Полунощ в смъртта

Първа глава

Убийците не спазват традициите. Те са лишени от чувства. За убийците няма празници или почивни дни.

Залавянето на убийците беше нейният занаят, ето защо вместо да прекара Коледната утрин в дома си, лейтенант Ив Далас зъзнеше в мрака, предшестващ зазоряването, докато пръскаше с безцветен спрей кожените ръкавици, които Рурк й беше подарил за празника.

Диспечерът й се бе обадил преди малко, а нямаше и шест часа, откакто беше приключила разследване, което беше изчерпало цялата й енергия. Първата й Коледа със съпруга й не започваше особено приятно.

Ала за съдията Харолд Уейнгър събитията се бяха развили още по-неприятно.

Трупът му беше открит в центъра на ледената пързалка в Рокфелер Сентър. Мъртвецът бе положен по гръб, така че изцъклените му очи да се взират в огромната елха, символ на добра воля към жителите на Ню Йорк.

Беше гол и тялото вече бе посиняло. Буйната побеляла коса, с която съдията се гордееше, беше остригана като че с тъпа ножица. Макар лицето му да бе покрито със синини и рани, Ив веднага го позна.

През десетте години, откакто работеше в полицията, често беше присъствала на съдебни дела, председателствани от него. Смяташе го за солиден и уравновесен човек, който познаваше всички тънкости на закона и обичаше професията си.

Приведе се, за да разгледа по-добре думите, които бяха изписани с нагорещен метал върху гърдите на мъртвеца.

Надяваше се надписът да е бил направен след като човекът вече е бил мъртъв, но се съмняваше в състрадателността на убиеца.

Съдията Уейнгър беше зверски пребит, пръстите и на двете му ръце бяха счупени. Дълбоките рани на китките и глезените му подсказваха, че е бил завързан. Но смъртта му не беше причинена нито от побоя, нито от изгарянията.

Въжето, с което го бяха обесили, се врязваше в шията му. Ив разбра, че смъртта на съдията е била особено мъчителна. Очевидно вратните му прешлени не бяха счупени, а спуканите кръвоносни съдове в очите и по лицето му свидетелстваха за бавно задушаване.

— Искал е да останеш жив колкото е възможно по-дълго — промълви тя. — Искал е да чувстваш всичко, което ти е причинявал.

Отпусна се на колене и прочете бележката, която плющеше под ледения зимен вятър. Парчето хартия беше поставено върху чатала на мъртвеца като странна набедрена препаска. Имената бяха грижливо изписани с печатни букви.

— Запазил си ме „за десерт“, а, Дейв? — промърмори младата жена.

Стилът на престъпника й беше познат. Този човек се наслаждаваше, когато причиняваше болка на жертвите си, след което ги убиваше по особено мъчителен начин. Дейвид Палмър обичаше работата си — своите „експерименти“, както се бе изразил, когато преди три години Ив най-сетне успя да го залови.

До този момент беше успял да ликвидира осем души, а полицията разполагаше с обемисто досие, в което бяха описани „подвизите“ му. Уейнгър му беше дал доживотна присъда, която Палмър излежаваше в затвор със строг режим за престъпници с умствени увреждания.

— Избягал си, нали, Дейв? — едва чуто изрече Ив. — Познавам методите ти. Изтезания, унижения, изгаряния… Накрая изхвърляш тялото на място, посещавано от много хора. Имаме работа със самия Палмър, не с негов подражател. Вдигнете трупа — добави тя и бавно се изправи. Беше смазана от умора.

По всичко изглеждаше, че последните дни на 2058 година няма да бъдат празнични за нея.

Щом седна в колата си, Ив включи отоплителната система, свали ръкавиците си и уморено потърка челото си. Трябваше да докладва за случилото се, но реши да изпрати рапорта от домашния си компютър. За нищо на света нямаше да прекара първия ден на Коледа в полицейското управление.

Свърза се по видеотелефона с диспечера и нареди всички от списъка, открит върху трупа, незабавно да бъдат уведомени за опасността, а домовете им да бъдат охранявани от униформени полицаи.

Без да спира автомобила, тя включи компютъра:

— Искам информация за Дейвид Палмър, намиращ се в затвора „Рексал“ за престъпници с умствени увреждания.

— Навярно Дейв е решил да се прибере у дома за празниците — иронично промълви Ив, сетне намръщено се загледа в тромавия летателен апарат, кръжащ над безлюдните улици, от които се разнасяха игриви коледни мелодии. „Майната им на ангелите вестители“ — помисли си тя и се свърза с командира. Когато лицето му се появи на екрана, Ив колебливо започна:

— Сър… съжалявам, че ви безпокоя през празничния ден, но…

— Вече ми съобщиха за съдията Уейнгър. Беше порядъчен човек.

— Имате право, сър. — Забеляза, че командирът носи разкошен виненочервен халат — навярно подарен от съпругата му. Рурк я отрупваше със скъпи подаръци и тя се питаше дали и Уитни се смущава от подобни прояви на внимание. — Трупът ще бъде пренесен в моргата. Надлежно съхраних всички веществени доказателства, в момента пътувам към къщи. Възнамерявам да използвам домашния си компютър.

— Предпочитам да натоваря другиго с разследването на този случай, лейтенант. — Уитни забеляза как зачервените й от умора очи гневно проблеснаха, сетне златистокафявите й ириси потъмняха. Разгледа лицето й с изпъкналите скули, решително вирнатата брадичка с малка трапчинка и плътните устни, и забеляза, че изражението й остана непроменено, въпреки гнева, кипящ в гърдите й.

— Нима ще ми отнемете случая?

— Току-що приключи трудно разследване. Помощничката ти пострада…

— Няма да използвам Пийбоди — побърза да го прекъсне Ив. — Случилото се й дойде прекалено много.

— Мисля, че същото се отнася и за теб.

Тя понечи да му възрази, но се отказа, тъй като не разполагаше с убедителни аргументи.

— Сър, името ми е включено в списъка на психопата.

— Точно така. Още една причина да не участваш в разследването.

Някакъв гласец й нашепваше да се подчини, поне за ден да забрави за работата си, да се прибере у дома и за пръв път в живота си да отпразнува Коледа. Ала споменът за безцеремонно захвърления труп на съдията я накара да прогони предателската мисъл.

— Не забравяйте, че именно аз проследих и залових Дейвид Палмър. Никой не го познава по-добре от мен.

— Палмър ли? — Уитни сбърчи чело. — Той е в затвора.

— Лъжете се. Избягал е на деветнайсети. Върнал се е в Ню Йорк, сър. Познавам „почерка“ му. А хората в списъка до един са свързани с него — настойчиво продължи тя. — Уейнгър му даде осем доживотни присъди. Прокурор беше Сисели Тауърс, но тя е мъртва. Ето защо той иска да отмъсти на Стефани Ринг, която е заместник главен прокурор. Карл Нийсан беше определен за служебен защитник на Палмър, когато онзи отказа да представи свой адвокат. Джъстин Полинска беше старши съдебен заседател. Доктор Майра го подложи на психологически тестове и свидетелства против него по време на съдебния процес. Аз пък го арестувах.

— Хората от списъка трябва да бъдат предупредени за опасността.

— Вече е направено, сър, в домовете им са изпратени и телохранители. Ще изтегля информацията в домашния си компютър, за да я проуча отново, макар да мисля, че дори най-малката подробност не се е заличила от паметта ми. Човек като Дейвид Палмър лесно не се забравя. Ако натоварите с разследването някой колега, той ще трябва да започне от самото начало и да загуби ценно време, с което не разполагаме. Познавам този престъпник, познавам методите му, мислите му, желанията му.

— Желанията ли, лейтенант?

— Да. Известно ми е към какво се стреми. Иска да го признаят за гений.

— Поеми случая, Далас — промърмори Уитни след продължителен размисъл. — Желая ти успех.

— Благодаря, сър.

Тя прекъсна връзката, когато колата й премина през портала на разкошното имение, което Рурк беше превърнал в свой дом.

През нощта беше бушувала снежна буря и заледените голи клони на дърветата проблясваха като посребрени. Декоративните храсти и вечно зелените растения бяха заскрежени и напомняха на илюстрация към приказка. В далечината се издигаше сградата, наподобяваща крепост — каменните стени, съчетани с огромни остъклени пространства, подсказваха, че е била построена през миналия век.

В полумрака, предшестващ дневната светлина, в рамките на няколко прозореца се открояваха разкошно украсени коледни елхи. Ив неволно се усмихна и си помисли, че съпругът й се радва като дете на настъпващите празници.

Досега в живота им не бе имало коледни елхи с подредени под тях подаръци. Двамата по своему се стремяха да компенсират нещастното си детство. Рурк беше осъществил мечтата си да стане един от най-богатите и могъщи хора в света, като не подбираше средствата за постигане на целите си.

Стремежът на Ив беше да добие контрол, да стане част от системата, която я бе отритнала в детството й.

Беше избрала да служи на закона, а Рурк (поне доскоро) — да го заобикаля.

Сега, по-малко от година, след като едно убийство беше сложило начало на връзката им, двамата бяха екип — мислеха и действаха по един и същ начин. Ив често си казваше, че никога не ще разбере как са го постигнали.

Паркира колата си пред входната врата, изкачи се по стъпалата и влезе във фоайето, където разкошната обстановка свидетелстваше за огромното богатство и отличния вкус на господаря на този дом. Старинните килими бяха грижливо поддържани, кристалните полилеи блестяха като многоцветни дъги, върху масичките бяха подредени произведения на изкуството, за които би копнял всеки уредник на музей.

Свали якето си и понечи да го преметне на парапета, ала стисна зъби и прилежно го закачи. В момента между нея и Съмърсет — най-доверения човек на Рурк — съществуваше временно примирие. Беше решила да не се заяжда с него по време на коледните празници.

Все някак щеше да издържи, само и само да натрие носа на надутия иконом, който напоследък се преструваше на божа кравичка.

Изпита известно удовлетворение, когато той не се появи безшумно като призрак, за да я упрекне за нещо, както имаше обичай. Поклати глава и влезе в дневната.

Рурк седеше до камината и четеше сборника с поеми на Йейтс, който тя му беше поднесла за Коледа. Това беше единственият подарък, който изглеждаше подходящ за човека, който не само имаше всичко, но и притежаваше повечето от предприятията, където се произвеждаха всички възможни стоки.

Той вдигна поглед и й усмихна. Както винаги сърцето й подскочи и затуптя по-бързо. Само един поглед, една усмивка, а краката й се подкосиха и беше готова да се хвърли в обятията му. Изглеждаше като излязъл от картина. Както обикновено беше облечен в черно, което подчертаваше стройното му, мускулесто тяло, и се бе настанил в кресло, вероятно изработено преди двеста години.

Изваяните му черти напомняха на лицето на бог, криещ порочните си помисли, сините му очи — свидетелство за ирландското му потекло — блестяха като сапфири, а устните му бяха в състояние да сломят съпротивата на всяка жена. Гарвановочерната му коса падаше почти до раменете му. Цялото му същество излъчваше могъщество, което го правеше още по-сексапилен и привлекателен.

Той затвори книгата, остави я на масичката и протегна ръка на съпругата си.

— Извинявай, че ми се наложи да изляза. — Ив се приближи до него и преплете пръсти с неговите. — Най-неприятното е, че трябва да поработя в кабинета си още няколко часа.

— Имаш ли минутка свободно време?

— Да, но не повече. — Тя му позволи да я притегли на коленете си, отпусна глава на гърдите му, затвори очи и се отпусна за миг, наслаждавайки се на прегръдката му. — Едва ли си предполагал, че ще прекараш празника по този начин.

— Така ми се пада, задето се ожених за полицайка — шеговито изрече той, нарочно използвайки напевния ирландски акцент. — И задето съм влюбен в нея — добави и нежно целуна съпругата си.

— Дано да не започнеш да съжаляваш.

— Никога няма да съжалявам. — Той прокара пръсти през късо подстриганата й кестенява коса. — Желая точно теб, Ив — жената, готова на всичко, за да защити невинните жертви. Жената, която знае колко ще се зарадвам на томчето с поеми на Йейтс.

— Май повече ме бива в полицейската работа, отколкото да избирам подаръци. Иначе щях да ти купя още нещо.

Тя погледна към камарата от пакети под елхата, които беше разопаковала повече от час. Неволно потръпна, а Рурк се засмя:

— Знаеш ли, лейтенант, изпитвам двойно по-голямо удоволствие да ти поднасям подаръци заради неудобството, което изпитваш.

— Дано да престанеш поне известно време.

— Надявай се — промърмори Рурк и с болка си помисли, че Ив не беше свикнала да бъде глезена. Като дете не бе получавала нищо, освен болки и страдания. — Реши ли как да използваш последния подарък?

Най-накрая й беше поднесъл празна кутия и искреното й смайване го бе развеселило. Сърцето му се стопли от широката усмивка на Ив, грейнала на лицето й, когато й съобщи, че кутията символизира един ден, който може да запълни с каквото пожелае. Ще я заведе където поиска, дори да е на друга планета, и ще изпълни всяка нейна прищявка.

Целият свят беше на нейно разположение.

— Не разполагах с достатъчно време да обмисля предложението ти. Подаръкът е прекалено драгоценен, за да го пропилея.

Остана още миг притисната до него, наслаждавайки се на пламъците в камината и на блещукащите лампички по елхата, сетне с нежелание се изправи.

— Уви, трябва да те оставя. Предстои ми да издиря огромно количество данни, а точно днес не искам да безпокоя Пийбоди.

— Какво ще кажеш да ти помогна? — Рурк отново се усмихна, като забеляза, че тя машинално понечи да му откаже. — Поне за един ден ще изпълнявам неприятните задължения, с които товариш амбициозната си сътрудничка.

— Този път като по чудо нямаш нищо общо с жертвата. Не желая да се замесваш в случая.

— Няма. — Рурк също стана. — Само ще ти помогна с черната работа, за да не прекараш целия празничен ден пред компютъра.

Ив отново понечи да му откаже, сетне размисли. Повечето от данните, които я интересуваха, не бяха секретни. Но дори да съществуваше поверителна информация, така или иначе щеше да я сподели с Рурк. Освен това той беше отличен специалист.

— Добре, временно те „назначавам“ за мой помощник. Но запомни, че щом Пийбоди се поокопити, напускаш играта.

— Скъпа моя… — Той галантно й целуна ръка и се усмихна при вида на киселата й гримаса. — Радвам се, че ме молиш толкова учтиво…

— Престани да се лигавиш — прекъсна го Ив. — Нямаме време за шеги, освен това в момента изпълнявам служебни задължения.