Полунощ в смъртта

Трета глава

Колата на Стефани Ринг беше в обичайната си гаражна клетка. Куфарите бяха прилежно подредени в багажника. Ив заобиколи автомобила и внимателно го огледа. Опитваше се да разбере дали и жертвата се е съпротивлявала, да открие някакво веществено доказателство, което е останало незабелязано по време на отвличането.

— Палмър действа по два начина — промърмори тя като че говореше на себе си, а двамата униформени полицаи наостриха уши. — Единият е да проникне чрез измама в домовете на жертвите си, преоблечен като момче за доставка или служител от обслужващия персонал, другият е да ги нападне на безлюдно място. Очевидно известно време ги наблюдава, докато се запознае с навиците, с ежедневното им разписание и с маршрута, по който обикновено се движат. Информацията надлежно записва в дневник, заедно с биологичните данни на всяка жертва.

За него хората не бяха като бели мишки, върху които обикновено се извършват опитите, а отделни индивиди, всеки със своята съдба. Това му действаше възбуждащо.

— И в двата случая използва електрошокова палка — продължи тя. — Зашеметява набелязания човек, после го пренася в своето превозно средство. Охранителните камери тук работят ли?

— Да, лейтенант. — Полицаят й подаде няколко запечатани диска. — Конфискувахме записите от последните три дни в случай, че престъпникът е дебнел жертвата си, подготвяйки отвличането й.

Ив внимателно го изгледа:

— Ти сигурно си Милър.

— Тъй вярно, лейтенант.

— Справил си се отлично. Нямате повече работа тук. Приберете се у дома и хапнете от празничната печена гъска.

Двамата полицаи побързаха да се отдалечат. Ив прибра дисковете в чантата си и се обърна към Рурк:

— Предлагам да последваш примера им, приятел. Ще се прибера след един-два часа.

— Ще се приберем заедно.

— Не ми трябва помощник, за да претърся апартамента на Ринг.

Рурк безмълвно я хвана под ръка я и поведе към колата. Включи двигателя и едва тогава заговори:

— Защо освободи двамата полицаи, след като всички хора от списъка на Палмър са под охрана?

— Вече обсъждахме този въпрос.

— Но не стигнахме до заключение. — Той превключи на заден ход и изкара колата от гаража. — Познавам те, лейтенант, и умея да чета мислите ти. Надяваш се психопатът да не спази поредността на набелязаните жертви и ти да бъдеш следващият му обект. Не искаш той да побегне при вида на охраняващите те полицаи.

За миг Ив не му отговори, а продължи да барабани с пръсти по коляното си. За по-малко от година Рурк я беше опознал прекрасно. Не можеше да скрие нищо от него и понякога това я разгневяваше.

— Какво е твоето мнение?

Той се усмихна, тъй като по гласа й долови раздразнението й:

— Възхищавам се от смелостта на моята съпруга, от чувството й за дълг.

— Нарочно каза „моята съпруга“, за да ме вбесиш, нали?

— Разбира се. — Рурк, който очевидно беше доволен от себе си, целуна ръката на Ив. — Примири се с мисълта, че нито за миг няма да се отделя от теб.

Рутинното претърсване на апартамента на Стефани Ринг не даде никакви резултати. По всичко личеше, че заместник прокурорката е живеела сама, имала е слабост към красивите предмети и е харчела по-голяма част от заплатата си за елегантни дрехи.

Ив неволно си спомни за голата жена, която беше затворена в клетката като диво животно и крещеше от ужас.

В момента психопатът я изтезаваше и скоро щеше да я убие, а тя беше безпомощна да му попречи.

Когато се върна в домашния си кабинет, отново изгледа видеозаписа, който бе донесла Надин. Опита се да не забелязва какво се случва и да се съсредоточи върху помещението.

— Няма прозорци — промърмори. — Подът е от бетон, а стените са тухлени. Помещението е с приблизителни размери осем на пет метра. Може би е някакво мазе. Компютър, спри. Увеличи сектор осем. — Закрачи из кабинета, докато машината работеше, после се приведе към екрана.

— Виждам стъпало… още стъпала, парапет. Отзад има нещо… не го различавам добре — може би е котел за парно отопление или резервоар за вода. Дейв си е намерил скривалище — продължи тя, докато се взираше в монитора. — Навярно се намира в необитаема сграда. Невъзможно е да извършва експериментите си в здание, където рискува някой да чуе виковете на жертвите му. Дори ако помещението е звукоизолирано, пак съществува опасност да бъде открито от портиера или от хората, отговарящи за поддържането на сградата.

— Следователно, убежището му не е в жилищна или в административна сграда — съгласи се Рурк. — Стълбището пък подсказва, че това не е и склад. По размерите на пещта можем да преценим, че зданието е голямо, но не е ново. От петнайсет-двайсет години вече не се инсталират котли за парното отопление. Убиецът се е настанил в помещение, намиращо се в града, нали?

— Да, за да бъде близо до набелязаните от него жертви. Едва ли би потърсил убежище в предградията, още по-малко в съседно градче. Дейв е градска птица и познава Ню Йорк като петте си пръста. Настанил се е в частна сграда. Но как е успял?

— Може би принадлежи на негови приятели — предположи Рурк. — Или пък на семейството му.

— Палмър нямаше близки приятели. Той е като вълк единак. Родителите му напуснаха града след процеса срещу него, възползвайки се от предимствата, които им даваше законът за защита на останалите живи роднини.

— Следователно досиетата им са засекретени — подметна Рурк.

Ив долови насмешка в тона му и намръщено го изгледа. В душата й се бореха противоречиви чувства. Можеше да получи разрешение за обиск на дома на престъпника, но щяха да изминат поне два дни, докато се задейства бюрократичната машина. Другата възможност беше да повери на съпруга си разрешаването на проблема и след няколко минути да има всичко необходимо.

Виковете на Стефани Ринг още отекваха в съзнанието й.

— Ще се наложи да използваш нерегистрирания компютър. Предполагам, че файловете на семейство Паркър са автоматично блокирани от компютърната охрана.

— Няма да ми отнеме много време.

— Ще продължа да работя върху това. — Тя посочи към екрана. — Възможно е престъпникът да е направил някаква грешка, която ще ми помогне да определя местонахождението му.

— Добре, скъпа. — Той се приближи до нея, обгърна с длани лицето й и страстно я целуна. Усети как напрегнатото й тяло се поотпусна.

— Не бой се, Рурк. Мога да се справя.

— Знам. А сега ме прегърни. Мисля, че няколко секунди забавяне няма да бъдат фатални.

— Имаш право. — Ив се притисна към него, усети мускулестото му тяло, топлината му. Прегърна го още по-силно и прошепна: — Каква полза, че успях да го заловя и да го изпратя в затвора? Излиза, че дори да си вършиш добре работата, обществото не е в безопасност.

Рурк мълчаливо отвърна на прегръдката й.

— Дейв иска да ми покаже, че отново може да убива. Ще ме „преведе“ през всички етапи на експериментите си, както правеше и преди. Но този път ще ме направи свидетел на изтезанията. Сякаш ми казва: „Виж колко съм умен, Далас.“

— След като проумяваш подбудите му и умееш да четеш мислите му, ще успееш да го заловиш и сега.

— Дано. — Тя се отдръпна. — Само открий родителите му. Ще ги накарам да си кажат всичко.

Рурк докосна трапчинката на брадичката й.

— Нали ще ми разрешиш да те наблюдавам? Толкова стимулиращо е да гледам как надхитряваш свидетелите.

Ив се засмя, а той отиде в помещението, в което достъпът на външни лица беше забранен, и се зае със задачата да надхитри компютърната охрана и да проникне в засекретените досиета.

Тя едва беше прегледала част от видеозаписа, когато съпругът й се появи с победоносна усмивка.

— Бързо се справи. Толкова ли беше лесно?

— Да. — Той й подаде диска с информацията. — Фасулска работа. Томас и Хелън Палмър сега се наричат Смит — което показва колко бедно е въображението на държавните чиновници — и живеят в градчето Лийсбъро в Пенсилвания.

— В Пенсилвания ли? — Тя погледна към видеотелефона си, сетне към Рурк. — До там се стига бързо, ако разполагаш с подходящо превозно средство.

Той вдигна вежда:

— За какво намекваш, лейтенант?

— Миниреактивният ти самолет може да ни отведе в Пенсилвания за по-малко от час.

— Тогава да тръгваме.

Ако Ив не изпитваше страх от височината, полетът на юг щеше да й достави удоволствие. Тя нервно потропваше с крак, докато съпругът й пилотираше над островърхи планини, които биха изглеждали красиви на по-спокойни пътници.

За нея това бяха обикновени скали, а полетата между тях — пространства, покрити с черна пръст.

— Ще ти призная нещо, което втори път няма да чуеш от мен… — започна тя. — Правя компромис, защото е Коледа.

— Приготви се за приземяване — предупреди я Рурк, докато се спускаха към частното летище. — Какво искаше да ми кажеш?

— Че може би твоите „играчки“ не са само глупава приумица на богат човек. Понякога дори са полезни.

— Скъпа, трогнат съм от признанието ти.

Щом слязоха от самолета, видяха, че автомобилът вече ги очаква. Ив го разгледа и си помисли, че Рурк притежава само необикновени превозни средства. Колата приличаше на торпедо, същевременно беше с изключително елегантен дизайн и навярно развиваше висока скорост.

— Аз ще шофирам. — Тя протегна ръка за ключа, който му беше дал служителят. — Ще действаш като навигатор.

Рурк озадачено я погледна.

— Защо?

— Защото съм полицейска служителка — отсече тя и ловко хвана подхвърления й ключ.

— А пък аз съм по-добър шофьор.

Ив презрително изсумтя и побърза да се настани зад волана.

— Ти си само голям фукльо, но не и по-добър водач. Сложи си колана, приятел. Нямаме време за губене.

Автомобилът се понесе по тясното шосе, от двете страни на което се издигаха заснежени дървета и скали.

Рурк програмира посоката и разгледа маршрута, обозначен от вградения компютър.

— Следвай шосето още три километра, след това завий наляво, след дванайсет километра отново направи ляв завой.

Когато той свърши с указанията, Ив вече вземаше първия завой. Видя тесен поток, тънка струйка вода се опитваше да си пробие път през леда, оковал каменистото корито. По стръмните склонове на хълмовете се издигаха дървета, между които бяха накацали къщурки. Тук-там в покритите със сняг дворове играеха деца, някои изпробваха новите си въздушни кънки.

— Защо хората живеят в такива забравени от Бога места? Та тук няма нищо освен гори и скали — възкликна Ив и се обърна към съпруга си: — Отдолу едва ли виждат небето. Навярно е много потискащо. Ами къде се хранят? Не видях нито един ресторант, нито дори магазин за хранителни стоки.

— Може би се хранят у дома, насядали около кухненската маса — усмихна се Рурк.

— Ден след ден ли? Какъв ужас! — Тя потръпна.

Той избухна в смях и разроши косата й:

— Скъпа, обожавам те.

— Радвам се да го чуя. — Ив натисна спирачките, за да вземе следващия завой. — Как изглежда домът, който търсим?

— Спри пред третата къща отдясно. Ето я — двуетажна панелна постройка, на алеята е паркиран фургон.

Ив намали скоростта, паркира зад фургона и огледа къщата. Под стрехите бяха прикрепени гирлянди от електрически лампички, на вратата беше прикрепен коледен венец, а през прозореца се виждаше украсена елха.

— Навярно няма да се подчиниш, ако те помоля да останеш в колата — обърна се тя към съпруга си.

— Колко си прозорлива, мила моя. — Рурк отвори вратата и слезе.

— Едва ли ще се зарадват, като ме видят — предупреди го Ив, докато вървяха по почистената от снега алея, водеща към входната врата. — Ако откажат да разговарят с мен, ще ги заплаша. Стигне ли се до там, следвай моя пример.

Натисна бутона на звънеца и потрепери от студ.

— Трябваше да облечеш кашмиреното палто, което ти подарих. Поне нямаше да зъзнеш.

— Не го нося, когато съм на работа. — Палтото беше великолепно, но я караше да се чувства… изнежена и разглезена. Не беше подходящата дреха за едно ченге.

А когато вратата се отвори, Ив не беше изисканата съпруга на приказно богатия Рурк, а безмилостно ченге.

Хелън Палмър беше боядисала косата си и носеше контактни лещи, които променяха цвета на очите й. Въпреки променената външност тя още беше красива и приликата със сина й беше поразителна. Машиналната й усмивка помръкна, когато тя позна Ив.

— Спомняте ли си коя съм, госпожо Палмър?

— Какво търсите тук? — Хелън се облегна на касата на вратата, сякаш да прегради пътя на неканените гости. — Как ни открихте? Ние сме под специална защита…

— Не желая да ви се натрапвам, но положението е извънредно. Навярно вече знаете, че синът ви е избягал от затвора.

Жената стисна устни и се приведе, сякаш да се защити от ледения вятър, който нахлуваше през отворената врата.

— Съобщиха ни, че го издирват и ни успокоиха, че в най-скоро време ще го върнат в болничното заведение, където го лекуват. Той не е тук. Не знае къде живеем…

— Мога ли да вляза, госпожо Палмър?

— Защо започвате всичко отново? — Очите на жената се насълзиха от гняв и от мъка. — Със съпруга ми се опитваме да изградим нов живот. Не сме виждали Дейвид от три години.

— Скъпа, с кого разговаряш? Затвори вратата, че замръзнах. — В коридора се появи висок тъмнокос човек. Носеше развлечен пуловер, изтъркани джинси и нови домашни чехли. Запримига учудено, сетне сложи ръка на рамото на съпругата си.

— Вие сте… лейтенант… лейтенант Далас, нали?

— Да, господин Палмър. Извинете за безпокойството.

— Покани ги да влязат, Хелън.

— Боже мой… сигурен ли си, Том?

— Покани ги — повтори човекът и накара жена си да се дръпне от вратата. — Вие сигурно сте Рурк. — Той се опита да се усмихне, като протегна ръка на новодошлия. — Познах ви. Моля, заповядайте, седнете.

— Том, моля те…

— Мила моя, направи кафе. — Обърна се, целуна съпругата си по челото и й прошепна нещо, което я накара да въздъхне и да кимне.

— Няма да ви отнемем много време — обади се Ив, докато Хелън се отдалечаваше по коридора.

— Никога няма да забравя добронамереното ви отношение хъм нас по време на процеса. — Той ги покани в малка всекидневна и продължи: — От няколко дни Хелън е като на тръни… всъщност откакто ни съобщиха за бягството на Дейвид. През последните три години се опитвахме да започнем нов живот, да не привличаме вниманието към себе си, но… — Той безпомощно махна с ръка и тежко се отпусна на стола.

Ив си спомняше неописуемата скръб и ужаса на тези почтени хора, когато бяха научили истината за сина си. Бяха го отгледали с много любов и грижи, а той се бе превърнал в чудовище. Никога не го бяха малтретирали, в детството му нямаше жестокост, която да подхранва първичните му инстинкти. Тестовете на доктор Майра потвърдиха мнението на Ив, че Хелън и Том Палмър са напълно нормална семейна двойка, че са дали на единственото си дете цялата си нежност и финансова подкрепа според възможностите си.

— Боя се, че не нося добри новини, господин Палмър.

Том скръсти ръце на скута си:

— Той мъртъв ли е?

— Не.

Човекът стисна клепачи и прошепна:

— Да ми прости Бог, но се надявах, че се е случило най-лошото. — Дочу стъпките на съпругата си и побърза да вземе подноса от ръцете й. — Аз ще обслужа гостите. Не се безпокой, Хелън, заедно ще преодолеем и тази криза.

— Знам… Сигурна съм… — Тя седна и се залови да налива кафето. — Лейтенант, мислите ли, че Дейвид се е върнал в Ню Йорк?

— Да. — Ив се поколеба, сетне реши, че и без друго ще научат новината от медиите. — Рано тази сутрин трупът на съдията Уейнгър беше открит на ледената пързалка в Рокфелер Плаза. Това е дело на Дейвид — продължи тя, макар Хелън да нададе стон. — Изпратил ми е неопровержимо доказателство.

— Но нали трябваше да го лекуват? Да не допускат да има близост с хора, за да не заплашва живота им. Пребиваването му в затвора е в интерес и на собствената му безопасност…

— Понякога се случват непредвидими събития. Спазваш законите, постъпваш според общоприетите норми, а търпиш неуспех.

Хелън стана, приближи се до прозореца и се загледа навън. Без да се обръща, промълви:

— Преди три години ни казахте нещо подобно. Че сме направили всичко възможно да отгледаме сина си като достоен човек, ала сме претърпели провал по независещи от нас причини. Благодаря за съчувствието, лейтенант, но не знаете колко кошмарна е мисълта, че сме дали живот на чудовище.

„Права сте — помисли си Ив. — Обаче знам какво е да си дъщеря на чудовище, в чиято власт си била през първите осем години от живота си.“ И въпреки всичко беше успяла да преодолее душевната травма и да започне нов живот.

— Необходима ми е помощта ви — обърна се към родителите на Дейв. — Имате ли представа при кого е отишъл, кой би могъл да го приюти? От видеоматериали, който ми е изпратил, става ясно, че той е намерил място, където да… работи. Предполагам, че се намира в неголяма къща в Ню Йорк или в предградията му.

— Няма къде да отиде — разпери ръце Том. — Когато се изселихме, продадохме всичко: къщата, моето предприятие, дори вилата в Хамптън. Прекъснахме връзките с миналото. Продадохме и къщата, където Дейвид… която той бе обитавал през последната година. Сега живеем съвсем скромно. Парите от продажбите внесохме в банката и не сме похарчили нито цент. Сърце не ни дава да… не са ни необходими.

— Но Дейвид е разполагал със собствени средства, нали?

— Да, бяха му завещани чрез попечителския фонд. Благодарение на тях е извършвал „експериментите“ си. — Том окуражаващо стисна ръката на съпругата си. — Парите от този фонд дарихме за благотворителни цели, лейтенант. Той няма къде да отиде, тъй като цялото ни имущество в Ню Йорк вече е в ръцете на непознати хора.

— Благодаря за откровеността. Но ако ви хрумне нещо, колкото и невероятно да ви се струва, незабавно ми се обадете. — Тя се изправи. — Ще ви уведомя, когато задържим Дейвид, после ще забравя къде живеете.

Докато пътуваха обратно към летището, Ив дълго мълча, сетне замислено проговори:

— Още го обичат. Осъзнават, че е чудовище, отвращават се от деянията му, но подсъзнателно го обичат.

— Имаш право. Ето защо биха ти помогнали да го заловиш, ако знаеха как.

— Никой не ни е обичал толкова силно. — За миг тя отмести очи от пътя и погледна Рурк. — Нито ти, нито аз сме изпитали майчина или бащина любов.

— Така е. — Той нежно я помилва по страната. — Разбрахме що е обич едва когато се срещнахме и заживяхме заедно. Не тъгувай, скъпа.

— Наследил е очите на майка си — прошепна Ив. — Сини, излъчващи невинност. Навярно Хелън носи контактни лещи, защото не би могла ден след ден да застава пред огледалото и да вижда очите на хладнокръвния убиец. — Въздъхна, сви рамене и едва чуто добави: — Но Дейвид не го вълнуват подобни чувства.