Погрешен удар

Епилог

15 септември

Две седмици по-късно

Гробището гледаше към училищен двор.

Няма нищо толкова тежко като скръбта. Тя е най-мрачната бездна в най-черния океан, пропаст без дъно. Задушава те. Парализира те така, както не би могъл дори един прерязан нерв.

Сега той прекарваше тук доста време.

Майрън чу стъпки зад гърба си. Затвори очи. Точно това бе очаквал. Стъпките се приближиха. Когато спряха, Майрън не се обърна.

— Ти я уби — каза той.

— Да.

— По-добре ли се чувстваш сега?

Гласът на Артър Брадфорд докосна тила на Майрън с ледена, безжизнена ръка.

— Въпросът, Майрън, е, ти чувстваш ли се по-добре?

Той не знаеше.

— Ако това има значение за теб, Мейбъл Едуардс умря бавно.

Не го интересуваше. В онази нощ Мейбъл се бе оказала права: той не можеше хладнокръвно да застреля една жена. Беше по-лош от това.

— Освен това реших да се откажа от кампанията за губернаторското място — съобщи Артър. — Ще се опитам да си припомня как се чувствах, когато бях с Анита. Ще се променя.

Нямаше да стане, но на Майрън не му пукаше.

Артър Брадфорд си тръгна. Майрън се вторачи в купчината пръст. Легна до нея и се зачуди как нещо толкова живо и прекрасно можеше вече да не съществува. Изчака последния училищен звънец и се загледа в децата, които изскачаха от училището като пчели от съборен кошер. Виковете им не го успокоиха.

Облаци започнаха да закриват синьото небе. Заваля лек дъжд. Майрън почти се усмихна. Да, дъжд. Подходящо. Много по-добре отколкото ясното синьо небе преди малко. Той затвори очи и повдигна лице към дъжда. Капки върху листенцата на смазана роза.

Най-после се надигна и тръгна надолу по хълма към колата си. Джесика стоеше там. Не я беше виждал и чувал от две седмици. Красивото й лице беше мокро. Не беше ясно дали от дъжда или от сълзи.

Майрън спря и се загледа в нея. Сърцето му се сви.

— Не искам да те нараня — каза той.

Джесика кимна.

— Знам — отговори тя.

Майрън се отдалечи от нея. Тя остана на мястото и мълчаливо го проследи с поглед. Той се качи в колата и запали двигателя. Джесика не помръдна. Майрън подкара колата, без да сваля очи от огледалото за обратно виждане. Красивата гледка ставаше все по-малка и по-малка. Но не изчезна.