Последните дни на Картаген

IX. НЕОЧАКВАНА ПОДКРЕПА

През това време лодката продължаваше своя бяг към островчето, чиито тъмни контури се съзираха на няколко мили. Сидон беше сигурен, че отчаяният опит на вожда му ще завърши с неуспех, защото знаеше, че във всяка картагенска трирема има най-малко двеста души войници.

Забелязали мрачното настроение на кормчията, Офит и Фулвия всячески се стараеха да узнаят не допуска ли той и най-слабата възможност Хирам и неговият малък отряд да се спасят.

— Всичко ще се изясни, когато съмне и мъглата се вдигне — мрачно отговаряше той, — а сега трябва само да стигнем до острова.

— Нима и нас ни заплашва някаква опасност? — в недоумение попита Офит.

— Да, За жалост. Аз не вярвам Герман да се е задоволил да прати само преследвачи след кораба. Сигурен съм, че тук някъде наблизо караулят и други кораби.

Неуспял още да довърши изречението си, и в предутринната мъгла се появи огромна сянка.

— Не се плашете. Брегът е близко — викна Сидон към гребците. — Хайде дружно за веслата!

Но вече беше късно. Появилият се така неочаквано кораб, порещ вълните със страшна скорост, премина пред самия нос на малката лодка и в миг обитателите й се намериха в хладната морска вода. При падането Фулвия нададе силен писък. Веднага след това от кораба отвърна някакъв тревожен глас: „Теоур, чу ли? Този глас сякаш е на Офит?“

— Ей, хора! — раздаде се отривиста команда. — Живо във водата. Искам Офит жива или мъртва.

Сидон, който през това време яростно се бореше с вълните, усети внезапно в ръцете си някакво вкочанено и потъващо тяло. Това беше Фулвия. Като я хвана с едната ръка за натежалата от водата коса, със свободната той бодро почна да разсича вълните към чернеещия се съвсем наблизо остров.

Всички от лодката с изключение на Офит се бяха спасили. Офит или бе потънала, или бе заловена от хвърлилите се във водата войници на Герман.

— А сега какво ще правим? — попитаха нумидийците.

— Вървете след мен. Познавам тези места — кратко отвърна Сидон.

След четвърт час бърз ход групата стигна до една доста голяма полуразрушена кула, остатък от укрепленията, които картагенците бяха издигнали по цялото крайбрежие по време на пуническите войни. После, след сключения с римляните мир, те бяха лекомислено напуснати или оставени с по един-двама надзиратели.

От върха на кулата кормчията внимателно разгледа далечната тъмна равнина на морето.

— Нищо! — каза той. — Дори не ни и гонят. Сигурно си мислят, че сме потънали до един.

— А Хирам? — с тревожен глас попита Фулвия.

— Ще чакаме до утре — мрачно отвърна кормчията, — утрото все ще ни каже нещо ново.

Но настъпилото утро не им донесе нищо ново. Морето беше пусто и нямаше следа нито от кораба на Хирам, нито от този на Герман. Сидон дълго се разхожда замислен по широката площадка на старата крепост. Най-сетне сякаш му дойде някаква успокоителна мисъл, защото бръчките по челото му се поизгладиха и погледът му не беше тъй мрачен. След това извика двама от най-ловките си нумидийци и им каза: „Познавате този остров, нали?“ — „Да“ — в един глас отговориха те.

— На северния бряг има малко пристанище, в което свободно могат да се поместят няколко корабчета. Не е чудно корабите на Герман да са спрели там след нощните неприятности. Следователно няма да ви е трудно да узнаете нещо за участта на Хирам и Офит. Оставете оръжието си, преоблечете се като прости рибари и узнайте всичко, каквото можете. И не забравяйте, че от бързината и сръчността ви зависи може би спасението на всички ни.

— Има ли в теб поне малко надежда да намериш Хирам жив и да го спасиш? — с безпокойство попита Фулвия, след като двамата пратеници слязоха от кулата и се скриха в близката гора.

— Ако не е убит — уклончиво отвърна Сидон, — където и да са го скрили, ще го намеря и спася. За това можеш напълно да се довериш на стария Сидон.

— Да, ти ще го спасиш — тъжно отговори етруската, — но само за да го дадеш на Офит. Ако, разбира се, тя през това време не бъде дадена насила на другия си мъж. След туй, което стана нощес, Герман едва ли ще чака повече.

Сидон забеляза как при тия думи лицето на девойката леко се проясни и някаква странна усмивка заигра по устните й.

— Кълна се в Мелкарт — извика старият моряк, — това изглежда би ти доставило голямо удоволствие?

— Защо мислиш така? — попита Фулвия леко зачервена.

— Ох. Аз съм вече стар и опитен в любовта. Сигурен съм, че любиш Хирам и сама се страхуваш да го признаеш.

Девойката не отвърна нищо. Сидон се обърна към морето и с разсеян поглед гледаше искрящите на слънцето вълни.

Внезапно той нададе слаб вик и посочи с ръка към морето: там, не много далеч, се виждаше голям търговски кораб, идещ сякаш право към тях.

— Какъв е този кораб? — със страх попита Фулвия. — Дали не ни носи нови беди?

Кормчията дълго се взира в приближаващата трирема и намръщеното Му лице добиваше все по-радостен израз.

— Познавам този кораб, знам го! — весело нареждаше той, потривайки ръце. — Това е корабът на Гако, моя най-добър приятел, на когото веднъж, по време на бой с гръцки пирати, спасих живота. Почакай тука, Фулвия. Ще ида до брега и ще се опитам с викове да привлека тяхното внимание.

Като слезе като вихър по стълбите и премина за минута пясъчната дюна, отделяща старата крепост от морския бряг, кормчията тури ръце на устата си като тръба и извика с пълно гърло: „Ей, вие от кораба!“

— Ехей-ей! — отвърнаха от триремата. — Кой вика?

— Има ли на борда ви един Гако?

— Да. Това е господарят ни!

— Ей, Гако! Тука! На земята! Аз съм Сидон! Сидон от Тир. — Веднага след това от триремата се отдели ладия с няколко гребци.

След малко тя стигна брега и един човек със среден ръст, загърнат в широк плащ, се хвърли в обятията на кормчията.

— Сидон! Ти? Какъв вятър те е довеял тук? Мислех, че продължаваш да търгуваш в Картаген. Но защо си сам? Къде е Хирам?

— Уви! — с въздишка отговори Сидон. — Не само че не знам къде е, но не съм сигурен и дали е жив.

— Но какво се е случило? Кажи ми всичко.

— Ти сигурно не си узнал още, че господарят ми преди известно време се провини пред Герман, един от най-могъщите членове на Съвета на сто и четиримата, и трябваше да бяга. Това именно направихме тази нощ, но на разсъмване ни настигна една от картагенските триреми и в момента, когато аз по заповед на господаря плувах към този остров, неговият кораб е бил превзет. Или господарят ми е убит, или — което считам за най-възможно — е взет в плен.

— Как? — извика един висок побелял воин, който бе излязъл ненадейно с Гако. — Хирам е пак в ръцете на картагенците?

Сидон се обърна и изгледа говорещия с въпросителен поглед.

— Ах! — извика той радостно. — Ти си началникът на наемните легионери, които сториха такава голяма услуга във вилата на Герман. Тогава ти му даде възможност благополучно да избяга от залата. Но кажи ми, благородни вожде, как и защо се намираш на кораба на моя другар Гако?

— Добре знаех, че след моята намеса в полза на Хирам Герман няма да ме пощади. И понеже съм свободен наемник, необвързан нито с отечество, нито с лични причини, реших, че по-добре ще бъде да се простя с Герман и картагенската република и да предложа меча си на този, който се нуждае повече от него.

— Слушай, доблестни човече — с вълнение извика Сидон, — ти няма да оставиш Хирам, който може би е още жив, в ръцете на тъжната участ, без да се опиташ втори път да го спасиш.

— Аз и моите дванадесет човека сме на твоите услуги — просто отвърна вождът.

— О, велики Мелкарт! — извика Сидон, като вдигна ръце към небето. — Убедих се, че никога не забравяш хората, доверили своя живот на свободните вълни, от които си се родил ти, о, божествени?

— А разполагаш ли и ти с хора? — попита воинът, който си беше предложил услугите.

— Десет човека! — отвърна Сидон, — но с групата, която ми даваш, ще сме достатъчно силни, за да се опитаме да освободим нашия господар. Сега да изчакаме нашите разузнавачи, за да видим какви известия ще ни донесат.

После се обърна към владелеца на кораба:

— Е, Гако, надалеч ли си тръгнал да пътуваш?

— За Иберия. Там ще продавам оръжие и вази, с които е пълен корабът ми.

— Можеш ли да ми отстъпиш една от лодките си? На теб тя няма да ти е потребна, а на нас ще бъде по-необходима, ако стане нужда да се върнем в Картаген.

— Вземи каквото искаш — отвърна Гако. — Аз ти дължа живота си и всичко, което имам, е твое. Ако стане нужда, и животът ми е на твое разположение.

— Не, не, приятелю — възрази Сидон, — такава голяма жертва няма да приема. Ще ми бъде напълно достатъчна една малка лодка. Върни се на кораба си и ми изпрати лодката с обещаните от този човек хора.

Другарите се разделиха и след малко на крайбрежния пясък стоеше отряд от стройни и здрави нумидийци, готови да попълнят малката дружина на стария кормчия.

Вест за Хирам дойде едва след половин ден. Единият от пратените нумидийци се върна запъхтян и облян в пот.

— Нашият господар е жив! — прохриптя той, едва поемайки дъх.

Вик на радост посрещна това съобщение.

— Жив — продължи нумидиецът, — но както разбрах — ранен.

— Е — весело отвърна Сидон, — това не е голяма беда. Господарят не е такъв човек, че да умре от каквато и да е рана. А узна ли къде се намира сега?

— Да. Заключен е в крепостния затвор. Рибарите, които са го видели отблизо, ми го описаха така подробно, че е невъзможно да се излъжа. Какво е станало с другите от кораба — не можах да разбера — довърши нумидиецът, изтривайки потно чело.

— Значи нашият господар е заключен в крепостта — замислено каза кормчията. — Това прави нещата съвсем объркани.

— Не се безпокой, братко — каза дошлият с Гако воин, Тала, като сложи ръка на рамото му. — За щастие преди два часа бях на служба в тази крепост и не само че познавам отлично целия затвор, но имам представа и за тайните входове в него. Следователно спасяването на Хирам ще бъде твърде лесно.

В този момент от гората се показа и вторият разузнавач, потънал и той в прах и пот.

— Господарят е жив! — извика той още отдалеч.

— Знаем — отговори Сидон. — А сега, другари, живо на работа. Предупреждавам ви, че не всичко ще върви така гладко, както досега.

Времето измина мина в приготовления. През нощта всичко беше готово и отрядът на Сидон потегли, криволичейки през острова към полуразрушената кула.