Погрешен удар

Глава тринадесета

Докато изкарваше ягуара през портата, Уин запита:

— Какво по-точно постигнахме току-що?

— Две неща — отговори Майрън. — Първо, исках да науча дали имат какво да крият. Сега вече знам, че е така.

— Основано на?

— Наглите им лъжи и желанието да избягат от въпросите.

— Те са политици — напомни му Уин. — Ще лъжат дори ако ги попиташ какво са яли на закуска.

— Не мислиш ли, че тук има нещо?

— Всъщност мисля — отговори Уин. — И кое е второто?

— Исках да ги попритесня.

Уин се усмихна. Идеята му хареса.

— Е, какво е следващото?

— Трябва да разследваме преждевременната смърт на Елизабет Брадфорд — отговори Майрън.

— Как?

— Тръгни по авеню „Саут Ливингстън“. Ще ти кажа накъде да завиеш.

Полицейският участък на Ливингстън се намираше до кметството срещу обществената библиотека и гимназията. Истински градски център. Майрън влезе и попита за полицай Франсин Нигли. Франсин беше завършила гимназията на отсрещната страна на улицата заедно с Майрън. Той се надяваше да извади късмет и да я хване в участъка.

Строг на вид сержант уведоми Майрън, че полицай Нигли отсъства в момента. След това добави, че преди малко се обадила в участъка и съобщила, че ще обядва в ресторанта за бърза закуска „Риц“.

Ресторант „Риц“ беше ужасно грозен. Старата тухлена сграда беше боядисана в морскозелено, а вратата — в яркорозово. Цветова схема, прекалено крещяща дори за карнавален кораб. Майрън мразеше това място. По времето на разцвета му, когато Майрън още учеше в гимназията, ресторантът представляваше непретенциозно местенце за хапване, наречено „Наследството“. Работеше двайсет и четири часа и собствениците, разбира се, бяха гърци. Посещаваше се от ученици, които купуваха хамбургери и пържени картофи след скучните петъчни или съботни вечери. Майрън и приятелите му обличаха униформените си сака, отиваха на няколко купона и накрая завършваха вечерта тук. Сега той се опита да си припомни какво беше правил на онези купони, но нищо особено не му дойде наум. В гимназията не пиеше никакъв алкохол, защото винаги му ставаше лошо от него, а що се отнася до наркотиците, беше повече от съзнателен. Та какво ли беше правил на онези събирания? Разбира се, спомняше си музиката. От колоните гърмяха „Супертрамп“, „Стийл Дан“ и братята Дуби, придавайки ново значение на старите култови парчета на „Блу Ойстър“ (Ей, брато, какво мислиш, че иска да каже Ерик с думите „Искам да го направя на дъщеря ти на пътя“?). Спомняше си още, че понякога си намираше по някое момиче, а после се избягваха един друг до края на ученическия си живот. Общо взето, това беше. Човек отиваше на купон, защото се страхуваше, че иначе може да пропусне нещо. Но никога нищо не се случваше. В момента всичко това му приличаше на монотонна сива мъгла.

Онова, което си спомняше и предполагаше, че винаги ще си спомня, бе, как се прибира късно у дома и намира баща си заспал в креслото. Независимо колко беше часът. Два или три през нощта. Майрън нямаше вечерен час. Родителите му му имаха доверие. Но баща му будуваше всяка петъчна или съботна вечер, чакаше го в креслото и се тревожеше за него, а когато чуеше ключа на Майрън в ключалката, се правеше на заспал. Майрън беше сигурен, че баща му се преструва. Баща му пък знаеше, че Майрън го е усетил, но продължаваше да изпълнява номера си.

Уин го сръга с лакът и го върна към действителността.

— Ще влизаш ли, или само ще си стоим тук и ще се възхищаваме на този паметник на грозотата? — попита той.

— Навремето посещавах това заведение с приятелите си — обясни Майрън. — Бяхме още в гимназията.

Уин погледна към ресторанта, после към Майрън.

— Май не сте били съвсем нормални — отсъди той.

Уин остана в колата. Майрън откри Франсин Нигли на бара. Седна на високото столче до нея и потисна желанието си да се завърти.

— Тази полицейска униформа — каза Майрън, като подсвирна леко — възбужда страхотно.

Франсин Нигли едва вдигна поглед от хамбургера си.

— Най-доброто й качество е, че мога да я използвам за стриптийз по ергенските купони.

— Да, така спестяваш доста пари за специални тоалети.

— Точно така.

Франсин отхапа от хамбургера, който беше толкова суров, че сигурно бе готов да изпищи.

— Гледай ти — каза тя. — Местният герой се появява на обществено място.

— Моля те, не се вълнувай — отвърна Майрън.

— Хубаво е, че съм тук. Ако жените се развилнеят, ще ги застрелям заради теб — захили се тя и избърса мазните си ръце. — Чух, че си се изнесъл от града — добави Франсин.

— Вярно е.

— Тук напоследък става точно обратното — съобщи Франсин, взимайки си нова салфетка. — В повечето градове чуваш как хората искат да пораснат и да се изнесат оттам. Но не и тук. Всичко живо се връща в Ливингстън и започва да се грижи за собственото си семейство. Помниш ли Сантола? Върна се. Три деца. А Фреди? Живее в старата къща на семейство Уайнбърг. Две хлапета. Джордан живее до „Свети Фил“. Ремонтирал е някаква вехтория. Три дечица, всичките момичета. Кълна се, половината ни клас се изпожени и се върна тук.

— Ами вие с Джин Делука? — попита Майрън усмихнато.

Франсин се изсмя.

— Заритах го още през първата година в колежа. Господи, ние бяхме невероятна двойка, нали?

Джин и Франсин бяха прочутата двойка на випуска. Прекарваха обедната почивка, седнали до някоя маса в трапезарията, където се целуваха страстно, докато ядяха. И двамата носеха шини.

— Да, наистина невероятна — съгласи се Майрън.

Франсин отново отхапа от сандвича.

— Е, искаш ли да си поръчаш нещо мазно и гнусно? — попита тя. — Да си припомниш какво беше?

— Стига да имах повече време — отговори Майрън.

— Всички казват така. Е, какво мога да направя за теб, Майрън?

— Помниш ли онази смърт в имението на Брадфорд? Още когато бяхме ученици?

Франсин отдръпна хамбургера от устата си.

— Слабо — отговори тя.

— Кой от отдела се е занимавал с нея?

Тя преглътна.

— Детектив Уикнър.

Майрън го помнеше. Винаги ходеше с огледални очила. Участваше активно в организирането на детските бейзболни мачове. Прекалено много се тревожеше дали отборът му ще изгуби, или спечели. Мразеше хлапетата, когато израстваха и спираха да го обожават. Умираше от кеф да глобява млади шофьори за превишена скорост. Но Майрън винаги го беше харесвал. Стар американец. Надежден като добър комплект с инструменти.

— Все още ли е в полицията? — попита Майрън.

Франсин поклати глава.

— Пенсионира се. Премести се в някаква хижа в северната част на щата. Но все още идва често в града. Мотае се по игрищата и се ръкува с всички наред. Кръстиха една от базите на негово име. Имаше голяма церемония.

— Съжалявам, че съм я пропуснал — каза Майрън. — Дали досието по онзи случай е все още в участъка?

— Колко отдавна е станало това? — попита Франсин.

— Преди двайсет години.

Тя го погледна любопитно. Косата й беше по-къса, отколкото в училище и шините бяха изчезнали, но иначе си беше съвсем същата.

— Може би досието е в мазето — каза тя. — Защо?

— Имам нужда от него.

— Просто ей така, а?

Той кимна.

— Сериозно ли говориш?

— Да.

— И искаш да ти го дам?

— Да.

Франсин избърса ръцете си.

— Семейство Брадфорд имат доста голяма власт тук — отбеляза тя.

— Знам го доста добре.

— Искаш да го изложиш ли? Защото се кандидатира за губернатор?

— Не.

— И сигурно имаш сериозна причина да искаш досието?

— Да.

— Трябва да ми кажеш каква е, Майрън.

— Не. Не трябва.

— Поне някакъв намек?

— Искам да се уверя, че е било нещастен случай.

Франсин го изгледа сериозно.

— Разполагаш ли с нещо, което да те навежда на други мисли?

Майрън поклати глава отрицателно.

— Просто подозрение.

Франсин Нигли взе един пържен картоф и го огледа внимателно.

— А ако намериш нещо, ще ми кажеш веднага, нали? Няма да го съобщиш първо на пресата. Дори не и на момчетата от бюрото. А само на мен.

— Съгласен съм — каза Майрън.

Тя сви рамене.

— Добре. Ще го потърся.

Майрън й подаде визитната си картичка.

— Радвам се да те видя отново, Франсин.

— И аз — отговори тя, след като погълна поредната хапка. — Хей, ходиш ли с някоя?

— Да — отговори Майрън. — А ти?

— Не — отговори Франсин. — Но след като ми спомена за това, ми се струва, че Джин ми липсва.