Полунощ в смъртта

Втора глава

Огромният котарак Галахад се беше притиснал до облегалката на креслото като мъртво пиян човек, подпиращ се на бара в някоя кръчма. Ив реши да не го безпокои, тъй като беше прекарал безсънна нощ, докато се „сражаваше“ с опаковъчната хартия и цветните панделки от многобройните пакети.

Остави чантата си, поръча на автоготвача да приготви кафе и се обърна към съпруга си:

— Човекът, от когото се интересувам, се нарича Дейвид Палмър.

— О-хо, нима вече знаеш кой е убиецът?

— Разбира се. С Дейв сме стари приятели.

Рурк взе поднесената му чаша, притвори очи и промърмори:

— Името ми е смътно познато.

— Невъзможно е да не си го чувал. Преди около три години непрекъснато се споменаваше в телевизионните репортажи. Необходима ми е цялата информация, която съм събрала по време на разследването, както и всички подробности от съдебния процес. Започни с… — Ив замълча, когато съпругът й сложи ръка на рамото й.

— Дейвид Палмър… масов убиец. Изтезавал е жертвите си… — Рурк постепенно си спомняше онова, което му бе известно. — Млад е, нали? Двайсетина годишен, ако не ме лъже паметта.

— Когато го арестуваха, беше на двайсет и две. Нашият Дейв е истинско дете чудо. Въобразява си, че е гениален учен с изключително напредничави идеи. Твърди, че задачата му е да изследва устойчивостта на човешкото съзнание при екстремни условия: болка, страх, гладуване, обезводняване, лишаване от сетивни възприятия. Този тип има и дар слово. — Ив замислено отпи от кафето си. — Седеше най-невъзмутимо по време на разпитите, а ангелски красивото му лице беше озарено от вътрешна светлина, докато ентусиазирано обясняваше, че ако разберем кога съзнанието достига състояние на пределно напрежение, ще можем да повишим възможностите му. Беше твърдо убеден, че щом съм полицейска служителка, ще проявя голям интерес към експериментите му. Ченгетата непрекъснато са подложени на стрес и често попадат в опасни ситуации, когато съзнанието им е обременено от страх или други външни стимули. Дейв твърдеше, че резултатите от неговите „изследвания“ ще бъдат особено полезни за полицейските служители, военните и дори при обикновени делови отношения.

— Не знаех, че ти си го арестувала.

— Да, успях да го заловя и да го тикна в затвора. — Тя сви рамене. — По онова време не бях толкова известна…

При други обстоятелства думите й биха накарали Рурк да се усмихне, тъй като до известна степен популярността й се дължеше на факта, че е негова съпруга. Ала в момента изобщо не му беше до смях, защото си беше спомнил доста подробности за случая „Палмър“.

— Мислех, че престъпникът не е опасен за обществото, след като е осъден на доживотен затвор.

— Излиза, че не са го охранявали строго, след като е успял да избяга. Убитият, когото открихме тази сутрин, беше захвърлен на място, посещавано от много хора — това е „запазената марка“ на Дейв. Очевидно иска да ни убеди, че отново се е заловил за работа. Навярно аутопсията ще потвърди, че жертвата е била изтезавана. Мисля, че престъпникът си е осигурил скривалище, където е държал поне двайсет и четири часа съдията, преди да го убие. Смъртта, предизвикана от удушаване, е настъпила около полунощ. „Честита Коледа, господин Уейнгър“ — печално добави тя.

— Убил е човека, който го е осъдил на доживотен затвор…

— Точно така. — Ив остави чашата си и извади от чантата си копие от посланието на престъпника, което вече бе изпратила за анализ в лабораторията. — Оставил е „визитната си картичка“ — още един специфичен жест. Хората от списъка са допринесли за залавянето и осъждането му. Мисля, че иска жертвите му да треперят от страх в очакване на онова, което им е подготвил. Уредих всеки един от тях да бъде поставен под полицейска охрана. Този път господин Палмър ще удари на камък.

Рурк прегледа списъка и престорено спокойно попита:

— Кой ще охранява теб?

— Аз съм ченге. Работата ми е да пазя жителите на този град.

— Според мен ти си главната му цел, Ив.

Тя рязко се обърна. Опитваше се да се владее, ала Рурк долови гневните нотки в гласа й.

— Може би… но едва ли стремежът му да се добере до мен е по-силен от желанието ми да го заловя отново.

— Арестувала си го — продължи той, сякаш не беше чул думите й. — Осъдили са го благодарение на теб. Следователно изпитва най-голяма омраза към лейтенант Ив Далас, макар да е последна в списъка на набелязаните му жертви.

— Да оставим полицейският психолог да прецени мотивите на Дейв — промълви Ив, макар мислено да се съгласяваше със заключенията на Рурк. — Ще се обадя на доктор Майра веднага, след като отново прегледам досието на престъпника. Открий го в компютъра, а пък аз междувременно ще напиша рапорта си до Уитни. Ще ти дам кода за служебния си компютър и за файловете по случая „Палмър“.

Той иронично вдигна вежди и лукаво се усмихна.

— Без обиди, лейтенант. Когато ме оскърбяват, не мога да работя пълноценно.

— Покорно моля за извинение. — Тя отново взе чашата си. — Забравих, че не са ти необходими кодове, за да проникнеш в компютъра ми.

— Мисля, че го предлагаш, за да бъде чиста съвестта ти.

Рурк се залови за работа. Задачата му беше прекалено лесна, което му даваше възможност да обмисли един тревожен проблем и да прецени как да действа.

Ив беше казала, че този път нищо не го свързва с престъплението и че не желае помощта му, след като Пийбоди поеме задълженията си. Ала тя жестоко се лъжеше. Името й фигурираше в списъка на убиеца, което означаваше, че съпругът й повече от всякога е замесен в този случай. Никаква земна сила, дори молбата на любимата му жена, не би го накарала да отстъпи.

Ив работеше на другия компютър, излагайки фактите в рапорта си. Необходими й бяха резултатът от аутопсията и сведенията от „метачите“, които бяха извършили огледа. Но поради празника екипите бяха в намален състав, което означаваше, че може да се надява на информация едва в края на следващия ден.

Видеотелефонът й иззвъня. Едва успявайки да сдържи раздразнението си, тя намръщено промърмори:

— Тук Далас.

— Лейтенант, обажда се полицай Милър.

— Какво се е случило?

— Наредено ни беше да охраняваме заместник прокурорката Ринг. Отидохме в жилището й около седем и половина, позвънихме, но никой не ни отвори.

— Много добре знаеш, че при извънредни положения имате право да влезете в жилището.

— Да, лейтенант. Така и направихме, но не открихме госпожа Ринг. Партньорът ми разпита съседката, живееща на същия етаж, която съобщи, че прокурорката заминала рано сутринта за Филаделфия, за да прекара празника с родителите си. Ала изобщо не е пристигнала там. Баща й се е обадил в полицията и е съобщил за изчезването й.

Стомахът на Ив се сви. „Закъсняхме — помисли си тя. — Действахме бързо, но закъсняхме.“

— С какво е пътувала, Милър?

— С колата си. В момента се придвижваме към гаража, където я е държала.

— Дръж ме в течение, полицай Милър. — Ив прекъсна връзката, вдигна глава и срещна погледа на Рурк. — Паднала е в ръцете на Дейв. Иска ми се да мисля, че е претърпяла злополука по пътя или че се е уединила за няколко часа в мотел с някой платен любовник, но шестото чувство ми подсказва каква е жестоката истина. Необходими са ми кодовете за видеотелефоните на другите хора от списъка на убиеца.

— Ще ги имаш след минута.

Един от кодовете Ив знаеше наизуст. С разтуптяно от тревога сърце се свърза с дома на Майра.

На екрана се появи момченце, което през смях изрече:

— Честита Коледа. Това е домът на баба.

Ив смаяно се втренчи в него и реши, че е набрала погрешен код. После чу познатия спокоен глас и видя на монитора лицето на Майра. Психиатърката се усмихваше, но погледът й издаваше тревогата й.

— Добро утро, Ив. Почакай за момент, ще използвам видеотелефона в спалнята ми. Стой тук, миличък — обърна се тя към момченцето, което упорито я дърпаше за ръкава. — Отиди да разгледаш новите си играчки. Веднага се връщам. Една секунда, Ив.

Екранът затрептя в тъмносин цвят, а Ив облекчено въздъхна — радваше се, че нищо лошо не се е случило с Майра. Разсеяно си помисли, че никога не си е представяла елегантната и спокойна психиатърка в ролята на баба, заобиколена от куп палави внучета.

— Извинявай. — Лицето на Майра отново се появи на екрана. — Не исках да разговарям в присъствието на… моето семейство.

— Няма нищо, разбирам те. Полицаите на поста ли са?

— Да. — Обикновено спокойната психиатърка нервно прокара пръсти през черната си коса. — Мъчно ми е за тях — трябва да прекарат Коледа в полицейската кола. Не успях да измисля как да ги поканя у дома, без никой да разбере… Тук са децата и внуците ми, Ив. Кажи ми честно има ли опасност за живота им?

— Не. — Тонът й беше категоричен. — Убиецът използва други методи. Не бива да напускаш къщата без хората от охраната. Не отивай сама на работа, нито дори до най-близкия магазин. Утре ще ти осигурим гривна с устройство за проследяване.

— Обещавам да взема всички предпазни мерки.

— Радвам се. Първо трябва да отмениш приемните си часове, докато заловим Палмър.

— Но това е абсурдно!

— Нито за миг не бива да оставаш насаме с непознати. Не вярвам пациентите ти да се съгласят да изповядват проблемите си в присъствие на двама полицаи, ето защо се налага да си вземеш отпуска.

Майра я погледна в очите.

— А ти ще отсъстваш ли от работа?

— Моето положение е различно — изпълнявам служебните си задължения. Да те охранявам е част от тези задължения. Стефани Ринг е изчезнала. — Замълча за миг, давайки възможност на психиатърката да осмисли думите й. — Подчинявай се на нарежданията, в противен случай след по-малко от час ще бъдеш задържана в интерес на собствената ти безопасност. Искам да се посъветвам с теб. Ще бъда в дома ти утре сутринта в девет.

Изключи видеотелефона. Обърна се към Рурк, за да вземе кодовете и видя, че той напрегнато се взира в нея.

— Личи си, че обичаш доктор Майра. В противен случай щеше да проявиш по-голяма деликатност.

— Деликатността не ми е присъща — сряза го Ив. — Дай ми кодовете. — Рурк вдигна вежда, а тя въздъхна и потърка челото си. — Добре де, имаш право. Наистина обичам Майра и за нищо на света няма да позволя на този психопат дори да се доближи до нея. А сега ми дай проклетите кодове.

— Вече съм ги прехвърлил в паметта на видеотелефона ти, лейтенант. Необходимо е само да продиктуваш името на онзи, с когото искаш да разговаряш.

— Фукльо! — промърмори Ив, макар да знаеше, че реакцията й ще го разсмее, сетне се зае със задачата да се свърже с хората от списъка на Палмър.

Когато се увери, че всички са в безопасност и под охрана, тя се залови да прегледа материалите относно Палмър, които навремето бе събрала и до които Рурк й беше осигурил достъп.

За около час проучи данните и рапортите, още шейсет минути посвети на записите от разпитите на престъпника.

— Дейв, разкажи ми за Мишел Хамел. С какво привлече интереса ти?

Дейвид Палмър, добре сложен двайсет и двегодишен русокос младеж с изваяни черти, подсказващи произхода му от аристократичен род в Ню Ингланд, се усмихна и се приведе. Сините му очи проблесваха от нескриван ентусиазъм. Кожата му с цвят на крем карамел — дар от майка му, потомка на смесени раси — беше гладка и опъната, което говореше за отличното здраве на младежа.

Ив си спомни какво си бе помислила тогава, по време на разпита, състоял се преди три години: Най-после е намерил кой да го изслуша. Най-сетне има възможност да изтъкне своята гениалност.

Докато гледаше записа, забеляза и още нещо — косата на лейтенант Далас беше ужасно подстригана, защото по онова време сама се кълцаше с ножицата. Ботушките й бяха нови, почти без драскотина, на пръста й нямаше венчална халка. Но иначе нямаше особена разлика между жената на видеозаписа и сегашната Ив Далас.

— Беше млада, атлетично сложена — отвърна Палмър. — Безкрайно дисциплинирана, със силен дух. Беше бегачка на дълги разстояния… олимпийска надежда. Знаеше как да блокира болката, как да се съсредоточава върху крайната цел. Разбирате ли, щеше да бъде на върха на таблицата, както Лерой Грийн беше в дъното. Съзнанието му беше замъглено от дългогодишната употреба на наркотици, което го правеше психически неустойчив на въздействието на външни стимули. Губеше контрол още преди да усети болката. Загуби разсъдъка си, щом дойде в съзнание и откри, че е привързан към масата. Виж, Мишел…

— Съпротивляваше ли се? Опитваше ли да запази самообладание?

Палмър доволно се усмихна и кимна:

— Наистина беше забележителна. Отначало се дърпаше с надеждата да се освободи от белезниците, ала когато разбра, че няма полза, престана да се съпротивлява. Страхът й нарастваше. Уредите отчетоха ускоряване на пулса й и повишаване на кръвното й налягане, както и други важни физически и емоционални признаци. Имам отлична апаратура.

— Да видях я. Свръхмодерна е.

— Работата ми е от огромна важност за човечеството. — Очите на психопата потъмняха и погледът му се разфокусира, докато той описваше безумните си експерименти. — Ако проучите информацията за Мишел, ще видите, че тя успява да изолира чувството за страх, да го използва, за да оцелее. Отначало се владееше, опитваше се да ме увещава. Обещаваше ми какво ли не, преструваше се на възхитена от изследванията ми и дори предложи да ми помогне. Признавам, че беше изключително умна. Когато разбра, че това няма да й помогне, започна да ме проклина и адреналинът й се повиши. Тогава приложих нов външен стимулант.

— Счупил е краката й — тихо поясни Ив, защото знаеше, че Рурк също гледа видеозаписа. — После ръцете й. Апаратурата му действително беше свръхмодерна. Чрез електродите, прикрепени към различни части на тялото, или вкарани в отвори, изпращаше различни по сила електрошокове. Изтезавал Мишел в продължение на три дни, докато я пречупил. Накрая го молела да сложи край на живота й. Обесил я, използвайки въжета с прикачени към тях тежести, които гарантират постепенно задушаване. Девойката беше едва на деветнайсет.

Рурк стисна раменете й.

— Щом си го спряла веднъж, бъди сигурна, че отново ще успееш.

— Ще направя невъзможното, за да го заловя. — Ив отмести поглед от екрана, когато дочу стъпки по коридора. Едва успя да нареди на компютъра да съхрани данните и да се изключи, когато Надин Фарст влезе в кабинета.

„Само това ми липсваше — помисли си. — Посещение на една от най-известните репортерки на Канал 75!“ Бяха приятелки, но точно сега не желаеше присъствието на любопитната журналистка.

— Много си подранила с празничната визита, Надин.

— Тази сутрин получих подарък. — Репортерката остави на бюрото някакъв диск.

Ив го погледна, сетне се втренчи в Надин. Лицето на журналистката беше бледо и изопнато от тревога. За пръв път не беше гримирана, нямаше и идеална прическа. Всъщност не изглеждаше разтревожена, а изплашена до смърт, помисли си Ив.

— Какво се е случило?

— Получих послание от Дейвид Палмър.

Ив с нежелание се изправи.

— Бъди по-конкретна.

— Очевидно знае каква е професията ми, както и че с теб сме приятелки. Изпратил ми е ето това. — Тя погледна към диска и едва се въздържа да не потръпне. — Надявал се да направя специално предаване за него и за експериментите му и да ти покажа материала, записан на този диск. Ще ми налееш ли някакво питие? По-силно, ако обичаш.

Рурк заобиколи бюрото и я накара да седне. Взе ръцете й в своите и прошепна:

— Премръзнала си.

— Кръвта ми е вледенена от мига, когато видях какво с записано на диска.

— Ще ти налея чаша бренди.

Надин кимна, сви юмруци и погледна към Ив.

— Заснети са двама души. Единият е съдията Уейнгър или по-точно онова, което е останало от него. Не успях да позная жената. Палмър вече е започнал да я… обработва.

— Заповядай. — Рурк й подаде чашата. — Изпий го и ще се поуспокоиш.

— Дано. — Тя отпи голяма глътка и след миг в стомаха й се разля гореща вълна. — Далас, виждала съм какви ли не ужасии, правила съм репортажи за тях. Ала никога не съм се сблъсквала с толкова чудовищно престъпление. Недоумявам как издържаш, след като ежедневно си имаш работа с подобни гледки.

— Почти всеки ден — поправи я Ив и взе диска. — Ако искаш, не го гледай повторно.

Надин отново отпи от брендито, тежко въздъхна и едва чуто промълви:

— Ще гледам…

Ив разгледа диска. Беше от онези, които можеш да купиш във всеки магазин, следователно нямаше надежда убиецът да бъде проследен. Постави го в компютъра и нареди да бъде копиран. Младежкото лице на Дейвид Палмър се появи на стенния монитор.

— Госпожице Фарст… всъщност мога ли да те наричам Надин? Струва ми се много по-интимно. Преди всичко държа да те уведомя, че отдавам изключително значение на експериментите си. Между другото, възхитен съм от твоя професионализъм, поради което реших именно ти да запознаеш телевизионните зрители с моята история. Вярваш в онова, което правиш, нали, Надин?

Изражението му стана сериозно, заговори като професионалист, който се обръща към друг професионалист, а лицето му бе невинно като на послушник, коленичил пред олтара.

— Всички, които се стремят към съвършенство, вярват в работата си — продължи той. — Известно ми е още, че с лейтенант Далас сте приятелки. Аз също имам известни контакти с нея, макар и не толкова приятелски, и искрено се възхищавам от нейната… издръжливост. Надявам се възможно най-бързо да я запознаеш със съдържанието на диска. Сигурен съм, че вече е натоварена с разследването на убийството на съдията Уейнгър.

Той се усмихна още по-широко, но в изражението му се долавяше нещо налудничаво.

— Здравей, лейтенант. Моля да ме извиниш, докато свърша „разговора“ си с приятелката ти. Надин, искам Далас да участва в репортажа ти. Това е особено важно за мен. Ще разкажеш моята история нали, Надин? Нека присъдата да бъде произнесена от зрителите, не от някакъв тесногръд глупак с черна тога.

Лицето му беше заменено от ужасяваща сцена, разнесе се писък на жена, който сякаш раздра въздуха в кабинета.

Съдията Уейнгър със завързани ръце и крака висеше на няколко сантиметра от пода. Този път престъпникът беше използвал елементарно завързване, помисли си Ив. Беше положил известни усилия, но не бе успял да пресъздаде сложната система за изтезания, напомняща на скрипец.

При все това се справяше прекрасно.

Лицето на съдията беше сгърчено от болка, а мускулите му потръпваха, докато Палмър изписваше върху гърдите му буква след буква, използвайки ръчен лазер. От време на време Уейнгър простенваше, главата му беше увиснала. Наблизо бръмчаха и писукаха цяла редица монитори.

— Краят му наближава — дочу се гласът на Палмър, все едно говореше диктор. — Съзнанието му се самоизключва, тъй като не може да понесе болката. Защитната реакция на организма е изпадане в безсъзнание. Това може да се предотврати.

Той се появи на екрана и натисна някакво копче. Разнесе се пронизителен вик, тялото на съдията конвулсивно се загърби, той нададе вик.

Отново се дочу писък, сетне ридание, жената беше затворена в клетка, която се полюшваше от тавана и беше толкова малка, че пленницата можеше да стои само на четири крака. Тъмната, дълга коса почти закриваше лицето й, но Ив я позна.

Стефани Ринг беше в ръцете на психопата.

Той се обърна и натисна друг бутон, а клетката се разлюля и от нея изскочиха искри. Жената нададе пронизителен писък, конвулсивно се загърчи, сетне припадна.

Палмър отново погледна към камерата и се усмихна:

— Обектът е интересен, но за съжаление не разполагам с много време. Експериментът изисква да започна работа върху нов обект, преди да съм свършил с предишния. Редът й скоро ще дойде. Сърцето на съдията няма да издържи още дълго. Информацията за него е почти пълна.

Задърпа въжетата и свали на пода Уейнгър. Ив забеляза как играят мускулите му и промълви:

— Дейви упорито е тренирал, за да влезе във форма след престоя в затвора. Знаел е, че този път ще му бъде по-трудно, а той е от хората, които обичат предварителната подготовка.

Палмър нахлузи примката на шията на съдията, а свободния край на въжето прокара през метална халка, забита в тавана, после го промуши през друга халка на пода. Задърпа въжето, докато Уейнгър застана на колене, сетне на краката си и започна да се задушава.

— Изключи компютъра! — извика Надин и рязко стана. — Не мога да го издържа втори път. Не мога!

— Спри диска — нареди Ив, изчака, докато екранът потъмня, и хвана ръката на приятелката си: — Съжалявам.

— Сама съм си виновна. Мислех, че имам здрави нерви.

— Никой не би могъл да издържи на подобна гледка.

Репортерката поклати глава, на един дъх пресуши чашата си и я остави на бюрото.

— Ти можеш, защото не позволяваш на ужасяващата действителност да въздейства върху съзнанието ти.

— Грешиш, скъпа. Но сега не е моментът да обсъждаме моята издръжливост. Ще повикам двама полицаи, които ще те придружат до дома ти и няма да се отделят от теб, докато заловим Палмър.

— Мислиш ли, че се интересува от мен?

— Едва ли, но за всеки случай трябва да вземем предпазни мерки. Прибери се вкъщи, Надин. Опитай се да забравиш видяното.

Ала след като Рурк отиде да изпрати репортерката, Ив изгледа целия запис. Накрая Палмър се приближи до камерата и се втренчи в обектива, сякаш се взираше в очите на „събеседницата“ си.

— Уейнгър умря в полунощ на двайсет и четвърти декември. Ще издържиш по-дълго от него, Далас. И двамата с теб го знаем. Ще бъдеш най-интересният ми обект. Намислил съм какви ли не експерименти с теб. Сигурен съм, че ще ме намериш. Честита Коледа и приятно прекарване на празниците.