Под чинара. Из разказите на Кючук-Хасан

Истината

Веднъж, пред кафенето, сред алана

се спречкаха Алито със Шабана —

събраха свят и вдигнаха кавга.

Берберинът, Сабрито, се завтече:

— Ще ида да ги помиря — ни рече, —

ще ги оправя аз, хем ей сега.

След малко, гледам, връща се Сабрито,

хептен издраскано и доста бито.

— Сабри бе — питам го, — не олду? [какво стана]

— Брак холан [остави се] — казва, — търсих си белята:

удариха ме със юмрук в главата,

та и окото ми се чак наду.

Казах им истината, както зная —

кабахатлия [виновен] станах аз накрая…

Защо ми трябваше! Динсиз инсан! [безбожник, неверник]

— Как? Истината? Тя ли те подстори?

Тя никога ачик не се говори! —

обади се тогаз Кючук-Хасан.

— Пашовка някога, от свойта стая

видяла, че отвънка, пред сарая,

до портата се мъдри просяк стар.

Но всеки, който покрай него мине,

поспре се и наместо милостиня

току му залепи един шамар.

Зачудила се хепийдже [много] жената…

След малко тръгнала от одаята,

по стълбата, та хоп — при него чак:

— Бре, старче, я кажи, защо тъй днеска,

кой где помине, току те наплеска?

Ти днес изяде май бая даяк?! [бой]

— Защо ли, бей-ханъм? Та аз не крия:

такъв късмет е моя! Орисия!

Или в главата имам ексиклик: [недостиг]

край мене който спре или помине —

без разлика на чин и на години,

аз истината казвам му ачик!

— Бре сарп [остър] акъл! Демек саалам [добре] познава?!

Кажи и мойта истина тогава:

Защо отгоре слязла съм дотук?

— Защо ли? Ти за мъж байрака вириш

и ходиш тук и там, да си го дириш!…

Ханъмата го блъснала с юмрук…

Така върви, Сабри, открай дюнята: [светът]

уж истината е за всички свята

и хората от нея нямат страх,

но кажеш ли я право във очите —

стисни душата си между зъбите,

че има да ядеш зеде [излишно] пердах…