Полунощ в смъртта

Шеста глава

Ив се отправи към лабораторията; после щеше да се отбие в моргата, в дома на Карл Нийсан и да се върне у дома, за да продължи работа в кабинета си. След като паркира, си спомни тревогата на Майра за семейството й и реши да се обади на Рурк.

— Защо се движиш без охрана? — беше първият му въпрос.

— Прекаляваш с грижите си за мен. — Тя показа значката си на полицая пред входната врата, прекоси просторното фоайе и тръгна към лабораториите. — Намирам се в строго охранявана сграда, заобиколена съм от ченгета, монитори и лаборанти. — Престани да ме контролираш и ме остави да върша работата си.

— Палмър изпълнява обещанието си — успя да впримчи трима души от списъка си.

Ив спря и нетърпеливо забели очи.

— Разбирам, че не вярваш в способностите ми. Забравяш, че от десет години съм ченге и няма да се дам лесно като един седемдесетгодишен съдия и двама мекушави адвокати.

— Вбесяваш ме, скъпа!

— Може би защото имам право, а?

— Точно така. И защото се държиш ужасно надменно… — Усмивката му стана малко по-сърдечна. — Защо се обаждаш?

— За да се държа надменно. Шегата настрана — намирам се в лабораторията, за да накарам Дики да побърза с резултатите. Преди да се прибера вкъщи, ще се отбия още на две места. Ще поддържам връзка с теб.

Въпреки че тонът й беше безгрижен, обаждането й целеше да успокои Рурк. Той й отговори по същия престорено шеговит маниер:

— Днес следобед имам няколко заседания чрез видеомост. Когато ме търсиш, използвай частната линия. Пази се, лейтенант. Не искам никакви рани по красивото ти тяло.

Ив се усмихна, прекъсна връзката и влезе в лабораторията. Дики седеше пред компютъра и се взираше в монитора. Беше блед и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще заспи.

При последното си посещение в лабораторията Ив се беше натъкнала на шумно празненство. Сега малцината служители, които бяха на работните си места, бяха намръщени и почти нетрудоспособни.

— Искам резултатите от тестовете във връзка с убийствата на Уейнгър и Ринг.

— За бога, Далас! — Той жално я погледна и придоби още по-печално изражение. — Питам се дали изобщо се прибираш у дома.

Човекът наистина изглеждаше зле и за миг го съжали, сетне си помисли, че от работата му зависи животът на невинни хора. Безмълвно разкопча якето си, посочи сребърната звезда, прикрепена към ризата й, и напълно сериозно каза:

— Аз съм законът, а законът няма дом.

Думите й го накараха да се поусмихне, после лицето му се изкриви и той изстена:

— Господи, главата ми ще се пръсне от болка! Никога не съм страдал от такъв махмурлук.

— Изпий някакво лекарство и побързай да влезеш в релси. Дейв е хванал третата си жертва.

— Кой е този Дейв?

— Палмър, Дейвид Палмър. — Едва се сдържа да него удари по челото, за да „излекува“ главоболието му, но мислено си представи, че го прави. — Не си ли прочел съобщението, което ти изпратих?

— Тук съм едва от двайсет минути. Господи, безмилостна си! — Той разкърши рамене, потърка челото си и тежко въздъхна. Изведнъж широко отвори очи и възкликна: — Палмър ли? Невъзможно — тази откачалка е в пандиза!

— Вече не е. Избягал е и се е върнал в Ню Йорк. Уейнгър и Ринг са негови жертви.

— Да му се не види! Ама че късмет! — Все още беше блед и изглеждаше зле, но погледът му се беше избистрил. — Човек не може да прекара на спокойствие дори коледните празници. Вместо да си стоим у дома, ще преследваме най-големия психопат на света.

— Ако не се размърдаш, ще посрещнеш и Нова година в лабораторията. Необходими са ми сведенията за въжето, с което е убивал жертвите си, както и за хартията, върху която е написал посланието си. Искам да знам с какво е „татуирал“ буквите. Метачите открили ли са някакви косми или нишки от тъкан?

— Почакай! Казах ти, че току-що съм дошъл. — Обърна се към компютъра и намръщено проследи информацията, появяваща се на монитора. — Труповете са били „чисти“. Не са били открити никакви отпечатъци или други следи от извършителя на престъплението.

— Никога не оставя веществени доказателства — замислено промълви Ив.

— Да, спомням си. Но все пак разполагаме с нещичко — между пръстите на краката на мъртъвците е имало прахообразно вещество.

— Прах от бетонена настилка, нали?

— Да. След анализа ще разберем кога е бил излят бетонът. Относно въжето… — Той използва стола на колелца, за да се придвижи до другия компютър. — Когато ти влезе, тъкмо се занимавах с него. Най-обикновено найлоново въже, каквото може да се купи във всеки магазин. Ако ми дадеш малко време, ще ти съобщя къде и от кого е произведено.

— Колко трябва да чакам?

— Два, най-много три часа. Проучването отнема повече време, когато анализираният предмет е стандартно производство.

— Побързай. — Тя тръгна към вратата. — Ще бъда в движение, но ще поддържам връзка с теб.

Следващият й обект беше моргата — възнамеряваше да пришпори завеждащия на клиничната лаборатория, ала предчувстваше, че може да удари на камък. Морз не се поддаваше нито на увещания, нито на заплахи.

В съзнанието й пробягваха пасажи от рапорта на патолога, съставен след предварителния оглед на трупа:

„Няма признаци за изнасилване, не се забелязват поражения върху половите органи.“

Това бе типично за Палмър, който не проявяваше абсолютно никакъв интерес към секса. Едва ли обръщаше внимание на пола на жертвите си, освен когато ги вписваше в дневника за експериментите си.

„Върху централната нервна система на Уейнгър са нанесени сериозни увреждания. Той е претърпял лек инфаркт на миокарда по време на изтезанията. В ануса и в устната му кухина има следи от изгаряния. Ръцете му са счупени с някакъв тежък инструмент. Има и три спукани ребра.“

Морз изреждаше още цял списък на външни и вътрешни увреждания, като потвърждаваше, че смъртта е настъпила от задушаване. И още, че Уейнгър е умрял в полунощ на двайсет и четвърти декември.

Ив остана около час в жилището на Карл Нийсан и още толкова в дома на съдията. Убеди се, че и в двата случая жертвите са отворили вратата и сами са пуснали убиеца. Палмър беше способен да измами всекиго с чаровната си усмивка.

Докато се изкачваше по стъпалата пред собствената си къща, Ив си мислеше, че най-подвеждащо е невинното лице на психопата. Хората казваха, че очите са огледало на душата, но Палмър беше изключение от това правило. Погледът му беше прям като на почтен и дори безобиден младеж, дори не беше трепнал, докато той седеше в помещението за разпити и подробно описваше как е извършил всяко убийство.

Безизразните му очи бяха проблеснали налудничаво едва когато бе заговорил за мащабите и значимостта на експериментите си.

— Добър ден, лейтенант. — Кльощавият иконом Съмърсет, както винаги облечен в черно, безшумно изникна във фоайето като призрак. — Гостите ви ще останат ли на обяд?

— Гости ли? Никой не ми гостува. — Тя свали якето си и го преметна на парапета. — Ако говориш за моите колеги, те сами ще се погрижат за изхранването си.

Още преди да е тръгнала нагоре по стълбата, икономът грабна якето… и ужасено възкликна. Ив се обърна да види какво е предизвикало негодуванието му. Съмърсет държеше ръкавиците, които беше натъпкала в джоба на якето.

— Какво се е случило, лейтенант?

— Това е само безцветен спрей — обясни тя и едва сега се досети, че е забравила да го изчисти.

— Известно ли ви е, че ръкавиците са ръчно изработени от бокс, а подплатата им е от кожа на норка?

— Норка ли? Да му се не види! Рурк сигурно е превъртял! — Тя поклати глава и продължи нагоре по стъпалата. — Как е възможно да купува толкова скъпи ръкавици? Сигурна съм, че щях да ги загубя до седмица, само дето някоя норка напразно е загубила живота си. — Погледна към кабинета на Рурк, отново поклати глава и влезе в своето работно помещение.

Забеляза, че е имала право относно изхранването на колегите си. Докато даваше нареждания на компютъра, Фийни отхапваше от огромен сандвич. Пийбоди навиваше на вилицата си спагети, а със свободната си ръка подреждаше на купчина разпечатките.

Уханията в кабинета напомняха на ароматите, разнасящи се в първокласен ресторант, ала звуците бяха като в пренаселен полицейски участък. Преплитаха се гласовете на компютри и хора, принтерът тихо бръмчеше, а видеотелефонът звънеше, но никой не му обръщаше внимание.

Ив се приближи до уреда и натисна бутона:

— Тук Далас.

— Здравей отново. Вече имам информация за въжето. — Като видя, че Дики също похапва, тя се запита дали пък всички полицейски служители в града не са огладнели едновременно. — Найлоново е, както вече ти казах. Първокласна изработка, цената му е доста висока. Произвежда се от „Кайтъл“ в Ню Джързи. Оставям на вас да разберете къде се продава.

— Добре. Благодаря. — Тя прекъсна връзката и си каза, че Дики не винаги е гадняр. Този път беше свършил работа, без дори да поиска подкуп.

— Лейтенант… — заговори Пийбоди, но Ив й направи знак да почака, рязко отвори междинната врата и се втурна в кабинета на съпруга си:

— Притежаваш ли фирмата „Кайтъл“ в Ню Джързи?

Едва сега по холограмните изображения забеляза, че Рурк провежда заседание с партньори, които се намират в различни страни. Неколцина се обърнаха и я изгледаха, едва прикривайки раздразнението си.

— Извинете.

— Моля, не се притеснявай. Дами и господа, това е съпругата ми. — Облегна се назад и развеселено си помисли, че Ив неволно е осъществила заплахата си да прекъсне някое важно заседание, за да го разгневи. — Извинете ме за момент. Каро, ако обичаш, покани гостите в другото помещение.

Административната директорка усмихнато се изправи.

— Разбира се. — Обърна се, докосна клавиша, който само тя виждаше, и холограмните изображения изчезнаха.

— Май трябваше да почукам — промърмори Ив.

— Няма значение. Те с удоволствие ще почакат, защото знаят, че сделката с мен ще ги направи много богати. Повтори въпроса, ако обичаш.

— Преди това искам да отговориш на друг въпрос: наложително ли е да казваш „това е съпругата ми“, сякаш съм от онези жени, дето по цял ден се въртят из кухнята?

— Какво лошо има да се „въртиш из кухнята“? Мисля, че образът на примерна съпруга и домакиня ти приляга. Не можех да им съобщя, че идваш от моргата — тези хора са изключително консервативни. Е, какво искаше да узнаеш толкова спешно?

— Дали притежаваш предприятието „Кайтъл“ в Ню Джързи, занимаващо се с производство на въжета.

— На въжета ли? Колко интересно! Нямам представа дали съм собственик на това предприятие. Един момент. — Обърна се към компютъра и поиска информация за компанията. „И сама мога да го направя“ — раздразнено си помисли Ив.

— Да, „Кайтъл“ е подразделение на „Янси“, а последната е част от „Рурк Индъстрийз“. Предполагам, че именно тази компания е произвела въжето, с което са извършени убийствата.

— Позна.

— Предполагам още, че те интересуват както дистрибуторът, така и магазините, в които през последната седмица един и същ човек е изкупил по-големи количества от въжето.

— Пийбоди ще се заеме с тази информация.

— Аз ще ти я осигуря много по-бързо. Дай ми само половин час да приключа заседанието, сетне ще препратя данните в твоя компютър.

— Благодаря. — Тя тръгна към вратата, но внезапно се обърна. — Знаеш ли, червенокосата вдясно от теб ти се пускаше. Ако още малко си вдигнеше полата, щеше да й се види онази… работа.

— Забелязах я. Краката й си ги бива. — Той се усмихна. — Но въпреки това няма да получи повече от 80.3 за акция. Нещо друго?

— Имай предвид, че косата й е боядисана и че тази нахалница не е червенокоса — заяви Ив, за да го подразни, а когато чу искрения му смях, побърза да затвори междинната врата.

— Лейтенант — нетърпеливо извика Пийбоди и скочи от мястото си. — Мисля, че попаднах на следата на превозното средство. На двайсет и първи и на двайсет и втори декември са продадени три скъпи автомобила. Клиентите са били на възраст между двайсет и двайсет и пет години. Двата магазина се намират в Ист Сайд, третият — в Бруклин.

— Разпечатай снимката на Палмър.

— Вече го направих.

— Фийни, докъде стигна?

— Напредвам.

— Продължавай в същия дух. След половин час Рурк ще има информация за въжето. Прехвърли я в моя компютър. Пийбоди, ще дойдеш с мен.

В първия магазин за автомобили удариха на камък. Докато паркираше пред другия, Ив искрено се надяваше да не им се наложи да пътуват чак до Бруклин. При вида на лъскавите возила в изложбената зала очите на Пийбоди жадно заблестяха. Тя дори посегна да докосне предния капак на един бустър–6Z, обявен за спортен автомобил на годината, но Ив я сръга в ребрата и шепнешком й заповяда да не се забравя. После спря един от продавачите, който я изгледа накриво, когато му показа значката си.

— Трябва да поговоря с човека, който миналата седмица е продал автомобил от същата марка. — Тя посочи бустъра. — Клиентът е бил млад човек.

— Лана продаде такава кола няколко дни преди Коледа. — Изражението му стана още по-мрачно. — Тя често привлича по-младите клиенти. — Посочи към жена, която седеше зад бюрото си в дъното на изложбената зала.

— Благодаря. — Ив тръгна към непознатата и забеляза разкошната й къдрава коса, която се спускаше по гърба й като водопад. Жената носеше слушалки с микрофон и се опитваше да убеди някакъв клиент, докато пишеше нещо на компютъра. Дългите й нокти бяха боядисани с яркочервен лак.

— Мога да ти уредя изплащане на месечни вноски от по осем хиляди. Само осем хиляди и ще караш най-мощната кола, която се движи по въздух. Повярвай, че намалявам комисионата си до минимум, само защото искам да те направя щастлив.

— Ще го ощастливиш по-късно, Лана. — Ив й показа значката си.

Къдрокосата хубавица закри с длан микрофона, разгледа значката и тихо изруга. Сетне отново заговори така, сякаш от устата й капеше мед:

— Джери, още веднъж погледни видеото, опитай холограмното пътуване. Ако накрая не си доволен, този автомобил не е за теб. Обади ми се, когато вземеш решение. И запомни, че искам да бъдеш щастлив. Чуваш ли?

Тя прекъсна връзката и намръщено изгледа Ив.

— Платих си всички глоби за неправилно паркиране. Не дължа нито цент.

— Радвам се. Градската управа се нуждае от подкрепата ти. А пък аз се нуждая от информация за един бустър, който си продала миналата седмица. Днес си потвърдила пред нашите хора, че действително си сключила тази сделка.

— Така е. Младежът беше страхотен симпатяга. — Тя замечтано се усмихна. — Веднага разбрах какво иска.

— Този ли беше? — Ив направи знак на Пийбоди да покаже снимката.

— Същият. Голям сладур е, нали?

— Съгласна съм. Искам името и адреса му, всички сведения за него.

— Разбира се. — Обърна се към компютъра и поиска разпечатка. После отново насочи вниманието си към Ив. Разгледа я от глава до пети и замислено присви очи.

— Изглеждате ми позната. Да не би да сте купувала кола от мен?

Ив си представи граховозеления си служебен автомобил, чийто дизайн отдавна беше излязъл от мода.

— Не съм имала удоволствието да ти бъда клиентка.

— Наистина ми изглеждате… о, спомних си! — Лана цялата грейна като коледна елха. — Вие сте съпругата на Рурк. Виждала съм ви по телевизията и знам, че сте ченге. Хей, говори се, че мъжът ви имал истинска колекция от автомобили. Откъде ги купува?

— Откъдето пожелае — отсече Ив, но чернокосата звънливо се изсмя:

— О, сигурна съм. С удоволствие ще му демонстрирам нашата нова марка, наречена „Варварин“. Автомобилът ще бъде пуснат на пазара едва след три месеца, но мога да уредя да бъде показана на съпруга ви. Бъдете така любезна да му предадете визитната ми картичка, госпожо Рурк. Ще се погрижа за…

— Можеш ли да четеш? — Ив отново извади значката си и едва не я залепи върху чипото носле на Лана. — Тук пише Далас. Лейтенант Далас. Не съм тук, за да уреждам следващата ти комисиона, а извършвам официално разследване. Дай ми проклетата разпечатка.

— Да… веднага… — Дори да бе разгневена, Лана умело прикриваше чувствата си. — Заповядайте. Името на клиента е Питър Нолан, а адресът — Шейсет и осма улица №123, апартамент 4Б.

— Как е платил?

— Много добре си спомням — внесе цялата сума по банков път. Когато получихме потвърждението за превода, той се качи в колата и потегли.

— Искам всички данни за автомобила, включително временния и постоянния регистрационен номер, както и подробно описание.

— Дадено. Какво е направил симпатягата? Да не е убил някого?

— Точно това е направил.

— Брей! — възкликна Лана и прилежно копира диска. — Понякога невинното изражение подвежда. Май не трябва да се доверяваме на хубавци, а? — добави и пъхна картичката си в опаковката на диска.