Погрешен удар

Глава двадесет и пета

Старческият дом „Ингълмор“ беше боядисан в яркожълто, грижливо поддържан, разположен насред пъстроцветна градина, но въпреки това приличаше на място, където отиваш да умреш.

На едната стена във фоайето висеше нарисувана дъга. Мебелите бяха весели и удобни. Нищо прекалено луксозно. Очевидно не искаха обитателите на дома да се затрудняват, когато стават от креслата си. На масата в средата на стаята беше поставена огромна ваза със свежи рози. Цветята бяха яркочервени и невероятно красиви и щяха да увехнат след ден-два.

Майрън си пое дълбоко дъх. Успокой се, момче, успокой се, каза си той.

Помещението миришеше силно на череши като от дезодорант за кола. Жена, облечена в панталон и блуза, го поздрави. Беше около трийсетгодишна и се усмихваше с искрената топлота на степфордска съпруга9.

— Идвам да се видя с Дебра Уитакър — съобщи Майрън.

— Разбира се — отговори жената. — Мисля, че Дебра е в стаята за отдих. Аз съм Гейл и ще ви заведа дотам.

Дебра. Гейл. Всички си говореха на малки имена. Вероятно някъде в дома съществуваше и някой доктор Боб.

Тръгнаха надолу по коридор, украсен с жизнерадостни стенописи. Подовете искряха от чистота, но Майрън забеляза следите от инвалидни колички. Всички от персонала грееха със същите фалшиви усмивки. Майрън предположи, че това влизаше в обучението им. Всички те — санитарки, сестри и какви ли не други — бяха облечени в цивилни дрехи. Никой не носеше слушалка или пейджър, или картичка с името си. Нищо, което да напомня за болнично заведение. Всички тук в „Ингълмор“ бяха приятели.

Гейл и Майрън влязоха в стаята за отдих. Неизползвани маси за пинг-понг. Неизползвани маси за билярд. Неизползвани маси за карти. Често използван телевизор.

— Моля, седнете — каза Гейл. — Беки и Дебра ще дойдат след минута.

— Беки? — запита Майрън.

Отново неискрената усмивка.

— Беки е приятелката на Дебра.

— Разбирам.

Майрън беше оставен с шестима старци, пет от които жени. Всички бяха спретнато облечени, единственият мъж дори носеше вратовръзка. Всички бяха в инвалидни колички. Двама имаха старчески тремор. Двама си говореха сами. Всички имаха сивкава на цвят кожа. Една от жените помаха на Майрън с костелива ръка, по която ясно се виждаха сини вени. Майрън се усмихна и отвърна на поздрава й.

На няколко от плакатите по стените беше изписано мотото на „Ингълмор“: „Ингълмор — няма ден като днешния“.

Майрън предположи, че това не беше лошо, но не можа да се въздържи да не си помисли, че има и по-подходящо мото: „Ингълмор — по-добър от алтернативата“.

Хм. Щеше да пусне листче с идеята си в кутията за предложения, когато си тръгне.

— Господин Болитар?

Дебра Уитакър влезе в стаята. Все още носеше огромната си прическа от снимката — черна като вакса и с такова количество лак, че приличаше на фибростъкло, но общият ефект беше леко зловещ. Жената изглеждаше така, сякаш се бе състарила с милион години само за миг. Очите й гледаха напрегнато. Лицето й трепереше леко като на Катрин Хепбърн. Вероятно Паркинсон, но Майрън не беше експерт по болестите.

„Приятелката“ й — Беки — беше онази, която го извика. Беки бе около трийсетгодишна. Тя също беше облечена в цивилни дрехи и макар нищо във вида й да не подчертаваше сестринската й професия, Майрън се сети за Луиз Флечър от „Полет над кукувиче гнездо“.

Майрън се изправи.

— Аз съм Беки — представи се сестрата.

— Майрън Болитар.

Беки се ръкува с него и му се усмихна снизходително. Вероятно не можеше да се сдържи. Или пък не можеше да се усмихва искрено, ако не е била вън оттук поне час.

— Имате ли нещо против да се присъединя към вас? — попита тя.

Дебра Уитакър заговори за първи път.

— Изчезвай — каза тя с глас, който прозвуча като износена гума върху чакъл.

— Е, Дебра…

— Стига с това Дебра. Имам красив посетител и няма да го деля с теб. Изчезвай.

Снизходителната усмивка на Беки загуби увереността си.

— Дебра — каза тя с тон, който би трябвало да прозвучи приятелски, — знаеш ли къде сме?

— Разбира се — рязко отговори Дебра. — Съюзниците току-що бомбардираха Мюнхен. Враговете се предадоха. Аз съм младо момиче, което стои на южния кей в Манхатън. Океанският бриз охлажда лицето ми. Чакам моряците да пристигнат, за да мога да целуна страстно първият, който слезе от кораба.

Дебра Уитакър намигна на Майрън.

Беки каза:

— Дебра, не е 1945 година, а…

— Знам, по дяволите. За бога, Беки, не бъди такава тъпанарка.

Дебра седна и се наведе към Майрън.

— Истината е, че понякога изпадам в такива състояния. Понякога съм тук. Понякога пътувам във времето. Когато дядо ми страдаше от това, го наричаха „втвърдяване на артериите“. Когато дойде ред на майка ми, го нарекоха „сенилност“. А на мен ми говорят за Паркинсон и Алцхаймер.

Дебра се вгледа в сестрата. Мускулите на лицето й потръпнаха.

— Моля те, Беки — каза старицата. — Изчезни оттук, докато съм още с всичкия си.

Беки изчака една секунда, като се опитваше да задържи несигурната си усмивка. Майрън й кимна и тя се отдалечи от тях.

Дебра Уитакър се наведе по-близо към него.

— Обичам да я тормозя — прошепна тя. — Това е единственото преимущество на старостта.

Тя сложи ръце в скута си и успя да се усмихне леко.

— Знам, че току-що ми каза, но вече забравих името ти.

— Майрън.

Тя го погледна учудено.

— Не, не беше това. Андре? Приличаш на Андре. Той правеше косата ми навремето.

Беки ги наблюдаваше внимателно от ъгъла на стаята, готова всеки момент да се впусне в действие.

Майрън реши да започне направо.

— Госпожо Уитакър, искам да ви задам няколко въпроса за Елизабет Брадфорд — каза той.

— Лизи?

Очите на старицата се оживиха.

— Тя тук ли е? — запита Дебра.

— Не, госпожо.

— Мислех, че тя умря.

— Така е.

— Горката. Устройваше такива прекрасни приеми. Във фермата Брадфорд. Окачаха фенери из целия двор. Идваха стотици гости. Лизи винаги поръчваше най-добрия оркестър и най-добрите готвачи. Страхотно се забавлявах на приемите й. Издокарвах се и…

Нещо в очите на старата жена проблесна. Вероятно прозрението, че никога вече няма да има приеми и покани. Тя замълча.

— Писали сте доста за Елизабет Брадфорд в колоната си — каза Майрън.

— О, разбира се — отговори Дебра и махна с ръка. — Лизи беше много подходяща. Най-изисканата светска дама. Но…

Дебра отново замълча и погледна встрани.

— Но какво? — запита Майрън.

— Ами не съм писала за Лизи от месеци. Странно. Миналата седмица Констънс Лоурънс проведе благотворителния бал, а Лизи отново я нямаше. А то беше любимото й събитие. През последните четири години тя го ръководеше.

Майрън кимна, като се опитваше да не се обърка в променящите се епохи.

— Но Лизи вече не ходи на приеми, нали? — запита той.

— Не, не ходи.

— Защо?

Дебра Уитакър сякаш се стресна и го изгледа подозрително.

— Как се казваш? — попита тя отново.

— Майрън.

— Това го чух. Питам за фамилията ти.

— Болитар.

Нов проблясък.

— Синът на Елън?

— Точно така.

— Елън Болитар — каза старицата с широка усмивка. — Как е тя?

— Добре е.

— Много умна жена. Кажи ми, Майрън, тя все още ли разкъсва на парчета свидетелите на противниковата страна?

— Да, госпожо.

— Много умна жена.

— Тя страхотно харесваше колоната ви — каза Майрън.

Лицето на старата жена светна.

— Елън Болитар, адвокатката, чете колоната ми?

— Всяка седмица. Това е първото, което прочита.

Дебра Уитакър се облегна назад и поклати глава.

— Как намирате това? — запита тя. — Елън Болитар чете колоната ми.

Дебра се усмихна на Майрън, който започваше да се обърква от глаголните времена и промяната в годините, но упорито се опитваше да не се оплете напълно.

— Толкова добре си прекарваме, нали, Майрън?

— Да, госпожо, така е.

Усмивката й внезапно се стопи.

— Никой тук не помни колоната ми — каза тя. — Всички са много мили и сладки. Отнасят се с мен добре. Но за тях съм просто още една старица. Стигаш до определена възраст и изведнъж ставаш невидим. Хората забелязват само тази гниеща черупка. Не осъзнават, че мозъкът в нея е работел добре, че това тяло е ходило на изискани приеми и е танцувало с красиви мъже. Не виждат това. Не мога да си спомня какво закусих днес, но помня онези приеми. Мислиш ли, че това е странно?

Майрън поклати глава.

— Не, госпожо — отговори той.

— Помня последното соаре на Лизи, сякаш беше вчера. Носеше черна рокля без презрамки и перли. Беше загоряла и много красива. Аз бях облечена в яркорозова лятна рокля и все още мъжете се обръщаха след мен.

— Какво стана с Лизи, госпожо Уитакър? Защо спря да ходи по приеми?

Дебра Уитакър внезапно се скова.

— Аз съм светска репортерка — каза тя. — А не клюкарка.

— Разбирам. Не искам да съм любопитен. Но може да е много важно.

— Лизи е моя приятелка.

— Видяхте ли я след онзи прием?

Очите й отново загледаха разсеяно.

— Мислех, че тя пиеше прекалено много — каза Дебра. — Дори се чудех дали няма сериозен проблем в това отношение.

— Проблем с пиенето?

— Не обичам да клюкарствам. Пиша светската колона. Не обичам да наранявам хората.

— Ценя това, госпожо Уитакър.

— Но грешах.

— Грешахте?

— Лизи няма проблем с пиенето. Разбира се, пийва по някое и друго питие, но е прекалено добра домакиня, за да мине границата.

Отново промяна на глаголното време.

— Видяхте ли я след онзи прием? — повтори Майрън.

— Не — меко отговори Дебра. — Никога.

— А не говорихте ли с нея по телефона?

— Звъннах й два пъти. След като пропусна приема на Удмиърс и бала на Констънс. Знаех, че има нещо нередно. Но никога не успях да говоря с нея. Или не си беше у дома, или не можеше да дойде до телефона.

Старицата вдигна очи към Майрън.

— Знаеш ли къде е тя? Мислиш ли, че ще се оправи?

Майрън не знаеше как да отговори. Нито в кое време.

— Тревожите ли се за нея? — попита той.

— Разбира се. Лизи сякаш изчезна. Разпитах най-близките й приятели от клуба, но никой от тях не я бе виждал — отговори Дебра и се намръщи. — Всъщност те не са й истински приятели. Приятелите не клюкарстват по този начин.

— По кой начин?

— За Лизи.

— Какво за нея?

Гласът й зашепна конспираторски.

— Мислех, че Лизи се държи странно, защото пие. Но не било така.

Майрън се наведе напред и също прошепна:

— Какво тогава?

Дебра Уитакър се вторачи в него. Очите й бяха насълзени и замъглени. Майрън се зачуди какво ли точно виждаха старческите очи.

— Криза — най-после каза тя. — Дамите в клуба си шепнеха, че Лизи изпаднала в нервна криза и Артър я изпратил някъде. В институция с тапицирани и шумоизолирани стени.

Майрън усети как изстива.

— Клюки — презрително каза Дебра. — Грозни слухове.

— Вие не повярвахте ли?

— Обясни ми нещо — каза старицата, като се поизправи и облиза устните си, които изглеждаха толкова сухи, сякаш всеки момент щяха да се напукат. — Ако Елизабет Брадфорд е била заключена в лудница, как така падна от балкона в собствената си къща?

Майрън кимна. Имаше повод за размисъл.