Полунощ в смъртта

Осма глава

Към полунощ заваля — мокрите снежинки падаха като огромни, заледени капки. Ив разсеяно наблюдаваше как снегът се трупа върху предното стъкло на колата и си мислеше, че трябва да се откаже. Нощта преваляше, не можеше да се направи нищо повече.

— Дейв държи всички карти — промълви.

— И вашите карти не са лоши. — Пийбоди се сгуши на седалката, опитвайки да се стопли. Беше премръзнала до мозъка на костите си.

— Сега това няма значение. — Ив натисна педала и колата се отдалечи от последната къща, която бяха огледали. — Знам кой е и кого ще убие. Знам как ще го направи и защо. Ала всичко това е безполезно. Смятам, че вече е ликвидирал и Карл.

„Далас почти никога не се обезкуражава“ — помисли си Пийбоди. Беше виждала началничката си разгневена или загрижена, но никога не бе долавяла отчаяние и примирение в гласа й.

— Не бива да се самообвинявате. Направихте всичко възможно да откриете скривалището на убиеца.

— Но не успях да предотвратя отвличането на Карл. А ако бях направила всичко възможно, психопатът вече щеше да бъде в ареста. Следователно съм пропуснала нещо важно. Палмър ми се изплъзва именно заради този пропуск.

— Разследвате случая едва от три дни.

— Не, от три години. — Ив спря на един светофар, в този момент видеотелефонът й иззвъня. — Далас слуша.

— Лейтенант, обажда се полицай Дейлримпъл. Възложено ми е да наблюдавам дома на семейство Полински. Току-що в сградата влезе младеж на около двайсет и пет, среден на ръст. Придвижваше се пеш и носеше малка спортна чанта. Отвори външната врата с кодова карта, сега е вътре.

— Намирам се на три пресечки разстояние, полицай. Незабавно тръгвам към теб. — Тя вече взимаше завоя. — Погрижи се никой да не напуска сградата и повикай подкрепление. — Докато колата летеше по Медисън авеню, Ив замислено промълви: — Нещо не се връзва. Не мога да повярвам, че сам ще влезе в капана.

Когато стигнаха на посочения адрес, рязко удари спирачки и гумите на колата изскърцаха. Ив изскочи навън с извадено оръжие.

— Пийбоди, апартаментът на Полински е на четвъртия етаж. Заобиколи зданието и се изкачи по аварийната стълба. Ако убиецът реши да се измъкне, използвай оръжието си.

Самата тя влезе през главния вход и изтича нагоре по стъпалата, тъй като нямаше търпение да чака асансьора. Дейлримпъл вече я чакаше пред апартамента. Щом я видя, кимна и докладва:

— Партньорът ми чака пред задния вход. Заподозреният влезе в жилището преди две-три минути. Подкреплението вече е на път.

— Добре. — Тя го изгледа изпод око и забеляза, че е спокоен. Можеше да разчита на него. — Няма да чакаме подкреплението, а ще влезем. — Извади шперцовата си карта и отключи вратата.

— Дадено.

— Броя до три, после влизаме. Едно, две, три! — Блъснаха вратата и се озоваха в коридора, готови да използват оръжията си. Отнякъде долиташе музика — ритмично биене на барабани, съпровождащо изпълнение на китари. В дневната беше включен уредът за промяна на настроението — на екрана се преливаха тъмночервено и светлосиньо.

Ив направи знак на Дейлримпъл да мине вляво, в този момент от кухнята излезе гол мъж, който носеше бутилка вино и червена роза. Щом видя насочените към него оръжия, изкрещя и изпусна бутилката, а виното се изля на килима. Той се опита да прикрие интимните си части с розата.

— Не стреляйте! За бога, не стреляйте! Вземете каквото поискате. И без това нищо не ми принадлежи!

— Полиция! — озъби му се Ив. — Лягай по корем на пода, сложи ръцете си на тила. По-живо!

— Веднага госпожо, веднага. — Младежът се просна на килима. — Не съм направил нищо. — Той потръпна, когато Ив изви ръцете му и му сложи белезници. — Имах среща със Съни. Честна дума, тя ме покани тук.

— Ти пък кой си?

— Джими. Джими Рипски. Състудент съм на Съни. В момента сме в зимна ваканция. Тя ми каза, че родителите й били заминали за няколко дни, та можело да се срещнем в апартамента.

Ив презрително го изгледа и прибра оръжието си в кобура. Младежът трепереше като лист.

— Дейлримпъл, дай му някакво одеяло. Това не е човекът, когото търсим. — Накара Джими да се изправи и му свали белезниците, после му посочи стола. — Седни и разкажи всичко от игла до конец.

— Ами… добре. — Младежът се изчерви и скръсти ръце пред чатала си. — Разбирате ли, със Съни сме гаджета.

— Коя е тази Съни?

— Съни Полинска. Истинското й име е Шийла, ама всички й викат Съни. Това е апартаментът на родителите й. Баща й ще ме убие, ако разбере какво се е случило.

— Тя ли ти се обади?

— Да… всъщност не. — Той изгледа с безкрайна признателност Дейлримпъл, който му подаде някаква плюшена кувертюра. — Тази сутрин получих съобщение от нея по електронната поща, донесоха ми и едно пакетче. В писмото си тя съобщаваше, че родителите й заминавали за една седмица и че ме канела на гости. Пишеше да вляза в апартамента около полунощ, като използвам ключа, който ми е изпратила. И още, че искала да… се разположа удобно. — Той се загърна още по-плътно с кувертюрата. — Щяла да дойде в дванайсет и половина и искала да ме намери в леглото. — Навлажни устните си и колебливо добави: — Писмото ми се стори прекалено смело и дори вулгарно, което не е типично за Съни.

— Пазиш ли разпечатката на съобщението? А хартията, с която е било опаковано пакетчето с ключа?

— Изхвърлих хартията, но разпечатката запазих. За спомен, нали разбирате?

— Хубав спомен, няма що. Полицай, повикай партньора си и моята помощничка.

— Госпожо, мога ли да ви попитам нещо? — продължи младежът, когато Дейлримпъл заговори в комуникатора си.

— Наричай ме лейтенант Далас.

— Добре, госпожо. Извинете, лейтенант. Какво става тук? Съни добре ли е?

— Разбира се. Тя е с родителите си.

— Но… как е възможно? Нали обеща да дойде тук.

— Мисля, че някой друг ти е изпратил съобщението. Някой, който е искал да ми създаде допълнителна работа през тази нощ. — Тя седна и извади портативния си видеотелефон. — Ще проверя дали казваш истината, Джими. Ако не си ме излъгал, полицай Дейлримпъл ще уреди негов колега да те съпроводи до дома ти. Ще му дадеш разпечатката от съобщението и… твоя компютър.

— Ама как да му дам компютъра?

— Полицейският отдел го конфискува за известно време — прекъсна го тя. — Ще ти го върнем.

— Беше доста забавно — коментира Пийбоди, след като началничката й заключи вратата.

— Страхотен майтап.

— Бедният хлапак. Беше покрусен. Представял си е как ще осъществи мечтата си за секс с любимото момиче, вместо това го арестуваха.

— Фактът, че успя да прикрие мъжествеността си с една-едничка розова пъпка ме навежда на мисълта, че мечтата му едва ли е щяла да се превърне в реалност. — Пийбоди се изкиска и последва началничката си в асансьора. Ив продължи: — Съни потвърди, че ходела с малкия. Всъщност изобщо не съм се съмнявала. Той беше прекалено изплашен, за да лъже. Следователно Дейв наблюдава жертвите си, знае с кого се срещат, кои са приятелите им… и как да се възползва от тях.

Излязоха от асансьора и докато прекосяваха фоайето, тя продължи тирадата си.

— Прави ми впечатление, че откаченият Дейв, който не е имал контакт с външния свят, е успял да се добере до най-разнообразна информация. — Спря на вратата и се загледа в падащия сняг. — Имаш ли междупланетен паспорт, Пийбоди?

— Разбира се, задължителен е за моята длъжност.

— Добре. Бягай до вас и си приготви багажа. Искам да заминеш за „Рексал“ с първото транспортно средство, което успеем да уредим. С Макнаб ще проверите апаратурата и ще откриете компютъра, до който Палмър е имал достъп.

Пийбоди, която беше въодушевена от идеята за междупланетно пътуване, остана като попарена от новината за присъствието на Макнаб.

— Защо изпращате и него? И сама ще се справя.

— Когато намериш компютъра, ще ти бъде необходим специалист но електроника. — Ив отвори вратата и леденият въздух охлади пламналите страни на помощничката й.

— Макнаб е абсолютен досадник.

— Съгласна съм, но познава работата си. Дано само Фийни да го освободи. — Тя понечи да извади комуникатора си, за да събуди ирландеца, ала пронизителен женски писък я накара да извади оръжието си.

Затича се към мястото, откъдето беше долетял звукът, като се опитваше да запази равновесие върху заледения тротоар. Преди това беше направила знак на Дейлримпъл да остане при полицейската камионетка.

Първо видя жената с великолепното кожено палто, която се притискаше към кавалера си, издокаран в смокинг с наметнато отгоре палто. Той се опитваше да закрие гледката и да заглуши виковете на спътницата си, но без особен успех — жената пищеше все по-пронизително.

— Полиция! — извика мъжът, когато забеляза Ив и Пийбоди. — Полицията идва, скъпа. Боже мой, какво става в нашия град! Изхвърлиха… това право пред нас.

„Това“ беше трупът на Карл Нийсан. Беше гол и лежеше по гръб до тротоара. Главата му беше избръсната, а розовият скалп бе покрит с рани и с белези от изгаряния. Капачетата на коленете му бяха раздробени, езикът, който стърчеше между устните му, бе почернял. Около шията му беше стегната примка, превърнала се в „запазена марка“ на Палмър. А буквите върху гърдите му все още представляваха кървящи рани. Съобщението гласеше:

Писъците не жената бяха прераснали във вой. С усилие на волята Ив си наложи да не го чува. Без да откъсва поглед от трупа, извади комуникатора си.

— Обажда се лейтенант Ив Далас. Извършено е убийство. — Съобщи на диспечера необходимата информация, сетне се обърна към непознатия: — Наблизо ли живеете?

— Да, в сградата на ъгъла. Тъкмо се прибирахме от едно празненство, когато…

— Помощничката ми ще отведе съпругата ви на топло. Надявам се, че скоро ще се съвземе, необходими са ми показанията й. Ще ви бъда задължена, ако останете тук още няколко минути.

— Разбира се. Миличка, пусни ме. — Едва накара жената, която се бе вкопчила в него, да отхлаби хватката си. — Миличка, полицайката ще те заведе на топло. Последвай я.

— Пийбоди — прошепна Ив, — разкарай „миличката“ от тук и се опитай да разбереш какво е видяла.

— Слушам, лейтенант. Госпожо, елате с мен. — Тя безцеремонно поведе непознатата към сградата.

— Случилото се потресе съпругата ми — промълви мъжът. — Много е деликатна.

— Да, сър. Разбирам. Моля да ми съобщите имената ви.

— Моля? О, да… Фамилното ми име е Фицджералд. — Той стреснато подскочи, когато гигантски автобус изпуфтя зад него. За миг заприлича на смешна марионетка. — Аз съм Джордж, а жена ми се казва Марая.

Ив продиктува имената им на записващото устройство и си помисли, че само след няколко минути тук ще се събере огромна тълпа. Макар нюйоркчаните да бяха свикнали с какви ли не гледки, вниманието им неизбежно щеше да бъде привлечено от гол труп посред Медисън авеню.

— Можете ли… сър, гледайте мен — добави, когато човекът продължи да се взира в тялото. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне. — Погледнете ме — повтори — и опитайте да ми разкажете какво се случи.

— Всичко стана толкова бързо, може би затова съм толкова потресен. — Той притисна длан към челото си, ръката му трепереше от закъснялата реакция. — Връщахме се от тържеството на семейство Андерсън. Къщата им е само на една пресечка от нашата, затова вървяхме пеш. Тъкмо когато прекосявахме улицата, чухме скърцане на спирачки. Отначало не обърнах внимание… нали знаете колко е ужасно уличното движение в този град?

— Имате право, сър. Какво видяхте?

— Обърнах се — сигурно съм го направил инстинктивно. Видях някаква кола, мисля, че беше черна. Не беше обикновен автомобил, а от луксозните спортни модели. Спря точно пред нас — ето тук, по снега още личат следите от гумите. Вратата се отвори и изхвърлиха бедния човек.

— Видяхте ли шофьора?

— Да, дори мога да го опиша. Тук улицата е добре осветена. Беше млад и красив. А, спомних си още нещо — бе русокос. Когато отвори вратата, ми се усмихна. А пък аз… струва ми се, че отвърнах на усмивката му. Нещо в лицето му ме накара да се усмихна. Сигурен съм, че ще го разпозная.

— Добре. — Ив въздъхна, а леденият вятър отнесе облачето пара. Първите патрулни коли вече пристигаха на местопрестъплението.

„Искал си да те видят, нали, Дейв? — помисли си. — Искал си и да бъдеш наблизо, когато ми «връчиш» Карл.“

— Приберете се при съпругата си, господин Фицджералд. Ще ви държим в течение.

— Разбира се. Благодаря… Та нали е Коледа — с искрено недоумение възкликна той. — Знаем, че в Ню Йорк се случват какви ли не страхотии. Но да убиеш човек през коледната седмица…

— Щастие за целия свят — промълви тя, когато човекът се отдалечи. Нареди на униформените полицаи да отцепят местопрестъплението и да го подготвят за „метачите“. Сетне приклекна до Карл и се залови за работа.