Погрешен удар

Глава дванадесета

Отидоха до имението на семейство Брадфорд с ягуара на Уин, защото, както самият той обясни, „хора като Брадфорд не се возят във форд“. Нито пък Уин.

Той остави Бренда на тренировката и се отправи по шосе 80 към авеню „Пасаик“, където най-после бяха завършили разширяването, започнало още когато Майрън бе в гимназията. Накрая се озова на магистралата „Айзенхауер“, красив път с четири ленти, който продължаваше около осем километра. Ах, Ню Джърси.

Пазач с огромни уши ги посрещна на портата на „ферма Брадфорд“, както гласеше надписът отпред. Чудесно. Повечето ферми са известни с отрупаните си с електроника огради и двайсет и четири часовата охрана. Фермерите не биха искали някой да нахлуе сред морковите и царевицата им.

Уин се наведе през прозореца, усмихна се снизходително на пазача и бързо му махнаха, че може да влезе. Докато се придвижваха напред, странно чувство завладя Майрън. Колко пъти бе минавал покрай портата в детските си години, опитвайки се да надникне през гъстите храсти, за да зърне по-зелената трева, измисляйки си истории за луксозния, пълен с приключения живот по тези идеално поддържани земи.

Разбира се, знаеше добре как стоят нещата. В сравнение със семейното имение на Уин — „Локууд Менър“ — тази ферма приличаше на копторите покрай железопътната линия. Майрън бе виждал как живеят супербогатите. Наистина красиво, но това не означаваше щастливо. Уау. Страхотна мисъл. Може би следващия път щеше да стигне до извода, че парите не могат да купят щастие. Майрън Мислителят.

Спокойно разхождащи се крави и овце поддържаха илюзията за ферма. Вероятно заради носталгията или пък заради намаляване на данъците. Майрън не беше сигурен заради кое от двете, но имаше подозрения.

Спряха до бяла фермерска къща, която бе понесла повече подновявания от застаряваща филмова звезда. Стар негър, издокаран с фрак като типичен английски иконом, отвори вратата. Кимна им и помоли да го последват. В коридора стояха двама каяци, облечени като хора от тайните служби. Майрън погледна към Уин, който му кимна. Не бяха от тайните служби. Обикновени хулигани. По-едрият им се усмихна, сякаш му приличаха на наденички за коктейл, отправили се към кухнята. Един огромен. Един кльощав. Майрън си припомни как Мейбъл Едуардс бе описала нападателите си. Нямаше за какво да се захване, ако не можеше да провери татуировката, но си заслужаваше да го има предвид.

Икономът ги въведе в библиотеката. Отрупаните с книги стени се издигаха три етажа нагоре, покрити от стъклен купол, през който влизаше дневна светлина. Стаята вероятно беше преобразен силоз или поне изглеждаше така. Трудно беше да си сигурен. Книгите бяха с кожени подвързии, подредени по серии, но недокосвани. В стаята доминираше махагонът. Картини, изобразяващи старинни кораби, висяха по стените. В средата на залата се намираше старинен глобус, подобен на онзи в кабинета на Уин. Майрън реши, че богатите обичат глобусите. Вероятно това бе свързано с факта, че бяха скъпи и напълно безполезни.

Креслата и канапетата бяха кожени със златни копчета. Лампите бяха от „Тифани“. На масичката за кафе до бюста на Шекспир лежеше стратегически отворена книга. Рекс Харисън, издокаран в кабинетна пижама, не седеше в ъгъла, но сцената изглеждаше подходяща за него.

Внезапно една врата от другата страна на стаята — всъщност шкаф за книги — се завъртя и отвори. Майрън почти очакваше Брюс Уейн и Дик Грейсън да влязат в стаята, викайки Алфред, да съборят бюста на Шекспир, за да се покаже скритият бутон. Вместо тях обаче се появи Артър Брадфорд, следван от брат си — Чанс. Артър беше много висок, вероятно метър деветдесет и пет, и леко прегърбен, както повечето високи хора над петдесет години. Беше плешив, а малкото останала му коса бе подстригана късо. Чанс беше под метър и осемдесет, с вълниста кестенява коса и вида на хубаво момче, който правеше възрастта му невъзможна за отгатване, макар Майрън да знаеше от вестниците, че е на четиридесет и девет, три години по-млад от Артър.

Играейки ролята на идеалния политик, Артър се понесе към тях с фалшива усмивка и ръка, протегната по такъв начин, сякаш бе готов да се ръкува или да покаже, че се надява да докосне не само плътта на човека срещу него.

— Уиндзор! — възкликна Артър Брадфорд, разтърсвайки ръката на Уин така, сякаш бе чакал този момент цял живот. — Радвам се да те видя.

Чанс се отправи към Майрън с вида на човек, отишъл на двойна среща, който открива, че за него е предназначено грозното момиче, но е свикнал с това.

Уин се усмихна леко.

— Познавате ли Майрън Болитар? — попита той.

Братята размениха партньорите си за здрависване с лекотата на опитни професионални танцьори. Когато човек се ръкуваше с Артър Брадфорд, му се струваше, че се здрависва със стара бейзболна ръкавица. Отблизо Майрън забеляза, че Артър е с тежки кости, едри черти и доста червено лице. Селско момче въпреки костюма и маникюра.

— Никога не сме се срещали — каза Артър с широка усмивка, — но всички в Ливингстън, дори в цялото Ню Джърси, познават Майрън Болитар.

Майрън изкриви лице, но се сдържа да не запърха с клепачи.

— Наблюдавам мачовете ти още откакто беше в гимназията — продължи Артър с престорено оживление. — Голям почитател съм ти.

Майрън кимна в съгласие, макар да знаеше, че Брадфорд никога не е стъпвал в училищния салон. Политик, който украсява истината. Ама че шок.

— Моля, господа, седнете.

Всички се настаниха по кожените мебели. Артър Брадфорд предложи кафе. Всички приеха. Латиноамериканска прислужница отвори вратата. Артър Брадфорд се обърна към нея и каза:

— Cafe, рог favor.

Още един полиглот.

Уин и Майрън седяха на канапето. Братята — срещу тях в еднакви кресла с високи облегалки. Кафето бе докарано в стаята на нещо, което можеше да послужи и като каляска за бал в двореца. Сипаха кафето и добавиха мляко и захар. После Артър Брадфорд лично поднесе чашите на Майрън и Уин. Обикновен човек. Човек от народа.

Всички се облегнаха назад. Прислужницата се изнесе от стаята. Майрън вдигна чашата към устата си. Проблемът с новото пристрастяване на Майрън към кафето бе, че пиеше само истинско еспресо, напитката на ценителите, която можеше да разяде и пътна настилка. Домашното кафе внезапно му заприлича на нещо, изсмукано от канала в горещ следобед. И това идваше от човек, който не бе в състояние да направи разлика между отлежало мерло и обикновено вино. Но когато отпи от фината порцеланова чаша… е, богатите знаят кое е хубаво. Питието беше истинска амброзия.

Артър Брадфорд остави на масата чашата и чинийката. Наведе се напред, стиснал леко ръце.

— Първо, позволете ми да ви кажа колко се радвам да ви видя тук днес. Подкрепата ви означава много за мен.

Брадфорд се обърна към Уин, чието лице беше абсолютно безизразно и много търпеливо.

— Научих, че „Лок-Хорн Секюрити“ иска да разшири дейността си и да открие нов офис в област Берген — продължи Брадфорд. — Ако мога да помогна по някакъв начин, Уиндзор, моля те, кажи ми.

Уин кимна с безразличие.

— И ако има някакви държавни ценни книжа, от които „Лок-Хорн Секюрити“ се интересува, отново съм на ваше разположение.

Артър Брадфорд седеше наведен напред с нетърпелив вид, сякаш чакаше да го почешат зад ушите. Уин го възнагради с още едно безразлично кимване. Добро куче. На Брадфорд явно не му отне много време, за да започне с опитите за подкуп. Той се изкашля и се обърна към Майрън:

— Майрън, чух, че притежаваш агенция за спортно представителство.

Майрън се опита да имитира кимването на Уин, но прекали. Липсваше му достатъчно финес. Сигурно беше нещо в гените.

— Ако има нещо, с което да ти помогна, не се колебай, а казвай — предложи Брадфорд.

— Мога ли да спя в спалнята на Линкълн? — попита Майрън.

Братята замръзнаха за момент, спогледаха се, после избухнаха в смях. Смехът им беше не по-истински от косата на телевизионен проповедник. Уин хвърли поглед към Майрън, който казваше: „Давай нататък“.

— Всъщност, господин Брадфорд…

Все още смеейки се, Брадфорд протегна ръка с размера на възглавница и каза:

— Моля те, Майрън, наричай ме Артър.

— Добре, Артър. Има нещо, което можеш да направиш за нас.

Смехът на Артър и Чанс замря като песен по радиото. Лицата им се сковаха. Време за игра. И двамата се наклониха напред, сигнализирайки един на друг, а и на околните, че ще изслушат проблема на Майрън с четири от най-внимателните уши на света.

— Помните ли една жена на име Анита Слотър? — попита Майрън.

Бяха добри. Грижливо възпитани политици, но телата им леко подскочиха нагоре, сякаш ги бяха докоснали с електрическа палка. Съвзеха се доста бързо и се престориха, че се опитват да си спомнят, но нямаше съмнение. Майрън бе докоснал оголен нерв.

— Не си спомням това име — каза Артър с изкривено лице, като че ли за мисленето бе употребил не по-малко усилия, отколкото за едно раждане. — Чанс?

— Не ми звучи непознато, но… — каза Чанс и поклати глава.

Не звучи непознато. Политиците наистина знаеха как да се изказват.

— Анита Слотър е работила тук — каза Майрън. — Преди двайсет години. Била е камериерка.

Отново дълбокото замисляне. Ако Роден беше тук, щеше да извае бронзови скулптури за тези типове. Чанс не сваляше очи от брат си, чакайки някакъв намек от негова страна. Артър Брадфорд задържа позата още няколко секунди, после внезапно щракна с пръсти.

— Разбира се — каза той. — Анита. Чанс, не може да не си спомниш Анита.

— Да, разбира се — обади се Чанс. — Но май никога не съм знаел фамилията й.

И двамата вече се усмихваха като водещи на сутрешно предаване.

— Колко време работи тя за вас? — попита Майрън.

— О, не знам — отговори Артър. — Година или две, предполагам. Всъщност не помня. Ние с Чанс не отговаряхме за домашните помощници. Това беше работа на майка ни.

Правдоподобно отрицание. Интересно.

— Помните ли защо напусна работата си тук?

Усмивката на Артър Брадфорд остана като залепена на лицето му, но нещо ставаше с очите му. Зениците се разшириха и за момент изглеждаше, като че ли му е трудно да се съсредоточи. Обърна се към Чанс. И двамата вече имаха несигурен вид. Очевидно не знаеха как да се справят с директността на Майрън. Не искаха да отговорят, но и не искаха да изгубят потенциално огромната подкрепа на „Лок-Хорн Секюрити“.

Артър реши да отговори.

— Не, не помня — каза той. — А ти, Чанс?

Чанс разпери ръце и им се ухили с момчешката си усмивка.

— Толкова много хора са работили за нас — поясни той.

После се обърна към Уин, сякаш за да каже: „Знаеш как е“.

Но както обикновено, очите на Уин не предложиха никаква утеха.

— Тя ли напусна, или вие я уволнихте?

— О, съмнявам се, че е била уволнена — бързо каза Артър. — Майка ми се отнасяше много добре с прислугата. Рядко уволняваше някого. Не й беше в природата.

Човекът със сигурност беше добър политик. Отговорът можеше и да е верен, и да не е верен, което не беше особено важно за Артър Брадфорд, но уволнението на бедна черна прислужница нямаше да изглежда добре пред медиите. Добрият политик незабавно вижда подобни неща и премисля отговора си за секунди. Истината и реалността винаги отстъпваха пред боговете на здравия разум и пресметливостта.

Майрън продължи да го притиска.

— Според нейното семейство Анита Слотър е работила тук до деня, когато изчезнала.

И двамата бяха прекалено хитри, за да налапат въдицата и да кажат: „Изчезнала?“, но Майрън все пак реши да изчака. Хората мразят мълчанието и често го нарушават, правейки погрешен ход. Това беше стар полицейски номер: „Не проговаряй, а ги остави сами да си изкопаят гроба с обяснения“. При политиците резултатите винаги бяха интересни. Бяха достатъчно умни, за да знаят, че трябва да си държат устите затворени, но имаха генетично заложена неспособност да изпълнят това.

— Съжалявам — най-после каза Артър Брадфорд. — Както ви обясних по-рано, мама се разправяше с тези неща.

— Тогава май ще е по-добре да поговоря с нея — каза Майрън.

— Страхувам се, че мама не е добре. Тя е над осемдесетгодишна вече.

— Все пак бих искал да опитам.

— Страхувам се, че това няма да е възможно.

В гласа му се долови хладина.

— Разбирам — отвърна Майрън. — Знаете ли кой е Хорас Слотър?

— Не — отговори Артър. — Предполагам, че е роднина на Анита?

— Съпругът й — обясни Майрън и погледна към Чанс. — Ти познаваш ли го?

— Не си спомням — отговори Чанс.

Не си спомням. Все едно се намираше на подсъдимата скамейка и търсеше начин да се измъкне оттам.

— Според телефонната компания напоследък той доста често е звънял в предизборния ви щаб.

— Много хора звънят в щаба — обади се Артър и добави с лек смях. — Поне се надявам, че го правят.

Чанс също се захили. Големи веселяци бяха тия момчета от семейство Брадфорд.

— Да, вероятно е така — съгласи се Майрън и погледна към Уин, който му кимна.

И двамата се изправиха.

— Благодарим ви за времето, което ни отделихте — каза Уин. — Ще намерим изхода сами.

Двамата политици се опитаха да не изглеждат прекалено зашеметени. Накрая обаче Чанс не издържа.

— Какво, по дяволите, е това? — извика той.

Артър го накара да замълчи с поглед, надигна се, за да се сбогува с тях, но Майрън и Уин вече бяха до вратата.

Майрън се обърна и направи най-добрата си имитация на Коломбо.

— Странно — каза той.

— Кое? — нервно попита Артър Брадфорд.

— Това, че не помните Анита Слотър по-добре. Мислех си точно обратното.

Артър разпери ръце безпомощно.

— През изминалите години за нас са работили доста хора.

— Вярно е — съгласи се Майрън, — но колко от тях са намирали трупа на жена ви?

Двамата братя се вкамениха. Майрън реши да не чака повече. Дръпна вратата и последва Уин навън.