Тамам пред кафенето, с Курт Алия
седим на лаф-моабет по икиндия, [следобед]
приказваме си тъй, шуну-буну [за това-онова] —
зададе се Кючук-Хасан отгоре,
ядосан и на себе си говори:
— Гиди кьопоолу! [кучи син] Мешеодуну! [дъбова цепеница]
— Що има — питам го, — та тъй си кисел?
Не съм те виждал толкова къздисал,
самичък да приказваш и вървиш…
— Брак! [остави!] — дума. — Днес платих във хюкюмата [управление, кметство]
хак-ерине [така ти се пада] и щрафа, и белята —
уж аз бях прав! Чоджук алъшвериш!
При нас той седна, пи две-три каавета,
изсмука три лули, според адета,
и чак тогава заговори пак:
— Кога ти е кадия даваджия, [обвинител]
Аллах да ти бъде ярдамджия [помощник] —
това ти е на днешното капак!
— Кадия някой нявга в хюкюмата, [власт, управление]
си турял козя кожа на главата
и викал хората на истинтак: [разпит]
— Кажи какво съм аз! Ама да случиш!
— Кадия си, ефенди! — Лъжеш, куче —
не виждаш ли, че пръч съм бре, ахмак?!
— Дай щраф една жълтица и си ходи!
Повикайте Кара-Осман да доди! —
И нему пак подхвърля този лаф:
— Кажи какво съм аз! Ама да случиш!
— Ефенди, ти си пръч! — Йок, лъжеш, куче!
Кадия съм — дай две жълтици щраф!
Така събрал един шиник сермия: [капитал, богатство]
Пръч нарекат ли го — не, бил кадия!
Кадия като кажат — той бил пръч…
Хептен обрал ерифа орталъка, [хората, обществото]
саде с таз козя кожа, хич без мъка,
без изиет, [безпокойство] без труд и без калъч… [сабя]
Най-сетне, без нито една жълтица,
дошла една сербез-сербез старица:
— Кажи какво съм? — я попитал той.
— Кой, ти ли? Нито пръч, нито кадия —
саде беля си ти, хем пискюллия,
даяк заслужаваш, ама няма кой…
Та и до днес, Кючук-Хасан заключи,
ги има още като това куче:
и да си прав, и да не си ти прав —
той те не слуша, а се аздърдисва, [ожесточава]
и власт нали е — бързо буюрдисва: [заповядва]
ешек-гиби [като магаре, безропотно] дай пет алтъна щраф!