Полунощ в смъртта

Седма глава

Питър Нолан не живееше на посочения от него адрес. Оказа се, че от петнайсет години в апартамент 4Б на Шейсет и осма улица живеят семейство възрастни хора и тяхното престаряло куче.

След проверка в банката се оказа, че господин Нолан е открил сметка на двайсети декември и я е закрил само два дни по-късно.

„Имал е достатъчно време да купи колата — помисли Ив. — Но откъде ли е взел парите?“

Следвайки съвета на Рурк, тя завърши дългия и уморителен ден, като започна да търси сметки на името Палмър. Само след минути се убеди, че това ще й отнеме много повече време, отколкото имаше.

Колко ли време оставаше на Карл Нийсан? Навярно около двайсет и четири часа. Ако Палмър не беше променил навиците си, нямаше да бърза, щеше да се наслаждава на „работата“ си. Ала интуицията подсказваше на Ив, че през следващото денонощие той ще опита да отвлече Джъстин Полинска.

Докато компютърът работеше, тя се облегна назад и затвори очи. Наближаваше полунощ, още един ден беше изминал, Фийни упорито се трудеше и скоро щяха да имат информация за евентуалното местонахождение на убиеца. Вече знаеха марката и регистрационния номер на колата му.

Хрумна й, че Дейв нарочно е оставил следи. Искал е тя да тръгне след него, опасността го е възбуждала още повече.

„В тази игра сме двамата с теб, мръснико — помисли си. — Искаш да провериш дали съм умна и дали действам бързо. Смяташ, че победата ти ще бъде още по-сладка, когато ме затвориш в клетката. С цялото си сърце се стремиш към това, ето защо допускаш грешки. Не са фатални, но все пак са грешки. Благодарение на тях ще ми паднеш в ръцете.“

Неусетно задряма, унесена от приспивното жужене на компютъра. Стресна се, когато усети, че я вдигат от стола.

— Какво има? — възкликна и машинално посегна към кобура, който беше свалила.

— Имаш нужда от сън — промълви Рурк и още по-плътно я притисна до себе си.

— Не спях, само исках очите ми да починат. Очаквам важна информация. Пусни ме, не обичам да ме носят!

— Престани да упорстваш. Беше потънала в дълбок сън. Колкото до информацията, тя ще пристигне рано сутринта, дотогава трябва да си починеш.

— Имам известен напредък, но още не мога да се добера до най-важното.

Рурк беше видял финансовата информация на монитора й и знаеше, че е последвала съвета му. Сложи я на леглото и заяви:

— Утре ще прегледам всички банкови сметки.

— Вече съм го направила.

Той свали значката й и се усмихна:

— Сигурен съм, шерифе, но мисля, че съм по-опитен от теб във финансовите операции. Отдъхни си няколко часа.

— Навярно сега Дейв спи в меко легло, застлано с чисти чаршафи. — Тя позволи на Рурк да я съблече. — Познавам го и знам, че обича чистотата и удобствата. В спалнята е монтирал монитор, за да наблюдава Нийсан. Веднъж сподели с мен, че обичал да наблюдава жертвите си преди да заспи.

— Опитай се да прогониш всички мисли. — Той се изтегна до нея и я взе в прегръдките си.

— Дейв иска мен и само мен.

— Знам. — Рурк я целуна по челото, опитвайки да успокои не само нея, но и себе си. — Но никога няма да се добере до теб.

Сънят й се отрази добре. Веднага се беше унесла и спа непробудно шест часа. През нощта не й се обадиха, за да й съобщят, че са намерили трупа на Карл Нийсан.

Ободрена и готова да посрещне новия ден, влезе в кабинета си и завари Рурк пред компютъра. Втурна се към него и едва не го изблъска от стола:

— Какво правиш тук? Информацията е строго поверителна!

— Не бъди дребнава, скъпа. Снощи забелязах, че си твърде далеч от целта. Щеше да измине седмица, докато провериш всички сметки на хора с фамилия Палмър. Мисля, че трябва да насочим вниманието си към сметка, от която наскоро са изтеглени големи суми и която е свързана с други банкови влогове… което е изключително трудно, ако си имаме работа с опитен човек, вещ в прикриване на финансовите си операции.

— Нямаш право на достъп до информацията, която е събрана по време на разследването.

— Разбира се, че имам. Ще ти донеса кафе. — Той отмести поглед от монитора. — Щом се ободриш и се почувстваш по-добре, ще ти покажа какво съм открил.

— Чувствам се отлично — възрази тя, макар да осъзнаваше, че нервите й са изопнати. Отиде в кухненския бокс и поръча на автоготвача да й направи силно кафе. Ароматната напитка, приготвена от истински кафени зърна, каквито малцина можеха да си купят, моментално я ободри. Върна се в кабинета и промърмори:

— Хайде, умнико, да видим до какво си се добрал.

— Действията на Палмър бяха напълно предсказуеми — започна съпругът й, а тя гневно го стрелна с поглед:

— Вчера беше на друго мнение.

— Препоръчах ти да търсиш негови роднини със същото фамилно име. Но се оказа, че нашият човек е избрал още по-елементарен вариант — използвал е моминското име на майка си — Райли. И ето, че се натъкнах на сметката на някой си Палмър Райли. Била е открита преди шест години и е напълно стандартна, средствата са управлявани от брокер. През последните шест месеца настъпва очевидно раздвижване, което ме навежда на мисълта, че твоят човек, макар и в затвора, е имал достъп до видеотелефон или до компютър.

— Невъзможно е! Какво те кара да бъдеш толкова сигурен?

— Палмър знае, че ако парите не се въртят, не се получават приходи. Убеди се сама — допреди шест месеца е притежавал около милион и триста хиляди. През трите години, откакто той е в затвора, в сметката не са били внасяни никакви пари. Но ето, че той започва да прехвърля суми… например в сметката на Питър Нолан между другото съпругът на леля му се казва Нолан, както и в банки, намиращи се на други планети или тук, в Ню Йорк, като използва различни имена. Според мен търпеливо е изчакал удобен момент, за да използва тези пари.

— Когато го арестувах, замразихме всички сметки на името на Дейвид Палмър. Никой не се досети да провери по-обстойно. Вината е моя.

— Не се самообвинявай. Заловила си го, изпратила си го в затвора, където психопатът е трябвало да остане до края на живота си.

— Ако бяхме научили за „скритото му съкровище“, сега нямаше да има средства за чудовищните си опити.

— Щеше да намери начин. — Рурк изчака, докато тя го погледна. — Знаеш, че имам право.

— Да. — Ив тежко въздъхна. — Знам. Откритието ти означава, че Дейв е планирал евентуалното си бягство: купувал е всичко необходимо, прехвърлял е средства в други сметки. Трябва да прекъснем достъпа му до тях, да ги замразим. Едва ли някой съдия ще ми откаже разрешение, след като психопатът избива колегите му.

— Онзи тип ще побеснее от гняв.

— Точно това искам. Необходими са ми имената на титулярите, и номерата на сметките, както и адресите на банките. — Тя въздъхна и леко се усмихна. — Ще се постарая да ти се отплатя за услугата.

— Възползвай се от подаръка си — и ще бъдем квит.

— Подарък ли? А, спомних си — да прекараме заедно един ден и да заминем някъде. Дай ми още малко време да поразмисля. Ако приключа разследването до Нова година, ще се възползвам от предложението ти.

— Съгласен съм.

Въпреки че умът й беше зает с друго, внезапно я осени ужасяваща мисъл.

— Нали не си поканил куп гости, за да отпразнуваме заедно настъпването на Новата година?

— Не съм. Исках да бъдем сами… желая само теб.

Тя смаяно го изгледа и присви очи, но неволно се усмихна:

— Сигурно доста репетираш подобни ласкателства.

— Грешиш, скъпа. — Той обгърна с длани лицето й и страстно я целуна. — Записал съм всичко на диск.

— Много си чаровен, Рурк. — Младата жена машинално разроши косата си и за миг не успя да откъсне поглед от съпруга си. Сетне тръсна глава и отстъпи назад. — Крайно време е да се захвана за работа.

— Почакай! — Той я хвана за ръката и й попречи да се обърне. — Повтори окова, което каза.

— Не е важно. Понякога осъзнавам какво означаваш за мен и изпитвам… нежност. Но сега нямаме време за нежности.

— Скъпа Ив… — Той погали ръката й. — Постарай се по-късно да ти остане време.

— Добре.

Работиха заедно около час, сетне се появи Пийбоди. Ив остави Рурк да се занимава с онова, което умееше най-добре — подправянето на информация. Самата тя се зае да състави списък на къщите в Ню Йорк, закупени от частни лица през шестмесечния период, откакто Палмър беше „активирал“ сметката си.

Фийни се обади и я уведоми, че е разпознал част от апаратурата, която се виждаше на видеозаписа, и че ще опита да разбере откъде е била закупена.

Ив прибра разпечатките и се изправи.

— Предстои ни да огледаме повече от трийсет къщи. Ще се наложи да разпитаме всички собственици. Кой знае под какво име се подвизава сега скъпият Дейв. Пийбоди…

— Идвам с вас, лейтенант.

— Точно така. Рурк, ще поддържаме връзка.

— Ще ти съобщя, щом имам пълните сведения.

Тя хвърли последен поглед към съпруга си, който беше погълнат от работата си. Запита се кой ли движи сложните дела на огромната му финансова империя, докато той се опитва да й помогне.

— Слушай, ще накарам някого от моите хора да те замести, Макнаб…

Като чу името на младежа, Пийбоди несъзнателно потръпна. Беше сключила временно примирие с Макнаб, но не желаеше да работят заедно по случая. Жално погледна Ив и промърмори:

— Лейтенант, за какво ви е този фукльо? Вижте колко спокойно и тихо е без него.

— Няма да й позволя да ме изрита току-тъй. — Рурк съучастнически й намигна. — Трудих се усърдно, а някой друг ще получи всичко наготово.

— Нямам време за спорове. Изпрати ми цялата информация, щом свършиш. Уведоми и Фийни. За всеки случай ще проверя откъде е доставено въжето. Най-вероятно е Дейв лично да е купувал всичко, но само да се добера до адрес, на който е била доставена поръча на стока, кълбото ще се разплете.

След като в продължение на три часа чукаха от врата на врата и разпитваха родители, бавачки и хора, които работеха по домовете си, Ив се съжали над Пийбоди и склони да се качат на една от електрическите колички.

В този квартал количките бяха чисти, платнените им тенти бяха в ярки цветове, а водачите им се отличаваха с изключителна учтивост. А цените бяха безбожни.

Пийбоди беше принудена да използва кредитната си карта, за да си купи чаша кафе, сандвич и пакетче чипс.

— Виновна е моята обмяна на веществата — оправда се тя, когато се качи обратно в количката. — Изисква „гориво“ през точно определени интервали от време.

— Съветвам те да се презаредиш — усмихна се Ив. — Няма да имаш възможност да вечеряш у дома. Налага се да поработим извънредно — повечето от обитателите на къщите ще се приберат, след като смяната ни свърши. — Видеотелефонът й иззвъня и тя побърза да го включи. — Тук Далас.

— Здравей, лейтенант. — Този път Рурк не се усмихваше. — Данните вече постъпват в портативния ти компютър.

— Благодаря. Ще уредя запор върху сметките му.

— Има нещо, което трябва предварително да знаеш. Не открих сметка, от която да е изтеглена достатъчно голяма сума, че да е била изразходвана за закупуване на къща. Да допуснем, че е изтеглил пари от няколко банки, което е малко вероятно — едва ли е искал компютърната охрана да провери по-обстойно финансовите му дела.

— Сигурна съм, че е купил къща, Рурк.

— Не се съмнявам в предположението ти, но мисля, че е направил покупката доста отдавна.

Тя отново разроши косата си, докато усилено обмисляше новата възможност.

— И все пак ще проверя останалите двайсет и две къщи. Може би този път Палмър е взел жилище под наем. Ще проверя и тази вероятност.

— Не забелязах да са изтегляни или внасяни по-крупни суми, предполагащи авансово платен наем или ипотека.

— Това вече е пълен абсурд! — изсъска Ив.

— За какво говориш, скъпа!

— Че от теб ще излезе страхотно ченге.

— Мисля, че след като ме използваш, поне не бива да ме обиждаш. — Ив се усмихна, а той добави: — Ако позволиш, ще се позанимая с моите дела, сетне отново съм на твое разположение.

Оказа се, че Палмър е купил сто и двайсет метра найлоново въже от един склад, занимаващ се с продажби на едро. Продавачът позна младия човек на снимката и дори спомена, че господин Диксън бил изключително любезен младеж. Използвайки същото име, Палмър беше купил шест скрипеца, стоманени рингове, кабели и куфарче с инструменти, съдържащо и лазерна горелка. Покупките натоварил в багажника на новеничкия си бустър, заради който продавачът му позавидял. Денят бил двайсет и втори декември.

Ив си помисли, че през този ден приятелят й Дейв се е скъсал от работа, докато е устройвал своята Къща на ужасите.

До осем вечерта вече бяха елиминирали всички жилища от първоначалния списък.

— Приключихме. — Ив седна зад волана на колата си и уморено потърка слепоочията си. — Нито един от собствениците не е свързан с Дейв. Ще те оставя на автобусната спирка, Пийбоди.

— Вкъщи ли отивате?

Ив вдигна вежди:

— Защо питаш?

— Защото няма да допусна сама да обиколите наетите жилища от списъка, който поискахте да ви направя.

— Моля?

Пийбоди вирна брадичка, отказвайки да бъде засегната от ледения тон на началничката си.

— Моите уважения, лейтенант, но категорично отказвам да ви оставя сама, след като знам, че сте сред набелязаните жертви на Палмър.

— Мислиш ли, че няма да се справя с един психар?

— Смятам, че изгаряте от желание да го заловите и сте… непредпазлива. — Пийбоди си пое въздух и отсече: — Няма да ви оставя сама.

Ив гневно я изгледа:

— Да не си разговаряла с Рурк?

Помощничката й побърза да извърне очи, но Ив забеляза гузното й изражение и изруга.

— Съпругът ви има право, лейтенант, трябва да го послушате. — Пийбоди очакваше гневен изблик и беше подготвена, ала остана излъгана. Началничката й дълго мълча, което още повече смая младата жена. Накрая Ив промълви: „Може би“ и подкара колата.

Пийбоди беше окуражена от странната й реакция и реши, че няма какво да губи.

— Трябва да хапнете нещо. Цял ден не сте сложила залък в устата, дори не си взехте от моя чипс.

— Добре, добре. Хей, Рурк знае ли номера на видеотелефона ти?

— Ех, де да имах този късмет!

— Размърдай се, Пийбоди. Ще хапнем, за да задоволим изискванията на твоя организъм, после ще се заемем с апартаментите под наем.

— На ваше разположение съм, лейтенант.