаш предвид... Ехнатон?

- Да, мисля, че е това.

- Но това е невъзможно.

- На мен ли го казваш? - Гейл се изсмя тъжно. - Медният свитък е еврейски документ, а вие сте тук да снимате филм, с който да заявите, че Ехнатон е бил Мойсей.

- Господи! - промълви Лили. Тя погледна към Стафърд. - Съжалявам, Гейл. Трябва да ми позволиш да му кажа.

Тя поклати енергично глава.

- Той няма да е доволен.

- Шегуваш ли се? Това е истинска бомба.

Гейл вдигна книгата на Стафърд.

- Не си ли я чела? Той печели пари и слава, като твърди, че съкровищата от Медния свитък са от храма на Соломон. Искаш да му кажеш, че се е объркал напълно и че те всъщност са местни съкровища?

- Местни?

- Ако това наистина е името на Ехнатон - кимна Гейл. - Точно това означава.

- Но Медният свитък е на иврит - протестира Лили.

- Да, но е преписан от друг по-стар документ. Може би есеите са го превели, докато са го преписвали. Ако сте прави, че Ехнатон е Мойсей, тогава есеите са неговите истински потомци.

- Какво искаш да кажеш?

- Чела ли си Химна на Атон от Ехнатон? Той много добре показва начина му на мислене. В общи линии той дели всичко на слънце и мрак, добро и зло. Точно такъв е бил и светогледът на есеите. Те се наричали „Синове на светлината“ и се чувствали длъжни да водят битка на живот и смърт със „Синовете на мрака“. Те също са имали култ към слънцето. За тях Бог е бил „идеалната светлина“. Всяка сутрин са се молили, обърнати на изток, подканяли са слънцето да изгрее. Дори са носели със себе си кърпи, с които са покривали лицата си, за да не обидят слънцето. Използвали са слънчев календар също като нас. А Амарна е обърната на 20 градуса южно от източната посока, Кумран е точно на същата ос.

- Господи! — промълви Лили.

- Ритуалните текстилни материи на есеите са египетски, както и боите. Погребенията им са египетски. Археолози дори са открили анкх³⁰¹ на надгробен паметник в Кумран, а този йероглиф е символът на живота за Ехнатон. Също така са маркирали свитъците си с червено мастило, а това се среща само в Египет. А ето сега и Медния свитък. Древните египтяни понякога са изписвали важните си документи върху мед. Никой друг не го е правил - поне доколкото аз знам. Свитъците от Мъртво море са пълни с препратки за духовния лидер на есеите, месианска фигура, споменавана само като „Учителя по праведност“. Точно така е бил известен и Ехнатон в Амарна.

- Значи е истина. Няма как да не е.

- Не е задължително. Амарна и Кумран ги делят повече от хиляда години. А и всички доказателства, които току-що приведох, са косвени. Никой не е открил досега пряка връзка.

- Медният свитък не е косвено доказателство - отбеляза Лили.

Последва мълчание.

- Не - призна накрая Гейл. - Не е.

II

Майсторите си бяха тръгнали от апартамента на Огюстен Паскал преди седмица, но бяха оставили след себе си характерната миризма - смесица от боя и разтворител. Най-силно се усещаше сутрин, когато проклетата нова зора изгряваше подигравателно над лекия му махмурлук и празното място до него. Вече две седмици спеше на това легло, а още не го беше пробвал. Нещо сериозно се бе объркало в живота му.

Чу силно тропане по външната врата. Отвратителните му съседи непрекъснато се оплакваха. Обърна се настрани, покри ухото си с възглавницата и изчака да се разкарат. Господи, колко беше уморен. Въпреки скъпото ново легло и хубавия матрак, фините чаршафи и възглавниците от патешки пух, не помнеше да е спал някога толкова зле и да се е събуждал с такава безмилостна умора.

Тропането не спря. Той извика раздразнено, стана, обу джинси и навлече пуловер, и отиде да отвори.

- Какво, мамка му?... - изсъска, но после видя Нокс. Забеляза, че е ранен. - Мили Боже! Какво, по дяволите, ти се е случило?

- Катастрофа - изломоти завалено Нокс. - Нищо не помня.

Огюстен го погледна ужасено, обърна се и тръгна към спалнята, за да си вземе якето.

- Ще те заведа в болницата.

- He - изхриптя Нокс. - Там не е безопасно. Един човек. Сложи възглавница на лицето ми.

- Какво? Кой?

- Не знам. Беше прекалено тъмно.

- Ще се обадя в полицията.

- Не! Никаква полиция. Никакви лекари. Моля те. Разбери какво става.

Огюстен сви рамене и помогна на Нокс да стигне до дивана, след това отиде в кухнята, наля и на двамата по чаша вода и изпи своята на един дъх.

- Добре - каза той и си избърса устата. - Да започнем отначало. Катастрофа, значи. Къде стана?

Нокс поклати глава.

- Не помня. Последното, което си спомням, е как пих кафе с теб.

- Но това беше онзи ден! — възкликна Огюстен. - Имаш ли някакви касови бележки? Нещо друго, по което да проследим пътя ти?

- Не.

- Ами мобилният ти телефон? Виж на кого си се обаждал.

Нокс потупа тъжно джоба си.

- Загубил съм го.

- Тогава електронната поща. - Той помогна на приятеля си да стигне до масата, сложи пред него лаптопа си и се свърза с интернет. Нокс влезе в пощата си и видя, че има непрочетено съобщение от Гейл.

„Здрасти, Даниел,

Пращам ти обратно твоите снимки на терапевтите, поне тези, които успях ла обработя. Другите бяха много тъмни и размазани и за толкова кратко време не мога да направя нищо повече, но ще продължа да ги обработвам. Къде ги снима? Пак ли си се забъркал в нещо? Нямам търпение да разбера. Днес развежлам едни хора в Амарна, но ще ти се обадя довечера.

И ти ми липсваш.

С цялата ми обич, Гейл".

Сърцето на Огюстен заби силно, докато четеше съобщението. По лицето му не остана и капчица кръв.

- Всичко наред ли е? - попита Нокс, който го гледаше озадачен.

- Снимки на терапевти? - изуми се Огюстен. - Къде, по дяволите, си снимал терапевти?

- Откъде да знам? - сви рамене Нокс. - Забрави ли, че имам сътресение на мозъка?

Приятелят му кимна.

- Отвори проклетите снимки. Става интересно.

III

Сред притурките в книгата на Стафърд имаше пълна транскрипция и превод на Медния свитък. Гейл и Лили прочетоха заедно превода.

- Колко тежи един талант? - попита Лили.

- Различно на различните места - отвърна Гейл. - От двайсет до четирийсет килограма.

- Тук става въпрос за девет хиляди таланта - отбеляза Лили. - Това са осемнайсет хиляди килограма злато. Невъзможно!

Гейл се намръщи. Лили беше права. Количеството просто не беше за вярване. Провери транскрипцията на оригинала на иврит.

- Виж - посочи тя. - Мярката за тежест е отбелязана с буквата „к“. Преведено е като талант, защото това са мерните единици, използвани от евреите и споменати в Библията. Но ако става дума за Ехнатон и съкровището идва от Египет, то тогава теглото ще е отбелязано в мерните единици на Осемнайсетата династия, а те със сигурност не са били таланти, не и тогава, не и за злато. Тяхната единица се е наричала „кедет“ и съкратено се е изписвала „к“. А кедетът е далеч по-малка единица от таланта, някъде около десет-дванайсет грама.

- Така вече може.

- Наистина. Пак става въпрос за огромно количество злато, но по-достоверно. Погледни и числената система. Тези тирета, тези десетици. Това е класическа Осемнайсета династия.

Лили отстъпи назад и поклати глава.

- Защо наследниците на Ехнатон ще заравят златото си в земята? Защо не са го взели със себе си?

- Защото не са могли - обясни Гейл. - След смъртта на Ехнатон махалото се връща обратно. Традиционалистите вземат нещата в свои ръце и започват да си отмъщават. Повечето поклонници на Атон се отричат от вярата си и бягат в Тива, но не всички. Ако си права, че са евреи, според Изход са избягали посред нощ. А в такава ситуация не можеш да вземеш много багаж, защото ще те забави.

- Значи са го заровили - заключи Лили. - И са описали местонахождението му в Медния свитък.

- Едва ли са били много разтревожени - кимна Гейл. - Все пак за тях това е бил домът на единствения и най-истинския бог на земята, а те са били много вярващи. Смятали са, че скоро ще се завърнат победоносно. Но не е станало така, разбира се. Избягали са от Египет, заселили са се в Ханаан и са решили, че това е Обетованата земя. А когато оригиналът на Медния свитък е бил заплашен от унищожение или пък когато са забравили да четат египетски, са направили копие, само че на иврит. А може да има и други по-късни копия. И това копие някак си се озовава в Кумран. - Тя стана сериозна и се замисли. - Нали си чувала за Страшния съд? Битката при Мегидо?

- Армагедон - каза Лили.

- Точно така. След нея Бог би трябвало да управлява света от нов Йерусалим, описан от пророк Йезекил и в Откровението на Йоан. Но в Кумран са намерили свитък с друго описание на „новия Йерусалим“. Всъщност цели шест копия, което означава, че идеята е била свята за есеите. Градът е описан до най-малките подробности. Размери, ориентация, улици, къщи, храмове, водоснабдяване, всичко. И той съвпада поразително точно с един древен град.

- Кой? - попита Лили, макар да подозираше отговора.

- Този - отвърна Гейл и разпери ръце. - Амарна.

IV

Нокс кликаше върху снимките, които му беше изпратила Гейл, и мълчеше озадачен. Полуразкопан гроб, статуя на Харпократ, катакомби, мумифицирани човешки останки, кутия с отрязани човешки уши.

- Мили Боже! - промълви, когато стигна до мозайката.

Огюстен почука с пръсти върху екрана.

- Знаеш ли на какво ми напомня това?

- На какво?

- Да си чувал за Елифас Леви? Френски окултист, също като Алистър Кроули, но живял по-рано. Създал е изображение на митичното божество на тамплиерите Бафомет, който в модерната иконография е символ на дявола. Той е в същата поза със скръстени крака и сочеща нагоре дясна ръка. Има същия поглед. Същата издължена брадичка, дръпнатите очи и изявените скули. Схващаш ли?

- По-бавно, ако обичаш - помоли Нокс и посочи раненото си чело.

- Никой не е сигурен откъде се е появил Бафомет - продължи Огюстен. - Някой твърдят, че името идва от Мохамед. Други, че идва от гръцкото „бафе мети“, кръщение с мъдрост. Но има още една хипотеза, изградена върху използването на атбаш, еврейски шифър, при който първата буква на азбуката се заменя с последната, втората с предпоследната и така нататък.

- Знам го - каза Нокс. - Есеите са го използвали.

- Точно така. Което има смисъл, ако това място е принадлежало на терапевтите. Ако кодираш Бафомет с атбаш, получаваш „софия“, древногръцката дума за мъдрост, едно от въплъщенията на Бога. Бафомет на Леви е хермафродит с гърди, също като фигурата от мозайката.

Нокс се приближи. Не беше го забелязал, но Огюстен се оказа прав. Фигурата от мозайката изглеждаше мъжка, но имаше ясно изразени женски гърди.

- Тогава хермафродитите са били смятани са свети същества - изтъкна Огюстен. - Древните гърци са ги наричали теоиди, богоподобни. Последователите на орфизма вярвали, че началото на света е поставено с излюпването на хермафродита Ерос от яйце. Все пак е по-лесно да си представиш как от нищото се появява само едно нещо, а не много. А когато всичко започва от едно начало, то трябва да е едновременно мъжко и женско.

- Като Атум - допълни Нокс. Според египетската митология Атум се появил от първичната супа и създал сам себе си. Почувствал се самотен и започнал да мастурбира, като в този случай ръката му представлява женския възпроизводителен орган. Така създал Шу и Тефнут, от които се родил животът.

- Точно така. Всъщност почти сигурно е, че орфизмът е взел идеята оттук, макар че божествени хермафродити има навсякъде. Знаеш ли, че староеврейските ангели също са хермафродити? В Кабала душите приличат на прочутия андрогин на Платон, който преди да се появи в материалния свят, се разделя на мъжката и женската си същност, които са обречени доживотно да се търсят. Според някои тълкувания дори Адам е бил хермафродит. „И сътвори Бог човека по Свой образ; по Божий образ го сътвори, мъж и жена ги сътвори.“³¹¹ За това е говорил Исус, когато е казал: „Тъй че те вече не са двама, а една плът.“³²² Тази идея я има и в гности- цизма. Като се замисля, тя е част и от София, премъдростта Божия.³³³

- Откъде знаеш всичко това?

- Писах статия за един вестник преди няколко години. Много си падат по подобни врели-некипели. По-голямата част от информацията получих от Костас.

Нокс кимна. Костас беше възрастен грък, техен приятел, а мозъкът му беше истинска библиотека от познания за гностиците и ранните християни в Александрия.

- Може би трябва да му се обадим.

- Да видим първо с какво друго разполагаме. — Огюстен хвана мишката и отвори и останалите снимки. Небесни създания по тавана, млади мъже и жени, коленичили върху мръсни платнища, почистваха стените. Стенопис с фигура, коленичила пред двама мъже до входа на пещера. Гръцкият текст отдолу едвам се четеше. - „Сине на Давид, имай милост към мен“ - преведе той. - Говори ли ти нещо?

- Не. - Нокс се облегна назад. - Виждал ли си някои от тези неща преди?

- Не.

- А би трябвало, нали? Имам предвид, че ако авторитетен екип е намерил нещо подобно тук, ти би трябвало да знаеш. Дори да са го пазели в тайна от плебеи като мен, ти би трябвало да си чул.

- Ще ми се да вярвам, че е така - отвърна Огюстен.

- Но не забравяй, че говорим за Египет. Може би трябва да се обадя на Омар.

- Добра идея.

Омар не отговаряше на мобилния си телефон. Огюстен звънна на служебния му. Нокс видя как приятелят му побледня и изражението му ставаше все по- мрачно.

- Какво има? - попита.

Огюстен затвори телефона и се обърна към Нокс. Беше като поразен от гръм.

- Омар е мъртъв - изрече дрезгаво.

- Какво?

- Казаха, че ти си го убил.

19.

I

- Защо ме гледаш така? - попита ужасен Нокс. - Да не мислиш, че... не, не може да мислиш подобно нещо. Аз да убия Омар?

Огюстен сложи длан върху рамото му.

- Разбира се, че не, приятелю. Но нека се обърнем към фактите. Омар е мъртъв. А ти сам каза, че си претърпял катастрофа и не помниш нищо. - Грабна якето си и прибра в джоба портфейла, мобилния телефон и ключовете. - Ще отида до болницата и до Върховния съвет по антиките да видя какво ще открия там. Ти оставаш тук. Почини си. Това обикновено е най-добрият начин да си възвърнеш паметта. И не се тревожи. Ще оправим тази работа.

Той затвори вратата след себе си и заключи.

II

Лили изглеждаше леко замаяна, вперила поглед в земята.

- Да не би да мислиш... Искам да кажа, че е невъзможно някое от тези съкровища все още да е тук.

- И аз се съмнявам - отвърна Гейл. - Тези места от години се претърсват обстойно. Нищо особено не е намерено. Няколко бижута на Нефертити през 19-и век. Няколко бронзови храмови съдове. Сигурно са били част от съкровището. Намерени са и още така наречените „гърнета със злато“, нещо като съдове, наполовина пълни със скъпоценния метал. Правели са ги, като са копаели дупки в пясъка, изливали са в тях разтопеното злато и са го оставяли да се втвърди. Винаги съм си мислела, че това най-вероятно са нечии спестявания или запаси от материал на някой златар, но е възможно да се окаже и част от съкровището.

- И нищо друго?

- Поне аз не знам. Но и никой не очаква кой знае какви находки. Целият град е бил изравнен със земята след смъртта на Ехнатон. - Гейл се изсмя тъжно. - Може би точно заради това е бил заличен, а не просто порутен и изоставен. Помисли си. Новите властници са разбрали какво са направили почитателите на Атон, намерили са част от съкровището или пък някой е проговорил...

Лили закима енергично.

- Рушили са града тухла по тухла, докато намерят съкровището. - Тя докосна книгата на Стафърд. - Казва ли се къде е заровено съкровището?

Ярката слънчева светлина освети бялата страница. Двете се обърнаха с гръб, за да направят сянка на книгата.

- В крепостта в долината Акор - прочете Гейл. - Четирийсет кубита³⁴¹ под източните стъпала. В гробницата. В третия ред камъни. В големия водоем във вътрешния двор с колоните, скрито в дупка на дъното.

Лили сбърчи нос.

- Доста неопределено, нали?

- Очаква се да е така - отбеляза Гейл. - Ако сме прави, поклонниците на Атон са смятали, че прогонването им е само временна беда. Нямали са нужда от точни указания, а само от припомняне.

- А какви са тези места? Сихем, планината Геризим, долината Акор?

- Всички са близо до Йерусалим - обясни Гейл. - Но и това не ме изненадва. Имам предвид, че ако теорията ни е вярна, това е поне втори превод. От египетски на иврит, след това от иврит на английски. А тези топоними в оригинала са отбелязани само със съгласни, тъй като нито в египетския, нито в староеврейския има гласни. Така че, когато преводачите са стигали до име на географски обект, което им е непознато, съвсем естествено е да са си го

нагласяли, докато им стане познато. Да вземем Долината на царете³⁵¹ в Амарна. Преди е била известна като „Долината на хоризонта“ или „Долината Акет“³⁶² на египетски. Толкова ли е трудно да си представим, че в превода името ѝ е станало Акор? Или че в оригинала Сихем е Сакара?³⁷³

- Мислех, че Сакара е до Кайро.

- Да, но името идва от Сокар, бога на мъртвите, почитан в цял Египет. Гробищата често са...

Нечии стъпки проскърцаха по едрия пясък зад нея. Тя рязко затвори книгата, извърна се и видя Стафърд да приближава с преметнат на рамо калъф на камерата.

- Май не можеш да се откъснеш, а? - подхвърли той самодоволно.

- Не мога - съгласи се Гейл. - Доста необикновено четиво.

- Затова го написах. - Погледна си часовника и кимна към джипа. - Когато си готова, да тръгваме - каза той и остави камерата на задната седалка. - Знаеш, че се движим по график.

III

Питърсън още наблюдаваше блока на Огюстен, когато видя как на шестия етаж вратата на един от балконите рязко се отвори и през нея се показа Нокс. Изглеждаше уморен и объркан, сякаш току-що бе научил лоша новина. След малко се отвори и входната врата на блока и през нея излезе мъж с джинси и кожено яке. Паскал. Трябваше да е той. Паскал дръпна силно от цигарата си, хвърли я на тротоара и яхна черния си мотор. Когато потегляше, махна на Нокс.

Нокс се наведе през парапета на балкона, за да му отвърне. Докато го наблюдаваше, Питърсън се размечта: представи си го как губи равновесие, опитва се безуспешно да се задържи, но пада и се пребива. Не за първи път имаше такива видения. Приемаше ги съвсем сериозно. Безбожниците и слабохарактерните смятаха молитвите за начин да изкопчат от Бог нещо, за което копнееха. Но истинските молитви нямаха такава цел. Чрез тях вярващите разбираха какво Бог иска от тях.

Мъж е съсипан от смъртта на близък приятел и се обвинява за нея. Да. Всеки би разбрал защо се е хвърлил от балкона.

Изчака Нокс да се прибере, след това слезе от тойо- тата си и тръгна спокойно към входа.

Винаги беше спокоен, когато изпълняваше Божията воля.

IV

- Мислех, че нямаш бърза работа - отбеляза патологът, докато водеше Нагиб през мрачните болнични коридори към малкия си кабинет.

- Така ли ти казаха?

- Да. Така ми казаха.

Нагиб сви рамене.

- Шефът ми смята, че моментът не е подходящ за разследвания от този тип.

- Но ти не си съгласен с него?

- Имам дъщеря.

Патологът кимна със сериозен вид.

- Аз също.

- Започна ли вече?

- Аутопсията е насрочена за този следобед. Мога да изтегля часа напред, ако искаш.

- Ще ти бъда благодарен.

- Има нещо, което не е свързано с причината за смъртта, но може да ти се стори интересно.

- Да?

- Асистентът ми го откри, докато я внасяше. На шията ѝ висеше торбичка на въженце.

- Торбичка ли? - намръщи се Нагиб. - Имаше ли нещо вътре?

- Малка статуетка - каза патологът. - Можеш да я вземеш, ако искаш.

20.

I

Когато се прибра от балкона, Нокс се помириса. Доста неприятно смърдеше. Влезе в банята и се съблече. Превръзките му изглеждаха износени и посивели, точно така се чувстваше и той. Изми се около тях с насапунисана кърпа, като често премигваше, не толкова от болка, колкото заради новината за Омар.

Излезе от банята. Беше спал стотици пъти тук след дългите вечери, в които обсъждаха как да направят света по-добър. И никога не се колебаеше да си вземе от чистите ризи на Огюстен на другата сутрин. Но сега вратата към спалнята беше затворена. Сети се, че преди да тръгне, приятелят му се спря на прага, върна се, изчезна в спалнята за минута и след това внимателно затвори на излизане. Може да имаше някой там. Често се случваше. Огюстен не беше притеснителен, но може би гостенката беше.

Нокс се поколеба, не искаше да нахалства. Но след това си спомни колко лошо миришеше ризата му. Нямаше никакво намерение да я облича пак. Почука леко. Не последва отговор. Почука по-силно, извика. Пак нищо. Открехна вратата и надникна вътре, след това я разтвори широко и застана изненадан на прага. В апартамента на Огюстен винаги цареше бъркотия, особено в спалнята. Както сам казваше, това беше място, където да води жени, а не място, в което те да искат да останат. Но вече не беше така. Сутрешните лъчи проникваха през ослепително чисти прозорци и падаха върху дебел кафяв килим и блестящо ново, голямо метално легло. Разръфаните тапети бяха свалени, а стените - боядисани в наситено синьо. По тях висяха литографии на най-големите паметници в Египет. Корнизите, первазите и таванът бяха искрящо бели. Имаше нов лъскав махагонов гардероб в тон с интериора. Както и комплект от тоалетка и стол. След като разгледа спалнята, Нокс се сети, че и всекидневната беше ремонтирана, макар и не толкова очебийно. Явно е бил прекалено замаян, за да го забележи по-рано.

Отвори гардероба. Да му се не види! На дървените закачалки висяха якета и изгладени ризи. Бельото беше спретнато сгънато по полиците. Прерови една купчина тениски и забеляза лилава папка. Сърдечният му ритъм моментално се ускори. Инстинктивно усети, че Огюстен бе влязъл в спалнята, за да я скрие. Знаеше, че не трябва да я разглежда, но също така беше сигурен, че ще го направи. Занесе папката до прозореца и я отвори. Вътре имаше снимки. Извади ги и докато се взираше в тях, все по-малко вярваше на очите си. Стомахът му се сви. Зачуди се какво означава всичко това, макар да беше очевидно. Не можеше да направи нищо друго, поне засега, освен да върне снимките в папката и да я остави където си беше, все едно никога не я е намирал.

Все още се нуждаеше от чиста риза, затова свали една от закачалката и бързо излезе, като затвори вратата след себе си. Седна край кухненската маса и се замисли над това, което току-що бе видял. Беше му неприятно да осъзнае, че може би вече няма да може да има пълно доверие на приятеля си.

II

Фарук завари Салем в кабинета си. Очите му изглеждаха уморени, беше стоял цяла нощ на пост пред вратата на Нокс в болницата.

- Какво има? - попита Фарук.

- Той избяга, шефе - смотолеви Салем.

- Избяга ли? - каза ледено Фарук. - Как така избяга?

- Напусна стаята. Скочи през прозореца. И се качи в такси.

- И ти го остави да се измъкне?

Салем изглеждаше като човек, който всеки момент ще се разплаче.

- Как да предположа, че ще скочи през прозореца?

Фарук му махна гневно с ръка да се разкара. Но истината беше, че се чувстваше по-скоро превъзбуден, отколкото ядосан. Оказа се прав. Инстинктите му не го подведоха. Жертвите на катастрофи обикновено не бягат от болниците, дори в Египет. И със сигурност не скачат през прозорците. Само човек с окървавени ръце може да се реши на нещо подобно.

Облегна се на стола, ставите му изпукаха. Замисли се какво знае. Археологически разкопки. Необявено посещение от Върховния съвет по антиките. Нова визита под прикритието на нощта. Катастрофирал в канавката джип. Един загинал. И то важен човек. Захапа си ръката и потъна в мисли. Дали пък на разкопките на Питърсън нямаше нещо? Ценна находка? Това със сигурност би обяснило някои неща. Усещаше, че не само Нокс има какво да крие, но и Питърсън.

Изправи се и взе ключовете от колата. Трябваше да отиде да провери лично разкопките. Но след това се поколеба. Нямаше представа какво да търси. Ако Питърсън имаше какво да крие, щеше да го залее с терминология, за да замаже истината. Фарук мразеше терминологията, винаги го караше да се чувства необразован.

Погледна си часовника. При всички случаи се налагаше да отиде до Върховния съвет по антиките, за да ги уведоми за катастрофата и да научи нещо повече за Тауфик и Нокс, най-вече защо са ходили до Борг ел-Араб. И ако помоли любезно, може да изпратят археолог да го придружи.

III

Високите каменни стени на местната Долина на царете не направиха голямо впечатление на капитан Халид Осман. Насър го возеше по новия път към гробницата на Ехнатон. През последните няколко месеца беше ескортирал десетки туристи, но никога не се бе чувствал толкова нервен. Може би защото този път придружаваше хора от телевизията, а той бе изпитал на гърба си колко вредни могат да бъдат те.

Стигнаха до сградата с генератора. Този нов генератор им струваше половин милион египетски лири! Половин милион! Доповръща му се, като си помисли за всичките тези пари. Насър пое по краткия път покрай страничната ограда, зад която се намираше гробницата, и паркира до джипа. Отвори вратата и скочи на земята. Слънцето още беше ниско и оградата пазеше сянка. Халид потръпна леко. На това място имаше призраци. Сложи ръка на кобура, в който се намираше неговият „Валтер“, и се почувства малко по-добре.

Приятелите му от детството се страхуваха от повиквателните за армията, защото те щяха да ги откъснат от дома и семейството. Само Халид очакваше своята с нетърпение. Не си представяше друг живот. Обичаше дисциплината, наслаждаваше се на хладната власт, която оръжието му даваше, харесваше начина, по който жените гледаха хубавите мъже в униформи. Мина набързо основното обучение и сам пожела да постъпи в специалните части. Офицерите смятаха, че ще се издигне бързо.

Халид отиде до входа на гробницата, отключи вратата, бутна я и зад нея се откри наклонена шахта със стъпала, които водеха към погребалната зала. На земята от двете страни на прохода бяха поставени лампи, които тихо бръмчаха. Хората от телевизията поеха надолу и той ги изгледа кисело.

Военната му кариера беше унищожена един следобед в Кайро. Хулиган от улицата се изплю в прозореца на колата му, докато той возеше командира си към министерството. Такова неуважение той не можеше да подмине, особено когато бе проявено пред очите на командира му. Случаен турист беше снимал случилото се после, след това предал кадрите на някакъв журналист, който пък издирил хлапето и го заснел как лъже, увито като мумия в бинтове. Командирът се намеси и го спаси от съд. Халид се съгласи да го прехвърлят в нещастната туристическа полиция и да дойде в това забравено от бога място. Обещаха му, че ще е само за шест месеца, докато се поуталожат нещата.

Но оттогава минаха година и половина.

Хората от телевизията слязоха в подножието на стълбите, минаха по дървения мост над канала и влязоха в погребалната зала. Халид им обърна гръб. Какво ще правят долу си беше тяхна работа. Бе длъжен да ги наблюдава само на повърхността.

Преди шест месеца над Амарна се изви страховита буря, сякаш настъпи краят на света. Той дойде тук с хората си на следващата сутрин. Фейзал пръв я забеляза. Тя лежеше по корем на скалите малко по-далеч, едната ѝ ръка беше вдигната над главата, а другата извита гротескно назад, сплъстената ѝ коса бе залепнала от съсирената кръв към синия брезент.

Халид коленичи до нея и докосна бузата ѝ. Бе твърда и студена, с полепнал пясък и мръсотия. Беше чувал, че местните хлапета се навъртат тук след буря с надеждата пороят да е проникнал в някой неоткрит гроб. Търсеха парчета от грънци в пясъка под синьото небе на Амарна, което грейваше след проливните дъждове. Горкото дете. Да се изложи на такъв риск.

- Капитане! - извика Насър. - Вижте!

Вдигна поглед и видя Насър да сочи към тясна тъмна цепнатина в скалите високо над тях. Сърцето му се сви като юмрук, когато осъзна, че момичето не беше загинало, докато бе ровило за грънци. Бе търсило нещо доста по-голямо.

В такива мигове хората взимат съдбовни решения. Или просто научават какви са всъщност. Халид знаеше, че негов дълг е веднага да докладва на висшестоящите. Можеше дори да го помилват, да се върне в армията. Но не се замисли дори за миг. Не. Тръгна право напред към скалата и започна да се катери.

21.

I

Между касата и вратата на Огюстен Паскал имаше тънка пролука, която подсказа на Питърсън, че е пуснато само резето, а то не беше никакво предизвикателство за човек с неговото минало.

Долу се тресна врата. Той отстъпи назад и застана почтително скръстил ръце, сякаш току-що бе почукал и чакаше да му отворят. Въжетата на асансьора проскърцаха. Вратите му се отвориха и затвориха, човекът в него слезе. Сградата отново утихна.

Той долепи ухо до вратата. Нищо. Внимателно вдигна резето с кредитната си карта и се промъкна вътре. Вратата на банята беше полуотворена. Чуваше как вътре някой се облекчава. На кухненската маса имаше лаптоп, на чийто екран се виждаше снимка на мозайката от неговите разкопки. Той се взря тревожно в нея. Нищо чудно, че Бог го бе довел тук.

Нокс пусна водата на тоалетната. Питърсън бързо се мушна в спалнята и остави вратата полуоткрехната, за да вижда какво става. След малко Нокс излезе и си обърса ръцете в панталоните. Отиде в кухнята и седна с гръб към Питърсън. Кликна с мишката и отвори интернет браузър.

Питърсън беше здравеняк по рождение и се стараеше да поддържа формата си. Презираше хората, които пилееха Божиите дарове. Като млад тренираше борба. Харесваше му да надделява със сила и техника, допадаха му взаимното уважение на участниците в близкия бой, сладката болка на напрегнатите мускули, няколкото сантиметра, които деляха лицата, начинът, по който другият се превръщаше в целия ти свят в трескавите минути на схватката. Най-много от всичко обаче му харесваше прекрасният миг на надмощието, онова почти недоловимо издишане, с което противникът осъзнаваше и след това приемаше поражението си. Знаеше, че има всички качества за задачата, която му предстоеше. Но въпреки това беше нервен. Дяволът беше мощен враг, не биваше да го подценява. Рядко беше подушвал такова силно сатанинско присъствие, каквото подушва- ше сега в Нокс. Дори всичко да мине гладко, рискуваше поне в един миг да се изложи на показ. Затова трябваше да се погрижи да не бъде разпознат.

На най-горната полица в гардероба намери мотоциклетна каска. Идеално. Сложи я на главата си и затегна каишката под брадичката си. Дъхът му прокънтя уплашено в затвореното пространство. Нокс беше насочил цялото си внимание към лаптопа. Питърсън бавно отвори вратата и се промъкна тихо зад него.

II

- Тази погребална зала наистина ли е построена за човека, известен ни като Мойсей? - попита риторично Стафърд, докато Лили снимаше. - Според мен, да.

Гейл стоеше тихо отвън, докато той говореше, Стафърд нямаше как да я види. Не понасяше да го разсейват, нищо не понасяше.

- Тук не е намерена и следа от тялото на Ехнатон - продължи той. - Нито следа от нечий друг труп. Замислете се. Каква прекрасна гробница, а никой да не бъде погребан в нея.

Гейл сви устни. Тук всъщност бяха намерени човешки останки, така поне твърдяха докладите, макар нищо от тях да не бе достатъчно запазено за анализ. Със сигурност бяха открити частици от саркофага, направен за Ехнатон, както и многобройни шабти, миниатюрните фигурки, които да му слугуват в отвъдното, за да може духът му да си почива. Дори Стафърд да беше прав, че евреите са тръгнали от Амарна, беше ѝ трудно да приеме, че Ехнатон е Мойсей. Египетското общество е било силно йерархично. Всички са се подчинявали на фараоните, дори на фараоните еретици. Докато е бил жив, Ехнатон е държал цялата власт и не е имало нужда да напуска Амарна. От друга страна, лесно би се съгласила, че той не е бил погребан в тази гробница. Затова щял да стане прекалено лесна плячка на отмъстителните врагове. Така че сигурно са взели трупа със себе си, преместили са го в истинската Долина на царете до Луксор или някъде наблизо.

- Какво всъщност се е случило с Ехнатон? - продължаваше Стафърд. - Къде се е озовал? Какво е станало с последователите му, почитащи Атон? Каня ви на приказно пътешествие, през което ще чуете за първи път истинската история за Мойсей и раждането на еврейската нация. Тръгнете с мен по следите на преселението.

Настъпи тишина, в която Лили направи панорама на погребалната зала и засне избледнелите стенописи по гипсовата мазилка. Свали камерата и подаде слушалките на Стафърд, да прегледа записа.

- Предпочитам първия дубъл - изсумтя той.

- Казах ти, че е хубав.

- Тогава да се качваме обратно горе. И да направим кадъра със залеза.

- Кадър със залеза ли?

- От отсрещния хълм - кимна Стафърд. - Ще заснемем панорамата от входа на гробницата до местната Долина на царете. Така епизодът ще е напълно завършен. Нали помниш, че започнахме с изгряващото над Амарна слънце.

- И искаш да го завършим със залеза?

- Точно така - кимна Стафърд и тръгна нагоре по стълбите. - Символично е.

- Много.

Той ѝ се усмихна кисело.

- Вие и вашето академично образование - промърмори. - Всички сте еднакви. Бихте си продали душата, за да сте като мен. - Излязоха на дневна светлина. Той прекоси пътя и закрачи към далечния край на долината, без да поглежда назад. Търсеше откъде да се изкачи.

- Хей! Ти! Спри!

Гейл се обърна. Капитан Халид Осман тичаше войнствено към Стафърд, на лицето му бе изписан гняв и като че ли страх. Стафърд се направи, че не го чува, и тръгна нагоре, но капитанът го сграбчи за крака и го дръпна силно надолу. Стафърд се стовари върху камъните и си ожули дланите. Изправи се и обърна невярващ поглед към Гейл.

- Видяхте ли това? - попита той. — Този човек ми посегна.

- Приключвайте тук - нареди Халид. - И се махайте.

- Да се махаме? Ще се махна, когато съм готов и когато аз реша.

- Веднага се махайте.

- Нямате право. Имаме разрешение. - Той се обърна към Лили, която тъкмо излизаше от гробницата. - Покажи му документите.

Лили погледна въпросително към Гейл, но тя само сви озадачено рамене. Извади няколко листа, хванати с кламер.

- Ето! - извика Стафърд, като ги сграбчи от ръцете ѝ и ги тикна в лицето на Халид. - Видяхте ли?

Египтянинът отблъсна ръката му. Листовете паднаха на земята като ранена птица.

- Махайте се - повтори.

- Не мога да повярвам - промърмори Стафърд. - Направо не мога да повярвам.

Лили вдигна документите и ги запрелисгва, за да намери разрешителното за снимките във фараонската гробница. Усмихна се широко и дружелюбно, когато го откри.

- Наистина имаме разрешение - каза тя и го подаде пак на полицая.

Лицето на Халид потъмня. Той дръпна листа от ръката ѝ и го накъса на парченца, които хвърли презрително във въздуха.

- Махайте се - процеди заплашително и сложи многозначително длан върху кобура си. - Всички. Веднага.

Сърцето на Гейл биеше силно.

- Да го послушаме - промълви тя и хвана Стафърд за ръката. Той се намръщи, но се остави да бъде заведен до джипа. Смелостта му се беше изпарила. Гейл си сложи предпазния колан и пое по шосето покрай местната Долина на царете, след това през Амарна към ферибота. Халид и пикапът се отразяваха застрашително в огледалото ѝ за обратно виждане.

III

Нокс бе разтърсен от непозволена, но силна тръпка, когато изписа адреса на археологическия дневник на Гейл. Посещаваше сайта от време на време, беше любопитен с какво се занимава тя. Странно, но това го успокояваше. А тази сутрин, след всичко, което преживя, копнееше за това спокойствие повече отвсякога.

Беше качила нова снимка. Гейл пред стаята си с двама от египетските служители на Фатима, щастливо усмихнати под яркото слънце, очевидно в добро настроение и с хубави приятелски чувства помежду си. Кликна, за да я увеличи. Отвори нов прозорец, докато чакаше, и пак влезе в електронната си поша.

„И ти ми липсваш.“

Това изречение го заинтригува. Той пръв го бе написал. И беше самата истина. Само дето се изненада от себе си, че го формулира така. Откакто започнаха да работят заедно, той много внимаваше личните му чувства да не пречат на професионалните им отношения. Все пак бащата на Гейл беше негов учител. Смъртта му накара Нокс да се чувства отговорен за нея, все едно беше заместник-родител.

Но в начина, по който се спускаше косата ѝ, когато извръщаше глава, и по който го докосваше с върха на пръстите си по рамото, когато го водеше по улицата, нямаше нищо от отношенията между баща и дъщеря.

Фотографията най-накрая се отвори. Докато се взираше в нея, видя отражение в монитора - мъж с мотоциклетна каска се промъкваше зад него. Извърна се рязко, но беше прекалено късно. Мъжът го сграбчи и като в усмирителна риза притисна здраво ръцете му отстрани на тялото. Нокс се опитваше безуспешно да се защити с колене и лакти. Но мъжът беше много по-силен от него. Извлече го през отворената стъклена врата на балкона, повдигна го и го хвърли през парапета. Викът му проехтя, докато падаше надолу.

22.

I

Нокс разпери ръце, когато мъжът го хвърли от балкона на Огюстен, и инстинктивно сграбчи нападателя си за китката. Стискаше го на живот и смърт, траекторията му обърна посоката си навътре към сградата и той се удари с всички сили в бетонната основа на балкона. От болката му призля, силите напуснаха мускулите му, а въздухът - диафрагмата му, но продължаваше да се люлее на ръката на непознатия като кука на подемен кран. Хватката му се разхлаби и той полетя надолу. Приземи се на перилото на долния балкон. Лявото му коляно се огъна, той загуби равновесие и отново започна да пада, като се опитваше отчаяно да се хване за нещо. Сграбчваше металните тръби на парапетите и кожата му се остъргваше по грапавите им ръждиви повърхности. Китката му се удари в бетонната основа на следващия балкон, но той успя да се залюлее навътре. Блъсна се в перилото и падна на терасата отдолу. Едвам си поемаше дъх, цялото тяло го болеше, но беше все още жив.

Изправи се на крака, надвеси се над парапета и потърси с поглед каската горе. Визьорът беше вдигнат, зърна част от лицето и в ума му се появи някакъв спомен. Но мъжът изчезна, преди Нокс да го разпознае.

Огледа се. Между терасата и апартамента беше спусната метална щора. Опита се да пъхне пръсти под нея и да я вдигне, но не успя. Започна да я удря и да вдига шум, за да привлече вниманието. Никой не се появи. Отново се надвеси през парапета. Паркингът отдолу беше пуст. Канеше се да извика за помощ, но размисли. Ако някой го забележеше, щеше да повика полиция. А точно в момента не му се говореше с органите на реда, не и докато го смятаха за отговорен за смъртта на Омар. Трябваше да стои в този капан, докато непознатият с мотоциклетната каска кроеше планове как да го убие.

II

Никой в болницата не искаше да му каже нищо, затова Огюстен се отправи към Върховния съвет по антиките. Там гъмжеше от слухове, хората се бяха побъркали от мъка. Омар очевидно беше от хората, които получаваха признание чак когато вече ги няма. Мансур, заместникът на Омар, седеше в разхвърляния си кабинет.

- Ужасна работа - каза той и поклати глава. Изглеждаше тъжен и разтревожен. - Не мога да повярвам, че Нокс има нещо общо с това.

- Няма.

- Един полицай смята, че е виновен.

- Полицай! - подхвърли саркастично Огюстен. - Той пък какво ли разбира?

Мансур присви изпитателно очи.

- Да не си чул нещо?

- Не.

- Знаеш, че можеш да ми имаш доверие.

- Знам - съгласи се Огюстен. Премести купчина доклади от един стол и седна. - Какво да ти кажа? Дори не знам какво се е случило. В болницата нищо не ми казаха.

- Трябва да говориш с полицая - предложи Мансур.

- Той е още тук някъде. Обещах му да отида до Борг ел-Араб с него.

- Борг ел-Араб? - намръщи се Огюстен. - Там ли са катастрофирали?

- Да.

- И какво, по дяволите, са търсили там?

- Очевидно са посетили някакви разкопки за студенти.

- Разкопки? В Борг?

Мансур кимна.

- Никой тук не знае нищо за тях. Сигурно са взели разрешение от Кайро. - Отиде до шкафа и премести комплект за аерофотография, за да стигне до чекмеджето.

- Аерофотография!- Огюстен беше впечатлен. - Откъде, по дяволите, имаш бюджет за такова нещо?

- Руди ми даде апаратурата назаем - обясни Мансур. - Така му е по-лесно, отколкото да я връща в Германия и да я носи обратно тук всеки сезон. - Подаде на Огюстен лист хартия с подгънат ъгъл. Текстът беше толкова блед, че трябваше да го занесе до прозореца, за да го прочете. Мортимър Грифин. Преподобният Ърнест Питърсън. Тексаско общество за библейска археология. Адрес в Борг ел-Араб. Нищо друго. Нокс сигурно е направил снимките там.

- Искам да отида да разгледам - промълви Огюстен.

- Може и да се уреди - каза Мансур. - Видя в какво състояние са хората ми. Трябва да остана при тях. Да кажа ли на полицая, че ти ще го придружиш вместо мен?

- Да - кимна Огюстен. - Добра идея.

III

Питърсън бързо се прибра от балкона, гневен, че Нокс отново се измъкна от справедливото наказание. Днес Дяволът се бе потрудил извънредно. Видя отворения лаптоп на кухненската маса и се сети, че трябва незабавно да изтрие всички снимки от разкопките.

Имаше два отворени прозореца, в единия се виждаше снимка на брюнетка с двама египтяни в кафтани, а в другия - мейл от някоя си Гейл Бонар, вероятно жената от фотографията. Прочете съобщението набързо и разбра, че у нея има копия от снимките на Нокс. Седна и ѝ написа отговор.

„Скъпа Гейл, благодаря ти. Страхотни са.

И още нещо. Изтрий копията и оригиналите. Сега не мога да ти обясня защо. Ще ти се обадя по-кьсно. Но моля те, направи го. Изтрий всичко колкото се може по-бързо!

Дори преди да ми се обадиш. Много е важно. Не мога да ти кажа дори колко.

С цялата ми обич, Даниел".

Временно решение, но трябва да свърши работа. Изпрати отговора и изтри нейното съобщение от пощата на Нокс, а заедно с това и всичките прикачени файлове. Не разбираше много от компютри, но беше чувал истории за развратници, залавяни по изображения, възстановявани от харддисковете им дори след като са били изтрити. Не можеше да си позволи да рискува, затова измъкна всички жици от лаптопа, взе го под мишница и бързо излезе от жилището.

23.

I

Капитан Халид Осман стоеше на източния бряг на Нил и гледаше как фериботът отнася джипа и телевизионния екип.

- Никак не ми харесва това, господине - каза Насър. - Допускаме прекалено близо чужди хора. Трябва да отцепим района. Винаги можем да вдигнем блокадата, след като нещата поутихнат.

Халид вече бе стигнал до същото заключение. Никак не беше безопасно, след като намериха трупа на момичето. Той се обърна към Насър.

- С Фейзал имате всичко необходимо, нали?

- Вече е на място, господине - потвърди Насър. - Само ни дайте два часа, никой няма да разбере.

Фериботът стигна до отсрещния бряг. Джипът се бе превърнал в малка точка, която пое към главното шосе и изчезна сред дърветата.

- Много добре - каза Халид. - Ще го направим тази вечер.

II

Нокс все още се опитваше да отвори металната щора на терасата, когато чу трясък от входа на блока. Погледна надолу и видя нападателя си, все още с каската на Огюстен, да отнася лаптопа му към синя кола, която беше прекалено далече, за да разчете регистрационния ѝ номер. Мъжът се качи и чак тогава свали каската. Нокс не успя да види лицето му, преди да потегли.

Отново насочи вниманието си към металната щора. Не можеше да я отвори, каквото и да опитваше. Изглежда, че щеше да остане тук, докато обитателите на апартамента не се приберат. Кой знае как щяха да реагират. Почти сигурно бе, че ще се обадят в полицията. Наведе се през парапета. На долния балкон щорите бяха вдигнати и стъклената врата беше широко отворена. Извика. Не последва отговор. Извика по-силно. Пак нищо. Замисли се. Нямаше да е лесно да се спусне там, но беше уверен, че ще успее да го направи, без да се нарани, а и беше по-добре да опита, вместо да бездейства.

Прекрачи през парапета, обърна се с лице към сградата и стъпи от външната страна. Вятърът вече не му изглеждаше толкова лек, когато между него и бетона долу нямаше нищо. Приклекна, хвана се за вертикалните тръби на парапета с две ръце, пое дълбоко дъх и се спусна. Коремът и гърдите му остъргаха твърдата бетонна плоча. Брадичката му се заби в нея и мускулите на ръцете му поеха цялата тежест. Опита се да се нагласи и да си почине малко, но ръцете му се изплъзнаха и той рязко се свлече надолу и увисна, стиснал отчаяно вертикалните тръби в основата им.

Точно тогава на балкона излезе дебела жена с посребрена коса. Видя Нокс да виси там, хвърли коша с прането и започна да пищи.

III

Гейл усети как гневът се надига у Стафърд, забеляза го, че стиска здраво юмруците си в скута. Инстинктивно се отдръпна от него, сякаш той беше бомба, която всеки миг щеше да избухне. Детонацията обаче започна много по-тихо, отколкото бе очаквала.

- Поздравления - процеди той, обърнат към Лили.

- Моля?

- Благодаря, че се погрижи за програмата ми. Поздравления.

- Не мисля, че...

- И какво, по дяволите, да правя сега? Ти ми кажи!

- Не може да е чак толкова зле... - започна Гейл.

- Да съм ти искал мнението?

- Не.

- Тогава си затваряй устата. - Сетне пак се извърна назад към Лили. - Е, чакам предложения.

- Ще продължим към Асют - каза Лили. - Ще се обадя от хотела. Ще уредим всичко. Ще се върнем утре и...

- Утре снимаме - изкрещя Стафърд с почервеняло от гняв лице. - И след това трябва да се качваме на шибания самолет. Имам задължения, нали не си забравила? Очакват ме в Америка. Искаш да отменя участията си в сутрешните блокове, защото не си си свършила работата?

- Взех разрешение - опита се да се защити Лили. - Всичко изглеждаше наред.

- Но не уреди нещата на място, нали? Първо правило на задграничните командировки. Всичко се урежда на място.

- Поисках да дойда предварително. Но ти отказа да ми платиш билета.

- Значи аз съм виновен, така ли? Господи! Не мога да повярвам!

- Не исках да кажа това.

- От теб се очаква да намериш начин да уредиш тези неща. Това ти е работата. Това са ти шибаните задължения. Затова съм те наел.

- Защо не снимате залеза от тук, от западния бряг? - предложи Гейл. - Ще си направите кадъра.

- Но на него няма да е Амарна. Нито Долината на царете. Освен ако не искаш да мамя зрителите си. Това ли ми предлагаш?

- Не ми говори по този начин.

- Не ми говори по този начин — повтори той подигравателно. - Ти за коя се мислиш, по дяволите?

- Аз съм шофьорът на тази кола - отвърна Гейл. - И ако не искаш да ходиш пеша...

- Това е истинско бедствие - промърмори Стафърд. - Шибано бедствие. - И отново се обърна към Лили.

- Не мога да повярвам, че съм те назначил на работа. Какво съм си въобразявал?

- Достатъчно - прекъсна го Гейл.

- Ще разкажа на всички за теб. Ще се погрижа никога повече да не работиш в телевизията.

- Престанете! - Гейл отби встрани, извади ключа от таблото, слезе и се отдалечи. Озърна се и видя Лили да идва след нея и да бърше мокрите си очи с длан.

- Как го търпиш? - попита Гейл.

- Такава ми е професията.

- И струва ли си?

- Да - отвърна Лили. - А твоята?

Гейл въздъхна. Права беше. И тя се беше примирявала с доста неща на времето.

- С какво мога да помогна? - попита.

- Не можеш ли да се обадиш на някого? Например на Фатима?

- Тя е в болница.

- Сигурно има на кого друг. Моля те.

Погледът на Гейл се плъзна покрай Лили и се спря на Стафърд, който се беше облегнал на джипа и ги изгаряше с очи. Знаеше, че агресивните грубияни постъпват точно така. Превръщат живота на всички около себе си в ад, докато не постигнат каквото искат. Крайно неприятно ѝ беше да му помага да се измъква от бъркотията, в която сам се беше накиснал.

- Разрешението за снимките още ли е у теб? Той скъса само онова за фараонската гробница, нали?

- Да. Защо?

- Мисля, че можем да опитаме нещо.

- Какво?

- Доста е рисковано - изтъкна Гейл и вече започваше да съжалява, че го предложи.

- Моля те, Гейл. Умолявам те. Той може да съсипе кариерата ми. Наистина е способен. И ще го направи от чиста отмъстителност. Нали го видя какъв е?

Гейл въздъхна.

- Добре. Работата е там, че фериботи има през няколко километра по Нил. Всеки град си има собствен. Има един малко по на юг оттук. Ползвала съм го, когато този беше затворен за ремонт. Полицията не го пази.

- Друг ферибот? - Лили се обърна, преди Гейл да успее да я спре. - Оказва се, че има друг ферибот на юг оттук - съобщи тя на Стафърд.

- На мен какво ми пука?

- Имате разрешително да снимате южните гробници - каза с въздишка Гейл. - В тях са погребани много от придворните на Ехнатон.

- Знам какво представляват южните гробници, благодаря. Също така знам, че не искам да снимам там.

- Те са отдалечени и се намират в южния край на Амарна.

- Е, и?

- Ако се върнем обратно през Нил с другия ферибот, ще стигнем до тях, без да ни забележат. Дори да ни спрат, ще покажем разрешителното ви за снимки.

- Да не би да си малоумна? Не искам да снимам шибаните южни гробници. Искам да снимам шибаната фараонска гробница.

- Да - кимна Гейл, - но след като стигнем до тях, имаме теоретична възможност през хълмовете да се доберем до фараонската гробница. Тя не е далече.

- Теоретична възможност? - подхвърли саркастично Стафърд. - И каква полза, като никой от нас не знае пътя?

Гейл отново се поколеба. Знаеше, че не бива да позволява враждебността ѝ към този човек да я кара да взима прибързани решения. Но въпреки това го направи.

- Аз знам пътя - каза тя.

24.