4.

Англия, 1988

Алекс се беше свил на кълбо до брат си на задната седалка в семейния „Воксхол Кавалиър“. Никой от тях двамата не смееше да отвори уста. Момчето беше минало отвъд разочарованието, обаче баща му беше в друго състояние на гнева — безмълвно страдание. Майка му беше останала неловко скована от мига, когато Дики й се озъби преди трийсет и няколко километра. Нейното престъпление: смирено беше предложила на съпруга си опакован сандвич, докато мракът ги надминаваше по магистралата М6 в северна посока.

Топлият пролетен ден беше започнал с надежда и с обещание за великолепен край. Когато още преди разсъмване Дики Уелър влезе с тежки стъпки в стаята на децата, те вече бяха по червено-белите комплекти на „Ливърпул“ и нямаха търпение да поемат дългия път до „Уембли“, за да гледат могъщите шампиони на първа лига срещу скромния „Уимбълдън“ в мач за купата на Футболната асоциация. За бога, „Уимбълдън“! Пълна смешка! Всички се чудеха как успяха да бият „Лутън“, за да стигнат до финалите, обаче резултатът от този мач беше предрешен въпрос.

Въпреки това Уелърови, както и десетки други поддръжници на „Ливърпул“, не горяха от желание да станат свидетели на драма. Те бяха доволни от сигурността, че няма защо да бързат, докато техните момчета постигнат ясна победа и в края на редовния мач влязат завинаги в аналите на историята.

В сектора на „Ливърпул“ преди мача момчетата се бяха облегнали един на друг и се повдигаха на пръсти, за да имат добра видимост към красивото зелено игрище. Слушаха с удоволствие освиркването и хулите, които се сипеха върху жалките поддръжници на „Уимбълдън“, струпани от другата страна на огромния ревящ и вълнуващ се стадион. Баща им, едър и як под червеното си кепе, помаха с ръка като генерал, който оглежда противниковата армия, и извика достатъчно силно, за да го чуят:

— Гордеете ли се с баща си, а? — Гордееха се. — Скоро няма да забравите този ден! — изкрещя той.

Беше спечелил четирите лелеяни билета от Бодингтън, защото можеше да точи най-много халби горчива бира „Кейн“ от всички собственици на барове в Мърсисайд. Неговата награда „Кръчмар на годината“ висеше над полицата на камината в „Куинс Армс“ до снимката с усмихнатия представител на пивоварната, който му връчва плика с билетите. Момчетата винаги се бяха наслаждавали да живеят над много популярния им пъб, чувстваха се като парченца масло, избити от млякото. По пътя към „Уембли“ искряха от звездния статут на техния баща.

В края на първото полувреме десетгодишният Алекс се наведе да вдигне знаменцето, което беше изпуснал точно когато Санчес от „Уимбълдън“ вкара с глава свободния удар, бит от Уайз, за едно на нула. Алекс трепна от рева и видя замръзналата от ярост физиономия на баща си и кокошето цупене на майка им. Брат му Джо, който беше пет години по-голям, го удари силно по рамото, сякаш той беше виновен за гола, защото беше отместил поглед.

По време на нервното второ полувреме, когато играта вече беше стигнала отметката от един час, Безант, вратарят на „Уимбълдън“, влезе в историята като първия във финалите за купата спасил дузпа. Това беше краят. Вместо да разгърне мощта си и да грабне победата, през последния половин час „Ливърпул“ се огъна и единствено успя да се спаси от унищожителна загуба.

Когато прозвуча последният сигнал на рефера, юмруците на баща му бяха свити в гневен отказ да повярва как един съвършен ден за фамилията Уелър беше напълно и неумолимо прецакан. По време на дългото и болезнено връщане на паркинга очите на Алекс пареха от сълзи. Мразеше израза на отчаяние по зачервеното лице на баща си и крехкото спокойствие на майка си. И ненавиждаше брат си, който беше способен толкова лесно да преживее загубата, че веднага да насочи изцяло вниманието си как да завърже разговор с двойка руси момичета с червени пуловери.

Малко след Бирмингам Алекс беше отпуснал глава на прозореца и сънливо гледаше хипнотичната верига фарове, които се носеха към тях по разделената на две магистрала. Почувства как скоростта намалява, когато баща му трябваше да се нагоди към бавно движещия се камион, изтрополял в дясната лента от рампата за качване на магистралата. Точно зад камиона едно волво комби светна със стоповете, а баща му напомпа няколко пъти педала на спирачките, за да запази дистанцията от задницата на волвото. Той изруга под нос и погледна в страничното огледало, за да провери безопасно ли е да мине в средната лента, но не беше. Край колата им профуча мотоциклет „Ямаха“ и се изравни с волвото.

На шофьора на волвото, изглежда, му беше хрумнала същата идея да задмине камиона, а мотоциклетистът вероятно се беше озовал в мъртвата точка, защото когато смени лентата, се блъсна право в мотоциклета. Това отключи първата брънка от поредица фатални събития, която щеше да мине с леки вълнички през времето и най-неочаквано да промени света. Странна работа.

Вратата на волвото целуна задната гума на мотоциклета и запрати шеметно малкото превозно средство към лентата за изпреварване и тревната ивица, където мотористът падна и си счупи врата. Човекът зад волана на волвото реагира инстинктивно и го завъртя рязко надясно. Навлезе обратно в крайната дясна лента и удари силно и под ъгъл предницата на воксхола на Дики Уелър.

В момента на удара Дики, който виждаше какво става, изруга високо:

— Мамка му!

Следващите няколко секунди Алекс преживя в странно забавено движение. Веднъж се беше качвал на самолет по време на семейната почивка в Тенерифе и усещането, че колата се издига във въздуха, му припомни момента на излитането. Баща му винаги беше смятал, че предпазните колани са коварна част от патерналистичната държава, и никой от тях не си ги беше сложил, когато започнаха да се търкалят.

В началото Алекс беше повече омаян, отколкото разтревожен. Безтегловността и усещането, че долу е горе във въртящата се кабина, създаваха впечатлението за возене на влакче в лунапарк. В ужас го хвърляше само противното хрущене при контакта с павирания банкет. После нямаше нищо.

Докато…

Колата беше изправена, колелата стъпиха отново на земята.

Осъзнаваше болката — жестока болка — в левия крак и замаяно туптене в главата. Ергономичната седалка на майка му беше паднала в неговия скут и тежестта на седалката и на нейното тяло не му позволяваха да мръдне. Тя стенеше — ниска, примитивна вибрация, която го уплаши. Видя лявата й ръка да виси отпуснато между седалките, а по хубавата й гривна срещу магии да се стича кръв. От бащата не се чуваше никакъв звук. Главата на Дики беше наклонена напред и почиваше върху волана. Ливърпулското му кепе по някакво чудо беше все още на главата му.

По някаква причина Алекс можеше да мисли само за брат си, който странно защо вече не беше в колата.

— Джо! Джо!

Задният прозорец беше избит и сега оттам нахлуваше със свирене свеж вечерен въздух.

Огънят започна с пукот, който повдигна цялата кола няколко сантиметра във въздуха, преди да я стовари обратно на четирите й гуми.

Бензинът от скъсаните бензинопроводи беше избухнал някъде под шофьорската седалка и пламъците се бяха върнали обратно по тях до резервоара. След ужасния тътен от експлозията Алекс усети горещината с краката си, а дробовете му започнаха да се пълнят със смрадливите изпарения на горящия бензин.

Да не говорим за ужасните жълти и сини пламъци.

Той опита да се измъкне с извиване, обаче краката му бяха заковани, а долната част на тялото му сякаш беше обездвижена в бетон. Пластмасата на арматурното табло и около предните врати започна да пращи и цвърчи като яйца с шунка в тигана за закуска.

Почувства как пламъците облизват гърба му, чу отвратителното шумолене, докато полиестерният му суитшърт се топеше, вдъхна серния мирис на горящи косми и миг след като огненото мъчение беше започнало, всичко се промени.

Вече не беше в колата.

Вече не изпитваше болки.

Рееше се над магистралата и гледаше надолу, обхванат от непреодолимо детско любопитство.

Добрата стара семейна кола беше отнесла здраво блъскане и из нея бляскаха пламъци. Джо се намираше на тревиста ивица и пълзеше настрани от опасността.

Искаше да извика:

— Давай, Джо! Ще се справиш!

Коли спираха и хора се приближаваха.

Сцената под него се замъгли и потъна в мрак, все едно се беше спуснала мъгла. Сега се рееше над двуизмерен, съвършено кръгъл диск от мрак, който изведнъж стана триизмерен. Макар да не виждаше нищо, съвсем нищичко, не изпитваше страх. Направо забележително, след като още не можеше да заспи без нощна лампа. Имаше усещане за движение и тясно пространство, все едно се носеше из огромна тръба като капка моторно масло при доливане.

Сега десетгодишното му тяло летеше с невероятна скорост, а може би то беше неподвижно, а черният тунел се движеше покрай него. Чуваше се шумът на фучащ вятър, подобен на зимна буря, която плющи откъм Ирландско море. Той замига от почуда, когато неясните стени на тунела започнаха да оживяват от бляскави светкавици, напомнящи проблясването на инкрустирани гроздове диаманти.

Отпред точка истинска светлина растеше ли растеше в съвършен кръг все по-голяма, докато накрая не беше изплют за меко кацане в пълна белота — толкова успокоителна, колкото излизането от вана и загръщането в една от ония големи пухкави мамини хавлии, току-що извадени от сушилнята.

Белотата избледня в прозирност и той се озова в просторна зелена местност, която като че ли леко поддаваше под неговите стъпки. Беше почти сигурен, че това не е трева. Небето, ако това беше небето, бе толкова светлосиньо, сякаш художник бе смесил напръстник лазур с кофа бяла боя.

Чу нещо, което пробуди емоциите му.

С вълнение, напомнящо втурването надолу по стълбите сутринта на Коледа, той тръгна към канещото бълбукане на вода.

Не приличаше на никоя от реките, които беше виждал. Всъщност дори не изглеждаше като вода. По-скоро бързо движещи се потоци от блещукащи светлини, начупени на водовъртежи и диги от пътека блестящи камъни за стъпване. Камъните се простираха от бряг до бряг, прекосявайки едно разстояние от около петнайсетина метра — горе-долу разстоянието на нещастно спасения наказателен удар за „Ливърпул“.

Когато за пръв път хвърли поглед към отсрещния бряг, не видя нищо, освен безкрайна равнина от хладна зеленина, която се сливаше със светлосиньото небе. Макар и неизразително, то като че ли притежаваше безгранично обещание и той беше притеглен към другата страна с нарастващо вълнение.

Когато погледна за втори път, видя човек.

Едър мъж, който диво и радостно махаше с ръце.

— Татко?

— Алекс! — Едва успя да чуе името си от шума на носещата се бързо река.

— Татко, какво се случи?

— Сине, мъртъв съм.

— Какво? — Той сложи длан на ухото си, за да чува по-добре.

— Мъртъв!

Думата не му направи впечатление на страшна. Той сви ръцете си като фуния на мегафон.

— Какво да правя?

— Ела отсам! Ела отсам, момче!

Дики махаше с ръце, както беше постъпил, когато момчето правеше първите си непохватни крачки върху килима в хола или първите залитащи завъртания на педалите без помощни колелца.

Камъните за стъпване се извиваха през бързо движещите се светлинни лъчи. Изглеждаха хлъзгави, но той беше сигурен, че ще се справи, и най-много искаше да бъде прегърнат от очакващите го обятия на неговия баща. Предпазливо и нетърпеливо стъпи с левия крак на първия камък.

В този момент баща му изглеждаше толкова щастлив, все едно „Ливърпул“ бяха обърнали мача и бяха победили с 2 на 1. Той също се чувстваше щастлив, завладян от усещане за чисто блаженство — по-могъщо от всичко, което беше преживял в своя млад живот.

Точно се готвеше да прехвърли тежестта си и да вдигне десния крак от брега, но не успя.

Дърпаха го назад, настрана от реката.

— Ей!

Всичко потече обратно с удивителна скорост. Намери се отново в тунела, летеше в противоположната посока, обратно на магистралата, отново на мястото на катастрофата, пак при горящата кола и когато се озова там, усети, че го теглят за раменете от задната врата откъм пътническата страна. Болеше го силно навсякъде и беше разтърсван от болезнени пристъпи на кашлица.

Хора крещяха.

Той гледаше в лицето брадат непознат.

— Момченце, чуваш ли ме?

Кашлицата спря за достатъчно дълго, за да изломоти:

— Моля, пуснете ме да се върна — Не искаше да е тук. Отчаяно искаше да бъде там.

Непознатият изглеждаше объркан.

— Мястото, където ще ходиш, е болницата. Скоро линейката ще дойде. Лежи спокойно. Сложи глава на якето ми.

Той се закашля отново и каза с продран глас:

— Искам да се върна при татко.

Мъжът погледна към спасителите, изправени над потрошения труп на баща му, които поклатиха глави. Други бяха клекнали около майка му и се препираха за техниката на обдишване уста в уста. Наблизо, но въпреки това на достатъчно безопасно разстояние, колата беше напълно обхваната от огъня. Чуха се викове, когато някой откри брат му да пълзи из храсталаците.

— Съжалявам, сине — каза мъжът с треперлив глас. — Сега си в безопасност. Ще се оправиш.

Той се опита да седне.

— Искам да се върна! — настоя предизвикателно.

— Никъде няма да ходиш. Лежи спокойно, докато дойде линейката.

Момчето легна обратно на земята, обърна глава на другата страна и се разрида.

— Искам да се върна.