Погрешен удар

Глава осма

— Не бях съвсем откровен с теб вчера.

Норм Зукерман и Майрън седяха сами на последния ред пейки. Под тях „Нюйоркските делфини“ тренираха упорито. Майрън се впечатли. Жените се движеха грациозно, но с увереност и сила. Вероятно наистина беше поне отчасти сексистът, за когото Бренда го смяташе, тъй като очакваше от тях да са по-сковани и неопитни.

— Искаш ли да чуеш нещо смешно? — попита Норм. — Мразя спорта. Аз, собственикът на „Зум“, кралят на спортните стоки, мразя всичко, свързано с топки, бухалки, кошове или други подобни. Знаеш ли защо?

Майрън поклати глава.

— Винаги съм бил схванат. Абсолютно дърво, както казват хлапетата. Големият ми брат — Хършъл — той беше спортист.

Норм отмести очи. Когато заговори отново, гласът му бе станал дрезгав.

— Толкова беше надарен, милия Хърши. Ти ми напомняш за него, Майрън. И не дрънкам просто така. Все още ми липсва. Умря на петнайсет години.

Майрън не попита как е починал братът на Норм. Знаеше, че цялото му семейство е било избито в Аушвиц. Всички влезли в концлагера, но само Норм излязъл от него. Днес беше топло и Норм носеше фланелка с къс ръкав. Майрън забеляза затворническата му татуировка. Независимо колко пъти бе виждал подобни, винаги нещо го стягаше за гърлото и той замлъкваше почтително.

— Тази лига — каза Норм и махна с ръка към игрището — е страхотна работа. Разбрах го от самото начало. Затова свързвам толкова много от промоцията на лигата с облеклото. Ако дамите от лигата се провалят, то поне спортните облекла на „Зум“ ще са получили страхотна реклама. Разбираш какво имам предвид, нали?

— Да.

— Добре, да погледнем истината в очите: без Бренда Слотър инвестицията е загубена. Лигата, рекламите, връзката с облеклата, абсолютно всичко отива на кино. Ако човек иска да унищожи това начинание, би трябвало да мине през Бренда.

— Мислиш, че някой цели точно това?

— Шегуваш ли се? Всеки цели това. „Найк“, „Конвърс“, „Рибок“ — всички. Това е естеството на работата. Ако аз бях на тяхно място, щях да искам същото. Това се нарича капитализъм. Истинска икономика. Но сега работата е малко по-различна. Чувал ли си за ПЖБЛ?

— Не — отговори Майрън.

— Така и трябва. ПЖБЛ е съкратено от „Професионална женска баскетболна лига“.

Майрън се надигна леко.

— Втора женска баскетболна лига? — запита той.

Норм кимна.

— Искат да започнат следващата година.

На игрището Бренда хвана топката и задриблира към коша. Една от състезателките се втурна да блокира удара. Бренда се измъкна ловко, плъзна се под коша и подскочи елегантно нагоре. Импровизиран балет.

— Позволи ми да отгатна — каза Майрън. — Тази, втората лига е създадена от „ТруПро“, нали?

— Откъде знаеш? — изненада се Норм.

Майрън сви рамене. Нещата започваха да се изясняват.

— Виж, Майрън, и преди ти го казах: женският баскетбол се продава трудно. Рекламирам по хиляда различни начина, така че да се хареса на маниаците по спорта, на жените между осемнайсет и тридесет и пет и на семействата, които искат да гледат по-нежна игра. Но съществува един проблем, който тази лига никога не ще преодолее.

— И кой е той? — запита Майрън.

Норм отново махна към игрището под тях.

— Не са толкова добри като мъжете. Не съм шовинист, но това си е факт. Мъжете са по-добри. Най-добрата от този отбор не може да се равнява и на най-слабия играч от НБА. А когато хората гледат професионален спорт, те искат най-доброто. Не твърдя, че този проблем ще ни унищожи. Мисля, че можем да съберем доста почитатели. Но трябва да сме реалисти.

Майрън разтърка лицето си с ръце. Усещаше началото на главоболие. „ТруПро“ възнамеряваше да създаде женска баскетболна лига. И имаше защо. Спортните агенции действаха в тази насока, стремейки се към по-незаетите пазари. ИМГ — една от най-големите световни агенции — организираше и провеждаше цели турнири по голф. Ако човек можеше да притежава правата за организиране на турнир или пък цяла лига, той можеше да прави пари поне по дузина различни начини. Да не споменаваме и допълнителните клиенти, които щеше да набере. Например, ако млад състезател по голф искаше да бъде квалифициран за сериозните турнири на ИМГ, които носеха много пари, той естествено щеше да се натиска ИМГ да са неговият агент.

— Майрън?

— Да, Норм.

— Познаваш ли добре тези „ТруПро“?

Майрън кимна.

— О, да — отговори той.

— Хемороидите ми са по-стари от онова хлапе, което са направили агент на лигата. Трябва да го видиш. Идва при мен, ръкува се и ми се ухилва с ледена усмивка. После ми казва, че щели да ме изхвърлят от бизнеса. Просто ей така. „Здрасти, възнамерявам да те изритам от бизнеса.“

Норм погледна към Майрън.

— Знаеш ли дали са „свързани“? — попита Норм, като пощипна носа си с пръсти, в случай че Майрън не е схванал намека.

— О, да — повтори Майрън и добави: — Добре свързани.

— Страхотно. Просто страхотно.

— Е, какво искаш да направим, Норм?

— Не знам. Нямам навика да бягам и да се крия. Предостатъчно съм го правил в живота си, но ако поставям тези момичета в опасност…

— Забравѝ, че са жени — прекъсна го Майрън.

— Какво?

— Престори се, че това е мъжката лига.

— Какво, да не мислиш, че тук става дума за пола? Не бих искал да излагам на опасност и мъже.

— Ясно — кимна Майрън. — Онези от „ТруПро“ казаха ли ти още нещо?

— Не.

— Никакви заплахи или нещо подобно?

— Не. Само онова хлапе и заканата му да ме изрита от бизнеса. Но не смяташ ли, че те са хората, които заплашват Бренда?

Според Майрън това беше твърде възможно. Гангстерите наистина бяха навлезли в законния бизнес. Защо да се ограничаваш до проституция, търговия с наркотици и лихварство, когато съществуват толкова много други начини да изкараш някоя кинта? Но дори когато имаха най-добрите намерения, работата не ставаше. Типове като семейство Ейк не можеха да се въздържат. Започваха законен бизнес, но когато нещата дори малко загрубееха — загубеха договор или не успееха да реализират продажба — те се връщаха към стария си начин на действие. Просто не можеха да се въздържат. Корупцията също беше опасно пристрастяване, но май психотерапевтите не работеха в тази област.

В случая „ТруПро“ вероятно доста бързо бяха осъзнали, че трябва да отнемат Бренда от конкурентите си. Затова бяха започнали да оказват натиск. Отначало върху мениджъра на Бренда — баща й, а после и върху самата нея. Това беше класическа тактика на сплашване. Но на сценария не му липсваха проблеми. Например телефонното обаждане, в което се споменаваше майката на Бренда — това пък защо беше?

Треньорката наду свирката и приключи тренировката. Събра състезателките около себе си, напомни им, че трябва да се върнат след два часа за втората тренировка, благодари им за усилията и ги освободи, пляскайки с ръце.

Майрън изчака Бренда да се изкъпе и облече. Не й отне дълго време. Тя се появи в черни джинси и дълга червена тениска. Косата й беше още мокра.

— Мейбъл знаеше ли нещо? — попита го тя.

— Да.

— Чувала ли се е с татко?

Майрън кимна.

— Казва, че той се крие. Двама мъже отишли в къщата й да го търсят. Малко я понабили.

— Господи, добре ли е тя?

— Да.

Бренда поклати глава.

— От какво се крие татко?

— Мейбъл не знае.

Бренда го погледна и изчака малко.

— Какво още? — попита тя.

Майрън се прокашля.

— Няма нищо, което да не може да почака — отговори той.

Тя продължи да го гледа втренчено. Той се обърна и тръгна към колата си. Бренда го последва.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Мислех да се отбием в „Сейнт Барнабас“ и да поговорим с шефа на баща ти.

Бренда го настигна с лекота.

— Мислиш ли, че той знае нещо? — попита тя.

— Силно се съмнявам. Но това ми е работата. Обикалям, разпитвам, дразня хората и все нещо става.

Стигнаха до колата. Майрън отвори вратите и влязоха вътре.

— Би трябвало да ти платя за изгубеното време — каза Бренда.

— Не съм частен детектив, Бренда — възрази Майрън. — Не работя на час.

— Въпреки това. Просто би трябвало да ти платя.

— Това е част от стратегията ми за набиране на клиенти — каза Майрън.

— Искаш да си мой агент?

— Да.

— Досега не си си правил никаква реклама, нито пък си ми досаждал.

— Ако го бях сторил, щеше ли да свърши работа?

— Не.

Майрън кимна и запали двигателя.

— Добре — каза Бренда. — Разполагаме с няколко минути. Кажи ми защо трябва да избера теб, а не някой от големите? Лична услуга?

— Зависи от определението ти на „лична услуга“. Ако искаш някой, който да те следва с устни, залепени за задника ти, тогава — не. Големите са много по-добри в подмазването. А и имат необходимия персонал за това.

— Тогава какво предлага Майрън Болитар? Малко език с устните?

Той се усмихна.

— Пълният пакет, предназначен да увеличи активите ти, като в същото време ти остави свобода за личен живот и достойнство.

Бренда кимна.

— Страхотно.

— Да. Добре звучи, нали? В действителност „Спортно представителство МБ“ има три основни предимства. Първото е печеленето на пари. Аз отговарям за всичките ти договори. Непрекъснато ще търся нови рекламни сделки за теб и когато е възможно, ще карам клиентите да наддават за услугите ти. Ще изкарваш прилични пари, играейки за баскетболната лига, но страшно много повече от реклами. Имаш много плюсове в това отношение.

— Например?

— Три неща, за които се сещам веднага. Първо, ти си най-добрата в страната. Второ, учиш за лекар, така че можем да те представим като образец на амбициозната млада жена. И трето, не изглеждаш никак зле.

— Забрави нещо — каза Бренда.

— Какво?

— Любимото за белите — говоря добре. Забелязвал ли си, че никой никога не казва за бял спортист, че говори добре?

— Всъщност да — потвърди Майрън. — Затова и не го споменах. Но истината е, че и това помага. Няма да влизам в спор относно расовата принадлежност или нещо подобно, но да говориш добре наистина помага. Съвсем просто е.

Бренда кимна.

— Продължавай — каза тя.

— В твоя случай трябва да измислим подходяща стратегия. Очевидно е, че си адски привлекателна за производителите на спортни облекла и маратонки. Но хранителните компании също ще си паднат по теб. Ресторантските вериги също.

— Защо? — попита тя. — Защото съм едра ли?

— Защото не приличаш на безпризорно и гладно детенце — поправи я Майрън. — Истинска си. Спонсорите харесват истинското. Особено когато е в екзотична опаковка. Искат привлекателна, но и достъпна личност. Противоречиво е, но е така. А ти отговаряш точно на това изискване. Козметичните компании също ще пожелаят да се включат. Бихме могли да привлечем и някои местни фирми, но не препоръчвам това в началото. Ще се опитваме да се придържаме към националните пазари, където е възможно. Не си струва да се хвърляме след всяка стотинка. Но това си зависи от самата теб. Аз ще ти показвам всичко, а окончателното решение ще взимаш ти.

— Добре — каза Бренда. — Разкажи ми за второто предимство.

— То се състои в това какво ще правиш с парите си, след като ги спечелиш. Чувала ли си за „Лок-Хорн Секюрити“?

— Разбира се.

— Изисквам от всичките си клиенти да си направят дългосрочен финансов план при шефа на фирмата — Уиндзор Хорн Локууд Трети.

— Хубаво име.

— Почакай само да се запознаеш с него. Но можеш и да поразпиташ наоколо. Уин е считан за един от най-добрите финансови съветници в страната. Настоявам всеки от клиентите ми да се среща с него веднъж на три месеца. Не по телефона или чрез факс, а лично, и да преглежда документацията си. Прекалено много от спортистите биват лъгани от агентите си. Но при нас това е невъзможно да се случи. И то не защото аз или Уин надзираваме парите ти, а защото ти самата го правиш.

— Впечатляващо. И третото предимство?

— Есперанца Диас. Дясната ми ръка. Тя се грижи за всичко останало. Споменах ти вече, че не съм много добър в целуването на задници. Това е вярно. Но бизнесът ми налага да нося различни маски — пътнически агент, брачен съветник, шофьор и какво ли не още.

— И тази Есперанца ти помага във всичко това?

— Тя е решаващият фактор.

Бренда кимна.

— Струва ми се, че я товариш с най-шибаната работа — прецени тя.

— Есперанца тъкмо завърши право — отвърна Майрън, като се опитваше да не звучи прекалено отбранително, макар думите на Бренда да бяха улучили право в целта. — Тя поема все повече отговорности с всеки изминал ден.

— Добре. Имам един въпрос.

— Какъв? — попита Майрън.

— Какво не ми казваш за посещението си при Мейбъл?

Майрън замълча.

— Става дума за майка ми, нали?

— Всъщност не… Просто… — Майрън направи кратка пауза, преди да заговори отново: — Сигурна ли си, че искаш да я намеря, Бренда?

Тя скръсти ръце и бавно поклати глава.

— Стига глупости — каза тя.

— Какво?

— Знам, че според теб е адски мило и благородно да ме закриляш. Но не е така. Дразнещо и обидно е. Затова престани. Ако твоята майка беше избягала, когато си бил само на пет години, нямаше ли да искаш да узнаеш какво е станало?

Майрън се замисли за момент и кимна.

— Съгласен съм — каза той. — Няма да го правя повече.

— Чудесно. И какво ти каза Мейбъл?

Той й предаде разговора с леля й. Бренда го изслуша внимателно. Реагира само когато Майрън спомена телефонните разговори, които Мейбъл и може би баща й бяха провеждали с майка й.

— Никога не са ми споменавали за това — възбуди се тя. — Подозирах го, но май ти не си единственият, който смята, че не мога да понеса истината.

Замълчаха и продължиха напред. Преди да завие наляво по авеню „Нортфийлд“, Майрън забеляза сива хонда „Акорд“ в огледалото за обратно виждане. Поне приличаше на хонда „Акорд“. Но за Майрън всички коли си приличаха, а и надали съществуваше по-незабележима кола от сива хонда. Майрън не можеше да е напълно сигурен, но предположи, че ги следят. Той намали и запомни регистрационния номер. Беше от Ню Джърси. 890 УБ3. Когато отбиха към паркинга на болницата „Сейнт Барнабас“, колата продължи напред по пътя. Разбира се, това не означаваше нищо. Ако този, който го следеше, беше добър, той никога нямаше да отбие след него.

„Сейнт Барнабас“ беше по-голяма, отколкото когато Майрън беше дете, но пък с коя болница не беше така? Баща му го бе водил няколко пъти тук заради изкълчвания, рани, рентгенови снимки и дори имаше един десетдневен престой в болницата заради ревматизъм, когато беше дванайсетгодишен.

— Искам да поговоря с онзи човек насаме — каза Майрън.

— Защо? — запита Бренда.

— Ти си дъщерята. Може да заговори по-свободно, ако не си наоколо.

— Да, добре. Бездруго на четвъртия етаж има няколко пациенти, които трябва да видя. Ще се срещнем после във фоайето.

Калвин Кемпбъл носеше униформа, когато Майрън го откри в кабинета на охраната. Седеше зад висок плот, на който бяха поставени няколко работещи монитора. Картината беше черно-бяла и съвсем безинтересна. Кемпбъл беше вдигнал крака на плота и ядеше огромен сандвич, по-дълъг от бейзболна бухалка. Мъжът свали кепето си и разкри къдрава побеляла коса.

Майрън го запита за Хорас Слотър.

— Не се е появявал от цели три дни — каза Калвин. — Нито пък се е обаждал. Затова го уволних.

— Как? — попита Майрън.

— Какво?

— Как го уволнихте? Лично или по телефона?

— Ами опитах се да му звънна, но никой не отговори. Затова му написах писмо.

— Препоръчано и с обратна разписка?

— Да.

— Той подписа ли я?

Калвин сви рамене.

— Още не съм я получил обратно — отвърна той.

— Добър работник ли беше Хорас? — запита Майрън.

Очите на охранителя се присвиха.

— Частно ченге ли сте? — попита той.

— Нещо подобно.

— За дъщеря му ли работите?

— Да.

— Тя е страхотна.

— Какво?

— Страхотна е — повтори Калвин. — Имам предвид, аз въобще не исках да назначавам баща й.

— Тогава защо го направихте?

Калвин се намръщи.

— Не ме ли слушате? — попита той. — Дъщеря му е страхотна. Близка е с някои от баровците тук. Всички я харесват. И човек започва да чува разни неща. Слухове, нали разбирате. Затова реших, какво пък, по дяволите. Не е нужно да си гений, за да станеш охрана. И така го назначих.

— Какви слухове? — запита Майрън.

— Хей, не искам да се забърквам в клюки — отвърна Калвин и разпери ръце. — Просто казвам, че хората говорят. Тук съм от осемнайсет години и не искам неприятности. Но когато някой не се яви на работа, трябва някак си да се оправя.

— Нещо друго?

— Не. Той дойде. Вършеше си работата. После не се появи и аз го уволних. Край на историята.

Майрън кимна.

— Благодаря ви за времето, което ми отделихте — каза той.

— Хей, човече, можеш ли да ми направиш една услуга?

— Каква? — попита Майрън.

— Виж дали дъщеря му не иска да разчисти неговия шкаф. Назначих нов човек и имам нужда от мястото.

Майрън взе асансьора до педиатрията. Обиколи коридора и забеляза Бренда през голям прозорец. Тя седеше на леглото на малко момиченце, което надали имаше и седем годинки. Майрън спря и се загледа в Бренда. Беше облякла бяла престилка, а на врата й висеше слушалка. Момиченцето каза нещо. Бренда се усмихна и постави слушалката на ушите на детето. И двете се засмяха. Бренда кимна над рамото на хлапето и родителите на момиченцето се присъединиха към тях. Майката и бащата имаха измъчен вид. Хлътнали бузи и празни погледи на постоянно затормозени хора. Бренда им каза нещо. Чу се още смях. Майрън продължаваше да ги гледа като омагьосан.

Когато най-после излезе от стаята, Бренда тръгна право към него.

— Откога си тук? — попита тя.

— От минута-две — отговори Майрън, после добави: — Тук ти харесва, нали?

Бренда кимна.

— Дори повече отколкото на игрището.

Добре казано.

— Е, какво става? — попита тя.

— Баща ти има шкафче тук.

Качиха се в асансьора и слязоха до мазето. Калвин Кемпбъл ги чакаше.

— Знаете ли комбинацията? — попита той.

Бренда отговори отрицателно.

— Няма проблеми — каза Калвин, който държеше метална тръба. С опитна ръка той натисна катинара, който се счупи като стъкло. — Можете да използвате празния кашон в ъгъла — каза той и ги остави.

Бренда погледна към Майрън, който кимна. Тя протегна ръка и отвори шкафчето. Разнесе се миризма като от мръсни чорапи. Майрън смръщи лице и надникна вътре. Използвайки палеца и показалеца си като пинцети, той вдигна някаква риза, която изглеждаше ужасно мърлява.

— Татко не беше много добър с прането — каза Бренда.

Нито пък с хвърлянето на боклука, съдейки по шкафа му, който приличаше на студентски бордей. Вътре имаше мръсни дрехи, празни кутии от бира, стари вестници и дори кутия от пица. Бренда донесе кашона и започнаха да тъпчат нещата на Хорас вътре. Майрън първо извади униформения му панталон. Зачуди се дали принадлежеше на Хорас, или на болницата, а после се зачуди защо се мае с нещо толкова маловажно. Прерови джобовете му и измъкна смачкана хартия. Приглади я. Плик за писма. Отвътре извади лист хартия и се зачете.

— Какво е това? — попита Бренда.

— Писмо от адвокат — отговори Майрън и й го подаде.

— Знаеш ли за какво става дума? — попита Майрън.

Бренда се поколеба.

— Не — бавно отговори тя. — Но името Томас Кинкейд ми е познато. Просто не мога да се сетя откъде.

— Може преди да е вършил някаква работа за баща ти.

Бренда поклати глава.

— Не мисля така. Не помня някога баща ми да е наемал адвокат. А дори и да го беше направил, съмнявам се, че щеше да отиде в Мористаун.

Майрън извади мобилния си телефон и звънна в службата си. Голямата Синди отговори и прехвърли обаждането на Есперанца.

— Какво? — рязко запита тя, пропускайки любезностите както винаги.

— Лиза изпрати ли ти телефонната сметка на Хорас Слотър? — попита Майрън.

— Точно пред мен е — отговори Есперанца. — Тъкмо работех по въпроса.

Колкото и зловещо да звучи, получаването на списък с нечии телефонни обаждания беше лесна работа. Почти всяко частно ченге имаше някакъв източник в телефонната компания, беше нужно просто да бутнеш малко мангизи.

Майрън показа с поглед на Бренда, че иска писмото. Тя му го подаде. После коленичи и извади найлонова торба от шкафа. Майрън потърси телефонния номер на Кинкейд в писмото.

— Пет-пет-пет-едно-девет-нула-осем — каза той. — Има ли го в списъка?

— Да — отговори Есперанца. — Осем разговора. Всичките по-малко от пет минути.

— Нещо друго?

— Все още проследявам номерата.

— Нещо прави ли ти впечатление?

— Може би — отговори Есперанца. — По някаква причина е звънял в щаба на предизборната кампания на Артър Брадфорд няколко пъти.

Майрън усети познато, но не неприятно потръпване. Името на Брадфорд отново излизаше на повърхността. Артър Брадфорд, един от двамата блудни синове, се готвеше да се кандидатира за губернатор през ноември.

— Добре. Нещо друго? — попита Майрън.

— Не още. И не открих нищо, ама абсолютно нищо, за Анита Слотър.

Не беше учудващо.

— Добре, благодаря — каза Майрън и затвори.

— Какво? — попита Бренда.

— Баща ти доста е звънял на този тип — Кинкейд. Освен това се е обаждал и в щаба на Артър Брадфорд.

Бренда погледна объркано.

— И какво означава това?

— Не знам. Баща ти интересуваше ли се от политика въобще?

— Не.

— Познаваше ли Артър Брадфорд, или някой друг, свързан с кампанията му?

— Доколкото знам, не — отговори Бренда, като отвори найлоновата торба и надникна вътре.

Внезапно лицето й замръзна.

— О, господи — изохка тя.

Майрън клекна до нея. Бренда отвори торбата по-широко, за да може Майрън да види съдържанието й. Реферска фланелка на бели и черни райета. На десния преден джоб имаше надпис „Баскетболна реферска асоциация Ню Джърси“. На лявата страна на гърдите се виждаше голямо карминено петно.

Петно от кръв.