Полунощ в смъртта

Пета глава

Трупът беше открит от двама юноши, които тайно се били измъкнали от домовете си, за да изпробват новите си мотопеди по алеите на Сентръл Парк.

Отначало хлапаците си помислили, че жената е скитница, просякиня или наркоманка, потънала в сън, и понечили да я заобиколят. Но им хрумнало, че просякините нямат обичай да лежат голи върху въртележката в парка.

Ив ги беше приютила в патрулната кола.

Единият хлапак бе повърнал и от него се разнасяше кисела миризма. Тя нареди на един от полицаите да включи няколко прожектора и местопрестъплението бе осветено, като че беше посред бял ден.

Стефани не беше пребита, косата й не беше остригана — Палмър обичаше разнообразието. Ръцете и бедрата й бяха покрити с порезни рани, като плътта около тях беше сбръчкана и потъмняла. „Използвал е токсичен препарат — помисли си Ив, — посипвал е отворените рани, а отровата е предизвиквала неописуеми болки на жертвата.“ Вадичките кръв бяха засъхнали. Краката на мъртвата бяха извити, сякаш тя изпълняваше сложна балетна стъпка. Очевидно бяха счупени и то на няколко места.

Върху корема й с печатни букви бе написано:

Дейв беше привел в действие призива си и бе убил адвокатката Стефани Ринг, подлагайки я на мъчителната смърт от удушване. Ив разгледа примката и забеляза, че е от същия вид въже, с което беше убит съдията Уейнгър. Дейв бе допуснал втора грешка — по всичко личеше, че е нервен.

Тя отвори чантичката с необходимите й пособия и се залови с работата, която я очакваше след всяко убийство.

Прибра се у дома, за да напише рапорта си. Имаше нужда от тишина, а служителите в централното полицейско управление още шумно коментираха как са прекарали празничния ден. Изпрати копие от рапорта на командир Уитни, сетне остави съобщения на Пийбоди и на Фийни; бързаше да включи в разследването помощничката си и шефа на отдела за електронна обработка на информацията.

Поръча на автоготвача да й направи голяма кана кафе и се залови с бавната и досадна задача да открие всички финансови източници на Палмър.

Навън вече се зазоряваше, когато вратата между кабинетите се отвори и Рурк застана на прага. Ив дочу тихо бръмчене, което означаваше, че компютрите му вече работят.

— Вкъщи ли ще работиш? — попита го, отпи от кафето си и го огледа от глава до опети.

— Да. — Той се приближи и хвърли поглед към монитора. — Парите ли търсиш, лейтенант?

— С това се занимавам в момента. Хей, да не би да си се самоназначил за мой телохранител?

Рурк усмихнато промълви:

— Точно така. Признай, че проявявам голям интерес към тялото ти.

— Аз съм ченге. Нямам нужда от бавачка.

Съпругът й повдигна брадичката й.

— Спомняш ли си как само преди два дни животът на Пийбоди беше в опасност?

— Но не се случи най-лошото, нали? Няма да допусна да ми висиш над главата, след като имаш своя… работа.

— Успешно мога да управлявам делата си и от домашния си кабинет. Не разбираш ли, че само си губиш времето с излишни спорове? И още нещо — съмнявам се, че ще откриеш нещо в официалните справки за финансовото състояние на Палмър.

— Знам — с нежелание призна тя; чувстваше се безпомощна и това разпалваше гнева й. — Но все отнякъде трябва да започна. Излез и ме остави да работя.

— Свърши с мен и ме изхвърляш като мръсно куче, а? — Той се наведе и леко я целуна по устните.

Откъм вратата някой се изкашля.

— Моля да ме извините. — Пийбоди опита да се усмихне. Беше бледа, клепачите й бяха подпухнали, но както винаги униформата й беше идеално изгладена.

— Подранила си — смутено промърмори Ив и пъхна ръце в джобовете си.

— В съобщението ви се казваше да дойда колкото е възможно по-бързо.

— Няма да ви преча — обади се Рурк. Смяташе, че когато останат сами, двете по-лесно ще преодолеят неловкото положение. — Радвам се да те видя, Пийбоди. — Преди да излезе, се обърна към Ив: — Лейтенант, съветвам те да направиш списък на починалите роднини на Палмър. Обикновено никой не обръща внимание на трансфери и изплащания на суми от банкови сметки, чиито титуляри носят еднакво фамилно име.

— Добре… благодаря… — Ив неловко пристъпваше от крак на крак. Последния път, когато бе видяла помощничката си, Пийбоди беше загърната с одеяло, а лицето й бе подпухнало от плач. — Пийбоди, как се чувстваш?

— Общо взето, добре.

„Дрън, дрън“ — помисли си Ив, а на глас изрече:

— Слушай… не биваше да те викам. Вземи си няколко почивни дни, за да влезеш във форма.

— Лейтенант, предпочитам да се върна на работа. Струва ми се, че ще полудея, ако прекарам още един ден в гледане на видеофилми, като едновременно се тъпча със соев чипс. Смятам, че по-лесно ще забравя случилото се, ако се заловя за обичайните си задължения.

Ив вдигна рамене — беше напълно съгласна с помощничката си.

— В такъв случай си налей кафе и започвай да действаш. Чака ни много работа.

— Слушам. — Помощничката й извади от джоба си красиво опакована кутийка, остави я на бюрото и тръгна към автоготвача. — Това е коледният ви подарък. Така и не успях да ви го дам навреме.

— Защото бяхме доста заети. — Ив нерешително развърза панделката. Винаги се чувстваше неловко, когато й поднасяха подарък, ала знаеше, че Пийбоди я наблюдава. Разкъса червения станиол и отвори кутийката. Видя сребърна звезда с вдлъбнатини като от куршуми, която беше потъмняла с течение на времето.

— Това е стара шерифска значка — обясни помощничката й. — Едва ли е принадлежала на легендарния Уайът Ърп, но ме увериха, че е автентична. Реших, че ще ви хареса, защото символизира вековната традиция на спазване на реда и закона.

Ив се усмихна, беше трогната до сълзи:

— Прекрасна е. — Извади значката от кутийката и на шега я прикрепи към ризата си. — Предполагам, че мога да те провъзглася за заместник шериф.

— Подхожда ви, лейтенант. Вие сте от хората, които никога не се предават.

Ив вдигна очи и срещна погледа й.

— Ти също, Пийбоди. Нямаше да те повикам днес, ако бях на друго мнение.

— Приятно ми е да го чуя. Ако щете вярвайте, но признанието ви ме накара да се почувствам по-добре. Благодаря. И още нещо… — Тя сбърчи чело и веждите й почти достигнаха равния й бретон.

— Някакъв проблем ли е възникнал?

— Не, само исках… — Тя се намръщи и внезапно заприлича на безпомощно момиченце.

— Може би не харесваш твоя подарък — престорено небрежно подметна Ив. — В такъв случай вината изцяло е на Леонардо.

— Какъв подарък? Защо споменавате Леонардо?

— Дрехите, които ти носеше в ролята си на агент под прикритие, са негово творение. Ако не ги харесваш…

— Дрехите ли? — Лицето на Пийбоди мигновено се проясни. — Нима мога да запазя всички прекрасни, вълшебни тоалети?

— Разбира се, на мен за какво ми са? Един въпрос — след колко време ще престанеш да се хилиш като малоумна и ще се захванеш за работа?

— Мога едновременно да се хиля и да работя, лейтенант.

— Тогава действай. Първо се заеми с това въже. — Подаде й го и добави: — Интересувам се какви количества са били продадени на едро през миналата седмица — този тип купува цели метри.

— За кого говорите?

— Ще стигнем и до това. Като приключиш с първата задача, направи списък на луксозните къщи, които са били продадени или наети през последните седем дни. После се заеми с луксозните лимузини, които са били продадени през същия период. Този човек се нуждае от превозно средство и няма да се задоволи с обикновена кола. Клетката… — промърмори, скочи на крака и нервно закрачи напред назад. — Откъде е купил клетката? Може би от някоя зоологическа градина. Лесно ще открием продавача. На работа, Пийбоди. Ще ти обясня всичко, когато дойде и Фийни.

Помощничката й седна пред компютъра и си помисли: „Щом е повикала и капитана, работата е сериозна. Точно това ми трябваше.“

— Предлагам да се запознаете със съдържанието на дисковете от разпитите, с психологическите профили и с протоколите по делото „Палмър“. Навярно си спомняш по-голяма част от информацията, Фийни. — Добави. — Та нали именно ти разпозна електронната апаратура, с която психопатът убиваше.

— Да, спомням си този мръсник. — Ирландецът намръщено се втренчи в кафето си. Както обикновено изглеждаше обзет от невъобразима печал, а твърдата му червеникава коса стърчеше във всички посоки.

Носеше сипя риза, която беше толкова грижливо изгладена, че навярно му беше подарена същата сутрин. До края на деня щеше да бъде смачкана като всичките му дрехи.

— Познаваме го, известни ни са неговите методи и мотиви, а в този случай дори и бъдещите му жертви. Подхвърли ни техен списък, за да ни предизвика. Играта на котка и мишка му харесва, защото е сигурен, че ще ни надхитри.

— Ненавижда те, Далас. — Фийни я погледна в очите. — Винаги те е ненавиждал. Арестува го, после упорито го разпитва, докато той изпя всичко. Съвсем логично е да ти има зъб и да желае да ти отмъсти.

— Дано предположенията ти да се оправдаят, защото копнея отново да го заловя. Успя да ликвидира двама души от списъка си, тъй като ни завари неподготвени. Останалите вече са предупредени за опасността и са под охрана. Не съм сигурна дали Дейв ще спази последователността, но знам, че при евентуален неуспех ще премине към последния човек в списъка.

— И ще се опита да ви ликвидира — намеси се Пийбоди.

— Онова, което са му причинили адвокати, прокурори и съдии, е в резултат от факта, че съм го арестувала. Палмър е луд, но разсъждава много логично. Всичките му действия са подчинени на добре обмислен план. Психопат е, обаче не е глупав. — Погледна ръчния си часовник. — След двайсет минути трябва да бъда в дома на Майра. Фийни, надявам се най-подробно да осведомиш помощничката ми. Пийбоди, след като събереш необходимата информация, направи тест за вероятност. Дано да успеем да стесним кръга, Фийни, прегледай видеозаписа, който онзи тип е изпратил на Надин, може би ще разпознаеш част от апаратурата. Така ще можем да проследим откъде е била закупена. Ще действаме стъпка по стъпка, но не бива да губим време. Ако Дейв не успее да ликвидира набелязаната си жертва, ще убие друг човек, случаен непознат. Изминала е едва седмица от бягството му, а вече е взел две жертви.

Комуникаторът й избръмча и тя замълча. Докато говореше, тя отиде да вземе якето си. След около две минути пъхна устройството в джоба си. Очите й бяха безизразни и студени.

— Поправка — жертвите му са вече три. Добрал се е до Карл Нийсан.

Ив още кипеше от гняв, когато позвъни на входната врата на представителната сграда, където живееше доктор Майра. Поуспокои се едва когато постовият поиска личната й карта и не я пусна в сградата, докато се увери в самоличността й. Ако охраняващият дома на Нийсан бе действал по същия начин, Палмър никога нямаше да проникне в жилището.

Майра излезе в коридора, за да я посрещне. Носеше панталони, пуловер и меки пантофи. Погледът й беше суров. Преди Ив да проговори, тя вдигна ръка:

— Благодаря, че дойде. Предлагам да поговорим в кабинета ми на горния етаж. — През отворената врата на дневната долетя детски смях и тя неспокойно се озърна. — При други обстоятелства щях да те запозная с моето семейство. Ала сега не желая да ги подлагам на допълнителен стрес.

— Не бива да ги замесваме. По-добре да не научат нищо.

— Де да беше възможно… — Майра не каза нищо повече, а се заизкачва по стълбата.

„Домът е като отражение на собственицата“ — каза си Ив. Преобладаваха успокояващо действащи пастелни тонове, елегантни, но ненатрапващи се мебели, умело подбрани украшения, картини и скулптори. Кабинетът беше два пъти по-малък от служебния й кабинет и навярно преди време помещението е било използвано като спалня. Ив забеляза удобните кресла и елегантното „дамско“ бюро с извити крачета и великолепна дърворезба.

Майра спусна щората на единствения прозорец и се обърна към автоготвача, който бе поставен в ниша в стената.

— Навярно отново си прочела заключението ми относно Дейвид Палмър — заговори психиатърката и с известно задоволство забеляза, че ръцете й не трепереха, докато програмираше устройството. — Ако се наложи, пак бих написала същото, като ще включа някои промени, причинени от престоя му в затвора.

— Не съм дошла да те разпитвам за професионалното ти мнение. Ясно ми е какво може да хрумне на този психопат.

— Сигурна ли си?

— Вече съм прониквала в съзнанието му. Ала и той предусеща ходовете ми.

— Имаш право. — Майра й поднесе чаша ароматен чай, макар и двете да знаеха, че Ив ненавижда тази напитка. — В много отношения Палмър е изключение на много правила. Имал е щастливо детство, родителите му са го обграждали с грижи и ласки. При нито един от тях не се наблюдават емоционални или психологически недостатъци. Дейвид е бил добър ученик, дори е проявявал прекалено силни амбиции, но поведението му е било нормално. Изследванията не показаха нито мозъчна деформация, нито физически увреждания. Няма причини от психологическо или физиологично естество, които да са предизвикали садистичните му наклонности…

— Харесва му да убива — прекъсна я Ив. — Понякога злото се проявява съвсем безпричинно.

— Иска ми се да оборя твърдението ти — промълви Майра. — Винаги съм се интересувала какво поражда психопатските наклонности. Но не мога да си обясня поведението на Палмър.

— В момента това не е най-важното. Непременно трябва да го заловя и да спася жертвите, които е набелязал. Първите двама от списъка му са мъртви.

— И Стефани Ринг ли? Сигурна ли си?

— Откриха трупа й рано тази сутрин. Карл Нийсан също е в ръцете на убиеца.

Този път ръката на Майра потрепери и тя едва не изпусна чашата си. Остави я на масичката до себе си и прошепна:

— Но нали са го охранявали?

— Палмър се е преоблякъл като полицай, почукал на вратата и се представил за заместник на дежурния по охраната. „Колегата“ му изобщо не се усъмнил — бързал да се прибере, за да обядва със семейството си. Когато дошъл полицаят от сутрешната смяна, заварил къщата празна.

— А какво се е случило с полицейския служител, чиято униформа „заел“ Палмър?

— Открили са го в багажника на колата му. Бил е упоен и завързан, но е жив. Още не се е свестил, за да го разпитаме. Всъщност показанията му нямат особено значение. Знаем, че Дейв е отвлякъл Нийсан. Трябва да преместим Джъстин Полинска на сигурно място. А ти си опаковай най-необходимите вещи. Минаваш в нелегалност.

— Знаеш, че не мога да го направя, Ив. Случаят е и мой.

— Грешиш. Ти си консултант, нищо повече. В момента не се нуждая от професионалните ти съвети. Мисля, че тук не си в безопасност, ето защо ще предприема мерки за преместването ти.

— Ив…

— Млъкни! — Тонът на Ив беше толкова странен, че Майра изненадано трепна. — Ще бъдеш под полицейска защита. Стегни си багажа или не вземай нищо — както желаеш. Но трябва да се подчиниш на заповедите ми.

Психиатърката призова на помощ вроденото си спокойствие и опитвайки да се контролира, скръсти ръце, сетне попита:

— А ти ще се укриваш ли?

— Не се грижи за мен.

— Не бива да говориш по този начин — упрекна я Майра и погледът на по-младата жена й подсказа какви противоречиви чувства бушуват в гърдите й. — Тревожа се за теб, както ти се безпокоиш за мен. Тревожа се и за моето семейство. Животът на близките ми е в опасност.

— Ще се погрижа за тях.

Майра кимна и за миг затвори очи.

— Ще се чувствам много по-спокойна, когато знам, че са далеч от тук и са под полицейска охрана. Трудно ми е… да мисля трезво, докато се безпокоя за тях.

— Давам ти честна дума, че и косъм няма да падне от главите им.

— Вярвам ти. А сега да обсъдим къде ще работя…

— Нямаш право на избор, докторе.

— Моля да ме изслушаш. — Майра, която беше възвърнала обичайното си спокойствие, отново взе чашата си. — Едва ли ще оспориш факта, че имам не по-малко влияние от теб пред началниците ти. И за двете ни е неизгодно да използваме връзките си. Не ме мисли за упорита или безумно смела… тези качества са типични за теб. — Тя леко се усмихна, като видя киселото изражение на Ив. — Възхищавам се от способностите ти, от начина, по който потискаш чувствата си в името на крайната цел. Сега задачата ти е да заловиш Дейвид Палмър. Много добре знаеш, че мога да ти помогна. Щом близките ми бъдат отведени на безопасно място, изцяло ще се посветя на този случай. Не мога да замина с тях — изпитвам ужас при мисълта, че психопатът ще причини зло на някого от близките ми, за да се добере до мен.

Замълча за миг и забеляза, че аргументите й почти са убедили Ив.

— Нямам нищо против да поставиш охрана тук или в службата ми. Дори настоявам да го сториш. Не желая да поемам излишен риск. Но ми позволи да върша работата си.

— Ще работиш в тайната квартира, която ще ти осигуря.

— Чуй ме, Ив. — Психиатърката въздъхна. — Ако не успее да се добере до мен или до Джъстин, Палмър ще отвлече друг човек. — Кимна и продължи: — Досетила си се за тази възможност, нали? С теб ще се занимае накрая, ти си голямата му награда. Ето защо смятам, че междувременно ще похити непозната жертва, за да спази „разписанието“ си.

— Попаднах на следите му и…

— И рано или късно ще го откриеш. Но ако не се укрия, психопатът ще насочи усилията си към залавянето ми, което, надявам се, ще предотвратиш. — Тя отново се усмихна, този път с по-ведро изражение. — Ще положа всички усилия да ти помогна.

— Насила ще те накарам да се подчиниш. Влиянието ти пред шефовете няма да ти помогне, ако ти сложа белезници и те принудя да напуснеш жилището. Сигурно ще ме намразиш, но ще бъдеш в безопасност.

— Доколкото те познавам, навярно ще изпълниш заканата си — въздъхна Майра. — И все пак знаеш, че имам право.

— Ще удвоя охраната, а ти ще носиш специална гривна за проследяване. Ще работиш тук и по никакъв повод няма да напускаш къщата. — Очите на Ив гневно проблеснаха, когато психиатърката понечи да запротестира. — Ако не се подчиниш, ще те окова с белезници. — Изправи се и добави: — Хората от охраната ще правят проверка на всеки кръгъл час. Ще подслушваме и обажданията по видеотелефона ти.

— Мисля, че тези мерки ще обезкуражат Палмър.

— Достатъчно е да знае, че си тук. Трябва да тръгвам, предстои ми много работа. — Ив тръгна към вратата, поколеба се и заговори, без да се обърне: — Обичаш близките си, нали?

— Разбира се.

— Искам да знаеш, че изпитвам същото чувство към теб — промълви и побърза да излезе, преди Майра да се изправи и да я последва.